Уейлънд Дрю
Уилоу (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
БЕВМОРДА

Войниците на Айрк преследваха неотклонно Каел. Без доспехите те яздеха с лекота и можеха свободно да стрелят с лъковете си. Шестима от тях бяха по петите на петима от Нокмаар през долината Тир Аслийн и лабиринта от каньони. Преди да излязат оттам, стрелите им повалиха един нокмаарски офицер и убиха още един по склона на планината с кристалните пещери. Когато препуснаха по черната глина и покритата с пепел Нокмаарска долина, единствено Каел и двама от охраната му все още се държаха, макар че конете им бяха изморени.

Каел препусна напред. Той изкрещя на часовоите да спуснат подвижния мост, забоде шпори във вече окървавените слабини на жребеца си и удари яростно животното с камшика. На края на силите си, конят се спусна стремглаво и с тропот премина рова, а Каел изрева на стражите да вдигнат моста зад него. Те се подчиниха и припряно започнаха да издигат черния крепостен мост, от които потече тиня.

Ровът около Нокмаар беше изключително противен. От него се изпаряваха задушливи газове — той беше пълен с остатъци от неуспешните магии на Бевморда. Вонеше на сяра и гнило, на отпадъци и киселини. Никоя твар не би могла да оцелее там. Понякога отегчените часовои се забавляваха, като хвърляха в него живи същества през парапета и слушаха писъците им, докато плътта се разпадаше. Като крещеше отчаяно на Каел да почака и задържи подвижния мост, първият нокмаарски ездач изхвърча под ръба на моста, след като коня му спря изведнъж, и падна надолу с главата право в рова. Той си отиде без какъвто и да било звук. Пяната заличи следите му. Другият ездач живя само няколко минути повече, макар и да не успя да им се наслади. Той се свлече от коня, забил копита в ръба на рова, и се улови с една ръка за моста. Докато мостът се вдигаше, той висеше и се опитваше да се хване и с другата си ръка, но… беше на края на силите си. Ръката му се изплъзна и той падна във вонящата пропаст. Мостът се затвори с трясък.

Ездачите на Айрк стреляха към пропастта и надаваха яростни бойни викове, които Бевморда чу дори в покоите на кулата си. После те обиколиха стените на замъка и се отдалечиха на безопасно разстояние в долината. Малко по-късно срещнаха Уилоу, Сорша, Мадмардиган и остатъка от войската.

Айрк погледна намръщено към крепостта и се вторачи в сгъстяващите се сенки. Колко зловещ беше Нокмаар — студен, обгърнат в дим. Стените бяха настръхнали от копия, до тях достигаха гърлени команди и скърцане на големи бойни машини. По парапета и в тъмната кула на Бевморда пращяха железни светилници. Те осветяваха с пламъците си знамето на кралицата, което представляваше гръмотевица, пронизваща линията на живота.

Франджийн и Руул простенаха при вида на Нокмаар и се пъхнаха обратно в торбата на Айрк.

— Разполагай се — разпореди се Айрк. — Ще са ни нужни стенобитните машини, за да нападнем кулите. Да са готови тази вечер — командите му бяха уверени, но той поклати глава, когато погледът му отново се спря върху стените.

Мадмардиган кимна мрачно:

— Знам какво си мислиш. За тази работа ще ни трябва много по-добро снаряжение. Ще ни трябва и късмет.

— Дори повече от това — проблея Фин Разиел с козия си глас. — Ще е нужна магия. Уилоу, трябва да събереш цялата си мощ, пълната си вяра и да се съсредоточиш изцяло. Трябва да проникнеш дълбоко, дълбоко в душата си, Уилоу. До самата й същност. Този път не трябва да се провалиш! — големите пламтящи очи на Фин Разиел се извърнаха от тъмната крепост на старата й съперница и се устремиха към Уилоу. — Забрави всичко останало, не мисли за нищо друго! Трябва да се подготвиш сега, така че побързай!

— Фин Разиел — обади се Мадмардиган, като видя колко изтощен е Уилоу, — стъмва се. Сигурно ще можем да си починем малко. А пък утре сутрин…

— Не! Нямаме никакво време — трепна козата и цялата настръхна. — Смяташ ли, че Бевморда не се приготвя дори и сега? Не виждаш ли Каел как крачи триумфално към кулата и слага в ръцете й Елора Данан? Не я ли виждаш, не чуваш ли смеха и? Не виждаш ли заклинателите как бързат да започнат Ритуала на Унищожението? Как мият чашите, чистят олтара, подбират псалмите си! О не, тя няма да чака зората! Бевморда ще действа сега!

И сякаш да потвърдят това, което Разиел бе казала, процепите в кулата на кралицата светнаха и заприличаха на озъбена паст. Ослепителна светкавица с трясък освети балкона, разби се в далечните планини и се пръсна на хиляди искрящи огнени топки, които се затъркаляха надолу по каменистите склонове.

— Скрий се! — изкрещя изведнъж Фин Разиел и бутна Уилоу зад една скала. — Бързо! Кажи заклинанието за защита!

— Но защо?

— Кажи го!

Уилоу сграбчи магическата пръчица, затвори очи и се съсредоточи:

— Хелгафел сватбен, хелгафел клайдеб, дану локтвар!

— Добре, сега го кажи за останалите! — Разиел посочи с муцунката си Айрк и Мадмардиган, които слушаха Сорша, докато тя подробно им обясняваше плана на замъка.

— Бързо, Уилоу!

Но Бевморда бе твърде бърза и сръчна. Заедно с тримата друиди тя вече беше се показала от кулата. Подигравателният й смях прониза мрака и стигна до тях. Голямата корона изпъкваше на светлината от факлите, които лакеите държаха. Странните сенки и слабата светлина правеха кралицата да изглежда огромна.

Уилоу се скри обратно, ужасен от гледката. Все пак в нея имаше и величие, едно застрашително и зловещо излъчване.

— Армия? — изкрещя Бевморда подигравателно. — Казаха ми, че някаква армия обсаждала Нокмаар. Но това — тя протегна ръка и една светкавица мина с трясък над главите им, — това не е никаква армия.

Единствено Айрк и Мадмардиган запазиха самообладание и не отстъпиха.

— Дошли сме за Елора Данан — извика Мадмардиган. — Върнете ни я!

Смехът на кралицата проехтя из долината.

— Глупак! Нагъл глупак! Ти не си човек, ти си свиня — тя отново протегна ръка, но този път пръстите й бяха събрани и насочени към Мадмардиган.

— Майко! Не!

— Свине! Вие всички сте свине! Котън локдар бахкат!

Уилоу Угфуд беше виждал всякакви ужасии, откакто се престраши да отиде при Дайкините, но това, което последва, бе най-потресаващото. Войниците на Айрк, самият Айрк и Мадмардиган — всички те се превърнаха в прасета, така, както бе заповядала Бевморда. Но метаморфозата им не беше бърза и безболезнена, както е в приказките, а мъчителна и бавна. Мъжете стенеха и се гърчеха, докато костите им се скъсяваха, ставите пукаха и придобиваха нови форми, черепите им се сплескваха, пръстите на ръцете и краката се превръщаха в малки копита. Те виеха неистово от болка, докато невидими ръце сграбчваха и преобразяваха лицата им в дълги зурли. Когато чуха, че грухтят, те осъзнаха, че вече не са хора, а свине, облечени в дрипи. Измежду тях бяха и Айрк, и Мадмардиган.

— О, майко, не! Не! — Сорша се свлече на колене и очите й се напълниха със сълзи, когато чу Мадмардиган да грухти. Той й се усмихваше и я гледаше наивно с малките си очички.

— И ти, Сорша! Предупредих те никога да не се обръщаш против мен! И така, ти направи избора си!

— Май… — в този момент Сорша също започна да пищи, костите й запукаха, кожата й се разкъса и се обви около плътта на една дебела свиня.

Когато смехът на Бевморда заглъхна откъм крепостната стена и Уилоу се осмели да погледне отново, той съзря само прасета, включително и две малки — Франджийн и Руул, които ровеха в пепелта.

— О, Разиел, това е ужасно!

— Да — отвърна козата, — но в никакъв случай не е краят. Добра работа свърши, Уилоу, но сега трябва да се постараеш дори още повече.

— Не, не е честно. Извървях целия този път и за какво? Сега Елора Данан ще умре!

— Ако не я спасиш, това, пред което ще бъде изправена тя, е много по-страшно от смъртта. Ти го знаеш! А ние все още имаме шансове да победим Бевморда.

— Тя е прекалено силна, Разиел!

— Не е, стига да развалиш магията ми! Спомни си за шестоъгълника!

Уилоу взе меча на Мадмардиган и начерта шестоъгълник около Разиел. Козата стоеше с наведена глава. Малкото човече изпъна ръце, сграбчило здраво вълшебната пръчица на Чарлиндрея, изпъна гърди, затвори очи и насочи цялото си внимание към метаморфозата. Първо каза вълшебните думи, а после промълви:

— О, части на вечността, вие, които сте горе и долу, вие, които балансирате света, нека огънят се превърне в сняг!

Вълшебната пръчица затрепери. Козият образ на Фин Разиел започна да се изменя.

— Не се предавай, Уилоу! Смелост! — гласът, й звучеше далечен и глух, сякаш долитащ от далечната и отминала младост. Уилоу се съсредоточи и вля в пръчицата цялата сила, която му бе останала.

— Локтвар даналора луата дану, туата, туата, хокс дану…

Коленете на Уилоу се подгънаха, но той все още беше съсредоточен и в ясно съзнание. Ако очите му бяха отворени, щеше да види, как Разиел се измени многократно през това време. От коза тя се превърна в безформена пихтиеста маса — нито растение, нито животно, но все пак живо същество; после стана величествен елен, а след това човек — дете, момиче, красива млада жена…

С отварянето на очите си Уилоу видя Разиел такава, каквато е била през онези отдавна изминали години, когато заедно с Бевморда и кралят са били млади и способни. За няколко секунди тя остана такава, като се усмихваше очарователно и кимаше, сякаш искаше да проговори. После започна бавно да се изменя и се превърна в старица. Светлорусата й коса стана ослепително бяла, раменете й се превиха, лицето й се съсухри и се покри с бръчки; гърдите и коремът й, някога изпълнени и заоблени, хлътнаха старчески.

Уилоу я покри с една риза.

— О, Разиел…

Тя наведе тъжно очи към кокалестите си ръце и подутите си крака.

— Беше толкова отдавна…

После се съсредоточи с втренчени в една точка очи.

— Дай ми вълшебната пръчица. Ще трябва да развалим магията на Бевморда, а времето е малко! Хайде, бързо! И тихо!

Уилоу я съпътстваше през цялото време, докато тя се провираше между прасетата в тъмнината, докосваше с пръчицата всяко по зурлата и шепнейки заклинанието, разваляше магията на Бевморда.

— Туата фарен хнокс, у фоел фамай…

Едно след друго прасетата съвсем без болка отново придобиха човешки образ. Те се сгушваха на малки групички и гледаха страхливо зъберите на Нокмаар.

— Целият лагер е деморализиран — каза Айрк, след като се събраха в палатката му — никога няма да минем през портите на Нокмаар с такива войници!

— Тя не може да ви омагьоса втори път — рече твърдо Разиел. — Моята магия ще ви предпази.

Айрк се взря скептично в мрака и стелещите се пушеци и поклати глава:

— Прекалено добре са защитени. Разумно би било, ако се оттеглим, Мадмардиган, и ги обсадим някой друг ден. Някой друг ден, като прегрупираме и попълним войската си.

От върха на кулата проблесна ярка светлина, удар на гонг проехтя из долината и един слаб писък достигна до ушите им, писъкът на едно дете в мъчения и смъртен ужас.

Уилоу простена.

— Трябва да атакуваме тази нощ — промълви Сорша, — иначе утре ще бъде прекалено късно.

Лицето на Разиел бе бледо, но решително.

— Тя е права. Бевморда е започнала ритуала. Ако не спасим Елора, тя ще бъде заличена, когато гонгът удари за тринайсети път.

— Тогава трябва да се бием — каза Мадмардиган. — Разиел, можем ли да разчитаме на вълшебната ти сила за влизането в крепостта?

— Не.

— Тогава е безнадеждно — обади се Айрк. — Ние нямаме нито хора, нито снаряжение, за да атакуваме тези стени.

Уилоу се въртеше на едно място, хапеше устни и удряше с юмрук по дланта си. В момента, когато обърна поглед към Нокмаар и околностите, погледът му светна:

— Чакайте за момент! В нашия край имаме много таралежи.

Мадмардиган и Айрк се спогледаха.

— Уилоу — рече Мадмардиган, — това е битка, а не селско стопанство.

— Знам, знам! Но имам идея как може да влезем в двореца. Слушайте!

Докато Уилоу изложи накратко плана си, странната светлина на кулата на Бевморда проблесна отново и гонгът удари втори път.

— Невъзможно, малки приятелю — каза Айрк, когато Уилоу свърши. — Прекалено много работа, за да я свършим до зори.

— Освен това — поклати глава Сорша, — Каел никога не би се излъгал!

Гонгът прозвуча отново.

— Мадмардиган, кажи им! Елора има нужда от нас!

— Нямаме големи шансове, Уилоу.

— Но поне е нещо!

— Той е прав — Разиел обиколи с поглед групата. — Ако детето умре, всякаква надежда за бъдещето е загубена. Вероятността е минимална, но трябва да опитаме. В противен случай…

Отново блесна сребриста светлина и четвъртият удар на гонга проехтя над каменните хълмове на Нокмаар.

— Аз ще се бия — заяви Уилоу.

Айрк тъжно му се усмихна, но Мадмардиган сложи ръка върху рамото на Нелвина:

— Време е да решим, кой ще се бие и кой ще си ходи.

 

 

В кулата в заклинателната зала Ритуалът по Унищожаването беше започнал. Щом видяха, че Каел се втурна в двора, вдигнал Елора Данан триумфално над главата си, тримата жреци започнаха да се подготвят и извикаха стражата да почисти. Тролите бяха изхвърлени по стълбите, въпреки яростните им протести и ругатни. Бяха пуснати нощните чапли, които излязоха през отвора на тавана, направиха един кръг и доволни се насочиха към блатата на Галадорн. Друидите приготвиха олтара от светъл камък, украсен с кървавочервени рубини, произнесоха над него заклинанието и оставиха кожените ремъци; подготвиха големия жертвеник и почистиха около него; хвърлиха черепите и остатъците от предишни магии в една кошница в нишата, която служеше за костница, защото не искаха нищо да им пречи и да разсейва кралицата, в предстоящото тайнство с подобаваща тържественост напълниха купа с кръв от една метална кана и сложиха пет малки съда върху поставките. После почистиха при огъня големия щит на кралицата и го лъскаха, докато гръмотевицата върху него засия. Сетне произнесоха заклинанието и, когато вратите на тайните покои се отвориха, друидите изнесоха бронзовия гонг и го поставиха на определеното място. Жреците запалиха факлите и свещниците по стените, а след това приготвиха тринайсетте свещи. Кралицата бе известена, когато всичко беше готово.

Бевморда излезе сама от стаята си. Пак сама тя се изкачи по стълбите на кулата и застана пред олтара, плътно завита в одеждите си. Друидите донесоха детето и после запечатаха вратата на залата. Бевморда кимна към олтара и заклинателят, който държеше Елора, положи детето на камъка и го върза с ремъците. То изпищя, а старият магьосник потрепери импулсивно за момент.

— Ваше Височество…

— Тихо! Отдръпни се!

Ритуалът започна.

— Елате, черни сили — прошепна кралицата, извади ръце из под плаща си и ги протегна към отвора в масивния гранитен таван, — елате Светкавици, елате гръмотевици!

Проблесна слаба светкавица и заля с гибелна светлина магьосницата и детето. Елора изпищя отново, борейки се безпомощно с ремъците.

Гонгът удари веднъж — фитилът на първата свещ пламна. Когато восъкът започна да гори, разнесе се сладникава, задушлива миризма на мърша.

Бевморда се усмихна:

— Черни магии, черни сили! Слейте в едно и свържете завинаги тази нощ в Нокмаар с Нощта на Вселената!

От ръкава си тя извади тънък нож, взет от планинските вълшебници преди много време. Един идеален нож. Нож, чието острие никога не се притъпяваше. Тя го прокара внимателно през ръката си, приближи се до вързаното дете, отряза три кичура от ослепително червената му коса и ги постави в първия жертвеник. Жрецът отмери два удара на гонга, звукът отекна в процепите и ехото го понесе през мъглите.

Вторият жрец запали следващата от тринайсетте свещи. В кулата проникна студен вятър. Свещите започнаха да пращят, а гонгът се разлюля. Друидите потрепериха. Единият от тримата излезе плавно напред и намаза със синкава смес краката и ръцете, челото и плътта над сърцето на Елора. Кралицата потопи ръце в купата с кръвта и ги вдигна към отвора на тавана, към далечните звезди, които тя единствена съзираше. Кръвта се стече на вадички по ръцете и, влезе под дрехите и, продължи по гърдите й, мина по корема.

Гонгът удари трети път.

Магьосницата потрепери, устните й се изкривиха и промълвиха заклинания, които жреците не знаеха. Бевморда ставаше все по-мрачна, все по-черна и по-ужасна при всеки нов етап на Ритуала, сякаш енергията, с която привличаше силите на разрушението, бе изсмукана от мозъка на собствените й кости. Очите й хлътнаха още повече, жилите на врата й изпъкнаха, а кожата около устата се сви и придаде на кралицата нечовешко, смразяващо изражение.

— Окт вет ноктирт бордау — ръката й се издигна и малкото телце на Елора Данан, което магията освободи от ремъците, се издигна неподвижно над олтара.

Гонгът удари отново, за четвърти път. Пламна и поредната, четвърта свещ.

 

 

В ранни зори Уилоу и Фин Разиел тръгнаха по безлюдното поле към обвития в дим Нокмаар. В едната си ръка Уилоу носеше барабан на поставка и едно дърво. В другата държеше къдрица от косата на Кайя.

— Жена ти, семейството ти, малки приятелю, ще помнят този ден и ще се гордеят — каза Фин Разиел, като го видя как стиска косата в юмручето си. — И аз не ще го забравя никога. Всичките тези години съм чакала да се срещна с Бевморда и ти си този, който осъществи това! Благодаря ти!

— О, Разиел, има ли още време? Та гонгът удари за дванайсети път!

— Да, ако планът ни е успешен, имаме достатъчно време, последният етап от Ритуала е най-дългият и най-трудният, а детето е в безопасност до самия край.

Те спряха на такова разстояние от стените на крепостта, че стрелите да не могат да ги достигат, а Уилоу приготви барабана на поставката му.

От двете им страни се очертаваха каменистите диви хълмове на Нокмаар. Зад тях, там, където бойците на Айрк лагеруваха миналата нощ, сега нямаше нищо освен съборени палатки и изоставено снаряжение. Отпред тъмнееше крепостта.

От парапета над главите им се разнесе дрезгав смях. Призори след охолно пиршество Каел се беше изкачил горе и се любуваше на победата си. Той огледа отвисоко мъртвата равнина, която разбитата и изтощена войска бе напуснала. Беззвучният му смях прокънтя в тишината.

Толкова незабележими бяха малките фигурки на Уилоу и Фин Разиел, че първоначално никой не ги видя, и едва когато в долината бе напълно светло, един от офицерите ги откри. Каел се наведе напред и присви очи.

— Предайте се! — изкомандва Фин Разиел.

— Какво?

— Предайте се! — повтори Уилоу. — Ние сме всесилни магьосници. Дайте ни бебето или ще ви унищожим!

Каел и войниците му избухнаха в смях. Пълководецът махна с ръка, сякаш искаше да прогони досадна муха.

— Убийте ги!

Фин Разиел сграбчи вълшебната си пръчица, Уилоу — палката от барабана и двамата застанаха в мъчително очакване, докато мостът бавно се спускаше над рова, пълен с мърша.

— Готови, Уилоу!

— Смелост, Разиел! — отвърна той и едва успя да се усмихне.

Когато отвориха подвижния мост и група конници се втурна да изпълни заповедта на Каел, Уилоу се обърна и с всичка сила удари по барабана. Звукът се разнесе из долината. Каел удари по парапета и отново прихна да се смее.

— Това ли е вълшебството ти, човеченце, джудженце или каквото си там? Това ли е ужасното ти магьосничество?

— Да — извика Уилоу, — моите войници са по-специални — изникват от земята! Също като таралежите!

Мъжете отмятаха покритието и заедно с конете си изскачаха от плитките ровове. Някои животни бяха така добре обучени, че господарите им ги бяха оседлали още преди да се вдигнат от земята.

Всичко стана толкова бързо и изненадващо, че преди Каел да изкрещи дори „Вдигайте моста“, първият от войниците на Айрк премина по него и влезе в крепостта Нокмаар. Главорезите, излезли да убият Разиел и Уилоу, бяха посечени веднага. Айрк се наведе, пое малкото човече и го сложи на седлото си, а Сорша повдигна Фин Разиел при себе си. Мадмардиган беше сред първите вътре и когато Уилоу се добра до него, трима мъже вече лежаха мъртви в краката на коня му, а четвъртият гледаше ужасено окървавената си ръка. Каел бързо се качи на коня си и с боен вик събра отбраната в горния край на насипа, който водеше към кулата.

— Заемете боен ред! Отвържете кучетата!

Сорша пусна Фин Разиел при едно широко стълбище, после слезе от жребеца и с един удар по задницата го изпрати обратно през портите на сигурно място далеч от битката. Само след минута Мадмардиган ги откри. Той се наведе със смях и се протегна да я прегърне.

— Сорша, ти си моята луна, моето слънце, моите звезди…

— Какво? Не отново!

— Честна дума! Наистина е така! — той я притисна към себе си и я целуна.

В това време войниците от Нокмаар се спуснаха по насипа и започнаха ожесточена битка. Конят на Мадмардиган отскочи уплашен. В този момент пристигна Айрк и остави Уилоу, а после двамата с приятеля си се спуснаха към атакуващите ги петима нокмаарски конници и с няколко замаха на сабите, съпроводени от гръмогласния им смях, ги посякоха.

— Уилоу, Разиел! Има един таен път до кулата! Оттук — Сорша ги преведе бързо през една врата в тъмен, влажен коридор.

Отвън Айрк даде знак на стрелците да атакуват укреплението, където Каел беше строил една фаланга войници.

— Да ги смажем — изкрещя той и заедно с Мадмардиган поведе групата.

За Франджийн и Руул, които се бяха скрили на самото дъно в чантата на Айрк, всичко се смеси в един хаос от удари, атаки и ужасни предсмъртни стонове. Те единствено осъзнаваха, че и хората, и конете умираха поголовно около тях и че в тази битка всичко се вършеше шеметно бързо и безмилостно. Хубавият жребец на Айрк получи две стрели от арбалет — първата в бедрото, втората в шията — и докато животното цвилеше отчаяно, един копиеносец се приближи и разпори стомаха на коня. Червата му се изсипаха в калта и той падна с рев. Франджийн и Руул тозчас изхвръкнаха от чантата и се озоваха в разгара на битката. Над главите им свистяха стрели и препускаха коне. С върховни усилия и неописуеми страхове те успяха да се скрият под едно каменно стълбище и само веднъж посмяха да излязат — когато прерязаха сухожилието на един як войник, притиснал Мадмардиган в ъгъла. Войникът падна на колене и нашият храбрец го прониза.

— Благодаря — рече той и се шмугна под стъпалата, — май не сте чак толкоз непоносими.

Междувременно Айрк си проби път през калния двор, изкачи се по стълбите и покрай парапета до един казан с врящо масло. Точно пред него един отряд нокмаарски войници беше образувал непробиваема стена с шлемовете си и в момента тази грамадна човешка машина настъпваше и застрашаваше бойците му. С върховни усилия Дайкинът разхлаби опорите на казана, наклони го и изля врящото масло върху въоръжената група. Ужасяваща бе агонията на тези жалки твари зад шлемовете. Кожата им се свличаше на живо, а те се изпичаха в доспехите. Страшният им вой се отдели ясно над врявата и привлече вниманието на Каел, който бе в другия край на двора. Той срещна погледа на Айрк, настървените викове на двамата се смесиха. Каел сграбчи меча си и го вдигна високо. Айрк тръгна надолу да го посрещне…

Заради мелето никой не забеляза схватката им, с изключение на Франджийн и Руул. Много години след това, вече старци с побелели бради, те описваха на опулените, скупчени около тях кафявчовци, тази битка: Каел се биел, сякаш демон се бил вселил в него, нанасял такива бързи и резки удари на Айрк, че ръцете му не се виждали, а когато мечът му удрял камък — хвърчели искри; как Айрк не отстъпил, въпреки яростната атака, как маневрирал и отвръщал на ударите, докато Каел го притиснал към върха на укреплението и го бутнал отгоре; Айрк загубил равновесие и това му струвало живота, защото бил посечен от меча на противника си; Каел безцеремонно го ритнал от ръба долу в калта…

Когато Мадмардиган видя това, той с един замах уби противниковия войник и се втурна към стария си приятел.

— Айрк!

— Ако… някога… дойдеш… на гроба ми, Мадмардиган… духът ми ще се върне…

Мадмардиган изтри кръвта и калта от лицето на приятеля си и държа ръката му, докато животът угасна в очите му. После измъкна големия меч от свитите пръсти на Айрк.

— Дай ми меча си, стари друже, и аз ще спечеля тази битка в твоя памет!

Този ден Каел не беше първият, а последният, който падна сразен под ударите на меча. Мадмардиган положи големи усилия, за да се добере до него и когато накрая те се срещнаха лице в лице под кулата на кралицата, първите лъчи на изгряващото слънце ги озариха. Този дуел бе дори по-драматичен от предишния, само че ролите бяха сменени. Мадмардиган въртеше масивния меч на Айрк като перце и нанасяше тежки удари по шлема на Каел. Той изби меча му и го удари в слабините. Генералът се съпротивляваше отчаяно с цялата сила, която му бе останала, но… както всички останали, той беше човешко същество. Уморен и физически и духовно, той бе отегчен от живота — отегчен, може би, дори да убива. Вероятно нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че борбата е несправедлива и трябва да се сложи край на всичко това (така поне щяха да предположат Франджийн и Руул, когато разказваха случката на възхитените кафявчовци). Сигурно затова Каел не нападна противника си, когато Мадмардиган вдигна високо с две ръце меча и се откри изцяло. В следващия момент оръжието се сгромоляса с цялата си тежест върху нагръдника на Каел и разсече сърцето. Последният звук на генерала, преди вонящият ров да го погълне, беше смехът му.

Скоро след това битката в двора утихна. Нокмаарските войници хвърлиха оръжието, а офицерите избягаха. Няколко обезумели троли продължиха с крясъци да хвърлят отровни стрели от ниши в стените, докато накрая ги убиха. Няколко от кучетата-убийци, пуснати от подземията на замъка, се намесиха в последните схватки и бяха набързо изтребени. Не след дълго боят бе прекратен. В утихналия двор се чуваха единствено стоновете на ранените.

Сорша мрачно бе превела Уилоу и Разиел през коридорите и по стълбищата, които познаваше от дете. Наложи се да обезглави един трол, който изскочи с ръмжене от някаква ниша, после срещна едно от кучетата-убийци, което подмина мълчаливо с очи, вперени в гърлото й. Скоро започнаха да изкачват спираловидните стълби, водещи до кулата на Бевморда. Отдолу се чуваше цвилене на коне и крясъци.

Сърцето на Уилоу се обърна, когато през пролуките съзря Каел и осъзна силата на нокмаарската защита. Горе, под дъбовата врата на Заклинателната зала се процеждаше студена, синкава светлина, която се разстилаше по влажните стълби. Отвътре долитна тихият плач на Елора Данан, заглушен и смазан само миг по-късно от вика на магьосницата. Уилоу се вцепени при този звук. Сърцето му искаше да продължи, но тялото не се подчини. Той падна разтреперан на колене.

— Не, не мога да продължа.

— Всичко е наред — каза Разиел и сложи ръка на рамото му, — не е нужно, Уилоу!

Разиел прошепна някакво заклинание и запечатаната врата се отвори с трясък. Получи се такова течение по стълбището, че повали Уилоу, както стоеше на колене, и угаси свещите в залата.

Бевморда бе изцяло погълната от сложния Ритуал, с ръце, вдигнати към зората. От силния вятър ръкавите и краищата на дългата и черна одежда заплющяха.

— Разиел! — кралицата се обърна бавно. Тя бе започнала да се изменя от самото начало на Ритуала, но сега, когато бе към края му, магьосницата се беше променила до неузнаваемост. Очите й бяха хлътнали и плътта около тях бе посиняла, устата й бе изкривена и застинала в гримаса, която показваше ужасната й поквареност. Лишено от грация, лишено от достойнство, тялото й се беше сковало, движенията й бяха неприятни и резки.

— Така, Разиел — смехът й наподобяваше скърцане на остри камъни но метал. — Сега ще станеш свидетелка на най-големия ми триумф.

Сорша тръгна напред, но рязко спря, смразена от ледената стена на Бевмордината ненавист.

— Майко…

— Ти! Махай се! Как се осмеляваш да ми говориш. Ти не можеш да бъдеш моя дъщеря, защото вече се ръководиш от чувствата си!

— Тя откри добротата — рече Разиел. — Тя откри любовта.

— Така значи! — изсъска Бевморда, приближавайки се с прострени ръце. Ноктите й бяха като на граблива птица. — Тогава си се срещнала с баща си.

— Видях какво си му сторила. Но той е запазил човешкото в себе си, въпреки всичко.

— Детето ми ме предаде! Ще те унищожа, но така че нищо да не остане от теб. Сега ще се смалиш, доста ще се смалиш, ще станеш нищожна — но-малка от децата, по-дребна от семенцата, по-невидима дори и от микробите — кралицата махна на тримата друиди. Те едновременно и плавно се приближиха и в унисон започнаха заклинанието за безграничното смаляваме.

С три удара на меча Сорша отсече главите им, мина през телата им и тръгна към олтара, върху който лежеше Елора.

— Няма да убиеш това дете! — гласът й беше умолителен.

— Назад! Авару строкт!

Изгряващото слънце изчезна. През покрива мина светкавица, която парализира Сорша. Магията на собствената й майка я повдигна във въздуха и я запрати към стената с остриетата, където наказваха предателите, набучваха агресивните троли и мудните слуги и окачваха всички, от които Бевморда бе недоволна по време на работата си в Заклинателната зала. Но преди Сорша да бъде прободена, една втора сила се вклини между нея и шиповете. Младото момиче се смъкна безчувствено на пода. Тя така и не видя последната схватка. Единствен Уилоу, който се тресеше в смъртен ужас, я зърна, след като събра кураж, допълзя до последното стъпало и надникна вътре.

— Станала си по-силна от последния път, когато се видяхме.

— В мен е пръчицата на Чарлиндрея — Разиел вдигна ръка и спря секирата, която Бевморда бе изпратила чрез магия. — Разбери, че не можеш да ни победиш, когато силите ни са обединени — тя запрати обратно секирата. — Елора Данан ще бъде императрица. Предсказанието ще се сбъдне.

Бевморда пръсна секирата само с един жест и застана зад жертвениците. Тя шепнеше нещо и правеше мълчаливи знаци с огромните си остри, извити нокти. Каменните фигури по стената зад Разиел оживяха, отделиха се и свободно се протегнаха от пиедесталите към нея.

— Беланокт — Разиел се извъртя и пръсна омагьосаните фигури. Пихтиестата им плът се разля из залата. Кралицата се изсмя:

— Смяташ ли, че можеш да се мериш с мен? Никога. Моят Ритуал опроверга предсказанието. Силата на детето ще бъде унищожена. Строкт!

Всички вълшебства, магии, заклинания и противозаклинания се сляха в едно. При вида на тази картина Уилоу се сви на влажните стълби и захленчи.

— Авагду супортиум авагду!

Той видя Разиел обвита в пламъци, които не можаха да я засегнат. Съзря как поток от кълбовидни мълнии и светкавици се удари бясно в стената и едва не помете Елора.

— Фурок! Фурок литрак!

Заклинателната зала изведнъж изстина, всичко се покри с лед, задухаха полярни ветрове, а кралицата беше скована в блок от лед. Тя се разсмя и започна да разчупва леда. Бевморда повали Разиел на пода, събори една масивна каменна колона върху нея и заля лицето й с огнена лава. Уилоу съзря как добрата вълшебница се опитва да се добере до своята пръчица. Когато я достигна, тя отхвърли кралицата високо към тавана. Уилоу беше напълно сигурен, че кралицата е станала на парчета от шиповете и остриетата, които стърчаха от всички страни.

— Хитер уалха! Туата ла!

Бевморда се повдигна, изби пръчицата от ръката на Разиел и я запрати на хлъзгавия под. Всичко, което пръчицата докоснеше, се превръщаше в уродлива твар. Един стол стана на змей с пет глави, всяка от които представляваше агонизиращо човешко лице. Една маса се преобрази в пихтиесто същество с безброй зъби, което се запъти право към ужасения Уилоу. Той едва успя да го смаже.

— Елора — промълви Уилоу и без да мисли, пропълзя в стаята, покрай стената и към олтара, където лежеше детето.

Раздърпани и окървавени, двете магьосници се въртяха известно време сред неимоверния хаос, докато накрая се вкопчиха една в друга. В последната схватка Бевморда излезе по-хитра и тя първа прибягна към неизползваните резерви от сила. Тя бе тази, която ликуваше, докато ноктите й оставяха дълбоки кървави бразди по лицето на Разиел. Докато старата жена махаше слепешката ръце, кокалестите пръсти на Бевморда се бяха впили в гърлото й, изцеждайки силите й.

Скоро Разиел се свлече безчувствена върху плочите на пода. Бевморда издаде някакъв странен звук, смесица между смях, заклинание и триумфален вик. Вратата на залата се затвори с трясък и ветровете утихнаха.

Скована, прегърбена, с отпуснати ръце, кралицата се обърна мълчаливо и съзря Уилоу с Елора Данан на ръце.

— Върни незабавно детето! Всъщност, кой си ти?

Уилоу притисна момиченцето още по-силно до сърцето си. Той събра кураж и сили и каза отчетливо:

— Аз съм Уилоу Угфуд и съм далеч по-добър магьосник от тебе!

— Ха! — Бевморда огледа хаоса и бъркотията, които царяха след схватката й с Разиел. — Сложи я на олтара! — тя махна към дванайсетте свещи и те пламнаха отново. После посочи гонга и тринайсетият, последният удар отекна слабо, сякаш духът — призрак на мъртвия друид бе дошъл да довърши работата си. Бевморда посочи тринайсетата свещ.

— Авагду ту ата…

— Чакай! — Уилоу започна да търси последния от магическите жълъди, които Великият Заклинател му бе дал, напипа го и го хвърли. Когато Бевморда го улови, усети, как ръката й постепенно се превръща в камък. Тя извърна очи — стъклени топчета в синкави ями — и простена. Това беше последният път, когато Бевморда използваше магия, за да предотврати опасността. Уилоу видя как китката й се извива, докато плътта и сухожилията й се възстановяваха. После пръстите й се свиха и стриха жълъда на прах; тя разтвори длан и вятърът разнесе кафявата пепел към тялото на Фин Разиел.

— Толкова ли ти е силата, нещастнико? Сега ще видиш какво се казва магьосничество. Сложи детето на олтара!

— Няма! Вещице! Убийце! С моята магия аз ще пратя Елора в… в царството, където злото никога няма да я достигне!

— Хелгафел суат! Бен хелгафел! Баирн оф дану фаму!

— Ти не си никакъв магьосник — промърмори презрително Бевморда. — Ти си шарлатанин! Клоун! Заслужи си го — ще си заминеш заедно с детето — тя се извърна и махна. Пръчицата на Чарлиндрея изхвръкна от скованата ръка на Разиел и тя я улови. В този момент Уилоу махна с плаща си и Елора изчезна.

— Какво? Невъзможно! — Бевморда се втурна напред. — Светкавици, черни сили… — с повдигането на пръчицата, дрехата й закачи крайната купа, поставена до големия жертвеник, и гъстата течност в нея се разля по краката на кралицата и около нея. Остана й само един миг, за да осъзнае всичко; миг за да разбере, че магията по странна прищявка на съдбата се беше стоварила върху самата нея. В този момент писъкът й бе изпълнен с ярост, разочарование и дори нещо още по-ужасно — с ехото от погубената й невинност, звук, наподобяващ ромона на ручей по камъните или детски смях…

Тогава светкавицата проблесна и прониза Бевморда от глава до пети, изви се над нея и проникна в тялото й. Плътта й се нагорещи до побеляване и заприлича на метал, от който струеше топлина. Първоначално изчезна плътта, скелетът и костите стояха непокътнати в тази бяла обвивка, а после се изгубиха и те. Само прашинките из въздуха останаха да напомнят за великата всемогъща Бевморда. Светкавицата се превърна в слънчев лъч, а гръмотевичният тътен се примеси с победен вик, долетял откъм двора…

Сорша се съживи, когато Мадмардиган пристигна и я взе на ръце. Фин Разиел се съживи, когато Уилоу докосна ръката й.

— Уилоу, къде е детето? Къде е Елора?

— Тук, невредима — той бръкна и извади от скрития вътрешен джоб на плаща засмяното дете. — Старият трик с изчезването на прасенцата, нищо повече… — добави той.