Анатолий Рибаков
Прах и пепел (40)

5.

Във вестибюла в зданието на НКВД на улица „Егор Сазонов“ попълниха анкетна карта: Елена Ивановна Будягина, родена през 1911 година, адрес — кварталът на Нефтегаз, кой запитва — Глеб Василиевич Дубинин, роднински връзки…

— Пиши „годеник“ — посъветва го Саша.

— Не, ще напиша „братовчед“, така е по-сигурно.

— Не се пиши роднина на Будягин, разбираш ли? Пиши „годеник“!

— Годеник може да се нарече всеки, ще ме пратят на майната ми. А за роднина? Нека опитат да не ми дадат сведения!

— Само не се заяждай. Без ексцеси!

— Аз си знам, приятел! Най-важното е да не се навираш и ти, ще развалиш всичко.

Той отиде до гишето, почука, даде анкетната карта.

— Чакайте!

Чакаха дълго, макар че хората във вестибюла бяха малко. Излизаха поред на улицата да пушат. Саша си купи от будката на ъгъла „Правда“, прегледа я: победи на Хитлер в Европа, нерушима дружба с Германия, убийството на Троцки, извършено от „един от най-близките му хора и последователи… Убиха го собствените му съмишленици, премахнаха го терористи, които самият той бе учил на вероломни убийства, предателства и злодеяния.“

То се знае, самите те са го убили! Правят всички ни на идиоти.

Глеб кръстосваше приемната, нетърпеливо поглеждаше към гишето.

— Дубинин!

Глеб приближи. Саша застана до него.

— Паспорта!

Саша го хвана за ръката — не го давай!

— За какво ви е моят паспорт?

Чиновническият глас от гишето отговори:

— Сведенията се дават след представяне на документ, удостоверяващ самоличността.

Глеб извади паспорта си, отблъсна Саша, подаде го.

Гишето се затвори.

Те отидоха встрани.

— Защо им даде паспорта?! Да беше казал — не е у мен. Сега ще се сепнат — открили са в Уфа роднина на Будягин. Да бягаме оттук, докато не е станало късно! В Калинин ще си извадиш нов паспорт.

Повлече Глеб към изхода, но той пак го отблъсна.

— Да им кензам на номерата! И докато не науча къде е Лена, не мърдам оттук.

Невъзможно беше да го убеди, Глеб, който винаги беше толкова предпазлив, сега беше тръгнал с рогата напред.

До гишето се отвори врата, на нея застана дебел набит служител от НКВД с очила. Приближи някакъв лист до очите си:

— Дубинин!

— Аз съм.

Ченгето го погледна внимателно, отвори вратата по-широко и като я придържаше с ръка, каза:

— Елате с мен!

— Защо?

— Там ще ви кажат защо, елате с мен!

Глеб приближи до него с разкривено от гняв лице.

— А защо там, защо не тук?

Ченгето отстъпи половин крачка, отново вдигна листа до очите си.

— Вие ли искате сведения за… Елена Ивановна Будягина?

— Да, аз.

— Ами там ще ви дадат сведенията.

Саша отиде при тях.

— Глеб, закъсняваме за работа.

Ченгето впери очи в него.

— А вие кой сте?

— Приятел. Отивахме на работа, помоли ме да се отбием тук. Та се отбихме.

— Ами вървете си на работа. Приятелят ви ще ви настигне. Елате, гражданино Дубинин.

— Глеб! — Саша го сграбчи за ръкава.

Ченгето грубо го отблъсна с рамо, влезе след Глеб и затръшна вратата.

Омраза, отчаяние, съзнание за собственото му безсилие задушаваше Саша. Да вика, да протестира? Ще изскочат една дузина юнаци с квадратни муцуни, ще го вържат, ще го напердашат и ще го вкарат в килията, а оттам пътят е ясен. Банда престъпници държаха властта в страната, как да се бори с нея?! Да отиде на сигурна смърт? Никой няма да има полза от неговата гибел, никой дори няма да чуе за него.

Саша излезе навън, спря една кола, даде адреса на Семьон Григориевич. С Глеб са приятели отдавна, пък и Семьон водеше занятия в клуба на НКВД, може да си е създал някакви връзки, да натисне някои копченца и да спаси Глеб?

 

 

Семьон Григориевич изслуша разказа на Саша, обеща да поразузнае. А привечер му каза, че не е успял да научи нищо, и като отбягваше погледа на Саша, добави с красивия си актьорски глас:

— Саша, аз ще довърша занятията с вашите две групи, а вие днес можете да получите от Нона заплатата си за отработените часове.

Така. Отървава се от него. И няма да си мръдне пръста за Глеб.

— Защо не — съгласи се Саша, — мога да си взема парите. Но това не е всичко, Семьон Григориевич.

Оня го погледна очаквателно.

— Парите не са всичко, Семьон Григориевич — повтори Саша, — трябва да ми дадете служебна бележка: работил е при мен от еди-кога си до еди-кога си, да се отбележи в паспорта ми, че напускам, а и между другото… — Той извади от джоба на сакото си документите, намери профсъюзната книжка, отвори я. — Да, да, не съм си платил профсъюзния членски внос за последните три месеца. Ей че съм безотговорен длъжник!

— Саша… Но вие разбирате ли?! Това ще ви забави тук.

Саша сви рамене.

— Не бързам за никъде. Може да си намеря друга работа.

Веждите на Семьон Григориевич се повдигнаха.

— Мислех, че сте по-благоразумен. Най-близкият ви приятел е арестуван. И жената, която ми препоръчвахте, е арестувана.

— Ах-ах-ах — засмя се Саша, — какво гнездо сте свили тук, Семьон Григориевич.

Наслади се на уплашената му физиономия. Той иска Саша моментално да побегне. Не, няма да побегне! Няма да хукне, няма да изчезне! Ще замине, когато той поиска. Щели да го арестуват? Да го арестуват. Той няма намерение да бяга презглава. Да, безсилен е, нищо не може да направи за Лена и Глеб, но няма да ги зареже просто така.

— Извинете, извинете… — В гласа на Семьон Григориевич зазвучаха кавгаджийски нотки. — На тази жена и очите й не съм виждал, а щом чух името й, веднага отказах да я взема на работа.

— И смятате това за своя заслуга? Добре, няма да морализираме на тази тема. Всичко е ясно: искате да замина. Получили сте указание от Мария Константиновна?

— Да, и Мария Константиновна смята, че най-правилно за вас ще бъде да заминете.

— А вас не посъветва ли да заминете?

— Трябва да приключим с още две групи.

— Вероятно… „Две групи“. Няма да ги приключите, Семьон Григориевич. Ще си вдигнете чукалата, че знае ли човек. Ще върнете на курсистите парите за непроведените часове, за да нямат претенции и да не ви търсят. И ще си оформите документите както му е редът. Та и аз искам същото. Документите ми трябва да бъдат в ред. Предайте това на Мария Константиновна.

Мария Константиновна погледна Саша с неприязън, удари му печатче в паспорта, лично му налепи марките в профсъюзната книжка и му даде служебна бележка, че е работил в Башкирското републиканско гастролно бюро. Бележката беше на официална бланка, но с подпис: „Ръководител на курсовете С. Г. Зиновиев“. И хвана телефонната слушалка, като даде на Саша да разбере, че е готов, да върви, да не се заседява тук! Жестът беше пренебрежителен, просташки.

— Благодаря. — Саша взе документа, бавно пъхна в джоба си паспорта и профсъюзната книжка. — Сигурно ще отида до Москва. Какво желаете да предам на Уляна Захаровна?

— Уляна Захаровна ли? — Тя го изгледа нагло. — Вие познавате ли се?

Ей че женище!

— Забрави ли? — Саша се престори на учуден. — То и аз бях позабравил. Ами с кого пих водка и замезвах с гъбки в една уютна стаичка, с кого лежах в креватчето под огледалцето? Защо не ми напомниш?

Тя седеше зад бюрото, не вдигаше глава, скулите на бурятското й лице рязко изпъкнаха.

— Мълчиш, а? — Саша кимна към телефона. — Защо не викаш милицията? Защо не викаш: „Помощ! В кабинета ми има хулиган!…“ Страх ли те е? Че ще разкажа за гъбките и за креватчето? Не бой се, няма да разкажа. Не искам да си цапам ръцете с тебе!

Глеб не се върна нито на другия ден, нито след седмица. И за багажа му не дойде никой. Гадове, отрепки! Никога дотогава Саша не бе изпитвал такава омраза, такава жажда за мъст. Само дано доживее до часа, когато ще дойде възмездието.

Плати наема на хазайката, занесе куфара на Глеб на Льоня баяниста и го накара да му обещае, ако Глеб не се върне до два месеца, да изпрати куфара на леля му. Глеб беше излязъл от къщи по тениска и сандали на бос крак. Загубен е без топли дрехи, когато го подкарат на север. А леля му може да успее да му ги препрати.

В пощата момичетата опаковаха баяна на Глеб в шперплатен сандък, обшиха го с платно, надписаха: „Внимание, чупливо“. Саша сложи вътре писмо, в което обясняваше на лелята какво се е случило и я съветваше към кого да се обърне, написа и къде е оставил багажа на Глеб.

Обади се на майка си. Говореше спокойно и весело, както винаги. Дори не спомена, че напуска Уфа. В края на разговора уж между другото, но достатъчно ясно каза:

— Тук беше Лена, моята съученичка.

— Да, да, знам.

— Тя се разболя, ще боледува дълго… Съобщи на близките й, на всички, които познаваш. Разбра ли ме?

— Да, да, разбирам, ще предам.

Разбира се, майка му имаше предвид Варя. На нея ще съобщи.

 

 

6.

 

Нина беше доволна, че преместиха Максим в Москва. Ще им бъде по-трудно материално, но пък по-спокойно. И в Москва арестуват, но в Москва Максим е по-незабележим. А тук всички са накуп, в заобиколено с ограда военно градче — дву- и четириетажни блокчета, построени нагъсто, едни и същи физиономии, напрегнати погледи. Максим е Герой на Съветския съюз, но именно фактът, че е Герой, че е вече командир на полк, че изпревари мнозина в службата, буди завист — чувство, което бе чуждо и на Нина, и на Максим, те винаги бяха признавали превъзходството на ума и таланта. Сега норма на поведение станаха лицемерието, лъжата, доносничеството. Съпругите на командирите денем не знаят ще се върнат ли мъжете им от работа, а когато мъжете са си вече вкъщи, не знаят дали няма да ги приберат през нощта. Като всички и Нина се страхуваше да говори за арестите, но как да не кажеш няколко окуражителни думи на съседката, чийто съпруг са прибрали снощи, можеш ли да извърнеш глава, когато я срещнеш на стълбището?

Арестуваха командващия въздушните сили Флеровски, командващия Тихоокеанския флот Викторов и целия му щаб, разстреляха командващия Приморската група войски Федко, после заместилия го Левандовски, после легендарния Покус, който през гражданската война бе ръководил щурма срещу Спаск… Мрачно усмихнат, Максим напомни на Нина редовете от прочутата песен, която им бе любима на младини: „Като приказка ще бъдат тези нощи щурмови, нощи в Спаск и Волочаевск, легендарни, боеви…“ Тогава се гордееха със страната си, прославяха героите й, а сега мислеха единствено кой ли ще е следващият, който ще получи куршум в тила.

Шепнешком се говореше за маршал Блюхер. Викали го в Москва, критикували го в Политбюро. Но Сталин се държал с него миролюбиво, поискал му съвет за строителството на новата стратегическа железница. Ворошилов му предложил да отпочине със семейството си на вилата му в Сочи. Именно от вилата прибрали Блюхер, закарали го в Москва, четирима следователи го мъчили, избили му окото… „Ако се опъваш, ще ти избием и второто…“ Завели го при Берия, Берия го застрелял. Осъдили жена му на осем години лагери, децата разпратили по разпределители, най-малкият им син, само на осем месеца, изчезнал безследно.

Дали това отговаряше на действителността Нина не знаеше, но така се говореше. Попита Максим, той и отговори:

— Не слушай тези приказки!

— И какво ще се промени, ако не ги слушам?! — избухна Нина. И излезе от стаята.

После поразмисли, съжали. Нервите на Максим са опънати до скъсване, самият той е под постоянното наблюдение и на политотдела, и на партийното бюро, и на специалния отдел, носи отговорност за всеки подчинен, за всяка произнесена в полка му дума. Затова реагира така на въпроса й, трудно му е да говори за това. Да беше си премълчала, трябва да търпи, вече изтичат последните им месеци в това градче, през септември започват занятията в академията. Максим вече получи заповедта.

Отвори вратата и сякаш нищо не се бе случило, повика Максим:

— Ела да пожелаеш на Ваня лека нощ. Той чака.

Съветската власт и партията все още бяха свещени понятия за Нина, но колкото и да й бе мъчно, трябваше да признае — няма я вече онази партия, няма я вече онази съветска власт. Разбира се, ако в Москва изровят нещо за някогашното й членство в партията, ще си има неприятности, но едва ли в районния комитет е останал някой от хората, които се занимаваха с нея. Казват, че и в НКВД всички били изпосменени, в блока на Арбат никой нищо не знае, пък и те няма да живеят на Арбат, а в общежитието при военната академия.

Варя живееше при мъжа си, но бе запазила стаята на Арбат, не се бе отписала, не бе отписала и Нина, веднага й даде ключовете. Нина започна често да ходи там, понякога оставаше и през нощта, а после съвсем се премести. В общежитието стаята беше мъничка, Ваня пречеше на Максим да учи, а и на Арбат беше по-удобно — в съседния вход живееше майката на Максим и когато Нина излизаше по работа или отиваше при Максим, оставяше Ваня при баба му.

В блока не забелязаха, че се е върнала, както навремето не забелязаха, че е изчезнала. Забелязаха Максим. Разбира се, всички го помнеха, тичаше тук едно хлапе, син на портиерката, и ето го, моля ви се, Герой на Съветския съюз. Посети го делегация от училището, в което бяха учили с Нина, казаха, че училището се гордеело с него, снимката му била окачена в Ленинския кът, помолиха го да говори пред учениците, да разкаже за подвизите си, за геройските дела на доблестната Червена армия, за разгрома на японските самураи.

Веднъж Нина срещна на двора майката на Юрка Шарок. Тя не я позна или се престори, че не я позна. И си нямаше и понятие, че до Нина върви синът на нейния син, нейният внук. И слава богу — Нина нямаше желание да разговаря с нея.

Нина се обади на Софя Александровна, майката на Саша, и помоли за разрешение да я посети. Най-много се страхуваше от неочаквана среща на двора, пред хората не би съумяла да каже нищо свързано, разговорът ще излезе глупав и тя ще остане в очите на Софя Александровна човек, който се е отрекъл от Саша. А Нина искаше да й каже, че не се е отрекла от Саша, че не го е предала, напротив, написала е писмо в негова защита, събирала е подписи, после са й напомнили това като нейна вина, затова е напуснала Москва. Причината за нейното отчуждаване беше друга. Софя Александровна бе пуснала Варя и нейния тогавашен съпруг да живеят при нея, а тя се отвращаваше да вижда Варя с онзи човек. Сигурно трябваше да надмогне антипатията си, да не изоставя Софя Александровна, да продължава да ходи у нея, без да обръща внимание на Варя и мъжа й. Какво да се прави, не можа да надвие себе си.

Такова логично и убедително обяснение си бе приготвила Нина.

Но когато, хванала за ръка Ваня, влезе в познатата полутъмна стая, когато видя Софя Александровна, дребничка, побеляла, отслабнала и остаряла, когато зърна снимката на Саша на скрина, тя се разплака. И тези сълзи ги сдобриха без всякакви обяснения.

За какво плачеше тя? Плачеше за тяхната младост, за неосъществените надежди, за несбъднатите мечти, толкова честни, прекрасни, а сега погубени, разстреляни и разпнати, плачеше за Саша, за Лена, задето те бяха изхвърлени от живота, в който вярваха, на който бяха така безкористно предани, плачеше за Иван Григориевич, за Алевтина Фьодоровна, за по-старите си другари, унищожени в името на Революцията, на която бяха отдали живота си. Вместо тях наизскачаха тъпи, безжалостни кариеристи и продажници. На тези хора трябва да се подчинява, да живее с наведена глава.

Тя седеше на крайчеца на дивана, хлипаше, бършеше очите си с кърпичка. Ваня се притискаше до коленете й, дърпаше я за ръкава: „Мамо, защо така, мамо, защо плачеш?“ Нина никога не бе си позволявала такава слабост, но сега, у Софя Александровна, не можа да се сдържи — тя беше единствената сродна душа, която я посрещна в този дом, майката на Саша, която бе станала майка и на Варя, а тя тогава се бе отдръпнала от сестра си и никакви обяснения няма да я оправдаят — още тогава в нея пропълзяваше страхът, подчиняваше я на себе си, отравяше душата й.

Като гледаше Нина, и Софя Александровна се просълзи. Не й се сърдеше за миналото. Измамени деца, погубено поколение, нещастна страна. И това хубаво беличко момченце, което се притиска до коленете на Нина, е само на четири годинки, но вече е излъгано къде е майка му, кой е баща му — не знае и сигурно никога няма да научи. Слава богу, че има Нина, има Максим, че не се затри в разпределителя на НКВД.

Софя Александровна протегна ръка, погали Ваня по главичката.

— Майка ти отдавна не е била в Москва, затъжила се е и като дойде, видя ни всички тук и се разплака от радост. Разбра ли ме, Ванюша?

Момчето не отговори, въпросително се вглеждаше в Нина.

— Ето, нека майка ти каже. Права ли съм, Нина?

Нина избърса очите си, преглътна сълзите и промълви:

— Да, така е.

— Видя ли? — Софя Александровна отново погали Ваня по главичката. — Харесва ли ти тук, в Москва?

Момчето пак погледна Нина, после Софя Александровна и сериозно каза:

— Харесва ми.

 

 

Няколко дена след като пристигнаха Нина и Максим, Варя ги покани на гости.

Те живееха с Игор на улица „Горки“, в нова жилищна сграда, прозорците им гледаха към площад „Советская“, насред площада беше „Обелискът на Свободата“, и отсреща също имаше нова сграда с магазин и ресторант, вдясно беше Моссъвет. Голям апартамент, просторен, но Нина забеляза, че Варя не е пренесла тук нищо от Арбат — нито любимата си лампа, нито книгите, нито снимките. Може би не е искала да оголва тяхната стая, и това можеше да се предположи.

Когато пристигнаха, Варя ги посрещна на гарата, взе Ваня на ръце, разцелува го, притисна го до себе си.

— Пусни го — притесни се Нина, — костюмът ти е толкова хубав, ще ти го изцапа с обувките си!

— Няма да го изцапа, той е умничък.

И Ваня се лепна за нея, просто не можеха да го откъснат.

— Я виж, спомни си за мен, позна ме!

— Мислиш ли? — не повярва Нина. — Мина толкова време. Просто си му харесала. Отдавна съм забелязала: децата обичат красивите хора.

Варя ги придума да отидат на Арбат, да хапнат, да си починат, да пренощуват, а на сутринта Максим да види как стоят нещата със стаята в общежитието.

— Защо да се мъкнете цялата сюрия в академията?

И стоя при тях до вечерта, сама изкъпа Ваня, сложи го в леглото. И като я гледаше как го целува и му шепне нещо гальовно на ухото, Нина си помисли: съжалява, че не остави момчето при себе си, или пък й е мъчно, че си няма свое дете. Очите й бяха тъжни.

Попита Варя дали Саша знае, че се е омъжила, попита я просто така, без да влага в това някакъв особен смисъл.

Варя помълча, после отговори с една странна фраза:

— Може и да знае, може и да не знае, не ми е известно.

И прекъсна този разговор.

И сега, когато й дойде на гости и видя този просторен, светъл, но нестоплен от любимия уют на Варя апартамент, Нина веднага кой знае защо си спомни онази странна фраза и всичко някак се свърза в съзнанието й. Когато се прибираха, каза на Максим:

— Струва ми се, че Варя е обичала истински само Саша.

Игор Владимирович им хареса: внимателен, възпитан, приветлив, искаше да се сприятели с роднините на жена си. Посмяха се, че бил въвел „семейственост“, след като завършила института, Варя работела като инженер-конструктор в проектантската организация, подчинена на Игор Владимирович.

— Хайде да вечеряме — разпореди се Варя, — инак месото ще прегори. А за пийването да командва Максим.

Максим прочете марките на вината — „Мукузани“, „Цинандали“, погледът му се спря на бутилката водка:

— Аз бих предпочел от това.

— Ще пием водка — съгласи се Варя. — Игор, налей!

Игор Владимирович с бутилката в ръка обиколи масата, напълни чашките. Варя вдигна своята:

— Нина, Максим, за вас! Честито завръщане, пожелавам ви да живеете добре в Москва. Максим да стане генерал!

Максим се усмихна добродушно.

— Генерал не се става бързо.

— Ами Будьони — възрази Варя, — Чапаев, Шчорс, Котовски, за кого друг съм гледала филми. Прости подофицери, а са командвали армии, хем са се и хвалели: „Ние академии не сме завършвали.“

— Варенка — меко я прекъсна Игор Владимирович, — ти вдигна тост, нека пийнем сега. За вас, Нина, за вас, Максим!

Нина бе доловила в тона на Варя заядливи нотки и реши да смени темата. Защо трябва на масата да се говори за армията? Похвали фасула:

— Ти ли го сготви?

Варя кимна към прозореца:

— Не, поръчах го в ресторанта. Това е грузински ресторант, „Арагви“, слагат някакви специални подправки, дори не знам какви.

Ала самият Максим продължи разговора:

— Тогава е било друго време, Варя, друга техника и друга война — гражданска. Старите обичаи са неприложими за съвременната война.

Той помълча, вдигна поглед към Варя:

— Ако подхождаме към армията с остарели представи, ще загубим предстоящата война.

Игор Владимирович се поотдръпна със стола си от масата, сложи ръка на рамото на Варя, с интерес се вгледа в Максим. Човек трябва да има мъжество, за да говори в днешно време, че е възможно поражение.

— Прав си, Макс — виновно каза Варя, — издрънках някаква глупост. И все пак ти пожелавам да станеш генерал, а Нина — генералша. Приятно е да имаш сестра генералша.

— Добре — съгласи се Максим, — ще се постарая.

— Допускате ли, че ще има война? — попита Игор Владимирович.

Максим отвърна кратко:

— Световната война продължава вече втора година.

 

 

Думите, които Максим каза на Варя, не бяха предизвикани от нейното заяждане, а изразяваха тревогата, която вече го завладяваше. След разстрела на най-добрите военачалници ръководството на Народния комисариат по отбраната бе в ръцете на хора от Първа конна армия начело с Ворошилов, хора ограничени, необразовани, живеещи с опита си от гражданската война. Новоизпеченият маршал Кулик бе заявил, че на червеноармееца е нужна не тая буржоазна измислица — автоматът, а трилинейна винтовка с щик, като подкрепил думите си с народната поговорка: „Куршумът е глупак, а щикът — юнак!“ Същият този Кулик отричаше необходимостта от минохвъргачки, твърдеше, че артилерията трябва да има конна тяга, никаква механизация нямало да издържи на руските пътища. И това да го говори началникът на Главното артилерийско управление! Същата стока бяха и другите ръководители на отбраната. Докъде ще докарат армията?

Максим, човек сериозен, загрижен за всяка дреболия, беше добър командир на полка. Обичаше реда, умееше да го въвежда не с жестока, но с твърда ръка. Роден в Москва, завършил едно от най-добрите столични училища, израсъл в средата на интелигентните арбатски деца, по своето развитие и образованост той превъзхождаше колегите си, много четеше, изписваше си от Москва книги и списания.

Разбира се, не вярваше в никакви процеси, били те открити или закрити — всичко беше съшито с бели конци. Не вярваше, че командири, изпитани в боевете в Испания, на Хасан, на Халхин-Гол, са врагове на народа. Но да се застъпи за тях би означавало да сподели участта им, да престане да служи на страната си, на работата си. Не защитаваше никого, но с вродената си селска хитрина съумяваше да избегне и осъждането. Досега това му се разминаваше. Но вече започваха да го поглеждат изкосо. Трябваше да се махне и курсовете при академията му бяха добре дошли. Не му се разделяше с родния полк, но нямаше друг изход.

И в Москва Максим не намери спокойствие. Тук срещна много приятели, с някои бе служил в Далечния Изток, с други бе учил още във военното училище. Бяха от едно поколение, комсомолци от двайсетте години, всички мислеха общо взето еднакво. Времето ги бе направило предпазливи и все пак иносказателно, с намеци, понякога уж разказвайки смешен виц, си казваха много неща. В академията идваха да четат лекции представители на въоръжените сили, те си позволяваха да говорят неща, излизащи извън рамките на официалните вестникарски съобщения. Все още имаше оцелели професори от старата школа, на които началството прощаваше известната старческа политическа наивност. Един преподавател по военна история, например, цитира следната мисъл на някакъв пълководец: „Не повишената готовност на противника, а обратното, неговата неготовност за война провокира агресора.“ За мислещите беше ясно: това се отнася за нас, за нашата боязън да се готвим за отбрана, за да не ядосаме Хитлер. Защото всички знаеха къде, по кои граници са съсредоточени сто и четирийсет германски дивизии. През ноември четирийсета година фелдмаршал Браухич с група висши генерали бе инспектирал тези войски, бе проверил бойната им готовност.

Друг професор, анализирайки действията на германските войски в Европа, каза, че за да нахлуят в Англия, германците трябва да прехвърлят най-малко трийсет дивизии, а за това ще са им нужни еди-колко си параходи, шлепове, буксири, катери, без да се брои флота за прикриване и подкрепа.

— Има ли Германия такъв брой кораби?

И по начина, по който сви рамене, се разбра, че Германия няма толкова кораби, нахлуването на германците на Британските острови е под въпрос и увереността на съветското ръководство, че Хитлер ще нападне първо Англия, е безпочвена.

Същият професор, подчертавайки решаващата роля на големите танкови съединения на германците за победоносните им операции, не се сдържа:

— А ние ликвидирахме нашите механизирани корпуси.

После се сепна и добави:

— Явно е избрана друга тактика.

Но онези, които следяха живота на армията, знаеха, че висшето началство отказва да възстанови механизираните корпуси поради своята глупост. И няма достатъчен брой танкове. И стрелковите дивизии са с по половин личен състав. И всичко това — в навечерие на война.

Така живееха в Москва Максим и неговите колеги. Всичко научаваха от полудуми, полуфрази, от намеци и догадки, на фона на приспивни официални съобщения, всичко трябваше да проумяват сами.

Преподавателите бяха добри, професори от академията, но ги сковаваше програмата, основана върху стратегията: настъпление и нищо друго! Забранено бе дори да се обсъжда тактиката на принудителното отстъпление, на насрещните боеве, на бой в условия на обкръжение. „Настъпателната стратегия“ бе довела до придвижване на складовете досами границата („Ще настъпваме!“) и в случай на внезапно нападение на германците те веднага щяха да се озоват в ръцете на врага.

Но защо страната и армията не се подготвят за неминуемата война? Такъв въпрос никой не смееше да зададе и никой не би посмял да отговори на него.

Вместо отговор курсантите бяха длъжни да изядат с корите книгата на Ворошилов „Отбраната на СССР“. От нея можеха да научат, че:

„Другарят Сталин, първият маршал на социалистическата революция, великият маршал на победата от фронтовете на гражданската война, маршалът на комунизма, знае по-добре от всеки друг какво трябва да се прави днес.“