Уейлънд Дрю
Уилоу (5)

ГЛАВА ПЕТА
МАДМАРДИГАН

— Ето, Дайкини! — извика Барглекат и побягна към бойците, като размахваше ръце. — Угфуд намери един Дайкини и вече можем да си вървим у дома.

Вонкар, който до този момент беше наглеждал малката, се изправи пъргаво и попита:

— Къде е?

— Там — посочи Барглекат клетката за екзекуции. — Всъщност има един малък проблем. Най-добре ще е да отидем заедно.

Вонкар даде знак на хората си и им заповяда да донесат факли. След малко всички наобиколиха клетката. Пламъците осветяваха зловеща сцена. В първия отсек от клетката един озъбен скелет, подмятан от вятъра, непрестанно сочеше към тях. В другия отсек една мършава, дрипава, приличаща повече на плашило човешка фигура, беше сграбчила Уилоу, който висеше безпомощно.

— Вие сте Дайкини, нали? — попита Барглекат.

Мъжът се опита да се усмихне, но устните му така бяха изсъхнали и така напукани, че се получи само една разкривена гримаса.

— Вода, дребосъчета! — глухо изстена той. — Вода или това приятелче ще нахрани гаргите!

Видът му беше толкова призрачен, че Нелвините не можеха да се опомнят и стояха като вкаменени, сякаш хипнотизирани от блестящите очи, брадясалото лице и безобразните парцали.

— Вода! — грозно изкрещя затворникът и стисна Уилоу толкова силно, че той изплези език и взе да рита безпомощно.

Вонкар и бойците застанаха до клетката с готови за бой копия, а Мегош каза на Барглекат да му даде вода. Префектът с голямо неудоволствие се подчини; мърморейки приближи решетките и хвърли през тях пълната си манерка. Мъжът мигом пусна Уилоу и трескаво я сграбчи, като едва не я разля, докато махаше тапата. Затворникът пи дълго, ненаситно и жадно, като мляскаше и издаваше нечленоразделни, звуци на безмерна радост и задоволство. След малко той се посъживи, благодари на Барглекат и му каза:

— Вижда се, че ти си добро дребосъче. Хайде, разсечи тази верига, с която съм окован, и ще станем приятели за цял живот.

— Не, не! — възпротиви се Мегош. — Стой там спокойно, докато решим какво да правим — добави той и издърпа за ръка зашеметения Уилоу близо до ярката светлина на факлите.

— Ще решавате какво да правите ли? Да не искате да кажете, че няма да освободите стария Мадмардиган от този миши капан? Пуснете ме и аз ще ви благодаря от все сърце — той плисна вода на лицето и брадата си и продължи с невинна усмивка и блеснали очи. — Не забравяйте, че аз вече пуснах приятелчето ви.

— Дайкини! Истински Дайкини! — възкликна Барглекат. — От друг нямаме нужда. Ще дадем детето на него.

— Какво? Дете ли? Разбира се, че ще дадете детето на мен. Аз толкова много обичам децата! Трябва най-напред да изляза на свобода обаче. Иначе, как ще се грижа за него? — Мадмардиган хвърли умолителен поглед към Вонкар и бойците.

— Искаш да кажеш за нея? — намеси се Уилоу, хриптейки и разтривайки гърлото си.

— Нея. Разбира се, че исках да кажа „нея“. Здравей, сладката ми, здравей! — една дълга ръка се размаха от клетката.

Вонкар подаде детето на Уилоу, взе копието в лявата си ръка и каза:

— Да, но как да сме сигурни, че…

— Гледайте, гледайте! — внезапно го прекъсна Мегош.

Отдолу по пътя се виждаха светлини на факли, които бързо се приближаваха, придружавани от конски тропот и скърцане на колела. Носеха се груби пиянски песни и вулгарен смях.

— Прикрийте се! — шепнешком заповяда Вонкар.

— Това са Похази! — изкрещя затворникът към Нелвините, бягащи към храстите. — Не ме оставяйте! Тази банда гадни Похази жив ще ме изгори!

Една кална каруца летеше в мрака, обвита в прах и искри. Кочияшът внезапно сиря запотените коне и четирима пияни полуголи мъже с факли в ръце скочиха на пътя. Те всички бяха с бръснати глави и носеха изпоцапани кожени елечета. Телата им бяха покрити с дивашки татуировки. Тромаво и шумно те взеха да мародерстват наоколо и скоро един от тях откри клетката със скелета. Той бързо беше разбит на парчета с невъздържан смях и крясъци. Последва потресаваща игра, в която Похазите си подаваха черепа с ритници като топка. Затворникът във втората клетка се беше прикрил и притаил в дрипите си, но мародерите го откриха и тресейки се от възторг, го подпалиха с факлите си. Оставяйки всичко в пламък и дим след себе си, те наскачаха обратно в каруцата и се втурнаха към други кръстовища, към други изстъпления и бруталности.

След като Похазите изчезнаха в нощта Нелвините изпълзяха от прикритието си и се хвърлиха да гасят огъня. Мадмардиган крещеше, удряше и подскачаше в тлеещите си парцали. Беше толкова жалък, че дори Уилоу го съжали.

— Ти какво си направил? За какво са те затворили, тук? — попита той.

— За какво, за какво? — взе да повтаря затворникът, като търкаше обгорените си ръце. — Един Господ знае за какво, и защо непременно трябва да съм направил нещо? Ох, как ги ненавиждам аз тия Похази! Дайте ми един хубав меч и ще видите как добре ще татуирам мазните им шкембета.

— Е, това решава нещата! — уверено каза Барглекат. — Даваме детето на него и се махаме по най-бързия начин!

— Браво! Какъв добър човек! Хайде, отворете вратата!

Уилоу недоверчиво се дръпна назад и притисна детето плътно към себе си.

— Не. Не му вярвам — клатеше глава той. — За малко да ме удуши.

— Аз съм водач на експедицията и ще изпълнявате моите заповеди — разгорещи се Барглекат. — Великият Заклинател ни прати да донесем детето дотук и да го предадем на първия срещнат Дайкини. Той е първият! — посочи Префектът клетката.

— Да изпълняваш чужди заповеди, това се казва истински водач — презрително отбеляза Мегош.

Вонкар се усмихна тихо и смекчи напрежението с думите:

— Все пак, Барглекат е прав. Точно така ни нареди Великият Заклинател. Би трябвало да се подчиним.

— Абсолютно вярно! — обади се Мадмардиган, който се беше превърнал целият в слух. — Заклинателят знае най-добре, не се бавете и минута!

Вонкар застана пред Уилоу. Известно време двамата се гледаха в очите, после войнът проговори:

— Заповедта не ти ли стига, Уилоу? Искаш да знаеш и какви са основанията за нея ли?

— Аз не искам да разбера всичко, но нали последното, което той ми каза, беше да вярвам преди всичко на себе си. Нещо ми подсказва, че ще сгреша, ако дам детето на този негодник и грубиян. Я го погледни само!

— Вонкар, хайде побързай! — долетя гласът на Барглекат от пътя.

Вонкар въздъхна и нарами оръжията си.

— Знаеш, че трябва да го охранявам. Ще вървим бавно, за да можеш да ни настигнеш. Мегош, ти какво се колебаеш?

Мегош преглътна и каза:

— Аз оставам с Уилоу.

— Добре си помислете, приятели. Това място не е за нас — Вонкар посочи черепа, който Похазите бяха ритнали. — За последен път ви питам, наистина ли оставате?

Двамата кимнаха утвърдително.

— Е, добре тогава. Сбогом.

— Сбогом — промълвиха и двамата бойци и изчезнаха в мрака след Вонкар.

Мадмардиган се размърда в клетката, сви скептично рамене и като че ли на себе си каза:

— Не знам, дребосъчета, но ако бях на ваше място, нямаше да му мисля много. Пуснете ме и си вървете вкъщи.

— Не ми викай дребосъче, името ми е Уилоу.

— Повярвай ми, дребосъче, аз ще се грижа добре за малката. Само ми дай възможност.

— Не ти вярвам!

— Не ми вярваш? На мен ли? Недей да съдиш по вида ми, малки приятелю. Не чу ли какво каза Барглекат? Аз съм избран. Аз съм първият Дайкини, когото срещнахте.

— Барглекат е торба с фъшкии!

— Е, чак пък толкоз! И какво ще правите сега?

— Ще помисля — каза Уилоу. — Ще преспим и утре сутринта ще решим, нали, Мегош?

Мегош кимна в знак на съгласие и отиде за багажа.

Уилоу прекара нощта зле. Той нахрани и приспа детето, прегърна го, а после се сгуши пред малкия огън. Всеки звук на това ужасно място го стряскаше и плашеше — жаби крякаха от близкото блато, клетките скърцаха и скриптяха, кучета и вълци виеха протяжно и дебнеха наоколо. Цяла нощ Мадмардиган се въртя неспокойно мърморейки несвързано в съня си неприлични войнишки песни или се кикотеше на странни и незнайни видения.

Уилоу започна да трепери. Не можеше да понесе мисълта, че ще се раздели с детето. Беше го обикнал толкова силно, колкото Мимс и Ранон. Той го притисна нежно и тихичко започна да му пее приспивните песни, които знаеше от майка си и с които Кайя също така мелодично и хубаво изпълваше малкия дом край реката. Най-накрая сънят затвори уморените му очи и той задряма, без да е решил какво ще прави на сутринта. Яви му се сън. Една бяла птица го грабна и го отнесе далеч от това място, лъхащо на смърт — отнесе го в родната долина. Докато летяха, слънцето изгря и окъпа в светлина цялата природа. Хората стояха на праговете на домовете си и махаха приветливо. Нямаше кучета-убийци, нямаше битки, нито Похази. Птицата се спусна леко и Уилоу се намери в китната градинка пред малката бяла къщичка край Меандъра Угфуд. Кайя и децата тичаха с протегнати ръце, да го посрещнат. После птицата се издигна високо-високо и се превърна в детето…

Силен конски тропот го събуди. Развиделяваше се, а по пътя в кариер се носеше самотен конник. Уилоу не свари да се прикрие, но това нямаше значение, защото ездачът беше смъртно ранен. Той държеше поводите и седлото в лявата си ръка, а дясната се люлееше безжизнено. Тежка рана зееше в главата му и кръвта му обагряше дрехите и коня. Животното, влудено от препускане и напрежение, цвилеше и диво въртеше очите си.

Уилоу се вторачи от ужас. Докато се опомни, конникът беше изчезнал в далечината, вдигайки прахоляк след себе си.

— К-какво беше това? — попита Мегош?

Клетката проскърца.

— Беглец, а може би пратеник. От Галадорн. Мирише ми на неприятности. Хайде, дребосъчета, пуснете ме.

Едва Мадмардиган беше изрекъл тези думи и втори конник се зададе в галоп. Мегош излезе на пътя и се развика:

— Хей! Спрете! Какво става?

Ездачът хвърчеше напред, прилепен до гривата на коня си, като го пришпорваше ожесточено. Той непрекъснато поглеждаше назад, сякаш орда крилати дяволи летеше по петите му. Мъжът не видя Мегош, но конят го забеляза и така рязко се отклони, че за малко и двамата да се стоварят на пътя. Вбесен, ездачът взе да сипе проклятия, замахна с бича си и едва не удари Мегош през лицето.

— Уилоу, това е ужасно — развика се той разтреперан. — Да се махаме оттук.

— Добре, съгласен съм — мрачно заяви затворникът. — Ние всички трябва да се омитаме час по-скоро. Ще има битка, усещам го.

— Вие боец ли сте? — колебливо попита Мегош.

— Най-големият майстор на меча, който някога е живял!

— Уилоу, чу ли? Той може да ни помогне, да ни защити!

— Не го слушай, Мегош.

— Разбира се, че ще ви помогна. Само веднъж да изляза. В трудни моменти честните хора трябва да бъдат подкрепяни, а вие и двамата сте такива. Дървосекачи сте, нали?

— Аз съм миньор, а приятелят ми е земеделец — уточни Мегош.

— Знаех си! Миньори, земеделци — жертви на прогнилия и корумпиран свят — точно като мен.

— Тихо, слушайте! — тревожно каза Уилоу. От далечината долиташе глух тътен, който се приближаваше и все повече се усилваше.

— Армия — поясни Магвардиган. — Няколко хиляди глупаци на път към смъртта си.

— Приятели ли са ги?

— Може би да, може би не. Ще видим — мъжът се загледа в знамената на приближаващия се авангард.

— Ако са ти приятели, ще имат нужда от теб и ще те извадят от клетката, нали? — попита Уилоу.

— Ще видим — изръмжа затворникът.

Дълга колона се виеше към кръстопътя. Беше величествена гледка. Стегната и добре въоръжена конница препускаше под развети знамена и вимпели. Конете и хората бяха толкова големи и толкова устремени, колкото и тези от Нокмаар, но далеч не изглеждаха толкова зловещи. Те се носеха с някаква неуловима грация и дива свобода и това им придаваше повече вид на ловци, а не на войници.

Мадмардиган се засмя тихо и с нескрит възторг каза:

— Конниците са на Айрк!

— К-кои са те? — заеквайки понита Мегош.

— Войската на Галадорн. Най-добрата кавалерия в света.

— Ще ни причинят ли зло?

— Само ако си от Нокмаар, дребосъче. Тогава… — не довърши той и прекара многозначително палец през гърлото си.

След конницата се задаваше пехотата, която вървеше под такта на барабани. Войниците бяха леко въоръжени и макар видимо изморени, напредваха по-дисциплинирано от конниците. Някой бойко подхвана песен, цялата колона запя и закрачи още по-стегнато. Офицерите яздеха отстрани и когато се зададе кръстопътят, повечето от тях препуснаха напред, за да се съветват.

— Тези ми изглеждат добри Дайкини, Уилоу.

— По-добри от този тук със сигурност — поклати глава Уилоу. — Великият Заклинател сигурно е имал предвид тях.

Мегош приближи един от конниците и се опита да го заговори:

— Извинете, сър…

Офицерите бяха погълнати от своите карти и той не получи отговор.

— Сър? — попита на свой ред Уилоу, дърпайки стремето на друг един ездач.

— Махай се, дребосъче! Тук не е място за Нелвини! Хайде, изчезвайте в гората! — чу рязко в отговор Уилоу и побърза да се отдръпне, за да не си навлече неприятности.

— Какво държиш в ръка, малки приятелю?

Уилоу изненадано се обърна и видя пред себе си един незабелязано приближил се офицер, възседнал красива червенокафява кобила с гарваново черна грива и опашка. Шлемът му беше украсен със светлопурпурни пера, а бронята му блестеше на утринната светлина. До него яздеше оръженосец с развят вимпел, извезан с герба и инициалите на върховен главнокомандващ.

— Едно… бебе, сър. Дайкини е. Вземете я и се грижете за нея, моля ви!

Снажният и червенобрад мъж се наведе леко и докосна детското чело. Той се усмихна горчиво и каза замислено:

— Отиваме на бой и няма как да я вземем. Оставете я в ръцете на някоя жена, а сега най-добре напуснете това място и се скрийте някъде.

Конникът дръпна поводите на коня си и щеше да се отправи към колоната, когато един вик го спря:

— Айрк! Айрк Таубауер!

— Какво? Кой вика? — учудено попита той и се вгледа в клетките за екзекуции, откъдето беше дошъл гласът.

— Мадмардиган! Е, знаех си, че рано или късно ще свършиш по този начин.

— Защо сте дошли толкова на север, Айрк? Къде водиш тия бедни глупаци?

— Към реката — дрезгаво, отговори Айрк. — Войската на Нокмаар е разгромила замъка Галадорн — той подкара бавно коня си около клетката. — Всичко е разрушено и изгорено до основи. После са се отправили на юг, убивайки всички по пътя си. Ще се опитаме да ги спрем на река Труун.

— Пусни ме, Айрк! Дай ми меч и ще се бия за теб, ще видиш!

— Ха! След оня номер, който направи в Далечната Земя? Това беше капката, която преля чашата, Мадмардиган.

— Но сега въпросът е сериозен. Унищожен е замъка Галадорн.

— Не! — Айрк се засмя беззвучно. — Все едно, ти ще намериш начин да се измъкнеш, познавам те. Доста много възможности ти дадох. Сега имам нужда от мъже, на които мога да разчитам. Мъже като тези, които съм повел.

— Можеш да разчиташ на мен, Айрк! Ако…

— Да разчитам, че ще мислиш само за себе си и че ще гледаш да си отървеш кожата — това да. Сбогом, Мадмардиган! Сигурно няма да се видим повече.

— Айрк… — но командирът и неговият оръженосец вече препускаха към челото на колоната.

След като обозът и ариегардът бяха отминали и се губеха в далечината, Уилоу вдигна очи и попита изпитателно:

— Вярно ли е всичко това, Мадмардиган? Вярно ли е, че мислиш и че се грижиш единствено за себе си?

— Какво? Разбира се, че не! Аз обичам децата и тази малката също. Аз…

— Ти нищо не разбираш от деца — не се стърпя Уилоу.

Мадмардиган се ухили и му махна да се приближи.

— Истината е, че никога не съм се женил. Боец съм и не намерих време, но познавам много жени и все някоя ще се погрижи. Много са, приятелю, много са, повярвай ми!

— И какво точно ще направиш, я да чуя?

— Ще я оставя в сигурни ръце, ще бдя над нея, все едно, че е моя дъщеря. Нали така, миличката ми? — детето се засмя.

— Ш-шт! Уилоу! — Мегош махаше нетърпеливо. — Какво чакаме сега? Решавай нещо и да се махаме оттук!

— Не му вярвам и това си е, Мегош.

Мегош погледна в посоката, в която се бяха изгубили Айрк и неговата армия — пътят беше пуст. Пуст беше и в другата посока.

— Не му вярваш, но аз не виждам никой друг наблизо — каза Мегош, разпервайки ръце, сякаш за да подкрепи думите си.

Уилоу въздъхна тежко. Той извади кичурчето от Кайя, нави го около пръстите си, но това с нищо не помогна — само му стана мъчно за дома. Детето се смееше тихичко. Уилоу прибра кичурчето при трите магически жълъда и неохотно каза:

— Е добре, Мегош. Печелиш. Мадмардиган ще я вземе.

Мегош разсече катинара, без да чака подкана. Мадмардиган изхвръкна от клетката и започна да се кълчи и да тича без посока.

— Така си и мислех — горчиво каза Уилоу. — Бяга, виждаш ли?

Доскорошният затворник крещеше, риташе, правеше колела и изглежда не можеше да си намери място от радост. Приличаше на живо плашило. Като се поуспокои, той се приближи до двамата приятели и така силно ги потупа по гърбовете в знак на благодарност, че те взеха да залитат.

— Ах, дребосъчетата ми! Няма да съжалявате. О, не! Мадмардиган не забравя приятелите си! А за малката направо забравете. Аз ви гарантирам, че нищо лошо няма да й се случи.

Малката изписка радостно.

— Виждате ли, тя ме обича.

— Ето, млякото — Уилоу му подаде коженото мехче.

— Има ли мляко вътре?

— То е за нея — сопна се Уилоу.

— Разбира се, че е за нея. Аз ще я нахраня добре, не се тревожи.

— И да я пазиш от студ и дъжд.

— Добре, обещавам.

— И да я повиваш и миеш — не мирясваше Уилоу.

— Знам. Няма да забравя — съгласи се Мадмардиган.

После той застана на колене, а Мегош привърза кошничката с детето на гърба му. Уилоу зави добре малката и я целуна. Очите му се насълзиха.

— Сбогом.

— Сбогом, момчета — каза Мадмардиган и се изправи. — Направихте, каквото трябваше, а сега си вървете у дома. Ако побързате, ще настигнете другите. Малката госпожичка е в сигурни ръце. Хайде, със здраве! — и той се упъти на север, като си подсвиркваше някаква войнишка песничка.

— Да се грижиш за нея, ей! — през сълзи извика Уилоу.

— Честна дума! — отвърна му Мадмардиган отдалече.

— Тръгваме, Уилоу — Мегош го дърпаше за ръкава. — Време е, няма защо да се бавим.

Уилоу избърса сълзите си, двамата събраха багажа набързо и тръгнаха на юг.

— Надявам се, че не сгрешихме, Мегош.

— Не се безпокой. Когато стигнем в нашата долина, Великият Заклинател ще ни чака. Може би ще се покаже от някой камък, може би от реката или от твоята нива, Уилоу, кой знае! Първите му думи сигурно ще бъдат: „Спазихте ли заръките ми, момчета?“, и ние веднага ще отговорим: „Да, Велики Заклинателю!“. Той ще ни попита: „На първия срещнат Дайкини ли дадохте детето?“, а ние ще кажем: „Велики Заклинателю, първият срещнат Дайкини беше един парцалив и мръсен негодник, затворен в клетка като животно, но ние не се поколебахме.“ Той ще се засмее, Уилоу, и ще ни обясни, че това е било едно изпитание — проверка на нашата лоялност към него. Ще станем герои, приятелю, и ти най-после ще бъдеш негов ученик и чирак.

— Мислиш ли? — недоверчиво попита Уилоу.

— Без съмнение! Представи си само — ще изучаваш истинско магьосничество, няма да има повече криене на прасета и глупави фокуси с пера.

Истинска магия! Уилоу докосна внимателно трите вълшебни жълъда, които не беше станало нужда да използва. За какво ли щеше да служи силата на магията? За добро, разбира се. Да се определи, обаче, кое е добро и кое не, беше наистина трудно. От една, страна, щеше да е чудесно да направи така, че нивата му да дава добра реколта, от друга страна това му се виждаше много егоистично. От една страна, щеше да е добре да промени Барглекат, за да спре да тормози жителите на долината, но от друга, да се бърка в сърната и душите на хората му се виждаше сложно, неблагодарно, а може би и опасно дело.

Само по един въпрос не можеше да има съмнение какво трябва да направи. Унищожаването на себелюбивата и зла владетелка на Нокмаар и нейните безжалостни войници и кучета-убийци можеше да бъде единствено за добро. Но как един дребничък Нелвин можеше да постигне всичко това? Уилоу пак докосна жълъдите и сякаш отново чу гласа на Великия Заклинател: „Слушай само сърцето си. Вярвай единствено на най-дълбоките си чувства…“

Уилоу спря изведнъж.

— Мегош, аз се връщам.

— Какво?

Уилоу нямаше време да обяснява с подробности, но знаеше с абсолютна сигурност, че детето не трябваше да бъде дадено на Мадмардиган.

Двамата пресичаха една ливада на запад от пътя и бързаха, защото мястото беше открито. Докато Уилоу говореше, една грамадна сянка премина над тях и внезапен порив на вятъра ги блъсна в гърба. Това ги изненада и смути. Още по-объркани се почувстваха те, когато дочуха някой да се смее невъздържано и високо. Смехът се прекъсваше от крясъци с истерични и налудничави нотки.

Уилоу и Мегош вдигнаха очи и замръзнаха на едно място от гледката, която им се разкри. Величествен орел се носеше над тях, а в перата на гърба му се беше вкопчило малко тъмнокафяво човече с щръкнала бяла коса и блестящи нефритено зелени очи. Устата му беше разкривена в злобна усмивка.

— Кафявчо! — простена Мегош. — О, не! Виж какво има в ноктите на орела!

Уилоу вече беше видял, но не искаше да повярва. Кошничката с детето отлиташе в неизвестна посока.

— Погледнете Франджийн! — крещеше пискливо кафявчото. — Погледнете неговата награда!

— Не! — опомни се Уилоу. — Върни я! Свали я на земята!

Той се втурна обратно през ливадата, прескачайки храсти и блъскайки се в камънаци, но не успя да настигне плавно носещата се към гъстите гори птица.

Преди да изчезне над върховете на дърветата, кафявчото се разкикоти и присмехулно посочи Уилоу.

— Бързай, дребосък! Бързай, защото ще изпуснеш пиршеството на Франджийн!

— Мегош! Помагай! Трябва да си я върнем!

В гората беше тъмно и влажно и в първия момент Уилоу не виждаше нищо. Той се блъсна в някакво дърво и залитна зашеметен назад. Единствено безшумният смях на кафявчото и бясно туптящото му сърце смущаваха тишината.

— Насам Мегош!

Пътеката завиваше надясно по посока на смеха. Изведнъж Мегош извика от болка. В същия миг и Уилоу усети силни убождания в рамото и врата си. Дъжд от стрелички не no-големи от показалец обсипваха двамата приятели. Докато тичаха, те успяха да извадят някои от тях, но десетки други ги пробождаха, сипейки се от всички посоки. Кафявчовците стреляха хладнокръвно и методично, като маниакално дюдюкаха, крещяха и се смееха. Злите им малки лица и жлъчните им зелени очички не предвещаваха нищо добро.

Колкото no-силно Уилоу и Мегош охкаха от болка, в толкова по-голям възторг изпадаха техните нападатели.

Пътеката ги отведе към непроходима пътека от лиани и храсти. Трябваше да се върнат назад и да потърсят друга. Уилоу забеляза широка просека в листака, втурна се към нея и понечи да даде знак на Мегош, но не свари. Майсторски капан беше прокопан и замаскиран с клонки и мъх точно пред него. Докато отвори уста да каже нещо, Уилоу се намери на дъното на мрачна и дълбока яма. Мегош видя приятеля си да изчезва и в желанието си да го открие и да му помогне се затича още по-бързо. Вместо това и той се намери в калта до него.

 

 

Двамата герои остават да лежат в дебрите на незнайната гора до началото на следващата глава, в която техните приключения взимат съвсем неочакван и вълшебен обрат.