Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (13)

Дванадесета глава

Лео не можа да разбере разтревожените викове на четириръките.

— Какво искате да кажете, как така не са всичките? — Радостта му в миг се изпари. Толкова се бе надявал, че проблемите му… или поне онези, свързани със земните, ще приключат със скъсването на връвта между Селището и Лекционен Модул В.

— Четирима от ръководителите на зони са заключени в хладилника със зеленчуци, с кислородни маски и няма да излязат — докладва Синда от Хранене.

— Трима от екипажа на совалката, която току-що бе пристигнала, се опитаха да се върнат на кораба си — добави едно четириръко в жълта фланелка от Докове и Шлюзове. — Ние ги заклещихме между две врати на въздушните шлюзове, но те бърничкат по механизма и не смятаме, че ще ги удържим още дълго.

— Мистър Уизак и двама от ръководителите на Животоподдържащи Системи са, хм, завързани в Централни Системи. Към дръжките за стената — обяви друго четириръко в жълто и добави нервно: — Мистър Уизак със сигурност е полудял.

— Три от майките в детското отказаха да напуснат децата — каза по-голямо четириръко момиче в розово. — Те все още са в салона с останалите малки. Доста са разстроени. Никой не им е казвал какво става, поне докато аз бях там.

— И, хм, има един друг човек — добави с притеснен глас облечената в червено Боби от отряда на Лео. — Не знаем какво да правим с него.

— Намерете начин да се справите… — започна с уморен глас Лео.

— Може да не се окаже толкова лесно — прекъсна го Боби.

— Вие сте повече на брой. Отидете десет, двадесет ако трябва. Въоръжен ли е той?

— Не точно — призна Боби. Видя как ноктите на долните й ръце мърдат неспокойно. Еквивалентът на потропване, осъзна Лео.

— Граф! — гръмна авторитетен глас. В края на кабината се отвори въздушният шлюз. Д-р Минченко влезе трескав в модула, спря пред Лео и удари с юмрук по стената. Човек не можеше все пак да удари с крак в безтегловност. Неизползваната кислородна маска в ръката му подскочи. — Какво, по дяволите, става тук? Няма никаква опасност с херметизацията на станцията… — Той си пое шумно въздух, сякаш да докаже думите си.

Четириръко момиче на име Кара в бяла фланелка и къси панталони от Медицинското го повлече. Тя бе пребледняла като платно.

— Съжалявам, Лео! — извини се тя. — Не можах да го убедя да тръгне.

— Трябва ли да се крия в някакъв шкаф, докато всичките ми четириръки се задушават? — запита я невъзмутимо той. — За какъв ме вземаш, момиче?

— Почти всички го направиха — побърза да каже тя.

— Страхливци, мръсници, идиоти! — продължаваше той.

— Те спазиха инструкциите за тревога — каза Лео. — Защо не го направи и ти?

Минченко го стрелна с поглед:

— Защото цялата тази работа вонеше. Сриване на херметизацията навсякъде в Селището е почти невъзможно. Трябваше да последва верига от взаимно свързани инциденти.

— Такива инциденти последваха — говореше опитният Лео, — но практически те са моя специалност.

— Аха — укроти се Минченко и притвори очи. — А онзи червей Ван Ата те обяви за любимия си инженер, когато те доведе тук. Честно, мислех, че… хм! — Изглеждаше леко смутен. — Че ти си неговото скрито оръжие. Инцидентът изглеждаше толкова подозрително удобен в настоящия момент от негова гледна точка. Като познавам Ван Ата, това беше първото нещо, което можеше да ми мине през ума.

— Благодаря — изръмжа Лео.

— Познавах Ван Ата, не познавах теб. — Минченко замълча и добави с по-мек тон: — Все още не те познавам. Какво си мислиш, че правиш?

— Не е ли очевидно?

— Не, съвсем не. О, разбира се, можеш да издържиш в Селището няколко месеца, откъснат от Родео, може би години, отблъсквайки атаките, ако си достатъчно умен, но после какво? Тук общественото мнение няма да те достигне и да ти помогне. Обречен си, Граф. Ти не си поставил никакви условия, за да получиш помощ…

— Ние не искаме помощ. Четириръките ще се освободят.

— Как? — изръмжа Минченко, макар че очите му светеха.

— Ще преместим Селището.

— О… — Дори Минченко не можа да каже нищо повече.

Лео спря да се бори с червения си гащеризон, защото намери търсения инструмент. Той насочи лазерния поялник в гърдите на Минченко. Това не беше задача, която можеше да остави на четириръките.

— Ти — каза твърдо той — ще отидеш до Трансферна Станция с кораб както останалите земни. Да вървим!

Минченко не погледна поялника. Само сви презрително устни. Поне на Лео му се стори така.

— Не ставай по-голям идиот, отколкото си, Граф. Знам, че измамиха онзи кретен Къри така, че все още има поне петнадесет бременни четириръки момичета. Като не броим резултатите от неоторизираните експерименти, които, като съдя по това как намаляват кондомите в кутията в заключеното чекмедже в офиса ми, са значителен брой.

Кара се стресна изплашена и виновна. Минченко й добави на ухо:

— Защо си мислиш, скъпа, че ти ги показах? Както и да е, Граф — той фиксира Лео със строг поглед, — ако се отървеш от мен, какво планираш да правиш, когато някое от момичетата започне да се мъчи с плацентата при раждане? Или просрочи датата на термина? Или ако възникне друг медицински проблем, който изисква нещо повече от обща помощ?

— Ами… но… — Лео не знаеше какво да отговори. Той не беше съвсем сигурен какво значеше да се мъчиш с плацента, но не смяташе, че това са празни приказки. Не че точното разяснение на процеса щеше да облекчи зловещото вълнение, което се зараждаше у него. Беше ли вероятно да се случи, като се имат предвид промените в анатомията на четириръките? — Нямаме избор. Останат ли тук, всички четириръки умират. Ако заминат, имат шанс, не е гаранция, но е шанс за живот.

— Но ти имаш нужда от мен — оспори Минченко.

— Ти трябва… Какво? — Лео се оплете.

— Имаш нужда от мен. Не можеш да ме изгониш. — Очите на Минченко хвърляха погледи към поялника.

— Ами, хм — задави се Лео. — Все пак не мога да те отвлека.

— Кой те кара да го правиш?

— Ти, очевидно… — той се прокашля. — Виж, не мисля, че разбираш. Аз ще отведа това Селище оттук и ние няма да се върнем никога. Ще заминем колкото се може по-далеч, отвъд всякакъв обитаван свят. Еднопосочен билет.

— Успокои ме. В началото си мислех, че се опитваш да направиш нещо глупаво.

Лео откри, че е силно развълнуван, сянка от подозрение, ревност? И гореща надежда. Какво облекчение би било да не трябва да се справя с всичко сам…

— Сигурен ли си?

— Те са мои, тези четириръки… — Минченко стисна ръце, отпусна ги. — На Дарил и мои. Не мисля, че разбираш и наполовина каква работа сме свършили. Каква хубава работа, като сме създали тези хора. Те са чудесно адаптирани към средата си. Превъзходни са във всяко едно отношение. Петдесет и пет години работа. И да позволя на някакъв абсолютно непознат да ги повлече през Галактиката Господ знае къде? Освен това Галактически Технологии ще ме пенсионират догодина.

— Ще загубиш пенсията си — отбеляза Лео. — Може би и свободата си. Възможно е и живота.

— Не ми е останало много — изсумтя Минченко.

„Не беше така, помисли си Лео. Биоинженерът бе живял четвърт век достоен живот. С неговата смърт щеше да си отиде цяла вселена от наука. Ангелите щяха да плачат за загубата. Освен ако…“

— Можеш ли да обучиш някои от тях за лекари?

— Съвсем ясно е, че ти не можеш. — Минченко прокара пръсти през подстриганата си бяла коса. От една страна изглеждаше раздразнен, от друга — молеше.

Лео погледна развълнуваните четириръки наоколо, които слушаха как мъже с крака отново решават съдбата им. Не беше правилно… Думите изскочиха от устата му преди да може да ги осмисли:

— Какво смятате вие, деца?

Веднага последва хор от одобрителни думи за Минченко. Те също си отдъхнаха. Познатият им авторитет на Минченко явно бе огромно удобство за тях, докато пътуваха към непознатото. Изведнъж Лео си спомни как светът за него се бе превърнал в непознато място в деня, когато баща му бе починал. „Само защото ние сме възрастни, не значи автоматично, че можем да ви спасим…“ Но това бе откритие, което всяко четириръко трябваше да направи само. Той си пое дълбоко въздух:

— Добре… — Как може човек да се почувства с хиляда килограма по-лек, когато вече е в безтегловност? „Проблеми с плацентата, Господи!“

Минченко не изрази веднага радостта си:

— Има само едно нещо… — започна той. Опита да се усмихне. Усмивката му стоеше ужасно и неуместно на лицето.

„Защо се изпоти сега?“, зачуди се Лео. У него отново се породиха съмнения.

— Какво има?

— Госпожа Минченко.

— Кой?

— Съпругата ми. Трябва да я взема.

— Никога… не съм мислил, че си женен. Къде е тя?

— Долу. На Родео.

— Дявол… — Лео се въздържа да не започне да къса оредялата си коса.

Прамод, който слушаше, добави:

— Тони също е долу.

— Знам, знам… Обещах на Клер… Не зная как ще успеем да…

Минченко чакаше с напрегнато изражение. Не беше свикнал да моли. Само очите му го издаваха. Лео се разчувства:

— Ще опитаме. Ще опитаме. Това е всичко, което мога да обещая.

Минченко кимна с достойнство.

— Какво ще каже госпожа Минченко за всичко това все пак?

— Тя от двадесет и седем години мрази Родео — рече Минченко. „Някак въодушевено“, помисли си Лео. — Ще се радва да се махне. — Минченко не добави надявам се на глас, но Лео го усети.

— Добре. Ами, ние така или иначе трябва да се отървем от забравените тук… — Лео се замисли дали беше възможно човек да умре безболезнено от вълнение и поведе малобройния си отряд извън кабината.

 

 

Клер се носеше от дръжка на дръжка по коридорите. Сърцето й биеше от нетърпение. Четириръки се бяха скупчили около вратите на въздушния шлюз към разхвърляния гимнастически салон. Тя трябваше да се въздържи да не ги избута с лакти от пътя си. Една от старите й приятелки по спалня в розова фланелка и къси панталони на Детското, я позна. Усмихна й се и й подаде една долна ръка да я издърпа през тълпата.

— Малките са при Врата B — каза тя. — Очаквах те… — След бърза проверка да не би полета й да се сблъсква с този на друг, тя й помогна да се понесе по най-краткия път през голямата кабина.

Пухкавата фигура в розов гащеризон, която търсеше Клер, всъщност се губеше някъде между рояка от развълнувани, изплашени, шумни петгодишни. Клер почувства остра болка на вина за взетото решение, че е твърде опасно за опазване на тайната, ако предупредят най-малките четириръки за големите промени в живота им. „Но малките нямат право на глас“, помисли си тя.

Анди бе завързан за мама Нила и плачеше неутешимо. Тя отчаяно се опитваше да го утеши с едно шише в ръка, докато притискаше зачервен тампон към челото на ревящо петгодишно с другата. Две или три още висяха за по-удобно към краката й, докато тя се опитваше с думи да обясни на шесто как да помогне на седмо, което бе отворило прекалено много пакет с протеинов чипс и бе изпуснало съдържанието във въздуха. Въпреки всичко, спокойният й познат провлечен говор бе само малко по-стегнат от обикновено, докато не видя Клер:

— О, скъпа — промълви тя със слаб глас.

— Анди! — извика Клер.

Той извърна глава към нея и се пусна от мама Нила. Хвърли се напред, но достигна само края на въжето си и отскочи отново към майката на Детското. Тогава закрещя с всички сили и сякаш като резонанс кървящото момче се разплака още по-силно.

Клер се спря в стената и се обърна към тях.

— Клер, скъпа, съжалявам — каза мама Нила и извърна бедра да закрие Анди, — но не мога да ти позволя да го вземеш. Мистър Ван Ата каза, че ще ме уволни на минутата със или без двадесет години стаж. И Господ знае кой ще дойде тогава. Има толкова малко хора, на които аз наистина мога да доверя тази задача… — Анди я прекъсна отново като се спусна към Клер и отблъсна със замах подадената му бутилка. Тя се завъртя във въздуха и няколко капки се разстлаха наоколо. Клер протегна ръце към него.

— Не мога, наистина не мога… о, мамка му, вземи го! — Клер за пръв път чуваше мама Нила да псува. Тя отвърза Анди. Мигновено към лявата й страна се спуснаха петгодишни.

Виковете на Анди веднага утихнаха. Чуваха се само приглушени хлипания. Ръчичките му силно обвиха тялото й. Клер го прегърна и с четирите си ръце не по-малко силно и той се скри в пазвата й. Тя зари лице в косицата му, упоена от чистия му бебешки мирис, малките му сладки уши, гладката кожа, изящните мигли, всяка част от неспокойното му тяло. Щастливо избърса нослето му с ръба на синята си блуза.

— Това е Клер — дочу тя едно петгодишно, което обясняваше мъдро на друго: — Тя е истинска майка.

Тя скришом им хвърли поглед. Те смело я изучаваха. Засмяха се. Тя им отвърна. Едно седемгодишно от близката група бе върнало шишето и се навърташе наоколо.

Кръвта по челото на малкото четириръко се беше съсирила. Най-сетне мама Нила успя да поведе разговор:

— Случайно да знаеш къде е мистър Ван Ата? — попита разтревожено тя.

— Замина си — отвърна безгрижно Клер. — Замина си завинаги! Ние поемаме.

Мама Нил не разбра:

— Клер, те няма да ти позволят…

— Помагат ни. — Тя кимна към другата страна на салона и погледът й срещна този на Лео. Може би току-що бе пристигнал. Беше с червен гащеризон. До него стоеше друга фигура с крака в бял гащеризон. Какво правеше д-р Минченко все още тук? Внезапен страх я скова. Бяха ли успели да прочистят Селището от земни все пак? За пръв път тя се сепна защо мама Нила е тук:

— Защо не си в безопасната зона?

— Не ставай глупава, скъпа. О, д-р Минченко! — помаха му мама Нила. — Насам!

Двамата земни мъже, които не притежаваха увереността на четириръките в безтегловност, прекосиха кабината, захващайки се за въжената мрежа по свода. Най-сетне приближиха групата на мама Нила.

— Имам един тук, който се нуждае от лепенка — заяви мама Нила веднага щом д-р Минченко се приближи достатъчно, за да чуе. — Какво става? Безопасно ли е вече да се преместим в модулите на Детското?

— Безопасно е — отговори Лео. — Но, вие госпожо Виланова, трябва да дойдете с мен.

— Няма да оставя децата, докато не дойде време за почивката ми — сопна му се мама Нила. — Освен това девет десети от отдела сякаш се изпариха.

Лео се намръщи:

— Била ли сте на брифинг с д-р Йей?

— Не…

— Оставили са най-добрите за най-накрая — каза мрачно д-р Минченко. — Поради очевидни причини. — Той се обърна към майката на детското: — Галактически Технологии току-що приключиха с Проект Кей, Лиз. Без дори да се консултират с мен! — Той безцеремонно й изложи сценария за прекратяването. — Пишех протести, но Граф ме надмина. Оказа се доста по-ефективен. Наемателите поемат приюта. Той вярва, че може да превърне Селището в колониален кораб. Аз смятам… смятам, че е по-добре да му повярвам.

— Искате да кажете, че сте отговорни за тази безредица? — Мама Нила погледна Лео, след което се огледа напълно изумена. — Мислех, че Клер бръщолеви… — другите две земни майки на Детското се бяха приближили. Носеха се във въздуха също така онемели. — Галактически Технологии не ти дават Селището… нали? — неуверено попита мама Нила.

— Не, госпожо Виланова — отговори търпеливо Лео. — Ние го крадем. Аз не ви моля да се забърквате в нещо нелегално, така че ако само ме последвате до дока…

Мама Нила огледа салона. Групичките от по-малки вече бяха започнали да се скупчват около по-големите четириръки.

— Но тези деца не могат да се грижат за себе си!

— Налага се — каза Лео.

— Не, не… Представа си нямате колко натоварен с работа е този отдел!

— Няма, наистина — потвърди д-р Минченко. Потриваше замислено устни с показалец.

— Нямаме избор — прошепна Лео през зъби. — Сега, деца, пуснете се от госпожа Виланова — обърна се той към децата, които се бяха хванали за нея. — Тя трябва да замине.

— Не! — заяви едно, увило се около лявото й коляно. — Тя трябва да ни прочете приказки след обяд, тя обеща. — Четириръкото с раната започна отново да плаче. Друго задърпа левия й ръкав и каза:

— Мама Нила! Трябва да отида до тоалетната!

Лео се хвана за главата:

— Нямаме много време, госпожо. Трябва да тръгнем незабавно. Нямам време да споря. Всички вие — той погледна и другите две майки от Детското, — по-бързо!

Очите на мама Нила проблеснаха. Тя протегна лявата си ръка с четириръкото, което се бе прилепило за нея. Сините му очи гледаха ужасено иззад силния бицепс на мама Нила.

— Ще отведете ли тогава това момиченце до тоалетната?

Четириръкото момиченце и Лео се спогледаха с взаимен ужас:

— Разбира се, че не — задави се инженерът и се огледа: — Ще направи друго четириръко. Клер…?

Точно в настоящата суетня Анди реши да изрази с ревлив протест липсата на очакваното мляко от майчината гръд. Клер се опита да го успокои, като го потупа по гърба. Плачеше й се заради неговото разочарование.

— Не смятам — намеси се внимателно д-р Минченко, — че ти се идва с нас, Лиз? Няма да има връщане назад, разбира се.

— Нас? — Мама Нила го изгледа остро. — Ти поддържаш тази глупост?

— Така ми се струва.

— Добре тогава — кимна тя.

— Но ти не можеш… — започна Лео.

— Граф! — прекъсна го Минченко. — Можеш ли да увериш тези дами, че ще има достатъчно въздух за тях, ако останат с четириръките си?

— Може и да няма — измърмори Лео.

— Дори не помислих за това — изплаши се изведнъж една от майките.

— Но аз помислих — каза другата и се намръщи към Лео.

— Знам, че има запаси от въздух за изключителни случаи в модула на салона — обади се мама Нила. — Целият отдел би трябвало да отиде там.

— Отклоних ги — каза кратко Лео.

— Целият отдел е трябвало да ти каже да вървиш по дяволите — добави бавно мама Нила. — Позволи ми да говоря и за отсъстващите. — Тя прати ледена усмивка на инженера.

Една от майките се обърна отчаяно към мама Нила:

— Но аз не мога да дойда с вас. Съпругът ми работи долу!

— Никой не те кара! — изрева Лео.

Другата майка добави, без да му обърне внимание:

— Съжалявам. Съжалявам, Лиз. Просто не мога. Прекалено много е.

— Да, точно така. — Ръката на Лео се поколеба над издутото място на гащеризона, но се отдръпна. Той се опита да ги изведе с жест.

— Няма нищо, момичета. Разбирам. — Мама Нила успокои очевидната им нервност. — Аз ще остана и ще се погрижа. Няма кой да очаква старото ми тяло, все пак — засмя се тя. Малко насила.

— Ще поемеш ли отдела тогава? — попита д-р Минченко. — Ръководи го, както решиш… Ела при мен, когато можеш.

Тя кимна, изглеждаше умислена, сякаш бездънната сложност на задачата току-що се разкриваше пред нея.

Д-р Минченко се погрижи за четириръкото момче с все още кървяща рана на челото, а Лео най-после успя да избута другите две земни жени:

— Хайде. Трябва да освободя и хладилника за зеленчуци.

— За какво ли му е да почиства хладилника при всички тези събития? — мърмореше под носа си мама Нила. — Сигурно е полудял…

— Мама Нила… — малкото четириръко беше увило и четирите си ръце около тялото й, за да му обърне внимание, и тя хукна по задачи.

Анди все още хлипаше на пресекулки.

— Хей, малкия — д-р Минченко се спря при него, — не е това начинът да говориш с майка си…

— Нямам мляко — обясни Клер. Макар да се страхуваше, че няма да го успокои, тя му подаде бутилката, но той я отблъсна. Щом се опита да го откъсне от себе си, за да хване бутилката, той се омота около ръката й и изпищя оглушително. Едно от петгодишните се стресна и запуши уши с всичките си ръце в знак на протест.

— Ела с нас в болницата — каза д-р Минченко с разбираща усмивка. — Мисля, че ще можем да се справим с проблема. Освен ако не искаш да го отбиеш сега, нещо, което не препоръчвам.

— О, моля ви — обнадежди се Клер.

— Ще минат няколко дни преди да можеш да кърмиш — предупреди я той. — Такъв е биологичният закон. А и не съм имал възможност да те прегледам, откакто се върнах…

Клер полетя след него с благодарност. Дори Анди спря да плаче.

 

 

„Прамод не се е шегувал за клемите“, каза си Лео с въздишка като изучаваше разтопената буца метал пред него. Той бавно и тромаво отбеляза на компютъра данните. Тази добре изолирана тръба отвеждаше нечистата вода. Грешка тук би причинила катастрофа.

„При това доста мръсна“, мрачно се усмихна Лео. Той погледна Прамод и Боби, които чакаха до него, готови в сребристите си костюми. Пет други четириръки работни групи се виждаха по повърхността на Селището. Един обслужващ кораб се носеше наблизо. Осветеният от слънцето полумесец на Родео трептеше на фона. Ами, те сигурно бяха най-скъпите водопроводчици в галактиката.

Бъркотията от различно кодирани тръби и канали пред него оформяше централен възел между съседните модули, защитени с външна обвивка от микропрах и други опасности. Задачата сега бе да подредят наново модулите в еднакви по дължина групи, за да устоят на ускорението. Всяка група, обвита като товар, щеше да оформи стабилна, самоподдържаща се, балансирана маса, поне по отношение на относително слабите удари, които Лео предвиждаше. Нещо като да караш впряг от хипопотами. Но за да подредят наново модулите, трябваше да оправят отново техните връзки, а имаше много, много, наистина много връзки.

Лео долови движение с периферното си зрение. Скафандърът на Прамод последва погледа му.

— Ето ги и тях — В гласа на Прамод се преплитаха триумф и съжаление.

Корабът с последните земни на борда тихо излетя — искра, която се смали и изгасна зад кривината на Родео. Ето че се приключи с двукраките, като изключеше себе си, д-р Минченко, мама Нила и малко лудия млад ръководител, размахващ гаечен ключ, когото бяха измъкнали от една тръба. Той беше декларирал горещата си любов към едно четириръко момиче от Въздушна Поддръжка и бе отказал да замине. Ако дойдеше на себе си, докато стигнеха Ориент IV, можеше да го оставят. Междувременно трябваше да решат дали да го застрелят или да му възложат работа. Лео бе видял гаечния ключ и му бе възложил работа.

Време. Секундите сякаш пълзяха по кожата на Лео като хлебарки. Останалата група от изпъдените земни скоро щеше да настигне обърканата първа група и да започнат да сравняват наблюденията си. Нямаше да мине много време преди Галактически Технологии да потърсят отплата. Не беше нужно да си инженер, за да видиш хилядите уязвими места на Селището. Единствената възможност за четириръките бе бързо да бягат.

За да се отърват живи от това, което вършеха в момента, припомни си Лео, трябваше да запазят спокойствие. Той насочи вниманието си обратно към работата:

— Добре, Боби, Прамод, да го направим. Пригответе затворите на шлюза в двата края и ще накараме това чудовище да побяга…