Уейлънд Дрю
Уилоу (1)

ГЛАВА ПЪРВА
НОКМААР

О, колко прекрасни бяха кучетата-убийци! Колко мощни бяха техните рамена и как елегантно се извиваха техните лъскави, неокосмени опашки! О, как безшумно и плавно се движеха те до своите водачи сред мъглите и пушеците, обвили Нокмаар.

В очите на кралицата, застанала на балкона на заклинателната зала, образите на водач и куче се сливаха в едно единствено същество — нейното същество. Мъжете носеха черни кожени ризници, черни като кожата на зверовете до тях. Кучетата потръпваха леко в очакване на командата, застанали плътно до водачите си.

Утринта бе хладна и Бевморда се загърна с мантията си. Тя се бавно усмихна и продължи да чака мълчаливо.

Предстоеше упражнение в убийство. Няколко затворници вече бяха докарани от килията. Те стояха скупчени и се притискаха един в друг зад един от контрафорсите на крепостната стена, така че кучетата не можеха да ги видят. В отсрещния край на вътрешния двор изведнъж се отвори една от портите, а малко след това беше пуснат и мостът през рова. През портата се виждаха сиво-зелените хълмове на Долината Нокмаар й затворниците лесно можеха да си представят свободата, която ги очакваше.

Началникът на стражата погледна нагоре и поздрави. Бевморда кимна в отговор. Казаха на затворниците да бягат и те, събрали всичката си останала енергия и надежда, с все сили се устремиха към портата и мечтаните далечни хълмове. Едно след друго кучетата-убийци се отскубнаха от водачите си, втурнаха се през двора и след миг гърлата на затворниците бяха прегризани. На всичките до един. Никой не достигна портата.

Бевморда се усмихна. Когато представлението свърши, тя се извърна рязко и както всяка сутрин тръгна да оглежда владенията си от високия балкон. Всички планини на запад далеч отвъд долината Тир Аслийн, бяха нейни. На север огромният вулкан Нокмаар също и принадлежеше. На изток тя владееше дори самото Слънце, защото нима то не бе изгряло послушно малко след нейните горещи призиви в заклинателната зала?

Извън властта и оставаше само Югът. Само Югът.

Бевморда се навъси. Сто левги богата земя се простираха извън нейния контрол, обвити в лека мараня, сякаш, за да и се подиграват. От тази посока се задаваха десет талиги, които и напомниха горчиво за онова, от което тя се страхуваше най-много. Талигите се охраняваха от конници и кучета-убийци и бавно приближаваха стените на крепостта. Те докарваха месечното Събиране.

Кралицата поклати глава със задоволство, но всъщност и беше неприятно.

Каел, както винаги, беше точен.

През първата нощ след пълнолуние започваше събирането. Войниците и кучетата му се впускаха навред, за да залавят всички жени в напреднала бременност. Те ги докарваха от южните феоди и от морското крайбрежие на изток; крадяха ги от блатистите области край реката Труун; залавяха ги в планините на юг от Тир Аслийн и в полята на областта Галадорн. Войниците на Каел понякога прекосяваха дори дивите и далечни райони край реката Фрийн, а в редки случаи пленяваха дори мъничките жени на Нелвините. Тези мънички жени в повечето случаи обаче, умираха по пътя към крепостта Нокмаар.

Внезапно отвратена, Бевморда вдигна рязко ръка и за всеобщо изумление пет мълнии мигом раздраха въздуха над колоната. Конете ужасени се втурнаха на посоки, талигите се прекатуриха, разпилявайки товара си; кучетата-убийци ръмжаха и се въртяха объркано. Жените пищяха, а войниците ругаеха сляпо и се нахвърляха към всички, повече, за да прикрият страха си, отколкото, за да въдворят някакъв ред.

Бевморда бързо обърна гръб на тази картина и се загърна още по-плътно в мантията си. О, как и беше дошло до гуша от тези безкрайни раждания! А колко по-чиста беше само Смъртта, колко по-предвидима, колко по-лесна за контролиране! О, как мразеше тя тези тромави жени и тяхната сляпа, животинска любов — любов към съпрузи, деца и към проклетия живот! Бевморда ги чувстваше като едно безкрайно живо море, чието дихание се надигаше от юг и заплашваше да я погълне. И някъде там, в морето от тела, се таеше раждането на едно дете, раждане, което караше сърцето и да се свива от ужас.

О, как страшно мразеше тя това неродено дете!

Намръщена и горделива, кралицата се отправи към заклинателната зала. Тя хвърли поглед към нощните чапли, готови да изпълнят заповедите й, и сряза тролите и дребосъците-прислужници, които на часа се приведоха и си намериха работа. Видът на тримата друиди, нейни доверени заклинатели, я накара да се свъси още повече. Те безсмислено дърпаха сивите си бради, поклащаха сивите си глави и, потривайки съсухрените си ръце, мърмореха неразбираеми успокоения. Тя втренчи поглед някъде далеч зад зъберите на Нокмаар и простена:

— Защо, защо?

Бевморда яростно разпери ръце и пет огнени кълба с гръм и трясък отскочиха от стените наоколо. Друидите се снишиха примрели. Едно от кълбата профуча навън през близкия прозорец и стремително полетя към Луната като че ли за да я смъкне от небето. Друго едно обгори крака на един прислужник, когото веднага извлякоха по стълбите, за да не смущава с крясъците си кралицата. Няколко троли-чистачи, грухтейки почистиха мястото на злополуката.

— Защо, защо? — извика тя отново към тримата пребледнели друиди.

Те много добре разбираха какво ги пита тя. Бевморда искаше да знае защо тя, която беше Суверен на Нокмаар, Могъща заклинателка и магьосница и Първа жрица на Култовете, трябва да бъде подвластна на унизителния човешки страх. Самата мисъл пък, че се страхува от неродено дете, я влудяваше напълно и не и даваше нито миг покой.

Друидите можеха да дадат много и най-различни отговори. Те можеха, например, да припомнят на кралицата, че тя също е смъртна н в този смисъл превратностите, изненадите и дори прищевките на Съдбата я засягат точно толкова, колкото и най-незначителния й поданик. Заклинателите можеха да кажат, че нейната магия, колкото и могъща да беше, не можеше да се сравни с жизнерадостния детски смях.

Но едно съзнание като нейното, изкривявано и замъглявано от жестокост с години, щеше да остане глухо за простотата на тези истини.

Истината, или дори само част от нея, Бевморда нямаше никога да приеме.

Всички, които дръзваха за бъдат прями с кралицата, заплащаха откритостта си по един и същ жесток начин. Побесняла от ярост, тя ги осъждаше на смърт и присъдата влизаше в сила на часа. Кучетата-убийци и тролите си знаеха работата. Понякога те успяваха да разкъсат поредния привърженик на Истината, преди още да е изрекъл докрай мисълта си.

Тримата друиди-заклинатели не бяха привърженици на Истината; те искаха да оцелеят. Първият от тях направи няколко успокоителни жеста, усмихна се и каза:

— Ваше Величество, всичките ви неприятности идват от това, че целият свят завижда на вашата сила. Нашите тайнства обаче, скоро ще разпилеят тази отвратителна завист и вие ще можете да царувате в мир.

Вторият поклати замислено глава в знак на съгласие и добави:

— Ваше Величество, при най-голямото ми уважение към вас, трябва да отбележа, че никое велико дело не е било извършено набързо.

Третият се поклони дълбоко н каза примирително:

— Точно така, точно така. Освен това, дотолкова, доколкото на юг остават непокорени някои диви области, неизбежно е възникването на разни дреболии и незначителни неприятности.

Бевморда погледна примирено към тримата. Най-голямата опасност за друидите беше отминала. Те не бяха разкъсани от огнени кълба, нито бяха прегризани от невидими челюсти; бяха оцелели отново, поне за момента.

Третият заклинател, сякаш окуражен от спокойствието на Кралицата, малко непредпазливо реши да отбележи:

— Освен това, Ваше Величество, ние вярваме, че вие вече сте заловили майката, която търсите и че белязаното дете ще се роди в ръцете ви.

Бевморда се изсмя истерично. Тя сграбчи с ръце стомаха си и взе тихичко да мълви, че този път проклетото дете няма да й се изплъзне. Около нея нощните чапли унило пристъпваха, втренчили поглед в пода, и като че ли жадуваха да се върнат в хладните мочурища край реката Труун, там където призрачни риби се мяркаха в спокойните води.

Заклинателите, съвсем пребледнели, взеха да повтарят, че всичко е съвсем сигурно, защото имали неоспорими поличби.

— Бързо! Призовете видението отново! — извика кралицата.

Тримата се поклониха послушно и подхванаха бавен танц около големия камък в средата на залата, като от време на време подритваха настрана кости и гниеща плът. Бевморда се беше увила плътно с плаща си и внимателно наблюдаваше. Друидите пееха в унисон Заклинанието за Неразгадаемото. Гласовете им леко трепереха, защото всички досегашни видения предсказваха на Бевморда триумф, всемогъщество и безсмъртие. Само последното, извикано по погрешка, вещаеше обреченост. В него се появяваше Фин Разиел, отдавнашен враг на Бевморда. Същата онази Фин Разиел, която беше провалила толкова много планове на тяхната господарка и която толкова отдавна беше разгромена.

Видението отново се появи. Бевморда се приближи до заклинателния камък и с нетърпение се вгледа в лицето на Фин Разиел, което блестеше пак толкова красиво, както преди много, много години. Призрачното ехо донесе нейния глас, който казваше:

— Ти можа да победиш мен, но няма да можеш да победиш детето. Могъществото на детето е по-голямо от твоето. То ще сложи край на твоето властване. Ето го знака, Бевморда…

Лицето и гласът на Фин Разиел изчезнаха, а в белезникавата течност, покриваща заклинателния камък, се образува един блестящ кръг. Знакът. Бевморда го познаваше вече твърде добре.

Очите и заблестяха от ярост. Тя се наведе над омразния знак, отметна плаща си и протегна костеливи ръце.

Друидите, тролите и нощните чапли побягнаха с писъци, да се скрият някъде. Светкавици и огнени кълба с оглушителен гръм се стовариха върху камъка и знака. Белезникавата течност се превърна във вонящо изпарение. Опиянена от собственото си могъщество, Бевморда нададе вой по-зловещ от истеричния й смях — един протяжен вой, отбелязващ имагинерен триумф.

Но тя знаеше и онези около нея също знаеха, че колкото и често да изгаря видението, то пак може да бъде призовано, защото същината му беше извън нейната власт.

Едно мокро, подсмърчащо същество се зададе по стълбите. То понечи да се обърне към господарката на Нокмаар, но тя го смрази с крясък и протегна към него дългите си нокти.

Съществото, все пак, се осмели да проговори:

— Милост, Ваше Величество! Не ме изгаряйте! Не ме убивайте! Принцеса Сорша ме праща! — това беше трол-тъмничар, без нос, гъгниво бърборещ с оранжевите си подути устни. Той имаше искрящи, злобни очи и отвратително смърдеше на тъмница и смърт.

— Говори! — изсъска кралицата.

— Сорша, Ваше Величество, моли ви да слезете долу.

— Направи път! — презрително и отвратено извика кралицата и се отправи към подземията.

След нея двама троли-пазачи извлякоха натрапника за краката. Други двама избърсаха локвата смрадлива слуз, която беше направил.

Друидите взеха да се съвещават шепнешком.

— Ако това е детето, с нас е свършено! — изстена първият.

— Трябва да бягаме, да се спасяваме! — страхливо прошепна вторият.

— Глупаци! — не се стърпя третият. — Къде ще се скриете, а? Правете, каквото ви е заповядано! Започваме ритуала!

 

 

Само преди минути още едно дете се беше родило в подземията на замъка Нокмаар. Тези подземия бяха мрачни, студени и влажни. Слаба светлина се процеждаше през галериите, отвеждащи високо нагоре, чак до вътрешния двор. Тук-там пробляскваха свещи. Двама троли се боричкаха в един ъгъл за една разпарцаливена кожа.

Нищо не подсказваше раждането на дете.

То щеше да остане без име, без да бъде изкъпано и повито, както трябва. Нямаше и лекар, който да се грижи за майката. Край нея стоеше само една много, много уморена акушерка.

— Етна! — прошепна майката и сграбчи ръката на жената до нея. — Детето не бива да умре, Етна!

Жената се усмихна вяло и уплашено. Тя отправи поглед към тролите и глухо каза на един от тях да извести принцесата.

Майката стисна още по-силно ръката на акушерката и продължи да настоява:

— Етна, ти знаеш, нали? Ти знаеш!

Жената не издържа отчаяния и пълен с болка поглед и отвърна очи. Но какво искаха от нея, тя само си гледаше работата?

Тролът-пратеник забързано се отправи по коридора покрай клетките, пълни с бременни жени. Той се заизкачва по спираловидните стълби, премина един по-сух коридор, отправи се към парадната кула и накрая достигна залата на принцесата. Той почука с лигавите си пръсти и каза:

— Сорша, Ваше Величество, извинете, но раждане…

В залата една млада жена се събуди и след миг скочи на крака, държейки заплашително кама в дясната си ръка. Тя тръсна глава, като разбра къде се намира, и дълбоко си пое въздух.

— Много добре — извика тя през вратата. — Слизай долу, аз идвам веднага.

Сорша навлече набързо вълнените си панталони и туника, запаса камата на кръста си, нахлузи ботушите и се спусна след трола по стълбите към подземията, обзета от силно желание да е някъде другаде.

Сорша беше сънувала лов на глигани.

Беше щастлив сън. В него тя яздеше гарваново черния си жребец Рек. Докато заобикаляха края на гората, край една широка река, глиганът се втурна към тях така внезапно, че Сорша нямаше време да извади стрела. Фиксирайки я с червените си очи и вдигайки прах, животното се хвърли напред, за да прободе корема на коня с бивните си. Нямаше достатъчно място, за да обърне коня. Рек леко прескочи глигана, направи още няколко скока в устрема си и рязко се обърна. След миг той летеше обратно към звяра с оголени от ярост зъби. Глиганът се оказа по-бавен и Сорша го прободе и закова на земята с копието си. Животното квичеше, хвърляше се и риташе безпомощно с крака. Малките му очички горяха от омраза, докато Смъртта не ги угаси след малко.

Такъв лов обичаше Сорша, такива бяха любимите й сънища…

Внезапното чукане по вратата и предсмъртното грухтене на глигана се превърнаха в хленчещия глас на трола, който я викаше за поредното раждане.

— Тя ненавиждаше това си задължение и с голяма неприязън проверяваше новородените в търсене на Знака. Сорша беше станала безчувствена към раждането и мълчаливо се бе заклела никога да не става майка.

Принцесата предпочиташе лова и битките, щурмуването на крепости с конниците на Каел и откритите простори. Тя с мъка понасяше всички тези потайни троли, изтормозени акушерки и жени-затворнички. Полетата и горите далеч от Нокмаар я привличаха непреодолимо. За последните пет години тя беше усвоила изкуството на атаката и отбраната, беше станала бърз, силен и лукав воин.

Сорша беше на осемнайсет години. Държеше се уверено и студено, като жена израснала свободно, и беше стройна и червенокоса като баща си. Тази коса беше проклятието на детството й. Бевморда я мразеше, защото тя й напомняше за съпруга й. Могъща заклинателка, кралицата правеше магия след магия, като ту я превръщаше в руса, ту в черна или кестенява — изобщо всякаква, само не и червена. Тази коса я влудяваше още повече, защото никоя от магиите й не даваше траен резултат.

Когато Сорша се беше върнала от поход преди три месеца, тя отново беше понечила да омагьоса червените й къдрици, но принцесата я спря и каза просто:

— Не! Тази коса е моя, а не на баща ми. Остави я на мира, моля те.

На Сорша й се струваше, че мрази баща си, но не беше много уверена в това. Когато си мислеше за него, той беше… просто далечен. Един мъж нито по-добър, нито по-лош от останалите.

Всички мъже бяха далечни и чужди за принцесата.

Тя крачеше по коридора с клетките на жените — пленнички, без да поглежда вляво или вдясно. Някои от тези жени раболепно се молеха за вода, храна или внимание и протягаха ръце през решетките. Други се усмихваха и шептяха на себе си. Трети стояха изправени и не криеха пламтящите си от омраза очи.

Сорша ги пренебрегна всичките. Тя влезе в стаята за раждане, като знаеше много добре, какво ще види — просмуканите от влага стени, тролите, спотайващи се в сенките, и в средата една мръсна постеля, на която лежеше майката с вперени в нея ужасени очи.

Етна държеше малко вързопче и нейният поглед също беше пълен с ужас.

— Е?

Акушерката преглътна сухо и показа детето.

Сорша поспря за миг, защото малкото момиченце имаше червени коси, точно като нейните. То гледаше спокойно и се смееше. На повечето жени този смях им приличаше на ромона на бързей в зелените южни поля. Детският смях сякаш смири и утеши всички в мрачното подземие. Дори вечно мърморещите троли учудено бяха наострили уши.

— Чакай! Проверката! — сепнато и рязко произнесе Сорша, защото акушерката твърде бързо беше повила детето отново.

— Ваше Величество, това дете… — понечи да каже Етна, но безизразните очи на принцесата я спряха и тя пак откри малката.

То беше съвсем нормално дете, като се изключи малкото кафяво петънце от вътрешната страна на малката и ръчичка. Знакът, това беше Знакът. Сорша го познаваше добре. Когато Бевморда и поставяше задачата, тя го беше изобразила на стената на тронната зала.

— Това! Това е, което ще търсиш! — беше й изкрещяла кралицата.

Знакът често се появяваше върху стъблата на полуовъглени дървета и върху гърбовете на осъдени на смърт затворници, преди да ги разкъсат кучетата-убийци.

Не можеше да има грешка, това бе той.

Сега, когато Сорша видя знака на ръката на смеещото се дете, тя почувства само облекчение, нищо друго — тежкото и задължение беше приключило.

Принцесата знаеше, че трябва веднага да извести майка си, но се сети, че в зори Бевморда беше заета, както винаги, със заклинания, призоваващи Слънцето да изгрее. Налагаше се малко да изчака. Междувременно тя извика на Етна да приготви детето, тъй като съдбата му вече беше решена.

Майката изчака стъпките на Сорша да заглъхнат по коридора и веднага сграбчи полата на акушерката. Тя трепереше от слабост, но ръката й стискаше здраво. Гласът и прозвуча напрегнато и хриптящо:

— Етна, трябва да я спасиш! Знаеш, че трябва!

Етна хапеше устни с насълзени очи и поклащаше леко глава. Тя обърна поглед към двамата троли, които се приближаваха с гърлено мърморене.

— Ти трябва да я спасиш, чуй ме! — настояваше майката отчаяно. — Това дете е по-важно от теб и мен, по-важно е от всичко друго! Не мисли, не мисли, Етна, довери се на сърцето си! Спаси я!

Единият от тролите ритна Етна в глезена, а другият посегна да я удари с лакът в стомаха. И двамата крещяха с все сила:

— Назад, назад! Махай се! Пусни детето!

Жената преглътна, избърса сълзите си и притисна силно малката. С неочаквана сила и бързина тя блъсна тролите, които паднаха по гръб с викове и писъци. Етна се втурна по коридора. Докато тичаше устремно, пленничките протягаха ръце, за да докоснат нея и детето.

Само секунди след това Бевморда и Сорша буквално влетяха в залата. Щом чуха вайканията и крясъците на тролите, веднага разбраха какво беше станало.

— Къде е проклетото дете? — фучеше яростно Бевморда и сграбчи майката.

Тя само се усмихна, затвори очи и остана да лежи неподвижно.

— Убийте я! — извика извън себе си кралицата към отмъстителните троли.

Те не чакаха подкана и веднага се хвърлиха да изпълнят заповедта.

— Намери детето, Сорша! Вземи кучетата и не се връщай без него! Искам го живо, чуваш ли, живо!

Кралицата се завъртя и бързо тръгна към вратата. На прага началникът на стражата и двама войници едва не се блъснаха в нея. Лицата им бяха бледи и те като че ли леко трепереха.

— Ах, вие! Как позволявате този смях? — изсъска Бевморда.

— Ваше Величество, аз… — понечи да каже началника.

— Млък! Слушай!

Отвред жените се смееха с пълен глас. Смееха се на нея. На нея!

Бевморда изпадна в сляпа и необуздана ярост.

— Избийте ги всичките! — крещеше тя и пращаше огнени кълба с костеливите си ръце към клетките с пленнички.

Бели пламъци обхванаха коридора.

 

 

Етна направи, както й каза майката — довери се на инстинкта си и не сгреши.

Тя се впусна в лабиринта от тунели под замъка Нокмаар като подгонено животно. През годините тя беше открила много тайни ходове и ги беше използвала неведнъж.

Етна предпочиташе тези мрачни подземия пред ужасите на замъка. Тук тя се чувстваше защитена от похотливите домогвания и опипвания на троли и тъмничари. Далече оставаше и хладната загриженост на принцеса Сорша. В мрака на лабиринта тя можеше отново да мисли и мечтае, а понякога и да поспи.

Тайната, че може да се измъкне на свобода през плетеницата от тъмни галерии, й беше най-скъпа. Някой ден, когато събереше достатъчно кураж, тя щеше да се опита да намери пътя към Свободата, изплъзвайки се от кучетата-убийци и стражите. Някой ден тя щеше да се върне в Галадорн.

Етна поспря само за миг, колкото да грабне малко захар и кратунка с мляко. Щом почувства, че е стигнала достатъчно далече, тя се сви на кълбо и треперейки притисна малката към себе си. Над главата й ехтяха крясъците и стъпките на стражата, вдигната по тревога.

Малко поуспокоена, тя реши, че трябва да достигне някоя река или поток, течащи на юг. Най-близкият поток обаче, беше на цели две левги. Етна знаеше, че всред голите хълмове и камънаци на Нокмаар кучетата-убийци ще я открият и настигнат много преди тя да се е добрала до водата. Притаени, жена и дете, останаха в подземията, докато врявата и суматохата постепенно утихнаха.

В полунощ на втория ден Етна внимателно изпълзя на открито. В мрака, от двете й страни, зловещо се очертаваха замъкът и вечно пушещият вулкан, а далече пред нея спокойните води на Източния поток тихо ромоляха на юг — към свободния Галадорн.

Нощта беше подходяща за бягство. Облаци забулваха Луната, а неспокойни ветрове отнасяха шума от стъпките й. Една малка бяла коза приближи и погледна Етна спокойно. Вимето й беше пълно с гъсто мляко и тя позволи на детето да суче до насита. След това Етна качи детето на гърба на доверчивото животно и те се упътиха надалече от Нокмаар.

Жената искаше да следва водите на потока чак до Галадорн: там да свие на запад и някоя тъмна нощ да премине реката Труун. След това все на северозапад, докато някой ден приказното царство Тир Аслийн се откриеше пред нея.

Етна знаеше, че едно такова пътуване ще отнеме много месеци.

Тя беше съобразила, че Бевморда и генерал Каел ще пратят войска и кучета на запад и беше излязла права. Никой не беше очаквал нейната хитрост. Районът между Нокмаар и потока беше слабо охраняван. Само на два пъти тази нощ се чу тропот и приглушен лай.

И при най-малкия признак на опасност Етна грабваше детето и го притискаше силно към себе си.

Призори те достигнаха потока и се сбогуваха с малката коза, която нежно близна детето на тръгване. Етна нагази студената вода и се отправи на юг. Тя упорито вървеше нощ след нощ, докато потокът постепенно се превърна в широка и пълноводна река. Денем боязливи горски животни хранеха малката в гъсталаците, където Етна криеше детето.

Един ден обитателите на блатистите поля ги откриха да се носят полумъртви по реката. Те бързо ги прибраха в колибите си и се погрижиха за тях, докато усмивките не се върнаха на лицата им. Но дори тук, в сърцето на мочурищата, вечно обвити в мъгли, често нощем се промъкваха Каеловите бойни лодки и кучета-убийци. Те претърсваха колибите, на които се натъкваха, и неизменно сееха ужас и смърт.

Под прикритието на нощта и с безкрайно внимание Етна и малката бяха прехвърляни все по на юг, чак отвъд реката Труун. Оттук до притоците на реката Фриин отново жертвоготовността и вниманието на дивите животни спаси бегълците от гладна смърт и им помогна да открият тайни пътеки в чуждата земя.

Душата на Етна пееше, защото тучните ливади и високите планини на спасителния Галадорн бяха вече близо. Но тя не можа да им се порадва.

 

 

Кучетата-убийци бяха надушили нейна следа и с най-голяма бързина я следваха. Когато Етна чу далечния, но бесен и кръвожаден лай, тя разбра, че краят е близо.

С треперещи ръце Етна стъкми малко салче от плуващи клони. Приготви малко легло от меки тръстикови листа и положи в него увитото в шала дете. Кучетата вече се виждаха и време за губене нямаше. Етна целуна с обич малката и я отпрати в бързеите на реката.

Салчето беше още пред очите й, когато зверовете-убийци се хвърлиха върху нея.

 

 

Бевморда влезе внезапно в заклинателната зала. Тя завари тримата друиди да се вглеждат прехласнато в млечнобялата течност, където се появяваха виденията, а тролите-пазачи да се кикотят ликуващи около тях.

— О, Ваше Величество! — възторжено я посрещна заклинателят-старейшина. — Погледнете само какво видение имаме за вас, какво видение!

Бевморда се приближи, загърна се в плаща си и с известно подозрение се вгледа в млечнобялата течност. Постепенно от нея изплува образът на рядко залесен речен бряг. На няколко крачки от водата глутница освирепели Кучета-убийци разкъсваха трупа на една жена. Още и още кучета и конници прииждаха.

Първият конник, който пристигна, изкомандва зверовете да се дръпнат настрана и с няколко удара на копието си набучи обезобразената глава. Макар и трудно, останалите войници познаха Етна и взеха да се потупват и поздравяват дрезгаво.

Бевморда грухтеше от удоволствие.

— А детето? — попита кратко тя.

— Ами, детето… — уклончиво започна първият заклинател — детето, да, детето… — и без да довърши, погледна към другите двама.

— Всъщност ти забеляза ли какво се случи с него? — вторият друид попита третия.

Третият въздъхна тежко, покашля се и се престраши да отговори:

— Все още не знаем, Ваше Величество, но след като вече жената е намерена, сигурно…

— Престанете, глупаци! — сряза ги кралицата. Очите й не се отделяха от видението — изглеждаше омаяна и възхитена от гледката.

О, колко прекрасни бяха кучетата-убийци дори когато разкъсваха!