Брайън Морисън
Причина да умреш (33)

Епилог

Двамата мъже вървяха от двете страни на Мери по пустия коридор. Този отдясно беше в средата на тридесетте, а другият наближаваше шестдесет. По-възрастният носеше тъмни скъпи дрехи. Сериозното впечатление, което правеха, беше смекчено от големите златни копчета за ръкавели, копринена носна кърпичка в джобчето и копринена вратовръзка. Това беше леко контешката анонимност на държавен служител от висшия ешелон. По-младият носеше строг сив костюм и плетена червеникавокафява вратовръзка. Обувките му бяха с гумени подметки, а шевовете им щяха да надживеят притежателя си. Беше ги имал от достатъчно дълго време, за да ги оформи по всеки контур на извърнатите си навън стъпала. Нито един от мъжете не говореше и не се усмихваше.

Между тях Мери гледаше право напред. Челото над лявото й око беше покрито с квадратно парче превръзка. Все още дишаше тежко от току-що завършилия спор. Напрегнато стиснатите й зъби изразяваха целия гняв, който чувстваше.

По-възрастният мъж отстъпи настрани, за да позволи на сестрата да мине забързано в другата посока, и се поклони леко. Остана приведен, докато тя се изгуби от погледа му и тихите й стъпки заглъхнаха. След това се изправи, скри ироничната си усмивка и ги поведе зад ъгъла.

Срещу тях се появиха двама мъже, които стояха пред врата с кръгло прозорче. Върху стъклото беше спуснато парче завеса, непозволяващо да се види вътре. Единият от мъжете носеше униформа на малтийски полицай и къс автоматичен пистолет, а другият беше облечен в панталони и поло. Над полото бе сложил едно от онези леки памучни якета, които цивилните полицаи от топлите страни намираха за много удобни за замаскиране на пистолети. И двамата бяха мургави и ниски. Този с якето имаше врат, който сякаш започваше да се спуска полегато направо от ушите му, и беше с толкова широк гръден кош, че ръцете му не можеха да се приберат. Когато видя новодошлите, той забърза към тях с енергична, подскачаща походка и протегна покритата си с тъмни косми ръка, за да ги спре да не се приближат до униформения полицай толкова, че да може да ги чува.

Заговори с нисък глас на Мери и двамата мъже. По-възрастният кимна няколко пъти, поблагодари му и го освободи с високомерно кимване. После се обърна към Мери и мъжа в сивия костюм:

— Е, по-добре да продължим.

Дълбокият и провлечен говор беше на възпитаник на държавно училище. Докато говореше, мъжът се ухили надуто на Мери. Цялостният ефект беше чисто благоволение. След това кимна, по-младият мъж хвана жената над лакътя и я поведе към вратата. Униформеният полицай я отвори и отстъпи настрани, за да минат.

Майк лежеше със затворени очи, подпрял глава на купчина възглавници. Беше облечен в зелен болничен халат. По гърлото и бузите му беше набола брада. Посетителите бяха направили едва три крачки в стаята, когато той отвори очи. При вида на Мери зашеметеният му, празен поглед се съживи и цялото му лице засия. Той протегна ръка с изпънати пръсти. След моментно колебание тя също подаде своята. Без да каже нито дума, Майк притегли младата жена и я целуна с ленива, нежна настоятелност. После пусна ръката й и я остави да се изправи.

Мери гледаше към него с изненада, а и с нещо друго. Нещо, което я накара да прехапе силно устни. Задържайки погледа й и извивайки устни във възможно най-лека усмивка, Майк вдигна едната си вежда и наклони глава към мъжа.

— Не ми казвай. Един от твоите хора?

Тя кимна и устните й се изкривиха в мрачна усмивка. После направи жест към мъжа.

— Дейвид. Колега. Това е Майк Сканлън.

Докато изричаше последните думи, тя погледна отново към Майк със собственическа дяволита усмивка. Дейвид кимна и се здрависа с болния колкото да не е без хич. Устните на Сканлън потрепнаха развеселено. Той отвърна едва забележимо на кимването на мъжа и отпусна глава върху възглавницата.

— Е, какъв е резултатът, Мери? — попита Майк, като пренебрегна мъжа. — Първо, има ли ранени деца?

Тя поклати глава.

— Нищо страшно. Като по някакво дяволско чудо. — Мери посегна и го докосна по рамото. — Благодарение на теб. Две от тях са били улучени от разхвърчалата се железария. Едното има отвратителна рана на главата, но ще се оправи. Едно момиче си счупило крака, докато падало надолу по мостчето.

Майк въздъхна дълбоко и намести главата и раменете си по-удобно на възглавниците.

— Слава богу! — Лежеше със затворени очи, като се наслаждаваше на новината. След няколко секунди ги отвори и отново я погледна. — А О’Кийф? Рандъл? Успяхме ли да затрием тия копелета? — Гласът му се беше снижил до шепот.

Докато Майк беше лежал със затворени очи, Дейвид бе взел тихо единия от столовете до леглото и беше седнал зад главата на болния, близо до нощното шкафче, на което имаше чаша с вода и купа с портокали. Седеше извън полезрението на Майк и си играеше с чашата. Сега, при думите на Сканлън, ръката му замръзна. Наведе се напред и се заслуша напрегнато, като прикова поглед върху лицето на Майк. Последният го погледна веднъж с леко любопитство и след това загуби интерес. Обърна се към Мери и се привдигна на лакти.

— И така, пипнахме ли ги, или не?

Тя му се усмихна напрегнато, със стиснати устни.

— Ти ги пипна. И двамата. Малтийската полиция все още вади парчета от О’Кийф от водата. Не е ясно какво точно се е случило с Рандъл. Нямал никакви шрапнелни рани. Но ако това, което видях О’Кийф да изхвърля през борда, е бил той, значи е бил на нивото на водата, извън директната линия. Може би е бил мъртъв още когато Хари го е изхвърлял зад борда. Но каквото и да е станало, сега Рандъл е в моргата.

Главата на Майк отново падна на възглавницата. Очите му се затвориха. Въздъхна дълго и бавно.

— Това е добре — каза много тихо, почти на себе си.

Мери коленичи до него.

Дейвид се наведе още повече в усилието си да чуе думите на Майк. Ръката му остана да почива върху нощното шкафче, близо до водната чаша. Пръстите му бяха присвити.

— Заслужаваха си го, Мери. Сами си го докараха с това, което сториха на Аликс. И на бебето. — Гласът на Майк беше отслабнал и пресипнал. — Те не бяха част от войната на О’Кийф, Мери.

Очите й се навлажниха. Тя преглътна и го стисна по-силно за ръката. Когато направи това, Дейвид изръмжа ниско и се изправи рязко на крака. После с нехайно движение плъзна свитата си длан в джоба си, кимна на Мери и излезе от стаята, като дебелите му подметки скърцаха по плочките на пода.

Мери го наблюдаваше със здраво стиснати устни как си отива. После преглътна мъчително и заговори, като се наведе по-близо до ухото на Майк:

— Виж, Майк, чуваш ли ме? Налага ми се да те оставя за малко. — Той отвори очи, усмихна се и пръстите му стиснаха по-силно нейните. — Не, трябва, наистина. Но виж, ще ми кажеш ли нещо, просто за да знам за себе си? Откъде знаеше? Откъде знаеше кога ще взриви кораба?

Майк я погледна.

— Часът, Мери — прошепна той. — О’Кийф чакаше. Можеше да го свърши и по-рано, преди да дойде катерът и да му попречи. Но чакаше да мине седем и половина. Да мине половинката на часа.

Мери изглеждаше объркана:

— Е, и?

— Трябваше да изчака дотогава, докато започне триминутното радиомълчание.

— А?

— На кръгъл и половин час в морето има триминутно радиомълчание. Прави се, за да се остави ефирът незает и да се позволи на хората да чуят сигналите за бедствие. Той трябваше да дочака това мълчание. Малко по-рано нечие друго предаване щеше да взриви кораба, докато О’Кийф беше още на борда! А така в продължение на три минути можеше да бъде абсолютно сигурен, че има радиочестотите на свое разположение.

Усилието от толкова много обяснения го измори. Клепачите му отново се спуснаха. Мери отдръпна внимателно ръката си и се изправи. За момент остана загледана в брадясалото изранено лице, после потърка едното си око, подсмръкна веднъж и излезе на пръсти от стаята.

Дейвид я чакаше до вратата в коридора, като говореше ниско с цивилния полицай и балансираше тежестта си върху външната част на ходилата си. Когато Мери се появи, той кимна на полицая и се обърна, за да изравни крачка с нея. Завиха заедно зад ъгъла и извървяха двадесетте метра от коридора до мястото, където ги чакаше по-възрастният мъж. Той стрелна подигравателно Мери с очи, обърна се към Дейвид и вдигна вежди в заучена въпросителна физиономия:

— Е?

Дейвид издаде напред долната си устна и кимна:

— Както тя каза — няма никакъв проблем. Той си мисли, че жена му е убита от куршум на ИРА.

Докато изговаряше последните думи, Дейвид стрелна Мери с очи. Двамата мъже размениха хладни усмивки, когато видяха едва забележимото й потрепване. По-възрастният се усмихна и кимна бавно:

— М-м, добре. — После се обърна към Мери и я потупа снизходително по ръката. — Ще оставим нещата така, нали, Мери? Не искаме да позволяваме на чувствата си да се забъркват в нашата работа, а? — Тя се втренчи в него, без да отговори. По лицето й пламтеше презрение. Мъжът сви рамене и през хладното му изражение се прокрадна неудобство. — Да, ъ-ъ, ами… — Той се обърна към Дейвид и протегна ръка към него. — По-добре ми дай онова нещо. Подписал съм квитанция за него.

Дейвид извади юмрук от джоба си, разтвори го и сложи в дланта на другия мъж ампула от тънко стъкло, пълна с бистра течност. Краят на ампулата представляваше тънък връх, който позволяваше да бъде отчупен, без да остават стъкълца. По-възрастният извади плоска метална кутийка от джоба си и я отвори. Отвътре беше подплатена с памук. Той пусна внимателно ампулата вътре, натисна я в памука, пъхна я в джоба си и го потупа. После се усмихна на Мери. Тя го гледаше в лицето. Презрението й беше прераснало в ужас и гняв:

— Ти, шибано копеле!

Мъжът отдръпна брадичка назад в престорено слисване.

— Моля за извинение, скъпа моя — каза учтиво той. — Нещо не е наред ли?

Очите му се отместиха към Дейвид. Мери проследи погледа му. По-младият се беше ухилил самодоволно.

Тя се приближи към по-възрастния, докато застана на няколко сантиметра от него. Той я гледаше от горе надолу с преимуществото на височината си. Стената му пречеше да отстъпи. Мери погледна към ухилената му физиономия.

— Казах, че си шибано копеле! Какво беше това нещо? Не сте ми казали за нищо такова! — Тя се извъртя с лице към неприятно ухиления Дейвид, бутна го в гърдите и го накара да залитне назад. Той възстанови равновесието си и за момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да я удари. Но погледът на другия го спря. — И ти! — процеди Мери. — Ти беше готов да му го дадеш, нали? — Гласът й се снижи до шепот. — Щеше…

— Говори по-тихо — каза ледено по-възрастният.

Тя се огледа из празния коридор и продължи да шепне:

— Щяхте да го убиете! За няколко месеца той успя да постигне повече, отколкото вие за двадесет години, и все пак щяхте да го очистите. Ако…

— Млъквай вече! — По-възрастният я сграбчи над лакътя и заби жестоко пръсти в ръката й. Разтърси я, като я гледаше в очите и виждаше яростта, която беше там. — Да — рече тихо и много отчетливо. — Бяхме готови да го направим. Това е война, забрави ли? Чувала си ирландците да го казват много често, нали? — Акцентът правеше презрителните му думи да звучат някак странно. — Във войните има жертви. — Пусна ръката й, изправи се и възстанови ленивата си стойка. — Ако истината излезе наяве, това само ще послужи на целите на ирландците. Така че ние ще се погрижим да не стане. Нали? — Последната дума беше наситена с недвусмислена заплаха. Той направи пауза. После, без да отмества поглед от очите на Мери, потупа джоба си, където лежеше плоската тенекиена кутийка. — Защото все още сме готови, скъпа моя. Ако се наложи.

Тя погледна първо към единия, а после към другия, като ги преценяваше мълчаливо. На лицето й отново се изписа презрение.

— Копелета! — каза Мери с обикновения си тон, сякаш говореше на себе си. — Пасмина побъркани, лицемерни, безотговорни копелета! — После, без да каже нищо повече, се обърна и хукна обратно по коридора.

Дейвид понечи да се намеси. По-възрастният мъж му нареди с жест да остане на мястото си.

— Не забравяй, Мери, все още сме готови.

Полицаят вдигна изненадано очи, когато тя връхлетя иззад ъгъла. Цивилният погледна към коридора зад нея, сякаш се надяваше там да изникне някой с повече власт, който да одобри постъпката му, но не направи опит да я спре. Тя отвори рязко вратата и остана там. Майк лежеше така, както го беше оставила, с глава на една страна. Дишаше дълбоко и спокойно и похъркваше. Мери затвори вратата много по-внимателно, отколкото я беше отворила, и се приближи тихичко до леглото.

Стоя неподвижно почти минута, преди той да започне да се пробужда. Майк примигна няколко пъти, забил празен поглед във възглавницата. После съвсем бавно кожата около очите му се набръчка, когато в тях се появи смях. Обърна глава и погледна нагоре към Мери. Тя плачеше беззвучно. При вида на усмивката му се разхълца силно. Една сълза капна върху лицето му и го накара да се разсмее на глас. Нейният смях се смеси с плача й и тя притисна ръка към гърдите си, които рязко се надигаха и се спускаха.

Той се повдигна с мъка. Гримасничейки и смеейки се едновременно, премести се от средата към ръба на леглото, отметна одеялото и потупа мястото, което беше освободил. Мери се поколеба, като погледна към вратата. После се разсмя, избърса сълзите си с длан и се метна на леглото. Майк се обърна и уви ръце около нея, като едновременно потрепваше от болка и се смееше.

Целуваха се дълго. Когато спряха, останаха да лежат с лица на сантиметри едно от друго. Ресниците на Мери все още бяха мокри от сълзите. Той вдигна ръка и погали много нежно кожата около превръзката на челото.

— Предложиха ми нова самоличност.

Тя се усмихна и подсмръкна:

— Знам.

Майк се засмя, хвана я за косата и дръпна нежно главата й назад, за да може по-добре да види очите й.

— И така, имаш ли някакви идеи за новото ни име?