Анатолий Рибаков
Прах и пепел (68)

34.

Варя пътуваше и до село Свобода, до щаба на Централния фронт, при Телянер. Той беше вече подполковник, униформата му стоеше все така лошо, по-рано, в управлението, между новоизпечените военнослужещи това не личеше, а сред наконтените щабни офицери биеше на очи: груби кирзови ботуши, не беше успял да си намери хромови, кителът не му беше по мярка. Но и тук Телянер играеше важна роля: организираше производството на железобетонни детайли за отбранителните съоръжения, детайлите се доставяха на позициите, оставаше само да се сглобяват.

Варя контролираше транспортирането на детайлите до Тринайсета армия, следеше монтирането им. Рядко минаваше ден без сюрпризи: забавяха доставянето, детайлите пристигаха некомплектовани — един е налице, другия го няма. Варя се обаждаше по телефона къде ли не и най-вече на Телянер, той й помагаше да излиза от положението.

Рубежът на Тринайсета армия беше 32 километра, по 8 на всяка от четирите дивизии. Във втората ивица имаше още две дивизии, командир на едната от тях беше Максим. Щабът му беше разположен в една горичка, край селце. Когато пътуваше към предната линия, Варя отсядаше при него, оттук до всяка дивизия беше близо, Максим никога не й отказваше кола, привечер Варя му се обаждаше и той й изпращаше своя вилис. Началникът на Варя, полковник Колесников, шеговито питаше: „При кого служите, при мене или при генерал Костин?“

Той знаеше, че Варя е балдъза на Костин, всички го знаеха. И все пак Максим, за да няма приказки, не оставяше Варя да нощува в неговия блиндаж, за нощувка й намираха свободна землянка, вярно, малка, тясна, в която можеше да се ходи само с наведена глава, но за една нощ вършеше работа.

Максим по цял ден беше из полковете, подготвяше войските за предстоящите боеве, вечер се връщаше в дивизията, събираше щабистите, поставяше им задачи, изслушваше докладите им. Варя беше присъствала на такива съвещания, Максим говореше винаги по същество, простичко, интимно, без да повишава тон, това подкупваше хората.

След съвещанието хората се разотиваха. Оставаха началник-щабът, заместникът по политическата част, заместникът по тила, Варя, понякога някой представител от армията или от фронта — Максим умееше да поддържа добри отношения и с началството.

Вечеряха. Блиндажът на Максим беше сух, удобен. Наблизо равномерно и уютно тракаше генераторът, изключваха го веднага щом Максим си лягаше. На вечеря пак си говореха за работата, Варя гледаше да не закъснява, пожелаваше лека нощ, отиваше си в землянката и рано сутрин тръгваше за рубежа или се връщаше в щаба на армията.

Понякога успяваха да си поприказват насаме с Максим. Добродушно, но твърдо Максим й даде да разбере, че разговорите на политически теми са неуместни, и Варя не подхващаше такива теми. Спомняха си за Москва, за Арбат, за вкъщи, Максим й разказваше какво му пише Нина, хвалела Ваня: умно момченце. Веднъж я погледна хитро и каза:

— Наскоро видях тук един човек. Никога няма да се сетиш кого.

— Кажи де, кого?

— Саша Панкратов.

— Саша? — Тя си пое дъх. — Къде го видя?

— Беше при мен. Седя ей на тази пейка, дето си ти сега.

Варя го гледаше очаквателно.

— На тази пейка седя — повтори Максим и се усмихна, — голям началник е станал, не можеш го досегна: в щаба на фронта!

— Софя Александровна ми беше казала, че го мобилизирали като шофьор.

— Вярно. Бил е шофьор, отличил се в боевете край Москва, и му дали офицерски чин, лично маршал Жуков му го дал, схващаш ли?

Той се гордееше със Саша, както някога, и не го криеше.

— Гвардейски инженер-майор, служи в автоуправлението на нашия фронт. Доколкото разбирам, пращат го там, където е трудно. Саша е силен работар, опитен е, умее да довежда нещата до край.

— Каза ли му, че съм тук?

— Разбира се. Оклюкарствахме всички приятели и познати.

Макс каза на Саша, че Варя е в същата армия, в щаба на инженерните войски, още когато се видяха за пръв път. Той седеше срещу него, клатеше глава: „Каква среща, а! Десет години не се бяхме виждали, а!“ Разнежи се, старото приятелство ръжда не хваща, дори понечи да му разкаже как Варя им заведе в Далечния изток детето, че нали, помислихме си, че ще отглеждаме вашия син, Сашка. Но навреме си спомни думите на Нина: „Струва ми се, че Варя е обичала истински само Саша.“ Реши, че е по-добре да не се намесва в такива деликатни отношения. А че Варя е омъжена, това спомена, разказа как й бяха ходили на гости преди войната на улица „Горки“, в техния бляскав апартамент, че мъжът й е прочут архитект, сега генерал-майор, че живеят добре. Саша прие всичко това спокойно, не зададе никакви въпроси и Максим съвсем се увери, че любовта на Варя е стара, далечна работа, нещо детинско. Затова така спокойно и делнично разказа на Варя за срещата си със Саша, само лукаво й намигна, сиреч, като девойче си била влюбена в Сашка, знам аз!

Но схвана реакцията на Варя. „Каза ли му, че съм тук?“ — това не беше случаен въпрос. Явно жените са чувствителни към спомените си. Добре де, не са деца, ще се разберат…

И тъй, Саша е тук. И знае къде е тя. Обикаля из фронта, отбива се в тяхната армия, може и към нея да намине. Просто да се видят. Нали толкова много неща ги свързват. Какво значение има, че тя е омъжена, нима не могат да бъдат приятели? Тя няма никакви претенции, с всичко се е примирила, само да го зърне жив. На фронта всеки гледа да намери земляк, дори непознат, московчаните търсят московчани, ленинградчаните ленинградчани, нещо ги свързва, може би тъгата по родните места. Кажи на някой сапьор от Вологда, че в съседната рота има човек от Вологда, веднага ще хукне да го търси. А те със Саша… Днес са живи, утре може да ги няма, войната е толкова страшна, как да не се срещнат, ако имат възможност, може би последната. Просто да каже: „Здравей, Варя, чух, че си била тук, и наминах.“ И тя ще му отговори: „Колко хубаво, колко чудесно си постъпил, Макс ми каза за тебе, чаках да се обадиш.“ Ще поседят, ще си поприказват, той пак ще си замине, може би задълго, може изобщо никога да не се видят — война е, но все пак от тази среща ще й олекне, ще й просветне, камък ще падне от сърцето й.

Но Саша не идваше. И Варя реши тя да отиде при него. Че какво толкова? Била е в щаба на фронта и се е отбила. „Здравей, Саша…“

Но в началото на юни основните строителни работи по рубежите бяха приключени, цялата документация оформена и нямаше повод да отиде в щаба на фронта. И все пак Варя потърси Телянер по телефона: да я извика под някакъв предлог. Телянер го нямаше, обади се полковник Свинкин, каза, че Телянер ще си дойде след два-три дена, попита не може ли да помогне с нещо.

— Не, благодаря, няма нищо особено — отвърна Варя, — исках да уточня някои неща с Давид Абрамович. Добре, ще се обадя след три дена.

Варя не успя нито да се обади, нито да замине при Телянер, а значи и при Саша.

Юни на фронта беше напрегнат. Водеха се сериозни въздушни боеве, Ставката предупреди за възможно германско настъпление на 2 юли, войските бяха приведени в пълна бойна готовност, на кадрите от щаба на инженерните войски бе наредено да стоят по местата си.

На 2 юли германското настъпление не се състоя. Всичко сякаш се поуспокои, но Варя не можеше да замине при Телянер вече по друга причина.

15-та дивизия, която заемаше левия фланг на Тринайсета армия, предаде отсечка от своя участък на 132-а дивизия, а тя предяви претенции: била получила някои съоръжения в незадоволително състояние. Такива недоразумения бяха често явление на фронта и се разрешаваха на място. Но 132-а дивизия влизаше в състава на друга армия, Седемдесета, и се намираше точно между две армии, най-уязвимото за отбрана място. Конфликтът придоби междуармейски характер.

Този въпрос беше възникнал преди време, но докато се водеха спорове и преговори между дивизиите, после и между армиите, мина цял месец и от щаба на фронта дойде разпореждане: „Да се изясни, да се отстрани, да се докладва. Срок за изпълнение — 5 дена.“

Полковник Колесников, началникът на Варя, я извика: тя бе наблюдавала работите на рубежа на 15-а дивизия, документацията се пазеше при нея. Шегаджията-веселяк Колесников този път не се шегуваше и не беше весел. Подаде й разпореждането от щаба на фронта.

— Четете.

Варя прочете, сви рамене.

— Нашата дивизия нямаше претенции, а съседите, не щеш ли, имат.

— Колегата Витвинин ми го сервира това. Сега ще си поприказвам с него.

Полковник Витвинин беше началник на инженерните войски на Седемдесета армия, точно оттам бе постъпила претенцията.

Телефонът иззвъня. Колесников вдигна слушалката. Оттатък беше полковник Витвинин. Разговаряха, без да споменават нито номера на дивизии, нито номера на армии, нито местоположението на рубежа, но Варя разбираше всичко.

— Наш представител тръгва утре, пратете при нас своя — заключи Колесников и затвори. — Оправдава се, казва, че някой се е оплакал без негово знание, знаем ги тези номера… Та така, Варвара Сергеевна… Днес и двете ни коли са в разход, вземете всички документи и утре сутринта тръгвайте за щаба на 15-а дивизия, а оттам към съответното място заедно с дивизионния инженер, аз ще го предупредя. Ако има някакви кусури, трябва да се отстранят, такова нареждане дадох и на дивизионния инженер.

— Не сме оставяли никакви кусури там — възрази Варя.

— Възможно е, възможно е… Но конфликтът трябва да се ликвидира, трябва да ми донесете акт, подписан от техни представители. Кой ще дооправя нещата, ние, те, съвместно — не се пазарете, важното е да не се връщате без акт. Давам ви кола само до щаба на 15-а дивизия, там я освободете, ще продължите с тяхна кола, а когато се върнете в щаба, обадете ми се, ще ви пратя кола. Ако намерите попътна, още по-добре.

Рано сутринта на 3 Юли Варя замина за дивизията. Познат път, военни камиони, щабни леки автомобили, контролно-пропускателни пунктове, наши самолети във въздуха, германски кой знае защо не се виждат. Понеже се опасяваше, че Колесников няма да й прати кола за връщане, Варя се отби пътем при Максим, за да го предупреди, че може да й е нужна неговата помощ.

Максим стоеше до своя блиндаж, до него вилисът, заминаваше нанякъде.

Като чу закъде е тръгнала Варя, недоволно каза:

— Нямаше ли кого друг да изпратят? Няма ли мъже сред вашите инженери?

— Участъкът е мой.

— Няма значение. Положението е тревожно. Очаквахме настъпление вчера, нямаше, но може да се случи всеки момент.

— Защо да говорим, Максим, вече съм тук. Само ме е страх, че началството няма да ми прати кола за връщане. Ако стане така, прати ми ти, а оттук ще се прибера сама.

— „Ако стане така“ — ядосано промърмори Максим, — ще ти пратя, разбира се.

— Ще ти кажа: обажда се Иванова, ти ще разбереш, че съм в щаба на 15-а дивизия, при дивизионния инженер. Става ли?

— Става — каза Максим, — ако ме няма, обади се на началник-щаба или на Велижанов — нашия дивизионен инженер, аз ще ги предупредя. Колко ще останеш там?

— Не знам. Ако се наложи да отстраняваме недостатъци, три-четири дена.

— През нощта не оставай в полка, връщай се в щаба на дивизията.

— Ще бъда на територията не на нашата, а на 132-а дивизия.

— Няма значение, ще ти намерят място.