Йордан Радичков
Ноев ковчег (3)

Три врани

Зимата се удължи, дърветата по цели дни стоеха побелели от скреж. Отдалече те изглеждаха нежни, дантелени. Особено брезите с техните тънки клонки. Брезите се бяха превърнали в гигантски паяжини, които улавят в капаните си и най-лекото дихание на зимата. От студ дори дъхът на зимата бе спрял, тя едва-едва дишаше.

Ако снегът загугля дърветата, притиска ги и нерядко чупи клоните им, то скрежът полепва по тях много деликатно. Той обгръща всяка клонка и всяка издатина внимателно. И ако някъде е останал неотбрулен от вятъра лист, то и самият лист побелява. Може да се каже, че скрежът превръща гората в пълния смисъл на думата в бяла приказка.

Сред тази бяла приказка виждам как се появяват три черни врани. Те се реят лениво над гората, поглеждат лениво ту от едната, ту от другата си страна. Мисля, че като поглеждат вляво или вдясно, то те нищо не търсят, защото цялата земя под тях е покрита със сняг, ами правят всичко това по навик.

И ето че като се пореят из студения въздух, трите врани внезапно се спускат и кацат в едно самотно дърво, застанало в края на гората. То се е отдалечило от гората само на няколко крачки. Направило е тези няколко крачки напред примамено от нещо, но не е посмяло да се отдалечи много.

Враните се наместват в самотното дърво, разпокъсват дантелената му корона и притихват. Приличат ми на черни и тежки чугунени топки. Чакам всеки миг да се изтърсят надолу като гюлета и чупейки клоните по пътя си, да се забият дълбоко в снега.

Трите врани обаче продължават да стоят неподвижни в дървото. Ни една птица не помръдва. Те сякаш не чувстват никаква нужда от движение — нито да оправят перата си, нито да помръднат с глава, нито да се попощят… Наблюдавам ги продължително.

Не отлитат и не помръдват!

Тръгвам да обходя гората. Правя пълен кръг и отново излизам при самотното дърво. Трите врани продължават да стоят неподвижно в неговата корона.

Изглежда, че нямат никакво намерение да отлитат наникъде.

Тези врани постепенно ми заприличват на тежки мисли, които понякога ме връхлитат. Такива мисли обикновено долетяват изневиделица. Те сякаш се зараждат от самия въздух, от неясната и сивкава далечина, в самото време като че ли се зараждат, спускат се лениво над главата ми и щом кацнат, застават абсолютно неподвижно. Подобни черни и тежки мисли понякога стоят в главата ми с месеци и с години. Те нито гнездят, нито отлитат!… Или поне да се разшават малко!

Но не шават!

А защо са три тези врани, не зная и не мога да кажа.