Надявам се четецът да си спомня как дяволът откара каещите се жени да ги вари и пече в катрана и в огньовете на своята адовница (преизподнята) за туй, че посегнаха да убият с камък собствения си сътворител Господа-Бога и в похотта си отвлякоха в реката мъжа, преоблечен в дрехите на каракачанка. Откривайки изпод повдигнатия сукман на каракачанката бялото тяло на богато надарен мъж, те не се разбягаха с писъци от него, а подобно на видри, намерили богата плячка, го отмъкнаха на дъното на омекналата в маранята река и там, обливайки го с похотта си, го удавиха, без да наситят своята похот, ами напротив, още повече я разпалиха!

Като остави тия нещастници на катрана и на огъня, дяволът се върна на реката, където се преправи в образа на папуняк (циганско петле). Той се върна навреме, за да види как свинете се бият шумно над нещо във водата и го теглят със зъби, как сетне там пристигна с големи скокове свинарят, наречен Ико, как разпръсна той свинската сган и навеждайки се над водата, видя удавника. Несретникът се заоглежда с надеждата да зърне някого и да го повика на помощ. Но в този час на деня нищо не може да спре погледа му освен няколко щъркела, които се виеха в кръг високо в небето, все на едно и също място, и един унил папуняк.

Папунякът стоеше върху нажежен от слънцето камък и понеже камъкът пареше под нозете му, то той постоянно пристъпваше от крак на крак, но не се сещаше да слезе от камъка и да се премести на друго място.

Планините се бяха оттеглили далече-далече на запад, забулени в лятната мараня подобно на някоя була (кадъна), и в маранята изглеждаха като нещо от друг, много далечен свят. Това нещо стоеше откъм западната страна на българските земи, за да види… Какво обаче да види, аз не мога да кажа!

Щом разбра, че няма кого да повика на помощ, несретникът отри с опакото на каскета потното си лице и се понесе лек и подобен на скакалец подир своето истеричаво стадо, все по посока на бродовете и пладнищата на това пусто речно корито. Дрехите на умрелите се усукваха около него и пазеха ревниво мършавото му тяло. Носът се изостряше, очите му продължаваха да хлътват все по-дълбоко в очните кухини и ако някой в този момент можеше да го погледне в очите, щеше да пропадне завинаги в техните сиви бездни.

Дяволът, който по това време бе там, преправен на папуняк, погледна свинаря, но не пропадна в очите му, а побърза да се измъкне. Веднъж той се бе опитал да надникне вътре в пастира и се ужаси, като видя каква пропаст е там. В тази пропаст цялата душа на човека бе овързана със синджири. Всеки един синджир бе заключен с по няколко катинара, халките на синджирите се гърчеха, захвърлени на дъното на пропастта, дрънчаха и стържеха тежко и глухо. Металът тъй стенеше, като че не бе мъртво желязо, ами бе метал, изковаван от живи, човешки сухожилия. Втори път дяволът не пожела да надникне вътре. Той само поглеждаше отдалеко пастира в очите и отвръщаше бързо погледа си от него.

Този път той постъпи по същия начин, бързо отвърна погледа си от несретника и видя край реката един щъркел. Птицата пристъпваше бавно, заничаше из камъните, клъвваше светкавично някоя буболечка, после, без да бърза, нагазваше в реката, избирайки само плитчините. Папунякът подхвръкна, за да иде по-близо до щъркела, но тъкмо кацна върху един камък, и ето че по това време върху двете птици връхлетяха свинете. Те все така препускаха в тръс, въртейки на свредели опашките си. Щъркел и папуняк се пръснаха на две различни страни, щото в противен случай щяха да бъдат прегазени. Щъркелът подскачаше доста несръчно, помагаше си и с крилата, но на няколко пъти се спъна и веднъж дори клекна, удряйки с крила речните камъни. Все пак успя да се изправи и щом застана на едно място, взе да оправя с клюна перата си.

Папунякът видя как стадото отмина и се изгуби в прахта и в трептящия въздух, все едно че лятна вихрушка премина през речното корито. От всичко в живота си дяволът най-много мразеше свинята и жабата, той дори изпитваше ужас от тях, затуй с голямо облекчение въздъхна: „Хъ! Хъ!“, когато истеричавото стадо свине се изгуби, а и самият пастир се изгуби.

Щъркелът продължаваше да оправя с човка маховите пера на едното си крило. Колкото обаче и да се стараеше, той все не успяваше да оправи всичките пера на крилото, някои от тях бяха смачкани и натрошени. По-късно обърна крилото си към дявола и той видя, че това крило птицата държи отпуснато. Понякога го протягаше по дължината на крака си, сетне го отмяташе настрана и се опитваше да го сгъне подобно на сгъваем метър, но не успяваше да го сгъне до края, както другото крило например, и да го прилепи плътно до тялото.

Бе стара птица. С изключение на няколкото смачкани и натрошени махови пера останалите пера по нея бяха снежнобели, в края на крилата и на опашката те лъщяха синкавочерни, нозете и клюнът аленееха ярко. Птицата стъпваше напето. Тя продължи да крачи из реката, като ту се препъваше из камъните, ту нагазваше в някой бързей не толкова да ловува, колкото да разхлади тънките си като тръстики нозе. Сетне излизаше на пясъка и се спираше на някое от многобройните овчи пладнища, застанала съвършено неподвижно, втренчена в една-единствена точка пред себе си.

Тази птица не бързаше за никъде.

Тя просто крачеше нагоре-надолу из реката или стоеше на едно място и чакаше. На кръжащите в небето щъркели не обръщаше внимание. Те се бяха издигнали тъй високо, че сребърните им кръгове почти се губеха на фона на избелялото небе.

Жегата бе непоносима. Предметите трептяха като живи, целият хоризонт се гърчеше в спазми. Макар че отникъде нищо не се появяваше, щъркелът не даваше никакви признаци на нетърпеливост или безпокойство. По някое време той сви единия си крак, повдигна го нагоре и скривайки го под тялото, остана да стърчи сред маранята само на един крак. Горещият въздух продължаваше да излива своите водопади върху притихналото в жегата речно корито.

Дяволът, преправен на папуняк, почна да губи интерес не само към щъркела, ами и към всичко наоколо. Постепенно го налегна съклет.

Той реши да иде до реката да пие вода, дори се гмурна леко във водата, за да се разхлади, но от това съклетът му не премина. Не му се случваше за първи път, при бездействие често го налягаше съклет… Съклетът е една чисто балканска смесица от меланхолия и угнетеност. В медицината няма точна дума за това състояние, а и няма лекарство за него. В Турция са се опитвали не да лекуват това състояние, а да го разсейват. През седемдесетте години имах възможност да наблюдавам в Цариград няколко танцувачки с голи пъпове и прозрачни шалвари. Тези танцувачки с голите пъпове и с прозрачните шалвари бяха доволно закръглени според вкуса на източния човек и в едно увеселително заведение между другите кючеци танцуваха и кючек за съклет. В това увеселително заведение помня, че се показваха на чужденците до седем вида кючек. Макар и да се употребява думата танцувачки, мисля, че все пак това е игра и може би по-правилно е да се казва за кючека не че се танцува, а че се играе. Кючеците направиха много силно впечатление не само на мен, а на всички чужденци направиха впечатление, нищо че танцувачките бяха подбрани според вкуса на източния човек — в смисъл че бяха закръглени и надарени във всяка една област на тялото. Тоя кючек иде от старите времена. Той е бил създаден в харемите и е имал за цел да разсейва съклета на султаните и пашите, на бейовете и ефендитата в някогашната Турска империя. Писателят Емилиян Станев твърдеше, че един от турските султани — струва ми се Азиз, на чието име е наречен и турският фес азизие — мразел до крайност раята и когато го хващал съклет, не искал никакви танцувачки против съклета, а заповядвал на прислугата да застеле калдъръма пред двореца му с черешови костилки и той, като обувал папуците си, почвал да тъпче с тях ситно-ситно черешовите костилки. От трошенето на костилките изпадал постепенно в блажено състояние, обяснявайки на своята дворцова свита, че ето по такъв именно начин той ще стъпче цялата рая в империята — това се твърдеше от Емилиян Станев. И казваше също така, че турският султан до такава степен се бил пристрастил към тази своя игра, че заповядал всяка сутрин прислугата да застила калдъръма пред двореца му с черешови костилки, за да ги тъпче, а когато остарял и станало трудно не само да тъпче костилките, ами и да се движи, то тогава той наредил цялата работа да се поеме от прислугата и разположен помежду атлазени възглавници, наргилета, танцувачки и чибукчии, наблюдавал блажено как прислугата подскача и тъпче черешовите костилки. Гледката падала като мехлем на сърцето му. В Цариград освен кючеците имах възможност да видя също тъй покрития пазар, много джамии, както и двореца на султана и неговия харем. В килиите на харема още стоеха тъпаните на евнусите с опъната върху тях овнешка кожа. С тези тъпани евнусите са извеждали на разходка белите робини на султана. Един каменен коридор свързва харема със самия дворец. Когато султанът е тръгвал от двореца към харема, за да иде при някоя от своите наложници, то той хвърлял на прислугата по пътя жълтици. Постепенно започнали да наричат този коридор златния коридор. В една от залите на двореца, където падишахът е водил тайните си разговори със своите най-доверени хора, има чешма с няколко чучура. Чешмата излива шумно водата от своите чучури в каменно корито. Тя тече и се плиска и с шума си е заглушавала всичките тайни разговори на султана. По този начин чешмата е пазела тайните на двореца от подслушване. Изглежда, че в ония тъмни султански времена е имало много подслушвачи и подслушването е било силно разпространено, щом и самият султан е трябвало да се пази от подслушвачите по този начин. Казано ни бе от нашите гидове, че в султанските времена не само подслушването, ами и доносничеството е било силно разпространено, което говори за голямата подозрителност от страна на султанството към служителите в двореца и в харемите… Горещият цариградски въздух жужеше едва доловимо. Издалеко и откъслечно се чуваха провлачените молитви на ходжи, като някакво скимтене се чуваха, сякаш нещо невидимо бе увиснало в жегата над града и скимтеше. Тънките минарета на джамиите трептяха леко в нажежения въздух като в някой мираж и отвсякъде се просмукваха неясни източни миризми. Не враждебни или противни, но непознати и заради туй чужди!

Дяволът, преправен на папуняк, не бе ходил като мен в Цариград и не знаеше, че е измислен кючек против съклета, защото се скиташе само из християнските земи! Нито пък знаеше, че съклет може да бъде разсейван и по споменатия по-горе начин с газенето и с тъпченето на черешови костилки. Той не познаваше мюсюлманските земи и странеше от тях, а когато се случеше да мине покрай рая или покрай ада на мюсюлманите, винаги се изненадваше, защото и от рая, и от ада се разнасяха все едни и същи маанета и възклицателни. И от двете места на талази, на талази идеше една и съща миризма на пушек, на пилаф и на овнешко. То и християнството не е цвете за мирисане, си казваше дяволът в подобни случаи, ама и мюсюлманството е таквоз нещо, че по никой начин не може да се разбере кое е раят му и кое — адът!

А относно кючека, мисля, че дори и да знаеше, то той едва ли би заставил познатите ни вече голи грешници от адовницата да играят този кючек отпреде му, защото те не само нямаше да разсеят съклета му, ами още повече щяха да го съклетисат.

И като нямаше какво повече да прави, дяволът, преправен на папуняк, остана да стърчи върху един камък посред реката съвършено омърлушен.

Ето така и щъркелът, и папунякът останаха много дълго време неподвижни в трептящата мараня.

Върбите обърнаха наопаки листата си и по този начин започнаха да изпаряват по-малко вода.

Късно подир пладне от различни места взеха да се появяват щъркели. Те прелитаха ниско над реката, въртяха глави на всички страни, търсейки къде да накацат. Някои птици кацаха в реката, другите продължаваха да летят, снижаваха се над усуканите в жегата царевици и кацаха зад тях. Откъм тази страна на царевиците се простираха зелени мочурливи ливади. Въздухът се изпълни с шум на пера и със свистене.

Щъркелът с болното крило се оживи.

Той на няколко пъти размаха крила, приветствайки по този начин прелитащите или кацащите в реката птици. Тия в реката не оставаха дълго време. След като прегазваха някой плитък брод, те се затичваха един по един, подскачаха по няколко пъти и отблъсквайки се с нозе от земята, прелитаха ниско над царевиците, за да кацнат отново в ливадите зад тях.

Дяволът, преправен на папуняк, видя, че по едно време и щъркелът с болното крило почна да тича през пладнището покрай реката. Той размахваше широко крилата си, имитирайки другите птици, подскачаше с дългите си червени крака, но въпреки всичките си усилия не успя да се отблъсне от земята и да полети като събратята си. Едното му крило се закачи в камъните. Сума време отдели, за да размахва и да опъва крилото, докато най-сетне го прибра бавно към тялото си, без да успее да го прилепи плътно, както плътно бе прилепено другото крило. То стоеше отпуснато и разваляше спретнатия му вид.

Известно време щъркелът остана неподвижен, после тръгна по реката през камъните и пясъчните наноси. Намери изоставен коларски път, закрачи спокойно по него.

Пътят го изведе върху високия бряг на реката.

Птицата се изкачи бавно и много достойно, дори с известна небрежност стъпи горе на брега.

И щом стъпи на брега, спря се. Дяволът, пъшкайки: „Хъ! Хъ!“, се смъкна неохотно от нажежения камък. Макар и все още омърлушен от жегата, той се помъчи да настигне щъркела. Видя, че птицата размаха крила и взе да се върти, изразявайки по този начин радостта си от нещо, или пък просто танцуваше. Дяволът се озадачи от поведението на щъркела, затова побърза да се изкачи горе на високия речен бряг и да види какво има.

Когато се изкачи горе, видя, че зелените ливади са пълни с щъркели.

Птиците се бяха пръснали на различни страни. Някои стоеха неподвижно, скупчени една до друга, други се лутаха в търсене на храна, трети оправяха перата си или се пощеха, четвърти се разхождаха бавно. Тук-там можеше да се види как посивял щъркел дреме, а някои се засилваха групово и се повдигаха във въздуха, но летяха ниско и бързаха да кацнат отново сред ливадите. Имаше и такива, които се повдигаха във въздуха от място, постоянно и бързо размахваха крилата си, но не политаха напред, а висяха на едно и също място, сякаш завързани за невидим конец. Краката им и те висеха надолу. Много птици тракаха с клюновете си, а по-опърничавите непрекъснато съскаха и търсеха с кого да се сбият. Виждаха се отделни птици как се повдигат само на пръсти и дълго време размахват крилата си, като че ги проветряват. Няколко двойки се вдигнаха във въздуха и най-неочаквано се сбиха помежду си, но боят им бе кратък.

Не се разбра кой е победителят, защото много скоро накацаха в ливадата и тръгнаха да търсят скакалци или малки жабчета, крачейки почти едни до други.

Всички тия птици се събираха тук, за да се подготвят за отлитане. Бяха стотици. От различни страни продължаваха да идват нови щъркели и да кацат в ливадите.

Трябва да е Макавей, рече си дяволът на ума. Бе чувал, че щъркелите отлитат на Макавей. Той искаше още нещо да каже на ума си, но в този момент съгледа една жаба отпреде си.

Жабата дишаше тежко в жегата. Бе втренчила щръкналите си очи в папуняка и от време на време отваряше заканително широката си беззъба уста срещу него, сякаш се заканваше да го нагълта. Преправеният на папуняк дявол не посмя да прекрачи по-нататък, боеше се от жаби. Той изостави щъркела и се вмъкна мигновено в царевиците.

Царевиците прошумяха подир него и го скриха.

Той влезе в царевиците преправен на папуняк и излезе оттам преправен на човек. За по-голяма убедителност бе откъснал и една жълта тиква. Бе забелязал, че почти всеки човек, щом влезеше в царевиците, излизаше от тях с някоя тиква в ръка, и сметна, че появявайки се с тиквата в ръка, то той по най-убедителен и съвършен начин ще имитира човек именно поради тиквата. И наистина, който и да го видеше в този му вид, щеше да помисли, че това е човек, излязъл по работа на полето. Щом обаче се появи той по такъв маскировъчен начин и направи първите си крачки към събраните в ливадите щъркели, ето че зад гърба му се разнесе глас, наподобяващ йерихонска тръба.

„Стой, не мърдай!“ — изрева гласът, предупреждавайки го да не мърда от мястото.

Дяволът се обърна по посока на гласа и видя от царевиците да излетява човек с пушка.

Човекът тичаше право към него. Той зареждаше пътьом пушката и имаше много заканителен вид.

Дяволът веднага хукна, не, ами се понесе светкавично покрай царевиците. И то с такава скорост тичаше, че въздухът покрай големите му уши засвистя. В залисията си той не се сещаше да хвърли тиквата, ами тичаше заедно с нея, размахвайки я с пълна сила покрай тялото подобно на махало. От това махало беглецът изглежда, че получи допълнителна енергия и скорост, защото започна да прави много големи скокове. Преследвачът, щом видя, че похитителят на тиквата се отдалечава с такива големи скокове през полето и почти се врязва в накацалите щъркели, спря се и изгърмя във въздуха.

Куршумът бръмна сърдито, търсейки да ухапе някого по пътя си.

„Лошо е да си човек“ — рече си дяволът, заслушан в сърдитото отбръмчаване на куршума.

Щъркелите, стреснати от изстрела и от тичащия насреща им човек, един по един започнаха също така да подтичват и да се вдигат без особена охота във въздуха. Отвсякъде се понесе шум на пера и на крила.

Дяволът продължаваше да тича запъхтяно, без да изпуска тиквата от ръката си… По едно време той съвсем се смеси с щъркелите, повдигна се леко от земята, видя се как босите му нозе увиснаха във въздуха, взеха да изтъняват, почервеняха и се сляха постепенно с десетките и стотици червени крака на летящите над ливадите птици.

Така дяволът се преобрази.

След като дяволът се изгуби по този начин сред щъркелите, във въздуха остана да се носи само тиквата. Тя прелетя известно разстояние, блестейки на слънцето като златна, и се търкулна в ливадите.

Вдигналите се във въздуха щъркели покръжиха, потракаха с клюнове, поиграха си, после започнаха да се снижават небрежно и да кацат отново в ливадите. Те никак не подозираха, че заедно с тях кацна и самият дявол, преправил се на щъркел по принуда.

Човекът с пушката се слиса и изпадна в пълно недоумение от видяното. Той бе полски пазач, прост човек и нерядко му се случваше да изпада в недоумение или да се слисва. По това време в България, въпреки техническия напредък и масовото разпространение на напредничави идеи, все още имаше области, където можеше да се срещне и по някой прост човек.

Щъркелът със счупеното крило стана свидетел на цялата гонитба, а така също видя и как похитителят на тиквата се преобрази в щъркел и се смеси с ятото. Той продължи да размахва крилата си и да се върти, изразявайки по този начин радостта си от срещата с толкова много щъркели. Когато и последните птици накацаха в ливадите, щъркелът най-после спря да се върти. Помъчи се отново да оправи счупеното си крило, но не успя; то си остана все тъй отпуснато.

Без повече да се мае, птицата тръгна с широки крачки към ятото.

Ако отдалече чуваше само свистенето на крилата при излитането или кацането, то с приближаването към колонията започна да долавя тихо съскане, писукане, шум на пера, както и равномерното дишане на птиците. Повечето от птиците се движеха като че ли безцелно, но когато пришълецът влезе в ятото, той изведнъж откри, че ни една птица не крачи безцелно, а че върви, като се вглежда втренчено в птиците срещу себе си. Застаналите на едно място помахваха от време на време с крила и също тъй се вглеждаха втренчено в преминаващите покрай тях, а по-заядливите налитаха да се бият. Някои само изсъскваха заплашително, протягайки напред шиите си. Ако в ливадата се откриеше натежал зелен скакалец, то тутакси на това място се струпваха най-малко дузина, почваха да се блъскат с крила, да се кълват настървено и щом зеленият скакалец изчезваше в нечие гърло, птиците една по една се разпръскваха всяка в своята посока.

Без да бърза, смесилият се с ятото щъркел обикаляше бавно, на няколко пъти подскочи във въздуха, за да изрази по този начин радостта си, че вижда толкова много птици край себе си.

Но не успяваше да се задържи той във въздуха, колкото и силно да размахваше крилата си, защото ако здравото крило гребеше въздуха и теглеше тялото нагоре, то счупеното крило гребеше въздуха и теглеше тялото надолу към земята. Затова подскочилият във въздуха щъркел изглеждаше смешен и още по-смешно се приземяваше, като залиташе на една страна, сякаш бе спънат. Почти винаги, залитайки при кацането, той се блъскаше в някоя птица. Блъснатата веднага изсъскваше насреща му и го перваше с крило тъй силно, че го отхвърляше далеч от себе си. Това обаче не го отчайваше. Той продължаваше да крачи все така въодушевено из ятото. Някъде се спираше, за да гледа как млади птици отведнъж се повдигат от мястото си, само с едно подскачане, и като започват да размахват силно крилата си във въздуха, увисват буквално на един метър от земята. Маховите пера по крилата пукат от напрежение, но птиците не политат нито нагоре, нито напред, а продължават да висят на едно и също място. По този начин те проверяват както здравината на мускулите си, тъй и здравината на всяко едно перо поотделно.

Играеха си тези млади птици!

Тези игри му бяха познати. Много лета се бяха минали от времето на игрите, но щом видеше млади щъркели да увисват във въздуха, все си спомняше как се учеше да хвърчи. В първите дни просто стоеше в гнездото и заедно с другите щъркелчета само размахваше крилата си. По-късно намираше кураж да застане на самия ръб на гнездото си и оттам да размахва крила. Краката и човките на всичките щъркелчета бяха черни. Но с всеки изминат ден те почваха да розовеят, крилата укрепваха, гнездото започна да става тясно. Един ден щъркелчето, тъй както размахваше крила, усети, че под краката си няма нищо. То се наведе, за да види къде е изчезнало гнездото. Гнездото си бе на мястото, младата птица се бе повдигнала само на една педя от него. Тя се стресна и побърза да стъпи в гнездото, на сигурно място, но щом стъпи, и нещо започна да я дърпа отново нагоре. Пак започна да размахва крилата си и да подскача. Успя отново да се повдигне от гнездото, но този път не се изплаши, а почувства много приятен гъдел да минава през тялото й.

Една привечер всички излязоха от гнездото и се наредиха по билото на покрива. Гнездото остана да пустее върху комина на къщата, нито един млад щъркел не се върна повече в него да търси закрилата му. Гладните кокошинки в гнездото почнаха да измират една по една, очаквайки напразно птиците да се завърнат.

Седмица подир седмица се изнизваха, крилата на младите птици укрепнаха, перата им станаха лъскави, почервеняха ярко клюновете и нозете им. Те вече по цял ден се скитаха из реката и окосените ливади в търсене на храна. Полето бе пълно със скакалци, опулени жабчета, голи охлюви и пъргави гущерчета. Все по-често и по-често младите птици започнаха да излитат над полето, описвайки елипсовидни кръгове. Горе високо те срещаха стари птици. Старите птици се катереха спокойно по невидими спирали към небето, без да размахват крилата си, а като планираха и използваха възходящите въздушни течения.

Чертаейки своите спокойни и плавни кръгове, щъркелите търсеха входовете към въздушните коридори, по които трябваше в края на лятото да се изтеглят на юг. Колкото повече наближаваше краят на лятото, толкова повече щъркели излитаха в небето и се усукваха горе по своите невидими спирали. А през това време долу из ливадите и по реката продължаваха да се събират нови и нови птици от всички посоки. Никой не можеше да каже дали птиците, издигнали се високо в небето, бяха водачите или само разузнавачи. Щом те се спускаха над земята и кацаха долу, други на тяхно място излитаха и започваха да се вият и да чертаят невидими елипси… Това продължи без каквато и да е припряност до деня на отлитането.

Един ден птиците се вдигнаха от земята с пращене и съскане, направиха широк кръг над познатото поле, над реката и над селото, сбогуваха се с опустелите гнезда и се понесоха величествено на юг в най-пълна хармония, сякаш бяха една-единствена гигантска птица, излетяла като че ли от пукналото се космическо яйце, а не стотици и хиляди щъркели, събрани от различни места, различни по възраст и опит. Всички щъркели до един бяха обхванати от особено опиянение, свистенето и съскането на крилата бе страшно, пукаха пера и виеха тихо опънати сухожилия. Въздухът се огъваше под мощния напор и размах на крилата, вихрови потоци се блъскаха, разбиваха се и се въртяха зад ятото. И заедно с това тези вихрови потоци въртяха и преобръщаха дълго време в себе си по някое отскубнато перо. Сакатият щъркел си спомняше как тогава целият свят постепенно изчезваше и оставаше да съществува единствено гигантското ято, понесено из синевата, властно притегляно от своята невидима звезда на юг, към древните халифати и към Индиите.

Оттогава два пъти в годината (пролет и есен) птицата щеше да преминава през тези въздушни коридори. Бяха много стари, проправени от щъркелите още в правремето. Странно и тихо жужене се носеше из тях, те целите потръпваха и трептяха. Из тези въздушни коридори на различни височини летяха различни птици, всяка една водена от своята далечна звезда. Имаше дъждосвирци, бързи и шумни, летяха дългочовки бекасини, отбръмчавайки като вретена, орли-змияри с тежък размах на крилата се преместваха с не особена охота на юг, малки пъстри птички се стрелкаха или описваха пъстри дъги, бързокрили лястовици се гмуркаха покрай тях; те бяха винаги забързани, сякаш се боеха, че ще закъснеят за нещо си! Нежни и срамежливи гургулички с поривист и отсечен размах на крилата преминаваха ниско под тях, запътени и те към своите Индии. Тези чернооки мили и изящни птици бързаха за нечие погребение там. Понякога далече-далече долу под гигантското ято на щъркелите с викове „Мър-мъру!“, с гръм и с трясъци прелитаха хиляди пъдпъдъци. Те просто ломяха въздуха с късите си и силни крила и летяха в най-ниската част, в самите въздушни сутерени.

Каква величествена гледка представляваха всичките тия летци! Целият свят изчезваше за тях, оставаха да съществуват само огромните въздушни коридори, видими единствено за птиците. Далечните звезди, украсили таваните на коридорите, едва-едва блещукаха. И цялата Вселена като че се стаяваше, заслушана в свистенето на птичите крила.

Аз не смея да твърдя със сигурност, но мисля, че е възможно по времето на тези дълги полети птиците да изпадат в особена птича еуфория. Почти вярвам, че при цялото това напрежение на мускулите и на нервната система, както и при ускоряването на кръвообращението, организмът на всяка една птица започва да произвежда особен вид наркотик, който подобно на допинга при спортистите поддържа тяхната добра форма. В наше време нещо подобно се получава при бегачите, които бягат за здраве. Те всъщност не бягат за здраве! Без да знаят, те тичат, докато тялото им започва да произвежда един особен вид наркотик. Щом организмът започне производството на това химическо вещество, то тогава тичащият преминава критичната граница и твърди, че на тялото му изведнъж е станало леко и му е крайно приятно от тичането. И колкото по̀ тича, толкова по-приятно му става… Аз съм се вглеждал в лицата на мнозина тичащи за здраве и по израженията на лицата, и по очите им съм откривал как те са изпаднали в особено наслаждение; то в никой случай не е наслаждение от физическото усилие и от тичането. Израженията на лицата, както и отнесените погледи на голяма част от бягащите за здраве твърде много наподобяват и напомнят лицата и погледите на онанисти. И то извънредно натрапчиво го напомнят или наподобяват… Ето каква е според мен ползата от тичането, ако въобще от тичането има полза.

Щъркелът тъй много се бе унесъл, че едното му крило съвсем се отпусна… Внезапно усети силен удар на човка в тила, залитна напред, приклекна и удари с гърдите си земята. Нараненото му крило се подви под тялото, няколко пера от него се смачкаха и натрошиха.

Птицата остана да лежи простряна на земята, изпънала настрана само здравото си крило. Тя се обърна да види кой я бе нападнал тъй подло и неочаквано в гръб и направи това навреме, защото в същия миг нападателят връхлиташе със заканително съскане към нея, търсейки да я клъвне на същото място. Падналият щъркел замахна със здравото си крило, всичките сили на тялото той бе съсредоточил сякаш в това здраво крило. Той перна нападателя през човката, нападателят залитна на една страна, изсумтявайки шумно с носа си. Нападнатият в гръб се изправи бавно, оправи, без да бърза (и доколкото бе възможно), смачканите пера върху нараненото крило и когато привърши, се огледа спокойно около себе си.

Тогава той забеляза много втренчени в него погледи. Някои очи бяха сиви, други бяха черни — според възрастта на птиците, — но независимо от цвета им от тях не лъхаше нищо приветливо. Зад тия птици започнаха да прииждат и да се трупат още птици. Някои дори взеха да се блъскат с гърди, за да излязат по-напред. Чу се тихо, заканително съскане. Притиснатият щъркел запристъпва неспокойно на място. Той взе да се обръща бавно по посока на съскането, като разтягаше и свиваше здравото си крило. Мускулите му се обтегнаха.

Заканите идеха откъм няколко млади птици. Те бяха седем на брой, всичките до една обърнати към самотния щъркел. Човките им аленееха ярко, шиите им бяха красиво опънати. Няколко от тях стоеха съвършено спокойни, но две или три птици постоянно се местеха от крак на крак. Те всичките имаха много елегантен вид и стоеха леко и небрежно върху високите си нозе. Бяха съвсем като нови тия младоци… Те нито бяха насмитани от летни бури, нито бяха опушвани от дима на комините, нито пък бяха летели достатъчно дълго; по-скоро само си бяха играли и се бяха гмуркали в топлия въздух, приятен и нежен като милувка, пълен с омайните миризми на лятото. Изглежда, че скучаеха в тази голяма птича навалица.

По-старите щъркели стоеха спокойно, съсредоточени в себе си или загледани към небето. Те чакаха небето да отвори невидимите шлюзи на въздушните коридори. Оттам щеше да се изсипе над полето онова загадъчно и тихо жужене, онази едва доловима вибрация, пред които всяко птиче сърце започва да потръпва и изпада в крайна възбуда… Младите чакаха, но скучаеха, защото не знаеха какво точно трябва да се случи в тези мочурливи ливади, пълни с птици.

Пресягайки се отдалече, една от младите птици клъвна притеснения щъркел. Той се обърна бързо към нападателя, готвейки се да го удари с крилото си. Искаше да върне удара и по този начин да отговори на предизвикателството. Но не успя да си върне. Птиците изведнъж го нападнаха, събориха го веднага на земята, просто го пометоха с крилата си. Като се бутаха една друга, те се мъчеха да го клъвнат или да го ударят с крилата си, но понеже прекалено много се бутаха, си пречеха една на друга.

Събореният на земята се бранеше отчаяно.

Той се мяташе на всички страни, блъскаше и риташе своите нападатели и мъчители. Благодарение на широкия и силен замах на здравото крило успяваше да запазва един съвсем малък участък свободна територия. При възможност се опитваше да възпре атаките с някой мълниеносен удар на човката. Тези мълниеносни удари бе усвоил през всичките ония лета, когато влизаше в единоборство с големите влечуги из полето. Не едно влечуго се бе гърчило в страшни спазми след неговите светкавични удари. И не едно влечуго щъркелът улавяше в човката си и издигаше високо в небето още докато то се гърчеше и съскаше страшно, сякаш го печеха на жива жарава. Младите нападатели нямаха неговия опит, но бяха наперени. Не обръщаха кой знае какво внимание на ударите му и най-важното — бяха много.

Те продължаваха да налитат методично отгоре му и за съвсем кратко време го изблъскаха в края на ятото. Към тях се присъединиха още птици. Новите връхлетяха направо отгоре, както се спускаха от небето. Всички те искаха да го пропъдят далече от себе си и от ятото.

Като видя, че всяка съпротива е безсмислена, щъркелът издебна един миг, за да даде гръб на побойниците.

Без да държи сметка за каквото и да било честолюбие, той побегна. По пътя си блъскаше някоя умислена птица или стряскаше някой задрямал, застанал само на единия си крак щъркел. Много птици го клъвваха, тъй както бягаше. Те не знаеха защо бяга, но щом забележеха, че бяга, притичваха и бързаха да го клъвнат. Сред птиците и животните това е много разпространено. Пази боже да разберат, че някой е слаб или че е обърнат в бягство. То тогава кой откъде завърне гледа да удари по бягащия. Ако това става сред хищници — хищникът гледа, ако може, да ухапе бягащия, нищо че му е събрат. И сред хората е така! То иначе и не би могло да бъде, нали човекът е също тъй част от природата и колкото и да привардва себе си, то той сам чувства чак в костния си мозък как тихо ръмжи хищникът. Обича човекът да гони бягащия! И ако не го подгони, то ще замахне и ще го замери с някой камък. И всичко това все в името на някоя добродетел или на някоя голяма идея.

Беглецът се спря едва когато се озова на същия коларски път, по който преди малко бе излязъл от реката.

Целият бе раздърпан и имаше крайно омърлушен вид.

Побойниците не хукнаха да го преследват. Бе им достатъчно, че го избутаха, а още по-точно, че го изритаха навън от ятото. Те оправиха спокойно перата си и без да бързат, тръгнаха да се разхождат. Вървяха вкупом, все тъй красиви и изискани. Черно-бялото им оперение ги правеше много елегантни. В движенията им се долавяше лека небрежност и предизвикателство. Сила напираше в тези млади птици и като не знаеха какво да правят със силата си, търсеха с кого да се сбият. Да ме прости бог, но имаха те вид на ония млади хора, които свикнахме да виждаме все по-често и по-често около себе си. Малко отегчени, малко високомерни, предизвикателни и пълни с презрение към целия свят. Те постоянно дъвчат своята блудкава дъвка, дъвчат я механически и колкото повече дъвчат, толкова повече очите им изпъкват и почервеняват. Те вървят на тумби, на тумби и не точно вървят, а се движат. Приличат на пясъците, движени от реките. Тях ги движат събитията. Това са част от горчивите плодове на нашето време. Те са зачевани без особена любов и трепет, зачевани са едва ли не помежду другото, съвсем делнично, в нощи ни горещи, ни студени, без да може да си спомни някой или да каже луна ли имаше в тия нощи, звезди ли бяха, светли ли или непроницаеми, вятър ли се скиташе навън да огъва дърветата и да преобръща и да чете по улиците стари вестници, или тих дъжд се стичаше по стъклата на прозорците и почукваше меланхолично в тенекиените улуци… Тия горчиви плодове като че са се пръкнали единствено за да строшат стъклата на прозорците ни, та по този начин да подчертаят своето презрение към света!

Но за това не остава време, времето не достига. Слава богу, стъклата на прозорците остават здрави, защото младите, преди да са изпълнили заканата си към света, бързат да се оженят и ето че цялото им презрение и високомерие се изпаряват. Те много бързо свалят от себе си и захвърлят край пътя тези дрипави дрехи — тъй змията съблича бързо от себе си своето змийско съблекло. А като се появи и тяхното гардже, наречено от народа врекалец (вероятно защото врещи), то ще се види как младите съвсем объркват конците и стават съвършено безпомощни. Не съм сигурен, че бракът очовечава!… Той по-скоро сащисва хората, обърква ги, без всякакво съпротивление отнема свободата им и като ги спешава, полека-лека ги вкарва в дълбоките като пропасти коловози, проправени от други преди нас. За съжаление, тези дълбоки като пропасти коловози са проправяни в невежи времена! Но какво да се прави, като само невежеството е почти безкрайно!… Ние всички вървим толкова отдавна по тези коловози, че никой не помни вече откога вървим. Те са тъй дълбоки и тесни, че ни можеш да изпревариш в тях някого, нито пък можеш да изостанеш… Наникъде!… Клопка за човека е всичко това, за да може той да се размножи, да отгледа децата си и да ги подготви за коловозите. Те на свой ред ще изминат своята отсечка по пътя, ще се размножат, ще отгледат децата си и ще ги подготвят за коловозите. От време на време се вижда как някои се изпрягат от ярема, изоставяйки скъпоценния товар насред пътя. Но скъпоценният товар не остава насред пътя, той се поема от други, за да не изостане от общия ритъм на коловозите. Еднообразен е този път, но какво да се прави, трябва да се извърви! Няма кой друг вместо тебе да мине по този път, тъй както и никой не може вместо тебе да се изкъпе!

И младите побойници ще остареят, нищо че вървят сега наперено!

Прогоненият щъркел поглеждаше печално към щърковата колония. Във всички посоки щъкаха птици, поединично или на групи. На отделни места се бяха обособили сговорчиви двойки, птиците се пощеха една друга. Имаше отделни групи, по седем-осем и повече щъркели. Те се водеха от старейшини с посивели пера. Почти навсякъде се виждаха да стърчат неподвижно самотници или философи в очакване на нещо. Те нито оправяха перата си, нито помръдваха, а стоеха съвършено неподвижни, всеки един загледан пред себе си. Тези птици бяха готови за полет и само чакаха кога небето ще даде знак, за да се вдигнат във въздуха заедно с ятото.

На фона на подвижната, постоянно щъкаща колония, на излитащите и кацащи птици, на фона на цялата тази птича шарения прогоненият, или още по-точно, изританият най-безцеремонно и грубо щъркел имаше съвсем унил вид… То и как ли иначе би могло да бъде!… Потръпваше леко, напрегнатите допреди малко мускули се отпускаха.

Най-сетне и самата птица се отпусна, като застана на колене.

Щъркелите свиват обратно коленете си, тъй че нозете им отиват напред. Така човекът свива ръцете си в лактите… Той изпружи напред нозете си, положи ги внимателно върху окосената трева и събра, без да бърза, потъмнелите си пръсти. Тях също тъй положи много внимателно и предпазливо върху тревата. После наведе глава и без да докосва с човка земята, се загледа в някаква видима само за него точка или знак. Позата му напомняше позата на богомолец. Никаква тръпка вече не преминаваше по тялото му. Дали щъркелът в тази си поза почиваше, или бе застанал на колене, за да не го нападат повече, аз не мога да кажа, а и едва ли някой би могъл да каже. В позата на богомолец щъркелът бе обърнат изцяло към себе си, постепенно потъваше в самия себе си. Сам на себе си и олтар, и богомолец.

Времето се пречупваше бавно, жегата затихваше. Въздухът все по-слабо и по-слабо трептеше. Далече откъм реката се чуваха подвиквания: „Оу!… Оу!“, но човек не се виждаше. Усуканите от жегата кукурузи го скриваха. Това бяха подвикванията на оня несретник, пастира. Той гонеше сега истеричавите свине назад към селото.

А от всички страни продължаваха да идват все нови и нови щъркели и да кацат в окосените ливади. На залез-слънце се изсипа цяло ято, бяха повече от сто щъркела. Те накацаха в средата, право върху колонията. Ония отдолу се раздвижиха, заразмахваха крилата си. Някои излетяха във въздуха, завърза се дори бой. Но всичко това бе за съвсем кратко време. Птиците се успокоиха много бързо, прибраха крилата си, излетелите във въздуха накацаха отново. Новопристигналите започнаха да оправят перата си.

По здрач все още продължаваха да прииждат щъркели. Дори и по-късно, когато съвсем се стъмни, изританият извън ятото щъркел чуваше край себе си въздухът да свисти от прелитащи птици.

На небето заблещукаха звезди и то постепенно придоби дълбочина.

Прелетът свърши.

Окосените ливади полека-лека притихнаха, смълчаните посред тях щъркели заприличаха на белезникав облак, паднал безшумно посред полето. Притихнал бе и прогоненият от колонията щъркел. Той мълчеше и се ослушваше в очакване небето да започне да разтваря шлюзите на своите въздушни коридори.

Унесен в дрямка, щъркелът дочуваше как спящите птици сумтят през носовете си, как нечие крило прошумява, протягайки се, и търси пипнешком другите птици до себе си. Или припляскват изплашено крила, стреснати насън. После всичко се успокоява и притихва, люляно приспивно от тихото сумтене.

Късно след полунощ той дочу странен шепот. Отначало този шепот бе толкова тих, че едва го долавяше помежду другите шумове. Отнякъде го викаха, но съвсем тихо, внимаваха да не разбудят спящите. Размърда се, за да излезе от дрямката. Посред ливадите видя светлеещия облак на колонията. Птиците продължаваха да спят, шавайки тук и там леко.

Звездна нощ се разстилаше от край до край. Звездите светеха ярко и правеха мрака прозрачен. Небето и то бе прозрачно и цялата Вселена изглеждаше прозрачна и много дълбока. Там, в самия безкрай, тя леко светлееше.

Небето най-после бе започнало да разтваря шлюзите на въздушните коридори. Оттам именно идеше този тайнствен шепот. Той се изливаше върху тъмните гърбици на хълмовете, върху невидимата в тъмното река, върху сумтящата посред ливадите колония, върху цялата, забулена в прозрачен мрак земя. В него имаше нещо много поверително. Все едно че самото мироздание бе долепило уста до ухото на щъркела и му доверяваше своята тайна.

Птицата съвсем се разсъни.

Изправи се. Перушината върху гърдите й настръхна. Тя разкърши здравото си крило, протягайки го до края. Опита се да раздвижи и болното, но едва-едва го размърда. Беше се схванало. Прокара няколко пъти клюн през настръхналата върху гърдите перушина. Перата едно по едно се отпуснаха и прилегнаха плътно.

Доби почти спретнат вид.

Без да спира да се ослушва, направи няколко крачки през ливадата. Когато доближи колонията на опасно разстояние, се спря. Обърна главата си на една страна, за да чува по-добре. От североизток подухваше леко, затуй щъркелът обърна едната си страна към ветреца. Така той щеше да чува по-добре какво се шепне. Видя как една подир друга от небето се отрониха няколко звезди, издраскаха набързо небето, разпръснаха искри около себе си и изгаснаха. Ни една звезда не успя да стигне до земята, а се изгубваше високо над тъмните гърбици на хълмовете.

Шепотът започна да става по-интензивен. Тиха музика се вмести в него; или по-точно се впи в него. Щъркелът се разшава и взе да прави такива движения, сякаш искаше да отхвърли нещо от себе си. Все едно че кърлеж се бе впил внезапно в темето му. Но лека-полека се успокои и сума време остана неподвижен, извил главата си на една страна, подлагайки я на лекия ветрец.

То всъщност не бе и ветрец, а по-скоро нощта дишаше насреща му. До полунощ тя бе вдишвала дълбоко, с цялата си мощ всичките миризми на земята, а след полунощ издишваше всичките тия упоителни миризми, сгъстявайки ги до премаляване.

И ето, упойван и едва ли не хипнотизиран от тия плътни миризми, от небесния шепот и музика, щъркелът почувства как нещо вътре в самия него започва да звучи тихо. То нарастваше постепенно, изпълваше бавно цялото му същество. Дочу от много, много далече тихи позивни. Тези тихи позивни идеха чак от дъното на правремето.

Птицата се разтрепера.

Повдигна се и известно време стоя изправена на пръсти. Сърцето й започна да бие бързо, откликвайки на далечните позивни. Зовяха я и тя отговаряше на позивните… Прошумя гигантско крило, някаква могъща, но невидима в тъмното птица прелетя бавно над земята. Въздухът започна да стене и да вибрира. И дълго още след като отшумя гигантското крило, той продължаваше да стене.

Постепенно всичко затихна. Изчезна и се стопи в тайнствения шепот. Остана да звучи единствено далечната музика. Духач някой духаше в тръба с променлива сила.

Застанал все още на пръсти, щъркелът се взираше в пустите небесни коридори. Дори прилеп не зърна в тях да прелита. Той съгледа дълбоко в небесната бездна малка блещукаща звезда. Милиарди звезди трептяха в нощта, между тях имаше и звезди от първа величина, но той тъкмо тази малка звезда съгледа. Тя го мамеше и милваше едновременно.

Бе неговата звезда!

Звездата надникна чак вътре в душата на птицата и заля с мека светлина всичките й кътчета. Не остана там никаква тайна! По този начин само много близко същество може да те погледне и да надникне в душата ти. Когато се поглеждат близки, то те надникват направо в душите си, осветлявайки всичките им тъмни и интимни кътчета. И нищо, ама съвсем нищо не можеш да скриеш от погледа на скъпия на сърцето ти човек, впит в тебе!

Щъркелът отмаля. Нозете му бяха изтръпнали, затова тръгна напред и назад, искаше да ги раздвижи.

Тихите позивни продължаваха да пулсират равномерно, невидимият духач подухваше в небесната тръба, изтръгвайки страшни звуци от нея. Пулсираше равномерно и далечната блещукаща звезда, като че бе нечие самотно, изтръгнато в тъмнината сърце. Със същия пулс биеше и сърцето на щъркела, откънтявайки в гърдите му. Тъй капката вода откънтява, когато пада на дъното на дълбок кладенец. Натам, към малката блещукаща звезда, водеше неговият път. Там, в края, бяха древните халифати и Индии, прародината бе там, зимовището на всички. Оттам идеха тихите, но хипнотични позивни.

Колонията се размърда, една по една птиците взеха да шават.

Те се лутаха напред и назад, протягайки лениво крилата си. Спираха се, замислени над нещо или заслушани в нещо, после, без да бързат, пак тръгваха из ливадите. Бяха като някои сомнамбули.

Нощта светлееше, на изток небето доби виолетов оттенък. Подир виолетовото на хоризонта се появи боязливо розова ивица. Земята под небето изглеждаше черна, тежка, невероятно голяма и много по-материална, отколкото е през деня. Звездите бяха почнали да бледнеят.

Избледня постепенно и цялото небе.

Съмваше се.

Колонията съвсем се раздвижи. Прогоненият щъркел гледаше завистливо към нея. Видя няколко птици да подрипват нависоко. Те правеха по два-три силни размаха с крила и отново кацаха в ливадите. Други извиваха назад шии и дълго време триеха глави в гърбовете си. Трети оправяха с човки перата си и като ги подръпваха, проверяваха дали са достатъчно здрави.

В единия край на ятото някакъв щъркел започна да трака продължително с човката си. Беше като някоя механическа играчка този щъркел. В тракането му имаше много въодушевление и възторг. Така въодушевено и с възторг щъркелите тракат обикновено през пролетта, при токуване. Но какво токуване сега, в края на лятото, когато над главите на всички птици се носеха властните позивни за отлитане и въздушните коридори бучеха страшно! Щъркелът обаче не обръщаше никакво внимание на небесното бучене, ами се въртеше на едно място и огласяше полето със своето весело тракане.

Птиците от колонията започнаха да се трупат около него, раздразнени от непрекъснатото му тракане. Няколко от тях го клъвнаха предупредително, но токуващият, вместо да млъкне, започна да трака още по-силно. Бе изпаднал в крайна възбуда. Бранеше се от своите нападатели, промъкваше се навътре в колонията и продължаваше да токува. Към първите нападатели се присъединиха още. Тогава, за да се отскубне от тях, токуващият щъркел излетя във въздуха. Пришълецът видя как той силно размаха крилата си и полетя нагоре почти от място, защото отвсякъде бе обграден от нападащи и биещи го птици и нямаше как да се засили за излитане. За щъркел това е много трудно. При излитането всяка една от тези птици се нуждае от дълга писта, за да може, като се затича по земята и като маха силно с крилата си, да набере нужната скорост. Но ето че почти едновременно с токуващия във въздуха се вдигнаха няколко млади птици. Те го притиснаха и започнаха да го бият.

Като видя, че няма къде да избяга и че не може да се отскубне от своите преследвачи, беглецът изведнъж се спусна надолу и се сгромоляса посред колонията. Птицата се надяваше по някакъв начин да се скрие в самата колония. Тя бе престанала да токува.

Преследвачите се втурнаха подир беглеца, но понеже под тях нямаше никакво празно място, то те връхлетяха върху застаналите в ливадите щъркели.

Истинска буря се разрази в колонията. В центъра й се започна ожесточен бой. Някой щъркел се опитваше да се отскубне, като излети във въздуха, но мигновено към него се втурваха по няколко изведнъж и го събаряха долу, преди да е успял да изпъне назад нозете си. При кацането биещите се помежду си помитаха застаналите в ливадите щъркели. Те от своя страна се нахвърляха тутакси, за да си върнат ударите. Ето защо никой не можеше да разбере кой с кого се бие в тази бъркотия и за какво всъщност е целият бой.

Токуващият щъркел отдавна бе млъкнал. Нещо повече, той като че бе пропаднал вдън земя, а предизвиканата от него бъркотия продължаваше. На няколко пъти цели групи се вдигаха във въздуха и водеха въздушен бой помежду си. Сетне птиците се разпръсваха и кацаха бавно една по една в ливадите, а през това време нова група вече се издигаше нагоре и всяка една птица, освен че се стремеше да се задържи във въздуха, мъчеше се, ако може, да събори най-близката до себе си птица.

Постепенно биещите се се разпръснаха и когато колонията притихна и се успокои, щъркелите видяха как от ятото един папуняк се измъква с пъшкане: „Хъ! Хъ!“.

Папунякът вървеше на зигзаг и се провираше много сръчно между нозете на птиците. Отдалечавайки се от дългокраката колония, той стигна до една могилка (чучка), покрита с рядка тревица, и се покачи на нея. Тази могилка всъщност бе къртичина. В ливадите живееше двойка къртици, тя непрекъснато разширяваше своето подземно жилище като лабиринти и избутваше изкопаната земя навън. Така се образуваха малките къртичини. Върху тях поникваше рядка тревица, много дива. Добитъкът не я пасеше и тя стърчеше като косми върху брадавица. Мястото бе извънредно удобно за папуняк, по-удобно от това не можеше и да се желае!

Изританият извън колонията щъркел погледна бегло папуняка. В него той позна омърлушения папуняк от реката. Не му обърна повече никакво внимание, ами започна да се движи неспокойно напред и назад покрай колонията.

Птиците в колонията също станаха неспокойни. Някой или нещо ги викаше… Човек никога не е повикван така от никого, освен може би в смъртта си… Бученето в небето бе притихнало, само едва доловимо свистене се дочуваше оттам, сякаш горе из коридорите имаше силно въздушно течение. Тръпка премина през колонията. Няколко от най-крайните птици се засилиха през ливадите и излетяха. Подир тях с подскоци се засилиха следващите. После други взеха да тичат и да размахват силно крила, докато накрая цялата колония се затича. Най-бързо тичаха най-първите птици, най-бавни бяха последните. Щом първите се вдигаха във въздуха и изпъваха шиите си, то зад тях другите се отлепяха тичешком от земята, за да направят място на подтичващите подир тях. Шумът от птичите крила все повече и повече се усилваше, той нарастваше като някоя лавина. Във въздуха се образуваха вихри.

В един миг цялата колония се повдигна от земята, плъзна се леко напред и набирайки бавно височина, полетя над ливадите.

Въздухът започна да вие и се изпълни с грохот от силния размах на крилата. Тънко свистяха и съскаха маховите пера, склонови ветрове и вихрови потоци се смесиха едно в друго.

Нещастникът със счупеното крило започна да тича с всички сили през ливадата. Препъваше се в къртичините, на няколко пъти дори падна, но не се спря, а щом се изправеше, започваше отново да тича, размахвайки силно здравото си крило. Другото крило се тътреше по земята и се удряше в къртичините, но той не му обръщаше никакво внимание, а продължаваше да тича и да подскача смешно. Надяваше се при всяко следващо подскачане да успее да се залови здраво за въздуха и като се покатери по него, най-сетне да стигне отвореното гърло на въздушния коридор и да се напъха вътре в него.

Но не би!

Колонията продължи да се издига. Когато стигна определена височина, ятото направи няколко големи кръга в небето. Птиците не бързаха да отлитат, а се въртяха бавно над земята. През това време те подреждаха ятото. Тяло до тяло, крило до крило, стотици чифта крила. Като че ли не се подреждаха птици, ами се подреждаха атомите на ятото, за да се получи нещо единно и цяло.

При полет в птичите ята се създава особено единство, определящо се от теглото и от скоростта. В ятото всички имат еднакво тегло и летят с еднаква скорост. Това особено добре може да се види при бързо летящите птици, например при дъждосвирците, при дивите патици или при скорците. Скорците понякога хвърчат с хиляди в една колония, спускат се най-внезапно към земята, едва ли не буквално падат към земята, но преди да я достигнат, съвсем неочаквано се издигат нагоре, сякаш преодоляват невидима преграда. Или се огъват и усукват в движение, наподобявайки гигантски водовъртеж, и ни веднъж ни една птица не се сблъсква с останалите в ятото. Все едно че не летят стотици и хиляди, а се носи едно-единствено гигантско същество, което ту се рее небрежно в небето, ту си играе, гмуркайки се във въздуха, или се понася със свистене като някое торпедо. Ако ястреб погне полски врабци и човек се случи наблизо, то той ще види как врабците прелитат като някой метеор над главата му и се забиват подобно на метеор в най-близката трънка. При летенето се създава особен, единен поток, би могло да се говори за единно енергийно поле. Тук всеки един поотделно лети в своето лично, интимно поле, вътре в своята аура, докосвайки едва-едва личното поле или аурата на най-близката до себе си птица. Освен при птиците това може да се наблюдава и при рибите. Рибните пасажи се реят съвсем спокойно във водата, сънени и флегматични, но при най-малката опасност те се втурват стремително напред и ако някой хищник се е втурнал по петите им, ще се види как отделни риби подскачат във водата, гмуркат се мигновено и отново търсят пасажите. И ни една риба не се сблъсква с другите риби въпреки смъртната опасност, ами се носят по такъв начин тези пасажи, като че не са съставени от хиляди малки риби, ами са гигантски скандинавски видри, които ту се гмуркат в тъмните бездни, ту се издигат, играейки си, към повърхността на водата. Очевидци свидетелстват, че дължината на гигантската видра е между осемнайсет и трийсет метра, но може да бъде и по-голяма… По същия начин, ако ние хвърлим шепа пясък нагоре във въздуха, то песъчинките ще полетят, без да се сблъскат, и когато стигнат определена височина и загубят инерция, ще започнат да падат надолу също тъй, без да се удрят една в друга. Би могло да се каже, че по същия начин се носят и небесните тела във Вселената, без да се сблъскват едно с друго въпреки голямата скорост. Тяхната скорост е шеметна. Целият материален космос се носи с тази шеметна скорост, като всяка една звезда, планета или галактика се върти и вътре в своето интимно и самотно поле, в своята тъжна, лична аура.

Само човекът, моят брат, като върви, се блъска в околните, също тъй негови братя!…

Но ето че щъркелите подредиха най-сетне ятото. Размахвайки бавно крила, те се понесоха величествено на юг. Казвам величествено, защото именно тази дума най-много подхождаше на груповия летеж на птиците.

Останалият в ливадите щъркел спря да се щура и препъва в обраслите с рядка тревица къртичини. Той изви тъй главата си, че да може да наблюдава отдалечаващото се ято, без слънцето да му блести в очите и да му пречи. Колонията се отдалечаваше на юг, като заедно с това проникваше и навътре в небето.

Не само щъркелът гледаше отлитащата колония.

Аз също гледах отлитащата колония и чувах властното бучене над главата си. Небесната дълбочина ме мамеше. Духът ми внезапно се откъсна от тялото, повдигна се нагоре и полетя след птиците. Стигна много бързо разтворените въздушни коридори. Те зееха като бездни. Фучене и съсък се носеше из огромните им гърла. Само за миг духът надникна в тях и продължи да се рее все по-нагоре и по-навътре в пространството, прониквайки много бързо в неговата пустота. Пустотата го притегляше с голяма сила.

Спря се чак когато видя пукнатини в небето.

Иззад пукнатините надничаха други небеса. Това бяха съвсем нови, непознати етажи на Вселената… Звезден дим се виеше в небесните пукнатини и се усукваше бавно и спираловидно. Сякаш гигантски смок се навиваше лениво, проблясвайки с люспите си. Или агонизираше някакво космическо, абсолютно непознато и неподозирано същество, като затваряше бавно своята спирала?… Трудно можеше да се каже!… Сред звездния дим се носеха тържествено и с лекота труповете на богове. Боговете бяха застанали в своя вечен покой. Лицата им изглеждаха каменни, както и телата. Ни един косъм не се виждаше върху ничие лице или тяло. Бяха съвършено гладки. Труповете на тези богове напомняха донякъде трупа на космическия удавник с тази разлика, че ни един от тях не поглеждаше през тесните цепнатини на клепачите си. И ни един от тях нямаше пресни, кървави рани върху своите плещи. Те се въртяха бавно, всеки един се преобръщаше около своята ос. Изглежда, че това въртеливо движение ги поддържаше увиснали в пространството и ги тласкаше напред.

Гледката беше хипнотизираща.

Сред звездния дим се виждаха също така да плуват и гигантски ембриони. Дали бяха те ембриони на бъдещи богове, разхвърляни из различните етажи на Вселената, или само мъртви зачатъци, не можеше да се разбере… Стана непоносимо студено.

Духът усети студа и побърза да се върне назад.

Голямо облекчение почувствах, когато духът докосна тялото ми.

Погледнах щъркела. Нещастникът продължаваше да стои посред къртичините, сгушил глава между раменете си. Сакатото крило, отпуснато към земята, му придаваше крайно унил вид. Недалече от него, върху обрасналата с рядка тревица къртичина, дремеше папунякът. Неговият вид също тъй беше унил.

Няколкото ранни кърпикожуха в ливадата със своите виолетови цветове допълваха и подчертаваха унинието и меланхолията на пейзажа. Из въздуха се носеха сребристи паяжини. Трудолюбиви паяци се мъчеха да опаковат земята. Сигурен съм, че ако успееха да я опаковат, то те непременно щяха да я отмъкнат в някой тъмен ъгъл на Вселената и там да изсмучат всичките й сокове!

По някое време откъм реката се появи човек с мотика на рамо. Той накуцваше и пушеше. Щъркелът се размърда. Повдигна глава, за да види по-добре човека, но остана на мястото си.

Човекът с мотиката имаше замислено, тъжно лице. Той не погледна ни щъркела, ни папуняка. Като излезе на ливадата, спря се. Свали мотиката от рамото си, подпря се с ръце на нейната дръжка и започна да опипва с очи къртичините. Някъде те бяха разхвърляни безразборно, другаде се подреждаха в почти права редица, на места криволичеха зигзагообразно. Някои къртичини стоеха съвсем самотно, групирани по три или по четири на едно място. Цялата ливада, къде по-малко, къде повече, бе осеяна с къртичини. Обраслите с тревица могилки бележеха подземните пътища на слепи същества. Някои бяха стари, още от зимата и пролетта или отминалата и по-миналата година. Други бяха правени през лятото, а имаше и съвсем пресни, от завчера и от вчера. Те се чернееха върху ливадите като купчини въглища. Това бе богат и тлъст чернозем, в който слепите къртици постоянно дълбаеха, избутвайки навън изкопаната пръст… Човекът, подпрян на мотиката, оглеждаше къртичините и допушваше спокойно цигарата си. Тъжният израз на лицето му не се променяше, очите му бяха дълбоко замислени. Млад човек беше, а имаше вид на човек, изгубил най-малко половината от гемиите си. За какво тъгуваше този човек, не можеше да се разбере. Аз мисля, че той не тъгуваше, ами сухото му лице беше тъй моделирано, че от него да вее постоянно тъга и замисленост. Просто има хора, чиито изражения на лицата са постоянно тъжни, макар че те вътрешно може и да се радват и дори да изпитват щастие. Твърде често външността лъже. Ако вие погледнете, а още повече ако пипнете една копринена буба, ще се погнусите от този нищожен червей и ще отдръпнете гнусливо ръката си, забравяйки, че вътре в това нищожество се извършва чудо и че самият този студен червей, дъвчейки горчива черничева шума, превръща горчилката в най-нежна коприна. Тъй и човекът, дъвчейки горчивата шума на живота, се мъчи да превърне горчилката в свое благо. Но колкото повече бръсти, толкова по-горчива му се струва бръстината. И ето, тази именно горчилка пропълзява върху лицето на човека, за да остави върху него своя дълбок и неизтриваем отпечатък! (Ще ми се да възкликна на това място: Еее, човече! Шумоядецо! Сума бръстина обръстихме с тебе по баирите на живота, сума нещо сдъвкахме, а не можахме да превърнем тази горчива бръстина в благо, за да се услади душата ни!)

Изглежда, че човек никога не ще успее да довърши храма на душата си и е обречен да стои постоянно сред неговите развалини! Лично аз се моля тоя храм да не бъде дострояван. Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Чувствам докосването до нещо, което, умирайки, се съревновава с времето, не, ами се вгражда в самото време и друг кръговрат върти неговото разпадане. Всяка една завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда. Бих казал, че той вижда повече дори от Бога. Та и какво ли всъщност би могъл да види Бог със своите безцветни очи! Разказваха ми за един много тъжен негър, който стоел миналата година посред Рим с плакат с надпис: „Бог няма цвят!“… Гущерът има! И окото му не е безцветно, ами е черно като мънисто, пробожда те до самото сърце, когато се вгледа в тебе! Той, гущерът, може да бъде нещо много повече от самого Господа-Бога! Не може Господ-Бог да пропълзи подобно на гущера, нито има тънки нокти на лапите като гущера, нито може да бъде подвижен и пъргав като гущера, за да пропълзи по припеците, по гладките камъни и по отвесните стени на развалините! Не може Господ като гущера!

Човекът пушеше, подпрян на мотиката. Той се размърда, та по този начин извади и мен от лутането из развалините. Като се спря на няколко пресни къртичини, плю на ръцете си и започна да ги разкопава с мотиката. Работеше бавно. Копаеше и разпръскваше равномерно пръстта наоколо си. Изглежда, че бе решил да изтреби всички къртичини, като ги заличи от лицето на земята. Изтребваше ги методично, както методично се изтребват въшки. Не се разсейваше и не спираше да почива, затуй работата му спореше.

Ливадата около него много бързо почерня от разхвърляната пръст.

Щъркелът забеляза това. Той се размърда и се запъти към човека с мотиката.

Защо птицата се запъти към копача? Почти винаги, когато някой човек излезеше в полето и започваше да копае земята или да я оре, то щъркелите се насочваха към този човек, защото в разкопаната или разорана земя се изваждаха на бял свят изплашени дъждовни червеи, най-различни шаващи буболечици, паяци, ларви, бръмбари, както и добре охранени черни щурци. Ето затова и щъркелът тръгна към разкопаните къртичини.

Копаещият спря да копае. Той огледа сакатата птица, отстъпи назад, накуцвайки. Лицето му бе все така тъжно.

Рече: „Ела! Ела, побратиме!“

Щъркелът се стресна от човешкия глас, но не побегна, а остана на мястото си. Копачът запали цигара, лицето му се обви в дим. Разкашли се, покашли и започна отново да копае, не, ами да изтръгва къртичините една по една, както се изтръгва кокоши трън. Несретникът постоя, загледан в святкащата мотика, престраши се и пристъпи напред.

Още в началото на разхвърляната по ливадата пръст той намери дъждовен червей. Червеят с всички сили се протягаше и бързаше да се вмъкне отново под земята, на тъмно, но птицата го изпревари. Тя направи само едно мълниеносно движение с глава, във въздуха се мерна усукващият се на възли дъждовен червей. В следващия миг той изчезна в червената човка. Чу се тихо потракване, птицата изсумтя доволно. И веднага след това забеляза пъплещ безкрил скакалец. Скакалецът, изваден на дневна светлина от копача, бе изпаднал в паника. Той бягаше напред, спираше се, сетне се връщаше, пак се спираше, отново побягваше, отново се спираше, за да побегне пак наникъде. Търсеше изход или спасение. Беше като смахнат.

Птицата го спаси от затруднението с един удар на човката. Направи го, сякаш че му се притичаше на помощ!

Зърна дъждовен червей да се протяга върху прясно изкопаната пръст. Това бе съвсем близко до копача. Не посмя да прекрачи към него и с голямо съжаление наблюдаваше как пълзящата твар се провря в малка пукнатина и се изгуби в нея, придръпвайки на тласъци опашката си.

По едно време копачът извика:

„Скачок!… Скачок!“.

Той спря да копае, сочейки с ръка един зелен скакалец.

Скакалецът бе голям и тежък, но това не му пречеше да прави виртуозни скокове във въздуха. Той падаше на земята и без никак да се бави, се завърташе и отново прелетяваше във въздуха на доста голямо разстояние. Скоковете му бяха и зигзагообразни, и неочаквани. Човек трудно можеше да отгатне в коя посока ще отбръмчи. Щъркелът веднага се спусна към него. Видя го къде кацна, но когато наближи, скакалецът се повдигна внезапно във въздуха, прелетя покрай него, избръмчавайки сърдито и тежко с крилата си. Птицата се обърна назад, за да види къде каца, но се забави, защото смъкнатото крило й пречеше. Скакалецът не се виждаше никакъв.

Бе намерил някакво прикритие и стоеше неподвижно в прикритието. В природата всичко, което се движи, е забележимо и става лесна плячка. Неподвижното има по-големи шансове за оцеляване. Затова при опасност всичко замира.

Зеленият скакалец, наречен от копача скачок, знаеше простия буквар на оцеляването още преди да се появи на Божия свят. Той продължаваше да стои неподвижно в своето прикритие. Щъркелът го търсеше, крачейки наляво и надясно из разкопаните къртичини. Знаеше, че подскачащата плячка е тук наоколо. Скакалецът мируваше и се таеше.

Не можа обаче да издържи дълго.

Когато преследвачът се намери на опасна близост до него, щръкнал върху високите си червени нозе, едва ли не чак до небето, той излетя почти изпод нозете му, бръмна и отлетя надалече. При кацането се завъртя, тъй че да може да наблюдава по-добре преследвача си.

Щъркелът го видя къде кацна. Без да се бави, се запъти, подтичвайки, към него. Подтичваше доста недодялано, щъркелите са лоши бегачи. И ето че далече още преди да е наближил мястото на кацането, скакалецът се повдигна нагоре, описа много красива зелена дъга и се премести надясно. Бе светлозелен, дъгата, която описа, бе също тъй светлозелена, но понеже при летенето много ярко го огряваше слънцето, то светлозелената дъга сребрееше леко, а и самият скакалец, огрян от слънцето, също тъй леко сребрееше.

Красив бе този зелен скакалец, истина е!

И как тогава да мре!

Преследвачът продължаваше да подтичва подир беглеца.

Така птица и скакалец се гонеха в една или в друга посока, като ту отиваха надалеко в ливадата, ту отново се връщаха назад към копача. Понякога скакалецът просто прелетяваше досами главата на птицата, но на такова разстояние, че по никой начин не можеше да бъде хванат. Щъркелът не бе много енергичен и повратлив в маневрите си. Той обаче не се отказваше от преследването. В тази игра, наречена живот, преследвачите обикновено имат по-големи шансове от преследваните. По всяка вероятност птицата, макар и много по-тромава от скакалеца, знаеше това.

Скоковете на беглеца постепенно започнаха да стават по-къси. От своя страна и птицата взе да поспира, поемайки си дъх, докато летящият скакалец се въртеше върху някоя бучка пръст или се таеше, готвейки се за следващия скок.

Копачът, подпрян на мотиката, наблюдаваше с голямо любопитство гонитбата. Понякога беглец и преследвач тъй много се отдалечаваха от него, че той не виждаше никакъв скакалец, макар и да напрягаше очите си и да го търсеше, а виждаше само тичащия напред и назад щъркел. Отдалече това тичане приличаше по-скоро на някакъв смахнат танец, отколкото да прилича на преследването на скакалец. Посоката и ритъмът на този танец се определяха от скоковете на скакалеца. Птицата правеше по четири-пет енергични крачки надясно, спираше се, колкото да се каже едно, две, сетне правеше по четири или пет крачки наляво, пак се спираше, завърташе се, опирайки се на болното крило, и отново правеше своите големи четири-пет или шест крачки, за да се спре пак, да направи пълен кръг и като си помага с двете крила, да се втурне напред с едри скокове.

Един, два, три, четири, пет…

Ще отбележа, че не само копачът наблюдаваше гонитбата, ами и папунякът прояви любопитство към нея. Той подхвръкна, издавайки тихи звуци: „Фю! Фю!“ и се премести по-близо, кацайки отново върху обраснала с рядка тревица къртичина, искаше да наблюдава по-добре гонитбата. В един момент щъркелът, както тичаше, се закова на място. Единият му крак увисна във въздуха, той изтрака с човка, загуби равновесие и приклекна, подпирайки се на крилата и на опашката си. Когато се изправи, видя, че човекът бе почнал да размахва отново мотиката и да разкопава и подравнява къртичините. Не тръгна веднага към него, а постоя, за да си почине. На няколко пъти опипа и приглади с клюн гушата си.

Вътре в гушата, свит и омаломощен, мреше зеленият скакалец.

Докато щъркелът блаженстваше и си отпочиваше, забеляза, че копачът спря да размахва мотиката. Той я държеше в ръце, готов всеки момент да замахне, но не замахваше, ами пристъпваше много внимателно и на пръсти, заобикаляйки няколко къртичини. На едно място се спря, сякаш че дебнеше или че се ослушваше за нещо. После изведнъж замахна и издърпа енергично мотиката към себе си. Върху нозете му се посипа пръст, той подскочи нагоре. Отърси пръстта от нозете си и като стисна още по-здраво мотиката, готов да замахне всеки момент, заобиколи внимателно изтръгнатата от корен къртичина. Бе извънредно предпазлив.

Той дебнеше работещата под земята къртица. Бе видял как къртицата избутва изкопаната пръст в къртичината, самата къртичина се размърда като жива и порасна пред очите му. Затова копачът замахна с мотиката, надяваше се, като я забие дълбоко в земята, да откопае заедно с пръстта и къртицата. Но не успя. Сляпото същество се оказа по-бързо от мотиката.

Човекът застана неподвижно, но очите му шареха и оглеждаха съседните къртичини, дали в някоя от тях няма нещо да шавне. Видя как една от тях се размърда. Той направи няколко бързи, но дебнещи крачки към нея, стараейки се да не вдига шум, и още в движение замахна с мотиката… Успя да откопае само малко пръст и един камък. Острието на мотиката близна камъка и изтръгна искри от него.

„Хе!“, възкликна копачът, а папунякът рече: „Хъ! Хъ!“

Къртицата като че пропадна вдън земя. Тя се таеше долу в своя лабиринт и се ослушваше да долови дали онова нещо е още горе върху покрива на жилището й. Копачът се премести внимателно, все на пръсти. Той не искаше да изплаши слепия копач под земята. Бе готов да употреби мотиката всеки момент. Навел се бе леко напред, лицето му се изопна, но продължаваше да бъде тъжно. Погледът му се оживи. В него се бе събудил ловецът. Той наблюдаваше едновременно няколко къртичини, всичките до една пресни, и чакаше кога отдолу подземният копач ще започне да избутва с муцуната си рохкавата земя, за да забие мотиката с все сила и да откопае заедно с къртичината и самата къртица.

В този момент на ливадата имаше двама копачи. Единият стоеше със своята желязна мотика на върха на биологичната стълбица, другият копач стоеше в най-ниската част на биологичната стълбица. Той копаеше отдолу ливадата и от време на време избутваше изкопаната земя навън, за да образува нова могилка в самите нозе на стоящия горе човек. Това — в буквалния смисъл. Този подземен копач не беше сам. Никой не можеше да определи колко копача всъщност имаше под земята отдолу. Един, десет, сто?… Казахме, че в ливадата живееше двойка къртици. Това е истина. Двойката къртици роди къртичета, те пораснаха и на свой ред родиха къртичета, които, като пораснаха, също родиха къртичета. Новите къртичета не останаха по-назад от предшествениците си. Новородените подир тях продължиха и ето че по този начин биологичната верига ни веднъж не се скъса, а напротив, заякна. Плод на това заякване бяха стотиците къртичини в ливадата. Човекът всяка година се бореше с тях, заличаваше ги от лицето на земята, но трудолюбивите и неуморни подземни копачи все работеха и работеха, и правеха нови къртичини. В някои години ливадата буквално бе обречена на изоставяне по причина на тия къртичини, защото трудно косач можеше да нагази в нея с косата си. Та той повече се бореше с къртичините, отколкото да коси трева, и трябваше често-често да клепва косата, защото тя бързо се изхабяваше.

Ако човекът гледаше да направи удобна ливадата си за косене, то от своя страна и къртиците гледаха да разширят и да направят по-удобно своето подземно жилище. Те непрекъснато (човек ще помисли, че го правят едва ли не денонощно) дълбаеха земята, избутваха навън изкопаното и по този начин разширяваха и уголемяваха жилището си. Особено активни бяха в дъждовни години. Ако жилището им се наводнеше, то те го изоставяха и започваха да копаят на съвсем ново място, търсейки по-суха почва. Това бяха безкрайни слепи лабиринти. Те нямаха ни вход, ни изход, в тях само слепи същества можеха да се лутат и да изживяват своя несретен живот. На този свят майката природа на всекиго бе отделила място за живеене, на рибата — водата, на птицата — въздуха, на къртицата — подземието. Всъщност и самият живот се вреше навсякъде, простирайки пипалата си както високо горе в небето, тъй и дълбоко долу във водата или под земята.

Макар и слепи, животинчетата улавяха със своите къртичи сетива, че горе по покрива им някой ходи тежко и заканително. Все едно че разбойник някакъв се бе покачил на покрива на дома им и вдигаше такъв голям шум, че покривът тътнеше и стенеше под нозете му независимо от това, че оня горе стъпваше на пръсти и внимаваше да не се издаде. Той само си въобразяваше, че стъпва на пръсти… Той не си даваше никак сметка, че всяка негова стъпка се чуваше силно и отчетливо из цялото подземно царство и че всички подземни жители на царството стоеха и се ослушваха, за да разберат накъде върви разбойникът. А ако човекът се спреше на едно място, то те чуваха над главите си сърцебиенето му. Човекът не знаеше, че сърцето го издава по такъв издайнически начин.

Истина е, че къртицата стоеше ниско в биологическата стълбица. Но сравнена с човека, тя бе по-старият жител на земята. Когато един ден човекът се появи в ливадата във вид на дивак и с чело, не по-високо от два пръста, то къртицата вече бе издълбала своите подземни палати, бе ослепяла и бе потънала за вечни времена в мрака на земята. И за да не остане незабелязана или забравена, тя остави белег от себе си, а именно — тези мили къртичини, които с времето обрастваха с трева и правеха земята пъпчива. Човекът като по-късен пришълец, а и дивак при това, нямаше никакви права нито над къртицата, нито над къртичините й. Той седна върху една прясна къртичина, поседя на нея и ето че по едно време усети, че къртичината под него почва да шава, сякаш е жива. Дивакът подскочи като маймуна право нагоре, завъртя се във въздуха и когато стъпи отново на земята, се втренчи в къртичината. Сума време остана неподвижен, втренчил поглед в малката бабунка пред себе си. По някое време забеляза, че къртичината се размърда, пошава, пошава, понадигна се, дивакът и той на свой ред се надигна, готов да нападне. Но онуй нещо не го нападаше, просто шаваше и растеше пред очите му. Самата земя шаваше и се надигаше. Накрая тя спря да се движи. Вместо нея друга къртичина започна да шава и да се надига. Дивакът тогава не издържа да стои втренчен в къртичините, подплаши се и хукна да бяга. Спря се подир няколко скока, обърна се назад да види дали къртичините са на мястото си. Отново хукна да бяга, отново се спря и така, подтичвайки и поспирайки се по пътя си, той потъна в дълбоките и тъмни гори… От този ден насетне дивакът започна да съобразява… Веднъж той се появи при къртичините с голям камък в ръката си, избра една къртичина и сума време би с камъка отгоре й, но не получи никакъв резултат. Изглежда, бе сметнал, че къртичината е нещо подобно на костенурката, та като го удари по гърба с камъка, то ще може да счупи черупката му и да го изяде.

Много по-късно подир дивака се появи и дяволът в образа на папуняк. Кацна той на една къртичина, обраснала с рядка тревица, повъртя се върху нея и одобри направеното от къртицата с възклицанието: „Хъ! Хъ!“… Дивакът постепенно се опитоми, челото му от два пръста порасна на три пръста, стана той питомен дивак, започна да обработва земята и да коси ливадата, тури ръка на цялата природа и взе да се дразни винаги щом видеше, че някой или нещо посяга на владенията му. Присъствието на къртицата го дразнеше, защото дупчеше постоянно ливадата му и издигаше все нови и нови къртичини, та по този начин пречеше на коситбата. Подир опитомяването си дивакът се пребори с много биологични видове, някои прогони от владенията си, други изтреби и се надяваше един ден и със самата къртица да се пребори и да заличи къртичините й от лицето на земята.

Ако допреди малко копачът и папунякът наблюдаваха как щъркелът танцува странно, преследвайки подскачащия и бръмчащ скакалец, то ето че сега щъркелът и папунякът трябваше да наблюдават не по-малко странното поведение на копача. Той пристъпваше предпазливо по ливадата, спираше се, стоеше известно време като вцепенен в най-неудобна поза, сетне изведнъж замахваше с мотиката, забиваше я чак до ушите в къртичината пред себе си и я дръпваше силно. Откопаваше цялата къртичина. Разбутваше с крак откопаното, плюеше през рамо и запалваше цигара. След като обвиеше хубаво лицето си с дим, копачът пак тръгваше предпазливо помежду къртичините, избираше някоя от тях и заставаше вцепенен над нея, готов всеки момент да я изтръгне само с един удар на мотиката заедно с ровещата на дъното й къртица.

Това се повтори много пъти, но ни веднъж копачът не успя да изпревари дълбаещата отдолу къртица. Тя изглежда, че пропадаше мигновено всеки път, щом той замахваше с мотиката към къртичината. Накрая копачът се умори или отегчи. Той остави работата си в ливадата недовършена, вдигна мотиката на рамо и накуцвайки леко, се запъти към реката. Щом стигна реката, накопа чимове от брега й, направи малък бент, сетне с мотиката изкопа тънка вада, водата зад бента се повдигна и тръгна по тънката вада. Човекът я поведе с мотиката подир себе си. На някои места се спираше, прекопаваше с мотиката надълбоко, водата се втурваше бързо в дълбокото, сетне пак тръгваше лека-полека по тънката ивица, издълбавана от мотиката на копача.

Така копачът въведе водата в ливадата.

И като влезе водата в ливадата, човекът се оттегли на сянка край кукурузите. Седеше, пушеше и наблюдаваше как водата попива в ливадата и пълзи все по-навътре и по-навътре помежду къртичините и те една по една се наводняваха. Едри мехури излизаха по повърхността на водата, надуваха се и се пукаха.

„Хе!“ — възкликна човекът.

Щъркелът закрачи из наводнената ливада, събирайки обилна плячка. Голяма бъркотия бе настъпила заедно с прииждащата вода. Тя пълнеше всички тайни подземни входове и скривалища и изгонваше навън техните обитатели. Докато те, изненадани в леговищата си, изскачаха навън, на ослепителната дневна светлина, то там ги очакваше щъркелът със своя неумолим клюн и с ненаситната си гуша… Дяволът гледаше от своята чучка как щъркелът яде лакомо подскачащите и пълзящи из водата твари и пъшкаше гнусливо: „Хъ! Хъ!“.

А човекът пушеше и се радваше вътрешно за това, че се бе подсетил да наводни ливадата, та по този начин да издави всичките къртици. Но макар че вътрешно се радваше и дори сияеше, като гледаше как въздухът излиза от къртичите подземия и бълбука, то лицето му продължаваше да бъде тъжно.

Привечер той нарами мотиката и замина по пътя си към селото. Папунякът подхвръкна подир него, но щом подминаха царевиците, той се изгуби. В ливадата остана само щъркелът и шепнещата в нозете му вода. Далече зад царевиците се чу квичене на свине и виковете на човек. Това бе свинарят, наречен Ико. Той връщаше своето истеричаво стадо обратно към селото. Планините на запад бяха разкрили лицата си, не стоеха вече като були (кадъни), забулени в мараня, приближаваха се, за да видят какво става в отсамните земи, тоест в нашите земи.

Нищо особено не видяха.

Щъркелът се бе преситил. Макар че наоколо му подскачаше, шаваше, пъплеше и се давеше богата плячка, той повече ни веднъж не се наведе, за да клъвне нещо. Остана неподвижен посред ливадата. Наоколо му тихо пълзеше вода и си шепнеше нещо. Но с кого си шепнеше и какво шепнеше, не можеше да се разбере. Птицата остана на място, докато съвсем се стъмни и планините се изгубиха. В тъмнината царевиците се приближиха към ливадата.

Тогава щъркелът закрачи бавно, намери малко издигнато място, ненаводнено от водата, намести се в него и остана да нощува там, заобиколен отвсякъде с вода. Знаеше, че ако през ливадата мине нощен хищник, то той няма да гази през наводненото и няма да мокри лапите си, ами ще потърси сухите места.

Птицата лежеше и слушаше как над главата й бучат и вият тихо пустите въздушни коридори.

По някое време тъмна сянка прелетя ниско, без да раздвижва въздуха. На няколко пъти тази тъмна сянка се появяваше над щъркела и се изгубваше. Тя летеше, като че се лута из тъмното. Беше ушата нощна сова. Хищникът бе излязъл от гората, за да мишкува в ливадата. Водата, доведена в ливадата от копача, заедно с всичко останало бе наводнила и жилищата, и хамбарите на полската мишка. Навсякъде щъкаха и цвъртяха дребни мишки. Ушатата нощна сова се спускаше безшумно, сграбчваше в ноктите си мишката или мишлето, гризачът продължаваше да бродира във въздуха с късите си крачета последната бродерия на своя животец… Совата гълташе цели гризачите… Подир совата не закъсня да се яви в ливадата и лисицата, подмамена от цвъртенето на мишките. Щъркелът я видя как подтичва, плъзга се или подскача. Тя на свой ред тръгна да мишкува и сума време си игра в ливадата, преобръщайки по гръб бягащите в паника мишки. Преобръщаше ги само с един удар на лапата си. Ударът бе бърз, всяко малко животинче се преобръщаше мигновено с пречупен гръбнак. Лисицата се навеждаше над гризача и го гледаше с такова любопитство, сякаш за първи път в живота си виждаше гризач.

Това бяха малки лисичи игри в топлия мрак! Летни лисичи игри, леки игри!

Отгоре звездите блещукаха и правеха мрака прозрачен.

Лисицата дълго време продължи да се плъзга ту наляво, ту надясно из ливадата. Правеше го безшумно. Криеше ноктите си, стъпваше само върху меките възглавнички на лапите. Като цвъртяха силно, мишките или младите мишлета съвсем не искаха да спасят себе си, а напротив, предупреждаваха невидимите в мрака мишки и млади мишлета, че сред тях се е появил хищник… Лисицата изяждаше жертвите си, като ги разкъсваше със зъби и от това още повече се настървяваше. Беше много гъвкава, каквито са повечето от хищниците. И пъргава!… Но на едно място ушатата сова излезе по-пъргава от нея. Подплашено мишле се напъха под малка щипка сено, почти под носа на лисицата. Тя напъха муцуната си в сеното, разбърка го с лапа, преобърна го, разпръсна го. Търсеше мишлето. По това време то се бе върнало назад, спасявайки се с бягство. И може би щеше да успее да се въвре под земята, ако отгоре му не се бе спуснала безшумно ушатата нощна сова. Лисицата се обърна в момента, когато совата повдигаше от земята мишлето в ноктите си и то още продължаваше да цвърчи. Совата летеше тромаво. Лисицата подскочи към нея, замахна с лапата си, но не достигна нощната птица, а само раздра въздуха. Тогава тя се изправи нагоре, подпирайки се на опашката си, завъртя се като вретено върху опашката, но совата мигновено се повдигна по-нависоко. Потрепка с криле, плъзна се встрани, пак се повдигна, пак се плъзна. Тя почти докосваше земята и преди още да я е докоснала, се повдигаше нагоре. Правеше го като че за да дразни лисицата.

Накрая кацна на безопасно разстояние и започна да гълта мишката цяла.

В разредения мрак щъркелът ту ги виждаше, ту ги изгубваше от погледа си, особено совата.

Лежеше, но беше нащрек.

За първи път виждаше лисица. Не знаеше, че мишкува, смяташе, че хищникът си играе. Че просто танцува, като се плъзга, подскача, замахва с лапа, завърта се и пак почва да пристъпва напред, докато неочаквано застине на място с повдигната във въздуха лапа. Приличаше донякъде на копача с мотиката, когато през деня дебнеше над къртичините и ги изтръгваше от земята с един удар на мотиката. Само че лисицата не носеше мотика, ами вместо мотика използваше лапата си… Ушатата сова и тя на свой ред имитираше и повтаряше копача, но правеше това горе из въздуха, като ту чезнеше, ту пак се появяваше, все едно че падаше от самото небе, от бучащите и виещи тихо въздушни коридори. От самото им гърло се изсипваше, за да затанцува над ливадата и да започне да дебне. Какво да дебне, щъркелът не знаеше. Той не знаеше, защото винаги е прекарвал нощите в селото, в щърковото гнездо, върху комина на къщата. А когато щръклетата порастваха, заедно с тях спеше върху билото на къщата. Нощем отгоре чуваше лая на кучетата, кукуригането на петлите, всякакви шумове чуваше и виждаше как понякога небето започва да рони звезди от себе си. Но как ушатата нощна сова мишкува нощем, не бе виждал, нито пък бе виждал лисица как мишкува. Совата се тъмнееше недалече от него, кацнала в ливадата. Лисицата и тя се тъмнееше недалече от щъркела. Той виждаше смътно само подвижния й силует. Някой и нещо му подсказваше, че този подвижен силует е неговият враг. Никога по-преди не бе виждал лисица. Лежеше буден и чакаше да види дали хищникът няма да нагази през наводнената ливада и да тръгне към него. Чакаше и потръпваше.

Вместо лисицата да тръгне към щъркела, нещо неочаквано връхлетя в кукурузите и почна да ги ломи и тъпче като валяк. Повалените царевични стъбла пукаха и свистяха със страшна сила. Фучене и тежко дишане идеше откъм тях. Закана някаква идеше оттам, груба сила се разпореждаше и колкото повече ломеше нивата, толкова повече се разяряваше. После внезапно всичко утихна. Стана толкова тихо, че щъркелът долови далечното бълбукане на реката зад царевичната нива. Но онуй нещо отново насмете кукурузите. То се движеше сляпо в топлия мрак, шумът нарастваше. Не се мина много време и ето че от пукащата и раздвижена в нощта нива се появи тъмният силует на голямо животно.

Животното се спря, като мляскаше шумно.

Беше глиган.

Ушатата нощна сова се повдигна от ливадата, прилична на призрак, размаха несръчно крилата си и се изгуби в тъмнината. Разтвори се в нея, стопи се. Лисицата на свой ред се сниши, залъкатуши, веейки си с опашка, и много бързо достигна удобната за нея зона, където видимото граничеше с невидимото. Нощният хищник познаваше много добре тази зона, там имаше една тясна, ничия ивица. В тази именно ивица лисицата се чувстваше най-добре, като всеки един миг можеше да бъде във видимото или в невидимото, според обстановката… Тя потъна в невидимото.

В ливадата остана да се белее само щъркелът. Отдалече той приличаше на смачкан стар вестник. Това светло петно, изглежда, бе забелязано от мляскащия шумно глиган, защото той тръгна към него. Дъвчеше царевичен кочан. Водата изпод краката му се разплискваше на всички страни. На едно място той се спря, разрови край себе си околовръст, легна в разровеното на едната страна, сетне с шум и пръхтене се обърна и на другата страна. Бе си направил набързо нощно калище. Като полежа в калището, дишайки дълбоко и шумно, сякаш не бели дробове имаше в гърдите си, а два ковашки меха, нощният скитник се изправи на крака, намери царевичния кочан и тръгна, без никак повече да се помайва, право към щъркела. Това светло петно в ливадата бе събудило любопитството му.

Нещастният щъркел наблюдаваше глигана през цялото време. Сега той с ужас забеляза, че с приближаването непознатото нощно животно едрееше все повече и повече. То нарастваше застрашително. Четината върху гърба му започна да се изправя, от двете страни по плещите и по хълбоците също щръкна четина. Нозете му затъваха дълбоко в наводнената и омекнала от водата ливада. Когато ги измъкваше, се чуваха такива звуци, сякаш някой измъкваше с тирбушон тапа от гърлото на бутилка. Той идеше към сакатата птица като второ пришествие. Щъркелът долавяше много отдалече и откъслечно как горе над главата му вият и пищят тънко невидимите въздушни коридори и го мамят към себе си. Гърлата им бяха празни и пусти. Само далечният космически вятър се отъркваше в голите им стени, затова те така тънко виеха и пищяха… Но далече беше всичко това, недостижимо беше за него… А не можеше и като ушатата нощна сова да се разтвори в тъмнината, нито като лисицата — да направи няколко крачки и да се озове в зоната, където видимото граничи с невидимото и самото то става невидимо.

Глиганът едрееше. Той мляскаше шумно, въртеше в устата си царевичния кочан, изтърваваше го, спираше, за да го захапе отново. Пак го дъвчеше и премяташе, сумтеше и издаваше дълбоки гърлени звуци, а четината му върху гърба и по хълбоците все повече щръкваше.

Когато наближи на опасно разстояние, щъркелът, който през цялото време го наблюдаваше и слушаше грозния шум, вдигнат от животното, разтвори крилата си, подпря се на тях и се изправи бавно. Крилата му прошумяха сухо и остро, а маховите пера тихо звъннаха. Всичко в птицата бе опънато до краен предел. В тъмнината тя изглеждаше едва ли не два пъти по-щръклеста и тъй като тънките й нозе не се виждаха, а се сливаха с тъмнината, то тя имаше вид на призрак, увиснал във въздуха.

Глиганът, уподобявайки се едва ли не с второто пришествие, щом видя, че бялото петно в ливадата се размърда и прошумя, че порасна и увисна във въздуха, без за нищо да се държи или да се подпира, спря се. Механизмите в тъмната му мозъчна кутия се раздвижиха. Той отвори уста и престана да мляска. Глигите му се лъснаха, остри и извити като ятагани за посичане.

Царевичният кочан тупна в краката му, но животното не се наведе, за да го вземе, да започне отново да го премята между зъбите си и да го дъвче. Дълбоките гърлени звуци, които до този момент клокочеха под напора на вътрешни сили, притихнаха.

Щъркелът запристъпва от крак на крак, за да застане по-удобно и да се приготви за нападението. Глиганът забеляза това. Той видя как увисналият над ливадата призрак се заклати доста странно, едва ли не заканително. Това го стресна. Макар че притежаваше огромна сила, този нощен дивак беше плашлив.

Той на свой ред изфуча заканително, продухвайки гърлото си, но призракът не се изплаши — нито побегна, нито пък се отмести от пътя му, а само се заклатушка, все тъй увиснал във въздуха.

„Ух!“ — изгрухтя глиганът и подрипна нагоре с предните си нозе, като че ей сега щеше да стъпче всичко това пред себе си.

Малко глупаво излезе, защото не му отиваше нито на ръста, нито на силата да подрипва така нагоре. А и не беше много подвижен или пъргав за такова подрипване. На него повече му отиваше да върви тежко по земята, без да се отлепя от нея, тъй както тежко върви парният локомотив, отвсякъде изхвърля пара и дим, бълва искри, цвърти и съска топла пот, стичаща се по нажежените му железни хълбоци… „Ух!“ — повтори глиганът.

Този път той не подрипна, а само прибра ушите си плътно до тялото. Щръкналата върху гърба му четина попукваше.

На свой ред и щъркелът изтрака в тъмното с човката си и изсъска предупредително.

Сякаш невидим камшик изсвистя и посече въздуха. Птицата се завъртя леко, подлагайки здравото си крило на нощния нападател. В този момент клюнът и крилото бяха единствените оръжия на несретника. Навсякъде около него се диплеше и разстилаше топъл въздух, обгръщаше го приятелски в обятията си, готов да го поеме всеки миг и да го повдигне от земята, щом той размаха крилата и отскубне от земята тръстикоподобните си нозе. Само няколко маха бяха необходими от страна на птицата и въздухът веднага щеше да й подложи гърба си, да я повдигне и да я запокити във великия въздушен океан… Но не би!… В този момент несретникът приличаше на еднорък рицар, свален от коня, спешен върху негостоприемната земя. Не, не горе под самите звезди, не в просторите на въздушния океан, а тука трябва да се мре, помежду къртичините и бълбукащата в невидимите дупки вода! Тука, едноръки и спешени рицарю! Тука! Тука!

О, боже, какво говоря! Мигар се моля за смърт!…

Птицата затанцува леко. Поклащаше се, без да отлепя нозете си от земята, а само се олюляваше наляво и надясно. От време на време просъскваше срещу четинестата грамада, като че ли викаше предизвикателно: „Хайде, животно! Хайде, убиецо!… Ела! Ела!“

„А-ух!“ — изрева гръмко глиганът.

Въздухът потрепера. Ако през това време наоколо имаше прозорци, то сигурен съм, че стъклата на прозорците също щяха да потреперят и да зазвънят от този див рев.

Щъркелът престана да се люлее.

Небето затаи дъх.

В този миг глиганът се обърна рязко назад. Той се спусна да бяга с всичките си сили. Земята застена глухо под копитата му. Гърлото му клокочеше, подобно гърлото на вулкан, задавено от пепел, лава и камъни. Подплашеното животно бързо премина през ливадата и връхлетя в тъмната кукурузена нива. Човек можеше да помисли, че смерч е връхлетял въз нивата — такива трясъци и фучене се понесоха из нея. Сетне щъркелът чу как нощното животно се сурна по стръмния речен бряг. Подире му с гръм се свлякоха откъртени речни камъни. Плясък на вода се чу, но толкова силен, сякаш някой повдигна спящата река от коритото й и я изхвърли на брега. Тя заподскача там и започна да пляска подобно на риба, изхвърлена на сушата. И дълго още се плиска и премята, докато най-после се търкулна, оттече се отново в коритото си и пак започна да се унася в дрямка, като ромолеше, бълбукаше и мърмореше недоволно.

Глиганът я бе прегазил и изплискал от коритото й. Той се носеше право напред, в нощта, без да се отбива от пътя си. Газеше и поломяваше всичко, изпречило се на пътя му. Беше страшен!

Щъркелът постоя заслушан в отдалечаващия се тътен и когато и последният звук заглъхна и се изгуби в тъмнината, той подгъна колене и се отпусна върху земята. В тъмното несретникът отново заприлича на смачкан, отдавна прочетен вестник, захвърлен по пътя като нещо непотребно, невъзможно за повторно използване и препрочитане.

А през това време глиганът продължи да се носи напред в нощта, обхванат от див ужас. Край него в различни посоки бягаха и подскачаха тъмни сенки. Трудно можеше да се разбере дали са сенки на нещо действително, или са нощни призраци, подобни на призрака от ливадата. На дневна светлина това можеха да бъдат най-обикновени тръни и храсти, но в тъмнината те се раздвижиха и побегнаха заедно с бягащия глиган. Това подсилваше ужаса му. При примитивните същества и ужасът е примитивен. Всичко в огромното тяло бе мобилизирано до краен предел и насочено само в една цел — да се бяга! Ако в този момент животното имаше крила, па макар и нищожни, то то щеше да се отлепи от земята и да полети тържествено над нея! Като черна грамада щеше да се понесе над земята, като някакъв праисторически бръмбар щеше да се понесе — тъй стремителен бе неговият бяг!… От триенето с въздуха четината му се наелектризирваше. Ако в началото тя само попукваше, то по-късно по нея започнаха да пробягват студени искри. Красив, почти епичен бе този бяг в тъмнината.

Самата нощ трепна от него, събуди се. Тя отвори очи, погледна, притвори бавно очи и се стаи. Но остана будна, разсъни се.

Обезумялото животно все бягаше и бягаше. Тежко пъшкане пълнеше нощта, като че гигант някой преместваше канара, тласкаше я пред себе си, пъшкаше и заплашваше да издуха всичко от пътя си… По пътя освен подскачащите и бягащи сенки се изпречваха царевици, слънчогледови ниви, бостани, стърнища, както и малки зеленчукови градини, толкова малки, че ако едно магаре легне в такваз градина, то онази му работа ще бъде извън градината. Всяка една от тия градини бе като дядова ръкавичка — всичко имаше в нея. Заради поминъка и препитанието си хората отглеждаха всевъзможни видове зеленчуци като обикновен пипер, домати, патладжан, праз, кромид, зеле, карфиол, тиквички, зелен боб вършинар, наричан така, защото расте нависоко и се увива около тънки вършини, побити в земята. От своя страна пък побитите вършини се наричат бобовици! Така вършините дават име на боба, за да се казва той вършинар, а бобът дава име на вършините, за да се казват те бобовици! По-нататък се редуват люти арнаутски чушки, наречени чорбаджийски, камби за царска туршия, моркови, целина, турско цвеке, босилек, чубрица и какво ли още нямаше, боже, в градините!…

Те бяха оградени с крехки огради, с по няколко преплетени пръти. Край оградите стърчеха плашила против врабци и диви свине. По плашилата се вееха стари ризи, палта, елеци, ивици платно и шушляк, висяха парчета бяла тенекия, за да бляскат и да плашат дивите твари, а при силен вятър и да подрънкват. Освен плашилата и бобовиците на различни места стопаните бяха набучили и един особен вид трън. С този трън те прогонваха поповите прасета. Този трън се използва, когато човек умре, за да вземат с него мярка за големината на ковчега му, а да не се взема тази мярка със сгъваем дърводелски метър. Иначе никой не се докосва до него — ни човек, ни животно. То е табу. Може да се каже, че единствено на смъртта е позволено да се докосва до него, ако въобще на смъртта може нещо да се позволява! Тя има достъп до всичко! Но ето че през последните години се изнамери, че ако този трън се побие в земята, където върлува поповото прасе и яде корените на зеленчуците, то поповото прасе се премества в градината на съседа. Този загадъчен трън, изглежда, има много силно, едва ли не суеверно въздействие върху поповото прасе!

Поповите прасета бяха конкуренти на истинското диво прасе, защото ровят не по-лошо от него. Цяла съсипия са, когато навлязат в нечия градина! Те обаче ровят само под земята, като изяждат корените на благородните растения, а което не могат да изядат, просто подсичат. В това отношение те приличат на вълците. Когато глутница вълци нападне овцете в някоя кошара, то тя не се задоволява да издуши толкова овце, колкото е необходимо за нахранването й, а беснее в кошарата и понякога издушава цялото стадо. Народът нарича тези прасета попови прасета, за да ги отличава от истинските диви прасета или от домашните прасета (свине).

Глиганът отнесе по пътя си крехките огради на градините и плашилата, макар че те махаха отчаяно с празните си ръкави, усукваха дрипите си и подрънкваха предупредително с тенекиите.

Препускащото животно не можеше нито да спре пред тях, нито да се отклони. Нищо не бе в състояние да го отбие от пътя му. Така освен тъмните, бягащи с него сенки през полето защъкаха и белезникавите призраци на плашилата. Зад градините глиганът нагази в блатливи места, обрасли с високи и гъсти тръстики. През тези тръстики единствен вятърът преминаваше, като се провираше из тях със съскане, но ето че сега и глиганът се вряза в тях. Той затъваше до гърди в блатливата земя, буквално я ореше, но не сви встрани, не се върна назад, а премина право през тръстиките, вдигайки във въздуха цели облаци блатни птици — блатни сови, големи и малки водни бикове, блатен бекас, бекасини и вайкащи се калугерици.

Дълго се виха, пищяха, вайкаха и шумяха тези птици. Междувременно черният метеор стъпи на здрава почва, полето леко се нагъна и повдигна, земята взе да става хълмиста. Животното трополеше тежко по хълмистата земя. Хълмовете следваха един подир друг, като все повече и повече се повдигаха. Те се стремяха към Балкана. Глиганът, без сам да знае това, също летеше към Балкана, само че не в права посока, а се носеше диагонално по хълмовете, тъй както бягат винаги всички диви животни, та по този начин изразходват по-малко енергия и могат да пестят силите си за продължително бягане.

Хълмовете го преведоха през голяма каменоломна. Огромен каменопад се срина зад него. Каменопадът буча и гърмя дълго и още по-дълго скимтя, скърцайки с каменните си зъби. В края на каменоломната се показа огнено зарево. Големи пламъци играеха, танцуваха и се мятаха в тъмнината. Страшни огньове горяха там! Пред огньовете се мяркаха силуетите на хора с дълги двуроги върлини. Те бутаха тръни и вършини с двурогите върлини, някои мъкнеха на рамо дървета и отдалече още ги мятаха в бушуващите огньове, като пазеха с ръце лицата си от пламъците. Силуетите на хората бяха бакърени — тъй ярко ги обливаше огънят! За да се измъкне от ревящата подире му каменоломна, глиганът трябваше да премине през огньовете и през хората. Той продължи да се носи страхотно напред. В един миг стана огненочервен, все едно че се нажежи черно желязо! Мерна се пред очите му папуняк, подхвръкна папунякът нависоко, „фю! Фю!“ изфюкаха крилата му и станаха и те огнени. Самият папуняк се превърна в огнена птица! Той подхвъркаше на зигзаг из пламъците, летенето му по-скоро наподобяваше летенето на прилеп, отколкото да наподобява летенето на папуняк.

Ето къде се бе запилял унилият папуняк от ливадата! Ето къде се бе забил, дяволът му с дявол!… Обича той огъня, няма що! Бог обича водата, защото е набожна, богобоязлива и тиха! Дяволът обича огъня, защото огънят е безбожник. Водата е кротка и меланхолична. В нея има тъга и когато тече спокойно, и когато се върти бавно в някой въртоп или стои и уж спи, а е будна! Огънят е варварин и дивак. Никой човек не смее да го докосне дори с пръста си! Ако го пипне, пръстът му веднага ще бъде отхапан! Водата, напротив — обгръща човека нежно, като постоянно го милва. Тя е добра и ласкава с него. Затова и Бог чрез водата направи потопа. С нея той кротко умиваше лицето на земята, запълваше бръчките й, изтребваше всичко живо до крак, но го изтребваше, милвайки го, като го прегръщаше и целуваше с мократа си уста. Нежна и богобоязлива е водата дори когато обгръща човека от всички страни, за да го повлече към дъното, към пясъка и към тинята. Докато огънят направо го изгаря. Той погубва човека, изпепелява го без остатък. Освен че изгаря всичко в него, огънят е в състояние да подпали дори душата му. И ако самата душа се подпали, то тя гори, без да се изпепели!… Величествено и страшно гори душата! Когато пламъци пропълзят в нея и я обхванат от всички страни, то тази гледка няма равна на себе си!

Но какви бяха огньовете в края на каменоломната?… Това бяха огньовете на няколко варници. От горенето им във варниците се получаваше огромна тяга, затова те фучаха и виеха и на десетки метри високо над земята се усукваха пламъци и се мятаха като подивели в нощта. Огънят непрекъснато се взривяваше. Пламъците се откъсваха, плющяха, летяха из въздуха, раздирайки тъмнината, умираха в страшни конвулсии, но ето че в самия миг на гибелта им нажежените до бяло гърла на варниците бълваха нови пламъци. Те се издигаха нависоко, понасяха се в мрак, прилични ту на огнени знамена, ту на огнени птици, на огнени змийски езици приличаха и всички те умираха, гърчейки се, без да паднат върху земята. Под тях отдолу с гръм и съсък се появяваха нови, раждаха се мигновено посред стълбовете от искри и се понасяха из нощта в своя чудовищен танц… Не се наемам да опиша огъня на тия старовремски варници, които нея нощ горяха в устието на каменоломната и бълваха пламъци от гърлата си. Тези горящи варници могат да бъдат оприличени само с гърлата на седмоглава ламя, изпълзяла из каменоломната, мятаща огън във всички посоки.

Папунякът хвъркаше помежду тези огньове, въодушевен до краен предел. Когато глиганът се появи от гърмящата каменоломна, папунякът изчезна заедно с него в тъмнината, но не се бави много. Появи се отново сред пламъците, издигаше се ту нависоко, ту се стрелкаше ниско, до самите гърла на варниците, полетяваше встрани, изгубваше се в тъмнината, за да се покаже подир малко пак, издигнал се високо-високо, едва забележим, приличен на малка бакърена точица. И като прибираше крилата до тялото си, папунякът започваше да пада надолу все по-бързо и по-бързо. По пътя му го облизваха пламъци, заливаха го стълбове искри, но малката птичка не разтваряше крилата си, не побягваше настрани от огъня, а летеше право надолу, докато накрая се нажежаваше до бяло и пропадаше в нажеженото гърло на някоя от варниците. „Хъ! Хъ!“ изпъшкваше варницата и блъвваше искри. Другите около нея също изпъшкваха и с нова сила забучаваха, виеха, съскаха, свистяха и мятаха огън. Тези варници разкъсваха огнените си утроби и хвърляха огнените късове в нощта. Нощта зееше отвсякъде, гладна и ненаситна… По някое време папунякът отново се появяваше, целият разжарен и пръскащ искри. Той хвъркаше посред пламъците, докосваше ги, гмуркаше се из тях или ги избягваше, играейки си, както прилепът си играе, като хвърка на зигзаг между предметите, без да ги докосва с крилата си… Захласнал се бе папунякът по огъня!… И аз също тъй се бях захласнал по него. При вида на подвижните пламъци, на пукащата и съскаща жарава душата ми се повдига на пръсти. Боя се, че някой ден тя ще скочи право в жаравата и ще започне да бяга по нея, тъй както пламъците бягат, едва-едва докосвайки въглените!

Надалече от варниците стоеше човек, целият залят със светлина. Той бе захапал незапалена цигара и се мъчеше да подпали малко прахан с едно огниво и кремък. Този човек сам бе участвал в подпалването на варниците, но при силния им огън вече нямаше как да се приближи до тях и да запали цигарата си. Той зърна късно глигана, защото бе зает с огнивото и с кремъка. Стори му се, че е излязъл от самите горящи варници, и не можа да разбере това нощно животно ли бе наистина, или бе някакво тайнствено същество, зазидано вътре във варниците, докато работниците са зидали и подреждали варовика. И ето че чак сега, след като огънят се разгоря с пълна сила, това тайнствено същество се е размърдало и е хукнало навън, за да изчезне отново в тъмната нощ.

Човекът не можа да си отговори, защото междувременно праханта се подпали и цялото му внимание се прехвърли върху горящата прахан. Той я размаха, за да се разгори по-силно, запали цигарата си и като смукна дълбоко дим, наведе се да вземе от земята дълга двурога върлина. Сетне той подбра с върлината куп вършини и започна да ги бута към една от горящите варници. Докато отиваше към варницата и усещаше как лицето и ръцете му все повече и повече се нажежават, в един миг видя, че от гърлото на варницата излетява папуняк с огнен гребен и че започва да подхвърка и да се гмурка из пламъците съвсем като истинска птичка.

„Птичка! Птичка!“ започна да вика човекът, като спря да тика вършините пред себе си.

Другите и те спряха да работят с върлините и погледнаха в посоката, в която им сочеше човекът, но не видяха никаква птичка, а само играещите пламъци видяха, които добиваха най-различни образи и можеха да бъдат оприличени на всякакви същества — на птици, на хвърковати коне, на гущери и на змейове, на бесове и на какво ли не, стига човек да има достатъчно въображение… Най-близкият от човеците рече:

„Той огънят на всичко може да се преправи!“

Другият настояваше на своето:

„Папуняк беше, истина ви казвам!“

По това време глиганът вече се катереше по една каменна гърбица. Тя кънтеше глухо под нозете му, както кънти празна бъчва. Отдолу под гърбицата имаше пещера. Животното бягаше по гърба на пещерата, сводовете й потреперваха и кънтяха. Вътре по таваните и по стените висеха прилепи, всичките до един надолу с главите, вкопчени с нокти в камъните… Когато отгоре с тежък бяг премина глиганът, то прилепите се изтърваха от таваните и както си висеха с главите надолу, изпопадаха върху главите си. Вътре в пещерата зрееше прочуто вино, то трепна и прекъсна зреенето. Най-различни езически рисунки имаше в пещерата, на хора и на диви животни, те също тъй трепнаха, а дълбоките пукнатини въздъхнаха и запрепращаха от пукнатина на пукнатина въздишката, докато накрая ехото я превърна в едва доловим шепот. По този начин всичките каменни утроби на едно голямо пространство, стигащо чак до западната ни граница, се изпълни с шепот.

Оттам нататък глиганът продължи да бяга, като ту се катереше по пущинаци и орници, ту се спускаше, за да се закатери отново. Някъде той разлайваше кучета, на други места петли го изпращаха с кукуригането си, човешки викове се чуваха също, но всичко това бързо се изгубваше в нощта, за да се появи отново ту от едната, ту от другата му страна. По някое време и кучетата изчезнаха, и петли повече не се обаждаха. Животното се запровира през тесни карстови процепи, тук и там събаряше по някой голям камък, той се откъсваше с трясък и при падането си повличаше други камъни. Те на свой ред се удряха един в друг, блъскаха се и гърмяха. От бърлогите си изскокнаха стреснати вълчици и тихо завиха. Млади вълчета също излязоха навън от бърлогите и заподскачаха игриво. Рогач елен се обади и се чу малко подир това как кове тежко земята с копитата си. Всичко живо се разбягваше от глигана. Освен че разтърсваше земята под себе си, то той стряскаше и унесените в дрямка кучета, излезлите на паша диви животни, закъснели пътници, дебнещите плячка дребни хищници, скритите в бърлогите си вълчици.

Накрая силите на беглеца намаляха, той постепенно забави своя бяг. Най-после животното се добра до един гъстак, запромъква се навътре в него, макар че гъстакът пукаше и се съпротивляваше. Този гъстак бе почти непроходим, в него можеше да се влезе само със сила.

Той бе израсъл върху изоставените гробища и на моето родно село Калиманица. Селото бе в чертите на старата Берковска околия, в самата покрайнина на околията. Бедното мое родно село!… Заличиха го с държавен указ от списъка на населените места през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година заради строежа на язовир. Оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва, а гробищата тъй много буренясаха, че човешки крак не можеше вътре да стъпи. Покриха се те с къпина, синя трънка, глог, дива шипка — нежна и дъхава. Всякакви храсти избуяха там, повет се повдигна от земята и се заусуква около старите дървета, оплете той яко дивите круши, брястовете, горуните, ябълките дивячки, овърза ги, увисна надолу от клоните, а откъм земята нов повет се показа и запълзя нагоре, за да се срещне със стария повет. Джанки отнякъде поникнаха и побързаха и те да се изтеглят нагоре. Като че цялата дивотия от милия на сърцето ми роден край се наговори и се събра в изоставените гробища, за да ги скрие от поглед. Всичко това цъфтеше, зрееше и падаше по земята, без от никого да се оползотворява. Пак цъфтеше, зрееше и падаше по земята, за да разцъфне отново. Бялата трънка и джанките се посипваха с цвят като с пуканки, срамежливо разцъфтяваше дивата шипка, нежно разтваряше цветовете си бодливият глог. Странен аромат обгръщаше тази пустош, странна дъхавост идеше от нея, на човешка мъзга и на човешка пот дъхаше.

Когато близки на покойните идваха — а то се случваше рядко, — то те обикаляха околовръст подивелите гробища, хвърляха отдалече цветя и викаха: „Бог да прости!“… Не пускаха подивелите гробища човек да пристъпи в тях. Тоест — мъртвите не искаха живите и не ги допускаха близко до себе си, защото ги бяха изоставили.

Човек не пускаха, а ето че глигана пуснаха!

Той разрови със зурла земята, направи, доколкото бе възможно, плитък полог, промъкна се в полога и се отпусна в него, обгърнат нежно от трънливите прегръдки на дивата шипка, на къпината и на глога. От всичките му страни стоеха на стража и караулеха стари надгробни камъни, обраснали с лишеи. Отдолу под него лежаха белите кости на мъртвите, обгърнати и те нежно от корените на дива шипка, на къпина и глог. Там, в глухотата на тази мрачна пустош и дивотия, от лятото на хиляда деветстотин четиридесет и втора година лежеше и баща ми. Няколко години по-късно се помина и дядо ми. Той също бе погребан в тези гробища, положен бе до първата си жена. Дядо се е женил два пъти, баща ми е от първата му жена Цвета. От втората си жена Станика дядо имаше природен син, синът отиде да живее в София. Той взе със себе си своята майка, втората жена на дядо, а когато тя се помина, не я върна на село, а я погреба в София. Тогава природеният син реши и изкопа костите на дядо от сиромашките селски гробища. Много потресен остана, когато видя, че дядо целият се е стопил в земята и от него са останали само костите и коженият ремък, с който препасваше панталона си… Като вдигна костите на дядо и ремъка, природеният син ги пренесе в София и ги погреба при втората му жена. Мигар знаеше той (а и откъде ли можеше да знае) при коя от своите две жени дядо е искал да легне за вечни времена и дали не е искал той да легне помежду двете.

Горкият дядо! Ако си бе седял в подивелите гробища на селото, щеше да види глигана, който се промъква през непроходимия гъстак и да слуша как суеверните свраки се обаждат една на друга в тъмнината и си казват тихо своите езически сврачи молитви.

Два дни по-късно останалият в ливадата щъркел видя селянинът с копачката да се появява отново. Този път вместо копачка той носеше на рамото си тояга и караше пред себе си няколко овце и една безрога коза. Овцете вървяха навели ниско глави. Те ситнеха, бутайки се една в друга. Козата бе цялата черна. За разлика от овцете тя вървеше с изправена глава. Главата й бе голяма, грозна, с жълти, много изпъкнали очи. Те придаваха на лицето й глуповат израз. Наивно е да се помисли, че една коза може да има умно изражение на лицето, но тази големоглава и черна коза имаше действително глуповат израз. Овцете нямаха никакъв израз върху лицата си. Лицата им бяха неподвижни, безстрастни и равнодушни. Едва ли от домашните животни има друго такова животно, чието лице да изразява непрекъснато безразличие. Овцата, дори когато легне под ножа и почувства острието му върху гърлото си, продължава да бъде безразлична — толкова е тъпо това същество и тъй овчедушно е, че повече и не би могло да се желае от него.

Стадото се завършваше от едно младо овне, препасано с черна престилка. От време на време то се засилваше и зарипваше най-близката овца пред себе си, за да я покрие, обаче вързаната през корема престилка заставаше помежду него и овцата, тъй че овнето обливаше със семе престилката, вместо да оплоди овцата. Стопанинът бе прибягнал до тази предпазна мярка, защото овнето щеше много рано да заплоди стадото и овцете щяха да започнат да се агнят съвсем рано, още в началото на зимата, когато времето е студено. Тогава агнетата не могат да се отглеждат в кошарата, а трябва да се отглеждат в дома на човека, край печката.

Като стигна наводнената част на ливадата, човекът се спря. Спря се заедно с него и стадото. Козата излезе напред, помириса водата, но не пи от нея, а само поклати главата си. Изглежда, че не я хареса. Щъркелът стоеше умислен посред ливадата. Щом видя човека с овцете и с големоглавата черна коза, се размърда, оживи се. Той тръгна към стадото, без да бърза. „А, ти тука ли си?“ — рече стопанинът на овцете и се опита да се усмихне. Той огледа ливадата и забеляза, че всичките къртичини са наводнени. Но когато очите му зашариха по-надалече, човекът трепна. От другата страна на наводненото ливадата се изгърбваше леко, там земята бе по-висока и оцедна, водата не можеше да стигне до нея. На това именно височко място човекът видя десетки нови къртичини. Те бяха съвсем пресни, от завчера и от вчера. Някои се виеха като самодивско хоро, други лъкатушеха на зигзаг, а имаше и съвсем самотни, пръснати на различни места, чак до царевичната нива.

Бягащите от водата подземни копачи се бяха изтеглили към по-високите и сухи части на ливадата и бяха побързали да издълбаят там своите нови подземни жилища.

„Видя ли, щърко-мърко, как дойде работата!“ — рече човекът, като посочи с тоягата новите къртичини.

Щъркелът го погледна с едното око, сетне с другото, пристъпи от крак на крак и застана на място. Не разбираше горкият какво му казва човекът!

Видя го да прецапва през наводненото. Овцете поблеяха, поблеяха и тръгнаха и те подир стопанина си, зарипвани от овнето. Като стигна къртичините, човекът се спря. Заразглежда ги внимателно и с доста учудено изражение на лицето, като че ли за първи път виждаше къртичини. Стори му се, че всичките къртичини шават. Започна да удря с тоягата по тях. Надяваше се, че по този начин ще сплаши подземните копачи. По някое време спря да удря с тоягата. „Ама че съм шашав! — рече на себе си той. — Мигар може човек да се пребори с подредбата, която е подредена от памтивека! Мигар мога с господа да се преборя!“

Месец или два по-късно щъркелът го видя пак да води малкото си стадо. „Всичките ливади накъртичиха!“ — клатеше глава човекът, като гледаше как земята става все по-пъпчива от къртичините.

Дните ставаха къси и посивяваха. Времето се одъжди. Полето се напълни с черни врани. И небето се напълни с врани. Те извираха непрекъснато от него, сякаш се мътеха от мъглите, от оловната му сивота и от дъжда. Тези врани идеха от север, оставаха да зимуват в земите откъм южната страна на Дунава. Заедно с тях по древните въздушни коридори летяха и ятата на водоплаващи и блатни птици… Застудяваше. Вятърът бе постоянен, духаше все от север и помагаше на птиците по пътя им на юг. Щъркелът се премести от ливадата. Той намери завет при една дига, обградила неголямо блато. Под дигата растеше непроходим камъш. Нощем птицата стоеше там и слушаше как в блатото цопват диви патици, а водните бикове тъй жално мучат, като че викат някого на помощ.

Един ден ловци и кучета оградиха блатото с камъша. Ръмеше слабо, камъшът и дигата бяха потънали до гърди в мъгла. Мина се сума време в тишина. Изведнъж кучетата се разлаяха, викове се чуха и гръмна пушка. Камъшът забуча и се разтресе, сякаш локомотив някакъв се вряза в него. Тежко обаче изпъшка локомотивът, изведнъж изпусна всичката си пара и спря, затъна в тинята. Камъшът притихна. Глухи човешки гласове се чуха и възклицателни и ето че подир малко из мъглата се показаха ловци. Те бяха вързали с въже убит глиган. Бе глиганът, познат на щъркела от лятото. Ловците го влачеха подир себе си, наловени всичките за въжето. Наоколо им подтичваха кучетата. Най-отзад, нарамил пушката си и димящ с цигара, вървеше човекът с тъжното лице. Макар и да накуцваше, някаква важност имаше в походката му. В мъглата всички бяха като призраци. Когато човекът с тъжното лице забеляза щъркела на дигата, усмихна се и рече: „Е, щърко-мърко, развалихме рахатлъка на глигана! Ще окачим кожата му да съхне!“ Щъркелът стоеше унило върху дигата, попил в себе си цялото униние на есента, и гледаше унило как ловците теглят убитото животно по разкаляната подгизнала земя. То лежеше на едната си страна и тромаво се полюляваше. Мъглата бързо скри всички. Ниско над дигата прелетяха няколко калугерици. Повъртяха се над камъша, повайкаха се и отлетяха, подвиквайки си жалостиво из мъглата. Те изглежда, че дойдоха да вземат душата на убития глиган и да я отнесат със себе си.

Нищо повече в полето не се случи. Валеше само дъжд, студен и монотонен. Една вечер дъждът премина в сняг. На сутринта щъркелът видя земята побеляла. За една нощ тя цялата се бе покрила със снежнобяла щъркова перушина. Привечер по дигата мина човекът с тъжното лице. Той караше пред себе си своето малко стадо. Стадото бе намъшено от студа. „Е, побратиме! — рече човекът на щъркела. — Лоша работа, зима дойде! Не можем да останем тука на дигата!“ С тези думи той подбра и щъркела със стадото, като го побутваше и направляваше с тоягата. Преди още да се стъмни, щъркелът се озова на топло и на сушина в една голяма плевня. Плевнята му бе позната. Бе я гледал отвисоко, докато стоеше в гнездото си или прелиташе над нея. Нищо интересно не бе забелязал в нея. Плевня като плевня! Обаче докато зимата властно и задълго се настаняваше отвън, то вътре в плевнята нещастникът бе на сушина и на топло!

Спеше малко. Често се събуждаше и будуваше, заслушан в нощните звуци. Най-близко до себе си чуваше овцете и овнето. Те дишаха равномерно, подсмърчаха и примляскваха блажено зад плетената ограда. Пиринченото звънче на козата се обаждаше на редки интервали, съвсем тихичко и приспивно. Опънатата на стената глиганова кожа стоеше като тъмна врата към нещо далечно, като врата към някакъв спомен. От различни места в тъмнината съзаклятнически цвъртяха мишлета. Понякога щъркелът ги чуваше над главата си, сякаш се бяха загнездили в самия покрив на плевнята.

Това бяха полски мишлета. Със застудяването на времето и с появата на първите снежинки цели колонии от тези гризачи се преместиха към селото. Малките и подвижни полевки се заселиха в топлите плевни, в кошарите с добитък, в копите сено и слама, в струпания из градините и дворовете царевичак, под плетените кошове за кукуруз. Те си направиха удобни укрития, построиха си топли миши гнезда, прекараха във всички посоки тайни пътеки и за съвсем кратко време създадоха истинска миша империя. Едва дочакваха свечеряването и започваха веднага да щъкат из своята империя. Тя се кръстосваше от сложни плетеници и лабиринти. Милите ми животинчета! Те вървяха поединично или на тумби, на тумби из своите плетеници и лабиринти, поспирваха се, подтичваха, пак се спираха и пак подтичваха, като постоянно бърбореха помежду си или си подвикваха тихичко.

Тези малки и нежни създания бяха сътворени от Господа-Бога в момент на слабост и милост, за да има кой да подтичва чевръсто и радостно под трапезата му и да събира всяка паднала от нея троха. Но не предвиди творецът, че преди да дойде мишката под трапезата, то там вече се бе настанила котката. Тя дремеше престорено, мъркаше и през съвсем тесните цепнатини на клепките дебнеше като през две шпионки (две юди) кога ще се появи мишката, за да я връхлети изневиделица. Котката гонеше с настървение всяка една мишка чак до дупката в буквалния смисъл на думата. Дяволът на няколко пъти стана свидетел на това гонение. Възмутен от Божията несправедливост, той настърга сажди от комина на своята адовница (преизподнята), замеси саждите с дяволската си слюнка и от сместа направи едно черно шестокрако и плоско нищожество, а именно — хлебарката. Нищожеството, още довършено-недовършено, пропълзя светкавично из ръцете му, хукна и се настани право под трапезата, до самите Божи нозе.

То започна да се охранва от отпадъците на господнята трапеза. Проявяваше голяма лакомия и не се гнусеше никак от нищо.

Бог съгледа един ден хлебарката под трапезата си. Стори му се миризлива и отвратителна. Той се погнуси от нея и плю.

И като плю, рече:

„Това не е мое творение! То не е създадено от ръцете ми! Това изчадие може да бъде само адово!… Мрак за него и тъмнина!“

На свой ред и човекът, щом забеляза, че Бог се гнуси и плюе, не пожела да остане по-назад от Господа си. За да му угоди, той също се погнуси от хлебарката и плю.

Дяволът, като видя всичко относно хлебарката под трапезата, възмути се от Господа и от човека, плю с погнуса и се отдалечи от тях.

Щъркелът, който стоеше на колене в тъмнината и гледаше как мишлетата се взират в него с лъскавите си черни очички, не знаеше нищо за Божията трапеза. Макар и гонени изпод трапезата, мишлетата бяха радостни и постоянно възбудени, като че вземаха някакво възбудително. Те се радваха истински на своя миши животец и постоянно го изпълваха с веселите си възклицателни. Ако намереха зърно, ахваха и се струпваха шумно всички при зърното. Ако го изгубеха, пак възкликваха, струпваха се всички на мястото на изгубването и започваха оживено да ровят и да търсят изгубеното.

Тези пъргави, подвижни и мили гризачи внасяха особено оживление в плевнята и бяха занимавка за самотната птица. Те я измъкваха от дрямката й и от нейната унесеност. Птицата често изпадаше в някаква особена унесеност, погледът й ставаше втренчен, гледаше, без да мига. Но макар че гледаше с отворени очи, не виждаше нищо пред себе си. Времето сякаш спираше да тече и дори самото й сърце замираше! То все по-бавно и по-бавно отброяваше своите удари. Така птицата се обръщаше бавно към себе си, затваряше се постепенно в себе си, потъваше в своята собствена самотия… Но ето че се появяваха мишлетата! Те веднага раздвижваха невидимите механизми на времето и измъкваха птицата от нейната унесеност.

Бяха жизнени и постоянно в движение. Непрекъснато се изгубваха и гинеха. Някое мишле, както тичаше, се преобръщаше по гръб. То умираше в движение. На негово място веднага се появяваха съвсем млади мишлета. Приличаха на нови дрешки, още необличани. Те надникваха из мишите си дупки и само подир миг вече тичаха вкупом със старите мишлета. Кога поединично, кога на малки групи, гризачите щъкаха постоянно и неуморно из своята малка миша вселена, добре подредена, здрачна, уютна и топла.

За щъркела бе забавно да ги гледа как се появяват от дупките, изпод земята. Те притичваха бързо през откритите пространства, като едва-едва докосваха с крачета земята. Поспирваха се за миг-два, оглеждаха с черните си очички околовръст и мигновено изчезваха. Преди обаче да се напъха в мишата дупка, всяко мишле се спираше на прага й, макар и само за миг, за да види не го ли грози опасност. Ако ли пък покажеше мишата си муцунка от дупката, то пак оглеждаше околовръст и чак тогава се измъкваше и преминаваше на бегом разстоянието до следващата миша дупка.

Неуморни бяха тези сиви гризачи. Те все тичаха, търсеха, събираха, мъкнеха и трупаха в тайните си, по всяка вероятност бездънни миши складове. Ядяха ли, не ядяха ли я тази храна, щъркелът не знаеше и не можеше нищо да каже. Той не познаваше запасяването. Каквото намереше, поглъщаше го! И когато напълнеше гушата си, повече към нищо не посягаше. При малките гризачи беше обратно. Ако имаха възможност, то те сигурно щяха да домъкнат и да струпат в плевнята всичките храни на света. Те имаха невероятна страст към запасяването. Но с тия сиромашки трохи, които събираха, кой знае какви запаси не можеха да направят. Понякога щъкаха и се лутаха из своята миша империя, без нищо да носят за хранилищата си. Ако не носеха храна, отъпкваха поне пътеките, за да не тревясат и да не запустеят.

Но като щъкаха неуморно, а понякога едва ли не и безсмислено из всичките ъгли на плевнята, малките труженици по този начин се Вписваха в гигантската машина на самия живот. Мисля, че не само щъркелът, ами ако и моят любезен четец в момента се спре и се ослуша, възможно е той да дочуе как вътре, в машината на живота, нещо шушне. Като че мишле някое шушне! Шушне, подтичва ситно с малките си крачета, потупва с лапички и върти радостно и с въодушевление един нищожен механизъм в машината. Механизмът по малко поскърцва, но нищо!… Вярвам, че и самата Вселена от време на време задържа дъха си и се ослушва да чуе дали онова нещо вътре в нея продължава да шушне и да поскърцва. Тоест тича ли, тича ли малкият нежен гризач!

И овцете, като преживяха меланхолично зад оградата, също движеха някакъв механизъм в машината. И семето на овнето, което зрееше в тях, също задвижваше някакъв механизъм… Виметата на овцете едрееха бавно.

Една нощ щъркелът чу някой да тропа и да съска на прага на плевнята. Размърда се, очаквайки вратата да се отвори.

Тропането секна, но вратата не се отвори. Нещо прошумя и в плевнята се вмъкна голям плъх.

Беше едър и важен.

Погледна спокойно птицата, ослуша се към подсмърчащите овце, сетне се завъртя и се заклати тромаво към една пролука под вратата. Напъха се вътре в пролуката, дълго време въртя дебелия си задник, притропа няколко пъти и се вмъкна отново заднешком в плевнята, като този път мъкнеше със зъби и един царевичен мамул. Изглежда, че го бе задигнал от коша за кукуруз.

Неканеният гостенин тръгна през плевнята към дъното, без да се смущава от никого. От време на време изтърваваше мамула, спираше се, за да се ослуша, и отново тръгваше. От всички ъгли и тайни миши убежища надничаха много чифта черни очички. Малките гризачи наблюдаваха внимателно и с известно любопитство големия сив гризач как върви през плевнята със задигнатия царевичен мамул като някой много важен господин.

Нощният посетител остави мамула до плетената ограда, отделяща територията на овцете и на козата, покатери се по нея, пропълзя по тесния й ръб и оттам се прехвърли в сеното. Сума време се тутка и шумя в сеното, претършува го от единия до другия му край. Мишлетата слушаха от своите миши дупки и не шаваха. Малко по-късно щъркелът видя големия сив единак да пълзи по една напречна греда под покрива. Без да бърза, той се залови да проучва плевнята. Губеше се, пропадаше, пак се появяваше върху някоя греда, докато накрая заряза проучването и слезе при изоставения на земята мамул. Помъчи се да го вдигне и да се покатери заедно с него, но мамулът тежеше и го изтърва. Върна се при него, помъкна го, пак го изтърва, пак се върна и повтори това няколко пъти. Като видя, че няма да успее, притисна мамула с лапи и започна да го огризва.

Гризеше шумно и ни най-малко не се смущаваше, че цялата плевня го наблюдава.

Мишлетата гледаха и слушаха от укритията си. Появяването на големия сив гризач в тяхната заветна и тихичка, добре подредена империйка ги разтревожи. Те стоеха едва ли не като хипнотизирани, докато сивият единак обработваше шумно мамула. Най-сетне той се нахрани, прехвърли се през оградата и се вмъкна в сеното. Дълба и рови дълго, промъквайки се все по-навътре и по-навътре в сеното.

Накрая притихна, изглежда, че легна да спи.

Тогава малките сиви гризачи изскокнаха навън от своите дупки, озоваха се на бегом при оставения мамул и като се бутаха и си пречеха непрекъснато, го доогризаха за нула време. Каквото се разтърви наоколо, събраха на бърза ръка и отмъкнаха в хранилищата си. На земята остана да се белее само огризаният кочан (какалашката). Щъркелът раздвижи здравото си крило, прибра го към тялото си, приклекна и се приготви да спи.

На следващата вечер птицата видя как из сеното се измуши големият сив гризач. Беше се изгърбил. Той погледна птицата със злите си очи, спусна се на земята и се заклати бавно през плевнята, тътрейки подире си своята гола опашка. Вървеше право към пролуката под вратата. Надникна през нея и щом се увери, че навън всичко е спокойно, промъкна се и се изгуби в тъмнината. Късно през нощта се чу тропане и през пролуката отново се провря сивият плъх. Този път той не бе проявил лакомия, ами мъкнеше със себе си съвсем дребна баберка. Премина спокойно с нея през плевнята, покатери се до плетената ограда, пропълзя и се изгуби в сеното. Мишлетата почакаха да видят дали сивият единак няма да се върне и да иде за нов мамул, едно по едно започнаха да излизат из убежищата си и да щъкат из плевнята.

Две или три вечери по-късно големият сив господин се измъкна отново из сеното, прекоси важно плевнята и се промъкна през пролуката навън. Върна се много късно, залиташе и скимтеше. Промъкна се с големи усилия в леговището си и сума време шумя и скимтя в него.

Ден подир ден щъркелът започна да свиква с присъствието на големия сив единак. Той излизаше по едно и също време от леговището си. Понякога се спираше и оглеждаше, двоумеше се дали да се измъкне навън, или да остане в плевнята. Ако навън валеше сняг и имаше виелица, оставаше в плевнята на завет. Не беше много добър катерач, но успяваше да се качи върху някоя от напречните греди под покрива, разхождаше се напред-назад по гредата или надничаше отгоре. Гледаше как щъркелът си оправя перата. За да не остане и той по-назад от птицата, започваше да се чеше с лапа и да трие муцуната си.

Животът в плевнята течеше бавно и монотонно. Когато се извиеше виелица, навяваше ситен сняг покрай стените. Зимният вятър свиреше тънко през пролуките и шумеше в сламените стрехи на покрива. В тези стрехи, в добре подредената и притъпкана слама, полските врабци си бяха издълбали дълбоки проходи и подобия на гнезда. Всяко едно врабче си имаше свое гнездо. Преди да започне да се здрачава, врабчетата се промъкваха в гнездата си, обръщаха се с лице навън и се сгушваха тъй, че се превръщаха в малки топчици. Щъркелът ги чуваше през нощите как пиукат навън. Сутрин се събуждаха рано. Изхвърчаваха шумно и с трясък из сламените си спални и с възгласи „Жив! Жив!“ полетяваха вкупом да търсят храна.

Но где храна!

Трудно се прехранваха врабчетата през зимата. Те отслабваха, ставаха леки като пеперуди, но продължаваха да летят шумно и да си подвикват енергично и живо: „Жив! Жив!“ Понякога куцият човек оставяше вратата на плевнята отворена. Той изкарваше овцете и козата да бръстят листковници на двора. Щъркелът също излизаше навън. Прекрачваше тържествено прага, премигвайки с очи, но не нагазваше в снега, а оставаше на сухо под навеса. Тогава врабчетата надникваха в плевнята и се престрашаваха да влязат в нея. Разравяха тук-там да търсят храна, но не отиваха много навътре. Свободолюбиви бяха тези неугледни птичета, не обичаха затворените помещения. Не обичаха да имат пред себе си слепи стени, ни тавани над себе си, макар че не хвърчаха кой знае колко нависоко. Те всъщност само прехвърчаха от едно място на друго, като че ли притичваха от едно място на друго. Нямаха сили да се задържат дълго във въздуха, затова по-голямата част от времето си прекарваха спешени по земята или в клоните на някоя джанка, без да спират да си подвикват: „Жив! Жив!“ Куцият човек наричаше врабчетата дживгарки. Веднъж едно от врабчетата остана затворено в плевнята. Щъркелът го гледаше как се блъска в стените, викайки непрестанно за помощ. Врабчетата отвън веднага се притекоха на помощ. Те се изсипаха върху покрива на плевнята и отгоре взеха да викат вкупом: „Жив! Жив!“ По този начин те даваха кураж на врабчето… Горкото врабче! Като се поблъска из плевнята, то най-сетне застана в яслата на овцете и от яслата продължи да подвиква своето: „Жив! Жив!“ Овцете не се помръднаха, а продължиха да преживят тъпо и безразлично. Само козата се обади веднъж, но нито каза „Да!“ нито каза „Не!“ на викащото за помощ врабче.

Врабците от покрива се вдигнаха във въздуха, завъртяха се над двора и се изсипаха пред вратата на плевнята. Те започнаха да разравят чевръсто разпиляната пред вратата плява. Търсеха някое изгубено зърно и същевременно се обаждаха на своя малък събрат, за да му дават кураж. Щом преобърнаха плявата и не намериха никакво зърно в нея, те полетяха към къщата на куцащия човек, вкопчиха се в едно дърво под прозореца му и оттам взеха да викат с всички сили. Разбра ли куцащият човек какво викат врабчетата, или не, не знам, но по някое време той излезе от къщата си и се запъти към плевнята. Хвърковатата колония полетя подир него, задмина го и се изсипа върху сламения покрив, изпод който малкият затворник продължаваше да вика отчаяно, че е жив. Куцащият човек отвори вратата, врабчето никак не се мая, а полетя навън, крещейки: „Жив! Жив!“

Щъркелът гледаше през отворената врата съвършено спокойно, чужд на врабешката врява и суетня. Той стоеше изправен посред плевнята, неподвижен и втренчен, като че ли стои на брега на своя собствен живот. От брега не се забелязваше никакво движение, всичко тънеше в дълбока глухота. Но въпреки глухотата и мъртвилото птицата не проявяваше никакви признаци на униние или на скука.

Тя просто стоеше посред плевнята и чакаше.

Докато чакаше спокойно, една привечер дочу над себе си съвсем лек шум на пера. Заедно с шума усети, че нещо едва-едва раздвижи въздуха.

Долетя ли някой в плевнята, или само премина през нея? Птичи призрак ли бе това, или бе същинска птица?

Денят навън сивееше. Беше студено и неуютно.

Здрачаваше се.

През всичките пролуки на разнебитената плевня се просмукваше здрач. Той се утаяваше в ъглите, пълзеше бавно и ставаше все по-плътен и по-плътен. На пристъпи отвън връхлиташе вятър. Натискаше сляпо върху плевнята, изръмжаваше в сламените й стрехи и отшумяваше през градината. Този вятър носеше със себе си особени миризми, щъркелът ги срещаше за първи път в живота си. Бяха му непознати и странни.

Това бяха изветрелите миризми на мечи бърлоги, на бели карпатски вълци, на кучешки бяс и на влашки кукурузища. Натрапчив дъх идеше от тях. Дъхтеха на студени комини, на блата и на блатна тръстика, на водни жаби, на гъша мас. Това бяха миризмите на непознатата влашка земя, събрани по пътя от вятъра. Каквото срещнеше или настигнеше по пътя си, студеният северен вятър насмиташе и помъкваше заедно със себе си. Освен изветрелите миризми на влашката земя северният вятър носеше върху раменете си и много карпатски орли. Беше сезонът, когато орлите, използвайки подемната сила на вятъра, се издигаха и се понасяха величествено на юг. Те размахваха бавно крилата си и летеха все в една и съща посока — към Дунава. Прелитаха Дунава на мястото, където реката Огоста се влива в него. Там Огоста е заветна. Зиме от нея се вдига пара като от някой топлик и се пълни с диви патици, диви гъски и лебеди. Особено в тежките зими, каквато например бе зимата на 1985 година. Тук равнината се повдига и образува открити и широки плата. Със застудяването на времето тези плата опустяваха.

Като минеха Дунава, карпатските орли се снишаваха и кацаха из платата. Всяка една птица, щом кацнеше, се загръщаше с крилата си тъй, сякаш намяташе гуцулски ямурлук върху себе си. И досущ като карпатски пастири гуцули стоеха орлите дни и седмици наред. Тези неподвижни и мълчаливи пастири пасеха стадата на ветровете, скитащи се из голите плата. Те бяха единствените и истински пастири на студените ветрове и на снежните зимни виелици… Самотни и горди!

Докато стоеха сред виелиците и ветровете, тези пастири всъщност проветряваха себе си. Всяка една птица бе разтворила широко всичките врати и прозорци на душата си, за да могат ветровете да минат оттам и да продухат всички ъгли!… Где да можеше и човекът тъй да проветрява душата си!… Но как да я проветри, като е затворил плътно вратите и прозорците на душата си, спуснал е резетата и капаците и само една малка шпионка е оставил на вратата си, за да надниква през нея с едно око и да види като какво става навън! А ни едно око отвън не може да надникне през шпионката му и да види като какво става вътре! Па и сам той рядко надниква в душата си, ами седи през по-голямата част от живота си с гръб към нея.

С нарастването на тъмнината стените на плевнята се отдалечиха. Глигановата кожа се смали — още малко и щеше да се превърне в мишле, пропълзяло любопитно по стената. Много предмети придобиха неясни очертания, някои започнаха да се движат. В тъмното винаги нещо се поклаща, шава, движи се. Само малкото стадо овце стоеше неподвижно зад оградата и светлееше.

Щъркелът стоеше нащрек и се ослушваше. Чакаше тайнственият посетител да се обади отново.

Гризачите, които допреди малко щъкаха из своите миши владения и цвъртяха живо, се умълчаха. Те също бяха доловили нечие невидимо присъствие в плевнята, затова се изпокриха.

Откъм сеното прошумя и се измуши големият сив плъх. Той се заклати важно по пътя си, но само подир няколко крачки се спря. Подуши въздуха, нещо не му хареса, помириса отново и най-неочаквано се връцна назад. Цялата му важност се изпари. Не беше добър бегач, бягаше трудно и тромаво, но пропълзя криво-ляво до леговището и се спря на входа му. Застана на входа тъй, че при нужда да може веднага да се вмъкне вътре в бърлогата.

Разтревожените обитатели на плевнята не чакаха дълго. Над главите им нещо задращи с нокти по гредите. Чу се шум, припляскаха крила. Някой се блъсна в стената, помъчи се да се задържи за нея, но не успя. Пропукаха пера, като че се трошеха, и настъпи тишина. Щъркелът видя внезапно над себе си увисналата сянка на птица. Тя се заклати, премина от единия до другия край на плевнята като някой дух, бавно, безшумно, безтелесно. Кацна върху една греда, придвижи се по нея, без да бърза, чак до стената, опря гръб на стената и притихна. Щъркелът наблюдаваше неочакваната гостенка, без да откъсва очи от нея. Тя също го наблюдаваше. Отгоре му, на равни интервали, светвайки и гаснейки, се втренчваха две кръгли, жълти очи. Те мигаха подобно на два фара. Грозен вик се чу по някое време откъм гредата. Големият сив плъх изчезна мигновено във входа на своето леговище. От всички ъгли на плевнята, от всички тайни лабиринти и укрития зацвъртяха мишлетата. Неканената гостенка отвърна на мишето цвъртене, като повтори грозния си вик.

Тази неканена гостенка беше ушатата нощна сова.

Щъркелът я познаваше още от лятото. Бе я наблюдавал как се появява вечерно време в ливадата, спуска се безшумно върху някоя къртича могила или танцува безшумно в здрача, прилична на призрак. Нерядко в ливадата се появяваше и лисицата и двете започваха да мишкуват, като ту лисицата изпреварваше ушатата нощна сова, ту ушатата нощна сова изпреварваше лисицата.

Ето кой се бе промъкнал неканен в топлата плевня…

Щъркелът се раздвижи неохотно, колкото да даде знак, че е буден. Постепенно притихна, омърлуши се. Чакаше нощната хищница да атакува някое непредпазливо мишле, но тя не се помръдна от мястото си и прекара неподвижно цялата нощ върху гредата. Само очите й от време на време се отваряха, втренчваха се в тъмното и изгасваха.

Милите ми гризачи!

През цялата нощ шумяха в укритията, понякога щъркелът ги чуваше да шушнат под самите му нозе, може би проправяха нови лабиринти. Но да се покажат на повърхността, те не посмяха. Големият сив единак също не се показа от бърлогата си. Той остана в нея чак до следващата вечер.

През деня ушатата нощна сова остана върху гредата все тъй неподвижна, подпряна с гръб на стената. Мястото беше потайно и скришно. От това потайно и скришно място тя продължи да наблюдава плевнята и през следващата нощ, само че през следващата нощ много по-нарядко отваряше очите си, за да огледа втренчено плевнята. Големият сив плъх се показа от своето леговище, измъкна се навън, постоя пред прага и се върна назад, без да бърза. Мишлетата се разщъкаха живо из всичките посоки на своята малка подземна империя, но ни едно не посмя да излезе на повърхността, а само си показваха муцуните през дупките, поглеждаха с черните си очички и без нищо да са видели, изчезваха обратно в дупките.

На четвъртия или на петия ден големият сив единак излезе привечер от леговището си, поразтъпка се пред входа и се заклати тежко през плевнята. Стигна до вратата, помириса и се провря през дупката. Щъркелът се разходи напред-назад, погледна с едно око към мястото на совата. Совата го гледаше с кръглите си очи, но те вече не бяха така втренчени както през първата и втората нощ. Те по-скоро едва-едва мъждукаха.

Щъркелът се премести към стената, където висеше глигановата кожа. Той взе да отъпква сламата под краката си, за да приготви полог за лягане, когато чу някой отвън да дращи с нокти по стената. Дращеше много енергично, поспираше за миг-два и отново започваше да дращи. Стената тук бе тънка, плетена с лескови пръти и измазана с глина. Онзи, който работеше с нокти отвън, се мъчеше да прокопава стената, защото по някое време лесковите пръти пропукаха, появи се малка пукнатина, нечия муцуна се показа в пукнатината, помириса шумно, изсумтя и отново започна да дълбае. Щъркелът отстъпи назад към преградата на овцете. Овцете преживяха спокойно. Звънна звънче, но без всякаква тревога, просто отзвъня в плевнята. Козата тупна нервно с копито. Голямо парче от мазилката се откърти шумно и падна. Отвори се дупка, през нея се видя снегът навън. Той целият искреше. Навън бе светло, имаше луна.

Върху искрящия сняг се появи лисица.

Тя се плъзгаше със ситни стъпки, следвана от своята тъмна сянка. Бе много гъвкава, подвижна, като някой пламък се плъзгаше върху снега, едва-едва докосвайки го. Разкошната й опашка метеше небрежно снега и където успяваше, замиташе следите на хищницата, но мисля, че вършеше това небрежно.

Лисицата провря глава в отворената в стената дупка. Подуши въздуха в плевнята, огледа се назад и се вмъкна като някоя крадла, като влашка циганка се вмъкна в нея!

И щом се вмъкна вътре, спря се.

Право насреща й стоеше щъркелът.

Хищникът и птицата за първи път застанаха тъй близко един срещу друг, че да могат да се погледнат в очите и всеки да усети миризмата на другия. Лисицата бе млада, с извънредно живи очи. Очите й издаваха приветливост, дружелюбност, любопитство, но и лукавство. Тя цялата сияеше в зимния си кожух.

„Добър вечер, побратиме!“ — каза с живите си очи лисицата.

Тя приклекна в очакване да види как ще я посрещне щъркелът.

Унилата птица дълго рови в паметта си. Накрая намери това, което търсеше. Размърда се, оживи се и надникна в очите на гостенката. На поздрава отвърна с поздрав: „Добър вечер, посестримо!“

Какво си спомни несретникът, докато ровеше из своята птича памет, та така много се оживи? Спомни си времето, когато и двамата с лисицата живееха дружелюбно и дори взаимно си ходеха на гости. И не само че си ходеха на гости, ами се и надпреварваха кой от кого да бъде по-любезен с другия. Това бе далеч назад в правремето, когато домът на живота още се изграждаше и там в преддверието му стоеха правостоящи и пристъпваха стеснително добродушието, наивността и благочестието. Грубостта, омразата и алчността не бяха се появили все още там. Те щяха да прекрачат прага много по-късно, но щом го прекрачеха, щяха веднага и безпардонно да се разположат из дома, оставяйки в преддверието му пристъпващите стеснително правостоящи.

И тъй, веднъж лисицата покани щъркела на гости у дома. Покани го тя по начин най-любезен и учтив да я посети и да го нагости с гъбена каша. Щъркелът прие поканата с радост и отиде на гости на посестримата. Той трудно се намести на трапезата. Лисичата трапеза бе тъй ниска, че нямаше къде да дене нозете си. Ако ги свиеше в коленете, то те щръкваха много нависоко. Изпружеше ли ги напред, препречваха цялата лисича къща. Лисицата притичваше чевръсто ту до кухнята, ту обратно, заета с приготовляването на гъбената каша. Тя правеше това тъй енергично, че щъркелът понякога можеше да зърне дори лицето й, както би казал Гогол.

Щъкаше чевръсто и все повтаряше: „Ей сега, побратиме, ей сега ще стане тази моя гъбена каша! Окъснях аз, господ да ме убие! Залисах се и окъснях, остава сега и кашата да загори!“.

Щъркелът слушаше внимателно и се наместваше на трапезата. Накрая успя да подпъхне дългите си нозе под трапезата, пооправи някое и друго перо по гърдите си и по твърде любезен начин се обърна към пъргавата и приказлива стопанка.

„Ами че ние — рече щъркелът — не сме чак толкова гладни, че да мислим само за гъбена каша! Ние, посестримо и кумице, сме дошли по-скоро тук, за да засвидетелстваме нашето уважение, отколкото да ядем гъбена каша, макар че и от гъбената каша не бихме се отказали, ами напротив! С удоволствие ще опитаме и гъбена каша, то се знае не, ами се и подразбира от само себе си!“

От своя страна и лисицата отвръщаше на любезността с любезност, нито на стъпка не изостана по-назад от побратима си. Тя говореше и все подбираше думите откъм удобната им страна. И щом стана готова кашата, появи се тя пред своя гостенин, крепейки голяма тепсия пред себе си. Тепсията бе плитка, но в замяна на това пък бе пълна догоре с гъбена каша. Остави стопанката тепсията на трапезата. Тънка пара се заизви от нея и изпълни лисичето жилище с апетитна миризма.

„Господ да ме убие — възкликна лисицата, — не успях да я загоря! Заповядай, побратиме!“ — покани тя най-любезно разположилия се край трапезата гостенин.

Гостенинът, чиито дълги нозе лека-полека изтръпваха и се схващаха под трапезата от туй, че ги бе подпъхнал под нея по един крайно неудобен начин, рече: „Благодаря, посестримо!“ и се наведе, та помириса не, ами дълбоко пое от миризмите на гъбената каша.

После той порови с клюн из кашата, почука по дъното на плитката тепсия, но нищичко не успя да клъвне с клюна си. Поради вродена и естествена неловкост, характерна за ония времена, той все пак си даваше вид, че си взема от гъбената каша. И не само че си взема, ами че и извънредно много му се харесва!

През това време лисицата, опряла лапи на ръба на тепсията, гребеше с грапавия си език като с шепа и гълташе лакомо гъбена каша. „Ама ти, побратиме, хич не си вземаш от гъбената каша! — викаше тя на щъркела. — Не харесва ли ти, що ли!“

А щъркелът, чиито опружени нозе се схващаха под трапезата, все тъй почукваше с клюн по дъното на плитката тепсия и отговаряше: „Ааа, вземам си, как да не си вземам, посестримо!“…

Тъй гостенин и стопанка прекараха край трапезата, разменяйки си любезности, докато всичката гъбена каша бе изядена от лисицата. Лисицата не само че изяде цялата гъбена каша, но накрая облиза и тепсията. „Радвам се, побратиме — рече тя, — че успя да опиташ гъбената каша, а то иначе, както ние живеем, днес се каним, утре се каним да си идем един друг на гости, а не остава никак време да си идем на гости и да опитаме гъбените си каши!“

Гладният и изтерзан щъркел, чиито нозе вече съвсем се бяха схванали под трапезата, рече: „Истина е, посестримо, истина е, че постоянно се заканваме да си ходим на гости и да поддържаме истинска дружелюбност, а като погледнеш ни на гости си ходим, ни дружелюбност поддържаме, ами живеем като гниди!“

Лисицата възкликна: „Ах, истина е, побратиме!… Не само че лошо живеем ние, ами в най-пълния смисъл на думата живеем като гниди! Ей тъй, всеки един сам за себе си, вкопчил се със зъби и нокти в своята гъбена каша! Противно нещо, побратиме!“

„Противно не, ами съвършено противно!“ — рече щъркелът.

Той благодари с най-отбрани думи за оказаното му гостоприемство и на свой ред покани своята посестрима на гости. Поканата бе приета със задоволство, както се изразяват журналистите. Когато един държавник покани друг държавник на гости, тоест на гъбена каша, и поканеният приема поканата по начин учтив и дипломатичен, то журналистите бързат да отбележат, че поканата се приема с най-пълно и истинско задоволство!

Задоволството е сестрин син на недоволството. Но каква голяма разлика има само помежду тях, каква голяма пропаст ги дели!… Недоволството може да се види как клечи на някой хребет, загледано продължително и неподвижно в ниското под себе си. Може да се види как подтичва във вълчи тръс по хребета или пропада в невидими за нас усойни долове. За дълго време се изгубва, скита се из глухите каменоломни, промъква се в изоставени от памтивека вълчи обиталища. Не оставя ни една бърлога, без да надникне в нея, за да се появи най-неочаквано, изневиделица на пътя ни и да впие в нас очи. То непрекъснато изпитва глад, затова очите му блестят с опасен блясък. Макар и да е мършаво и изпосталяло, то в никой случай не е омърлушено и не залита от умора. Напротив, пълно е с енергия и е неизтощимо! Всяка отделна част от тялото му, всяка една негова извивка, всяко ребро и сухожилие, всяко кокалче, муцуната му, хрущялната му кост, челото и черепната му кутия, както и всеки кичур на сплъстената козина са доведени до най-пълната им изразителност. У него всичко е подвижно и всичко е нащрек! Когато е работила, природата е била крайно пестелива с материала. Но колкото и малко материал да е вложила, тя е правила всичко с голямо и няма да е преувеличено, ако кажем — с опасно вдъхновение!… По-нататък времето е продължило да работи върху него все със същото опасно вдъхновение! Как точно е работено, не зная, но е работено! В праосновата на всички ни лежи природата, останалото достроява времето… При задоволството всичко е обратно. Тук ни темперамент ще откриете, ни страст, ни страдание! Ни муцуната можете да разберете от коя страна е, ни задницата да откриете къде е, ни крайник някакъв стърчи, а всичко е закръглено от всичките страни. При по-голямо взиране могат да се забележат две издути бузи. Те се издуват от двете му страни като две подутини. Тези именно издути бузи представляват и цялата му самоличност!

Да-да!…

Като си казаха довиждане, лисицата и щъркелът се разделиха. Лисицата бе доволна, че е посрещнала и нагостила с гъбена каша побратима си. А и щъркелът на свой ред бе доволен, че най-после ще може да раздвижи нещастните си нозе, схванати окончателно от дългото им стоене под трапезата.

Не се мина много време, и ето че лисицата реши да иде на гости на щъркела. Почука тя на вратата му съвсем тихичко, както подобава на лисичата й деликатност и изтънченост. Щъркелът тозчас отвори вратата и се засуети около гостенката. „Заповядай, посестримо, заповядай! — повтаряше той. — Ето отсам мини, ако ще ти е удобно!… Или предпочиташ от другата страна?… Може би от другата страна ще е по-удобно, отколкото откъм отсамната страна!… Да си призная, посестримо, най-чистосърдечно, и аз не съм съвсем сигурен коя страна е по-удобната, отсамната ли страна или оттатъшната!… Заповядай! Изгледах си очите да те чакам! Викам си, кумицата сигурно забрави, че обеща да ми дойде някой ден на гости, та да опитаме и моята гъбена каша!“

Гостенката се кипреше и викаше: „Как тъй, побратиме, ще забравя обещанието! Невъзможно е!… А относно коя страна да предпочета на масата, отсамната ли или оттатъшната, се затруднявам!“

Щъркелът я успокои, казвайки: „Когато човек е откъм отсамната страна, се му се струва, че оттатъшната е по-добрата! Забелязал съм, че като вървя по единия бряг на реката, то полека-лека оттатъшният бряг започва да ми се струва по-хубав. И колкото по-дълго време крача по отсамния бряг, толкова по-хубав започва да ми изглежда оттатъшният бряг. И по-хубав, и по-богат!… Прегазя ли реката и тръгна ли по оттатъшния бряг, той тутакси се превръща в отсамен бряг и чувствам как оттатъшният започва да ме мами… Ужасно нещо!“

Тук щъркелът въздъхна, а гостенката рече: „Живот!… Както и да го гледаме, побратиме, все не ни задоволява!“

Щъркелът додаде: „Не знам дали изцяло, но отсамното не ни задоволява!… Все пак заповядайте на моята трапеза!“

Лисицата стъпваше ситно и предпазливо. Тя едва-едва докосваше земята с лапи. Домакинът крачеше край нея с едри недодялани крачки. Той колкото и да се стараеше и да внимаваше да не отива твърде много напред, все я изпреварваше.

Най-после настани посестримата на трапезата.

Трапезата бе неимоверно висока и неудобна за същество като лисицата. Гостенката трябваше постоянно да се повдига на пръсти, ако искаше да бъде наравно с щъркела. Поради своята вродена и природна престореност тя непрекъснато си даваше вид, че й е крайно удобно на щърковата трапеза. Придържаше се с предни лапи на трапезата и разказваше на домакина колко приятно била изненадана от околната природа. Щъркелът се опитваше да възрази, казвайки: „Къде у нас природа, посестримо!… Блата и жаби!… По-примитивно не може и да бъде!“

Лисицата не отстъпваше: „Хубава е природата тука — казваше тя, — харесва ми. Блата, мочурища, тръстика, истина е, но всичко тук е живописно! У нас ни блато, ни тръстика, ни мочурище! У нас това, побратиме, го няма! У нас, както сам видя, са само ровини, гъстак и дупки!“

Щъркелът рече примирено: „Родно място, посестримо, какво да се прави!… Човек не може никога да си избере родното място! Ето, ние тук се мътим, а зимуваме на юг, в Египет и из халифатите. На топло. Там е топло и хубаво, но все насам ни тегли пустото, към блатото и мочурищата!“

Замисли се гостенката, поклати глава:

„Носталгия!“ — рече тя.

Щъркелът на свой ред се обади:

„На нас, щото поминъкът ни е тука, посестримо, затова го и обичаме родното място, а не че е чак толкова живописно!“

„Поминъкът и препитанието са важно нещо — рече лисицата. — Мигар може без поминък и без препитание!… Но само поминък и препитание, побратиме, не стигат! На живота му трябва и нещо живописно!“

„Нито без поминък може, ни без препитание — съгласи се щъркелът. — А относно живописното, ще бъде, както дойде! Ту сивкаво, ту живописно!“

Двамата се разговориха доста нашироко за поминъка и за препитанието, а така също и за живописното. По едно време щъркелът плесна с крила и рече:

„Ама ние, посестримо, така се улисахме в приказки за поминъка и за препитанието, та съвсем забравихме гъбената каша! Нали на гъбена каша те поканих, а не на приказки за поминъка и за препитанието!… Извинявай, аз ей сегичка ще донеса гъбената каша!“

С тия думи щъркелът излезе и без никак да се бави, се показа на вратата. Той крепеше пред себе си голямо гърне. Гърнето имаше длъгнеста форма и бе доволно опушено. То димеше като някой вулкан. Разнесе се приятната миризма на гъбена каша.

Щъркелът го остави внимателно на трапезата и го завъртя тъй, че по-малко опушената страна да бъде към лисицата. Рече на гостенката:

„Гърнето ми е от старовремските. Малко длъгнесто и е доволно опушено, но чудесно задушава гъбената каша по причина на тясното си гърло. Днешните гърнета не ги правят вече толкова длъгнести, а и гърлата им не са тъй тесни.“

Лисицата рече:

„Правят ги по-тумбести и с по-широко гърло… Модата се мени!“

„Заповядай, посестримо!“ — покани щъркелът гостенката си.

Лисицата приглади с лапа своя нагръдник, повдигна се на пръсти и пъхна муцуната си в гърлото на гърнето. Гърлото обаче бе тъй тясно, че тя успя да въвре в него само връхчето на муцуната си. Измъкна леко муцуната навън, облиза се, опита отново да напъха главата си в гърнето, но отново не успя… Лоша работа!… А през това време щъркелът не спираше да говори, смятайки, че по този начин забавлява гостенката. „Много е добре, посестримо, че кашата не загоря! — казваше той. — Гърнето е инструмент доволно странен за приготовляване на каши. Отпреде ври и кипи с всичката си сила, а отзад, като го пипнеш, студенее!… Трудно мож разбра загаря ли, или не загаря гъбената каша вътре в него! У нас гърнето е на голяма почит. Както виждаш, опушено и поочукано е, но е абсолютно старо. Пращъркелите са се хранели в него. Откакто помня, гъбената каша все в туй гърне се задушава!“

Лисицата потупа леко с лапа по гърнето.

„Интересно, интересно!“ — рече тя.

Щъркелът се въодушеви. „Светът, посестримо — рече той, — в началото е представлявал едно опушено гърне. Но ето че някой по невнимание, по недоглеждане, от невежество или от злоба счупва гърнето, като го пръска на хиляди парчета! Представяте ли си каква несправедливост!“

Лисицата погали с лапа гърнето.

„Горкото гърне — въздъхна престорено тя. — Милото гърне!“

Щъркелът продължи въодушевено:

„Оттогава, посестримо, всички ние се трудим, като непрекъснато събираме и слепваме парчетата на това гърне!“

„Светът изглежда, че е тъй подреден, побратиме — рече лисицата замислено. — Едните го трошат, а другите събират натрошеното и го лепят… Тук с господа не можем се пребори!“

„Това не може да е така вовеки — рече щъркелът. — Аз вярвам, че и търпението на света ще се изчерпи! Ще прати всички тези парчетии по дяволите и ще седне на грънчарското си колело, за да извае ново глинено гърне!“

„Ще поживеем, ще видим!“ — рече лисицата.

„Непременно! — продължаваше все тъй въодушевено щъркелът. — И това гърне, посестримо, ще бъде всъщност гърнето на живота! Същинското гърне, посестримо!“

Лисицата поглади гърнето пред себе си и рече тихо:

„Дано не бъде само с такова тясно гърло!“

Тя се облиза и поклати замислено глава.

„Ама ти съвсем не си вземаш от гъбената каша! — рече щъркелът. — Не харесва ли ти, що ли?“

Той премести гърнето по-близко до нея.

„Как да не си вземам! — почна да се брани гостенката. — Не само че си вземам, ами и извънредно много ми харесва! Между другото аз за първи път, побратиме, ям каша направо от гърнето. Съд странен наистина, а както и току-що разбрах, е бил един от най-старите модели на света!“

С тия думи тя се наведе отново над тясното гърло на гърнето, давайки си вид, че се храни.

Щъркелът чакаше благовъзпитано гостенката да отмести муцуната си от гърнето, да се оближе и чак тогава пъхаше глава в гърлото. За него гърнето бе удобно. Той ядеше лакомо, като гълташе гъбите цели.

Докато седяха на трапезата край гърнето, стопанинът и гостенката продължиха да си разменят любезности. Щъркелът не само че изяде цялата гъбена каша, ами накрая наклони гърнето към лисицата тъй, че да може тя да види дъното му. На дъното нищичко от кашата не бе останало. „Радвам се, посестримо — рече щъркелът, — че опита гъбената ми каша! А то иначе, както ние живеем помежду си, не остава никак време да си идеме един другиму на гости!“

Гладната лисица запази самообладание и рече: „Истина е, побратиме! Истина е, че постоянно се заканваме да си идеме на гости и да бъдем дружелюбни помежду си, а като погледнеш, нито си ходиме на гости, нито сме си дружелюбни, ами живеем като гниди!“

Щъркелът почука с човка по гърнето, замисли се. „Истина е, посестримо! — рече той. — Не само лошо живеем ние, ами в пълния смисъл на думата живеем като гниди!… Противно нещо!“

„Противно не, ами съвършено противно! — рече лисицата. — Аз много се радвам, че дойдох при побратима си! Мястото е живописно, гостоприемство топло срещнах, гъбената каша беше вкусна, а и за гърнето такива чудатости научих! Благодаря, благодаря, побратиме!“

Тя сведе леко глава, въздъхвайки.

Щъркелът рече:

„Това за гърнето, посестримо, е само една легенда и небивалица! При нас тук блатата и тръстиките са пълни с какви ли не легенди и небивалици! Коя от коя по-романтични.“

Той се засмя, тракайки шумно с човката си. „Обожавам романтичните небивалици — рече лисицата. — Разкажи ми някоя от тях, побратиме! При мен там, в пустошта и глухотата, ни легенда, ни небивалици има, а камо ли пък нещо романтично! Моля ти се, разкажи ми!“

Щъркелът се позамисли. „Какво ли бих могъл да ти разкажа?… Бих могъл например за багдадския халиф да ти разкажа.“

„Разкажи, разкажи, побратиме!“ — подкани го нетърпеливо гостенката.

„В старите, все още романтични времена — започна щъркелът — един благороден багдадски халиф бил омагьосан и превърнат в щъркел… Като малък аз лично помня, че омагьосаният халиф летеше с нас от халифатите чак тук, до Балканите. Живееше като всички щъркели из блатата и по мочурищата и по нищо не можеше да се различи, че е халиф. Сума време живя така!… Толкова дълго време, че започнахме даже да забравяме, че е халиф!… Един ден дори съвсем забравихме!“

Домакинът се замисли.

Лисицата попита нетърпеливо:

„Какво стана по-нататък с него?!“

„Какво стана по-нататък с него, не мога със сигурност да кажа — рече щъркелът. — Ни се чу нещо за халифа по-нататък, нито някой го видя! Свикнахме с това, че е халиф, и забравихме, че е халиф!… Обаче приказката за благородния халиф остана!… Подир халифа един ден в блатото се появи странна жаба. Тя твърдеше на висок глас и постоянно, че била омагьосана царска дъщеря. Живееше заедно с останалите жаби в блатото и им разказваше, че е принцеса, колко красива била като принцеса, как я омагьосали и я превърнали в най-проста жаба!“

Гостенката плесна с лапи и възкликна:

„Пустата му жаба!“

Щъркелът продължи:

„Същинска блатна жаба, посестримо!… Пъпчива и дебела при това!… Най-нахално и непрекъснато твърдеше, че ако някой юнак и хубавец мине покрай блатото и я целуне по мократа уста, без да се гнуси от нея, то тя тутакси щяла да се превърне в царска дъщеря!… Представяте ли си какво нахалство?“

„Представям си — рече лисицата и попита: — Какво стана по-нататък с нея? Целуна ли я някой?“

„Едва ли някой би могъл да каже какво стана по-нататък с омагьосаната жаба — рече щъркелът. — Целунаха ли я, превърна ли се в царска дъщеря, не знам!… Изчезна и повече ни се чу, нито се видя!“

„Възможно е — рече лисицата — някой юнак и хубавец да е минал покрай блатото, да е повярвал на жабата и без да се гнуси от нея, да я е целунал по мократа уста! Не смятате ли?“

„Възможно е — рече щъркелът. — Не знам!… Оттогава мина доста време. Не беше много, но не бе и никак малко! Всички околовръст забравихме за жабата, тъй както и багдадския халиф забравихме!“

Лисицата отново плесна с лапи.

„Боже, колко живописно е било при вас, побратиме! — рече тя. — При нас там, в пустошта, въобще не може за това да се мечтае! Къде ще дойде там при нас халиф или омагьосана царска дъщеря! Па макар и да е в образа на жаба!… Изключено е това в нашата пустош да се случи!… Бедната ми пустош!“

„Почакай, посестримо — спря я щъркелът, — не бързай! Не съм завършил още своя разказ!… Казах, че всичко наоколо забрави за омагьосаната жаба. Но ето че веднъж най-неочаквано в блатото отново пак жаба някаква се появи. Започна тя да вика с пълно гърло и да разказва на всеослушание, че била принцеса и царска дъщеря, но зъл магьосник завидял на красотата й, омагьосал я, превръщайки я в най-проста жаба… Обаче ако се намери някой юнак и хубавец, който да не се гнуси от нея и я целуне по пъпчивата уста, то тя тутакси ще се превърне в принцеса и царска дъщеря, ще се омъжи за хубавеца и ще го ощастливи!… Такива ми ти глупости!“

„Пустата му жаба! — засмя се лисицата. — Бравос!“

„Бравос не, ами бравос! — рече щъркелът. — Оттогава една по една и една през друга всички блатни жаби се научиха да дебнат по брега на блатото. Клечат и чакат само някой да се зададе по пътя. Щом го видят, започват още отдалеко да се удрят по гърдите и да се оплакват, че били омагьосани принцеси и царски дъщери. Човек да не смее да мине покрай блатото, посестримо!… Някои жаби почнаха да идват чак пред вратата ми. Клечат отвън и все подвикват, че били принцеси, царски дъщери били, и… да не повтарям отначало пак всичките им глупости! Не ги ли чувате?“

Домакинът стана, отиде до вратата и я разтвори широко. Отвън нахлу монотонен жабешки хор. Една през друга жабите се надпреварваха да разказват на всички и на никого своята зла участ. Лисицата се натъжи.

„Мигар може, побратиме — рече тя, — някой със сигурност да каже какво по-рано сме били? Възможно е и принцеси, и царски дъщери да сме били? Знаем ли… Всеки има нужда от мечта, побратиме! Нали всички ние се надяваме, че ако не днес и утре, то някой друг, по-далечен ден от нещо пренебрегнато и най-нищожно ще се превърнем във величествено нещо! Целият свят има нужда от това, побратиме! Той за това живее и се надява!“

„Той всъщност на това и се крепи!“ — рече замислено щъркелът.

Гостенката внезапно се разбърза.

„Господи — рече тя, — как се разбъбрах!… Окъснях съвсем. Забравих, че дълъг път ме чака!“

Тя благодари с най-отбрани думи за гостоприемството. Загърна се небрежно с кожуха си и като каза „Довиждане!“ на щъркела, плъзна се напред със ситни стъпки, прошумя в тръстиките и изчезна.

Може да се каже, че изчезна мигновено. Щъркелът искаше да й каже още нещо, на два пъти дори подвикна подире й: „Посестримо, ей, посестримо!“ но лисицата не се обади.

Откъм тръстиките се носеше монотонното жабешко оплакване относно омагьосването на царската дъщеря и като как именно трябва да се развали магията. Щъркелът постоя на прага, загледан към блатата и тресавищата. Те димеха, загръщаха се в бяла мъглица и ставаха невидими. Издалеко се дочу мученето на воден бик — блатната птица търсеше някого или викаше някого от себеподобните на помощ. Никой от себеподобните не отвърна на мученето. Чезнещите в белия дим тръстики шъткаха едва доловимо. Посред шъткането им трудно можеше да се разбере откъде се обажда водният бик. Като че ли самите блата и тресавища мучаха глухо.

Щъркелът се обърна назад. Той видя пред себе си празното опушено гърне и изведнъж се почувства сам и изоставен.

Стана му тъжно.

Ето това си спомни несретникът, докато надничаше в очите на вмъкналата се в плевнята нощна посетителка. Тя продължаваше да го гледа любопитно (но и лукаво) с живите си очи, сякаш му казваше:

„Ето значи какъв си бил ти, мили ми побратиме!“

Щъркелът поклати глава, той също сякаш каза на лисицата:

„Да, посестримо!“

Нощната посетителка се сниши. Очите й се свиха, но лукавото в тях остана. „Побратим си бил ти на баба ми, драги!“ — рече тя.

Щъркелът не се съгласи с нея.

„Не аз — рече той — съм бил на баба ти побратим, ами баба ти е била посестрима на дядо ми!“

„Така ли ще дойде работата?“ — попита престорено лисицата.

Тя помаха известно време с опашката си, дори за миг се обърна назад, за да види хубаво ли й стои опашката. Видя и одобри.

„Така ще дойде работата!“ — рече й щъркелът.

„Виж ти!“ — възкликна лисицата, след като помисли и порови с лапи пред себе си.

Тя не спираше да разглежда любопитно птицата. Бе съвсем млада хищница. За първи път в живота си виждаше щъркел от толкова близко разстояние. Високите крака, опънатата шия и дългият клюн на птицата й правеха много силно впечатление. Аз не зная дали в бърлогата й бяха разказвали приказката за гъбената каша и дали тази приказка изобщо вече се разказва от старите лисици из бърлогите. Но думата побратим бе позната на лукавата нощна посетителка. Тя дори да не е и споменавана в бърлогата от старите лисици, то младите лисици изглежда, че чувстват някакво побратимство с останалите същества.

Като продължаваше да гледа превзето побратима си, лисицата замахна внезапно с лапа към него. Лапата й остана протегната във въздуха. Щъркелът навярно бе очаквал това, защото на свой ред замахна с крило и перна протегнатата напред лапа на посестримата. Ударът бе бърз и силен. Лисицата се връцна назад, приклекна и взе да облизва с език ударената лапа. Езикът й бе червен и грапав. Докато облизваше лапата си, откъм покрива се посипа кискане. Ушатата нощна сова се раздвижи върху гредата. Лисицата спря да облизва лапата си и се втренчи в ушатата нощна сова. Върхът на опашката й потрепваше нервно.

Ушатата нощна сова премина ребром по гредата, продължавайки да се киска. Тя се взираше под себе си, но едва ли виждаше нещо. Големите й кръгли очи едва мъждукаха в здрача. Те пъплеха из здрача като две големи заблудени буболечки.

Без да спират да преживят, овцете гледаха глупаво иззад плетената ограда. Гледаше глупаво и козата и понякога потропваше нервно с копито. Мишлетата минаха на пръсти по дългите лабиринти на своята империя. Щъркелът ги чувстваше под себе си как се промъкват тихичко. Милите животинки надникнаха съвсем предпазливо от дупките, за да видят и те какво става в плевнята. Щом видяха лисицата и ушатата нощна сова върху гредата, вцепениха се. Трябваше да се мине сума време, докато излязат от вцепенението, докато се разцвъртят и раздвижат. Откъм сеното прошумя големият сив плъх. Бе още сънен, имаше глупав вид. Лисицата не му направи кой знае какво впечатление, а кискането на нощната сова бе чувал и друг път. Поколеба се дали да не се върне обратно назад в леговището си, но размисли и остана да гледа. За всеки случай застана тъй, че да може и при най-малката опасност да се скрие мигновено.

Щъркелът продължаваше да стои нащрек.

Лисицата престана да се занимава със своята лапа. Тя тръгна да обиколи и разузнае плевнята. На няколко пъти се спираше, помирисваше въздуха. На едно място разрови отъпканата по пода слама с лапа, пъхна муцуната си в разровеното, духна шумно с нос и продължи да обикаля. Даваше си вид, че щъркелът въобще не я интересува.

Въпреки това обаче птицата я следеше, пристъпваше от крак на крак, завърташе се бавно и внимаваше да бъде винаги с лице към нощната посетителка.

Плевнята не бе кой знае колко интересна за разглеждане. Нощната посетителка я обиколи и се отказа да я разглежда повече. Тя опита няколко лъжливи нападения, втурвайки се неочаквано към щъркела. Искаше да го сплаши и да разбере как ще реагира. Щъркелът реагира спокойно на лъжливите атаки. Той имаше опит. Важното бе да не изпуска от погледа си лукавата гостенка.

Ушатата нощна сова спря да се киска върху гредата. По едно време тя тъй много се наклони напред, че се изтърва от гредата. Почна да маха с крила, но много несръчно и безпомощно. Не можа да се задържи във въздуха и тупна силно върху земята под самия нос на лисицата. Изненаданата лисица отскочи встрани от нея. Без да иска, тя се блъсна в щъркела. Щъркелът мигновено я удари с клюн в хълбока. Лисицата не бе очаквала удара, изскимтя, сви се и се претърколи. Когато се изправи отново на нозе, видя ушатата нощна сова, че лежи по гръб. Тя бавно отваряше и затваряше очите си. Ушите й бяха тъй много щръкнали, като че дважди се бяха удължили.

Дишаше тежко и шумно.

С един удар на лапата лисицата я запрати към дъното на плевнята. Ушатата нощна сова се запремята из въздуха ту с главата напред, ту с краката напред. Блъсна се в стената на плевнята, свлече се по нея и започна да съска заканително към лисицата. Подир съскането се опита и да се разкиска, но не успя. Съдбата не прояви блакосклонност към нея, не й даде възможност да изпълни плевнята със зловещия си кикот. Нещо сякаш я стисна за гърлото, нещо напъхаха там в него и удавиха кикота й.

Изсумтя нещастницата и притихна.

Очите й обаче продължаваха да мъждукат в здрача на плевнята и да приличат на две големи заблудени буболечки, само че вече не пъплеха из здрача, а стоеха неподвижно, като заковани върху него.

Лисицата се обърна рязко и нападна щъркела. Тя се хвърли с настървение срещу него, с цялата сила и гъвкавост на тялото си. Птицата не устоя на удара. Препъна се и падна, затискайки сакатото си крило. Не побърза да се изправи веднага, а и не можеше. За да се предпази от ново нападение, тя с все сила размаха здравото си крило. Цял облак от плява и ситна слама се вдигна във въздуха. Крилото изглеждаше неестествено голямо и неестествено самотно. То страшно свистеше, заплашвайки едва ли не да повдигне цялата плевня във въздуха и да я понесе заедно с всичките й обитатели. Размаханото крило впечатляваше лисицата, но тя не отстъпи назад, а напротив. Направи няколко ситни крачки, сниши се и притихна. Следеше широкия и силен мах на крилото и чакаше удобен момент, за да се нахвърли отново върху жертвата. Щъркелът се опря на крилото си, надигна се и застана на колене. Лисицата се плъзна бързо напред. Птицата замахна към нея и я закачи съвсем леко. Всъщност закачиха я само маховите пера.

Нощната посетителка се озъби, без да отстъпи, впивайки погледа си в птицата.

Сега вече щъркелът можеше да види от съвсем близко разстояние (опасно близко) лукавите й очи. В тях подтичваха и играеха подвижни пламъчета. Те се гонеха, застигаха се, разпръскваха се, чезнеха, появяваха се отново, притичваха едно към друго, скупчваха се и пак се пръскаха. По този начин подтичващите и танцуващи пламъчета придаваха особена живост на погледа й. И особено лукавство.

Ето какви били значи очите на посестримата!

Щъркелът познаваше щръкналите почти прозрачни очи на скакалците, ококорените очи на жабите, мишите очи. Очите на папуняка познаваше, недружелюбните очи на стадото свине, с което лете се разминаваха по реката, очите на стопанина на плевнята познаваше, очите на децата, струпани около него, както и очите на овце и кучета. Птицата познаваше и немигащите, стъклени и хипнотизиращи очи на големите влечуги. Познаваше също така и забулените в тънка мъглица очи на блатата. С тези блатни очи земята се взираше печално към света… И небесното око познаваше. Без да примигва, едноокото небе се бе надвесило постоянно над света. Но то се бе надвесило не толкова за да гледа света, колкото за да го осветява!… Много и всякакви очи бе виждал щъркелът през живота си, но очите на лисица виждаше за първи път.

Вглеждаше се втренчено в тях, но се и повдигаше, защото не му бе удобно да посрещне нападателката си на колене.

От своя страна и нападателката го гледаше втренчено с лукавите си очи.

И ето че щъркелът едва се бе изправил, когато лисицата скочи срещу него. Скокът й бе красив, разкошната й опашка се развя надменно. Грациозна беше проклетницата! Меко лисиче сияние обля плевнята, като че малка небесна комета се появи в нея. Червеният кожух пропука, по него пробягаха искри, обляха развятата лисича опашка и се изгубиха. Щъркелът чакаше спокойно и гордо. Всъщност неговата стойка е била винаги горда, макар и малко печална. То другояче не е и възможно, защото гордостта излъчва непрекъснато от себе си и някаква печал.

Когато лисицата облъхна щъркела с горещия си и тежък дъх на хищник, птицата неочаквано и с все сила заби клюна си в окото й.

Ударът бе мълниеносен.

Удари и се отдръпна. (По този начин щъркелът се биеше с големите влечуги.)

Лисицата излая зло.

Тя падна, претърколи се презглава и подскочи високо във въздуха, сякаш бе подхвърлена от пружина. Изправи се на върха на опашката си и се завъртя. Въртеше се като вретено или като някой дервиш, без да спира да лае зло и заканително. Върху муцуната й плисна кръв, започна да се стича и по светлите й гърди. Замаяна от въртенето, ослепена от кръвта, тя падна и се помъчи да махне с лапи онова ужасно нещо, което се бе впило в окото й и я изгаряше. С това още повече разкървави лицето си. Лаят й преминаваше ту във вой, ту в скимтене.

Като не успя да се освободи от болката, тя хукна да тича из плевнята, дано намери спасение в бягството. Понеже едната й страна бе ослепена, тя не виждаше откъм нея, затуй се заблъска в стените на плевнята. На няколко пъти се удари и в плетената ограда, подплашвайки овцете. Добитъкът се разблея, а козата изврещя и подскочи напред, та удари с глава плетената ограда. Ослепената лисица продължи да тича и да се блъска в стените на плевнята. Тя вече не търсеше щъркела. Търсеше само пролука в плевнята, за да може да избяга през нея.

Мишлетата, видели всичко това, се изпокриха. Сивият плъх се завъртя тромаво пред входа на своето леговище. Казвайки си на ума „Не е за мене тая работа!“, той се вмъкна в жилището си. Утихналата нощна сова се закиска неочаквано. Уж щеше да умира, уж предаваше богу дух, а ето че като видя какво се случи в плевнята, почувства неочакван прилив на сили. Тя искаше да си отмъсти за удара, нанесен й от лисицата, като се изсмее в лицето й. Истина е, че кикотът й бе възглух, но за сметка на това пък бе злокобен.

Нещастницата тъкмо това и искаше.

Кикотенето й постепенно премина в шепот, но трябва да отбележа, че и шепотът на ушатата нощна сова бе не по-малко зловещ от нейното кискане. Прокоба някаква вещаеше този шепот.

Обезумялата лисица спря да лае. Тя се снижи и се ослуша. Но не в зловещия шепот на совата се ослуша, а в някакъв неочаквано появил се шум отвън.

Отвън, зад тънката стена на плевнята, някой вървеше през снега.

Щъркелът също бе чул стъпките в снега отвън. Бе ги чул малко преди лисицата да се е спряла. Някой вървеше отвън съвсем близко до стената. Снегът поскърцваше издайнически под неговите стъпки. Сетне нещо се отърка в стената и настъпи тишина.

Лоша тишина!

Опипвайки с едното си око плевнята, лисицата зърна малка пролука в стената. Тя светлееше примамливо в тънещата в здрач плевня. Без повече да се бави, нощната посетителка се сниши и се плъзна бързо към спасителната пролука. Държеше главата си неестествено извита на една страна, а разкошната й опашка я следваше и се вееше надменно.

Миг само бе нужен на нощния хищник, за да се провре през пролуката и да изчезне.

В следващия миг зад стената се чу остро металическо щракане. Издрънча синджир, нещо тежко падна в снега. Някой бързо притича и щъркелът чу отвън зад стената ясният глас на стопанина на плевнята да казва: „Хвана ли се най-после, проклетнице!“

Подир малко човекът отвън тръгна през снега, като влачеше нещо тежко подире си.

От време на време подрънкваше синджир. Когато шумовете зад стената се отдалечиха и изгубиха, щъркелът се наведе и започна да отрива клюна си в разпиляната по пода слама. По клюна му бяха останали лепкави останки от лисичето око.

А заснежената земя продължаваше своя равномерен бяг по предначертания си път. Бях вдигнал капака на палубата на ковчега и гледах нощта навън. Ето, мислех си, и майката земя подтичва като някое мишле из тази гигантска плевня, наречена Вселена. Но за какво подтичва и какъв загадъчен или тайнствен механизъм там върти, не зная! А и никога не бих узнал, затуй и нищичко не мога да кажа на четеца си. Но дори и нищо да не движи майката земя и нищо да не върти, там, вътре в тази плевня, то като тича из нея, равномерно отъпква поне собствената си пътека. По този начин тя се грижи пътеката да не тревяса и да не запустее.

Звездното небе се завърташе бавно около оста си и изстиваше. То се изцъкли и стана трошливо от студа. Ветровете се умориха и притихнаха. Притихнаха и се умълчаха и врабчетата в сламените спални на плевнята… По снежните плата откъм южната страна на Дунава карпатските орли продължаваха да стоят неподвижно, загърнати в гуцулските си ямурлуци и в самотията си. Студът сковаваше всичко. Нерядко някое малко ято диви патици се появяваше като изневиделица в нощта. То прелиташе шумно и както неочаквано се появяваше, тъй и неочаквано изчезваше, свистейки с крилата си.

Тези малки ята диви патици идеха от север. Студът там ги насмиташе и гонеше на юг. Бяха дребни патици, не по-големи от юмрук. Летяха стремително и търсеха да зърнат някъде сред снежната земя топлик. Част от тях се разселваха из топлиците на Дунавската равнина, други продължаваха да летят все тъй стремително, придържайки се към въздушния коридор на прадедите. Те се провираха през Искърското дефиле, кацаха в Софийското поле, за да починат, но не се задържаха в полето. То бе кръстосано от неудобни за тях канали, мръсни, крайно бедни на храна. Индустриалните кремиковски утайници димяха мощно и ги мамеха с големите си водни огледала. Водата в тях бе отровна и пагубна за патиците, затова те бързаха да се вдигнат отново във въздуха. Вдигаха се и се разделяха. Едни отиваха към Струма и към язовирите в западната част на България, други отлитаха по течението на река Марица. Последните постепенно се разпадаха на малки ята, търсейки убежища в тихите разливи на Марица, в топлиците и из оризищата на Тракийската низина. Когато времето омекваше, те се спешаваха и по цели нощи газеха из калните оризови ниви в търсене на храна. На разсъмване едва излитаха от нивите, защото от ходенето из тях по плавниците им полепваха тежки топки кал. Като летяха, нозете им висяха смешно нанадолу, все едно че за тях бяха привързани гюлета!

Това с оризищата и с лепкавата кал обаче ще бъде по-късно, когато времето омекне… Сега всичко бе сковано от студа. Вкочанената земя продължаваше равномерния си бяг.

Щъркелът най-после успя да почисти клюна си от онова лепкаво и досадно нещо, останало по него от окото на лисицата. Изправи се и се ослуша дали няма пак да чуе зад стената шум някакъв, стъпки в снега или дрънчене на синджир. Нищо подобно нямаше! Нито някой ходеше в снега, нито синджир подрънкваше… Отдалеко само птицата долови слаб ек на наковалня.

Тя пристъпи напред и се заслуша в този далечен ек.

Наковалнята се обаждаше възглухо. Кънтенето й преминаваше през тънките стени на плевнята, все едно че не съществуваха. Тя пронизваше всичките прегради, срещнати по пътя. Носеше се този ек с бързината на звуковата скорост. Разпростираше се по всички посоки на нощта, дори достигна студеното изцъклено небе. Удари се като в стъкло в небето, пропълзя, потърси пролука, но не намери. Подхлъзна се и падайки, издъхна без следа. Земята едва-едва потръпваше и продължаваше своя равномерен бяг по предначертания си път.

В ума си глупаво оприличих пространството на плевня. Обаче като казвам плевня, то аз по никой начин не се отнасям непочтително към звездното небе и към Вселената. Човекът постоянно търси близост със звездното небе, въпреки че то е равнодушно към земния живот. За своя радост човекът забеляза там горе неща от своя собствен сиромашки бит. Видя той прости земеделски сечива, разхвърляни между звездите. Зарадва се на тия сечива, че не са само в неговия двор и в нивицата му. Ралото, с което ореше и чоплеше земицата и орниците, видя как оре и чопли горе по небето. Колар видя, кола и процеп на колата. Което не достигаше, досъчини, тоест от себе си додаде. По този начин придърпваше звездното небе към себе си, правеше го по-разбираемо за ума и по-достъпно за сърцето. Видя на него квачка и пилета как щъкат около квачката. Змия видя, и риба, и лебед. А така също откри и една звезда керванджийка. Тя показваше пътя на керванджиите преди разсъмване. За голяма своя изненада, а и за радост откри дори и дворно куче горе. Клечеше кучето и пазеше звездното небе било от конекрадци, било от влашки циганки. Влашките циганки имаха обичая, докато обикалят по къщите да врачуват и да лъжат населението с красиво бъдеще, да задигат пътьом и по някой калъп домашен сапун, риза някоя, простряна да съхне, бакърен съд и т.н. През една нощ по небето премина кумът на човека. Тъмно бе и никой не го забеляза. Той носеше кошле крадена слама. Като подтичваше, кошлето върху гърба му се тресеше и подскачаше, та кумът разстърви сума слама по небето. Едва ли не всичката слама се разстърви, обаче в тъмното кумът не забеляза нищо. Когато съмна, всички видяха разстървената по небето слама и се разбра какво и как е станало… Сламата и до днес така стои, разпиляна по небето от единия до другия му край. И понеже бе крадена и разпиляна от кума, наречена бе кумова слама. Нищо и никаква слама, по-просто нещо от нея едва ли има, но като я разпилееш по небето — завинаги остава! Изглежда, че щом за едно нещо се намери човешката и земна мярка, то остава. Човекът дори и пътя на слънцето мери с копралята си — една копраля примерно, две копрали и т.н. В горещините през лятото съм чувал от жетвари и от косачи да сравняват небето с напален връшник. Този връшник похлупва през лятото цялата земя, за да изпече каквото в нея е положено. Все едно че питка се пече!

Ето как човекът се трудеше да одомашни небето и с всякоя от звездите му да се сближи! По този начин той разширяваше опита си, придобит от природата. Той и природата така към себе си придърпваше. Опитоми и одомашни част от дивите й растения и животни, от врагове ги превърна в съюзници и в свои приятели и на всяко едно даде име. И на явленията — земни и небесни — се поклони и даде име. И на загадъчното, и на тайнственото даде име, защото вярваше, че с името си всяко нещо става обяснимо.

Така човекът сбра всички нишки от видимия и невидимия свят. Завърза той нишките на възел, а възела скри не къде да е, а под езика си!

Назовавайки всяка планина и хълм, всяка река и приток на реката, кладенчетата, блатливите места, моретата и низините, пустините, пещерните дупки, частите на великия световен океан, небесните тела, човекът всъщност търсеше интимен допир, докосване интимно търсеше със сушата, с водата и с небесните тела. Той стъпи и на Луната, но не я почувства тъй близка, както близка я чувстваше преди, макар и отдалеко. Той придоби голяма сила. Тази сила му позволяваше да запраща все по-дълбоко в космическата бездна свои сонди. Сондите се носеха с невероятна скорост, но оглеждаха Вселената със змийски немигащи очи. Първите космонавти, излезли в Космоса, като се завърнаха, целунаха Земята и казаха, че няма нищо по-враждебно за човека от Космоса… Умът ми е безпомощен и слаб да обясни защо, като прониква във Вселената, човекът престава да я чувства близка.

В старите времена, в желанието си да прониква все повече в тайните на мирозданието, човекът изпрати в океана свой пратеник на име Йона, за да изучи какво представлява от себе си оная гигантска риба, наречена млекопитаещ кит. Йона попадна в самия стомах на кита, прекара в него цели три дни в най-пълен мрак. Когато излезе невредим оттам, разказа колко тъмно е било и колко непроницаем е бил мракът вътре. А относно млекопитаещия кит горкият Йона нищо определено не можа да каже.

Та кой ли на неговото място би могъл да каже!… Тъй и много наши книги, ако бъдат прелистени от някой Йона, могат да бъдат оприличени на млекопитаещия кит, тоест пълни с тъмнота.

Като има риби, и Йони има! Ако съвременните философи, не дай си боже, забележат днес някоя идея да се носи в океана на човешкото познание като гигантска риба и да изтласква мощно към брега по-дребните и по-маломерните идеи, които бих нарекъл плевелни идеи, подобни на плевелните риби във водоемите, то част от тях (философите) изпадат в твърде голямо изумление, а останалата част се изумява задоволително. Обаче да се втурнат към гигантската идея като оня нещастник Йона към млекопитаещия кит — това не! Философите днес предпочитат да газят в крайбрежните води, най-много да нагазят до колене. В тези крайбрежни плитчини те се занимават предимно с дребните и с плевелните риби, а наскоро се съобщи, че са се появили из плитчините и медузи.

Днешният екологичен срив, изглежда, повлия и на идеите. Все по-рядко и по-рядко на хоризонта се появява кит. Понякога излизам на палубата и внимателно оглеждам, но чак до хоризонта погледът на нищо не се спира. Само тук-таме се образува по малко пяна върху гребена на някоя вълна. Преметне се и тутакси изчезне.

Но… да се върнем назад към наковалнята, която продължава да отеква равномерно!

Кой бе този луд ковач навън в студа?

Кой смахнат работеше в нощта с таквоз усърдие?

Каква бе тази наковалня със смразяващия звън?

Чия бе тя?

Навън в студа работеше смъртта.

Тя седеше на хълма зад каменоломната. Бе чучнала направо в снега, без предварително да го е стъпквала. Под нея се спускаха стръмните скатове на каменоломната. Зиме тук не стъпваше човешки крак, никой зиме не вадеше варовик за варниците. Само лисици се провираха през процепите и каменните дупки. Привечер, по здрач, излизаха на открито да ловуват. Познаваха отлично лабиринтите и кухините. Преследвани от кучета или от ловци, намираха спасение в тези естествени укрития. Пак там отглеждаха и малките си. Още при първите дъждове на есента се промъкваха към каменоломната да търсят подслон и сушина. Дойдеше ли зимата, мястото се превръщаше в истинско лисиче сборище. През периода на сватбуването по цели нощи се чуваха подвиквания, скимтене, лисичи лай. В лисичия лай има нещо непривично за човешкото ухо, бих казал, нещо монголоидно. Това монголоидно го привлича, но едновременно прави човека суеверен и го държи нащрек. (Старите китайци вярвали, че след хиляда години лисицата се превръща в прелъстяваща жена!)

През зимата лисиците щъкаха навсякъде из каменоломната и неуморно бродираха снега. Снегът затрупваше камарите от камъни, засипваше процепи и входове, загугляше каквото можеше — макар че и незагуглен, камъкът не се боеше от студа, — но не успяваше да опакова всичко. В тази работа вятърът помагаше по доста вятърничав начин. Ако, от една страна, навяваше и трупаше снега, то, от друга страна, отвяваше озъбените камъни, тъй че каменоломната приличаше на рана, оголена до кост! За съжаление, това не бе единствената рана на земята, но не е тука мястото да говорим за раните!… Говорим за смъртта!

Смъртта седеше върху хълма над каменоломната и там клепваше своята коса. Зад гърба й стърчеше почерняла от времето бандера (триангулачен знак), доста разнебитена. Поради своята разнебитеност тя бе твърде подходящ декор за случая. От време на време смъртта прекъсваше работата си и облягайки се на бандерата, се взираше в нощта.

В какво можеше да се взира?

Очните й кухини бяха пусти и зееха като бездни. Мигар бе възможно тя да вижда нещо с тия кухини?… Това не бяха кухини за гледане, а по-скоро бяха вратите, които нашата благодетелка — смъртта, държеше гостоприемно отворени за всички ни!… През тия врати ще се премине, няма как! Цялата човешка върволица към тях върви, никой не може да се отклони от тях.

И така благодетелката ни, прекъсвайки от време на време своята работа, се взираше в нощта пред себе си. От другата страна на каменоломната, в ниското, лъкатушеше реката, позната ни още от началото на разказа. Макар и изтъняла от студа, тя се съпротивляваше, облизваше с език леда, подмиваше го, рушеше го и все вървеше. Къде с ромолене, къде с шепот, реката вървеше боса през снега. Покрай бреговете й изпод снега се надигаха варниците за горене на вар. Какви страховити змейове бяха те през лятото, какви огньове само бълваха, с какво фучене, а как мъртви изглеждаха сега!… Натам се взираше смъртта, към бездиханните варници.

Не се измина много време, иззад варниците върху снега се появиха черни точки. Движеха се, без да бързат. Изглежда, че смъртта тях чакаше.

Бяха вълци.

Подредени в индийска нишка, те се спираха само когато водачът им се спреше. Щом стигнаха варниците, приклекнаха в снега, подушиха въздуха, ослушаха се. Въздухът миришеше на изветрели сажди, на нещо отдавна изоставено и запустяло. Тишина владееше околността. Глутницата постоя, сетне се раздвижи, заклинка леко и макар че не подуши нищо подозрително, за всеки случай заобиколи запустелите варници. Когато ги отмина, възви, описа широка дъга и се изгуби в ниското зад хълма.

Смъртта продължи да седи облегната на разнебитената от времето бандера и да чака.

Не се наложи да чака дълго.

Затъвайки в снега, право към нея се носеше вълчата глутница. Когато я наближи, глутницата се спря и се разположи ветрилообразно. Един по един вълците наклякаха в снега. Бяха гладни и измършавели, очите им светеха с опасен блясък. Често се обръщаха назад, гледаха в нощта зад себе си, като че чакаха оттам нещо да се появи. Но оттам нищо не се появяваше.

Някаква особена треска тресеше глутницата. Ако някой вълк се озъбеше на вълка до себе си, то съседът не му оставаше длъжен, а му отвръщаше веднага, като изтракваше силно с челюсти — все едно че вълча клюса щракваше. Накрая цялата глутница се раздвижи, настръхна, но никой вълк върху никого не се нахвърли… Водачът на глутницата направи няколко крачки напред, приближавайки се към смъртта. Сега само един скок го отделяше от нея. Като видя колко зловещо е озъбена насреща му, озъби се и той.

Привличаше го този скелет, но го и възпираше!

Глутницата, която не изпускаше нищо от очи, се размърда. Тя следеше трескаво не само водача, но и скелета. Костите примамваха гладната глутница. Вълчите челюсти бяха мощни, те трошеха като каменотрошачки всяка кост!

Без да бърза, смъртта разрови снега до себе си. Тя измъкна оттам голяма кост. Бе собствената й бедрена кост. Показа я на вълците и замахна леко с нея, уж че я подхвърля на гладната глутница. Но бедрената кост се запремята с такава сила и с таквоз ужасяващо свистене, че настръхналата глутница мигновено подви опашките си и се сниши.

Костта улучи водача право в полегатото чело, отскочи от него и се заби в снега. Вълкът падна, но бързо се съвзе и тутакси започна да разравя снега, търсейки костта. Работеше като къртица, за известно време дори се изгуби под снега.

На помощ му се притекоха и останалите вълци.

Всъщност те не се притекоха, а по-скоро запълзяха боязливо през снега, без да изпускат от очи смъртта. Започнаха и те да ровят и да душат с муцуните снега.

Намериха костта.

Намериха я, но не я докоснаха, ами наклякаха, загледани благоговейно в нея — доколкото един вълк може да гледа благоговейно кост пред себе си!

Като куцаше и си помагаше с косилото, смъртта дойде при вълците. Тя вдигна бедрената кост, почука леко с нея вълка до себе си, едва ли не дружелюбно го почука по челото. От почукването челюстите на вълка затракаха зиморничаво, козината по челото му започна да окапва… Той оплешивя.

Смъртта върна бедрената кост на мястото й. Без да бърза, тя се запъти обратно към бандерата. Когато стигна там, поби косилото в снега и се залови отново с клепването на косата. Понеже стоманата бе изстинала, вместо да кънти при всеки удар, скимтеше като куче.

Заслушани в скимтенето на студения метал, респектирани от присъствието на смъртта, един по един вълците надигнаха муцуните си към небето и завиха.

Човеко, неведнъж съм те чувал да говориш, че ти иде да завиеш като вълк! Но истината ме задължава да призная, че ни веднъж не те чух да виеш като вълк! Гордостта (тази пуста гордост!) те възпира да завиеш като вълк! Затуй, когато чуеш вълците да вият, не питай за кого вият те и за какво? Те вият вместо нас, човеко!…

Докато смъртта клепваше косата, воят на глутницата се луташе в нощта, пълзеше през преспите, увисваше над пропасти, заглъхваше или пропадаше внезапно. Но ако единият вълк замлъкваше, то другият до него започваше да вие и дълго-дълго се блъскаше и луташе воят му из пустото пространство. Един и същи мотив се повтаряше постоянно като запев: „О, мащехо моя!“… Освен този запев нищо друго не можах да различа от вълчия вой. А и не зная дали е нужно нещо повече! Този запев ми бе достатъчен: „О, мащехо моя!“

О, мащехо моя!

О, мила моя мащехо!… На другата сутрин вратата на плевнята се разтвори широко и щъркелът видя приведения гръб на стопанина. Той вървеше заднешком, теглейки нещо завързано с електрически кабел. Теглеше и подканяше ласкаво: „Хайде, миличка!… Хайде на топличко!“… Завързаното с кабела, изглежда, се опъваше. Човекът изведнъж дръпна силно и енергично повода и щъркелът видя пред прага на плевнята да застава нощната посетителка, лисицата.

Именно тя бе завързана за шията с електрически кабел.

Успоредно на кабела човекът бе привързал тънка тояжка, чийто край стигаше до самата шия на лисицата. По този начин човекът можеше да води лисицата подир себе си, но тя самата не можеше да се хвърли отгоре му и да го нападне. С такова дървено приспособление обикновено си служат мечкарите, които разиграват мечки по селата.

Лисицата се загледа в щъркела с едното си око. По-точно тя впи в него окото си. На мястото на изваденото око зееше грозна рана. Не кървеше, но бе мокра и лепкава.

В окото на лисицата вече нямаше ни следа от лукавство, притворство, любопитство и прочее. В това самотно око пламтеше единствено омразата. Тази омраза се разпалваше сега от нейния нов мъчител и душевадец, човека.

Срещайки повторно щъркела, лисицата изведнъж изпадна и в ярост, и в ужас. Тя започна да се мята, да скимти и да подпиква, но човекът не обърна никакво внимание на яростта й, ами издърпа грубо кабела, привлече я подире си и я завърза в един празен ъгъл в дъното на плевнята. Огледа работата си, постоя, помисли. Лицето му бе все така тъжно. „Еее, щърко-мърко, ето ти компания!“ — рече той на щъркела. Порови се из джобовете, извади цигара и запуши. От дима очите му се присвиха, но лицето си остана все така тъжно.

След като смукна от цигарата, без повече да се помайва и тутка, човекът излезе от плевнята. Той затвори добре вратата и дори тури резето отвън.

Подир затварянето на вратата щъркелът чу как стъпките на човека поскърцват в снега навън. Птицата се разтъпка напред-назад и застана с лице към завързаната в дъното на плевнята лисица.

„Добро утро, посестримо! — рече щъркелът. — Добре дошла отново в плевнята! Радвам се, че този път влизаш през вратата! То между побратими всъщност така и се полага!“

Лисицата мълчеше.

Окото й, впито в птицата, пламтеше като въглен. Овцете погледнаха безразлично иззад преградата и продължиха да преживят безразлично. Овнето излезе напред, та ако се наложи, да брани стадото. Козата подвикна нещо — не одобряваше, изглежда, новата съквартирантка, — но лисицата дори не я удостои с поглед. Тя следеше единствено и само щъркела. Може би очакваше, че птицата ще я нападне.

С разсъмването мишлетата от мишата империя се размърдаха и хукнаха радостно из лабиринтите. Тук и там из плевнята се показваше по някоя миша муцунка, лъснаха черни очички, но се скриваха тутакси, защото изведнъж откриваха лисицата. Любопитството на тези божи животинки обаче бе по-силно от страха им, защото подир известно помайване те пак се появяваха и надничаха от дупките. Любопитството понякога е по-силно от страха!

Врабците излетяха шумно из сламените стрехи на плевнята и се изгубиха.

Към обяд вратата се разтвори нашироко. Освен стопанина щъркелът видя навън още неколцина мъже. Те пристъпваха в снега, отупваха нозете си, пушеха, кашлеха гръмко, подсмърчаха. От устата на всички излизаше топла пара. Говореха шумно, ръкомахаха и едновременно с това надничаха един иззад друг към вътрешността на плевнята… Тези хора бяха познати на щъркела. Най-напред той ги бе наблюдавал отвисоко, от своето щърково гнездо, по-късно, вече спешен, ги бе срещал из полето, по коситба, по жътва, при прибирането на царевицата, по време на оран. А когато се уби глиганът в тресавището, част от тези хора бяха там и влачеха с въже убитото животно.

Те бяха дошли да видят уловената лисица. Хващането на жива лисица бе рядкост и никой не искаше да пропусне случая да дойде да види лично лисицата и да чуе със собствените си уши като как точно е станало залавянето й, след като се знае колко е тя хитра, коварна и т.н.

Стопанинът на плевнята, без да променя тъжния израз на лицето, сякаш изпитваше известно съжаление, че е хванал лисицата жива, разказваше как я бил надхитрил и как успял да я хване в предварително заложената клюса, защото забелязал, че от известно време и на няколко пъти лисицата била идвала нощем, обикаляла плевнята и търсела пролука, за да се вмъкне в нея вътре и да я претършува. Това личало много добре по дирите й, оставени в снега. Той обаче не знаеше защо едното око на хванатата в клюсата лисица е извадено и от кого.

„Те вече ще започнат сватбуването — обади се един от ловците, — та е възможно да се е драла с някоя лисица!“

„Мъжка ли е, или женска между впрочем?“ — поинтересува се един сухичък и висок човек с тясно лице, отдавна небръснат, но с рядка косица по лицето, почти кьосе. Той имаше съвършено бистри очи.

„Женска е!“ — съобщи стопанинът на плевнята.

„Те между впрочем и женските се дерат помежду си!“ — додаде човекът с бистрите очи.

Един пълничък започна да разказва колко опърничаво нещо е лисицата. За илюстрация той припомни на останалите как веднъж отишъл да опуши дупката на язовец и още докато разпалвал огъня и опушвал дупката, вижда изведнъж и най-неочаквано, че сред лютивия дим от дупката се показва някаква муцуна. Човекът бързо затиска с ногата си дупката, за да не се измъкне язовецът навън. Посяга да свали пушката от рамото си, но преди още да е свалил пушката от рамото, усеща, че нещо го улавя за стъпалото. Кожата на тънкия му цървул пропуква и миг по-късно ловецът разбира, че язовецът го е захапал за стъпалото отдолу, за табана.

„Като че за сърцето чак ме бе захапал, така заболя!“ — уточни ловецът.

Един от групата се обади: „То на трън човек убоде петата си, па боли, а какво остава да те захапе язовец за стъпалото отдолу!“

Човекът продължи да разказва как започнал да дърпа крака си, за да го освободи от зъбите на язовеца, но колкото по̀ дърпа и тегли, толкова по̀ боли, че чак искри излитат от очите му. Въпреки болките обаче все пак накрая той стиска зъби и дръпва силно изведнъж, с всичката си сила. По този начин той успява да измъкне язовеца от дупката. („Както се измъква тапа от бутилка!“) И понеже се бил засилил много, политва назад заедно с обрамчената пушка и така и тримата падат на земята, тоест пушката, язовецът и ловецът… А дупката дими лютивия си дим като локомотив, ще го задуши!

„Обневидях!“ — рече човекът и продължи да разказва въодушевено как като се свестява от болката и от дима, вижда, че не язовец е измъкнал от дупката, а лисица.

Мъжете, застанали пред отворената врата на плевнята и слушали неведнъж за тази тъй невероятна история, взеха да възклицават, все едно че за първи път чуваха всичко това. Щъркелът пристъпи по-близо към тях, за да ги вижда по-добре, а и да чува по-добре.

„Лисицата не обича много да копае дупки — рече стопанинът на плевнята. — Тя гледа, ако може, да завземе дупката на някой язовец. И не че я завзема с бой, а с хитрина. Тя препикава входа на леговището и язовецът, който е много чиста животинка, като се върне, помирише, разбира, че са омърсили леговището му, и отива на друго място, за да си изкопае нова дупка!“

„Така е — рече пострадавшият ловец, — ама тогава где имах време по такъв именно начин да разсъждавам, както сега примерно се разсъждава! А на това отгоре и дупката продължава да дими и димът все по-лют и по-отровен става!“

И започва човекът една борба с лисицата, за да се освободи от нея, но води борба и с пушека… Да стреля по лисицата е невъзможно и опасно, току-виж, че вместо лисицата ногата си простреля! Тегли ли крака, не тегли ли — пак боли! Ни така иде, ни така! Лисицата яко е захапала стъпалото, по шията и по гърдите й се стича кръв и макар че ловецът я рита непрекъснато по главата с другия си крак, не трепва и ни най-малък знак не дава, че ще освободи захапаното от мъртвата захапка стъпало.

Човекът се бори дълго и отчаяно, но успех никакъв не постига! А пуста дупка все дими лютивия си пушек, не, ами го бълва срещу него и го дави. По някое време, вече съвсем объркан и изтощен, ловецът чува, че някъде говорят хора. Той започва да вика за помощ. Действително по това време по пътя, който бил наблизо, минавали хора, те отивали на събор в съседното село. Щом чули виковете, минаващите хора се притекли на помощ. Виждайки гледката пред себе си, а именно — как един човек подскача, лази на четири крака и се блъска да се освободи от захапалата го за крака лисица, докато една тъмна дупка от земята до него дими и стели гъст убийствен пушек право в лицето му, — та като виждат тази тъй неочаквана гледка, един от съборяните, най-старият и най-опитният, извиква със заповеден тон на ловеца да бръкне с пръст под опашката на лисицата, ако иска тя да пусне захапаното, иначе за нищо на света няма да отвори устата си и да го пусне! Защото лисицата била като гущера, захапе ли, стиска, докато магарето се върне от водопой!

Подчинявайки се на заповедния тон на съборянина, ловецът, почти безпаметен от болката и от дима, посяга, та бръква с пръст под опашката на лисицата.

Лисицата тутакси разтваря челюстта си, не, ами буквално я разчеква и като излайва грозно, вейва се през дима като хипнотизирана и с един само скок изчезва в близката гора! (Аз лично не разбирам защо като хипнотизирана се вейва въпросната лисица, но мисля, че и самият разказвач не разбираше защо по такъв именно хипнотизиран начин се вейва тя в близката гора, а не по някакъв друг обикновен или обичаен начин, и мисля, че разказвачът прибегва до това, защото според неговото усмотрение то най прилягаше за този тъй красноречив и рядък случай.)

По-нататък ловецът каза, че повече от месец носел ногата си превързана, като я мажел постоянно със заешка мас, щото рана, нанесена от лисица, не само че е лютива и много трудно заздравява и зараства, но и непрекъснато се подлютява, независимо че заешката мас уж успокоява всяка рана. От само себе си някак си като че се подлютява!

Стопанинът на плевнята рече: „Аз тъй патя с един кокоши трън. С каквото и да го мажа, се подлютява! Поради този пуст кокоши трън все накуцвам!“

„Ами че тебе може ей тази същата лисица да те е ухапала!“ — обади се оня с бистрите очи.

„Не, не е тя! — възрази ловецът. — Оная не беше едноока!“

Подир този твърде подробен разказ мъжете започнаха да пресмятат като по колко кокошки и пилета може да изяде годишно една лисица. След дълги пресмятания решиха, че не само е трудно да се пресметне колко и какво изяжда една лисица, ами е и невъзможно! Но че е вредна, всички бяха единодушни! И е вредна не само защото яде кокошки и нанася пакости, ами и заради това, че разпространява бяс по кучетата и по домашните животни. В този смисъл тя е вредна и за самия човек, а и във всяко едно отношение е вредна! Дори и за природата е вредна!… Поради тази именно причина лисицата неслучайно е обявена за вреден дивеч. Тя навсякъде се третира като вреден дивеч и по силата на закона се преследва навсякъде и с всички средства.

Тоест може да се каже, че на съвсем законно основание тя е обявена извън закона!

Обаче е красива!

„Е — обади се човекът с бистрите очи. — То се подразбира от само себе си, че хищникът е по-красив от тревопасника!“

Ловецът, хапан от лисица, обърна внимание на стопанина на плевнята, че ще трябва да приучва сега и лисицата, и щъркела да ядат от една копаня. Стопанинът на плевнята му каза, че като поседят гладни в плевнята, ще проядат! Хапаният от лисица смяташе същото.

Щъркелът стоеше при отворената врата и слушаше. Той видя как мъжете стъпкаха угарките в снега и като хвърлиха по още един бегъл поглед към еднооката лисица, свита в дъното на плевнята, си тръгнаха. Стопанинът отиде до вратата, отмести щъркела с ръка встрани, но не влезе, а остана да стои навън. Снегът блестеше и осветляваше плевнята със студена светлина. Лисицата гледаше с омраза мъчителя си — окото й светеше със синя светлина. Човекът постоя, погледа, сетне затвори вратата тихичко и тръгна да настигне групата. От групата някакъв човек бе почнал да разказва друга някаква история с лисица, но каква именно бе историята, щъркелът тъй и не научи, защото до плевнята долитаха само отделни думи.

Той се разтъпка, доближи вратата и се ослуша, но пак чу само няколко отделни думи.

Не след дълго и тези отделни думи се изгубиха.

Привечер стопанинът на плевнята доведе познатите на щъркела деца. Те не обърнаха този път внимание на щъркела. Вниманието им изцяло бе погълнато от живата и съвсем истинска лисица. Щом човекът изведе стоката на водопой и започна да цигука с витела и да вади вода от кладенеца, децата се струпаха на вратата. Те не само разглеждаха лисицата, ами взеха да я замерят и със снежни топки. Лисицата се притискаше до стената, свиваше се, за да се брани от малките мъчители, но колкото и да се свиваше, запратените към нея снежни топки я улучваха. Освен това децата дюдюкаха, ругаеха, плезеха се и правеха насреща й какви ли не подигравателни и заканителни гримаси. Стопанинът, макар и да вадеше навън вода за стоката, забеляза това и забрани на децата да хвърлят снежни топки по лисицата. Децата си тръгнаха разочаровани. Те смятаха, че са поканени не за да се любуват на лисицата, а за да я мъчат.

Когато децата си отидоха, в двора се появи стопанката. Тя мина леко по пъртината. Носеше стара и очукана алуминиева тепсия. В тепсията имаше останки от храна и хляб. Жената влезе в плевнята и щом влезе, наведе се, та остави алуминиевия съд на земята. Топъл дъх идеше от плевнята, топъл здрач сивееше по ъглите. Стопанката въздъхна и направи бързо малък кръстен знак. Толкова малък бе този кръстен знак, че пръстите й не можаха да стигнат нито до челото, ни до пъпа, нито пък докоснаха върховете на пълните й гърди. Тя се бе прекръстила едва ли не тайно от самата себе си, като че правеше някакво заклинание или тайна знакова магия, отколкото да положи върху себе си широкия християнски знак, голям едва ли не колкото Христовото разпятие. Подир това взе очуканата алуминиева тепсия и я поднесе към застаналия близко до вратата щъркел.

Птицата без никакво колебание се пресегна и клъвна от яденето.

По-нататък щъркелът видя как жената пристъпи внимателно към дъното на плевнята, където бе лисицата, държейки тепсията с храна пред себе си. Тя не посмя да се доближи много до завързаната с кабела лисица. Като стигна до едно разстояние, което смяташе за безопасно, спря се, взе кокалче от тепсията и го подхвърли към лисицата. Кокалчето тупна съвсем близко до пленницата, но тя дори не го погледна. Окото й следеше единствено стопанката. Жената взе коричка хляб и я подхвърли леко към лисицата. Лисицата се сви и се озъби. Навярно сметна, че са дошли отново да я замерят и да я мъчат. Щъркелът пристъпи към стопанката и клъвна фустана й. Жената се стресна, изписка тихо и изтърва тепсията на земята.

„Ти ли си, да те убие господ!“ — рече тя ласкаво на птицата, когато разбра, че щъркелът е подръпнал с човка фустана й. Изплаши се. Той обичаше понякога да се закача, като клъвваше с човката си най-неочаквано ту фустана, ту престилката на стопанката.

Тя плю в пазвата си, за да й мине уплахата, сетне побутна с крак тепсията към лисицата.

„Ще има да патиш, мила!“ — рече жената на лисицата.

Подир което се обърна, погали щъркела и се запъти към широко отворената врата. Щъркелът тръгна подир жената, изпрати я до вратата, но прага не прекрачи. Оттатък прага белееше снегът и бе студено. Враждебност вееше отвън. Видя къщите оттатък плевнята. Те се гушеха и свиваха зиморничаво под снега. Върху комина на една от къщите се тъмнееше щърково гнездо. На фона на посивялото небе то изглеждаше неестествено отдалечено, недостижимо. Белееше се нещо вътре в него, сякаш там вътре се притискаха и топлеха безпомощни щръклета в очакване на своите родители.

Бе малка пряспа сняг това.

Всичките щъркови гнезда върху комините на къщите и по самотните дървета бяха засипани със сняг. Зимата се бе загнездила задълго в тях и мътеше там своите студени мътила…

Постоя на прага, загледан в недостижимото гнездо. Перушината му се намъши. Стопанинът напои стоката и я подкара обратно към плевнята. Щом овцете се зададоха, бутайки се една в друга и мляскайки с уста, щъркелът отстъпи назад в плевнята. Боеше се да не го настъпят. Тия четириноги непрекъснато местеха нозете си и стъпваха, без да гледат къде стъпват. Стопанинът забра овцете и козата зад плетената преграда, тури им сено, за да има какво да дъвчат през дългата нощ. Когато домашните животни се хранят, то те се топлят за разлика от човека. Когато човекът се храни, той изстива, затуй, ако има възможност, пали огън и тогава сяда край огъня, за да се храни… Подир грижата за стоката стопанинът на плевнята се погрижи и за лисицата. Той избута с крак тепсията към нея, че да може да стига до храната.

„Е, щърко-мърко — обърна се човекът към щъркела, — сега с кумицата ще ядете от една тепсия!“

След това човекът затвори вратата на плевнята, тури резето отвън и повече не се появи.

Стъмни се.

Откъм сеното се чу шум и щъркелът видя оттам да се показва трътлестият плъх. Той зърна пламтящото око насреща си и се спря. Окото бе впито в него, следеше го изпитателно. Големият сив единак подуши въздуха, върна се назад, спря се, пак помириса и накрая, сметнал, че никаква опасност не го грози, премина важно от единия до другия край на плевнята. Провря се през пролуката под вратата и изчезна в нощта. Врабците, напъхани на топло в сламените спални, пошумяха, пошумяха и замлъкнаха, потъвайки в своя птичи сън.

Щом се стъмни и стана тихо, щъркелът видя как лисицата се преобрази. Тя застъпи с лапи електрическия кабел, с който бе вързана за шията, и започна да го гризе. Гризеше, без ни за миг да спира! Гризеше яростно, гризеше настървено, като не откъсваше погледа си от омразния побратим. С въодушевление гризеше!

Надяваше се, мила моя мащехо, че преди да съмне още, ще успее да прегризе телта, ще се разплати с омразния побратим и ще изчезне завинаги в нощта.

Дааа, мила моя мащехо!

Преди да съмне още, мила моя мащехо!

Но ето че се съмна, а лисицата, мила моя мащехо, не успя да прегризе телта. Щъркелът я видя как се сви на колело в своя ъгъл, пъхна муцуната си под опашката и се смали. Почувствал глад, той пристъпи към тепсията с храна и затрака с клюн по дъното й. Нахрани се и се зае с тоалета си. Всъщност цялата работа около тоалета, мила моя мащехо, се състоеше в това, че протегна здравото крило и го размаха. Няма да крия, че махът му бе силен. Прах, плява и ситна слама се вдигнаха във въздуха като при някоя вихрушка. Ако си спомняте летните вихрушки, мила моя мащехо, ще си представите като какви вихри се завъртяха и понесоха из плевнята. После щъркелът потича на зигзаг, държейки разперено крилото, сякаш преследваше невидим за останалите скакалец. И като хвана невидимия скакалец, спря се. А през това време вратата се разтвори и на вратата се показа сам стопанинът. Лицето му, мила моя мащехо, трети ден не беше бръснато и имаше печален израз. Очите му гледаха замислено. Щом видя човека на вратата, лисицата скочи и почна да се блъска яростно в своя ъгъл. Човекът влезе в плевнята, накуцвайки едва-едва. Правеше го, изглежда, не поради вродена или придобита куцота, а по навик, за да не дразни този пуст кокоши трън. Той пусна овцете и козата иззад преградата. Подир известно помайване стоката се изниза през вратата. Навън няколко кокошки се разтъпкваха зиморничаво из снега, а петелът крачеше около тях и се надуваше. Като видя, че вратата на плевнята е отворена, дойде и той да види какво има вътре и щом зърна лисицата, се разкряка с всички сили. Кокошките, мила моя мащехо, веднага се струпаха около предводителя си. И щом видяха своя най-смъртен враг, разкрякаха се и те и хукнаха да се спасяват с бягство заедно с предводителя. При бягството си помагаха и с крака, и с крила, та подире им се вдигна облак сняг. Човекът се усмихна леко, но усмивката не промени печалния израз на лицето му. Очите му си останаха замислени. Той пристъпи към лисицата. Приклекна и заразглежда огризаната тел. Щъркелът и той пристъпи подир човека и се наведе да погледне. Лисицата не издържа тяхната опасна близост. В един миг тя скочи към тях с фучене. Примката на шията й, мила моя мащехо, я дръпна назад и я повали върху отъпканата слама. Но тя не се предаде. Изскимтя и пак скочи. Телената примка пак я повали, но тя пак не се предаде… И колкото по-силно лисицата се мяташе и теглеше, толкова по-силно, мила моя мащехо, телената примка се впиваше в шията й и я душеше… Човекът огледа това, което го интересуваше, и се изправи. Лисицата спря да скимти и да се мята в своя ъгъл, макар че остана да стои нащрек. Щъркелът отстъпи към вратата. Човекът се обърна и излезе. Привечер в плевнята дойде стопанката. Носеше паница с храна. Походката й бе женствена и плавна. Стъпваше внимателно, сякаш самата тя бе съд, пълен догоре с безценна течност, та се боеше да не се разплиска нещо от съда! Изсипа храната от паницата в тепсията. Това бяха останки от човешката трапеза. Щъркелът веднага пристъпи към храната, почна да почуква с клюн по дъното на съда и да се храни. Лисицата се бе свила на топка. Окото й следеше ту жената, ту щъркела. То продължаваше да пламти от злоба. „Ще има да патиш, мила!“, рече жената на ослепената лисица и излезе от плевнята… И пак се стъмни, мила моя мащехо, и стана тихо. Щъркелът видя отново как свитата в ъгъла лисица се преобрази. Тя застъпи с лапи електрическия кабел, с който бе вързана за шията, и започна отчаяно да го гризе. Гризеше без прекъсване. Понякога се спираше, колкото да се ослуша дали навън покрай стената не дебне и не се прокрадва някой. И пак се залавяше с телта. Гризеше яростно и с настървение, без да изпуска от погледа си омразния побратим. Гризеше с въодушевление! Надяваше се, мила моя мащехо, че преди да съмне още, ще успее да прегризе телта, ще прегризе гърлото на омразния побратим и ще изчезне завинаги в нощта… Да, да!… Но се съмна, мила моя мащехо, а лисицата не успя да прегризе телта! И пак стана тъмно, и пак се съмна, а лисицата не успя да прегризе телта! И отново мръкна, мила моя мащехо, и отново съмна, а лисицата пак не успя да прегризе телта! И много пъти още нощта смени деня и денят смени нощта, а лисицата не успяваше да прегризе телта!… Огънят в окото й полека-лека взе да стихва. Не изгасна съвсем, мила мащехо, но едва-едва започна да блещука. Всяка вечер щъркелът пристъпваше до съда с храна и почукваше с клюн по дъното му, а лисицата все повече и повече притихваше, свиваше се и отстъпваше назад… Една вечер щъркелът видя как ослепената посестрима пристъпи гузно към очуканата алуминиева тепсия. Сниши се и опита от изсипаните в тепсията огризки. Щъркелът приближи внимателно съда и почна и той да кълве. Спазваше гостоприемството обаче! Гледаше повече посестримата да яде, а сам той опитваше съвсем пестеливо от храната. Лисицата ядеше, но трябва да ви кажа, мила моя мащехо, че всеки залък засядаше на гърлото й като кост, защото нейният побратим през всичкото време размахваше ужасния си клюн над главата й като дамоклев меч. А що се отнася до храната от тепсията, то и дума не можеше да става да се сравнят огризките с гъбената пракаша на дедите. А и не гъбената пракаша е целта на разказа ни! Целта на разказа ни, както вече се досещате и вие, мила моя мащехо, е блюдото. Блюдото, блюдото, мила мащехо!… И се съмна пак, и пак се мръкна! Побратим и посестрима пристъпиха към очуканата алуминиева тепсия. И отново съмна и се стъмни! И отново тепсията с огризки, останали от човешката трапеза, събра несретниците! И много пъти още всичко това се повтори, докато накрая се затвори в кръг, а кръгът се завъртя като колело на безконечник. Завъртя се, повдигна се и увисна изведнъж в пространството. Но не се придвижи! Наникъде не се придвижи, нито се отдалечи, мила моя мащехо, нито пък се приближи! Просто се завъртя около оста си, тъй както всяко едно небесно тяло се върти около оста си и виси в пространството с неизмерима сила! Дааа, мила моя мащехо!

Една привечер стопанинът застана на вратата на кошарата, загуглен със старовремски башлък. Той носеше на рамото си ловна пушка. Бе облякъл широка, не по негова мярка шуба, която стигаше до глезените му. През кръста си бе препасал кожен патронташ, напълнен целия с патрони. Широк ловджийски нож висеше покрай бедрото му. Обут бе в разнебитени туристически обуща. Може да се каже, че всяко нещо от облеклото и снаряжението му бе забележително. Башлъкът бе останал от дедите, целият на дупки, постоянно подкърпван и постоянно яден от молците. Сам той твърдеше, че е персийски и че е от чисто камилска вълна. Ловната му пушка бе също тъй стара, при всеки изстрел се скършваше на две, тъй че ловецът мигновено можеше да извади изстреляната гилза и да зареди отново. Шубата, макар и порядъчно износена, все още топлеше. Тя, както и обущата, му бе спомен от времето, когато бе пазач на дъскорезница. Широкият ловджийски нож бе работа на селския ковач, изработен от ресор на камион. Според твърденията на ковача ножът можел спокойно да сече мотики, но в интерес на истината трябва да кажа, че нито ковачът, нито собственикът на ножа се опитаха да съсекат някоя мотика. Обаче тънко дръвце, тиква или хляб сечеше и режеше добре. Той имаше бели кокалени чирени. Дръжката завършваше с металната глава на вълк. Откъде и как ковачът се снабдяваше с отливките на тези глави, не мога да кажа. Мисля, че моделът, който се ползваше за тези отливки, бе довоенен модел. Това хладно оръжие стоеше укрито в дървена кания, облечена с бяла ламарина. Човекът рядко изваждаше ножа от ножницата. Но дори и когато ножът стоеше скрит в ножницата, то вълчата глава от върха на дръжката гледаше изпитателно. Човекът, макар и несъзнателно, от време на време погалваше с ръката си вълчата глава. Може да се каже, че ножът лежеше като вълк единак в бърлогата си, показвайки предупредително навън само своята глава.

Човекът пушеше и кашляше на пресекулки от пушека. Той влезе в плевнята, отвърза лисицата от ъгъла и я поведе подир себе си. Нещастницата се опъваше, но той не й обръщаше внимание. Изведе я с тътрене навън и затвори зад себе си вратата. Дори не се обърна да погледне назад в плевнята, както правеше това друг път. Преди да затвори, стопанинът винаги попоглеждаше да види дали не е забравил нещо вътре в плевнята и дали всичко в нея е наред. Тъй човек и когато излиза от дома си, се обръща назад, за да види дали случайно не е забравил нещо и дали всичко у дома му е наред. С годините и със застаряването човекът все по-често и по-често се вглежда назад и в живота си, за да види дали случайно не е забравил нещо важно и съществено там в него. Той до последния миг на живота си не може да се освободи от натрапчивата мисъл, че е забравил нещо важно и от изключително значение. Затуй, когато застане пред прага на небитието, човекът все по-трескаво се рови, за да си припомни кое бе онова важно нещо от живота, което забрави, пренебрегна или недооцени… Мигар зная аз, а и откъде ли бих могъл да зная, кое е онова нещо от живота, което всички ние забравяме, пренебрегваме или недооценяваме! И мигар някой знае! Затуй когато си отива, човекът изпада в паника. Той току-що е прекрачил прага на дома си, а ето че вратата с трясък се затръшва зад гърба му. Човекът разбира изведнъж и с ужас, че ключът от вратата е останал вътре. Той се чувства не само като изгонен от рая, но се чувства и излъган, както излъгани са се почувствали Адам и Ева. Адам и Ева живяха в рая, но нямаха те ключ от рая! Тъй и ние, макар и да живеем в градината на живота, нямаме ключ от нея. Затова добре е отнапред да знаем и да помним, че изгонят ли ни от градината веднъж, изгонват ни завинаги от нея!

Щъркелът чу как човек и лисица тръгнаха през снега, отдалечавайки се от плевнята. Мина се известно време. Щъркелът се премести към вратата и се ослуша, но нищо не се чуваше отвън. Човекът и лисицата ги нямаше никакви. Дори кашлицата на човека не се чуваше.

Стъмни се.

Щъркелът продължи да стои до вратата и да слуша. Очакваше вратата да се отвори и на прага й да застанат стопанинът със старовремския башлък и вързаната за шията лисица. Отвън не се чуваше никакъв шум. Ни кашлица, ни човешки глас!

Мина още време. Мишлетата от мишата империя притихнаха. Умълчаха се и врабчетата в сламените спални. Големият сив единак излезе от своето леговище и прекосявайки диагонално плевнята, изчезна в нощта. Щъркелът започна да става неспокоен. Тревожеше се за посестримата. Взе да се разтъпква напред и назад край вратата, поспираше се, ослушваше се, пак се разтъпкваше или навеждаше ниско главата си, сякаш ниско долу се чуваше по-добре… Но отникъде нищо не се задаваше. Ни човек, нито пък лисица! И тъкмо се канеше да подгъне нозе и да си легне, чу, че някой кашли отдалеко. Позна го — бе стопанинът на плевнята.

Когато стопанинът отвори вратата, щъркелът надникна и видя, че зад него стои лисицата, завързана с бакърената тел за шията. Лисицата също видя побратима си и го загледа втренчено с едното си око. От устата на стопанина излизаше гъста пара. Лицето му бе изпито от студа и се бе смалило. То нямаше вече този тъжен израз, а по-скоро изглеждаше замислено. Виждайки щъркела пред себе си, човекът рече: „Е, щърко-мърко, ще прощаваш, че ти взех посестримата! Ходихме да й търсим годеник!“

И като рече това, човекът свали от гърба си убит лисигер, та го показа на щъркела. Сетне той положи лисигера на земята и като приклекна до него, прекара ръката си по гърба и по опашката му. Бе великолепно младо животно с красива кожа. Погалено от човешката ръка, то сякаш оживя. Космите по гърба и по опашката му затрептяха и за миг озариха вътрешността на плевнята с лисиче сияние.

Вързаната за шията лисица проскимтя.

Човекът отиде в дъното на плевнята и завърза лисицата в нейния ъгъл. Върна се при лисигера, огледа го, поклати одобрително глава и излезе. Стъпките му заглъхнаха в нощта. Щъркелът постоя, гледайки ту убития лисигер, ту посестримата си. Той чакаше посестримата да пристъпи към тепсията с храна, но тя дори не погледна към очукания съд. Окото й бе съсредоточено в лисигера. От време на време леко потреперваше и изскимтяваше. В скимтенето й имаше нещо умолително и призивно. Тя сякаш подвикваше на някого или го примамваше. Щъркелът стоеше в единия край на плевнята и се ослушваше заедно с посестримата си да види дали някой отнякъде няма да й се обади. Никой обаче не се обаждаше на нейните подвиквания.

След връщането на лисицата и внасянето на убития лисигер в плевнята се появи някаква особена, непозната от по-рано миризма. В нея имаше нещо много настойчиво. Тя се разпростря из тъмнината и запълни всичките ъгли на плевнята. Вдишвайки тази настойчива и непозната миризма, щъркелът изпита безпокойство. Безпокойството бе все още неясно, но птицата почувства, че се впива в нея като кокошинка.

Подир полунощ, когато пропяха първите петли, зад стената на плевнята се разнесе неочаквано истеричав лай. Щъркелът се изправи и погледна към лисицата. Видя я как се опита да се покатери нагоре по стената, драскайки по нея с лапи, но примката на шията я дръпна и повали. Лаят отвън се повтори. Призивно, но и заканително, и зло. Лисицата от ъгъла отвърна също с лай: „Кау-кау!“. В лая й имаше нещо истеричаво, но и примамливо. Отвън отново прозвуча дрезгавият лай. Този път в него прозвучаха нотки на угодничество. Лисицата излая пак и се притисна до стената. Отвън й отговориха отново и щъркелът чу как нещо там започна да дращи по стената. Разнесе се скимтене и някой съвсем тихо и доверително излая: „Кау-кау!“. Като продължаваше да се притиска до стената, лисицата на свой ред излая тихо: „Кау-кау!“

Лаят и подвикванията отвън бяха на лисигер. Мъжкарят бе попаднал по дирите на младата лисица, оставени в снега от нея, докато стопанинът я бе водил със себе си. Лисиците навлизаха в своя любовен период. Настъпило бе времето на съешването и сватбуването. В любовния период женската лисица отделя от себе си една особена, натрапчива миризма. Тя бележи с нея всяка своя стъпка, като по този начин примамва мъжкарите и ги направлява да вървят подире й… Подвикващият истеричаво отвън лисигер подращи още малко по стената и като не намери пролука към лисицата, се отдалечи. Щъркелът дълго чуваше неговия дрезгав, лутащ се из тъмнината лай.

До съмване никой повече не дойде да безпокои обитателите на кошарата, ако не се смята големият сив единак. Той се прибра все тъй важен и като вървеше важно към своето леговище, по пътя си се натъкна на убития лисигер. Връцна се веднага назад, изправи се на задните си лапи и като подуши въздуха, побърза да се прибере на безопасно място в убежището си.

На сутринта стопанинът на плевнята дойде, изнесе навън убития лисигер, одра кожата му и я окачи под навеса да съхне. Привечер той се появи отново на вратата, загуглен със старовремския башлък. Облякъл бе дългата чак до глезените шуба, препасал бе патронташа и бе обрамчил ловната пушка на рамото си. Той отвърза лисицата от ъгъла и въпреки опъването й я поведе след себе си навън. Лисицата се теглеше назад, поглеждаше умолително към щъркела, но той не можеше да направи нищо за посестримата си. Само я изпрати до вратата. На прага човекът се обърна и му рече: „Ще прощаваш, че пак излизаме с кумицата… Какво да правим, трябва да й търсим годеник!“. Той затвори вратата и щъркелът го чу как се отдалечава по снега заедно с лисицата.

Върнаха се късно вечерта. Този път човекът носеше два лисигера. Хвърли ги пред щъркела и рече: „Ето че тоя път не един, а два годеника на кумицата намерихме!“

Плевнята продължи да се насища с настойчива, истеричава, предизвикваща безпокойство миризма. На няколко пъти през нощта щъркелът чуваше лисицата да пролайва от ъгъла своето мамещо „Кау-кау!… Кау-кау!“ но никой не се отзова на повикванията й.

На сутринта стопанинът на плевнята одра кожите на двата лисигера и ги окачи при кожата от предния ден да съхнат. Привечер той пак дойде, загуглен със старовремския башлък, облечен в дългата до петите шуба и с пушката. Отвърза лисицата и я поведе със себе си навън.

Върнаха се късно. Този път човекът не носеше убит лисигер. „Няма!“ рече той на щъркела. Когато стопанинът на плевнята излезе, лисицата погледна побратима си, пристъпи към очуканата алуминиева тепсия и почна да се храни. Две или три вечери поред тя не бе докосвала храната. Щъркелът също отиде до тепсията, наведе се и започна и той да почуква с клюн по дъното й.

На другия ден човекът изведе отново лисицата от плевнята и се върна с нея късно вечерта. На следващия ден я изведе пак и се прибраха вечерта с убит лисигер. На сутринта одра лисигера и окачи кожата му под сайванта при другите да съхне. Привечер дойде отново, но този път не бе с башлъка и с дългата до глезените шуба. Заедно с него вървеше и стопанката. Носеше паница с храна. Тя мина пред стопанина си, изсипа храната в тепсията и вглеждайки се в светещото око на лисицата, я попита: „Е, напати ли се, миличка!“ Обърна се после към мъжа си, надникна в очите му и рече: „Грях е това, мъжо, което правиш с лисицата“. Стопанинът пушеше, бе примижал от дима. На упрека на жената отвърна пренебрежително: „А, грях!“ Жената го попита: „Защо не мъчиш щъркела тогаз, а мъчиш само еднооката нещастница!“ „Как ще мъча щъркела — учуди се човекът и погледна птицата! — Где да знам той кой е!… Може да е щъркел, но може и да е халиф!“ Жената помълча, после рече доверително на мъжа си: „Той може нещо да ни донесе!“. Мъжът не я разбра, затуй попита: „Какво да донесе?“ „Ами не знаеш ли какво носят щъркелите през пролетта и какво пускат през комините?“ Мъжът помълча и отвърна: „Бабини деветини са това!… Женски приказки!“ Жената се усмихна, погледна снизходително мъжа си и му рече: „Глупчо!“ Тя мина досами него с празната паница, отърка се нарочно в него и тръгна към вратата. Походката й бе женствена и плавна. Стъпваше внимателно, като че крепеше съд, пълен с безценна течност, та внимаваше да не разплиска случайно нещо от течността. Посегна към щъркела, погали го и излезе от плевнята навън.

Навън валеше сняг.

Жената тръгна плавно през снега, почти заплува.

Тъжното лице на мъжа се промени. То постепенно доби слисан вид. Най-напред човекът погледна вързаната в ъгъла лисица. После очите му зашариха и се спряха на овцете и на козата зад преградата. Те гледаха глупаво към него и преживяха. Подир това човекът се обърна и видя до себе си щъркела. Птицата изглеждаше умислена, бе се омърлушила. В погледа на човека продължаваше да се чете изненада. Опита се да се усмихне, усмивката му бе стеснителна. Той сякаш се засрами от самия себе си. „Глей ти! — рече си човекът. — Гледай ти!“

Надникна през вратата. Жената не се виждаше навън. Навън валеше сняг и духаше.

„Виж ти!“ — възкликна пак човекът.

Този път стопанинът на плевнята не взе лисицата със себе си.

На другия ден снегът продължи да вали. На третия ден времето се отгърна, но стопанинът пак не изведе лисицата. Той я взе със себе си чак на по-следващия ден. Щъркелът ги изпрати до вратата и остана до нея да ги чака търпеливо. Върнаха се късно. „Няма — рече стопанинът на щъркела, — ни годеник има, ни дири от годеник!“ На следващия ден човекът и лисицата излязоха отново. Върнаха се късно в плевнята. „Намерихме го годеника тоя път!“ рече човекът на щъркела и хвърли на пода убит лисигер.

На сутринта одра лисигера и окачи кожата му при останалите кожи, за да съхне, а надвечер отвърза лисицата от ъгъла и я поведе. Както обикновено щъркелът изпрати човека и посестримата до вратата и се върна в своя ъгъл, за да чака.

Къде се губеше човекът със свойта едноока пленница в тия зимни вечери?… И защо жената го упрекваше, че върши грях, като взема лисицата със себе си?

Той ходеше с нещастницата в каменоломната. Зиме никой не вадеше камък за варниците, хора не минаваха, само лисици се провираха през процепите, през каменните дупки и разломите и много рядко се случваше да мине оттам дива свиня или вълк. Лисиците познаваха всички кухини и лабиринти, самата душа на каменоломната познаваха. Голяма част от живота си те прекарваха в този безплоден, богат единствено на камъни район. Тук отглеждаха малките си, тук боледуваха или сватбуваха, тук вътре мряха и в пълния смисъл на думата каменоломната бе тяхна крепост. Стопанинът на плевнята водеше лисицата най-напред покрай реката. На няколко места в реката имаше топлици, понякога в тях кацаха диви патици. Нощем лисиците обикаляха помежду топлиците да дебнат патиците. Оттам човекът минаваше помежду студените варници, обхождаше хълма с бандерата, където смъртта бе клепвала косата си, и от бандерата се спускаше по някой от скатовете вътре в самата каменоломна. Връзваше лисицата на равно, видно място, а сам се отдръпваше назад и се скриваше зад камъните. Каменни укрития имаше много. Известно време лисицата стоеше неподвижно, гледаше все в посоката, в която човекът бе изчезнал. Навярно чакаше той отново да се появи сред камъните. Сетне започваше да утъпква снега, да скимти и да оглежда с едното си око студената каменоломна. Високо над нея почернялата от времето бандера стърчеше като някой идол. Нищо друго нямаше наоколо.

С настъпването на здрача от различните страни на идола, по платото и из каменните лабиринти започваха да се чуват поривист лисичи лай, виене и нервни писъци. Това бяха любовните подвиквания на лисиците. Вързаната в каменоломната нещастница ставаше неспокойна. Тя също започваше да пролайва и да вика скитащите се наоколо мъжкари. Ако някой от тях попаднеше на дирите й, то той тръгваше по тях, воден от мамещата миризма, оставена по пътя от лисицата. Тя много внимателно бродираше и бележеше с тайни знакове своята невестина пътека по снега, за да може женихът, който попадне на нея, да не я изгуби. Стараеше се много.

Не беше единствена обаче! Във всички посоки на заснежената земя подтичваха лисици. Те стъпваха чевръсто, бродираха снега и най-старателно бележеха своите пътеки, за да примамят и да насочват мъжкарите след себе си.

Когато първият лисигер се спусна откъм бандерата към еднооката невеста, тя цялата се разтрепера. Заскимтя издайнически и се изправи на пръстите си. Грозно и диво излая лисигерът. Неговият лай прозвуча едва ли не зловещо в пустата каменоломна.

Той се понесе на едри скокове, развявайки разкошната си опашка, без да спира да надава диви викове.

В следващия миг още по-диво и грозно излая пушката на човека, скрит зад камъните. Дулният пламък блесна като развята лисича опашка във въздуха, трепна и се стопи.

Тичащият лисигер се преметна презглава. Падна на едната си страна и се плъзна по нанадолнището към стъписаната лисица. Спря се само на няколко крачки от нея.

От устата му бликна кръв. Лисигерът се опита да я оближе с език, но неочаквано прехапа езика си и се вцепени. Кръвта обагри снега около муцуната му.

Подир малко при него дойде човекът, вдигна го и го отнесе в каменното си укритие. Лисицата продължи да отъпква снега и да чака следващия лисигер.

Друг лисигер не се появи. По някое време човекът дойде при нея, отвърза я и я поведе след себе си. Сега той вървеше по другия бряг на реката. Лисицата продължи да бродира снега и да оставя примамки и тайни знакове по него. Изглежда, че по тази пътека по-късно бе тръгнал лисигерът, който идва при плевнята да вика лисицата и който щъркелът чу как дращи настойчиво с нокти по стената… Ето къде човекът водеше еднооката си пленница, за да я използва за примамка!

Една привечер те пак бяха в каменоломната. Духаше североизточен вятър. Времето бе облачно и меко, валеше слаб сняг. Здрачаваше се бързо, отвсякъде нахлуваше сивота. Небето бе слязло ниско, то почти прихлупваше каменоломната. Докато се наместваше в каменното си укритие и вадеше цигара, за да я запали, човекът откри с изненада, че при пленницата му е дошъл лисигер. Той се бе промъкнал мълчаливо и много бързо. Стоеше съвсем близо до еднооката, бе повдигнал единия си крак и поклащаше някак странно опашката си. Тя и самата опашка изглеждаше чудновата, много тънка и дълга. През падащия сняг и здрача човекът не можа да разбере защо така странна и чудновата му изглежда опашката на лисигера. Той повдигна пушката, прицели се и натисна спусъка. В същия миг лисицата пристъпи към лисигера. Когато димът се разсея, човекът се надигна и видя иззад своето прикритие, че вързаната с телта лисица скимти и се мята върху снега, а лисигерът се извива с пречупен гръбнак. Той излая и изведнъж замря.

Човекът скочи иззад прикритието си. Спъвайки се в дългите поли на шубата, той се затича към агонизиращите в снега лисици. Всъщност той тичаше към своята лисица. Нещастницата го видя и притихна. Може би сметна, че душевадецът й се притича на помощ!… Не знам!…

Душевадецът се наведе над нея и видя, че по шията й е избила кръв.

Той смъкна башлъка от главата си. Лошо се бе прицелил този път.

„Язък!“ рече човекът.

Погледна мъртвия лисигер и разбра защо тъй странна изглеждаше опашката му. Лисигерът бе крастав. От крастата козината на опашката му бе окапала и тя цялата се бе оголила и почерняла като опашка на плъх. По цялото му тяло имаше плешивини. Човекът се погнуси от вида на краставия лисигер и плю. Сетне отново се наведе над лисицата, за да разбере къде точно е ранена. По шията й продължаваше да избива и да се стича кръв. Лисицата лежеше премаляла и гледаше втренчено душевадеца си. Той подгъна полите на шубата и седна върху един камък. Лисицата продължаваше да го гледа втренчено с едното си око. Той също се загледа втренчено в нея.

Тъжното му лице изгуби всякаква подвижност и стана каменно.

През цялото това време аз стоях на палубата на моя сандък и отдалеко наблюдавах всичко, което ставаше в каменоломната. Лисицата, изглежда, почувства, че я наблюдавам, защото изви главата си на една страна и ме погледна с гаснещото си око.

„Защо ме погуби?“ попита ме тя.

„Не аз — отвърнах й, — погуби те стопанинът на плевнята!“

Лисицата ми рече: „Погаврихте се вие с мене!… Проклети да сте!“

И като прочете молитвата си, тя се отпусна върху снега и притихна. Окото й остана отворено, загледано в сивото небе. Падащите върху него снежинки постепенно престанаха да се топят.

Тогава горе при бандерата се появи смъртта. Тя надникна в каменоломната, видя двата трупа върху снега и седналия до тях човек. Сивото небе се раздвижи бързо, заогъва се и се сниши. Смъртта погледна през рамо и като че повика някого. По платото и из каменоломната тутакси се появиха подвижни сенки. Бяха все сенки на лисици. Помежду им имаше и съвсем малки лисичета. Те ту се спираха, ту подтичваха и по този начин създаваха особена живост и подвижност не само на платото, а и на цялата каменоломна. Смъртта тръгна между сенките. Тя посивя, превръщайки се в подвижна сянка, и се изгуби. Тъмнината просто я попи. Снегът се усили. За съвсем кратко време и внимателно той пови в бяло еднооката лисица и лисигера с почернялата като на плъх опашка.

Човекът върху камъка се размърда, изправи се и тръгна с препъване през каменоломната. Снегът бързо го скри от погледа ми.

Запалих ветроупорния фенер на палубата. Палех го всяка вечер и го оставях да свети през нощта, да не би някой по невнимание да налети върху ковчега ми. Сетне вдигнах капака на трюма и заслизах по стълбите. Долу в трюма тичаха и си играеха като деца еднооката лисица и лисигерът. Той не гледаше на нея, че е едноока, нито пък тя от своя страна гледаше плешивините и опашката му. Мъртвият китаец се бе възползвал от идването им, за да излезе на открито, да им покаже портрета си и да предизвика тяхното съчувствие. Бе все тъй смален и тъжен. Приличаше на дете, чиито детски атрибути са изпотрошени. Държеше с едната си ръка отпечатъка на своя собствен портрет. Портретът, както и преди, бе мачкан и тъпкан. Макар и избелял, по него личеха следите от гумени обуща и боси ходила… Оризовата хартия шумеше сухо и попукваше… Еднооката лисица и лисигерът с почернялата като на плъх опашка продължиха да си играят, без да обръщат каквото и да било внимание на човека и на портрета му.

Изведнъж почувствах да повява хлад. Обърнах се назад и видях горе в отвора на палубата да стои смъртта. Попитах доста глупаво благодетелката дали мога да й помогна с нещо и да й услужа. Това я изненада. Долната й челюст едва не се откачи от изненада. „На мен ли да услужиш и да помогнеш с нещо?“ — попита тя. „Зная, че с нищо не мога да помогна, благодетелко — отговорих й. — Попитах просто механически!“ Тя рече: „Защо мъкнеш непрекъснато и тъпчеш всичко в този трюм? Ти нито имаш власт над него, нито можеш нещо да обезсмъртиш! Тук можеш само себе си да погребеш!“ Казах на благодетелката: „Аз, благодетелко, зная, че нямам власт! Просто редя и преподреждам сухоежбината в трюма с надеждата, че по този начин ще успея душата си да подредя! Като всеки човек и аз съм пътник, затова гледам кое-що за път да подредя!“ Смъртта ми рече: „Последния ред турям аз! В ръцете ми са всички ваши нишки!“ Казах й: „Ние знаем, благодетелко, че дори безсмъртието през теб минава!“ Тя рече: „Добре е да се знае!“

Благодетелката оправи изместената при изненадата й челюст и затръшна капака на трюма. Затръшна го с такъв трясък, сякаш не капака на трюма ми затваряше, а затваряше ковчега на някой умрял. После тръгна по палубата. Костите на стъпалата й отекваха над главата ми като ударите на тесли, ковящи гвоздеите на капака. Заби последния гвоздей и пропадна проклетницата, та никаква не се видя! Смърт, какво да се прави! Мигар може нещо дружелюбно да очакваме от нея, снизходителност някаква или сговорчивост! Не съм го и помислял даже!

Потърсих еднооката лисица и лисигера с почернялата като на плъх опашка. Те бяха изчезнали. В другия край на трюма дочух да прошумява слабо и да попуква оризова хартия. Моят обитател дори в тъмното не се разделяше с портрета си. Той обикновено окачваше портрета на стената. Съзерцаваше го, радваше му се, понякога ще посегне и да го помилва, подир което лягаше върху голите дъски до него и тъй загледан в портрета си, се унасяше в дрямка. Портретът имаше някакво магическо въздействие върху мъртвия. Подозирам, че мъртвият го боготвореше, поставяше го по-горе от себе си. Поддавайки се на хипнотичното въздействие на изображението, той бавно, стъпка по стъпка, издигаше в култ и обожествяваше портрета си. В трюма на бедния ми ковчег това нямаше никакво значение, но в живия живот то крие големи опасности с тежки последици както за отделния индивид, тъй и за прогреса и напредъка на цялото общество. В живия живот глупостта обикновено се превръща в благо, от което се ползваме всички! В България тази опасност бе своевременно забелязана и оценена. Вследствие на това през лятото на 1987 година се обнародва специално постановление, свързано с атрибутите на властта. В него се обръщаше особено внимание на портретите, към които властта проявяваше слабост и ги бе взела на въоръжение при себе си като неотменим свой атрибут. Властта непрекъснато променяше канона по отношение на портретите. Ту ги въвеждаше, ту ги извеждаше от канона, ту ги канонизираше, ту ги деканонизираше, като някои от тях канонизираше отново. Властта много обича, като седи, да вижда насреща си своите тиражирани портрети и да им се любува и запаметява. Тя даваше възможност и на самия народ да ги тиражира, да им се любува и запаметява. Постановлението тури край на това. С постановлението се преустановяваше практиката на обществени места и в учрежденията да се окачват портрети на живите, както и да се поставят техните бюстове. Още през същото лято портретите от обществените места се свалиха, а бюстовете премахнаха. В речника на чуждите думи в българския език се дава обяснението, че атрибут значи „прибавено“, постоянно свойство на предмет или явление, без което те не могат да съществуват или да се мислят… Постановлението отне прибавеното, като по този начин отупа любезно пърхота, паднал по раменете на властта!

Щъркелът не видя повече еднооката си посестрима. Животът потече, както и преди, монотонно и еднообразно. В плевнята се появиха първите агнета, козата се окози. Това бе повод зад преградата постоянно да се блее и врещи. Щъркелът остана чужд на шума зад преградата. Дните едрееха бавно, времето омекваше. Една нощ задуха южен вятър, стрехите закапаха и до сутринта снегът от покрива на плевнята се стопи. Врабците се оживиха. Те непрекъснато вдигаха врява. Ту кацаха върху сламения покрив на плевнята, ту литваха и се изсипваха на двора. Отново се връщаха на покрива, повтаряйки все едно и също нещо: „Жив-жив!… Жив-жив!“ Изглежда, че държеха много да кажат на всички и да се похвалят, че са живи. Заслужава си го!… И мишлетата станаха неспокойни. Те не само че подтичваха чевръсто и цвъртяха из всичките ъгли на плевнята, но занадничаха и навън, зад стените, да проверят наистина ли зимата е почнала да обира парцалите си. Само големият сив единак продължи да преминава важно по своя път от леговището до вратата. Той се прибираше задигнал някоя царевична баберка от коша за кукуруз, тромав и трътлест като литературен критик. Промяната на времето не го интересуваше, не чувстваше никакво безпокойство или тревога. Интересуваше се единствено от коша за кукуруз и щеше да прояви безпокойство само когато кошът съвсем се опразни.

Вечер щъркелът будуваше до късно. Ослушваше се. Никой обаче отвън не го повика и не дойде да се отърква покрай стената, както бяха повикали еднооката му посестрима. Въпреки това щъркелът клечеше в своя ъгъл, ослушваше се и се надяваше. Постепенно се унасяше в дрямка и заспиваше. Една нощ се стресна и се събуди. Дочул бе в просъница нещо, което го изтръгна от съня. Заслуша се и чу, че отвън някой драска с нокът. Но не по стената, а драска с нокът по небето… Аха!… Изправи се и закрачи с едри крачки от единия до другия край на плевнята. Подремна малко и отново продължи да крачи неспокойно напред-назад из плевнята.

На сутринта стопанинът отвори вратата и изкара стоката навън. Снегът на двора се бе стопил. Само в сенчестите места имаше мръсни купчини, снегът там бе посивял като мъртвец. Щъркелът прекрачи прага на плевнята и излезе и той навън. Спря се под сайванта. Видя на едната страна под сайванта много лисичи кожи. Те бяха окачени на сушина, за да съхнат. Дали му напомняха те нещо за посестримата, не зная. Зад плевнята се виждаха покривите на къщите. Снегът по тях бе разяден. Щъркеловите гнезда върху комините бяха празни. Зимата бе измътила белите преспи сняг в гнездата, преспите бяха отлетели с появата на първия южняк. Духаше вятър. Той гонеше облаците по небето, късаше ги, зад тях надничаше бистра синева. Слънцето и то понякога надничаше.

Но докато вятърът метеше облаците по небето, то изневиделица нахлу мъгла. Времето се смръщи. Сините прозорци на небето посивяха, слънцето се скри. Едър сняг започна да се премята и да пада тежко върху земята. Бе мокър сняг и парцалив. Щъркелът гледаше изпод сайванта как бързо покри всичко, буквално полепна по червените керемиди на къщите, по дърветата и по оградите. В този сняг имаше някаква веселост, нещо по детски игриво и радостно. Някой си играеше, като късаше дрехите на зимата на парцали и ги захвърляше небрежно върху земята.

Щъркелът излезе изпод сайванта и закрачи из премятащите се парцали сняг. Снегът се топеше бързо и мокреше перата му, но той не обръщаше внимание на мокротата. На няколко пъти се спря и потрака с клюн, за да опита дали този инструмент все още може да трака. Малко по-късно видя стопанката. Жената носеше храна, за да я сипе в очуканата алуминиева тепсия. Щъркелът сметна, че тя също е излязла, за да походи из снега и да му се порадва. Той се спря и затрака продължително с клюн. Поздравяваше стопанката с токуване. Стопанката му се усмихна и отиде да остави храната в плевнята. Когато се връщаше през двора, щъркелът отново я посрещна и изпрати с продължително токуване. Този път помаха и с крило и тръгна пак да крачи радостно в снега.

Това бе неговият сняг. Народът нарича този мокър краткотраен сняг щърков сняг. Той го свързва със завръщането на щъркелите по българските земи.

Поваля, поваля и се стопи.

Щъркелът отърси перата си и тръгна към своето зимовище. Бе мокър като кокошка, но в походката му се забелязваше живост. Срещата с първия щърков сняг го оживи. И други пролети го бе връхлитал щърков сняг. Понякога го бе валял в мокрото гнездо, където заедно с женската подреждаха изпотрошените и гнили клечки. Друг път го бе застигал в полет или спешен сред непознати мочурища заедно с някоя малка щъркова колония. Ако се случеше на път, то птиците не спираха, а се повдигаха и продължаваха да летят на север към местата, където са гнездата им. Към родните места ги теглеше привързаността, която зоолозите обозначават с красивата дума „филопатрия“.

Нощем чуваше прелитащите обратно диви патици. Зимни бърнета, зеленоглавки и звънарки, звънящи благозвучно в тъмнината, за да не се изгубят една от друга. Фишове, които все подсвиркват, и чекръкчийки. Чекръкчийките не спираха да въртят чекръците. На отлитане те пак тъй ги въртяха, като размотаваха дългите нишки от родните места до мястото на зимуване. Сега въртяха обратно чекръците, намотаваха на тях нишките и летеха уверено към родните места. Червени ибиси и диви гъски се носеха в тъмното на север. Птицата слушаше и потръпваше. Всеобща песен се носеше отвсякъде в нощта с един постоянно повтарящ се запев: „О, мой роден край!“

Късно една вечер, когато стопанинът на плевнята си лягаше и се буташе в стопанката си, тя му рече: „Виж какво донесе щъркелът на къщата ни!“ Взе ръката му и я положи върху корема си. Мъжът притихна като някой дивак, когото посвещават в тайнство. „Какво е туй!“ попита шепнешком. „Ще имаме бебе!“ рече му стопанката и го погали. В тъмното човекът се изчерви и се разплака. От умиление и жалост се разплака. С жена си дълго се бяха надявали и бяха чакали дете и ето че съдбата най-после се смили и ги пожали… Подсмъркна в тъмното и рече: „Ще взема утре щъркела да поскита с овцете из полето!“

На сутринта стопанката стоеше при разтворения вратник с ръце, пъхнати под престилката. Тя гледаше как мъжът й извежда малкото стадо овце и козата на улицата. Прехвърчаше слаб сняг. Щъркелът бе излязъл от плевнята и оправяше перата си. Мъжът запали цигара, смукна дълбоко от нея и когато две повесма син дим се развяха от двете страни на лицето му, обърна се към щъркела и рече: „Хайде, побратиме!“ Щъркелът, без никак да се замисля и колебае, тръгна през двора и излезе на разкаляната улица. Сакатото му крило се влачеше из калта, но птицата не му обръщаше внимание, а крачеше с големи крачки по улицата. Стопанката гледаше с умиление щъркела. Направи няколко крачки след него и се разплака. „Боже — рече тя гласно, — помилвай ги!“

И се прекръсти жената, и продължи да плаче, без да изтрива сълзите си. Лицето й се озари с мека светлина и стана като лицето на Богородица.

Водени от стопанина на плевнята и подредени живописно, овце, коза и щъркел вървяха из калта през селото. Хората се спираха да ги гледат, децата ги приветстваха с викове. Човекът вървеше, димеше с цигарата, турил овчарската си тояга на рамо. Той не се обръщаше назад, а гледаше в краката си. Подбираше къде да стъпи в калта, за да не затъва много в нея. Щъркелът крачеше направо. Не подбираше, но и той не се обърна ни веднъж назад. Птиците не са като човека да се обръщат постоянно назад и да поглеждат зад себе си. Назад няма нищо. Ако има нещо, то е напред… Подухваше леко. Щъркелът вървеше подир малкото стадо и вдишваше дълбоко предпролетните миризми, които вятърът носеше откъм полето. По северните страни на покривите още имаше сняг и по хълмовете зад селото бе останал сняг, но южните припечни места бяха безснежни и приветливи. Пъпките по дърветата набъбваха, дървесната кора бе станала по-светла.

От всички страни звъняха весело капчуци.

Човекът изведе живописната група от селото. Той тръгна с нея край шосето, надявайки се да намери там паша за овцете. Тревата обаче бе ланска, жилава и безвкусна. Овцете я пощипваха неохотно, не я одобри и козата. Щъркелът продължаваше да върви с тях. Носещите се в двете посоки автомобили го плашеха. Те ръмжеха и съскаха заканително по асфалта, от тях се носеха враждебни миризми. Човекът поведе стоката и щъркела към полето далеко от пътя. Ръмженето и съскането затихнаха, сляха се едно с друго, превърнаха се в монотонно бучене. Времето леко помръкна, из въздуха се понесоха снежинки. Небето изгуби цвят, ни синьо имаше по него, ни облак бял. То просто посивя. Залутани снежинки танцуваха из въздуха. Като ги гледаше как се носят леко, приличащи на отскубнати отнейде перушинки, щъркелът изведнъж зърна в сивото небе три щъркела. Те размахваха равномерно крилата си, летяха в права посока. Малко зад тях се показа четвърти щъркел. Той също размахваше равномерно крила и следваше трите птици пред себе си.

Щъркелът долу се сащиса. Почна да подтичва напред-назад и да маха със здравото крило, за да привлече вниманието на летящите високо братя. Птиците отгоре обаче не го забелязаха. Тогава щъркелът спря да тича, изви главата си нагоре и затрака с клюн. Птиците погледнаха към земята, но не отвърнаха на тракането. Те продължиха да размахват все тъй равномерно крила и скоро се изгубиха в сивото небе. „Идат, идат, щърко-мърко!“ — рече човекът. Той се бе подпрял на тоягата си, пушеше и гледаше сакатия несретник как се мъчи да примами летящите в небето свои братя.

Снегът ту се засилваше, ту затихваше. Сред леките залутани снежинки се появяваха цели парцали. Те нито се люлееха, нито танцуваха из въздуха, ами падаха от небето като безкрили. Като камъни падаха. И щом паднеха, се стопяваха.

Не се мина много време и в сивото небе изплуваха нови щъркели. Този път ятото бе голямо. Летеше разпокъсано, птиците си играеха горе, спускаха се или се повдигаха, токуваха в движение, но ни една птица не се отдели. Щъркелът ги изпрати, махайки им с крилото си… Небето задълго остана пусто, само гдето по някоя снежинка се отронваше от него и дълго-дълго се поклащаше из въздуха. Същинска щъркова перушинка!

Стопанинът на плевнята изведе малкото си стадо на ливадата с къртичините. „Ах, сатани такива!“ — възкликна той, когато откри съвсем пресни къртичини в ливадата. В този момент щъркелът видя над ливадата да прелита познатият му от лятото папуняк. Той кацна на първата обрасла с трева чучка. Видът му бе все тъй унил, както и през лятото. „Хъ! Хъ!“ — рече папунякът, поздравявайки по този начин щъркела. Щъркелът не успя да отвърне на поздрава му, защото съгледа в края на ливадата ято щъркели. Те стоеха неподвижно, почиваха от дългия си път. Стопанинът на плевнята също ги видя и поведе към тях малкото си стадо.

Щъркелът обаче изпревари човека. Той закрачи с едри крачки към ятото, като си помагаше и със здравото крило. Краят на другото крило се влачеше по тревата, маховите му пера бяха кални и мокри, но това не пречеше на птицата да крачи бодро към своите братя. Някъде дори подтичваше. Тук-там светлееше вода и като газеше през нея, я разплискваше. Унилият папуняк подхвръкна подир щъркела и кацна на нова чучка. Човекът вървеше най-отзад, следван от малкото си стадо. Понякога замахваше с тоягата, за да помете върха на някоя прясна къртичина.

Щъркелът наближи почиващото ято, спря се и затрака с клюн. Така той приветстваше пристигналите свои братя. Птиците го видяха и се размърдаха. Несретникът спря да трака, продължи да крачи радостно към тях. Дори заподскача и се разтанцува. Когато се вряза в ятото, птиците изведнъж се нахвърлиха отгоре му, заудряха го с мощните си клюнове и го повалиха на земята.

Човекът, който видя всичко, се спусна към щъркелите с викове: „Иш!… Иш!“ Заедно с това той въртеше заканително и тоягата над главата си, та дано подплаши птиците. Малкото стадо, щом видя, че стопанинът му тича, спусна се и то да тича, като блееше и врещеше истеричаво. По пътя си разплискваше водата от малките водни огледала. На свой ред и папунякът полетя заедно с човека и кацна на една къртичина, обградена отвсякъде с вода. Без да спира, човекът запрати тоягата към побойниците, за да ги пропъди и да помогне някак си на поваления в нозете им щъркел. Тоягата се запремята със страшна сила. Свистейки във въздуха, тя помете по погрешка папуняка, чучнал унило на къртичината. Папунякът я забеляза късно, нямаше никак време да подхвръкне. Тоягата го подхвърли нависоко и като се преметна, той цопна като топка във водата, обградила къртичината. Лицето му тутакси стана мораво като лицето на сатаната.

Щъркелите забелязаха тичащия заканително към тях човек. Затичаха се и те, заподскачаха по ливадата и като разпериха крилата си, полетяха ниско над пъпчивата от къртичини земя.

Когато стопанинът на плевнята пристигна, видя птицата да лежи посред вода и кал. Бе неузнаваема. Перата й бяха изпомачкани и натрошени. Тя цялата някак бе смачкана и лежеше безжизнено върху земята. Като захвърлена дрипа бе, като парцал. Посивелият й клюн бе забит в студената подгизнала земя, търсейки опора в нея, а нозете й стърчеха неудобно.

Няколко калугерици прелетяха тромаво и с вайкане над ливадата. Те сякаш минаха, за да вземат душата на убития и да я отнесат със себе си.

Човекът се наведе и взе тоягата. Потърси с поглед щъркелите — те бяха изчезнали. Долетяха, убиха и отлетяха… Небето над къртичата ливада бе сиво и пусто. То продължаваше да хвърля разсеяно отгоре по някоя и друга шепа щърков сняг. Балканът на запад тънеше в мъгли. Той стоеше все тъй с лице към българските земи, но лицето му бе изгубило всякаква подвижност, като че бе каменно. Човекът се завъртя в пустотията си, обърна се отново към несретника и се загледа в него с празен поглед.

Аз също гледах към ливадата и се питах какво убиха всъщност щъркелите тука? Само един недъгав, изпаднал от ятото щъркел ли убиха, или убиха и съсипаха някоя благородна душа на халиф?

Към следващата част или към съдържанието

Йордан Радичков Ноев ковчег (10)

Метаданни

Данни

Ноев ковчег

Информация

История

Сваляне / Връзки

Щърков сняг

Йордан Радичков
Ноев ковчег (10)