Каролайн Линдън
Греховни облози (26)

Глава 25

Софи спа до късно и се събуди с усмивка.

Джак бе останал по-дълго от обичайно. Сбогува се с него на входната врата едва на зазоряване. Този път не се притесни нито дали някой ще ги види, нито от глуповатата усмивка на устните си, докато го наблюдаваше как се отдалечава по улицата. Беше толкова хубаво, че направо не беше за вярване, мислеше си тя, докато отиваше да се сгуши отново в леглото, все още запазило топлината му. Пое огромен риск, но обратът на събитията надхвърли мечтите й. Той пожела да се ожени за нея и бе готов да пренебрегне миналото й. За пръв път от дванайсет години някой държеше на нея повече, отколкото на всичко останало.

Закуси, без да бърза. Седна да напише на приятелките си щастливата новина. Колийн влезе.

— Имате посетител, мадам — подаде й тя картичка.

Софи зърна името и рязко си пое въздух. Виконт Мейкпийс. Върна я на прислужницата и нареди:

— Изхвърли го.

— Моля?! — премигна момичето.

— Изхвърли омразния старец от дома ми! — повтори тя тихо.

Не желаеше никога повече да вижда Мейкпийс. Промени си дори името, за да скъса всякаква връзка с него.

— Но той не е толкова стар — възрази момичето. — Държа се мило с мен. Сигурна ли сте?

— Не е стар? — учуди се тя. Дядо й е почти, на осемдесет. Колийн поклати глава. — И се е държал мило? — Колийн кимна.

Софи не си представяше дядо си да се държи мило, особено с прислужници.

Докосна с ръка шията си. Можеше да става въпрос само за по-големия брат на баща й, Джордж, нейният чичо. Баща й не говореше ласкаво за него. Бил студен като баща им. Софи никога не го бе виждала. Той отсъстваше през онази ужасна пролет, когато адвокатът на баща й я заведе в имението на Мейкпийс след смъртта на родителите й. Ако чичо й се кичи с титлата виконт Мейкпийс, значи безсърдечният Великан човекоядец е починал.

Но… какво иска от нея?

Със стиснати устни тръгна към салона. Единственото добро, което дядо й направи, бе да я прати в Академията на госпожа Ъпгън. Ако чичо й прилича на него, ще го изхвърли, независимо колко мило се е държал с Колийн. Изправи рамене, готова за битка, отвори вратата и влезе.

Гостът вдигна глава и стана. Беше висок като баща й, но по-едър. И изглеждаше доста млад. Косата му беше светлокестенява, а не русолява, но очите му бяха като на баща й; и я гледаха ласкаво. Усети се неуверена и застина.

— Госпожо Камбъл — поклони се той и леко се усмихна. — Аз съм лорд Мейкпийс и май съм ваш чичо.

— Кое ви кара да мислите така, сър?

— Родителите ви не са ли Томас Греъм от Йоркшър и съпругата му Сесил? Тя е французойка и съм забравил презимето й — добави той с извинителна нотка.

— Да — успя да промълви тя.

— Тогава със сигурност съм ваш чичо. Освен това приличате на Том. Косата ви обаче е като на майка ви.

— Защо сте тук? Не съм имала контакт със семейството, откакто виконтът спря да плаща за образованието ми преди няколко години.

В очите му се мярна смущение.

— Да, татко беше упорит и непреклонен. След като почина, намерих писма от Том до него. Всичките са старателно подредени, но се съмнявам да е отговорил на някое.

Сърцето й заби лудо. Баща й кога е писал на дядо й? Какво му е писал?

— Преди Том да се ожени, често спореше разпалено с татко. Аз съм с далеч по-кротък нрав. По-късно разбрах, че Том има дете, но татко никога не говореше за него. Последния път, когато го попитах, каза, че сте ходили на училище, но сте избягали. Дойдох, за да се уверя, че сте добре, мадам. Вие сте единствената ми жива роднина.

Коленете й бяха на път да се подкосят. Той въобще не беше какъвто очакваше. Посочи кушетката и чичо й отново се настани, а тя седна на стол срещу него.

— Извинете, сър… Почти нищо не знам за семейството на баща ми. Той рядко говореше за него.

— Не се съмнявам — засмя се гостенинът. — Баща ми определено беше тиранин. Джордж — също, но Том и аз. — Поклати глава. — Надявам се да съм по-добър.

Тя го погледна слисано. Джордж ли? Джордж беше по-големият брат на баща й. Постоянно му се подигравал, задето се занимава с музика, надсмивал му се, че не ходи в селото да гледа как насъскват кучета срещу мечка. Баща й не говореше много за семейството си, но в съзнанието й изплуваха откъслечни приказки.

— Вие сте Хенри! — възкликна тя.

Той й се усмихна гордо.

— Да. Том все трябва да ме е споменавал.

— Да, да.

Тя разтърка чело. Хенри бе полубрат на баща й, по-малък няколко години. Двамата се разбирали.

— Имали сте таралеж за домашен любимец — сети се тя нещо от чутото някога.

— Хърбърт — уточни той ласкаво.

— На осем сте паднали от понито, счупили сте крак и татко ви е помагал с уроците, докато сте били на легло.

— Така беше.

— А какво стана с.

— Баща ми и Джордж ли? Джордж почина преди няколко години. Баща ми издъхна около Коледа. Отне ми известно време да подредя всички документи. Загубих и доста време да издирвам госпожица Греъм. Нямах представа, че сте се омъжили — добави той с извинителен тон.

— Търсили сте ме? — не повярва на ушите си тя.

— Естествено. Намерих сметките за училището ви и писах на директорката, госпожа Ъптън. Изказа се ласкаво за вас и ме насочи към Бат. Вече не бяхте там. Лорд Фокс спомена, че леля му ви е оставила малко пари и ми се стори логично да се насочите към Лондон. Наех човек да поразпита за вас.

Софи усети как не й достига въздух.

— Защо?

— Исках да знам как сте. Нямам деца. Така и не се ожених. Татко не одобряваше брака на Том, но аз му писах няколко пъти. Не успях обаче да дойда да го видя, след като се върна в Англия. Затова реших да потърся дъщерята на Том и да видя дали се нуждае от нещо.

Тя кимна замислено. Ако знаеше, че има чичо — добър чичо, който би се заинтересувал от нея, — щеше да има къде да отиде, след като завърши Академията на госпожа Ъптън.

— Явно се справяте и това ме радва. Ако позволите, ще ви посещавам от време на време. Бих искал да ми разкажете повече за Том, ако желаете. Беше дванайсет години по-голям, но го помня. Бях на дванайсет, когато срещна майка ви и замина.

— Да, милорд, ще ми бъде много приятно.

— Чичо Хенри е по-подходящо — насърчи я той.

— С удоволствие — усмихна се тя.

Стори и се, че чичо й леко поруменя. Каза й къде да го намери в Лондон, изправи се, поклони се за довиждане и си сложи шапката. Тя го изпрати. Пред вратата го чакаше елегантна двуколка.

— Чичо Хенри — извика Софи, когато той хвана юздите.

Той я погледна изчаквателно.

— В имението Мейкпийс има ли тавански помещения? А там има ли стари мебели и вещи на татко, когато е бил млад?

— Тавански помещения има, но не знам дали ще намериш вещи от баща ти. Добре дошла си, ако искаш да провериш.

— Благодаря. Ще се възползвам от поканата.

Докосна периферията на шапката си и потегли.

Тя затвори вратата и се облегна на нея.

Имаше семейство, имаше роднини. Със своите четири хиляди паунда и чичо виконт, вече не беше никоя. Беше почти… приемлива партия.

Джак твърдеше, че не го интересува, но не такова щеше да е отношението на отбраното общество в Лондон. Някои щяха да я гледат високомерно като жената, впримчила херцога на Уеър.

Е, положението вече не е такова. Като племенница на лорд Мейкпийс и със скромното си състояние, вече има място в обществото. Сърцето й трепна радостно при мисълта как ще го сподели с Джак довечера.

Радостта й продължи два часа и двайсет минути. Довърши писмата до приятелките си, добавяйки новината за посещението на чичо й и изпрати Колийн да ги пусне. Писмото за Джорджиана постави в плика на Елайза, защото лейди Сидлоу вероятно следеше кореспонденцията на повереницата си и би конфискувала всяко от неблагонадежден човек — за каквато смяташе Софи. Скоро възраженията на лейди Сидлоу щяха да се стопят като сняг под пролетно слънце. Софи не само бе племенничка на виконт, но и бъдеща херцогиня. Нямаше търпение отново да види Джорджиана.

Остана смаяна, когато на вратата се почука и при отварянето видя зачервената и възбудена Джорджиана.

— Какво…

— Софи, чуй ме — прекъсна я приятелката й припряно. — Елайза ми писа за теб и херцога. Още ли го обичаш?

— Да.

— Пълен негодник е! Откажи се от него, Софи. За твое добро е.

— Но той поиска да се ожени за мен!

— Не е за вярване. Ако лейди Сидлоу не ми бе забранила да дойда на чай онзи ден, щях да те спася.

— Да ме спасиш от какво?

— Мълви се, че ще се ожени за лейди Лусинда, чиято майка е първа приятелка е херцогинята. Двете напълно подкрепят подобен съюз. Днес видях херцога да яде сладолед и да говори на четири очи с Лусинда! Лейди Сидлоу ме придружаваше, както обикновено, и подхвърли, че сватбата им е съвсем предстояща. Били обещани един на друг отдавна. Бащата на херцога бил най-добрият приятел на бащата на Лусинда, а и според мълвата лорд Стоу загинал по негова вина.

— За Джак ли говориш? — не вярваше на ушите си Софи.

Джорджиана я изгледа неодобрително.

— Уеър! Не мисли за него като за Джак. Лично видях как двамата се разхождат под ръка по площад „Бъркли“, а после седнаха да ядат сладолед и да си говорят най-приятелски. Той се усмихваше през цялото време и не откъсваше очи от нея. Вслушай се в съвета ми, Софи. Забрави за него, защото ще те унижи и ще разбие сърцето ти. — Приятелката й я прегърна. — Трябва се прибера, преди лейди Сидлоу да забележи отсъствието ми.

Софи беше потресена. Джорджиана бе надежден свидетел и не би рискувала да си навлече гнева на компаньонката си, ако не е наложително. Същевременно обаче Софи не вярваше Джак да я е излъгал. Предложи й брак и снощи тя спа в обятията му. Той остана до сутринта. Нямаше да постъпи така, ако възнамеряваше да я зареже заради друга.

Изведнъж обаче й хрумна ужасна мисъл: ами ако през цялото време е бил сгоден за лейди Лусинда?

Сърцето й замря. Имаше само един начин да разбере. Филип! Още тази вечер във „Вега“ ще попита Филип дали е така.