Брайън Морисън
Причина да умреш (28)

27.

Рандъл никога нямаше да повярва, че е възможно да се чувства по-лошо, отколкото преди час. Сега от постоянното гадене и обезводняването едва си стоеше на краката. Само това, че се беше вкопчил в кормилото, го задържаше прав. Постоянният вкус на повръщано в устата му го караше да плюе непрестанно в усилието си да се освободи от него. Челюстта му беше увиснала от изтощение. Някога, много отдавна, беше чувал разкази за хора, принудени да работят в морето, които страдали от морска болест със седмици, докато накрая, полудели от нея, се хвърляли зад борда. Сега им вярваше. Почти не усещаше какво прави О’Кийф. Знаеше, че работи някъде наоколо и че нито за момент не беше престанал с проклетото си подсвиркване. Рандъл все пак намираше енергията да се дразни от това. Абсолютното спокойствие на О’Кийф, нехайството му към всичко друго освен към предстоящата работа само увеличаваха чувството на Джак за собствената му неадекватност.

Той изстена, когато го разтърси нов спазъм. Вече беше наистина болезнено, сякаш стомахът му, след като нямаше от какво да се освободи, се мъчеше да изхвърли парчета и от собствената си вътрешна покривка. Рандъл опита отново да се изплюе, само че плюнката увисна немощно на брадичката и прокапа към гърдите му. Не му пукаше. Последните му остатъци от решителност бяха съсредоточени върху едно: да издържи през останалите няколко часа, докато всичко това приключи.

О’Кийф привърши с прикрепянето на последните въжета, изправи се, протегна се и разтърка гърба си. Може би наистина ставаше твърде стар за тази игра. Той се огледа, като оценяваше работата си. След това, доволен, се приближи до Рандъл, който стоеше пред кормилото.

— Как е, Джак? По-добре ли си сега?

Рандъл не отговори. Даже и в това окаяно състояние успя да почувства подигравката в гласа на събеседника си. Пръстите на О’Кийф го стиснаха за рамото.

— Добре. Чудесно се справяш. Мислиш ли, че ще можеш да останеш буден?

Рандъл кимна. О’Кийф го стисна още веднъж, но този път пръстите му се забиха ненужно силно в рамото. Джак наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хари отива към екрана на радара. Продължаваше да гледа, докато другият включи уреда и се втренчи в стъклото. Остана прегърбен над него не повече от тридесет секунди, после изруга и отново го изключи. Рандъл се почуди разсеяно защо О’Кийф не го оставеше включен. Но не се интересуваше чак толкова, че да попита.

Хари се обърна към него и раздразнението на лицето му отстъпи място на широка усмивка.

— Е, през следващите няколко часа няма да се случи нищо. Ако си добре, мисля, че мога да положа глава за малко. — След това му кимна бодро и изчезна в камбуза.

 

 

Мери все още наблюдаваше Майк, докато той преравяше кабината, търсейки нещо.

— Но защо, по дяволите, спряхме? Не преследват ли нас?

— Предполагам, да. Но тъй като не можем да ги надбягаме, поне ще се опитаме да ги заблудим. — Когато свърши да говори, той извади чиле тънко найлоново въже от една ниша на шкафчето за знаменцата. — Намерих го. — Пъхна въжето в джоба си и взе фенерчето с гумена обвивка от дървената полица до кормилото. После грабна още два амфетамина и ги сложи в устата си. Преглътна ги и хвана Мери за ръката. — Хайде.

Тя го изгледа продължително, сякаш искаше да му каже, че се е побъркал напълно, а после му позволи да я завлече до вратата.

Придвижваха се бавно по палубата, като се държаха за парапета. Загубил инерцията на движението си, сега корабът беше оставен напълно на милостта на морето и вятъра. Палубата подскачаше и се накланяше под краката им.

Пръските и вятърът ги шибаха. Една вълна се стовари върху борда на безпомощния кораб и го наклони на четиридесет градуса. Парапетът се потопи под нивото на водата. Мери изкрещя, когато усети, че плува. Корабът се надигна рязко и тя остана просната, вкопчена с две ръце за перилата. Майк я сграбчи за пуловера и я изправи.

— Хайде. Има само още няколко крачки до спасителната лодка.

Заработиха трескаво, за да я откачат, под постоянната опасност да бъдат пометени зад борда. Отне им няколко минути, докато лодката се освободи. Майк сграбчи Мери, притегли я със свободната си ръка и закрещя инструкциите в ухото й. Тя го гледаше с нямо слисване как изважда найлоновото въже от джоба си и започва да го завързва на възел, придържайки се за парапета. Бяха изминали много години, откакто се бе хвалил с това, че завързва възли с една ръка, и му отне дузина неуспешни опити, докато го направи. Той възкликна, изправи се и прехвърли клупа през главата на Мери. Нагласи го стабилно под мишниците й и го прокара стегнато през моряшкия възел, който беше направил. После подръпна силно въжето, за да провери възела.

— Оу! — извика Мери. — Боли!

— Не толкова, колкото удавянето — засмя се той. — Млъквай и се качвай на лодката.

Тя се усмихна, показа му среден пръст и му позволи да я набута в бясно мятащата се спасителна лодка. Майк завърза свободния край на въжето за парапета и започна да спуска лодката. Тя се удари във водата с неприятно тръскане. Мери полежа за момент на дъното й, като се опитваше да възстанови дишането си, увила здраво ръце около една от седалките. Над нея корпусът на кораба се издигаше като стръмна черна маса, местеше се и се потапяше и заплашваше всеки момент да смачка мъничката лодка.

Лъчът на фенерчето пронизваше тъмнината. Мери застана на колене и се залови за работа, като се движеше с отчаяната бързина на страха. Следвайки инструкциите на Майк, вдигна късата алуминиева мачта. Когато се увери, че я е закрепила добре, пропълзя до кърмата и стартира мотора. Хваната здраво за найлоновото въже и отблъсквайки с крака, обърна лодката така, че носът й да е под ъгъл спрямо корпуса на кораба. После си пое дълбоко въздух и включи мотора. Лодката подскочи напред и се отправи далеч от кораба. Вкопчена във въжето, Мери се остави да се плъзне по кърмата в морето.

Майк видя как лодката се отдалечи. Той се наведе панически над парапета, забравяйки опасността, когато главата на Мери изчезна за миг под черните води. Показа се отново на не повече от педя от потапящия се корпус на кораба. Майк пъхна фенерчето в джоба си, свлече се на колене, така че парапетът да бъде под мишниците му, и започна да дърпа въжето.

То се вряза в кожата на Мери. Беше твърде тънко, за да даде някаква опора на мокрите й ръце. В един момент тя беше наполовина над повърхността на водата и тежестта й опъваше въжето, а в следващия отново се потапяше изцяло, докато корабът се спускаше. При всяко потапяне усещаше как въжето се опъва бързо — Майк използваше възможността да го издърпа още малко.

Корабът се наклони към щирборда и я измъкна от морето. Мери откри, че почти лежи по гръб върху грубия метал на корпуса. Докато зашеметяващото накланяне продължаваше, тя се обърна по очи. Въжето се врязваше дълбоко в пръстите й. С огромно усилие се изправи на крака. Стоеше върху едната страна на кораба, който се беше наклонил под ъгъл четиридесет и пет градуса над кипящото море. Мери започна да върви, като Майк поемаше по-голямата част от тежестта й. Беше само на четири крачки от целта, когато, с поразителна внезапност, корабът слезе отново в една падина между вълните. Стомахът й се сви на топка, когато корпусът под нея се завъртя на деветдесет градуса и корабът се наклони силно на другата си страна. Краката й се отделиха от метала. Тя увисна във въздуха, вкопчена отчаяно във въжето над главата си, въртейки се като труп на бесило.

Над нея Майк държеше въжето с все сила, едва успявайки да удържа инертното й тяло. Още веднъж, с ужасяваща мощ корабът се наклони под удара на следващата вълна и отново стовари Мери върху стоманената стена. Тя пое сблъсъка със стъпала и рамене — като борец, който пада на тепиха. После скочи на колене и пропълзя последния половин метър. Майк уви ръце около нея и я изтегли обратно на борда.

Паднаха на палубата и останаха да лежат, като се мъчеха да си поемат дъх. От лявата ръка на Мери, където въжето беше прерязало кожата й, течеше кръв. Той се надигна на колене и започна да развързва края на въжето от парапета. После се изправи и се ухили към задъханата Мери.

— Хайде.

Тя лежеше с обърнато нагоре лице и го гледаше сърдито. В тъмнината не можеше да види ухилената му физиономия. Само нещо в гласа му я накара да застане нащрек.

— Хайде къде?

— Да оправим и втората лодка.

 

 

Тя се прехвърли обратно през парапета и се строполи изтощена на палубата до Майк. Ръцете и цялата лява половина на лицето й бяха ожулени от триенето в проядения метал на корпуса. Отпусна се на рамото на Сканлън, мокра до кости и разтреперана. Бръмченето на мотора на втората лодка вече бе заглъхнало.

— Как се справих?

Майк я прегърна по-здраво и притегли главата й към гърдите си.

— Страхотно. — После се усмихна към обърнатото й нагоре лице. — Двамата с теб сме чудесен екип.

Тя отпусна глава на гърдите му.

— М-да. И какво ще прави сега този екип?

— Ще влезе вътре на сухо.

Пропълзяха обратно в убежището на кабината на щурвала. Майк се отправи веднага към контролното табло, включи мотора на пълна скорост и отново оправи курса.

— Да се надяваме, че това ще свърши работа.

— И сега, след като се върнах жива, за какво точно беше всичко това? — попита Мери.

Майк се обърна да й отговори. Тя беше гола, ако не се смятаха мокрите й бели бикини. Джинсите и сутиенът лежаха в краката й. В момента беше заета да изстисква пуловера си. Двамата останаха така още секунда, мълчаливи и неподвижни. Майк преглътна и заговори с пресипнал глас:

— Знаеш ли нещо за радарите?

Очите й останаха приковани в него и отначало изражението й не се промени. После постепенно на лицето й цъфна усмивка. Тя поклати бавно глава.

— Ъхъ, от Фолс Роуд, не си ли спомняш?

Той се засмя и кимна, все още объркан.

— Правилно. Ами първо на първо, това е доста прехвалено изобретение. Ако онова е било либийски патрулен кораб, напълно възможно е и да не са ни видели. В такова време е истински късмет да откриеш нещо с нашите размери на разстояние повече от около три мили. Вероятно ние ги забелязахме, защото имат по-висок корпус.

Мери се намръщи.

— Все още не мога да разбера какъв беше смисълът да изхвърляме спасителните лодки. Не и ако не сме в една от тях.

— Наистина ли? Ами виж, на върха на всяка от онези мачти, заради които едва не се удави, докато ги слагаше, има радарен рефлектор. Ако са ни хванали следите и идват насам, то има доста голям шанс да започнат първо с лодките. Това ще им даде три избора вместо един.

— Това има ли някакво значение, като се има предвид скоростта на патрулния кораб?

— Огромно, повярвай ми. Геометрията в случая работи за нас. Докато проверят двете ни примамки, ще бъдем толкова далеч от либийските води, че едва ли ще посмеят да ни преследват. Твърде много ще ги е страх да не си навлекат неприятности с американската флота.

— Надявам се да си прав. А сега какво ще правим с намирането на О’Кийф и Рандъл? Или Малта, щом говорим за това.

— Ако намерим Малта, ще намерим и тях. А намирането на Малта е лесно.

— Без карти?

— Аха. Насочили сме се на седем градуса западно от север, откакто сме напуснали брега. Знаем, че Малта е на около сто и петдесет мили право на север от Триполи.

— Знаем ли?

— Знаем! Поне аз знам. Най-високата ни скорост при такова време е около единадесет възела. Това е около дванадесет и половина мили в час. Значи след — да кажем — десет часа ще се обърнем на изток за час и нещо. После пак на север. После на изток и така нататък.

Мери се усмихваше недоверчиво.

— Сега ли си го измисляш?

— Не. Това е техниката на Чичестър. Франсис Чичестър. Спомняш ли си го? Използвал я е, за да доплава без помощта на лоцман до Хаваите или някакво си друго забравено от бога място в Тихия океан.

— А успял ли е да стигне?

— Точно навреме.

— Трябва да е бил луд.

— Пълна откачалка! Но не му се присмивай. Той ще ни помогне да намерим О’Кийф.

 

 

На деветдесет мили югозападно висок слаб младеж стоеше на мостика на тесния, боядисан в маскировъчен цвят патрулен кораб. Говореше развълнувано на арабски по телефона. Имаше фини черти и гъста черна коса, която се показваше изпод фуражката, килната силно назад на главата му. Беше облечен в добре изгладена риза с къс ръкав в цвят каки, с лейтенантски нашивки на раменете. Той замълча и се заслуша в продължение на тридесет секунди, след което потвърди и затвори радиотелефона. Очите му блестяха, когато се обърна към двамата мъже до него:

— Беше майор Джалуд. Полковника се връща в Триполи. Ще говори сам с нас за много кратко време. Изглежда, че Полковника желае да успеем на каквато и да е цена. Това бяха точните думи на майор Джалуд. — Той се вгледа в двамата поред. Вълнението, което блестеше на лицата им, се отразяваше в неговото. — Не позволявайте да не оправдаем очакванията, господа.

Единият от мъжете се отдалечи и се наведе над една карта, поставена на масата до стената на мостика. После посочи с пръст към линията, нарисувана с прозрачен жълт маркер. Тя беше прекарана от местоположението им до една точка на североизток от тях. Мъжът вдигна поглед към капитана.

— Трансмисията беше от някъде по тази ос, капитане.

Капитанът кимна и се приближи до масата с картата.

— На какво разстояние?

Мъжът изглеждаше притеснен.

— Невъзможно е да се каже, сър. Появи се само за кратко време, твърде кратко, за да може да се определи с точност. И много близо до границата на обхвата.

Капитанът се намръщи. В очите му проблясваше съмнение.

— Но абсолютно ли сте сигурен, че това е било радарна емисия? Като се има предвид, че Полковника проявява такъв силен личен интерес, би било недопустимо да направим каквито и да било грешки. Хм?

Офицерът поклати енергично глава.

— Не, няма грешка, сър. Разбира се, по никакъв начин не бихме могли да разберем дали съдът е един от онези, които търсим.

— Но те използваха радара само няколко секунди. Сега не предават ли?

— Точно така, сър. Или поне не сме в контакт.

Капитанът се обърна и се втренчи в големия прозорец. Краката му бяха широко разкрачени, за да го удържат при силното движение на високия мостик. Под него хлъзгавият нос хвърляше светеща пяна настрани, когато се врязваше в развълнуваното море. Пръски вода се стовариха върху прозореца от една вълна, която се удари в рубките за торпедата на предната палуба.

— Значи който и да е, се страхува от преследване. Това е някой, който знае, че радарната им трансмисия може да бъде уловена от нашия скенер. — Той погледна към двамата си офицери. После много бавно се усмихна. — Яа’аала. — След това се засмя хладно и повтори на английски: — Да вървим.