Уейлънд Дрю
Уилоу (7)

ГЛАВА СЕДМА
ХИЛДА

На разсъмване те се намираха на север от горите. Гледката във всички посоки беше най-пустата и най-неприятната, която Уилоу беше виждал някога. Бушуващи огньове бяха овъглили и опушили местността и никъде не се забелязваше свежо дърво, храст или цвете. Кафявчовците си разменяха жестове и шепот, въпреки че наблизо нямаше жива душа.

Към обяд Руул изведнъж се спря и дръпна Уилоу за крака.

— Погледни надолу — бързо каза той.

Уилоу отправи поглед към долината в краката им и видя две армии, вплетени в кърваво сражение. Долитаха далечни и приглушени викове и звън на оръжие. Той грабна Елора и се прикри в една цепнатина между скалите. След първия момент на изненада Уилоу с ужас осъзна, че стегнатата и добре въоръжена армия на Галадорн е пред разгром. Войниците отстъпваха в безпорядък, преследвани и съсичани от конниците на Нокмаар. Само Айрк Таубауер и гвардията му все още се държаха, но колкото и храбро да се биеха, техният край също се виждаше.

Толкова смаян и уплашен беше Уилоу, че не забеляза приближаването на няколко Нокмаарски ездачи зад гърба си.

— Никаква пощада! Избийте тая паплач! — изкрещя груб глас.

Уилоу очакваше притихнал смъртта си, но ударът така и не дойде — нямаха предвид него.

Грамаден и тежко въоръжен конник, възседнал великолепен черен жребец, наблюдаваше напрегнато битката. До него оръженосецът му носеше флага на Върховния Нокмаарски военачалник.

Генерал Каел свали отвратителния си шлем, представляващ озъбен черен с метални рога, и очевидно, без да забелязва Уилоу и кафявчовците, заповяда рязко:

— Резервните сили да се хвърлят в атака! Избийте проклетите Галадорнски плъхове до крак!

Един от ординарците му обърна коня си и препусна да предаде заповедта, а друг наду мощно рога си и даде бойния сигнал.

Стаените до този момент конници се хвърлиха с диви крясъци върху остатъците от Галадорнската войска. Кучетата-убийци нападнаха заедно с тях, с кръвожадно зинала паст и тичайки с все сила.

Елора изпищя дълго и пронизително, но в общата суматоха и шум това остана незабелязано. Веднага щом конниците се спуснаха към долината, Уилоу и водачите му използваха прахоляка, вдигнат от копитата, и се скриха нависоко между камъните. След като всичко утихна, те продължиха пътя си по една криволичеща козя пътека, която ги отведе до полегатите склонове на цяла верига зелени хълмове. Ободрени от зеленината и птичите песни, бегълците най-после можеха да си отдъхнат и да спрат за почивка.

— Видя ли, Уилоу — зелените очи на Франджийн ядно блестяха, — а казват, че кафявчовиите били жестоки! Да ти кажа честно, никой кафявчо не може да се сравнява с Дайкините по жестокост, никой! На малкия им пръст не можем да стъпим, това е истината.

— Така е — съгласи се Уилоу и кимна угрижено.

Отпочинали и поуспокоени, те продължиха към светлинките, блещукащи в далечината. Скоро заваля и след три часа мокри, гладни и нещастни, те се изправиха пред един неприветлив хан. Детето имаше нужда от храна и подслон и трябваше да влязат непременно, колкото и да не им се искаше.

— Ти върви, дребосъче. — обади се Франджийн, — но ние ще останем тук.

Уилоу се скова от страх.

— Не, ще влезем заедно — едва прошепна той.

Къщата беше разположена на завоя на кален път, имаше два балкона, а отстрани се виждаха конюшни. От прозорците долитаха пиянски викове, чуваше се трошене на чаши, непристойни песни, протяжно ручене на гайди. В един момент ханджията, както ругаеше неразбрано, изхвърли по стълбите двама мъртво пияни Похази и някакъв дезертирал Нокмаарски войник. Те паднаха тежко като ръмжаха и скърцаха със зъби. Под навесите конете и мулетата потрепваха и пристъпваха от студ. Уилоу също се разтрепери, защото знаеше, че това не е място за Нелвини и малки беззащитни деца — ханът очевидно беше свърталище на бандити, негодници и пияници.

Той пое дълбоко дъх и се упъти към вратата. Франджийн и Руул се бяха скрили в кошничката. Още с влизането ги блъсна вълна от горещ и спарен въздух. Навред се виждаха залитащи грубияни, ехтяха невъздържани наздравици и мръсотии.

В дъното покрай стените се бяха свили няколко семейства пътници. Те вечеряха мълчаливо хляб и козе мляко от големи пръстени кани. Уилоу се примъкна колкото се може по-незабелязано до тях, но един Похаз го съгледа и веднага се разкрещя:

— Какво е това? Нелвин, дребосък! Тъкмо имаме нужда от мезе! Бързо, хвърлете го в огъня, че умирам от глад!

Уилоу хукна между масите, да се скрие някъде, обезумял от ужас, а Франджийн високо и силно пищеше:

— Бързо! Бързо! Да се махаме!

Най-накрая Уилоу успя да се свие в един ъгъл и като видя, че не го преследват вече, си въздъхна с облекчение — сърцето му биеше до пръсване. Едва избягнали опасността и глуповатият Руул вече надничаше от кошничката, загледан в една пищна русокоса сервитьорка.

— Франджийн, дай ми малко от Любовния прах — примоли се той.

— Я стига, не е време за задявки!

— Не, дай ми го!

— Няма!

— Дай го! Ха, взех го! — възкликна Руул и преди да успеят да го спрат, той изпълзя от кошничката, но в бързината се препъна и падна на пода по корем. Част от праха се посипа в очите му и най-неочаквано той се намери влюбен в стар жълт котарак, който се разхождаше в краката на посетителите. Руул протегна ръце към него, но котаракът изсъска и здравата го перна; след миг той пак се озова до Франджийн, съвсем объркан и смутен.

След известно време Уилоу отново се престраши и се промъкна до едно парцаливо семейство, глозгащо свински крачета. Майката и бащата не му обърнаха внимание, но момчето им — мазно, дрипаво гаменче — го погледна и се ухили злобно. Уилоу помоли смирено за малко мляко да нахрани дете, но вместо отговор получи част от съдържанието на каната в лицето си.

— Много, много благодаря — преглътна той обидата с усилие, за да си спести и други унижения, но уви, веднага щом се обърна, момчето го ритна с все сила в гърба. Уилоу залитна напред, блъсна се в прогнилите дъски на стената и… падна през тях.

За негова най-голяма радост и изненада, вместо да се удари лошо, Уилоу се намери право в мекото легло на ханджията. Той притисна Елора силно до себе си и не смееше да помръдне. В стаята две жени бързо се обличаха и разговаряха припряно. Едната — груба, висока, с големи гърди, облечена с лилав халат и забрадена с шал — изведнъж се обърна и весело му подвикна:

— Ей, дребосък!

Другата я дръпна за ръкава и бързо каза:

— Остави дребосъка, побързай, Луг идва, съпругът ми идва!

Едната жена невъзмутимо продължи да си оправя косите и като се усмихваше, приближи до Уилоу.

— Мадмардиган! — възкликна спотаилия се Нелвин.

— Кой друг! Трябва да изчезваме бързо, приятелче…

Думите му бяха прекъснати от трясъка на вратата и в голямата стая влетя Луг. Той огледа разхвърляното легло и разпилените коси на жена си, погледна неразбиращо Мадмардиган и Уилоу и заплашително попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Луг, скъпи, това е братовчедка ми Хилда. Току-що пристигна.

— Хилда?

— Да — с преправен глас отвърна Мадмардиган и престорено затрепка с клепачи.

Луг похотливо се вторачи в огромните гърди пред себе си, ухили се пиянски и тръгна напред, но Мадмардиган съобразително грабна детето и взе да го люлее. Въпреки това ханджията застана пред него и започна да го опипва.

— Имаш чудесен съпруг, мила, но ние трябва да си вървим вече — Мадмардиган грабна Уилоу за яката със свободната си ръка и тръгна към вратата. Междувременно целият хан се беше смълчал, чуваха се само тежки стъпки и строг женски глас.

— Проверете всички и внимавайте, знакът е малък! — Сорша оглеждаше посетителите хладнокръвно и безстрастно. Червените й коси се подаваха под шлема. Тя бързо се ориентира, посочи Мадмардиган с нагайката си и каза:

— Вие ли сте майката на това дете?

— О, да. Разбира се.

Сорша присви очи.

— Открийте го! — заповяда тя.

— Не! — извика Уилоу и скочи напред, но получи ритник в гърдите.

— Искам да го видя веднага, жено! Покажи ми детето!

Мадмардиган посегна рязко с ръка уж да открие детето, но вместо това я удари силно по брадата. Сорша залитна назад, а шлемът й изтрополя на земята. Войниците се хвърлиха да я защитават с извадени ками, но тя ги спря.

— Много си силна, жено! Всъщност, ти не си жена! — каза тя твърдо и без предупреждение дръпна лилавия халат — две вързопчета парцали паднаха в краката й.

— Не е жена! — изрева Луг и посегна яростно да удари Мадмардиган в лицето, но той се отмести и юмрукът разби устата на един Нокмаарски офицер.

Мнимата Хилда използва създалата се суматоха, изрита силно най-близкия войник в корема и се втурна към близкия балкон. Бързо се спусна на двора по едно провесено въже с една ръка, докато с другата здраво държеше Елора.

— Бързай! Към конюшните! — провикна се Мадмардиган към изоставащия Уилоу, но… изведнъж видя пътя си препречен от трима войници с извадени мечове.

Без да губи нито миг, той се завъртя на пета и съгледа пред кръчмата да минава селска каруца, натоварена с продукти. Преди да успее да разбере какво става, бакалинът се просна в калта, а Мадмардиган грабна поводите и взе безжалостно да налага коня с камшика.

— Хайде, дребосъче, скачай! — провикна се той с пълно гърло.

Уилоу издебна удобния момент и се хвърли право в колата с кошничката в ръце.

— Бързо! Вземи детето, сега ще се позабавляваме! — смееше се диво Мадмардиган и подкара коня в галон.

Продуктите се посипаха назад по пътя, а Франджийн и Руул се скриха под капрата, разтреперани от страх. Само след секунди няколко конници препуснаха по петите им.

— Колко са? — извика Мадмардиган.

— Трима, не четирима, о, и една бойна колесница! — със свито сърце отвърна Уилоу.

— Нищо! Голяма работа — продължаваше да се смее Мадмардиган, — а аз си мислех, че сме в голяма опасност.

Пътят ставаше все по-лош и по-неравен. Каруцата подскачаше, трещеше и ездачите бързо я застигаха. Първият зареди лъка си в пълен галоп и се прицели. След миг стрелата с трясък разби задната напречна дъска и се заби на сантиметри от корема на Уилоу. Той зяпна от ужас и се вцепени на мястото си. Преди да се опомни, конникът се изравни с колата и скочи до него. В това време вторият ездач се целеше отблизо в Мадмардиган, но тъкмо преди да стреля, той се преметна назад и стрелата прониза гърдите на първия Нокмаарски войник, който замахваше с кама към гърлото на Уилоу.

Побеснял от несполуката си вторият ездач захвърли лъка и понечи и той да скочи в колата, но Мадмардиган ловко го блъсна и той се просна върху разбитата настилка с крясък.

— Дръж поводите, Уилоу! — едва успя да извика Мадмардиган и третият ездач налетя върху тях с цялата си ярост.

Уилоу сграбчи поводите, но каруцата така силно подскачаше по неравния път, че той само след минута падна между конете; със сетни усилия се залови за калните им ремъци и с голяма мъка и упорита борба успя да се върне на капрата, отървал се на косъм от тежките препускащи копита.

В това време и четвъртият ездач скочи в колата и замахна да прободе Уилоу с късото си копие, но Нелвинът се оказа по-бърз — той грабна един търкалящ се наблизо чук и с все сила го удари в слабините. Тежко въоръженият войник се сви от болка, а после с удвоена ярост се изправи, за да смаже мъничкия Нелвин, но за негова зла участ един грамаден ниско надвесен клон го удари през лицето и го изхвърли от колата с разбита и окървавена глава. Противникът на Мадмардиган се намери сразен под колелата почти по същото време.

— Очистихме и четиримата, дребосъче! Сега остава само колесницата!

Още не изрекъл тези думи и водачът на колесницата вече размахваше тежък меч над главите им. Уилоу погледна за част от секундата към него, после рязко се наведе и с цялата си тежест дръпна поводите назад.

— Р-р-р! — крещеше той на влуденото добиче.

Конят рязко забави ход и колесницата ги отмина със свистене. Водачът и успя да я овладее и обърне едва стотина метра по-напред. Надавайки грозни викове той се хвърли обратно назад, но Мадмардиган хладнокръвно го изчака да доближи и го прониза с трофейното си копие. Нокмаарецът изхриптя и се свлече, а колесницата отмина с трясък.

— Бързо, дребосъче! Да изчезваме, че ей сега ще се появят още от тия негодници! — смееше се Мадмардиган и потупваше Уилоу по рамото.

После той грабна с една ръка Елора, а с другата Руул и Франджийн и скочи на земята; Уилоу го последва припряно. Двамата извикаха силно на коня и той отново препусна по пътя.

Гората ги скри в тъмните си клонаци тъкмо навреме, за да не станат плячка на групата галопиращи конници, предвождани от Сорша.

Мадмардиган търсеше най-гъстите и непроходими участъци и след няколкочасов тежък преход ги изведе до една закътана поляна високо сред чукарите на далечен хълм. Пиха вода от студения поток и седнаха да почиват, но детето беше гладно и непрекъснато хленчеше.

— Трябва да й намеря мляко — угрижи се Уилоу.

— Нали си магьосник — подкачи го Франджийн, — направи нещо. Използвай вълшебната пръчица, която Чарлиндрея ти даде.

— Няма защо да я използва — прекъсна го Мадмардиган. — Я вижте, една сърна се приближава насам, за да нахрани малката. Това дете, май наистина е необикновено.

— Разбира се, че е необикновено, казах ти го преди. Нали за това не исках да ти я дам. Какъв глупак бях само! — разсърдено говореше Уилоу. — А ти, да вземеш да я дадеш на кафявчовците.

— Чакай, чакай! — оживи се Франджийн. — Той не ни я даде, ние откраднахме Елора, докато той пиеше вода от един бързей. Чарлиндрея ни беше наредила. Да не мислиш, че орлите идват да помагат просто ей така.

— Тази Чарлиндрея си пъха носа навсякъде — заядливо каза Мадмардиган.

Франджийн се разтрепера от ярост, подскочи и гневно заговори:

— Ах, неблагодарник такъв! Нима забрави, че тя ти спаси животеца само преди два месеца, а?

Мадмардиган се почеса.

— Това там беше елен, а не орел.

— Елен не елен — няма значение. Важното е, че ти отърва кожата само благодарение на нея.

— Точно така, неблагодарнико! Мислиш само за себе си — намеси се и Руул, като размахваше малкия си юмрук.

— Ха, ако мислех само за себе си, вие нямаше да сте тук живи и здрави, тумба заядливи джуджета!

— Джуджета! Чухте ли как ни нарече?! Джуджета! Ах! — Франджийн се задъхваше от обида и смущение.

— Хайде, сбогом! Омръзна ми от вас — каза Мадмардиган, като стана и се приготви за път. — Сбогом и на теб, клечесто момиченце.

— Тя не е клечеста — запротестира Уилоу.

— Ами, я и погледни ръчичките. Храни детенцето добре, дребосъче — отвърна Мадмардиган през рамо и се отдалечи през поляната към гората.

— Прав ти път — измърмори Франджийн и се закани с ръка.

— Не говори така, недей — някак притеснено промълви Уилоу. — Той е истински боец и май сгрешихме, като го разсърдихме. Сега няма кой да ни брани.

Е, какво пък, ще се оправим и сами, нали Руул? — държеше на своето Франджийн.

— А той… той наистина ли е такъв голям майстор на меча? — полюбопитства Уилоу.

— О, да. Най-добрият на света. Още като момче е станал ученик на най-великия учител, дошъл по тези земи от Далечния Североизток. После, като пораснал, го посветили в рицарство в замъка Галадорн, но заради някаква негова любов си навлякъл гнева на ордена, в който постъпил и оттогава се скита по света и прави, каквото си иска. Казват, че разказал рицарския си сън на това момиче, а то го подиграло пред другарите му. Сънят, видиш ли, й се видял много смешен — в него Мадмардиган, възседнал бял кон, бил коронясан за крал на могъщо кралство. Другарите му никога не му простили това, че пристъпил рицарската си клетва, като разказал съня си на една фуста, а той от срам се запилял, накъдето му видят очите. Някои казват още, че затова е изоставил Айрк и другарите му при боя в Далечната земя — за да си отмъсти… Абе, какво съм седнал да ти разправям, хайде да съберем в гората нещо за вечеря и да почиваме, че ни чака още дълъг път.

Тази нощ Уилоу дълго не можа да заспи и седя замислен край огъня.