Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (14)

Тринадесета глава

Събратята му бегълци проправиха път на Брус Ван Ата, когато той щурмува прохода и влезе във фоайето за пътници на Родео. Трябваше да спре за момент със скръстени ръце на коленете, за да превъзмогне световъртежа от внезапното завръщане на планетарна гравитация. Световъртежа и яростта.

През тези няколко часа път около орбитата на Родео в откъснатия лекционен модул Ван Ата беше ужасяващо сигурен, че Граф е имал намерение да ги убие, въпреки наличието на кислородни маски, което само по себе си бе доказателство за противното. Ако беше война, Граф нямаше да се окаже добър войник. „Дори и аз знам как по-добре да унижа човек, а после да го оставя жив. Не ме познаваш. Ще съжаляваш, Граф. Ще съжаляваш, че не си ме убил, когато си имал тази възможност.“ Той с усилие превъзмогна яростта си.

Ван Ата бе успял да вземе първата совалка от Трансферна Станция. Не бе спал нито миг през тези двадесет часа, когато отделения лекционен модул, с агонизиращи спирания и забавяния, най-накрая се свърза с кораб на персонала на Станцията. Той и другите служители от Проект Кей бяха излезли в неорганизирани групи от тесния мобилен затвор и бяха насочени към Трансферна Станция. Там загубиха още време.

Информация. Изминало бе почти цяло денонощие, откакто ги бяха изгонили от Селище Кей. Той трябваше да има информация. Пое към сградата на администрацията и по-точно към комуникационния й център. Д-р Йей ситнеше зад него, мърморейки нещо. Той не й обърна внимание.

За миг улови образа си, отразен в блестящите стени. Изпѝт. Изправи рамене и прибра корема си. Не можеше да се появи пред другите администратори толкова измъчен и слаб. Слабите ги удряха още веднъж по инерция.

Той погледна бледия си образ и надолу през него. От другата страна на пътя при късия терминал вече бяха започнали да се струпват кораби. Да, о, да: проклетите четириръки също бяха връзка във веригата. Слаба връзка, прекъсната връзка, скоро щеше да им види сметката.

Той пристигна в комуникационния център едновременно с главния администратор Чалопин. Водеше я капитанът на охраната, как му беше името, о, да, онзи идиот Банерджи.

— Какво, по дяволите, става тук? — скара се Чалопин без предисловия. — Инцидент? Защо не поискахте помощ? Казаха ни да спрем всички полети. Имаме големи запаси по средата на пътя за рафинерията.

— Задръжте ги тогава. Или се обадете на Трансферна Станция. Не е в задълженията на моя отдел да придвижвам товара ви.

— О, да, разбира се, че е! От година вече отговорността за орбиталния товар е под егидата на Проект Кей.

— Експериментално — намръщи се ужилен той. — Може да е в моя отдел, но не е най-голямата ми грижа в момента. Вижте, лейди, имаме голям проблем. Катастрофа. — Той се обърна към един от контролиращите комуникатори: — Можеш ли изобщо да ме свържеш със Селище Кей?

— Не отговарят на обажданията ни — отвърнаха му неуверено.

— Опитайте всичко.

— Може и да успея да получа образ от някой кометен сателит — промърмори контрольорът и се обърна към панела си. След няколко минути на неговия екран се показа далечен плосък образ на Селище Кей. Сякаш го гледаха от орбита. Той увеличи образа.

— Какво правят те? — попита Чалопин, без да сваля очи. Ван Ата също се втренчи. Какъв безумен вандализъм беше това? Селището приличаше на комплекс, на триизмерен пъзел, разхвърлян от невнимателно дете. Отделените модули сякаш бяха разпилени без идея, носеха се във всички посоки в пространството. Малки сребристи фигури щъкаха сред тях. Панелите за слънчева енергия мистериозно бяха свити до четвърт от обикновено заеманата площ. Може би Граф беше предприел някакъв налудничав план за укрепване на Селището срещу контраатака? Ами, нямаше да му е от полза, прокълна тихо Ван Ата.

— Те да не би… да вдигат обсада или нещо…? — Попита на глас д-р Йей. Очевидно мислите й следваха същата пътека. — Сигурно съзнават колко безполезно е това…

— Кой знае какво може да мисли онзи проклет глупак Граф? — изръмжа Ван Ата. — Този човек е полудял. Има десетки начини, по които можем да разрушим тази инсталация дори без военни методи. Или просто да чакаме и да ги обречем на глад. Те сами се насадиха в този капан. Той не е просто луд, той е глупав.

— Може би — усъмни се Йей — те смятат просто да си живеят тихо там в орбита. Защо не?

— Глупости говориш. Ще ги измъкна оттам, при това много бързо. Някак… Няма някакви си мутанти мизерници да успеят със саботаж на това ниво. Саботаж… кражба… тероризъм…

— Те не са мутанти — заяви Йей. — Те са генетично програмирани дец…

— Мистър Ван Ата? — обади се друг комуникационен контрольор. — Имам спешно съобщение за вас. Можете ли да го приемете тук? — Прекъсната, Йей разпери раздразнено ръце.

— Сега пък какво? — изломоти Ван Ата и седна пред комуникатора.

— Съобщението се изпраща от управителя на товаро-разпределителната станция при точката на скачане. Ще ви свържа — каза служителят.

Пред очите на Ван Ата затрептя смътно познатото лице на управителя на станцията. Може би Ван Ата го бе срещал веднъж, в началото на назначението си тук. Малката станция при точката на скачане се обслужваше от хора на Ориент IV и беше под командване на Ориент IV, не на Родео. Служителите бяха редови земни членове на Съюза и обикновено не поддържаха контакт с Родео, нито с четириръките, които по предишния план трябваше да ги изместят.

Управителят на станцията изглеждаше измъчен. По време на предварителната идентификация той бърбореше нещо неразбрано, после изведнъж изтърси същината на проблема:

— Какво, по дяволите, става с вас, все пак? Точно преди миг екипаж от чудати мутанти изскочи отникъде, отвлече Скачащ пилот, стреля в кораба и открадна товарен Хиперкораб на Галактически Технологии. Но вместо да изскочат навън, те тръгнаха назад към Родео. Когато се обърнахме към Охраната на Родео, те ни отговориха, че най-вероятно мутантите са ваши. Има ли още много такива? Настоявам за отговор, дявол да го вземе! Имам пилот в болницата, тероризиран инженер, а екипажът е на ръба на истерията. — Ако съдеше по израза на лицето на управителя на станцията, той самият бе на ръба на истерията. — Изключвам!

— Откога е това съобщение? — попита почти унесено Ван Ата.

— От около… — служителят провери на монитора. — От преди дванадесет часа, сър.

— Той смята ли, че похитителите са били четириръки? Защо не ме информирахте… — погледът на Ван Ата попадна на Банерджи, който смирено седеше до лакътя на Чалопин. — Защо Охраната не ме уведоми незабавно?

— По времето, когато ни докладваха за инцидента, вие не отговаряхте — каза безизразно капитанът. — Оттогава следим D-620. Той продължава да се движи право към Родео. Не отговаря на повикванията ни.

— Какво смятате да правите по въпроса?

— Следим ситуацията. Все още не съм получил конкретни разпореждания.

— Защо не? Къде е Норис? — Норис беше изпълнителният директор на цялата област на Родео. Той трябваше да е в течение на нещата. Наистина, Проект Кей не беше точно под негово командване, тъй като Ван Ата бе докладвал директно на Управлението на Компанията.

— Д-р Норис — каза Чалопин — е на конференция по развитието на материалите на Земята. В негово отсъствие аз действам като изпълнителен директор. С капитан Банерджи обсъдихме възможността да вземе хората си, Охранителна Совалка Три и Освободителна совалка и да се опита да се прикачи към отвлечения кораб. Все още не сме сигурни кои са тези хора, нито пък какво искат. Но те са взели заложник, искат да им обърнем внимание. Затова ги оставихме да продължат, докато се опитваме да съберем повече информация за тях. Това — тя го погледна изпитателно — ни отвежда при вас, мистър Ван Ата. Този инцидент свързан ли е по някакъв начин с кризата на Селище Кей?

— Не виждам как… — започна Ван Ата и млъкна, защото изведнъж разбра. — Кучи син… — измънка той.

— О, Кришна — възкликна д-р Йей и се премести да вижда по-добре полуразглобеното Селище, което се носеше в орбита далеч над тях. — Не може да бъде…

— Граф е полудял. Той е луд, този човек е мегаломан. Той не може да направи това… — фактите неумолимо проблясваха в ума на Ван Ата. Разрушено Селище… по-голямата част от второстепенните компоненти липсват… Едва ли би могло да бъде изведено от Хиперкораб през тесния проход… Цялото проклето нещо… — Те отвличат всичко, проклети да са! — извика на глас Ван Ата.

Йей закърши ръце:

— Никога няма да успеят. Та те са деца! Той ги обрича на смърт! Това е престъпление!

Капитан Банерджи и администраторът на совалката се спогледаха. Банерджи сви устни и посочи с ръка към нея, сякаш за да каже: „Първо дамите.“

— Мислиш ли, че има връзка между двата инцидента? — настоя Чалопин.

Ван Ата също крачеше напред назад, сякаш така щеше да успее да види Селището под по-добър ъгъл:

— Проклета работа!

Йей отговори вместо него:

— Да, така смятаме.

Ван Ата продължи да крачи:

— Господи, ама те вече са го разглобили! Ние няма да имаме време да ги притиснем с провизиите. Ще се наложи да ги спрем по някакъв друг начин.

— Работниците на Проект Кей са много разочаровани от внезапното прекратяване на Проекта — обясни Йей. — Те откриха предварително истината. Страхуваха се да не ги оставят долу, защото не бяха пригодени за гравитацията. Нямаше начин да им обясня нещата постепенно. Смятам, че те всъщност се опитват да… избягат по някакъв начин.

Капитан Банерджи се ококори. Той се приведе към конзолата и се вторачи в екрана:

— Ако помислим за бавния охлюв — смотолеви той, — който носи къщата си на гърба. Излезе ли на разходка в дъждовен ден, няма нужда да се притеснява за обратния път…

Ван Ата се отдалечи на половин метър от внезапния поетичен изблик на капитана от Охраната.

— Оръжие — извика Ван Ата. — С какво оръжие разполага Охраната?

— Пистолети — отговори Банерджи и се изправи, изучавайки десния си палец. Имаше ли присмех в очите му? Не, не би посмял.

— Искам да кажа на совалката — ядоса се Ван Ата. — Прикрепени за кораба оръжия. Зъби. Не можем да заплашваме без зъби.

— Има два лазера със средна мощност, монтирани на кораба. Последният път когато ги използвахме, беше, чакай да видя, за да запоим дълга преграда поради наводнението, което заплашваше изследователския лагер.

— Да, ами това поне е повече от онова, което те имат — развълнува се Ван Ата. — Можем да атакуваме Селището… или Хиперкораба… и двете неща всъщност. Главното е да им попречим да се свържат. Да, първо Скачащия кораб. Без него Селището е мишена, с което спокойно можем да се справим. Охраняемата ви совалка заредена ли е с гориво, готова ли е за излитане, Банерджи?

Д-р Йей беше пребледняла:

— Почакайте! Кой говори за атака? Та ние не сме осъществили дори вербален контакт все още. Ако похитителите наистина са четириръки, сигурна съм, че ще успея да ги убедя да се вслушат в разумните…

— Твърде късно е за разум. Ситуацията изисква действие. — Унижението изгаряше стомаха на Ван Ата, прималяваше му от страх. Когато властите на Компанията откриеха до каква степен е изгубил контрол… ами, по-добре да си възвърнеше контрола дотогава.

— Да, но… — Йей облиза устни. — Няма нищо, ако ги заплашим, но действителното използване на сила е опасно… Може да доведе до разруха… Не е ли по-добре първо да получиш разрешение? Ако нещата потръгнат зле, сигурна съм, няма да ти е приятно да носиш цялата отговорност.

Ван Ата се поколеба:

— Ще отнеме прекалено много време — възпротиви се той най-накрая. — Може би ден, за да отида до щаба на Ориент IV и да се върна. А ако решат, че е твърде рисковано и препратят всичко до Апмад на Земята, ще минат няколко дни преди да получим отговор.

— Но това ще продължи няколко дни, нали? — Йей го гледаше настоятелно. — Дори ако успеят да прикачат Селището към Хиперкораб, те няма да могат да го обърнат и да заминат като бърз куриер. Няма да издържи на напрежението, ще им трябва твърде много гориво. Все още имаме достатъчно време. Не е ли по-добре да получим разрешение, за всеки случай? Тогава, ако нещо се провали… няма ти да си виновен.

— Ами… — Ван Ата пак се разколеба. Колко типично за слабохарактерната нерешителна Йей. Можеше да си я представи: „А сега, нека да седнем и да обсъдим това като разумни хора…“ Не обичаше тя да му казва какво да прави. Но все пак, в думите й имаше смисъл. Да покриеш задника си беше фундаментално правило дори за силните в борбата за оцеляване.

— Ами… не, дявол да го вземе! Едно нещо мога със сигурност да гарантирам. Галактически Технологии няма да искат това фиаско да се разчуе. Последното нещо, което желаят, е да се разчуе за любимите им мутанти. По-добре ще е за нас да се справим с проблема в границите на Родео. — Той се обърна към Банерджи. — Ето я и първата възможност. Ти и твоите хора трябва да върнете Хиперкораба обратно или поне да го обезвредите.

— Това — отбеляза Банерджи във въздуха — ще бъде проява на вандализъм. Освен това, както беше отбелязано по-рано, Охраната не е под ваше командване, мистър Ван Ата. — Той открито погледна шефа си, която стоеше и слушаше, подръпвайки загрижено кичур от косата си, избягал от безупречната й прическа.

— Наистина — съгласи се тя. — Селището може и да е ваш проблем, мистър Ван Ата, но отвличането на Хиперкораба попада под моя юрисдикция. Там все още се намира моя товарна совалка, въпреки че от Трансферна Станция докладваха, че са събрали екипажа си.

Ван Ата пухтеше и се чудеше какво да прави. Ограничен. Някакви проклети жени му ограничаваха действията. Изведнъж осъзна, че Йей се цели в униформата на Чалопин и беше отбелязала гол наистина.

— Така значи — каза най-накрая той през зъби, — ще отнесем въпроса към щаба. И ще видим кой за какво отговаря.

Д-р Йей затвори за миг очи с облекчение. По заповед на Чалопин служителят при комуникационната конзола започна да подготвя системата си за обърканото съобщение към щаба — щеше да го изпрати със скоростта на светлината към станцията на тесния проход, оттам щяха да го препратят по следващия възможен начин към получателя му.

— Междувременно — обърна се Ван Ата към Чалопин — какво смятате да правите по отношение на вашия — той наблегна саркастично на думата — отвлечен кораб?

— Ще действаме внимателно — отговори безизразно тя. — Ние все пак смятаме, че става дума за заложници.

— Също така не сме сигурни дали всички от служителите на Галактически Технологии са вън от Селището — отбеляза д-р Йей.

Ван Ата изсумтя. Не виждаше начин да й противоречи. Но ако там все още имаше задържани земни, началниците над него трябваше да осъзнаят нуждата от бърз и решителен отговор. Той трябваше да се обади в Трансферна Станция и да се свърже с властите. Ако всички тези празнодумци и идиоти смятаха да го накарат да стои със скръстени ръце следващите няколко дни, той поне можеше да изложи плановете си за действие, когато щяха да му позволят такова.

А той беше сигурен, че рано или късно щеше да получи разрешение. Не беше пропуснал да разбере, че Апмад изпитва ужас от четириръките. Когато съобщението за тази бъркотия се озовеше на бюрото й, кожата й щеше да настръхне, със или без заложници. Ван Ата присви очи:

— Хей — каза той изведнъж, — не сме толкова безпомощни, колкото си мислите. Ще играем според правилата. Аз също имам заложник!

— Ти? — озадачи се д-р Йей.

— Точно така. Почти бях забравил. Онзи проклет четирирък Тони е тук!

Тони беше любимецът на Граф, а на онази малка курва бе любимият тъпкач. Сигурно тя беше един от водачите. Ако не успееше да си го върне, с него беше свършено. Той подскочи от радост:

— Хайде, Йей! Онези малки гадняри ще отговорят на мига!

 

 

Скачащите пилоти можеха да се закълнат, че тези кораби бяха красиви, но всъщност Хиперкорабът не беше нищо повече от мутирала механична стръв. Така си мислеше Лео, докато D-620 минаваше тихо пред погледа му. В издутата предна част се намираха контролната кабина и няколко кабини на екипажа, защитени от евентуалните материални рискове при ускорение с наслоена метална защита и от радиацията с невидим магнитен конус. Извити назад се протягаха четири огромни, взаимно свързани ръкава. В два от тях се помещаваха двигатели за нормално космическо пространство, другите два съдържаха същината на кораба, генераторни тегличи на Неклиновото поле, които завъртаха кораба през тясното пространство по време на скока. Огромното пространство между четирите ръкава обикновено се заемаше от товарни отделения. Чудноватият кораб щеше да изглежда по-смислен, когато пространството бъдеше запълнено с модулите на Селището, реши Лео. В този момент той дори би могъл да го нарече красив.

D-620 мина близо до Селището и угаси двигателите си. Изведнъж огромното товарно пространство се озари от светлини, сякаш ги приветстваше: Добре дошли.

Погледът на Лео се задържа за миг върху секцията на екипажа, с ъгълчето на окото си видя как отделението на персонала се отделя от Хиперкораба и отплува към модулите на Селището. Някой се прибираше вкъщи. Силвър? Ти? Трябваше да говори с Ти възможно най-бързо. Почувства как неосъзнаваното доскоро притеснение го напуска. „Силвър е жива и здрава“, хвана се да мисли той. Всички са тук. Но все още не бяха в безопасност. Той активира връзката си с екипажа от четириръки.

Тридесет минути по-късно Лео си отдъхна, защото първият модул се намести без проблеми в прегръдката на D-620. За един миг го завладя кошмар, който не можа да разсее и с проверката на изчисленията. Беше си представил, че нещо не е наред и всичко се забавя безкрайно, докато се поправи, фактът, че все още не бяха чули отдолу нищо, освен непрестанните молби за комуникация, не му даваше достатъчно увереност. Управлението на Галактически Технологии на Родео щеше да отвърне по някакъв начин, но той не знаеше как да посрещне атаката преди да разбере от какъв характер ще е тя. Очевидната парализа на Родео нямаше да продължи още дълго.

Вече се зазоряваше. Навярно д-р Минченко щеше да измисли нещо за пулсиращата му глава, нещо, с което да замести осемте часа сън, които не можеше да си позволи. Лео включи канала на водачите на работната група.

— Боби, поеми поста на ръководител. Влизам вътре. Прамод, доведи отряда си веднага щом се закрепи и последната връзка. Боби, увери се, че вторият модул е здраво закрепен преди да наместиш и запечаташ всички крайни въздушни люкове. Разбра ли?

— Да, Лео. Напълно. — Боби помаха с разбиране от далечния край на модула с една от долните си ръце.

Лео се обърна и в този миг един от едноместните обслужващи кораби, който помагаше за наместването на модула, се отдели и се завъртя. Подготви се да се отдалечи и да помогне на следващия модул. Нещо изпуфтя, Лео погледна и видя наситен син пушек. Въртенето се ускори.

„Това е неконтролируемо!“, помисли си Лео и очите му се разшириха. От бясното въртене очертанията на кораба се замъглиха. Лео наблюдаваше вцепенен от ужас. Корабът отскочи от кожуха на мотора на един от Неклиновите ръкави на Хиперкораба и се прехвърли от другата страна.

Комуникационният канал на кораба пращаше от писъци.

— Вател! — извика Лео на четириръкото в най-близкия обслужващ кораб. — Тръгвай след нея!

Вторият кораб се завъртя и мина покрай него. Той видя как Вател му махва с ръка, че е разбрала заповедта. Лео спря непреодолимото си желание да потегли и той самият след тях. Дявол да го вземе! Какво можеше да направи? Вател трябваше да се справи.

Дали ставаше въпрос за грешка на човек или на четириръко? Дали беше дефект в механиката? Ами много скоро щеше да разбере. Ако спасяха кораба… Той прогони тази мисъл. Вместо това потегли към кожуха на мотора на Неклиновия ръкав.

Кожухът беше дълбоко вдлъбнат там, където корабът се беше ударил в него. Лео направи усилие да се успокои. „Това е само кожух, само защита срещу инциденти като този, нали така?“, мълвеше изплашено той, докато осветяваше с костюма си голям отвор в единия край.

О, Господи!

Аксиалното огледало беше пукнато. Широко три метра при елипсовидния си отвор, математически прецизно и полирано, то представляваше интегрална контролна повърхност на Скачащата система. Отразяваше, пропускаше или увеличаваше Неклиновото поле, генерирано от главните двигатели при команда на пилота. Пукнатината го беше покрила цялото като паяжина. Студен титан, деформиран извън допустимите граници. Лео изпусна една дълбока въздишка.

Освети го и друг прожектор. Лео се обърна и откри зад себе си Прамод.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда? — попита тихо Прамод.

— Да — въздъхна Лео.

— Не може… да се поправи със заваряване, нали? — Прамод продължи по-високо: — Какво ще правим?

Умора и страх — възможно най-лошата комбинация. Лео се опита да звучи както обикновено:

— Според данните на костюма ми трябва незабавно да влезем вътре и да си починем. После ще видим.

За голяма радост на Лео, докато той се освободи от костюма си, Вател беше спасил блуждаещия кораб и го бе върнал обратно. Оттам измъкнаха изплашен и наранен четирирък пилот.

— Блокира и не можах да се отдалеча — разплака се тя. — Какво ударих? Ударих ли някого? Не исках да изхвърля горивото, но това беше единственият начин, който успях да измисля, за да унищожа джета. Съжалявам…

Лео предположи, че е само на четиринадесет години:

— Откога си на смяна? — запита той.

— Откакто започнахме — подсмърчаше тя. Трепереше, всичките й четири ръце не можеха да си намерят място, докато се носеше край него. Той се въздържа да не я разтърси.

— Господи, дете, това прави двадесет и шест часа! Върви и си почини. Хапни нещо и поспи.

Тя го погледна озадачена:

— Всички горни части са откъснати и са се скупчили около Детското. Не мога да стигна дотам.

— Затова ли…? Виж, в момента нямаме достъп до три четвърти от Селището. Намери си място в някой ъгъл или където решиш. — Той се втренчи за миг в просълзените й очи и добави: — Позволено е. — Явно беше, че си иска познатия спален чувал, но Лео нямаше как да й го осигури.

— Съвсем сама? — прошепна едва чуто.

Вероятно никога досега не бе спала с по-малко от седем други деца в стая, реши Лео. Пое си дълбоко и внимателно въздух. Нямаше да започне да й крещи, без значение колко добре щеше да му се отрази на нервите. Как все пак се замеси в тази детинска акция? Не можеше да си спомни в момента.

— Ела! — Той я поведе за ръка през кабината, откри торба за мръсни дрехи, завърза я за стената и я напъха вътре. Само лицето й остана да се вижда.

— Така. — Той опита да се усмихне. — Така е по-добре, нали?

— Благодаря, Лео — подсмъркна тя. — Съжалявам за кораба. И за горивото.

— Ще се погрижим — успокои я героично той. — Поспи, чуваш ли? Когато се събудиш, ще има достатъчно работа, нищо няма да пропуснеш. Хм… Лека нощ.

— Нощ…

В коридора той потри с ръце очите си.

Нямаше достъп към три четвърти от Селището? Стори му се като девет десети. И всички модули работеха със запасна енергия, чакаха да бъдат скачени към главния енергиен източник като ги стоварят в Хиперкораба. За сигурността и нормалното протичане на процесите в различните отделения бе изключително важно Селището да е изцяло реконструирано по най-бързия начин.

А колко време щеше да мине, докато всеки научи новото си място в пълния хаос. Планът бе направен с многобройни компромиси. Частите на Детското, например, можеха да влязат в интериорната група. Доковете и шлюзовете трябваше да гледат към космическото пространство. Отворите за отпадъка бяха прекъснати, съоръженията за енергията трябваше да се наместят, отделенията на Хранене, които сервираха около три хиляди ястия на ден, трябваше да имат някакъв достъп до склада… Щеше да бъде пълен кошмар, докато всеки не преустроеше навиците си. И то ако всички групи с модули бъдеха наместени и закрепени на правилното място без негово наблюдение или дори под негово наблюдение. Лицето му беше пребледняло.

— Лео! — повика го познат мъжки глас.

С ядосано скръстени ръце по коридора се носеше Ти Гюлик. Силвър плуваше от дръжка на дръжка зад него, следвана от Прамод. Гюлик се хвана за една дръжка и спря пред Лео. Погледите на Лео и Силвър се срещнаха за едно объркано, кратко и мълчаливо „Здравей!“, преди Скачащият пилот да го притисне към стената.

— Какво направиха тези проклети четириръки? Минахме през толкова проблеми, за да заловим този кораб и да го доведем тук. А първото нещо, което направихте вие, е да започнете да го разрушавате. Едва изключих двигателите! — Гласът му поутихна. — Този малък мутант ли — той махна към Прамод — обърка нещата…?

Лео се прокашля:

— Един от обслужващите джетове блокира и се завъртя неконтролируемо. — „Терминът «непредотвратим инцидент» не е в речника ми, но разбира се, не мога да кажа, че е било грешка на четириръкото.“

— Хм — прокашля се Ти, — ами поне не се опитвате да го припишете на пилота… но каква е повредата все пак?

— Самата Неклинова пръчка не е ударена… — Ти си отдъхна, — но аксиалното огледало от титан при портала е строшено.

— Но това е ужасно! — простена Ти.

— Успокой се! Може би не е чак толкова зле. Вече имам една-две идеи. Така или иначе искам да поговорим. Когато превзехме Селището, тук имаше товарна совалка на док.

Ти го погледна подозрително:

— Късметлия си. И?

— Планирам, не е късмет. Нещо, което Силвър все още не знае… — Лео срещна погледа й. Отрезвена, тя видимо се съсредоточи в думите му. — Не можахме да си върнем Тони преди да завземем Селището. Той все още е в болница долу на Родео.

— О, не — прошепна Силвър. — Има ли някаква…?

Лео потърка изтръпналото си чело.

— Може би. Не съм сигурен, че от военна гледна точка е оправдано, но не мисля, че ще се примиря със себе си, ако поне не се опитаме да го върнем. Д-р Минченко също обеща да дойде с нас, ако успеем някак да вземем и жена му. Тя също е долу.

— Д-р Минченко остана? — Силвър плесна с ръце. Наистина беше развълнувана. — О, чудесно!

— Само ако вземем жена му — обърна внимание Лео. — Имаме две причини да слезем долу. Имаме совалка, имаме пилот…

— О, не — започна Ти. — Чакайте сега…

— Освен това отчайващо се нуждаем от резервни части. Ако успеем да открием аксиално огледало в склада на Родео…

— Няма да намерите — прекъсна го рязко Ти. — Ремонтът на кораби се извършва единствено на Ориент IV. Всички резервни части са складирани там. Знам, защото веднъж имахме проблем и трябваше да чакам четири дни, за да пристигне ремонтен екипаж оттам. Родео изобщо не се занимава с Хиперкораби. — Той скръсти ръце.

— Страхувах се от това — каза бавно Лео. — Ами, има и друга възможност. Можем да се опитаме да направим ново, тук на място.

Ти заприлича на човек, който дъвче лимон:

— Граф, тези неща не се скалъпват от парчета желязо. Знам много добре, че правят всичко наведнъж. Мисля, че съставните части трябва да могат да противодействат на потока на полето, а смукателната тръба е три метра широка в горния край! Работата е, че ги притискат с огромни преси. Ако трябва да бъдем точни — ще ви отнеме шест месеца да изпълните проект като този!

Лео преглътна, вдигна и двете си ръце и разпери пръсти. Ако беше четириръко, може би щеше да се изкуши да удвои часовете, но каза:

— Десет часа. Наистина бих искал да имам шест месеца. Долу. В леярна. С чудовищни машини със стоманени преси, точни до милимикрон… И водно охлаждане, и отбор асистенти, и неизчерпаем бюджет. Щях да направя десет хиляди копия. Ала ние нямаме нужда от десет хиляди. Има и друг начин. Бърз и мръсен начин, но единственият, за който имаме време. Но не мога да бъда тук, да фабрикувам аксиално огледало и в същото време да съм там долу и да освобождавам Тони. Четириръките не могат да отидат. Нуждая се от теб, Ти. Както имах нужда и да пилотираш совалката. Сега отново имам нужда от теб.

— Виж — започна Ти, — договорката беше, че ще се отърва от това чист при всички случаи. Галактически Технологии трябваше да си помислят, че съм бил отвлечен и че съм пилотирал с пистолет, опрян на челото. Хубав, прост, правдоподобен сценарий. Нещата се объркват твърде много. Дори да успея да се справя с подобна задача, те няма да повярват, че съм я изпълнил под заплаха. Какво ме е спряло да излетя долу и да не се върна? Това е въпрос, който ще ми зададат, можем да се обзаложим. Не, дявол да го вземе! На никаква цена — нито признателност, нито пари ме вълнуват!

— Знам — изръмжа Лео. — И двете ти ги бяхме предложили. — Ти го зяпна, но той извърна поглед към очите на Силвър.

Откъм коридора се чу тънък глас:

— Лео? Лео…!

— Тук! — отговори Лео. Какво има пък сега…?

Към тях се спусна едно от малките четириръки:

— Лео! Навсякъде те търсихме. Ела бързо!

— Какво има?

— Спешно съобщение. По комуникационния канал. Отдолу.

— Ние не отговаряме на съобщенията им. Тотално затъмнение, спомняш ли си? Колкото по-малко информация им предоставяме, толкова повече време ще им отнеме да решат какво да правят с нас.

— Но това е Тони!

Стомахът на Лео се сви и той тръгна след вестоносеца. Пребледняла, Силвър, а след нея и другите го последваха.

 

 

Екранът показваше ясна картина — болнично легло. Тони се притискаше плътно към облегалката и гледаше право в обектива. Носеше фланелка и къси панталони. Долният му ляв бицепс бе в бяла превръзка. Тялото му изглеждаше вдървено. Явно беше завързан. Лицето му изглеждаше сбръчкано. Сините му очи трескаво кръжаха вдясно от леглото, където се намираше Брус Ван Ата. Приличаше на изплашено пони.

— Отне ти много време да отговориш на обаждането, Граф — каза Ван Ата и се ухили неприветливо.

Лео преглътна:

— Здравей, Тони. Не сме те забравили. Клер и Анди са добре и са отново заедно…

— Не говори, а слушай, Граф — прекъсна го Ван Ата. Той си играеше с контролния панел. — Така. Току-що прекъснах звука така, че можеш да си спестиш въздишките. Добре, Тони. — Ван Ата сръга четириръкото с пръчка в сребрист цвят. „Какво беше това?“, зачуди се изплашен Лео. — Кажи си думите!

Тони премести поглед към безмълвния видеообраз и очите му се разшириха тревожно. Той пое дълбоко въздух и започна:

— Каквото и да правиш, Лео, продължи го! Не мисли за мен! Спаси Клер, спаси Анди…

Образът изчезна рязко от екрана, въпреки че аудио-сигнала остана отворен още миг. Дочу се странен звук от тъп удар и вик. Ван Ата изпсува: „Млъквай, лайно такова!“ и после звукът прекъсна.

Лео откри, че е хванал една от ръцете на Силвър.

— Клер е тръгнала — каза бавно Силвър. — Искаше да присъства на този разговор.

Очите на Лео срещнаха нейните:

— Мисля, че е по-добре да я отклониш.

Силвър кимна и бавно се извърна.

Екранът отново просветна. Тони тихо се бе спотаил в далечния край на леглото, с наведена глава и ръце върху лицето. Очите на Ван Ата проблясваха злобно, докато се олюляваше бесен.

— Очевидно хлапето се учи бавно — озъби се Ван Ата на Лео. — Ще го кажа ясно и кратко, Граф. Можеш да държиш заложници, но ако само ги докоснеш, ще те осъдят във всеки съд в галактиката. Аз имам заложник, на когото мога да направя каквото си поискам, при това легално. Ако си мислиш, че няма да го извърша, само ме предизвикай. Много скоро ще изпратим совалка от Охраната, която да възобнови реда. И ти ще съдействаш на екипа ни. — Той вдигна сребристата пръчка и натисна нещо. Лео видя как от върха й изхвърча електрическа искра. — Това е прост уред, но мога да направя чудеса с него, ако ме принудиш. Не ме принуждавай, Лео!

— Никой не те принуждава… — започна Лео.

— О! — прекъсна го Ван Ата — Почакай за минута… — Той натисна нещо на контрола. — Сега вече мога да те чуя. И по-добре кажи нещо, което искам да чуя.

— Никой тук не може да те накара да извършиш каквото и да било — скръцна Лео. — Каквото и да направиш, ще го направиш по собствено усмотрение. Ние нямаме никакви заложници. Това, което имаме, са трима доброволци, които избраха да останат заради… заради съвестта си, предполагам.

— Ако Минченко е един от тях, по-добре внимавай за гърба си, Лео. По дяволите съвестта, той иска да царува над тази малка империя. Ти си глупак, Граф! Виж… — Ван Ата махна към някого. — Ела да поговорите на неговия език, Йей.

Д-р Йей пристъпи вдървено напред, срещна очите на Лео и навлажни устните си:

— Мистър Граф, моля ви, спрете тази лудост! Това, което се опитвате да направите, е ужасно опасно, от всичко, което разбирам… — Ван Ата илюстрира това като размаха електрическата пръчка над главата й със зловеща усмивка. Тя му хвърли един раздразнен поглед, но нищо не каза и продължи мрачно: — Предайте се сега и щетите ще могат поне да бъдат минимизирани. Моля ви! Заради всички. Вие можете да спрете това.

Лео замълча за миг, после се наклони напред:

— Д-р Йей, аз съм на четиридесет и пет хиляди километра от вас. Вие сте в същата стая… Вие го спрете! — Той изключи връзката и се понесе в мъртва тишина.

— Разумно ли е това? — задави се Ти.

— Не знам — поклати глава Лео. — Но без публика, няма смисъл да правиш шоу, нали?

— Това игра ли беше? Колко ли далеч ще отиде този човек?

— Едно време имаше доста неконтролируем нрав, когато се разгневеше. Винаги е побеснявал, щом някой наруши собствения му интерес. Но както сам си забелязал, хм, отплатата в тази работа при този хаос не е голяма. Не знам докъде ще стигнем.

След дълга пауза Ти каза:

— Имаш ли, хм, още нужда от пилот на совалка, Лео?