Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (16)

Петнадесета глава

Здрачът пропълзя над мъртвото езеро, лъчистата вдлъбнатина на небето постепенно премина в тъмен тюркоаз, после в обсипано със звезди индиго. Силвър откри, че изгледът на хоризонта с живописните цветови промени на планетарната атмосфера постоянно разсейва вниманието й. На какво висше разнообразие се радваха земните: ленти алено, оранжево, лимонено, зелено, синьо, опръскали с точици кобалтова водна пара, която се носеше към слънцето на запад. Силвър с неудоволствие превключи скенера на инфрачервено. Компютърно усилените цветове проясниха гледката, но й се струваха груби и крещящи след истинските неща.

Ето най-сетне това, което жадуваше сърцето й: джип, който подскачаше над далечния хълмист път и пълзеше по скалистите хребети. После полетя по коритото на езерото с максимална скорост. Айви Минченко побърза да излезе от кабината на пилота и да спусне стълбата от люка. Джипът изрева пред совалката.

Силвър плесна с ръце от удоволствие като видя Ти да се катери по стълбата, натоварен с Тони, който се бе вкопчил в гърба му. Точно така я бе носил Лео на Трансферна Станция. „Те са го взели! Те са го взели!“ Д-р Минченко ги следваше отблизо.

Чу се тих спор откъм въздушния шлюз, приглушените гласове на доктора и Айви, после д-р Минченко побягна надолу по стълбата и постави ярък сигнал на покрива на джипа. Той светеше в яркозелено. Добре, загазилите гардове трябваше да видят този сигнал. Силвър си отдъхна.

Тя се изкатери обратно в седалката на помощник пилота. Ти се клатушкаше към кабината на пилота, свали Тони на седалката на инженера и се сви на стола на командващия. Свали с едната си ръка кислородната маска, а с другата включи управлението.

— Хей, кой е пипал кораба ми…?

Силвър се обърна и се надигна, за да погледне над облегалката си към Тони, който беше махнал кислородната си маска и се опитваше да намести коланите.

— Успяхме! — усмихна се тя.

— Не още. Те ’а ’ад ’ас — отвърна той с разширени от болка очи и подути устни.

— Какво се е случило…? — Силвър погледна към Ти.

— Онова лайно Ван Ата изгорил устните му с проклетия си остен или каквото и да беше онова в ръцете му — каза мрачно Ти. Ръцете му танцуваха върху лостовете. Двигателите оживяха, светлините проблеснаха, совалката се олюля. Ти се обади по интеркома си: — Д-р Минченко? Закопчахте ли се вече, приятелчета?

— Само момент… — отговори д-р Минченко. — Така. Да, тръгвай!

— Имахте ли някакви проблеми? — попита Силвър и се смъкна обратно на седалката си, търсейки своите колани. Совалката потегли.

— В началото не. Стигнахме спокойно в болницата, влязохме без никакъв проблем. Бях сигурен, че сестрите ще ни питат защо вземаме Тони, но очевидно те всички мислят Минченко за Господ. Просто си влязохме и вече излизахме, аз бях магарето… това съм аз, само транспортирам, нали, когато кой мислите, че срещнахме, прекрачвайки вратата? Онзи кучи син — Ван Ата беше насреща ни.

Силвър затаи дъх.

— Препънахме го. Д-р Минченко искаше да спре и да го спука от бой, заради устата на Тони, но трябваше да предостави тази работа на мен. Стар е, макар и да не иска да си го признае. Довлякох го до джипа. Ван Ата бягаше след нас и крещеше… — Ти настрои нервно мониторите: — По дяволите. Ето — посочи той. Оцветен пламък се спусна над планините. — Ами, вече не могат да ни хванат.

Совалката се олюля в широк кръг, после спря. Двигателите забръмчаха, завиха, изпищяха. Белите светлини пробиха тунел в тъмнината пред тях. Ти отпусна спирачките, корабът подскочи напред и глътна светлината с ужасен рев, който в миг престана, щом се завъртяха във въздуха. Ускорението ги прилепи обратно към седалките.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави този идиот? — каза през зъби Ти, когато образът на преследвачите се уголеми на проследяващия го монитор. — Опитваш се да ме играеш, би ли…?

Съвсем очевидно беше, че преследвачите им се опитват да ги накарат да слязат. Устните на Ти изтъняха в бяла линия, очите му заблестяха и той натисна газта. Силвър скръцна със зъби, но остана с отворени очи.

Минаха достатъчно близо и за миг Силвър успя да види лицата на преследващите ги през шуплестото пространство — замръзнали бели петна с кръгли тъмни дупки вместо очи и усти, освен едно, вероятно на пилота, който бе притиснал очите си с ръце.

После не остана нищо между тях и сребърните звезди.

 

 

Огън и лед.

Лео още веднъж лично провери дали клемите са достатъчно добре стегнати, после се оттегли назад няколко метра, за да огледа работата си. D-620 сега изглеждаше огромен и завършен над дъгата на Родео. Поне изглеждаше завършен отвън, макар че все още протичаха истерични последни довършвания отвътре.

Получиха над три метра широка и почти два метра дебела ледена покривка. Изпразнената вътрешна камера бе покрита с пластове. Първо, титанова заготовка. После пласт чист бензин. След това идваше тънкия пластмасов разделителен кръг, после ценния му Т.А.М. — бензинов експлозив, после слой от изрезки от кожата на Селището, после решетки и клеми. Приличаше на торта за рожден ден. Време беше да запали свещта и да сбъдне желанието си.

Лео се обърна и направи знак на четириръките си помагачи да застанат зад предпазната бариера от един от изоставените Селищни модули, който се носеше наблизо. Той видя, че едно четириръко се издига от профил D-620 на Селището. Лео изчака, за да даде на нея или него време да застане зад заслона. Със сигурност не носеше съобщение, нали си имаше комуникатор за това…

— Здрасти, Лео. — Той ясно дочу гласа на Тони по комуникатора на костюма си. — Съжалявам, че за’ъснях. О’тави ’и неш’о за мен?

— Тони!

Не беше лесно да прегърнеш някого през костюма, но Лео направи всичко възможно:

— Хей, хей, идваш точно навреме за най-хубавата част, момче! Преди малко видях совалката. — Да, и се бе изплашил, защото си помисли, че най-накрая Ван Ата ги заплашва с Охранителни сили. Но после я бе разпознал — това беше тяхната совалка. — Не си мисли, че д-р Минченко ще те пусне някъде другаде освен в болницата. Добре ли е Силвър? Не трябва ли да си почиваш?

— Тя е добре. Д-р Минченко има мно’о работа, а Клер и Анди спят. Погле’нах. Не исках да бу’я бебето.

— Сигурен ли си, че си добре, момчето ми? Говориш странно.

— У’ариха ме по у’тата. Ш’се оправя.

— О — Лео накратко обясни задачата. — Пристигна за големия финал.

Лео внимателно се прицели с оптическия лазер, спря за миг да овладее вълнението си. Толкова много неща можеше да се объркат. Беше направил безброй проверки. Но идва време, когато човек трябва да изостави всички съмнения и да премине към действие. Той се упова на Господ и натисна бутона.

Бляскава, беззвучна искра, облак кипяща пара и ледената покривка експлодира. Полетяха парчета във всички посоки. Ефектът беше изумителен. Лео с усилие откъсна погледа си и бързо се скри зад модула. Следата от образа танцуваше в ретините му в студено зелено и тъмно пурпурно. Ръката, с която се опираше в модула, силно се раздруса от вибрациите, когато няколко парчета лед се удариха от другата страна и рикошираха в пространството.

Лео остана свит за момент, погледът му блуждаеше към Родео:

— Сега ме е страх да погледна.

Прамод заобиколи модула:

— Всичко е едно цяло, така или иначе. Търкаля се… трудно е да видя точната форма.

Лео си пое въздух:

— Да го хванем, деца. И да видим какво е станало.

Беше работа за няколко минути. Лео все още не искаше да го нарече „аксиално огледало“. Все още съществуваше възможността това да бе парче метал. Четириръките прокараха различни скенери върху повърхността на извитата сива повърхност.

— Не виждам никакви пукнатини, Лео — Прамод беше останал без дъх. — На места е с няколко милиметра по-дебело, но никъде по-тънко.

— За по-дебелите места можем да се погрижим при крайното лазерно полиране.

Боби махаше с оптическия си лазер, кръстосвайки извитата повърхност, числа замъглиха дигиталния екран:

— По размери е! Лео, в границите на нормалното е! Успяхме!

Вътрешностите на Лео се топяха като восък. Пое си дълга и много изморена щастлива въздишка:

— Добре, деца, да го занесем вътре. Обратно в… по дяволите, не можем да продължаваме да го наричаме „D-620 и Селищен профил“.

— О, разбира се — съгласи се Тони.

— И така как ще го наречем? — Умът на Лео се задръсти от примерни имена: Ковчегът… Звезда на свободата, Глупостта на Граф…

— Дом — каза простичко Тони след миг. — Да го наречем дом, Лео.

— Дом — Лео не бързаше да преглътне думата. Тя имаше приятен вкус. Звучеше много добре. Прамод кимна. Боби докосна скафандъра си с ръка да поздрави избора.

Лео примигна. Без съмнение някаква дразнеща пара във въздуха на костюма му го просълзи и стегна гърдите му:

— Да-а. Да занесем аксиалното огледало у дома.

 

 

Брус Ван Ата спря за миг в коридора пред офиса на Чалопин, за да си поеме дъх и да се овладее. Нещо го прободе. Изобщо нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има язва, след всичко това. Фиаското при мъртвото езеро го бе разярило. Да покаже пътя, а после подчинените му да объркат всичко… абсолютно разяряващо.

Чист шанс. Беше се върнал в кабината си за необходимите му душ и сън. Беше станал до тоалетната и бе решил да се обади да провери как вървят нещата. Иначе можеше и да не му кажат за приземяването на совалката! Предусещайки следващата стъпка на Граф, той бе навлякъл дрехите си и бе хукнал към болницата. Ако бе пристигнал секунди по-рано, можеше да залови Минченко вътре.

Той вече бе нахокал пилота, хубав урок му беше дал за страхливостта, за това, че не бе успял да накара совалката да се приземи, за мудността, която му бе попречила да пристигне по-рано при езерото. Лицето на пилота се бе зачервило, беше стиснал челюст и юмруци, но нищо не бе казал, несъмнено засрамен от себе си, както се полагаше. Но истинският провал беше по-горе — от другата страна на точно тези врати. Той натисна контрола и те се отвориха.

Чалопин, нейният капитан от охраната Банерджи и д-р Йей бяха надвесили глави над компютъра на Чалопин. Капитан Банерджи показваше нещо с пръст на екрана и казваше на Йей:

— … може да влезе тук. Но каква съпротива могат да окажат, как мислиш?

— Сигурно много ще ги уплашите — отвърна Йей.

— Хм. Не съм откачила толкова, че да карам хората си да излизат с пистолети срещу отчаяни нещастници с много по-смъртоносно оръжие. Какво е истинското положение на така наречените заложници?

— Много съм ти благодарен — озъби се Ван Ата. — Отношението на заложниците сега е пет на нула. Те избягаха с Тони, проклети да са. Защо не поставихте двадесет и седемчасова охрана на това четириръко, както ви казах? Трябваше да сложим охрана и на госпожа Минченко.

Чалопин вдигна глава и погледна безизразно:

— Мистър Ван Ата, явно не сте разбрал правилно възможностите на охранителните ми сили тук. Разполагам само с десет мъже. С тях покривам три смени, седем дни в седмицата.

— Плюс още десет от всеки от другите два порта. Това прави тридесет. Оборудвани с подходящо оръжие, те биха били значителна ударна сила.

— Вече съм заела шестима от другите два порта да покрият настоящите ни нужди, докато всичките ми сили са съсредоточени в този случай.

— Защо не сте ги изискали всичките?

— Мистър Ван Ата, Управлението на Родео е голяма компания, но малък град. Всички работници тук не са повече от десет хиляди плюс още толкова на наша издръжка, които не са наети от Галактически Технологии. Охраната ми е полицейска сила, не военна. Служителите трябва да изпълняват задълженията си, да участват в отряда Търси и Спасявай и да бъдат готови за случаи на пожар.

— По дяволите… Случаят с Тони ви беше в кърпа вързан. Защо не го последвахте незабавно и не превзехте Селището?

— Имах екип от осем души, готови да излязат в орбита — отвърна хапливо Чалопин. — При уверение от твоя страна, че четириръките ще окажат съдействие… Но ние не успяхме да получим потвърждение за подобно съдействие от самото Селище. Те продължават да мълчат. Тогава засякохме нашата товарна совалка да се връща обратно. Затова отклонихме силите си. За да я заловим… първо изпратихме кола и после, след като ти самият дойде и крещеше преди няма и два часа, джеткоптер.

— Ами, съберете ги отново и ги изпратете в орбита, по дяволите!

— Трима от тях останаха при коритото на езерото — отбеляза капитан Банерджи. — Сержант Форс тъкмо се обади. Казва, че колата им е била извън движение. Връщат се с изоставения джип на д-р Минченко. Ще минат поне още няколко часа преди да се върнат. От друга страна, както д-р Йей вече отбеляза, ние все още не сме получили разрешение да използваме какъвто и да е вид смъртоносна сила.

— Сигурно стриктно спазвате някой параграф — разгорещи се Ван Ата. — Това — той посочи нагоре към орбитата на Родео — най-малкото е огромна кражба. А не забравяйте, че вече стреляха по работник на Галактически Технологии!

— Не съм пренебрегнал факта — смотолеви Банерджи.

— Но — намеси се д-р Йей — след като вече сме поискали позволение от главния щаб за използване на сила, задължени сме да изчакаме техния отговор. Какво ще стане, ако все пак те отхвърлят искането ни?

Ван Ата й се намръщи и присви очи:

— Знаех си, че не трябва да ги питаме. Вие ни въвлякохте в това, дявол ви взел. Те щяха да преглътнат всеки свършен факт, който бихме им представили и щяха да останат доволни. Сега… — той поклати объркано глава. — Както и да е… самите служители на Селището могат да бъдат използвани да разширят започнатите атаки на Охраната към Селището.

— В момента са разпръснати навсякъде из Родео — отбеляза д-р Йей. — По отделенията си за отпуска, повечето.

Банерджи видимо се сви:

— А имаш ли някаква представа каква е правната отговорност на Охраната в такава ситуация?

— Делегира ги…

Конзолата на бюрото на Чалопин започна да звъни и прекъсна Ван Ата. На екрана се показа лицето на служител.

— Администратор Чалопин? Тук е Комуникационен Център. Помолихте ни да ви съобщим за всяка промяна в състоянието на Селището или D-620. Те, хм, изглежда се готвят да напуснат орбита.

— Подайте ни картина — заповяда Чалопин.

Служителят им подаде картина от сателита. Той увеличи образа и Селището — D-620 профилът изпълни половината екран. Към двете рамена на двигателя за нормално пространство бяха прибавени четири от големите обслужващи кораби, които четириръките използваха да изпращат товари в орбита. Дори Ван Ата наблюдаваше с ужас как войската от двигатели реве, оживяла. Огромната совалка развихри бляскавия космически прах и се задвижи.

Д-р Йей наблюдаваше зяпнала, стиснала ръце към гърдите си, очите й странно блестяха. На самия Ван Ата му се ревеше от ярост.

— Виждате… — посочи той, а гласът му трепереше, — виждате ли какъв е резултатът от това непрекъснато бръщолевене? Те заминават!

— О, все още не — измърка д-р Йей. — Ще минат поне няколко дни преди да достигнат тесния проход. Нямаме причини за паника. — Тя примигна към Ван Ата и продължи с почти хипнотичен глас: — Ти си ужасно изморен, разбира се, както всички нас. Умората води до грешки в решенията. Трябва да си починеш… да поспиш…

Ръцете му се разтрепериха, идеше му да я удуши на място. Администраторът на порта и онзи идиот Банерджи кимаха разумно в съгласие. Накъсан рев изскочи от гърлото на Ван Ата:

— Всяка минута чакане ще усложни нашата логистика… ще увеличи размера… ще повиши риска…

Те всички го гледаха с еднакви любезни очи. Ван Ата нямаше нужда да души, за да помирише съгласуваното нежелание за сътрудничество. Дявол, дявол да го вземе! Той впери изпитателен поглед в Йей. Но ръцете му бяха вързани, властта му подкопана от сладкия й разум. Ако всичко вървеше според принципите на Йей, никой никога не би застрелял никого и хаос щеше да управлява вселената.

Той изрева нещо неразбрано, завъртя се на токовете си и излезе.

 

 

Клер се събуди, но все още стоеше със затворени очи, сгушена в спалния си чувал. Изтощението, което бе почувствала в края на последната смяна, бавно напускаше крайниците й. Не чуваше Анди да се е размърдал все още. Добре, кратък отдих преди смяната на памперса. След десет минути щеше да го събуди. Той щеше да освободи тръпнещите й от мляко гърди, млякото, което спасяваше гладното му стомахче. Майките имаха нужда от бебета, помисли си сънено тя, както и бебетата имаха нужда от майки — взаимосвързан проект, две същества, които споделяха една биологична система… така и четириръките споделяха технологическата система на Селището, всеки зависеше от другите…

Зависеше и от работата си, също. Какво следваше? Кутиите с кълнове, хранителните тръби — не, днес тя не можеше да се занимава с хранителните тръби. Днес беше Денят за Потегляне. Тя отвори очи… и засия от радост.

— Тони! — пое си дъх тя. — Откога си тук?

— Гледам те от петнадесет минути. Красива си, когато спиш. Мога ли да вляза? — Той се носеше във въздуха, отново в познатите си, удобни фланелка и къси панталони. — Така или иначе трябва да се привържа, потегляме.

— Вече…? — Тя се отмести да му направи място. Преплетоха ръце. Тя докосна лицето му и обезпокоителната превръзка, която все още обвиваше тялото му. — Добре ли си?

— Вече да — въздъхна щастливо той. — Като лежах там, в болницата… ами, не очаквах да ме потърсите. Беше ужасен риск за вас… безсмислено беше! — Той зари лице в косата й.

— Говорихме за това, за риска. Но не можехме да те оставим. Ние четириръките… трябва да държим един на друг. — Тя вече се бе събудила напълно, наслаждаваше се на тялото му, на мускулестите ръце, на светлите очи, на пухестите му руси вежди. — Лео каза, че да те изгубим, това означава да се омаловажим, не само генетически. Сега ние трябва да бъдем хора, не просто Клер и Тони и Силвър и Сиги… и Анди… Предполагам, че Лео има това предвид под „единство“. Ние сме единни сега.

Стените на кабината започнаха леко да вибрират. Тя се спусна да грабне Анди от спалния му чувал до нея. Прегърна го с горните, а с долните продължи да държи Тони под завивките. Анди изплака, примлясна и отново заспа. Бавно и леко гърба й се притисна към стената.

— Потеглили сме — прошепна тя. — Започва…

— Държи ни заедно — удиви се Тони. Те прилепнаха един към друг. — Исках да бъда с теб в този момент…

Тя остави ускорението да я поеме, положи глава на стената, притиснала Анди към гърдите си. Нещо издрънча в шкафа. Щеше да го провери по-късно.

— Така се пътува — въздъхна Тони. — Събираме удари…

— Ще бъде по-различно без Галактически Технологии — каза Клер след малко. — Само ние четириръките… Чудя се какъв ли ще бъде светът на Анди?

— Ще зависи от нас, предполагам — отвърна трезво Тони. — Това дори е по-страшно от земни с пистолети, знаеш ли? Свобода. Хм — той поклати глава. — Не си я представях така.

 

 

Не можеше и дума да става за съня, който бе предложила Йей. Ван Ата не се върна в спалнята си, а отиде в офиса. Не бе влизал там от няколко седмици. Беше полунощ. Секретарката му почиваше. И без това не беше в настроение за други хора.

Двадесет минути той си говори сам в бледата светлина. Реши да прегледа насъбралата се електронна поща. Всичко в офиса му бе отишло по дяволите последните няколко седмици така или иначе. И, разбира се, събитията от последните два дни го бяха объркали окончателно. Може би доза досадно всекидневие щеше достатъчно да го успокои, за да помисли за сън все пак.

Стари бележки, невалидни питания за инструкции, грешни доклади — бараките за четириръки бяха обявени готови за нанасяне при петнадесет процента преразход на бюджета. Ако успееше да хване някакви четириръки, които да постави там. Инструкции от Главния Щаб препокриваха Проект Кей, нежелани съвети за това как да се освободят от различните части…

Ван Ата спря втрещен и върна два прозореца назад. Какво значеше това?

„Съобщение: Следзародишни същества с експериментална тъкан. Количество: 1000. Ликвидация: Кремиране по Международните Генетични Стандарти на биолабораторните правила.“

Той провери източника на тази заповед. Не, не беше дошла от офиса на Апмад както бе предположил в началото. Идваше от Общото Счетоводство и Контрол на Инвентара, част от дълъг списък, включващ различни лабораторни запаси. Заповедта бе подписана от непознат човек от средно ниво в Общо Счетоводство и Контрол на Инвентара на Земята.

— По дяволите! — възкликна тихо Ван Ата. — Не мисля, че този умник има представа какво представляват четириръките. — Заповедта бе подписана преди няколко седмици.

Той отново прочете въвеждащия параграф.

„Шефът на Проекта ще се погрижи той да бъде прекратен с нужната бързина. Незабавното освобождаване на персонал за други задачи е особено наложително. Упълномощавам Ви да отправяте всички необходими временни искания за материали или персонал от близките отделения, нужни Ви да довършите това приключване до 6/1.“

След минута устните му се разтеглиха в яростна усмивка. Той внимателно измъкна ценния диск със съобщението, прибра го и тръгна да търси Чалопин. Надяваше се да се наложи да я вдигне от леглото й.