Брайън Морисън
Причина да умреш (8)

7.

Майк се събуди преди седем от дъжда, който трополеше по прозорците. Валеше почти без прекъсване вече три дни, от Нова година насам. Чувстваше се отегчен и неспокоен. От срещата досега нямаше никаква вест. Подчинявайки се на заповедта на Еди, не беше посещавал нито една от обичайните си кръчми, откакто напусна запустялата къща. Само веднъж, в навечерието на Нова година, бе излязъл до едно заведение, където свиреха джаз, в югозападните покрайнини на Лондон, далеч от местата, където можеше да го разпознаят. Също и далеч от непреодолимата вълна сантименталност, която би го обзела с наближаването на полунощ в Килбърн и Хамърсмит. Но даже и в тази кръчма беше останал само за две питиета и шест или седем песни. За това време празничната атмосфера, групичките хора, които се опияняваха от алкохола и фалшивите благопожелания, направиха празнотата и тъгата в гърдите му толкова остри, че не можеше повече да издържа. Майк се върна в стаята си с две бутилки вино под мишница. Когато настъпи Нова година, той спеше дълбоко от половин час и двете празни бутилки се търкаляха под леглото му. Бяха се оказали достатъчни, за да замъглят образа на Аликс и да му позволят да заспи.

Единственото му друго нарушение на скучното чакане беше опитът му да види Том. Желанието му да зърне момчето бе станало непреодолимо. Майк нае кола, отиде до Кингстън на Темза и паркира близо до ъгъла на Ситуел Гардънс, на шестдесет-седемдесет метра от къщата на семейство Лоримър. Накрая, след няколко часа търпеливо чакане, се появи майката на Аликс, натруфена в евтино кожено палто и шапка, която според нея я поставяше на едно стъпало над съседките. Том я беше хванал за ръка и припкаше до нея. Бяха се насочили към Майк.

Гърлото му се сви при вида на момчето, облечено в ярките дрехи, които той и Аликс му бяха помогнали да избере. Внезапно Том пусна ръката на баба си и отскочи от нея, за да тропне жизнерадостно с два крака в една локва. Госпожа Лоримър се отдръпна, когато краката й се покриха с пръски. Тя заговори рязко на Том, хвана го отново за ръка и го дръпна силно и укорително. После завъртя петата си навън и огледа ядосано петната по глезена си, заклати гневно глава, стисна още по-здраво ръката на детето и продължи да върви, но по-бързо от преди. Смехът се стопи от лицето на момчето и то мрачно изравни крачката си с нея.

Майк беше наполовина излязъл от колата, когато неочаквано почувства нещо студено на гърдите си. Той погледна надолу. От брадичката му капеха сълзи. Отпред на ризата му се беше оформило мокро петно с големината на чиния. Избърса разсеяно лицето си с ръка и отново вдигна поглед. Том и баба му бяха все още на четиридесет метра от него, на отсрещния тротоар. Никой от тях не го беше видял. Той остана с единия крак на тротоара. В продължение на около три секунди не бе в състояние да свали очи от Том. Накрая отмести поглед от момчето и се втренчи съкрушено в мокрото петно на ризата си. После неочаквано издаде звук, подобен на потиснато ридание, и се строполи обратно на мястото си. Поколеба се за миг, като още веднъж погледна от мокрото петно към Том. След това подкара колата на заден ход, зави рязко зад ъгъла, завъртя волана и потегли с бясна скорост към входа на улицата и далеч от тях…

 

 

Майк потърка очите си, наложи си да стане от леглото и си направи кафе. Застоялата миризма, която се разнасяше от недопитата чаша уиски, оставена до газовия котлон, го накара да направи гримаса. Той отнесе кафето си до масата и избута настрана евтиното куфарче, което лежеше там, където го беше оставил предишната вечер. Вътре бяха книжата, които отдавна вече не се събираха в първоначалния плик. Майк прекарваше принудителното си затворничество, като ги препрочиташе, правеше си отметки, изучаваше лицата. С помощта на флумастер и парче прозрачна пластмаса той беше налагал върху снимките всевъзможни бради, очила и шапки. Чувстваше се уверен, че — освен ако не се бяха подложили на пластична операция — ще разпознае от пръв поглед всеки от Шин Фейн, чиято снимка се беше появявала по вестниците през последните десет години.

Един от тях разпознаваше особено добре. Това беше третото лице, което му се усмихваше — заедно с него самия и Джейн — от снимката, подпряна на буркана от мармалад. Беше я извадил от плика, подаден му от Еди на сбогуване. Навярно бе направена от уличния фотограф с фалшивия Дядо Коледа. На нея Майк и Джейн бяха хванати за ръка. От другата страна на Джейн, уловен за ръката й, така че всеки можеше да ги сметне за една компания, стоеше усмихнат човек. Мъжът носеше шалче, увито хлабаво около врата така, че ако свалеше още малко брадичката си, лицето му щеше да бъде скрито до половината. Майк разбираше защо. Лицето принадлежеше на един от най-известните убийци на движението. Това беше същата фигура, която Майк бе зърнал да се отдалечава от тях, мъжът, когото Джейн му беше попречила да преследва. Зад тях без съмнение се виждаше оживената витрина на „Селфриджис“.

Още с отварянето на плика Майк бе разбрал. Бяха му отнели възможността да отиде в полицията. Снимката го заклеймяваше като доброволен участник в престъпление. Бомбен атентатор. Сега го държаха в шах. При първото подозрение за предателство снимката щеше да бъде изпратена на полицията.

Джейн и другият мъж от снимката щяха да имат на разположение възможностите на организацията — канали за бягство, безопасни квартири, мрежа от симпатизанти — англичани и ирландци — готови да им дадат убежище понякога и с месеци. Щяха да бъдат в състояние да се възползват от всичко това. А той щеше да бъде сам, преследван както от Шин Фейн, така и от британските служби за сигурност. Отношението им към заподозрените бе единственото общо нещо между двете сили: застрелваха ги.

 

 

Неочакван шум го накара да се вцепени. Беше слабият звук на врата, която някой затваряше с изключително внимание. Точно това внимание го разтревожи. Никой в този хотел не затваряше тихо вратите. Майк остана абсолютно неподвижен, с вдигната глава и наострени уши. Не се чу никакъв друг шум. Той сви рамене и понечи да отпие от кафето си, но някой почука на вратата му силно и само веднъж.

Майк остави безшумно чашата на масата и се изправи бързо, но тихо. Огледа се припряно в стаята. Очите му попаднаха върху евтиния кухненски нож, който лежеше до мивката. Взе го в едната си ръка, а с другата грабна кърпата за съдове. Тръгна към вратата, като преценяваше внимателно тежестта си и опитваше дъските под краката си при всяка стъпка. Докато вървеше, сви кърпата на топка. Стигна до вратата, без нито една от дъските да го издаде. Дишайки едва-едва, притиснат до стената, той почака, като се ослушваше напрегнато. Почука се още веднъж, а след това някой натисна дръжката на бравата. Майк знаеше, че е безполезно да се опитва да превърти тихичко ключа, защото човекът отвън със сигурност щеше да го чуе. Притиснат плътно до стената, той протегна ръката, с която държеше кърпата, и отключи вратата. Някой веднага я блъсна.

Когато тя се отвори широко, Майк метна кърпата, като се целеше в очите на човека. Това беше стар, но безпогрешен трик от уличните сбивания — когато хвърлиш в очите на нападателя си нещо, каквото и да е, той винаги замигва и ти дава свобода на действие за част от секундата. Сканлън се хвърли към вратата и вдигна ножа към натрапника.

Замръзна по средата на движението.

Джейн го гледаше втренчено. С едната си ръка сваляше кърпата от лицето си, а с другата се държеше за рамката на вратата. Косата беше плътно прилепнала за главата й, на брадичката й висеше дъждовна капка и момичето дишаше тежко. Когато отвори уста да каже нещо, лицето й се изкриви от болка, която попречи на думите да се оформят.

— Боже господи! — възкликна слисано Майк, отвори вратата по-широко и дръпна момичето в стаята, като едва не го извади от равновесие.

Тя залитна навътре. Майк заключи и се обърна с гръб към вратата. Джейн се беше проснала по очи: главата и тялото й лежаха върху набръчкания диван, а краката — върху протрития килим. Загледа се в проснатата й фигура.

— Как, по дяволите, се вмъкна тук? Не чух звънеца. Да не би някой да ти е отворил? Хазяинът видя ли те?

Тя обърна главата си така, че той да види лицето й. После се усмихна леко, пъхна ръка в опънатия си заден джоб, извади счупена кредитна карта и я размаха.

— Не се тревожи. Вмъкнах се сама. С това. Врата като тази е детска игра. Никой не ме видя. — Джейн улови нервния му поглед към вратата и се засмя тихо и задъхано. — И спецчастите няма да връхлетят тук. Можеш ли да ми помогнеш?

Докато говореше, тя посочи с очи към крака си. Майк проследи погледа й и видя, че мокрите й от дъжда дънки бяха просмукани от нещо по-тъмно от лявото коляно надолу. Той свали непохватно ципа й. Когато смъкна дънките от талията й, изпод тениската й върху дивана падна издраскан автоматичен пистолет. Майк го погледна за момент, после го взе и го сложи внимателно на пода. Смъкна дънките и ги събу от краката й.

— Господи! Боли ли те?

Джейн го погледна така, сякаш искаше да му каже какъв глупав въпрос е задал.

— Адски — рече нехайно тя.

Майк вдигна краката й на дивана. На прасеца й имаше дупка, дълбока колкото пръст. Кръвта беше напоила чорапа и се стичаше надолу. Леката платнена обувка беше подгизнала цялата. По оръфания килим имаше пресни кървави петна, които сочеха пътя й до дивана. Майк възкликна, грабна кърпата за съдове, наля малко вода в една пластмасова купа и излезе от стаята, като затвори вратата зад себе си.

Отне му няколко минути трескава работа, за да почисти петната, които водеха от входа до вратата на стаята му; минути, през които едва дишаше от страх да не би хазяинът да изникне като някакво подводно същество от мрачната си бърлога. След това Майк огледа работата си. Мокрите петна на килима се виждаха и оставяха предателска диря до стаята му. Помисли за миг, после се наведе и продължи да търка по цялата площадка. Продължи и по стълбите към горния етаж, като оставяше мокро петно на всяко второ или трето стъпало. Когато остави последното на средата на площадката на горния етаж, той се промъкна крадешком обратно до стаята си. Ако бяха останали кървави следи отвън на тротоара, то дъждът щеше да се справи с тях. Това нямаше да задоволи любопитството на хазяина, но поне щеше да го отклони. Вероятно той щеше да заключи, че някой от вътрешните хора се е прибрал пиян и за пръв път си е почистил повръщаното; щеше да се зарадва, че най-сетне нивото на културата в хотела е започнало да се повишава.

Момичето все още лежеше проснато на дивана, както го беше оставил. Макар и раната вече да не кървеше, чаршафът под нея беше безнадеждно изпоцапан. Майк взе още една кърпа за съдове, коленичи до дивана, пъхна възглавницата под крака й и започна да промива раната. Докато почистваше около оголеното месо, Джейн лежеше толкова неподвижна, че му се стори, че е изпаднала в безсъзнание. Обаче когато докосна месото с неколкократно прегъната кърпа, тя си пое рязко дъх, с което му показа, че е в съзнание. Изруга само веднъж — много тихо, но и много яростно. Беше единственият звук, който си позволи да издаде. След това лежеше с неудобно вдигната глава и следеше абсолютно мълчаливо работата на Майк, прехапала здраво долната си устна.

Трябваха му няколко минути, докато успее да спре наново бликналата кръв. Огледа раната. Беше чиста, права вдлъбнатина, която минаваше косо надолу от задната към предната част на прасеца. Разкъсаното алено месо около нея потреперваше.

— Имала си късмет.

Тя вдигна поглед към него през полуспуснати клепачи.

— О, да. Голям късмет е да те прострелят.

— Сериозно говоря — каза Майк и посочи раната. — Това, изглежда, е направено от голям куршум. Какво беше оръжието?

— Откъде, по дяволите, да знам? — присви рамене Джейн. — Не се спрях да питам копелето, дето го направи, какъв е пистолетът му. Някакъв си пистолет. Защо? Да не би освен всичко да си и нещо като експерт по оръжията?

Той се засмя и поклати глава:

— Не, никога в живота си не съм държал оръжие, дори и ловджийска пушка. Най-странното е, че повечето от момчетата в групите, където работех, бяха луди на тази тема. Нещо в цялата работа сякаш ги привличаше. Можеха да подлудят човека с разговорите си. Какви ли не неща може да научи човек само като седи вечер в караваната. — Майк кимна към раната. — Казвам, че си късметлийка, защото куршумът е минал покрай костта. Очевидно когато те улучи куршум с такива размери, те поваля, независимо коя част от скелета е засегната. Още сантиметър и сега щеше да си една мъртва дама.

— Не ставай глупав. Щеше да боли адски, да ми счупи крака, но нямаше да ме убие.

Майк се взря недоверчиво в нея. Накрая се засмя и поклати глава:

— Дявол да го вземе! И ти би трябвало да си калена професионалистка. Не си ли чела вестници напоследък? Ако беше паднала, следващият куршум щеше да бъде в главата, а не в крака ти. Ония копелета от службите за сигурност не взимат пленници.

Очите й проблеснаха стреснато, сякаш тази мисъл току-що й беше хрумнала.

Майк се засмя и я потупа по ръката.

— Не се притеснявай. Няма да умреш сега. Стой така, докато донеса нещо да превържа раната.

Той порови в евтиния гардероб и извади оттам чиста риза и носна кърпа. Разкъса внимателно ризата на ленти и превърза раната, като използва носната кърпа за подплънка. После се изправи и се усмихна кисело на момичето. Сега тя лежеше по гръб и гледаше към него през полуспуснати клепачи.

Майк сви рамене.

— Е, предполагам, че ще те боли, но ще трябва да се примириш. Както и да е, това е единственото, което мога да направя, докато отворят магазините и отида да купя бинтове или нещо подобно. — Майк погледна към прозореца. — А сега какво ще кажеш да ми разправиш как, по дяволите, дойде дотук?

— С кола.

Майк беше поразен.

— Какво? Къде е колата? Къде я остави?

— Спокойно — засмя се тя. — Достатъчно далече оттук. И я паркирах съвсем законно, на паркинг, като добро момиче. Ще стои там със седмици, преди някой да забележи. — Джейн погледна часовника си. — Имаш ли радио? Бих искала да чуя новините в седем и половина.

Той измъкна радиото измежду изцапаните с кръв чаршафи, които висяха до пода, и завъртя копчето.

Новините току-що бяха започнали. Още един успех на полицията в борбата против тероризма. Докато слушаше, на Майк му стана ясно, че ченгетата все още не бяха дали пълна информация. Бяха казали на медиите само, че е открита поредната бомбена фабрика, този път в Западен Лондон. По време на атаката на така наречените „сили за сигурност“, което означаваше хора на СЧВС в джинси и войнишки якета, един от терористите бил убит. Вторият бомбен терорист, вероятно жена — избягала. Смяташе се, че е ранена. Предполагаемият й портрет щял да бъде отпечатан във вестниците на следващия ден.

Майк погледна намръщено към момичето, отиде до прозореца, отдръпна тънкото перде и огледа внимателно улицата. Все още беше тъмно. Минувачите бързаха със сведени глави под дъжда или се опитваха да задържат чадърите си въпреки силните пориви на вятъра. Не се виждаше някой да се мотае наоколо, но това не означаваше нищо. По улицата имаше достатъчно тъмни веранди и сенчести предни градини, които да прикрият стотици шпиони. Но поне нямаше улични чистачи, които да метат издайнически бавно; никакви затворени фургони, паркирани така, че да имат добър изглед към къщата. Майк се обърна отново към момичето:

— Откъде знаеш, че не са те проследили? Очевидно знаят къде е жилището ти. Защо тогава да не следят и колата ти? Ако бях на тяхно място, щях да го правя. А ти?

Той я погледна изпитателно. Джейн поклати глава. Беше видяла как в очите му проблесна недоверие.

— Да, щях да го направя. Само че колата не беше наша, умнико. — Той я погледна неразбиращо. — Откраднах я.

Майк продължи да се взира в нея по същия начин и тя се засмя:

— Какво има? Шокирах ли те? Не мислиш, че едно добро момиче трябва да прави това? Мислиш, че трябва да водя с мен някой мъж да върши тия работи? — Джейн се изкикоти подигравателно. — Бас държа, че не псуваш пред жени, така ли е? Защото, въпреки всичките ти пътувания, дълбоко в сърцето си ти все още си добро момче — католик от мило работническо консервативно семейство. И главата ти продължава да е пълна с всичките задръжки, които училищните свещеници са натъпкали в нея, а?

Тя се изправи с мъка на лакти, вдигна едната си ръка и го посочи с показалец. Очите й се бяха свили и приличаха на цепки.

— Ами виж какво, гузен британецо, има нещо, което трябва да ти се изясни. Аз не съм някакво си там момиченце с влажни очи, израснало в сладко, малко, прилично на пощенска картичка селце в Килърней или не знам си къде, дето е пристигнало тук да се опита да си намери мъж. Аз съм просто едно обикновено момиче от бедните квартали на Белфаст и правя всичко това, защото вярвам в него. Откраднах първата си кола, когато бях на единайсет. И оттогава крада по една горе-долу веднъж седмично. Возенето с крадени коли беше почти единственото ни забавление, освен да хвърляме камъни по войниците.

Тонът й беше станал рязък. Майк пренебрегна подигравката в гласа й, без да се поддава на провокацията.

— Говори по-тихо — каза сухо той, като и неговият глас беше много снишен. — И просто започни да ми обясняваш. Какво, по дяволите, става?

— Какво имаш предвид?

Изправен до нея, той заговори съвсем тихо:

— Дяволски ясно ти е какво имам предвид. Какво точно се случи тази сутрин?

Тя се изправи с мъка до седнало положение, като намести две тънки възглавнички зад гърба си.

— Нали чу новините. Имаме оная къща в Брентфорд от кажи-речи осемнайсет месеца. Отсядахме често там, защото беше безопасно. Едва преди две седмици започнахме да я използваме за склад за частите на бомбите. Един господ знае как са ни намерили. Когато нахлуха, бях в кухнята. Излязох през задната градина. Замалко да се измъкна невредима, но докато прескачах зида, получих това.

Той й се усмихна.

— И с този крак си имала време да откраднеш кола, преди да успеят да те настигнат?

В стаята настъпи тишина. Джейн поклати глава. Ръката й докосваше пода. Пръстите й обхванаха дръжката на пистолета и тя без предупреждение го насочи към Майк. Той се отдръпна стреснато. Джейн се изсмя с широко отворена уста:

— Спокойно. Не забравяй, че имах това. Стрелях към копелето, дето ме улучи. Не можех да му позволя да прескочи стената след мен. Докато повика други двама да ме подгонят, аз вече бях избягала. Мога да отворя кавалиер и да потегля за по-малко от тридесет секунди. — Тя остави пистолета и посочи към тениската си. — Имаш ли нещо против, ако я сваля?

Докато говореше, Джейн повдигна с два пръста тениската на гърдите си. Беше вир-вода. Без да дочака отговор, момичето кръстоса ръце и я издърпа тромаво през главата си. Отдолу не носеше нищо. Майк дори не се опита да прочете странното изражение на лицето й. Подаде й мълчаливо хавлиена кърпа. Докато Джейн се бършеше, той порови из дъното на гардероба и се показа оттам с чиста риза в ръце. Беше последната. Хвърли я на леглото.

— Окей, значи това се е случило сутринта. Но аз нямах предвид точно това. Исках да кажа, какво става изобщо? Британците направо ни разкатаха. Това е третият път за почти толкова седмици. Както вече сама каза, мястото сме го имали от осемнайсет месеца без проблем; но в момента, в който започваме да го използваме като фабрика за бомби, СЧВС удрят в десетката. Как, по дяволите, го правят?

Майк се заслуша в думите си и остана доволен, когато забеляза колко лесно и естествено думата „ние“ се изплъзваше от устата му.

Джейн сведе глава. Самоувереното изражение беше изчезнало от лицето й. Сега изглеждаше изтощено.

— Да, знам какво имаш предвид. Струва ми се, че имат някаква директна връзка с нашите планове. Като че ли ги знаят предварително. — Неочаквано тя вдигна умоляващ поглед към него. — Затова реших да дойда тук. При теб. Никое от старите места вече не изглежда безопасно. Имаш ли нещо против?

Той се втренчи в поразителните синьо-зелени очи. Те му отвърнаха с искрен поглед. Докато двамата стояха така, в изражението й се промъкна молба. Устните й потрепнаха леко, готови да разцъфнат в благодарна усмивка, стига той да се съгласеше. Майк усети, че й се възхищава. Тя беше хубавичка жена, очевидно свикнала да използва външността си, за да получи това, което иска. Майк виждаше съвсем ясно всяка нейна стъпка в опита й да го манипулира и все пак Джейн беше дяволски близо до успеха.

Той се усмихна леко на свой ред и отмести поглед от очите й. Почувства се така, сякаш беше загасил светлината. Позволи си да я огледа от глава до пети, без да се крие. Тялото й беше много бяло. Изглеждаше така, все едно никога не се бе показвала на слънце. Въпреки бледността обаче, тялото й излъчваше здраве. Беше стегнато и слабо като на момче. Макар и да лежеше по гръб, малките й гърди не изглеждаха плоски. Студът от влажната тениска беше накарал зърната им да се втвърдят.

Майк преглътна.

— Значи мислиш, че тук е безопасно? — попита той и се усмихна унило. — Мислиш, че при мен е безопасно?

Тя се засмя кисело.

— Ами Брендън ми каза за теб. Даде ми и адреса ти. Само шепа хора знаят за съществуването ти. Бил си с нас не повече от пет минути. Ако британците тръгнат да преследват и теб, значи наистина сме го загазили. В такъв случай са тръгнали по петите на всички ни.

Той я погледна право в очите.

— Нямах това предвид, Джейн. Не те питам дали не смяташ, че силите за сигурност ме преследват. Исках да разбера дали ми имате доверие. На мен, новака.

Тя отвърна озадачено на погледа му.

— Дали ти имаме доверие? Боже мой, та ти си свърши работата в магазина, нали?

— Така ли? А откъде знаеш, че не съм вдигнал тревога?

Джейн се засмя облекчено.

— Откъде знам ли? С кого мислиш, че си имаш работа? Ние сме професионалисти в тази игра. Имахме хора, които те наблюдаваха. Другата бомба беше просто скапан късмет, това е всичко. Но ние видяхме как изведоха децата от третия етаж. Без паника, съвсем спокойно. Обичайната евакуация. Повярвай ми, ако знаеха за нашата бомба, щяха да бързат много повече. Е, поне ранихме двама от персонала. — Тя му се усмихна, вдигна ръка и докосна много леко неговата. — Не се тревожи. Случват се и такива неща. Ти не можеше да знаеш, че ония от Организацията за защита на животните ще поставят бомба, нали? Не те подозираме в нищо. Всички знаем, че си чист.

Докато Джейн говореше, той се обърна към печката, за да скрие лицето си. Не можеше изцяло да разчита, че ще успее да прикрие задоволството, което се надигна в гърдите му.

— Искаш ли кафе?

— Да, моля те. С мляко, без захар.

Майк се засуети около печката. Джейн беше потвърдила това, което най-много му се искаше да разбере. Те не бяха научили за засядането му в асансьора. Нарочно му бяха дали време да вдигне тревога. Той не го бе направил: значи беше добър човек; човек, на когото можеха да се доверят. За най-мръсната работа, която можеха да измислят.

Майк попита момичето през рамо:

— Искаш ли да пийнеш нещо? Имам уиски.

— А, не, благодаря. Не по това време на деня. Но бих хапнала нещо. Бягствата като че ли изострят апетита.

— Сигурно е от загубата на кръв. Тук нямам нищо. Обикновено ям в едно кафене зад ъгъла. Ще отида да взема нещо и за двама ни. Ето.

Когато се обърна към нея с кафето, улови погледа й, който пробягваше из стаята. Видя как очите й се спряха за момент на куфарчето и обърнатия ъгъл на килима. Майк й подаде чашата, без да дава признаци, че е забелязал погледа й.

После навлече лекьосания си дъждобран и се отправи към вратата. След това сякаш се сети за нещо, коленичи до изваденото парче дъска и започна внимателно да го намества. Беше с гръб към нея. Джейн не успя да види как той пъхна портфейла с парите във вътрешния джоб на дъждобрана си. След това се изправи, изрита грубо килима обратно на мястото му, обърна се към нея и се усмихна:

— След като си тук, значи мога и да не крия радиото. С тия хора, дето живеят тук, нямам навика да оставям в стаята си нещо повече от полуизяден банан. Нямаш нищо против да те заключа, нали? Не е заради теб. Винаги заключвам. Хазяинът е много лукаво копеле.

Докато говореше, той отиде до масата, където стоеше куфарчето, натъпкано с документи. Вдигна го, като особено внимаваше как ще го направи. Вероятно тежеше четири-пет килограма, но той го взе, сякаш бе празно. После й изпрати въздушна целувка, огледа стаята за последен път и затвори вратата след себе си.

Върна се след не повече от двадесет минути. По това време в хотела цареше голямо движение. Майк почака около две минути, докато някой излезе, после се промъкна тихичко през отворената входна врата и се изкачи по стълбите, като стъпваше леко. Вместо да отиде право в стаята си, той влезе в банята и се затвори вътре. Пусна всички кранчета и клекна до ваната. Отне му по-малко от три минути да свали страничната плоскост.

После изтръска продуктите от найлоновия плик на пода, пъхна документите от куфарчето в плика и ги постави под ваната. Поколеба се за момент, а след това извади портфейла с парите от джоба си. Взе няколко банкноти и го хвърли до плика, върна плоскостта на мястото й, напъха продуктите в куфарчето, спря водата, излезе и запристъпя безшумно по стълбите. Когато стигна долу, отвори входната врата, затръшна я нехайно и се качи в стаята си.

Влетя вътре, като си тананикаше. Джейн лежеше на една страна на дивана и дишаше дълбоко и равномерно. Когато чу затварянето на вратата, тя се стресна и седна рязко. Ръката й излезе от една от гънките на чаршафа заедно с пистолета. Майк замръзна с ръка на бравата. Джейн го погледа известно време с безумен страх на лицето, сякаш не го познаваше. После като че ли бавно се осъзна и светлината се върна в очите й. Усмихна се уморено и се отпусна назад.

— Господи, как ме изплаши! — Джейн потри лицето си с ръка и притисна очите си с пръсти. — Бях заспала толкова дълбоко, че в първия момент не разбрах къде се намирам.

Майк отвърна на усмивката й и се огледа кисело из стаята.

— Е, не си в Клариджис. Взех разни неща за крака ти. — После се обърна с гръб към нея и започна да рови в куфарчето.

Беше страхотна. Всеки неин жест бе изпипан до съвършенство. Държеше се съвсем като ранена жена, разбудена от дълбок сън — естествена последица от това, през което беше преминала: престрелката, отчаяното бягство, загубата на кръв. Държането напълно съответстваше на положението й, без да се смята това, че беше претърсила стаята. От онази вечер, когато Джон го бе изпратил дотук с таксито и бе научил къде живее, Майк си беше наложил навика да оставя малки клопки; незначителни неща, на които и най-професионалният претърсвач нямаше да обърне внимание. Дузина от тях бяха пипани. Чорапът, оставен полунатикан в обувката, беше разместен и шарката върху него, обърната нагоре, не се виждаше. Местата на дрехите, които лежаха разхвърляни наоколо, бяха леко променени. Ципът на евтиния гардероб беше отворен с един сантиметър повече, отколкото го бе оставил. Гънката на свободния край на килима беше пригладена.

— Надявам се, че си купил и нещо за ядене.

Той се обърна с лице към нея.

— Разбира се — каза и размаха бутилка с дезинфекционно средство. — Но първо кракът.

Майк почисти раната с антисептика и я превърза спретнато с бинт и лейкопласт. След това се изправи и огледа критично работата си. Под ризата, която беше дал на Джейн, краката й се виждаха от средата на бедрата надолу. Бяха като тялото й — слаби, бели и мускулести. Нещо познато в тях накара сърцето му да се разтупти. Формата на тялото й беше като на бегачка — с тесни стъпала и прави пръсти на краката. Всичко това като че ли докосна някаква струна в душата му. Фигурата й имаше точно същия елегантен, стегнат силует — едно от нещата, които най-много бе обичал в Аликс. През седмиците, изминали от смъртта й, Майк нито веднъж не бе помислял за жена. Сега привлекателността на Джейн го беше впечатлила и извадила от равновесие. Той потисна с усилие тази мисъл, наведе се неочаквано грубо, хвана я за ръката и й помогна да се придвижи до масата.

Свари яйца и направи още кафе, докато тя седеше неудобно на една страна на твърдия стол и мажеше филийки хляб с масло. Майк постави яйцата върху чиния и ги занесе до масата.

— Извинявай. Не знаех, че ще имам гости. Иначе щях да си взема сребърните прибори от банката. — Той седна. — И така, кажи ми нещо повече за онова, което се случи там.

Майк говореше небрежно, сякаш просто се опитваше да поддържа разговора. Джейн погледна към него над чашата с кафето.

— Какво повече има за казване? Бяхме в къщата. Тъкмо бях отишла в кухнята да направя чай, когато чух някакво шумолене на входната врата.

— Шумолене ли? Искаш да кажеш, че не са разбили вратата с ритник?

— Не. Не вдигнаха никакъв шум. Като че ли имаха ключ или нещо подобно. Така или иначе просто си влязоха.

— Кои бяха? Полицията? Специалните части?

Тя сви рамене и засмука бузите си навътре.

— Виж, всичко беше така, както ти го казах. Не останах там да им проверя документите. Вече бях по средата на градината, когато те стигнаха до кухнята. Щях да съм прехвърлила стената, ако скапаната ни врата нямаше толкова много ключалки. — После продължи тъжно: — Спомням си само, че погледнах назад и видях голяма черна фигура на вратата. Стрелях към нея, но не успях да се прицеля добре. После чух някакви шляпащи звуци и кракът ми беше улучен.

— Не падна ли?

— Не знам. Следващото нещо, което си спомням, беше, че се строполих от стената върху тротоара. Просто станах и хукнах.

— Нима им е отнело толкова много време да прескочат стената и да тръгнат по петите ти?

— Не знам колко време мина. Вероятно не повече от няколко секунди. Чувах ги как си подвикват и подсвиркват. Имах страхотен късмет, че не бяха дошли с кучета.

— Вярно е — кимна Майк. — Освен това си имала и дяволски късмет, задето си успяла да ги надбягаш в такова състояние. — И той посочи крака й.

Джейн го погледна с леко раздразнение.

— Е, не беше само късмет де. Да не мислиш, че избираме къщите по това дали комплектите им за баня са в цвят авокадо? Тази ни хареса точно защото се намираше сред къщи с много пространство помежду им. Освен това беше тъмно като в рог. — Тя му се усмихна немирно. — Не забравяй, че аз наистина съм първокласен крадец на коли. Съмнявам се дали има някоя марка, за която ще са ми нужни повече от две минути, за да я открадна. В съседство живееха само приятни съседи от средната класа. Наоколо по алеите имаше много служебни кавалиери. Тридесет секунди ми бяха предостатъчни.

Той остана с прикован в лицето й поглед.

— Е, които и да са били — полиция или армия — много е приятно да знаеш, че хората, с които се борим, са глупаци.

За момент забележката му като че ли остана да виси във въздуха. В очите на Джейн започна да се прокрадва объркване.

— Как така?

— Не са си направили труда да завардят задната врата.

Джейн прихна презрително:

— Не са сметнали за необходимо. Беше шест сутринта. Мислили са, че още ще сме в леглата. — Внезапно придоби сериозен вид, сякаш току-що й беше хрумнало нещо. — Това обяснява шляпащите звуци. Заглушители. — Гласът й пресипна от ужас. Тя протегна ръка и го стисна над лакътя. — Боже мой! Тия гадни лайна! Не се ли сещаш какъв е бил планът им? Мислели са да влязат, да ни избият, докато още сме в леглата, и отново да си излязат, без дори да събудят съседите. — Гневът беше изтрил страха от лицето й. — Гадни убийци!

Стискайки го здраво за ръката, тя се наведе към него над масата и Майк почувства дъха й. Очите й се бяха навлажнили от мисълта, че се е отървала на косъм от смъртта. Пръстите й се стегнаха още повече.

Майк издърпа грубо ръката си и каза дрезгаво:

— Аха, сигурно. — После се облегна назад, за да остави повече разстояние между двамата. — Такава е политиката днес. От Гибралтар насам. Не искат повече неудобни ситуации като Гилдфорд и Бирмингам. Така че вместо да ни тикат в затвора, ни застрелват. Мъртъвците не могат да се оплачат, че е станала грешка, нали? — Той изсумтя. — Както и да е, важното е, че си избягала. Искаш ли още кафе?

Продължиха да ядат и изпиха по още няколко чаши кафе, прогонвайки с приказки неловкостта, която заплашваше да се настани между тях. Докато разговаряха, Майк внимателно се опита да получи някаква информация за кариерата й в движението. Опитите му бяха деликатни и ненатрапчиви, сякаш естествено идващи от създалото се положение. Отговорите й бяха също толкова дискретни изплъзвания. Бяха дълги, остроумни, пропити с чувство за хумор и напълно лишени и от най-малкото зрънце информация, което можеше да се окаже от полза за врага в този момент. Тя можеше да прави бомби, да разбива ключалки, да подкара кола без ключ, да търпи на болка и като капак на всичко — да си държи устата затворена. Накратко, Майк имаше насреща си професионалистка, и то много опасна, която, макар и да му имаше доверие, нямаше да му каже повече, отколкото смяташе, че е необходимо той да знае.

Но направи едно изключение, с което го изненада. Тъкмо се бе обърнал към нея по име може би за десети път тази сутрин, когато тя раздразнено тръсна глава:

— Виж, би ли ми направил една услуга? Престани да ме наричаш Джейн. Това е едно от тъпите неща, за които хората от Дъблин настояват. Лично мен то ме подлудява. А е и опасно. Накрая човек неизбежно забравя да отговаря на фалшивото си име, когато трябва, или реагира на истинското, когато не трябва. Виждала съм го да се случва. Името ми е Мери.

Той се поклони с престорена сериозност:

— А моето наистина е Майк. Кажи ми, Мери, какво мислиш да правиш по-нататък?

— Да отида до тоалетната.

Майк се усмихна.

— Имах предвид в малко по-далечно бъдеще.

— Когато ти се ходи до тоалетната толкова много, колкото на мен, ти е невъзможно да мислиш за по-нататък. — Тя се надигна с мъка, като се подпираше на ръба на масата. — Къде се намира тя?

Без да отговори, той отиде до вратата, ослуша се, открехна я и огледа площадката. После, явно доволен, се върна бързо при Мери и я хвана за ръката. Помогна й да прекоси площадката и я вкара през отворената врата на банята.

— Не пускай кранчетата — промърмори той. — Трябва да се ослушвам за хазяина. Когато си готова, подраскай по вратата. Ако е чисто, ще почукам.

Мери кимна и затвори вратата след себе си. Той остана близо до стълбището, като си даваше вид, че чака за тоалетната. Мисълта за документите, скрити зад несигурната странична плоскост на ваната, почти го накара да се изпоти. Това беше истинската причина, поради която й каза да не пуска кранчетата. Тя беше проявила достатъчно предпазливост, за да претърси стаята. Ако сега решеше да направи същото и с банята, вероятно щеше да я убие. Майк остана почти неподвижен, като се вслушваше в звуците на сградата и се чувстваше като воайор. Въздъхна с облекчение, когато я чу да пуска водата в тоалетната и почти веднага да драска по вратата. Той почука в отговор, Мери отвори вратата и уви ръка около раменете му. Облегна се тежко на него, беше изпотена.

— Милостиви боже, какво си направил с раната ми? — попита тя и направи опит да се засмее. — Адски боли.

— Е, сигурно ще стане и още по-лошо, преди да се оправи.

— Благодаря.

Мери опита да се засмее през стиснати зъби, когато някаква врата се отвори и по коридора на долния етаж се чуха тихи стъпки.

— По дяволите! Хазяинът! — процеди Майк.

Мери залитна и едва не падна, когато Майк я изблъска през разстоянието от няколко крачки, което оставаше до вратата, тикна я грубо в стаята и й прошепна едва чуто да пази тишина. Точно в този миг главата на хазяина се появи на върха на стълбите. На тясното му лице беше цъфнала отвратителна любопитна усмивка. Майк кимна рязко, усмихна се едва-едва и му затръшна вратата под носа. Няколко минути остана, облегнат на нея. Погледът на хазяина можеше да означава, че е видял нещо или че просто се надяваше да види. Но каквото и да беше, то разстрои Майк.

Откъм стълбите се чу скърцане. Хазяинът, който явно се беше отказал, се отдалечи. Майк завъртя ключа и пристъпи към Мери. Застанала на четири крака, тя притискаше с длан ранения си прасец и съскаше ругатни през зъби. Сканлън се ухили, наведе се и я вдигна на ръце. Когато я положи внимателно върху леглото, тя продължаваше да ругае.

— Извинявай — прошепна Майк. — Не можех да позволя на тази змия да те види. Ако разбере, че в стаята ми има жена, ще се пренесе да живее на площадката. Но както и да е, отсега нататък ще приемем, че го е направил. Повече никакво ходене до банята.

— А другите работи?

Той помисли малко и отново грабна дъждобрана си.

— Стой тук!

И излезе. Когато напускаше сградата, бледото лице на хазяина го наблюдаваше от сенките на бърлогата си като дълбоководна риба, която прекарва живота си там, където никога не достига дневна светлина.

Четиридесет минути по-късно Майк бутна вратата и влезе, понесъл и в двете си ръце по една издута хартиена торба. Закачени на пръстите му, неудобно се люшкаха натъпкани найлонови пликове от супермаркет. Мери го наблюдаваше от дивана и само се усмихна, когато той с мъка остави всичко на масата. После Майк взе един от найлоновите пликове, разкъса го с претенциозен жест и извади пластмасова кофа с плътно затварящ се капак. Постави я на масата и порови в друга чантичка, докато измъкна кутия с малки торби за смет. Взе една, пъхна я в кофата, разтвори я и сложи съда в ъгъла заедно с пакет рула тоалетна хартия. Другата чанта се оказа пълна с продукти, които той разопакова и подреди в задната част на масата. После се обърна към Мери и посочи към кофата и храната:

— Какво ще кажеш за това? Всичките ни телесни нужди са задоволени напълно за няколко дни напред. Поне твоите — добави доволно. — Изобщо няма нужда да излизаш от стаята.

Мери погледна слисано към кофата, после се обърна към него:

— Не говориш сериозно, нали?

Внезапно Майк доби абсолютно сериозен вид. Гласът му се сниши почти до шепот:

— Напротив. Хайде да си изясним някои неща, Мери. Не трябваше да идваш тук. Не трябваше, но го направи и можеш да останеш. Ала има нещо, което е по-добре да знаеш отсега. Аз съм се включил в нещо голямо, което се подготвя. Нещо много голямо. Дори и аз самият не знам какво е, но знам, че хората отвъд пролива не искат то да се провали. — Той прекоси стаята и се надвеси над гостенката си. — Знам, че съм нов, а ти си отдавна в тази организация, но позволи ми да ти кажа как аз виждам нещата. По мое мнение случилото се напоследък — това, дето всичко неочаквано се обръща с главата надолу; както и това, което стана с теб тази сутрин — може да означава само едно нещо. Британците имат дяволски добро разузнаване; по-добро, отколкото е било в миналото. Така ли е?

Майк направи достатъчно дълга пауза, за да й позволи да кимне.

— Добре. Тогава има два начина, по които получават сведенията си. Първият — имат включена някаква модерна електронна подслушвателна система. Може да са я поставили на някои от най-главните хора и те дори да не знаят.

— Възможно ли е такова нещо? Да сложиш микрофон на някого и той да не разбере?

Майк се ухили.

— Слушай, електрониката винаги ми е била не само работа, а и хоби. Повярвай ми, имат разни нещица, дето са толкова малки, че могат да ти ги поставят в бельото и ти никога да не ги усетиш.

— Може би ще бъде по-добре да престана да нося бельо?

Той махна нетърпеливо с ръка на немирната нотка в гласа й.

— Не се шегувам, Мери. Макар и Военното разузнаване все още да се управлява от същите некомпетентни психопати, не бива да подценяваш техническите му възможности. Изминали са доста дълъг път от „бръмбарите“ насам.

— Значи наистина мислиш, че по този начин научават плановете ни? Че наистина са сложили микрофони на хора?

Майк поклати глава.

— По-добре да се надяваме, че е това — каза мрачно той. — Защото втората възможност е да имат информатор някъде много близо до върха.

Майк помълча малко, за да й даде възможност да осмисли казаното.

— Във всеки случай не мислиш, че съм аз, нали? — усмихна се мрачно тя.

Майк присви рамене.

— Смяташ ли, че си толкова близо до върха? — Остави я да помисли малко върху това, после продължи: — Както и да е, нямам друг избор, освен да поема този риск. Е, всъщност мога и да те удуша още сега.

В гласа му имаше нещо смразяващо и за момент очите й се изцъклиха от страх. Това му достави известно удоволствие, защото показваше, че си играе добре ролята.

— Това, което наистина знам, е, че искам да постигна нещо, а не да ме очистят за оня, дето духа, като някои други нещастни копелета напоследък. Едно е да загина по време на акция, но да бъда унищожен от спецчастите, преди дори да съм имал шанса да служа, наистина би ме вбесило. — Той приклекна до нея и лицето му се смекчи. — Така че искам да си осигуря най-добрата възможност. Това означава да не давам на оня гаден плъх долу и най-малкото основание да ме подозира. Също така означава, че ти няма да напускаш тази стая по каквато и да било причина, докато не си отидеш завинаги, ясен ли съм? Никакви телефонни обаждания, никакви посещения на твои приятели, никакви бани. И ако използването на тази кофа вместо тоалетна ще ми спести някои неприятности, то ти ще правиш точно това. Разбираш ли ме?

Мери козирува.

— Вече си истински професионалист — каза тя, като се опита да придаде на гласа си ирония.

 

 

Денят мина бавно. Слушаха радио, говореха си с предпазлив шепот и пиеха чаша след чаша от прясно смляното кафе, което Майк беше купил. Мери поспа доста, очевидно изтощена от събитията рано сутринта и от раната си, и в десет часа вече се беше унесла в нощния си сън. Майк си направи легло на протрития килим, като използва едно тънко одеяло и дъждобрана си.

Събуди се преди шест часа. Беше му твърде студено и неудобно, за да спи повече. Облече се, напипа ключа под възглавничката, която беше използвал през нощта, и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Когато след четвърт час се върна със сноп вестници и списания, ароматът на кафе, който се смесваше с другите миризми по стълбите, ставаше все по-силен с приближаването му към стаята. Той влезе. Мери беше придърпала един стол от масата, седеше до печката и прецеждаше вода през филтъра за кафе. Изчака го да затвори вратата и чак тогава се наведе и вдигна кофата от пода до себе си. Подаде му я, като се усмихваше кисело.

— Добре дошъл в организацията. Страхувам се, че е твой ред да изхвърлиш това.

Когато Майк се върна от банята, тя вече се беше придвижила до масата, където до купчината вестници имаше две чаши с прясно кафе. Мери беше отворила „Дейли Телеграф“, бе привършила с краткия обзор на първа страница и преглеждаше уводната статия. На устните й играеше лека усмивка. Майк включи радиото достатъчно високо, за да заглуши тих разговор, седна срещу нея и взе един вестник.

Часовете, прекарани заедно предишния ден, бяха премахнали голяма част от неловкостта в отношенията им. Четяха си на глас откъси от коментарите на вестниците за събитията от предишната сутрин и не усещаха никакво неудобство да се смеят заедно на очевидната намеса на силите за сигурност в публикуваните версии.

Статиите бяха големи по обем, но с много малко факти. Основната история беше една и съща във всички вестници — без съмнение преработка на даденото от полицията за публикуване. Преобладаваха абзаците, в които Министерството на вътрешните работи се поздравяваше за напредъка си в борбата с тероризма. Наблягаше се на нуждата от постоянна бдителност. От всички версии очебийно отсъстваше информация или дори и най-малкия намек за това кое е завело полицията до бомбената фабрика. Имаше репродукции на скица, направена по описание, на лицето, за което се предполагаше, че е жена и което се беше изплъзнало. Портретът накара и двамата да избухнат в смях — образът приличаше колкото на Мери, толкова и на Майк.

През останалата част от сутринта изчетоха другите новини във вестниците и списанията. Когато прегледаха всичко, Майк взе „Гардиън“ и започна да решава кръстословицата.

— Искаш ли още кафе? — попита Мери.

Той бързо вдигна поглед.

— Нека аз да го направя. Кракът сигурно адски те боли. — И понечи да се надигне.

Мери сложи ръка на рамото му.

— Наистина боли, но предпочитам да го движа, иначе ще се схване. Сядай.

Майк продължи с кръстословицата, но остана напрегнат, докато Мери стоеше до печката и чакаше водата в очукания чайник да заври. Той премина набързо през девет или десет обяснения и се спря — за нито едно не му идваше нищо наум. Явно днес не беше ден за кръстословици. Седеше и почукваше в зъбите си евтината химикалка, на единия край на която имаше мастилено петно. На масата до него се появи чаша кафе. Настъпи кратка пауза. Майк чувстваше, че Мери се е подпряла на облегалката на стола му.

— Инсцениран.

Вдигна поглед към нея:

— А?

— „Инсцениран“ — седем отвесно. Впиши „елен“ до „редактор“.

Майк сведе намръщен поглед към кръстословицата и все още вписваше неохотно думата, когато Мери проговори отново:

— „Маршъл“^[1]. — Сканлън пак вдигна мрачен поглед към нея. — Деветнайсет водоравно.

Майк се взря в обяснението: „Държавен служител разглезва младия Хенри“, и поклати глава — разбира се. После вписа думата.

Мери му даде още три отговора, които включваха и попълването на цитат от Шекспир — един ред от „Както ви се харесва“. Майк дори не беше чел пиесата, а камо ли да можеше да цитира от нея. Беше прекарал много време в безрадостни места, където освен кръстословиците, имаше твърде малко разнообразие. Знаеше, че е доста добър. Но тя беше по-добра.

— Имаш дяволски богат речник за крадла на коли, прекарала по-голямата част от времето си вън от училище.

Тя отстъпи от стола му и Майк изненадано вдигна поглед. Лицето й пламтеше от гняв.

— Върви на майната си! Каква си мислиш, че трябва да бъда? Някаква тъпанарка? — Гласът й беше наситен с ирония. — Тъпоумно парче месо, седящо с обожание в краката на своя спасител? Така ли предпочиташ да се държи една жена? — Мери погледна в слисаното му лице, обзета от гняв и презрение. — Господи, може и да говориш като британец, но си ирландец до мозъка на костите! — Беше повишила глас, предизвикана от надигналия се в нея гняв.

— Престани! Млъквай, за бога! — Майк скочи на крака и се обърна, сграбчи я над лакътя и я разтърси силно. Другата му ръка беше вдигната, готова да я зашлеви. — Не повишавай глас! — злобно изсъска Майк и кимна към тънката преграда. Изчака Мери да въздъхне дълбоко, за да поуталожи гнева си. Едва тогава заговори отново: — Съжалявам. Господи, това беше само шега, не исках да те обидя!

Тя сведе рамене и отново въздъхна:

— Да, разбира се. Съжалявам. Преиграх. Това е резултат от живота ми между всичките онези копелета шовинисти в Белфаст. Станала съм прекалено докачлива. — Усмихна се. — Хайде да оставим кръстословиците, искаш ли? Още съм изморена като куче от вчера. Може би това ме прави раздразнителна.

През останалата част от следобеда си говореха и се смееха, като почти шепнеха. През цялото време радиото беше пуснато толкова високо, колкото им се струваше, че съседите от другата страна на преградата биха понесли. Към края на следобеда Майк откри, че се смее на глас на нейните истории за живота й в мрачните задни улички на Белфаст. Оказа се, че Мери има хладнокръвен поглед към абсурдността на живота в разкъсания град, като разделяше презрителните си забележки поравно между лунатичните пози на лоялистите и глупостта на републиканците.

След няколко седмици безрадостна самота компанията на почти всяка жена щеше да представлява приятно разнообразие. Но тази беше нещо много повече, а и по-сложно от това. В лицето, както и с късата си лъскава кестенява коса и живи синьо-зелени очи, тя по нищо не приличаше на Аликс. И все пак начинът, по който се движеше и смееше, и живостта й постоянно и неудържимо му припомняха за това, което беше загубил. Вместо да се поддаде на удоволствието от нейната компания, Майк усети, че се люшка между две крайности. От една страна, постоянното напомняне за Аликс подхранваше омразата му към всичко, което Мери представляваше. От друга, се чувстваше самотен и уязвим и я намираше наистина привлекателна. Това беше много опасно съчетание. Страстта напираше към предела на неговата бдителност като затворено в клетка животно, което иска да бъде пуснато на свобода. Всичко това увеличаваше опасността и отвличаше вниманието му от необходимостта да внимава с всяко движение и дума.

С непринудения си, шеговит маниер тя осейваше разговора с малки клопки. Съвсем естествено, без ни най-малко да си дава вид, че го проучва, Мери го накара да говори за живота си преди това. Всеки път, когато разправяше нещо за себе си, сякаш подканяше Майк да направи същото. Беше много опитна. Дузина пъти разказа нещо за себе си, обикновено свързано със стотиците работи, на които се бе хващала в Белфаст. После, сякаш от обикновена учтивост, правеше пауза, която оставяше той да запълни. Ако Майк се поколебаеше от нежелание да предложи нещо в отговор, тя винаги подновяваше разговора, без да позволява на мълчанието да продължи достатъчно дълго, за да създаде неудобство. После, когато изминеше малко време, опитваше отново.

Беше жизнена, забавна и невероятно упорита. Това, което всъщност правеше толкова мило, дружелюбно и с блеснали очи, беше изкусен разпит. Много пъти, когато проследяваше на пръв поглед невинно подробностите от миналото му, той имаше причина да бъде благодарен, че толкова голяма част от историята му беше в основата си вярна. Ако не беше така, Майк се съмняваше дали щеше да изкара деня, без тя да го хване в някакво несъответствие — някоя хлабава връзка, която щеше да се окаже достатъчна, за да събуди подозренията на тази толкова интелигентна дама, и която щеше да бъде фатална.

Настъпи вечерта. През целия следобед Майк излезе само веднъж, за няколко минути, когато отиде да се снабди с дребни монети за газовия котлон. Въпреки цялото си безпокойство, въпреки напрежението от необходимостта да потиска омразата, пораждана от постоянните спомени за Аликс, трябваше да признае, че всъщност харесва Мери. Беше сигурен, че ще може да я убие, ако се наложи, но с известно съжаление. Също толкова беше сигурен, че тя възнамерява да се опита да го прелъсти.

Майк направи вечеря. В предишния му живот обстоятелствата щяха да продиктуват внимателно готвене, осветена със свещи маса и страхотно вино. Човекът, за когото се представяше сега, трябваше да се задоволи с бъркани яйца и бекон. Върху бутилката вино, което извади от мазния шкаф, все още стоеше етикетчето с цената. Майк го остави там — българският етикет и без това достатъчно оплескваше работата.

Като се смееше и ругаеше болката, Мери се облегна тежко на него и той й помогна да се придвижи до масата. Отделиха повече време на яйцата и бекона, отколкото се считаше за нормално, и се смяха повече, отколкото можеше да се очаква, на усилията на Майк да освободи парче новозеландско сирене от упоритата му пластмасова опаковка с един от тъпите кухненски ножове.

По време на яденето тя нито веднъж не пропусна възможността да протегне ръка и да хване неговата, когато отметнеше глава назад, за да се засмее. В едно спокойно и отделно ъгълче на съзнанието си той почти се присмиваше на явните й домогвания. Част от задачата, която си беше поставила, бе да научи колкото е възможно повече за него и явно беше решила, че ако спи с него, това ще й помогне да се приближи още повече и да разруши защитните му сили.

Почти бяха привършили с втората бутилка вино, в чиниите им лежаха по няколко парченца сирене. Майк каза нещо, което я накара да се засмее. Пръстите й вече бяха върху неговите и тя ги стисна. Бавно спря да се смее. Погледна го право в очите с някакво унило подобие на усмивка. Пръстите й все още бяха преплетени с неговите.

Сканлън й отвърна с леко крива усмивка. Ако й откажеше, това щеше да противоречи на ролята му. Той живееше по инерция, не беше женен, нямаше задължения и семейство. Очите й се плъзнаха надолу към сключените им пръсти, после отново се върнаха на лицето му. Усмивката й се поразшири колебливо. В най-добрия случай отказът му щеше да я засегне, в най-лошия — щеше да подхрани всяко нейно подозрение. Майк реши да освободи звяра от клетката му. Без да пуска пръстите й, той стана от масата, вдигна я на ръце и я пренесе до леглото.

Отначало любенето им имаше странен привкус. Не че Майк изпитваше необходимост да имитира желание. То беше достатъчно истинско — дълго потисканият резултат от седмиците самота. Но имаше и други елементи: яростно подсъзнателно чувство на отмъстителност, което придаваше на действията му известна грубост; и леко неудобство някъде дълбоко в него, искра, която нямаше да се превърне в пламък и която по някакъв начин беше свързана с избухването на Мери за кръстословиците.

Откликът й, макар незабавен и охотен, съдържаше и нотка на сдържаност, на леко механичен ентусиазъм — сякаш тя изпълняваше някакво задължение. Когато той смъкна ризата от раменете й и разкри стегнатите й гърди и тесния, мускулест ханш, а устните му започнаха да милват и изучават вдлъбнатините на стройното й тяло, каквото и да притесняваше двамата, като че ли постепенно изчезна, потиснато от желанието. Съмнения, подозрения, вярност — всичко това беше погълнато, докато телата им се сливаха в лудостта на прегръдките. Сякаш между двамата се беше сключило негласно споразумение, че всеки от тях има нещо, което го измъчва; нещо, което трябва да бъде заличено, докато се любят.

 

 

През целия следващ ден Майк излезе само веднъж, за да вземе вестници. През останалото време четоха, ядоха и правиха любов. Привечер в главата на Майк вече цареше пълна бъркотия. Той трябваше да мрази тази жена! Бе длъжен да я мрази. Но с всеки изминал час му ставаше все по-трудно да не забравя жизненоважната, основната истина — че тази жена беше отчасти отговорна за смъртта на Аликс; извратена убийца, готова да поставя бомби на невинни деца, за да служи на Шин Фейн.

— Трябва да си вървиш.

Тя беше застанала гола до печката, с гръб към него. Обърна се и го зяпна неразбиращо:

— А?

— Трябва да си вървиш. — Мери отвори уста да отговори нещо, но той поклати глава. — Всичко, което правим, е твърде опасно. Включително и пребиваването ти тук. Трябва да си вървиш.

Тя погледна часовника си. Беше осем вечерта.

— Сега ли?

В гласа й нямаше възражение. Звучеше така, сякаш самата тя се беше канила да каже същото.

— Утре. Рано, преди оня гадняр, хазяинът, да почне да снове наоколо. Кракът ти вече е по-добре. Можеш да вървиш достатъчно дълго, за да си хванеш такси. Имаш ли пари?

Мери кимна, като хапеше устни:

— Може да не ти се вярва, но не парите ме тревожат.