Йордан Радичков
Ноев ковчег (4)

Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета

По реката се зараждаше мараня. Отначало тя трептеше и шаваше едва забележимо във въздуха, но постепенно се разширяваше, докато накрая всичко започваше да трепти и да шава като живо. Обгърнатите от маранята предмети ставаха подвижни и някак си леки, пясъчните наноси в реката се залюляваха, раздвижваха се големите каменни пладнища, струпаните в тях камъни изглеждаха като живи стада, скупчили се в сенките да пладнуват. От двете страни на реката се разстилаха прашни царевици и слънчогледи. Нямаше никакъв вятър, а ето че в безветрието слънчогледите и прашните царевици се движеха без нито един зелен лист да прошуми. Цялото речно корито до края на хоризонта трептеше и планините в далечината също тъй трептяха. Всичко под небесния похлупак бе забулено в мараня, станало бе подвижно, цялата нажежена земя бе станала подвижна и лека в нажежения въздух. И притихнала бе, по лятному прималяла, сякаш заслушана в нещо. Из въздуха се носеше едва доловимо бръмчене, неистово пищяха жетвари, с невидими сърпове жънеха в жегата своето невидимо жито.

По реката сред прах се появяваха каракачани, запътени към планините на запад. Те пристигаха с големите си стада овце. Не се задържаха много покрай реката, а се изтегляха постепенно към планините заедно със своите стада, с кучетата и с мулетата, чиито самари никога не се сваляха от гърбовете; върху самарите бе привързан багажът на номадите.

Стада и каракачани се изтегляха на запад, звънът на стадата и дрезгавият лай на кучетата им едва затихваше, а ето че отдолу по реката се задаваха нови номади, овцете им се разстилаха настървено и шумно по цялата ширина на коритото. Реката тук имаше две корита, едното бе малко и тясно, в него тя течеше в по-голямата част от годината, притичваше бързо по бързеите или пък стъпваше на пръсти в дълбоките тихи вирове, като облизваше леко с език пясъчните брегове и ги подмиваше. Второто, голямото корито, лете пресъхваше. То бе издълбано нашироко. Реката бе работила тук хилядолетия. Тя се разполагаше в него по време на бури, търкаляше и ломеше скални късове, бучеше и се мяташе грозно от бряг до бряг. Мъкнеше изкоренени дървета, вдигаше мостовете еднодръвки и когато се оттичаше, подире й оставаше едно пусто корито, покрито с наноси пясък, тиня и огладени речни камъни. Отдалеко тези гладки речни камъни, заоблени от всички страни, приличаха на стада овце, излезли на паша. Някъде те се скупчваха, за да пладнуват в сенките на върбите и на водните ели.

Върби имаше много. Стари, изкорубени, наклякали като стари вещици по бреговете на реката, надвесени над някой дълбок вир, синкав и сивкав, втренчени в собствените си изкорубени отражения. И млади върби имаше — те се трупаха около старите вещици в очакване да заемат местата им. При порои реката поваляше младите, изкореняваше една част от тях, тътреше ги и ги мачкаше в сляпата си ярост, за да ги изхвърли на някой завой на брега и да ги натъпче там в тинята. С лекота преместваше огладените речни камъни от левия на десния бряг или от десния на левия и в яростта си затриваше всички кладенчета по пътя. Но ето че мътните й води постепенно се оттичаха, избистряха се, смаляваха се, стихваха, реката се провираше тихо между камънаците и пясъчните наноси. Тя лъкатушеше през преобразеното си корито, утъпкваше едно съвсем малко и скромно леговище, прилична на змия. Лягаше в него и почваше да се люлее, като че дебнеше нещо иззад напечените от слънцето брегове.

Всъщност тя нищо не дебнеше, а по-скоро внимаваше да не стресне ни една животинка в прозрачната си утроба. А през това време изкоренените, смачканите и забити в тинята по двата бряга върби се отърсват леко, пускат нежни корени в тинята, разтварят пъпки, показват бледи листенца и филизи, наричани леторастия. И това никакво дръвце, прокълнато да не върже никога плод през живота си, оживява отново!

Подир година, когато реката придойде и пак тръгне да помита и да преобръща всичко в широкото си корито, то тя с изненада открива, че изтръгнатите с корен върби са възкръснали от мократа тиня. Старите вещици продължават да клечат все на едни и същи места, почернели и гърбави, и със своите заклинания и магии не позволяват на реката да прехвърли високите брегове и да помете нивите. Това се повтаря всяка година. Реката продължава да изтръгва от корен млади върби, мачка ги и ги преобръща по пътя си, накрая ги изхвърля като нещо съвършено непотребно, но ето че тези жилави върби отново поникват и така, година подир година, реката сама и съвсем сляпо засажда върби по собствените си брегове, та по този начин ги укрепва и заедно с това очертава и своите неприкосновени граници.

В тази малка империя човекът ни сее, ни жъне. Той може там само временно да премине със своите овце или биволи, може да налови риба, да се изкъпе в тихата вода, топла и милваща, или да пладнува под рехавата сянка на някоя върба. Лете в изоставеното речно корито се показваше бледа зеленина. Това бе много нежна и сладка трева. Тя надничаше иззад огладените речни камъни, плъпваше върху наносите и само за няколко седмици можеше да се види как зелени облаци запълзяват покрай реката, как набъбват те и едреят от влагата. Тогава именно по реката се появяваха каракачанските стада, биволи излизаха на паша, нагазваха те в меката трева с тръбни гласове, въртейки на всички страни кръвожадните си очи — това домашно животно е тревопасно, но погледът му е винаги кръвожаден. В трептящата мараня биволите изглеждат като праисторически животни. Тях ги изкарваха на паша деца, по обедно време ги натикваха в дълбоките вирове, а те самите, сваляйки бързо панталонките си, се хвърляха във водата, гмуркаха се или яздеха потъналите до уши домашни животни.

И едно стадо свине се появяваше през лятото, гонено постоянно от селския свинар. Стадото тичаше своя неизменен свински тръс много истеричаво, без никаква посока и цел, както само свинята може да тича. В него имаше млади прасета, големите ги биеха непрекъснато, затуй по реката постоянно се носеше квичене и се вдигаше прах. То щъкаше непрекъснато, изгубваше се за известно време в маранята, появяваше се отново на най-неочаквано място, ровеше с неуморимите си зурли, преобръщаше камъните, изтръгваше корени от земята или лягаше внезапно в някое овче пладнище, уж за да спи.

Но изглежда, че там, в овчето пладнище, го нападаха кърлежи, защото стадото се рипваше с квичене и поемаше отново своя свински тръс, вдигайки прах отподире си. След него подтичваше свинарят, на когото викаха Ико.

Ико бе сух и висок, с неестествено дълги ръце и крака. Имаше остроносо лице, високо, но тясно чело, очите му бяха сиви, дълбоко хлътнали. Той се носеше от сутрин до вечер по реката, приличен на призрак, чезнещ в леката мъгла сутрин или като неясен, трептящ силует в маранята по пладне. Дрехите му бяха винаги широки и къси. Ту се показваше с някой червен елек, ту в зелена униформена дреха, в черен брич или в голф, или пък в нещо шаячно и безлично. Ико износваше дрехите на умрелите и ако умрелите можеха да го видят, мисля, че щяха да останат доволни, защото той ги носеше дотогава, докато и последната кръпка, и последното копче не паднеха.

Освен за дрехите на умрелите той се грижеше и за кладенчетата. Ако реката ги засипваше, когато приижда, Ико се грижеше да разкопае отново наноса и чакъла. Гребеше настървено с ръце, докато отдолу започне да избива вода, след това заставаше на колене, вторачен със сивите си хлътнали очи в мътното око на кладенчето. Мътното око постепенно се избистряше и се виждаше как избиващата отдолу вода повдига леко пясъка от дъното. Ико дълго гледаше едноокото кладенче, дори се захласваше в него. Когато се изправяше, той оставаше слисан, че никъде околовръст не се забелязват свинете.

Тогава хващаше каскета си в едната ръка и се понасяше бос през струпаните безразборно камъни, през пясъчните ивици и чакъла, през бързеите и бродовете на реката да догонва стадото.

Намираше го да се окопава в някой нанос, въздъхваше с облекчение и се навеждаше да наплиска лицето си в реката, а щом се изправяше, триейки с опакото на каскета лицето си, с изненада откриваше, че стадото се изнизва далече от него, въртейки във въздуха спираловидните си опашки. „Оу! Оу!“, извикваше пастирът и се понасяше подир истеричавите животни… И така всеки ден, през всичките лета на живота си пастирът се носеше като летен призрак из сухото речно корито, износвайки дрехите на умрелите.

Тъй виждаха пастира и жените, влезли в реката да се изкъпят. Те бяха свикнали с него и със стадото му, свикнали бяха да се появяват изневиделица и мисля, че ако някой ден забележеха стадото да се понася по небето със своя равномерен бяг и да върти то на свредел свинските си опашки, насметено от своя бос пастир с червения елек, никак нямаше да се изненадат, а щяха да продължат да се къпят в реката и да трият усърдно една на друга гърбовете си с голям калъп сивкав сапун, извънредно пестелив на пяна и тъй много икономичен, че един калъп може да се употребява през цялата година, без да бъде изтъркан.

Този домашен сапун жените варяха от свински мазнини, смесвайки ги със сода каустик. Ако оскъдна пяна от него попадне в очите на човека, то те тутакси почервеняват. Жените знаят това и когато се къпят, внимават много да не попадне пяна в очите им. Мъжете са по-небрежни, затуй много често не, ами обичайно е да се срещне мъж с червени очи, а косите на умитата му глава тъй много са се изправили, че стърчат във всички посоки. Жените омекотяват косите си, натривайки ги с оцет и с хума, и може да се види, когато вървят мъж и жена, как на жената косите се спускат меко и на вълни по врата и около шията, а перчемът на мъжа стърчи във всички посоки по най-див начин и с такива червени очи ви гледа той, като че ли не цивилизован човек ви гледа, ами някой човекоядец и варварин.

Ето по тази причина жените в моя Берковски край изглеждат тихи, кротки, женствени и почти питомни, а мъжете имат вид на току-що доведени от гората диваци. Жените нищо не правят за тяхното опитомяване, изглежда, че мъжете в този си вид им харесват.

Докато къпещите се в реката жени натриваха една на друга гърбовете си със сивкавия калъп домашен сапун и си го предаваха от ръка на ръка, те гледаха как по реката към тях се задават стада овце, забулени в прах и в мараня.

Бяха каракачански овце.

Посред овцете се виждаха няколко мулета, в различни посоки подтичваха огромни рунтави кучета, всичките до едно вълкодави, мелодичен звън идеше от стадото, а най-отзад къпещите се жени видяха да пристъпват няколко каракачанки, забулени и те в прах и в мараня. Въпреки жегата каракачанките бяха забулени в дебели плетени шалове, сгънати на няколко ката върху главите им, наметнали се бяха с шаячни елеци, обточени с гайтани, изпод елеците се диплеха тежки вълнени фусти, от гънките им надничаха тъмновинени шарки. По-голямата част от тези тежко облечени номадки предяха или пресукваха прежда, набъбналите им вретена се въртяха тежко в маранята, увиснали на невидими нишки.

Всичко това идеше към къпещите се в реката по един много странен начин. То сякаш плуваше бавно из въздуха, ту се повдигаше към избелялото лятно небе, ту се спускаше помежду заоблените речни камъни, станали подвижни в нажежения подвижен въздух.

Жените, къпещи се в реката, стоеха потопени до шии във водата, мокрите им тела лъщяха, изправените им и силни гърди се повдигаха и спускаха при всяко вдишване и издишване. Къдравите им мокри подмишници искряха на слънцето, тъмните им коси се спускаха и залепваха по вратовете, помежду гърдите им или по раменете и поради това, че бяха мокри тези коси и залепнали, то жените като че стоеха посред реката с умалени глави. Сравнени с малките им глави, всички останали форми изглеждаха уголемени. Къпещите се загребваха вода с шепи, обливаха се разсеяно с нея, някоя от жените внезапно се потопяваше и изчезваше във водата, течението я понасяше леко, тя припълзяваше към брега и там, надигайки се от водата, се заглеждаше към идващите по реката стада и към каракачанките.

Далече, далече, почти в самия край на нажеженото речно корито, се отрониха черни точици. Това бяха биволи. Наблизо изтрополи кола, мелодичните дзилове се удариха звънко един в друг, смесиха се със звъна на каракачанските стада, железните шини на колелетата загърмяха грозно по речните камъни. Всички къпещи се изведнъж се потопиха във водата, отвън останаха само мокрите им глави, колкото да следят кога колата ще се отдалечи на такова разстояние, че да не може да бъде видяна от нея голотата им.

Колата не се отдалечи, тя просто се размаза и стопи в маранята.

Стадата овце също пропаднаха в маранята, сливайки се с камъните.

Само звънът на звънците продължи да се сипе спокоен и равномерен.

Малко по-късно жените започнаха да се надигат от водата и тогава видяха, че овцете не са се изгубили в маранята, а че минават през речния брод, наредени в тънка нишка. Каракачанките продължаваха да вървят по брега. Те не търсеха брод, не се събуваха да газят реката, знаеха, че нагоре по течението овцете отново ще прегазят през някоя плитчина. По този начин овцете постоянно преминаваха от единия на другия бряг в търсене на паша, а каракачанките вървяха бавно все по едната страна на реката, като поклащаха тежко тежките облекла. Всичките им дрехи бяха предени, плетени и тъкани на ръка. Откъм цвят те не бяха пищни, но можеше да се види как върху черния шаяк е наметнат тъмновинен елек, обшит с черни гайтани, някъде просветне червена нишка, другаде заговори кратко някое сърмено петно, вплетено между гайтаните, фустите се люлеят, разтягат се и се огъват като мехове на хармоники, черни и тъмновинени, помежду тях се виждат сури дрехи, изпод сурите дрехи се мярка бял вълнен чорап, плетен на една кука. И макар че е грубо изплетен, този чорап по никой начин не загрозява прасеца на жената, ами напротив, той сякаш обгръща внимателно този прасец, за да го скрие от слънцето, да не обгори и да не стане той мургав, а да запази белотата си и заедно с това да го запази и от чужди погледи.

Овце и номадки минаха близко покрай къпещите се в реката, звънът на пиринчени звънци се посипа като ситен пясък върху тях. Каракачанките спряха да въртят вретената, сбутаха се и застанаха посред камъните пред потопените до шии жени. Някои се надигнаха от реката, без да изпускат от очи каракачанките.

Но колкото и да се взираха, те не срещнаха нито един поглед. Изпод плетените, сгънати на няколко ката шалове се виждаха неясни лица, потънали в сянка. Тези жени не забулваха лицата си, но и не ги държаха открити, винаги намираха начин нещо от тях да остане завито под шал или кърпа и да е постоянно на сянка. Кога и къде се къпеха тези номадки, никой не знаеше в селото и никоя селска жена не бе видяла гола каракачанка. Или поне боса!

Те бяха повити като пашкули в своите вълнени плетива и шаяци и ни веднъж не се случи някоя от тия бели какавиди да излезе от пашкула си и да потопи своето голо тяло в реката.

Може би нощем се къпеха те, при пълен мрак, невидими дори за самите себе си! Те непрекъснато бяха обгърнати в мрак, дрехите им сякаш бяха плетени и тъкани от мрак, тъмнина таеше в техните гънки. (Каракачанките отглеждат много черни овце, на слънцето вълната им избелява съвсем слабо, колкото черното да се стопли и да не изглежда антрацитено. Когато острижат овцете, каракачанките преработват тази вълна в прежди и шаяци, обличат те в нея от главата до петите себе си, мъжете си и децата. Поради тази причина в някои берковски села наричат каракачанина чърновълнец, тоест облечен в черна вълна. В тези берковски села на бялото казват бело, на черното казват чърно, оттам и чърновълнци.)

Една жена изрече нещо с хрипкав глас, завъртя вретеното, увиснало покрай фустата й, другите около нея се размърдаха и тръгнаха подир овцете, препъвайки се в камъните. Къпещите се жени започнаха да се плискат шумно. Реката течеше лениво, милваше ги, бълбукаше около тях, опипваше с муцуна гъвкавите тела, правеше бавни кръгове и все тъй лениво се плъзгаше по пясъчното си корито, за да се добере премаляла до някой бързей. Дребни рибки се стрелкаха в топлата вода, попови лъжички шетаха чевръсто досами брега, жаба можеше да се види как клечи, заслонена наполовина до един речен камък, пъпчива и тя като камъка, за да не бъде забелязана от деца и от щъркели. Сива крачеща чапла стоеше посред бързея недалече от жените, тя бе като побита в средата на бързея, съвършено неподвижна. Само понякога забиваше светкавично човката си във водата, за да изтръгне от прегръдките й някоя малка рибка. И пак заставаше съвършено неподвижно, прилична на донесен от реката изсъхнал корен, щръкнал посред бързея.

От време на време някоя жена изпискваше и разбивайки с ръце водата, изтичваше на брега. Тя показваше там цялата си голота на ослепителната светлина на слънцето, пристъпваше от крак на крак, махаше с ръце и сочеше нещо в дъното, сетне бавно-бавно нагазваше в реката, сипвайки по шепа вода върху раменете си и върху гърдите. Подир време друга жена изпискваше, изправяйки се енергично във водата, но не хукваше тя да бяга към брега, а отстъпваше бавно и заднешком към плитчината.

Отстъпвайки, тя гледаше как отдолу по реката едно съвсем малко стадо овце върви в жегата, водено от сама каракачанка. Овцете на всеки четири-пет крачки се спираха, забили глави една в друга, каракачанката правеше кръг около тях, подканяше ги да вървят, избутваше ги леко напред, няколко овце се откъсваха неохотно от стадото, подире им притичваха една по една останалите и бързаха да забият муцуните си отново една в друга, за да се пазят от жегата. Така, постоянно подканяйки ги, овчарката приближаваше върбите, потънали в унес или в дрямка и крайно унили.

Щом овцете се добраха до върбите, сбутаха се в леката им рехава сянка и останаха там неподвижни, като че бяха побити. Откъм реката се виждаха само гърбовете им, ако човек отнапред не знаеше, че са гърбове на овце, можеше да помисли, че в сянката са струпани речни камъни. Каракачанката премина бавно по нажеженото корито, заобикаляйки големите камъни, спря близо до жените, без да ги поглежда, наведе се и дълго ми ръцете си. После се изправи, тури длан над очите си и дълго гледа на запад, към планините. В тази посока бяха изчезнали другите жени преди нея с овцете, с вълкодавите и с катърите. Звънците им отдавна бяха заглъхнали, прахът подир стадата се бе стопил.

В далечината планините продължаваха да трептят в маранята, те се диплеха една над друга, надничайки над рамената си, венец подир венец. Последното и най-високо било очертаваше държавната граница с Югославия, там сякаш беше свършекът на света. В скутите на планините се белееха преспи. Натам отиваха всички стада, там се ширеха големите планински совати, горе овцете се угояваха и каракачаните, пристигнали по-рано, съживяваха изоставените, изстинали мандри. Натам изглежда, че отиваше и тази каракачанка със своето малко стадо овце.

Тя пристъпи към жените, все покрай водата, излязлата на плитчината се поприкри и нагази в дълбокото, без да откъсва от нея очи. На едно място каракачанката се спря, огледа около себе си и седна сред напечените от слънцето камъни. Овъглената й фигура се смали. Тази жена сякаш не седна да почива, ами седна по средата на нажежената пещ да изтезава себе си.

Реката пълзеше почти до самите й нозе, но тя не се събу и не натопи нозете си във водата, а остана неподвижна, кукнала сред камъните, почти толкова неподвижна, колкото неподвижна бе и голямата крачеща чапла, будуваща в бързея.

Жените продължиха да се къпят, без повече да обръщат внимание на седналата посред камъните номадка, увита в шалове и в шаяци. Те се преместиха бавно срещу течението, придържайки се близко една до друга. Изглежда, че нещо в реката ги плашеше. Една от тях внезапно се втурна към брега. Тя уверяваше останалите, че усетила как някаква ръка във водата се била протегнала към нея и я била пипнала. Пипнатата застана до колене във водата, говореше непрекъснато, сочеше мястото, където е била пипната, питаше няма ли някакъв белег на пипнатото място и не е ли то зачервено. Пипнатото от невидимата и поради това мистична ръка бе високо върху бедрото. Увериха я, че няма никакъв белег и че мястото не е зачервено. По това време друга една жена започна да пищи: „Змия! Змия! Там има змия!“

Водата мигом завря, къпещите се всичките до една се спуснаха да бягат към брега.

Номадката се размърда в своите шаяци и сукмани, пошава в каменния си полог, но не стана.

Жените заобиколиха вира, започнаха да се взират в дълбокото, пристъпваха от крак на крак и гледаха как в дълбокото водата леко върти, преобръща се и се огъва, самата тя подобна на змия. Дъното не се виждаше, водата в дълбокото сивееше. Старите изкорубени върби клечеха на брега, отраженията им се полюляваха във водата, та съвсем заприличваха на стари вещици. Една кокалеста, силно окосмена жена, бе стиснала камък в ръката си, за да смаже с него змийската глава.

Но змията не се появяваше.

Къпещите се продължиха да стоят в края на водата, голи и бели. Белотата ги правеше още по-големи. Когато бялото е голо, то е почти на границата на човешката голота. Ако това бяха голи негърки, то те не щяха да изглеждат тъй голи, както голи изглеждаха тези бели жени. Те стоеха живописно в очакване на змията или на мистичната ръка и в това нажежено от слънцето каменно корито бяха като нарисувани от някой художник наивист. Наивистът едва-едва бе загатнал малките им мокри глави и бе увеличил силно техните женствени форми.

Каракачанката се разшава и се придвижи към тях.

Къпещите се не й обърнаха никакво внимание, а продължиха да се взират във водата, като кокалестата и силно окосмена бе вдигнала вече ръката си с камъка над главата, готова всеки миг да го запрати към змията. За няколко мига реката сякаш спря да тече или ако течеше, никой не чуваше бълбукането й.

Цялата природа сякаш се стаи и замря пред това голо и ослепително бяло, дори планините от далечината приближиха, за да погледнат, внимавайки да не разсипят снежните преспи от скутите си.

Всичко бе тъй притихнало, че никой вече не можеше да различи къде пладнуват истински овце в каменното корито на реката и къде пладнуват мъртви речни камъни в каменните пладнища. Царевиците по двата бряга на реката бяха усукали зелените си листа, златната свила, хвърлена от мамулите, висеше неподвижно, жълтите слънчогледи бяха навели към земята главите си, небето избеля, избеля, стана като окото на слепец и от него се видя как се изтървава сам Господ-Бог и започна да пада към жените, омотавайки се в дългата си бяла риза. Брадата му се рошеше при падането, той непрекъснато я приглаждаше с едната си ръка, с другата ръка придържаше широката риза отпреде си да не би вятърът да я повдигне и къпещите се жени да видят срама му.

Вцепенените жени го зърнаха едва когато той прелетя съвсем близко над тях и падна в реката.

Воден стълб се вдигна над реката, Божията риза мигновено прилепна към Божието тяло. Водният стълб се сгромоляса безшумно върху безкрайно изненадания пришълец от небето.

Той продължаваше да притиска с една ръка мократа риза и може би идеше да каже нещо на жените, дори се опита да направи някакъв възпиращ жест със свободната си ръка, но кокалестата, силно окосмена жена не му даде възможност да каже ни една дума. Тя замахна към него с камъка, решена да смаже главата му.

Меко изхрущя Божията кост под камъка, водата завъртя небесния пришълец, отмъквайки го към дъното.

Изпод ризата се показа черна препаска. Изглежда, с тази препаска Бог привързваше ризата си, за да я повдига и да не мете с нея прахта из пътя си.

„Защо го уби?“ — попитаха тихо жените, мъчейки се да прикрият с ръце голотиите си.

„Той знае!“ — рече кокалестата и силно окосмена жена.

Тя се наведе да изплакне ръката си, с която бе стискала камъка, а другите жени видяха с ужас как черната препаска се преобърна на дъното и започна бавно да се издига към повърхността.

Миг или два по-късно те си отдъхнаха, защото видяха, че това, което реката върти и изтласква към плиткия бързей, не е божията препаска, а някакъв корен. Всички наскачаха в бързея. Изплашената от корена започна да го тъпче, защото именно той се бе усукал като змия в краката й, а пипнатата рече: „Аз помислих, че е ръка и че ме пипа, а то било корен!“ Потопявайки се до шията във водата, кокалестата подхвърли: „На тебе все ръка ти се привижда, че те пипа! Иска ти се на тебе някоя ръка да те попипа!“

Жената не й каза нищо, а само плисна леко вода в лицето й.

Планините се оттеглиха на запад и застанаха на мястото си, мъртвите каменни пладнища се съживиха. Къпещите се видяха как от пладнищата се надигнаха и тръгнаха към тях селските свине. Те квичеха и се носеха по реката със своя познат истеричав тръс, а най-отзаде им се носеше като летен призрак селският пастир, наричан от всички Ико, развявайки своя червен елек, разпран и окъсан. Дрезгавият му глас се блъскаше из каменното корито и бе трудно да се разбере дали той се моли, стене ли, или се заканва на някого. Всеки негов вик: „Оу!… Оу!…“ се блъскаше в избелялото небе и падаше надолу върху безмилостните камъни. Но ето че едва е паднал този вик, а вече нов политаше сред разредения въздух, вопъл политаше, стенание, молитва и закана.

Всичко това се зараждаше тук, от каменните пладнища, от самите речни плитчини се зараждаше, разпростираше се надалеко към сините планини, разположени спокойно в края на хоризонта, към другата част на света, към ослепялото лятно небе се разпростираше, за да се разпадне безшумно, като прах, и в същия миг отново да се зароди почти от нищото.

Не, не съвсем от нищото!… То се зараждаше от къпещите се в реката жени, от кукналата сред камъните каракачанка, от свинския тръс на квичещите свине, от тичащия подир тях пастир. Зараждаше се дори от дрехите на умрелите, прикриващи мършавата му голота, всичките до една широки и къси.

Защо ли има да се чудим!

Мигар всеки един от нас не износва чужди дрехи, тичайки подир истеричавия тръс на своите миражи, и мигар светът не е за човека една крайно неудобна дреха, сякаш е дреха на някой отдавна умрял!… И защо сякаш? Той, мисля аз, е наистина умрял, но ето че дрехите му продължават да тичат, защото винаги се намира кой да износва дрехите на умрелите и да тича бос подир миражите си, смятайки, че тича подир своя собствен мираж!

Да тича!… Нека!

А междувременно, докато нещастникът се отдалечаваше в маранята след своето стадо, малко по-надолу от къпещите се жени, на един речен завой, из водата припълзя небесният пришълец. Там реката се приближаваше до повехналите в жегата царевици. Без да излиза от водата, той повдигна глава и огледа много внимателно реката — търсеше, изглежда, къпещите се жени. Камъкът и пясъчните наноси скриваха жените, още повече че те се бяха потопили във водата.

Небесният пришълец успя да зърне само кукналата в своя каменен полог каракачанка, загуглена в своите шалове, отрупана с шаяци, както и далече-далече по течението на реката сивата крачеща чапла, дремеща в това уморително пладне или дебнеща играещите в краката й рибки. Той попипа с ръка главата си на мястото, ударено с камъка, главата го болеше силно. Потопи я във водата и я държа дълго, надявайки се водата да изтегли болката. После огледа околовръст нерадостния пейзаж и запълзя неохотно към смълчаните, притихнали и усукани от горещината царевици. Мократа му риза облизваше сухите камъни и пясъците по пътя, но той не й обръщаше никакво внимание, само от време на време опипваше главата си.

Щом допълзя до царевиците, небесният старец свали ризата от себе си и я захвърли в краката си.

Той мигновено се преобрази.

Той доби образа на дявола. Тялото му обрасна с катранена четина, която веднага лъсна на слънцето. Добродушните му и кротки сини очи изпъкнаха и станаха жълти.

През царевиците премина тих шепот.

Но макар че небесният пришълец излезе от образа и подобието божие и се преобрази той в своя истински вид, то изглежда, че главата продължаваше да го боли, защото непрекъснато опипваше с ръка удареното с камъка място. При всяко попипване мърмореше, изкривявайки болезнено моравата си подута и мокра уста: „Изчадия!… Да ударят господа си с камък!… Мътните да ги вземат тези проклетници!“

Като благославяше по този начин къпещите се в реката жени и ги наричаше проклетници и изчадия, дяволът, сам изчадие адово, потъна във високите прашни царевици.

Без нищо да подозират, жените продължиха да се къпят в разнежената вода. Движенията им станаха лениви и почти нежни. Ту една, ту друга от тях се повдигаше от водата. После се потопяваше, за да се повдигне подир малко изтласкана леко от водата, обляна с вода, искряща на слънцето, подвижна и гъвкава. Приличаха тези жени на гмуркащи се гигантски видри.

Но ето че нещо смути играта им. Те се потопиха всички до една в реката, навън останаха да лъщят само мокрите им глави, а на брега, оставен сред камънаците, лъщеше сивият калъп домашен сапун. Неподвижната каракачанка се бе раздвижила по брега, бе доближила неусетно къпещите се и стоеше облечена помежду камъните. Те все не успяваха да видят добре лицето й. Потопените във водата почувстваха някаква опасна близост в присъствието на тази жена. „Дайте да я съблечем и окъпем!“ — рече кокалестата и силно окосмена жена, припълзя по дъното на реката, подире й тръгнаха останалите, пълзейки и те по дъното. Първа кокалестата жена посегна с ръка и дръпна вълнения сукман на каракачанката. Почти мигновено с нея много мокри ръце се протегнаха и сграбчиха коя шал, коя фуста, коя крайник или някакъв шаяк.

„А!?“ — възкликна изненаданата каракачанка.

Тя се слиса от внезапното нападение. Опита се да закрие лицето си с една ръка, а с другата почна да се брани отчаяно. Жените я потеглиха към водата, натискаха надолу и едновременно с това се мъчеха да открият лицето на каракачанката и да я разголят. Те в миг се преобразиха в някакво многокрако и многоглаво земноводно чудовище, което се бе примъкнало незабелязано до жертвата си, бе я сграбчило с лапи и сега я теглеше към дълбокото, за да се потопи там заедно с нея, готвейки се за своя подводен пир.

Макар и да шаваше, жертвата много скоро престана да се съпротивлява.

Помежду голите тела се видя как с бълбукане взеха да се разстилат надиплени шаячени фусти, завъртя се широкият вълнен сукман, сърма блесна върху сукмана, голям плетен шал отпусна бавно ресните си, разтвори се нашироко късо елече с гайтани, за да прегърне бълбукащата около него вода. Всичко това потръпваше леко в тръпките на реката, а жените, настървени една от друга, продължаваха да стискат с ръце и заедно с това натискаха те уловената от тях номадка към дъното. По някое време се сборичкаха, сбраха лъскавите си мокри глави една до друга, започнаха да дишат тежко и шумно, втренчени към отмъкнатата на дъното жертва.

Когато я пуснаха, те много внимателно се отдръпнаха назад.

Мокрите им заоблени форми потръпваха. Те продължаваха да дишат тежко и шумно, кокалестата и силно окосмена плю във водата.

Все така скупчени една до друга, те чакаха, загледани в едно и също място, и трябваше да се мине много време, докато видят как откъм дъното бавно и почти величествено се показват най-напред два цървула от щавена волска кожа, подир тях два бели чорапа изплуваха, плетени на една кука, подир чорапите се зададоха шаячените фусти, раздиплени нашироко, заели почти половината река, посред фустите лежеше усуканият в борбата сукман, а вътре в сукмана се полюляваше едно безжизнено тяло, съвършено отпуснато, мъртво.

То гледаше жените и техните оголени форми, без да ги вижда. Очите се бяха напълнили с пясък.

Ужасени от гледката, жените заотстъпваха назад, покатериха се по стръмния речен бряг и потънаха в притихналите в жегата прашни царевици.

 

 

Привечер по реката се появи свинарят. Стадото му тичаше пред него своя истеричав свински тръс, свинете вършеха на свредели опашките си. Подире им се вдигаше прах. Тичайки заедно с тях, свинарят, наречен Ико, видя в края на един бързей паднала черна препаска. Той я вдигна от пясъка, опита здравината й, одобри я, изглежда, защото, подтичвайки, завърза с нея широкия си панталон.

И щом завърза черната препаска на кръста си, този несретник почувства как тялото му олекна и той започна да подскача като скакалец, на високи и едри скокове, тъй че на някои места дори нямаше нужда да гази реката, защото с лекота прескачаше от единия до другия бряг. А гдето имаше разливи, бе достатъчно да стъпи в реката само с единия крак и отхвърляйки се силно напред, да прелети от другата й страна. Свинарят продължи да се носи по реката като същински летен призрак. Червеният му елек се вееше високо над него и свистеше в топлия въздух.

Лицето на този босоног призрак се раздвижи, подобие на усмивка заигра в бръчките му, дълбоко хлътналите му сиви очи трепнаха, високото и тясно чело се проясни. Той хвана в една ръка каскета си и като мереше къде да стъпва, за да не разрани босите си нозе, слушаше как топлият въздух бръмчи покрай ушите му.

Когато стадото наближи мястото, където жените се къпеха, свинете с квичене нагазиха в реката, прогониха сивата крачеща чапла, тя се засили, почна да подскача несръчно и да маха с крилата си и чак в края на завоя успя да се отлепи от земята и да полети ниско над каменното речно корито.

Свинете се сбиха шумно над нещо в реката, теглейки го със зъби. Свинарят пристигна с големите си скокове при тях, разпръсна ги и като се наведе над водата, видя, че във водата лежи ничком удавена каракачанка. Сукманът й бе повдигнат, виждаха се изпод него бели вълнени чорапи, а от чорапите се показваха голи космати крака. Очите на нещастника помръкнаха, той обърна леко удавницата и щом видя лицето й, се вцепени.

От водата го гледаше мустакатото лице на мъж. Ето какво бяха отмъкнали от брега и с какво си бяха играли в реката тези гмуркащи се гигантски видри!

Човекът се изправи, заоглежда се наоколо с надеждата да види някого и да повика за помощ, но освен далечните планини, забулени в маранята, нищо друго не спря погледа му. Празно бе и небето над него. Несретникът отри с опакото на каскета потното си лице и се понесе отново лек като скакалец подир своето стадо свине, през бродовете и пладнищата на пустото речно корито.

Дрехите на умрелите се усукваха около него и пазеха ревниво мършавото му тяло. Носът се изостряше, очите му продължаваха да хлътват все по-дълбоко в очните кухини и ако някой в този момент можеше да го погледне в очите, щеше да пропадне завинаги в техните сиви бездни!

 

 

Казахме малко по-горе, че ужасените от гледката къпещи се жени отстъпиха назад, покатериха се или пропълзяха по стръмния речен бряг и потънаха в притихналите в маранята прашни царевици. Те бяха оставили там дрехите си и отиваха да ги вземат. Но те не успяха да стигнат до дрехите. Щом нагазиха в прашните царевици, и ето че отпреде им най-неочаквано се появи дяволът. „Хайде, проклетници!“ рече им той, притискайки с ръка главата си на удареното с камъка място. Женски вопли тутакси се вдигнаха към небето, но дяволът не обърна никакво внимание на каещите се жени, а ги подкара пред себе си, за да ги вари и пече голи в катрана и в огньовете на своята адовница (преизподнята).

 

 

Забелязал съм, че колкото и да внимавам по време на писане, то почти винаги изтървавам по нещо и много често се случва да не използвам до края било някой човек, птица някоя, животно, или пък отделни предмети, разхвърляни небрежно из бележките ми. Не бих казал, че това е отпадък — не, ами просто не съумявам да използвам всичко без остатък. Ето и тук например една пъпчива жаба остана през цялото време да клечи неподвижно между камъните в речното корито. Бях я сложил в началото на маранята, мислех, че тя по един много естествен начин се вписва в общата картина и дори възнамерявах по някое време да я раздвижа и да я накарам, макар и тромаво и неохотно, да се запъти към къпещите се в реката жени. Не я раздвижих обаче, нито я накарах да смени леглото си, ами я оставих в сянката на камъните, пъпчиви и те като нея.

Пишех и я поглеждах.

Тя през цялото време ме наблюдаваше внимателно с изпъкналите си, едва ли не щръкнали очи. И ето че колкото по-дълго се наблюдавахме ние двамата с жабата, толкова повече у мен зрееше убеждението да не я пипам, защото мислех, че ако я оставя неподвижна между камъните, то шансът й за оцеляване се увеличава, а ако я раздвижа, шансът й за оцеляване ще намалее и дори може при някое невнимателно движение да я погубя.

Поради тази именно причина я оставих да стои неподвижна през цялото време. Сметнах, че по този начин няма да разбърквам природната подредба. Нищо не ми пречеше да накарам децата да пресекат пътя й. За целта бе достатъчно само да я размърдам сред камъните и да я накарам да смени леглото си. Децата веднага щяха да я видят, да я заобиколят и с викове „Жаба! Жаба!“ да я премажат с камъни. Сърцето обаче не ми даде да отклоня децата от техния път, защото в случая не те щяха да бъдат убийците, а аз щях да съм убиецът. Помислих, че като убивам, то аз не само изтребвам живот, но изтребвам и генна информация. По този начин моето невежество съсипва Александрийската библиотека на природата. Ето защо в процеса на писането, поглеждайки притихналата в маранята пъпчива жаба, аз реших твърдо да оставя тази пъпчива и неугледна книжка в библиотеката. Не съм сигурен дали някой в бъдеще време ще седне да я прелиства и ако я прелиства, няма ли да изпита той погнуса от нея, но въпреки това я оставих.

Остана също тъй по време на писането и ризата в прашните царевици. Опитах се да обърна внимание на дявола, че изоставя ризата, с която прикриваше голотиите си, докато падаше от небето, но той дори не погледна към нея, а само изфъфли недоволно с моравата си подута и мокра уста и подкара пред себе си каещите се изкусителки. Преди обаче да изчезне окончателно, той се обърна и направи енергичен знак с ръка, като че правеше заклинание. Мигновено в прашните царевици се изви вихрушка. Тя повдигна ризата, завъртя я, усука я и я понесе плавно над нивата. Дяволът се закиска, потъна в царевиците и този път изчезна окончателно.

Вихрушката прошумя в царевиците, изтича в потъналото в мараня речно корито, разплиска вода в плитчините на реката и продължи да се върти и носи из въздуха като някой дервиш. В широкото й фуниевидно гърло се премятаха царевични листа, сухи съчки, слама, прах, а най-отгоре се премяташе и огъваше бялата риза. Отдалеко човек можеше да остане с погрешното впечатление, че ето на, тази бяла платнена риза едва ли не иде от небето и се носи над нажежената земя като вълшебното килимче от приказките.

Полетя ризата известно време над реката и ето че наближи зелена ливада край брега.

В ливадата пристъпваше бавно косач. Широк беше неговият размах, люто съскаше в тревата стоманената му коса, сякаш сърдити змии съскаха, премятаха се и плющяха в зелените дъхави откоси. Мускулите на кожата му се завързваха на зли възли и се развързваха. Забелязвайки косача, ризата се огъна, снижи се и падна леко в ливадата. Изненаданият човек спря да коси. Ризата бе полегнала небрежно в тревата, все едно че жив човек бе полегнал небрежно и странно отмалял.

„Я виж ти — рече слисан косачът, — женска риза!“ И се наведе той да разгледа отблизо полегналата в ливадата риза и рече още по-слисано: „Та това е ризата на жена ми!“.

От ревност лицето му се изопна, а мускулите под кожата му започнаха бавно да се завързват на зли възли. Замахна той с всичката си сила с косата към ризата, за да я среже. Изсвистя заканително бляскащата стомана, но ето че преди да я докоснат, ризата се повдигна леко, завъртя се над ливадата и се понесе отмаляла из въздуха.

Косачът съвсем се слиса.

Той се подпря на косилото, загледан към отдалечаващата се в маранята риза и стоя неподвижен в ливадата, докато не я изгуби от погледа си.

Аз също я изгубих от погледа…

При писането винаги има една лъжа и една истина. Забелязал съм, че лъжата обикновено отлита, а истината остава. Ето и в този случай бялата риза отлетя, усуквана и раздипляна от вихрушката, а истината остана. Неугледна бе тя, груба и крайно неудобна за употреба. Какво имам предвид? Като споменавам истината, аз имам предвид сивия калъп домашен сапун, който къпещите се жени в паниката забравиха. Този калъп домашен сапун остана на брега между камъните до идването на зимата.

Когато заваля сняг и покри цялото речно корито, всичките пясъчни наноси, скупчените и притиснати един до друг камъни, когато всичко побеля, когато побеляха блатата и тръстиките, обезлюдените села и самите планини в далечината побеляха и заприличаха на слепци, ето че изпод снега се показа сивкавият калъп домашен сапун, мокър, гол и пъпчив. Лют беше този сапун, ядеше непрекъснато снега около себе си. Старите върби, вцепенени от студа, клечаха по бреговете на речното корито, обърнати с лице към появилия се изпод снега сивкав сапун. Върху фона на зимата тези криви коруби изглеждаха черни, едва ли не въгленови, и бяха като побити в дълбокия сняг. Чакаха, изглежда, нещо тия дърти вещици!

По някое време в снежното корито се появи кучешки силует. Това бе едър, кокалест пес, тъй много измършавял, че ребрата му се броеха. Животното държеше опашката си подвита. Макар че чак до планините не се виждаше жива душа, то се боеше, пристъпваше предпазливо, душейки ту снега пред себе си, ту въздуха. Когато стигна до реката, кучето се наведе, но не пи вода, а само близна предпазливо с език. То клекна до водата, изгърбено и настръхнало. Единият му хълбок бе целият оголен, само тук и там по него стърчеше по някой кичур сура козина. Кучето наведе главата си ниско, ушите му се прибраха назад, нещо заклокочи в гърлото му и подир малко над снежното речно корито се понесе дрезгав вой, примесен със скимтене и хъркане. Някакво далечно подобие бе това на вълчи вой. В него нямаше нито призив, нито закана, по-скоро това бе отчаяният вой на един самотник, който бе клекнал в снега да оплаква своята орисия.

Когато млъкна, мършавото животно се обърна, наостри ушите си и остана загледано по течението на реката.

Не след дълго иззад белите гърбици се показаха няколко кучета. Те се спряха, огледаха снежната пустотия пред себе си и също завиха. Зад тях се появиха още кучета.

Те подтичваха в тръс, настигнаха виещите, но не се спряха при тях, а продължиха да подтичват неравномерно, затъвайки в дълбокия сняг.

Това бяха скитащи кучета.

Глутницата се състоеше от разнопородни кучета. В нея имаше едри, големоглави дворни псета, рунтави вълкодави имаше, които при тичането залитаха леко. През снега се носеха дребни и мършави скитници, горчиви плодове на случайно съешване, имаше и кучета като невестулки. Редом с тях подтичваха изгърбени песове, блъскайки се непрекъснато един друг, полуслепи от старост. Плоски кучки с увиснали бозки се плъзгаха през снега. Всичко това се носеше настръхнало, гладно, подивяло и зло. Кучетата постоянно се озъбваха едно на друго, ръмжаха или изскимтяваха тихо. В очите им играеха синкави пламъци. От няколко седмици те линкаха непрекъснато из покритата със сняг равнина. Търсеха не толкова храна, колкото укритие и бяха на границата на изтощението.

Седмици наред ги преследваха въоръжени хайки. Устройваха им клопки по пътищата, избиха много от тях, но глутницата, макар и намаляла, продължаваше да се носи с ръмжене по своя изтощителен път. Колко от тези тичащи по снега скитници щяха да останат? Колко от тях щяха да се чифтосат и да дадат потомство? Това никой не знаеше. Главната и единствена цел сега на глутницата бе да се спасява с бяг от клопките, от пусиите и от хайките. Кучетата се блъскаха едно друго, ръмжеха, зъбеха се или най-неочаквано почваха да се давят, като мигновено се превръщаха в огромна космата топка, скимтяща и лаеща. Това бе обаче за кратко време. Косматата топка се разпръскваше бързо и отново поемаше своя неравномерен плъзгащ се тръс през заснеженото пусто корито.

Кучето, което първо се появи край реката и оповести своето появяване с дрезгав вой, дочака глутницата да го настигне и пазейки оголения си хълбок, затича заедно с нея.

Наблюдавах потиснат тези скимтящи кучета и засипаната със сняг земя. Тя лежеше безмълвна пред тях, въртеше се шеметно, без да забележи, че през нейните снежни гърбици се плъзга кучешката глутница, настръхнала, озлобена, озъбена и ръмжаща. Меките кучешки лапи затъваха в пръхкавия сняг и чертаеха безсмислените зигзаги на глутницата. А смълчаната земя продължаваше своя шеметен бяг в безмълвния космос, пренасяйки през неговата пустота ръмжащите и виещи скитници…

И ето, тичайки по реката, глутницата налетя на сивкавия калъп домашен сапун.

Първите кучета се спряха, наведоха муцуните си, помирисаха, някои дори близнаха с грапавите си червени езици тънката луга върху сапуна. По езиците остана слаба следа от мазнина, нещо смътно и много далечно напомни тази омекнала луга, огнище може би, жарава може би, тичащи пламъци по жаравата, пушек, димящи бакърени казани — зная ли?

Блудкав бе вкусът, но имаше живот в този гол, пъпчив и мокър отломък.

Едно по едно кучетата наклякаха край сивия калъп и започнаха да го ближат настървено, а по-гладните го заръфаха със зъби, оставяйки дълбоки бразди по сивата му повърхност. Тогава всички се нахвърлиха вкупом, като побеснели, започнаха да гризат сивия калъп, търкаляха го, застъпваха го с лапи, измъкваха си го едни други от челюстите, светкаха със зъби, нараняваха се. Сапунена пяна закапа от кучешките уста, из снежното корито се понесе глухо ръмжене. Боричкаха се и се тъпчеха с лапи, овършаха бързо снега като харман и когато накрая се огледаха, скимтейки от раните си, се видя, че го няма никъде сивия калъп и че само сапунена пяна капе от устата им, сива и блудкава.

Облизваха се, изскимтяваха тихо, някои потреперваха, настръхнали от студа, а три или четири от тях продължаваха да разравят снега с лапи, с надеждата, че може би иде намерят още нещо за ядене. Кучето с оголения хълбок се откъсна първо от глутницата и тръгна през снежното корито изгърбено и унило.

При един завой на реката се спря, обърна се назад да види дали другите го следват и в този миг усети как нещо опари плешката му. Иззад почернелите стари върби припукаха пушки, дим се появи там, мернаха се силуети на хора. Кучето хукна да бяга, в ушите му се блъснаха гърмежи, кучешки лай и квичене, но мършавият скитник повече не се обърна назад.

А назад, в овършания сняг до водата, щом припукаха пушките, кучешката глутница се разбърка. Някои кучета се препънаха и паднаха ничком в снега, други се спуснаха с всички сили да бягат, но изстрелите ги настигаха, поваляха ги в снега или ги прекършваха почти на две, и те, свличайки се, надаваха вой, вдигаха високо муцуните си, мъчеха се да захапят със зъби въздуха, а от устата им продължаваше да капе сивкава блудкава пяна. А през това време други бяха застигани от изстрелите, пръскаха се кучешки черепи, снопове сачми уцелваха нечий хълбок, кучето се извиваше, опитваше се да захапе пробития хълбок и падаше в снега, агонизирайки и оцветявайки всичко наоколо с кръвта си.

И сивкавата сапунена пяна започна да се оцветява бавно, стана розова и червена. И самите кучета се оцветяваха, яркочервени петна избиха по сурата козина. Някои се запътиха към водата. Те залитаха в снега, падаха, надигаха се отново и пъплеха към водата, за да утолят в нея жаждата си. И там, докато лочеха лакомо водата, те падаха в реката.

Реката подмиваше раните им и все повече и повече почервеняваше.

Така кучешката глутница не можа да даде повече горчиви плодове от случайно съешване. Това стана в един незначителен януарски ден на 1982 година. Говореше се, че през тази година в България са били избити десетки хиляди кучета.

Тогава се въведе и поголовен кучешки данък! Привечер заваля сняг. Излезе североизточен вятър, наклони леко снега. Той продължи да вали през цялата нощ и на следващия ден също, както и на следващата нощ. И още един ден след това валя, а смълчаната земя продължаваше своя шеметен бяг в безмълвния космос, пренасяйки през неговата пустота и враждебност своята пустота и безмълвие. Представих си я тази земя и ме побиваха тръпки! По някое време съгледах през нейните снежни гърбици, че се влачи, куцайки силно, кучето с оголения хълбок. Върху едната му плешка зееше рана от огнестрелно оръжие. То се спря между снежните гърбици, като от време на време потреперваше. Дълго стоя безмълвно, после наведе ниско главата си и тъй грозно зави, че чак хлебарките в трюма на моя ковчег се размърдаха.