Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (46) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Отвъд Свободните градове

Познаваме ли всички земи и народи по света? Със сигурност не. Картите ни имат своите граници и дори и най-подробните от тях повдигат поне толкова въпроси за източните земи, на колкото отговарят. Често съдържат и празнини за земите, за които не разполагаме с никакви познания. Ала ще ни е от полза да кажем нещо за онези места, които познаваме, дори взаимоотношенията им със Седемте кралства да са в най-добрия случай рехави, в сравнение с контакта ни със Свободните градове.

Летните острови

Южно от Вестерос, насред тъмносините води на Лятното море, Летните острови се припичат на топлото южняшко слънце. Този архипелаг се състои от повече от петдесет острова. Много от тях са толкова малки, че човек може да ги обходи за час, ала Джала, най-големият, е дълъг двеста левги от край до край. Под извисилите се зелени планини се намират огромни лесове, душни джунгли и плажове от зелен и черен пясък. Пълноводните реки гъмжат от чудовищни крокодили, а край тях се простират плодородни долини. И Валано, и Омбору, макар и едва наполовина на размерите на Джала, са по-големи от всички Каменни стъпала, взети заедно. Тези три острова са дом на повече от девет десети от населението на островите.

Хиляди цветя избуяват на Летните острови и насищат въздуха с аромата си. Дърветата са прегърбени под тежестта на екзотични плодове, а в небето пърхат неизброими разноцветни птици. От оперението им островитяните правят великолепните си наметала. Под зеления покров на дъждовните гори се спотайват петнисти пантери, по-големи от всеки лъв, както и глутници жилави червени вълци. По клоните пъплят племена от маймуни, от малки до големите: „червените старци“ на Омбору, „сребърните козини“ в планините на Джала и „нощните преследвачи“ на Валано.

Островитяните са тъмен народ, с черни очи и коси и кожа, кафява като тиково дърво или черна като полиран ахат. През по-голямата част от записаната си история те са били изолирани от останалото човечество. Най-ранните им карти, издълбани в прочутите Говорещи дървета в града Високи дървета, не показват друга суша, освен самите острови, обградени от огромен световен океан. Още от зората на времето островитяните излизали в морето, първо, с примитивни ракитени лодчици с гребла, а след това — в по-големи, по-бързи кораби с платна от сплетен коноп. Ала малцина дръзвали да изгубят от поглед родните си брегове… а онези, които стигали отвъд хоризонта, невинаги се завръщали.

Ломас Дългата крачка, който посетил и Летните острови в своето търсене на чудеса, пише, че мъдреците от островите разказвали как предшествениците им някога достигнали до западните брегове на Соторьос и там основали поселища. Ала същите сили, които унищожили по-късните гхискарски и валириански колонии на този опасен континент, сложили край и на градовете на островитяните. В архивите на Цитаделата се пазят няколко древни валириански хроники, но нито една от тях не споменава тези предполагаеми градове, а някои майстери пък се съмняват в истинността на тези твърдения.

Първият записан контакт между Летните острови и останалия свят се случил в най-славните дни на Стари Гхис. Гхискарски търговски кораб стигнал до Валано, след като една буря го обърнала в погрешната посока. Още като зърнали местните, гхискарите избягали ужасени, защото ги помислили за демони — с кожа, овъглена от пламъците на ада. Отпосле гхискарите внимателно избягвали Острова на демоните, както наричали Валано. Нямали представа за съществуването на Омбору, Джала или по-малките острови.

Този контакт имал драматичен ефект и върху островитяните — доказал, че и други хора живеят в земите отвъд вълните. Любопитството (и алчността) им се събудило и принцовете на островите започнали да строят все по-големи и крепки кораби, способни да носят много провизии и да прекосяват големи части от океана, устоявайки и на най-свирепите бури. Малтар Зак, принцът на малкия остров Коджа, бил най-славният от тези корабостроители и се помни и до днес като Малтар Яхналия вятъра и Малтар Картографа.

Основният източник за историята на Летните острови остава „Деца на лятото“, дело на изчерпателните усилия на майстер Галард. Оригиналните островни хроники са в голяма степен неразбираеми, тъй като са записани под формата на сложна ритуална поезия. Въпреки някои противоречия — например майстер Молос поставя под въпрос хронологичната подредба на ранните принцове на Валано — този труд си остава най-доброто постижение по темата.

Нова епоха на открития и търговия започнала, когато тези великолепни кораби, изпратени от Малтар и събратята му принцове, започнали да порят вълните на Лятното море. Много от тях не се завърнали. Но повечето успели. Посетили Наат, Островите на Базилиска и северните брегове на Соторьос, както и южните брегове и на Вестерос, и на Есос. За по-малко от половин век се развила активна търговия между Летните острови и Валирия. Островите нямали желязо, калай и други метали, но били богати на скъпоценни камъни (смарагди, рубини, сапфири и всякакви перли), подправки (мускатово орехче, канела, зърна пипер) и твърда дървесина. Сред драконовите владетели станало модерно да притежават маймуни от всякакъв вид, пантери и папагали. Кървавото дърво, абаносът, махагонът, пурпурното сърце, дървото махое, възлестото дърво, тигровото дърво, Златното сърце, розовата кост и други редки и скъпоценни дървесини също се търсели много, както и палмовото вино, плодовете и перата.

Валирианците предлагали и злато в замяна на роби. И тогава, както и сега, островитяните били красив народ — високи, силни, грациозни, и се учели бързо. Тези им качества привлекли пирати и робовладелци от Валирия, Островите на Базилиска и Стари Гхис.

Настанали скръбни времена, когато нашествениците започнали да нападат мирни селца и да отвличат обитателите им. Известно време принцовете на островите насърчавали тази търговия, като продавали заловените си врагове и съперници на робовладелците.

Историите, вдълбани в Говорещите дървета, ни съобщават, че тези „Години на срама“ продължили почти два века. Тогава Занда Ко, една принцеса воин от Долината на Сладкия лотос (и самата тя била робиня за кратко), обединила всички острови под властта си и сложила край на робовладелството. Желязото било скъпа рядкост на островите, броните — почти непознати, а дългите и късите копия, обичайни сред островитяните, се оказали неефективни срещу стоманените мечове и брадви на робовладелците. Тъй че Занда Ко въоръжила моряците си с дълги лъкове от златно сърце, дърво, което се намира само на Джала и Омбору. Тези огромни лъкове притежавали неимоверно по-дълъг обсег от двойно извитите лъкове от рог и сухожилие на робовладелците. Лъковете от златно сърце можели да изстрелят еднометрова стрела достатъчно силно, за да пробие брони от метални брънки, от обработена кожа и дори от здрави метални пластини.

За да осигури на воините си добра платформа за стрелба, Занда Ко построила кораби, по-големи от всички, виждани дотогава в Лятното море — високи и елегантни, сглобени така хитроумно, че не им трябвал нито един пирон. Много от тях били укрепени с рядката островна дървесина, подсилена с чародейства, тъй че тараните на робовладелските кораби се чупели в корпусите им. Тези кораби били колкото здрави, толкова и бързи, а носовете им били изваяни във формите на птици или зверове.

Тези „лебедови шии“, каквито наподобявали отпред, им спечелили прозвището „лебеди кораби“.

Макар да им отнело почти поколение, островитяните постигнали победа в така наречените Робовладелски войни. Предвождала ги дъщерята на принцеса Занда — Чатана Ко, Стрелата на Джагар (която после и наследила майка си). Единството на островите не просъществувало след нейното царуване. Стрелата се омъжила неразумно и не управлявала тъй добре, както воювала. Ала и досега робовладелците бягат още щом зърнат гордия силует на лебед кораб. На всеки от тях плават отряд смъртоносни стрелци, въоръжени с лъкове от златно сърце. В наши дни стрелците с лък (и мъже, и жени) от Летните острови се смятат за най-добрите в света. Дори лъковете им не са достъпни никъде другаде, защото принцовете на островите са забранили износа на златно сърце още от края на Робовладелските войни. Знае се, че по-съвършени от тях са само лъковете от драконова кост, а те са невероятно редки.

Някои островитяни, жадуващи да видят повече от широкия свят, понякога служат в чужди земи като наемни стрелци и моряци. Други са се присъединили към пиратите от Островите на Базилиска — а някои дори са се издигнали до капитани и са обвеяни в мрачна слава, като за делата им се говори със страх в пристанищните градове от Карт до Староград. Островитяните са си спечелили репутация и в свободните дружини от Спорните земи — като телохранители в свитите на търговски принцове от Свободните градове или като гладиатори в робовладелските градове Ащапор, Юнкай и Мийрийн… Ала въпреки несъмнените си бойни умения островитяните не са войнолюбив народ.

Те никога не са нападали ничии земи, освен на най-близките си съседи, и никога не са опитвали да завладеят чужд народ. Лебедите кораби могат да плават по-далеч и по-бързо от всички останали, до самите краища на земята, ала принцовете от Летните острови не притежават бойни флотилии и предпочитат търговията и изследователството пред завоеванията.

В дългата си история островитяните са били обединени под един владетел по-малко от половин дузина пъти, и то никога задълго. В днешно време всеки от по-малките острови си има управник, наричан принц или принцеса на Общия език. На по-големите острови (Джала, Омбору и Валано) често са неколцина — в непрестанно съперничество.

Въпреки това островите като цяло са миролюбиви. Войните им са силно ритуални и наподобяват повече мелетата по рицарските турнири, отколкото реални сражения. Отряди от воини се срещат на бойни полета, избрани предварително и осветени, и по време, посочено от жреците им. Сражават се с копия, прашки и дървени щитове, както са го правили предците им преди пет хиляди години. Лъковете от златно сърце и еднометровите им стрели никога не се използват срещу собствения им народ — боговете им го забраняват.

Войните на Летните острови рядко продължават повече от ден и не вредят никому, освен на самите воини. Няма унищожени посеви, опожарени домове, плячкосани градове, избити деца и похитени жени (макар че жените воини често се сражават редом с мъжете). Дори изгубилите войната принцове нито загиват, нито са осакатени за наказание. Просто трябва да напуснат домовете и дворците си и да прекарат остатъка от живота си в изгнание.

Останалите Летни острови

Макар Джала, Валано и Омбору да господстват над архипелага, някои от по-малките острови си струват споменаването:

Над Пеещи канари, на запад от основните три острова, се издигат назъбени скални върхове, тъй осеяни с дупки и тунели, че вятърът пее странно, когато мине през тях. По песента на вятъра хората от Камъните разбират откъде духа. Никой не знае дали боговете или хората са научили тези скали на песента им.

Каменна глава, най-северният остров от веригата, очевидно е дело на хората — в северната част на тази канара е изсечен ликът на някакво забравено божество, което вовеки се взира строго в морския хоризонт. Той е последното, което островитяните виждат от родината си, плавайки на север, към Вестерос.

Коджа, някога дом на Малтар Картографа, още може да се похвали с най-добрите корабостроителници в целия архипелаг. Три четвърти от прословутите лебеди кораби на островитяните се строят на Коджа, а Перленият дворец, престол на принцовете на острова, е прочут с колекцията си от морски и географски карти.

Абулу, малък и пуст, на североизток от Валано, повече от две години бил убежище на Нимерия и нейните последователите. Принцовете на останалите острови им забранили да се заселват другаде, защото се бояли да не събудят яростта на Валирия. Тъй като по-голямата част от народа на Нимерия се състоял от жени, скоро островът бил наречен Островът на жените, както се казва и до днес. Болестите, гладът и робовладелските набези вземали непрестанни жертви от ройнарите там, докато Нимерия не повела десетте си хиляди кораба обратно в морето, в търсене на друг дом. Няколко хиляди от следовниците обаче избрали да останат, а техните потомци все още живеят на Острова на жените.

Най-големият от Летните острови е Джала, но Валано е най-гъсто населеният. Там можем да открием Сетно ридание и неговото голямо пристанище, сънливия нос Лотус и нашарения от слънчеви петна град Високи дървета, където жриците в наметала от пера изписват песни и истории по дънерите на огромните като кула дървета, в чиято сянка е градът. На тези Говорещи дървета можем да прочетем цялата история на Летните острови, заедно с повелите на многобройните им богове и законите, според които трябва да живеят.

Макар на Летните острови да съществуват няколко десетки богове, и малки, и големи, специална почит се отдава на бога и богинята на любовта, красотата и плодородието. Плътското единение на мъж и жена е свято за тези божества. Когато го постигнат в акта на богослужение, мъжете и жените от островите вярват, че засвидетелстват преклонението си пред двамата богове, които са ги създали. Богати или бедни, мъже или жени, благородници или простолюдие, от всички островитяни се очаква да прекарат известно време в храмовете на любовта, осеяли островите, и да споделят телата си с всекиго, който ги пожелае.

Повечето служат на боговете не повече от година, ала онези, избрани като най-красиви, състрадателни и умели, остават. В Браавос може би биха ги нарекли куртизанки, а в Кралски чертог — нищо повече от блудници, но на Джала, Валано, Омбору и останалите острови тези жреци и жрици се радват на голямо уважение. Там доставянето на плътска наслада се счита за изкуство, наравно с музиката, скулптурата и танца.

В наши дни островитяните са обичайна гледка в Староград и Кралски чертог, а лебедите кораби, издули платна, кръстосват всички морета. Дръзки мореплаватели, капитаните с презрение избягват да се придържат към бреговите ивици и безстрашно се упътват към дълбоките води, далеч от всякаква суша. Имаме определени причини да предполагаме, че изследователи от Коджа може да са изрисували по картите си дори западните брегове на Соторьос и да са стигнали до най-долните селения на света, където са открили странни земи и още по-странни народи — далеч, далеч на юг или сред безкрайната сива шир на Морето на залеза… но истината е известна само на островните принцове и на капитаните, които им служат.

Наат

На северозапад от Соторьос, насред Лятното море, се намира тайнственият остров Наат, познат на древните като Острова на пеперудите. Местното население е красив и нежен народ, с овални, плоски лица, смугла кожа и големи кехлибарени очи, често осеяни със златни точици. Мореплавателите го наричат Мирния народ, защото не се вдигат на оръжие, дори за да защитят себе си и домовете си. Наатците не убиват нищо живо, дори полски или горски зверове. Хранят се с плодове, не с месо, и свирят и пеят, вместо да воюват. Богът на Наат се нарича Богът на Хармонията, често е изобразяван като засмян великан, гол, с гъста брада, а край него кръжат рояци от фини девици с криле на пеперуди. А пеперудите са стотици видове из целия остров. Наатците ги почитат като божествени пратеници, натоварени със защитата на острова. Може би има някаква истина в тези легенди. Въпреки че кротките наатци са извънредно лесни за завладяване, чужденците оттатък морето никога не оцеляват дълго на Острова на пеперудите.

Гхискарите трижди завладявали острова в дните на Старата империя. Валирианците пък издигнали крепост — още се виждат споените й стени от драконов камък. Група волантински пътешественици построили търговско селце, с дървени стени и ограждения за роби. Корсари от Островите на Базилиска са акостирали на острова безброй пъти. Никое от тези завоевания не просъществувало, а наатците твърдят, че нито един от нашествениците не оцелял дори година. В самия въздух на този красив остров се е просмукало някакво зловредно вещество и всички посетители на Наат скоро падат в жертва.

Първият симптом на тази чума е треска, а след това започват неконтролируеми спазми, сякаш болният танцува бясно. В последния етап от порите му започва да се процежда кръв, а плътта му окапва от костите.

Самите наатци никога не са се разболявали.

Архимайстер Еброуз, който е проучил всички налични описания на болестта, вярва, че тя се разпространява от пеперудите, които Мирният народ почита. Затова чумата често се нарича „пеперудена треска“. Някои вярват, че треската се разпространява от един-единствен вид пеперуда (Еброуз отдал предпочитанията си на една разновидност, с големи колкото длан черно-бели криле), но това си остават догадки.

Независимо дали наатските пеперуди са наистина прислужнички на Бога на Хармонията, или са просто обикновени насекоми като родствениците си в Седемте кралства, наатците сякаш не грешат, като ги считат за свои пазители.

За жалост, корсарите, дебнещи из водите край Наат, отдавна научили, че вероятността да умрат от пеперудена треска е малка, ако останат на острова само няколко часа… и още по-малка, ако стъпят там нощем, защото пеперудите са дневни твари, които обичат сутрешната роса и следобедното слънце. Затова робовладелци от Островите на Базилиска често връхлитат Наат посред нощ и отвличат жителите на цели селца. Мирният народ струва скъпо, твърди се, защото са толкова умни, колкото и кротки, а също така — красиви и покорни. Знаем, че един от домовете на насладата в Лис е прочут с наатските си момичета, облечени в прозрачни копринени воали, украсени с разноцветни пеперудени криле.

Тези набези така зачестили от Кървавия век насам, че Мирният народ изоставил бреговете си и се заселил по-навътре, сред хълмовете и горите на острова си, където на робовладелците би им било по-трудно да ги открият. Затова изкусно изработените предмети от бита, лъскавата коприна и изтънчените вина от Острова на пеперудите са все по-голяма рядкост по пазарищата на Седемте кралства и деветте Свободни града.

Островите на Базилиска

Източно от Наат се намира дългата островна верига, позната като Островите на Базилиска. Те не биха могли да са по-различни от Наат. Кръстени са на свирепите зверове, с които изобилствали някога. Базилиските, както се нарича накратко този архипелаг, от векове са гнойната рана на Лятното море, обитавани от корсари, пирати, робовладелци, наемници, убийци и чудовища, утайката на цялото човечество. Те се сбират там от всяка земя под слънцето, защото само там подобни хора могат да открият себеподобни.

Животът на Базилиските е жесток, тежък и често кратък. Горещи, влажни и гъмжащи от хапещи мухи, пясъчни бълхи и кървави червеи, тези острови винаги са били крайно негостоприемни и към хора, и към животни. Руините по Острова на сълзите, Острова на жабите и остров Секира сочат, че някога там е съществувала древна цивилизация, ала за този изчезнал народ от Епохата на зората не знаем почти нищо. Ако от него е имало още оцелели, когато първите корсари стъпили на островите, навярно те скоро са били изклани и от тях не е останало нищо… особен може би на Острова на жабите, както ще споменем малко по-надолу.

Най-големият от Базилиските е Островът на сълзите, където сред нащърбените кремъчни скали и разкривени морски канари се спотайват черни мочурища и огромни долини. На южния му бряг се намират останките от град. Основан от Старата империя на Гхис, той просъществувал като Горгай почти два века (или може би четири — сведенията са противоречиви), докато драконовите владетели от Валирия не го завладели в Третата гхискарска война и го прекръстили на Гогосос.

Във всеки случай мястото било зловещо. Драконовите владетели изпращали най-опасните си престъпници на Острова на сълзите, където да прекарат остатъка от живота си в тежък труд. В тъмниците на Гогосос изтезателите изобретявали нови и нови методи за мъчение. В плътските ями се практикувала най-мрачна кървава магия. Зверове се съешавали с робини, които после раждали чудовищни получовеци.

Ужасяващата слава на Гогосос надживяла дори Ориста. През Кървавия век злокобният град се сдобил с богатство и власт. Някои го наричали Десетия свободен град, но богатството му се дължало на роби и чародейства. Робските пазарища на Гогосос застигнали по печална известност дори тези на старите гхискарски градове в Робския залив. Седемдесет и седем години след Ориста на Валирия обаче, твърди се, зловонието на града достигнало дори до боговете и от робските, кошари на Гогосос плъзнала ужасна чума. Червената смърт помела първо Острова на сълзите, а после и останалите Базилиски. Деветима от десетима души умирали с писъци, бълващи кръв от всяко отверстие, а кожата им се раздирала като мокър пергамент. Цял век след това всеки избягвал Базилиските. Едва с пристигането на корсарите островите отново си намерили обитатели. Картският пират Зандаро Жор пръв вдигнал знамето си там и с камъните, които открил на Брадвата, издигнал мрачна черна крепост на мястото, където хвърлил котва. Мъжете от Братството на костите скоро го последвали и се заселили в западния край на архипелага, на Острова на мухите. Оттам Зандаро и Братството били идеално разположени, за да плячкосват търговските кораби, заобикалящи строшените и димящи останки от Валирианския полуостров. След не повече от половин век всеки от Базилиските си имал гнездо корсари.

Някои от Базилиските притежават любопитни особености, които си струва да се опишат накратко:

Нокът, голям остров в едноименната форма, близо до Острова на сълзите, надупчен от дълбоки пещери, повечето обитавани и укрепени. Този остров служи за зандан на корсарите, където държат пленниците си, докато бъдат продадени или (по-рядко) откупени. Там е и Плажът на размяната, където пиратите търгуват помежду си.

На Острова на жабите пък се намира древен тотем, слузест черен камък, грубо издялан във формата на огромна жаба, висока четирийсет стъпки. За обитателите на този остров се смята, че са наследници на онези, които са издялали камъка, защото лицата им са неприятно „рибешки“ на вид, а много от тях имат ципи по ръцете и краката. Ако това е вярно, то те са единствените наследници на тази забравена раса.

Много от корсарите имат страховития навик да обсипват мачтите и корпусите на корабите си с отрязани глави, за да всеят ужас у враговете си. Главите се поклащат от конопени въжета, докато не окапе цялата плът, след което се заменят с нови. Вместо обаче да изхвърлят черепите в морето, корсарите ги отнасят на Острова на черепите, като приношение на някакъв мрачен бог. Така по бреговете на тази иначе малка, пуста и ветровита скала можем да видим купчини жълтеещи черепи.

В наши дни Братството на костите отдавна не съществува, а от Зандаро Жор е останала само крепостта на Секирата. Ала по Базилиските още бродят корсари. Веднъж на поколение натам се упътват флотилии, за да прочистят островите от тази напаст. Волантинците са се показали особено старателни в това, често в съюз с някой от другите Свободни градове. Някои от тези наказателни набези се проваляли, когато корсарите получавали предупреждение и успявали да избягат навреме. Други подобни експедиции, по-умело ръководени, оставяли след себе си стотици обесени пирати и десетки потопени или опожарени кораби. А една от тях завършила шокиращо, когато лисенският капитан Саатос Саан, предводител на флотилията, изпратена да унищожи корсарските твърдини, сам предпочел пиратството и трийсет години управлявал като крал на Островите на Базилиска.

Без значение от резултатите от нападенията корсарите винаги се връщат и след време подновяват безчинствата си. Градовете им никнат като отровни гъби само за да бъдат изоставени през следващата или по-следващата година, изгнили, потънали обратно в калта и тинята, откъдето са се зародили. Грабителското пристанище, най-прочутото свърталище на корсарите, е възпято в много песни, ала не съществува на никоя карта… поради съвсем логичната причина, че през годините са съществували поне десетина пристанища с това име на поне толкова острови. Когато едно от тях бъде унищожено, основават друго — на ново място, а после и то опустява. Същото важи и за Кочината, Курвенската цепка и Черния пудинг, както и още много пиратски свърталища, всяко — по-гнусно и с по-кошмарна репутация от предишното. Накратко, Базилиските не си струват дори един-единствен поглед. Престрашилите се на това не са видели нищо добро.

Соторьос

Хората знаят за съществуването на огромната неопитомена шир на юг още откакто за пръв път започнали да плават по моретата. Единствено Лятното море дели Соторьос от древните цивилизации и велики градове на Есос и Вестерос. В дните на Старата империя Гхискарите установили аванпостове по северния му бряг. Издигнали укрепения град Заметар по устието на река Замойос, както и мрачната затворническа колония Горош на нос Уайвърн. Картски пътешественици, жадни за печалба, търсели злато, скъпоценни камъни и слонова кост по източните брегове на Соторьос. Жители на Летните острови опитвали същото на запад. Свободната Валирианска твърд три пъти установявала колонии на нос Базилиск: първата била унищожена от кафявите хора, втората — от чума, а третата била изоставена, когато драконовите владетели превзели Заметар през Четвъртата гхискарска война.

При все това не можем да претендираме, че познаваме Соторьос. Вътрешността му остава загадка за нас, покрита от непроходима джунгла, където древни, пълни с призраци градове лежат разрушени край широки, бавни реки. Само няколко дни плаване на юг от нос Базилиск и дори очертанията на бреговете стават непознати. Възможно е мореплавателите от Летните острови да са пребродили тези брегови ивици, ала те пазят ревниво морските си карти и не споделят откритото с никого.

Колониите, основани в Соторьос, отслабват и загиват — само Заметар е просъществувал повече от едно поколение. Днес дори и този някога голям град е една обитавана от духове развалина и джунглата бавно го завладява. Робовладелци, търговци и ловци на съкровища са посещавали Соторьос през вековете, но само най-дръзките са се осмелявали да пристъпят по-далече от крайбрежните гарнизони и анклави, за да скитат из потайните вътрешни кътчета на континента. Много от тях никога вече не се върнали.

Дори не знаем същинските измерения на Соторьос. Картските морски карти го показвали като остров, два пъти по-обширен от Голям Морак, ала търговските им кораби, които плавали все по-надолу по източните брегове, така и не успели да стигнат до долния му край. Гхискарите, заселили се в Заметар и Горош, вярвали, че Соторьос е голям колкото Вестерос. Дженара Белерис полетяла с дракона си Теракс по-далеч на юг, отколкото всеки друг мъж или жена, търсейки кипящите морета и димящите реки от легендите. Ала открила само безкрайни джунгли, пустини и планини. Три години по-късно се завърнала в Свободната твърд, за да заяви, че Соторьос е „безкрайна земя“, голяма поне колкото Есос.

В „Дракони и уайвърни, крилати и безкрили“ септон Барт казва, че кръвните магове на Валирия са използвали уайвърни, за да създадат драконите. Макар да се знае, че кръвните магове са експериментирали неуморно със свръхестествените си изкуства, това твърдение се счита за малко вероятно от повечето майстери. Сред тях е и майстер Ванион със своя труд „Срещу свръхестественото“. Според него имаме доказателства за дракони във Вестерос от най-ранните дни на света, преди Валирия да стане велика сила.

Каквито и да са размерите му, южният континент е зловредно място — самият му въздух е изпълнен със зловонни изпарения и миазми. Вече описахме какво сполетяло Нимерия, когато се опитала да засели народа си там. Кървави циреи, зелена чума, сладка плесен, бронзово теме, червената смърт, сива люспа, кафяв крак, червива кост, моряшко проклятие, гнойно око, жълт венец — само част от болестите, които чакат там, някои толкова заразни, че отведнъж затривали цели колонии. В проучванията си на древни разкази на пътешественици архимайстер Еброуз предполага, че девет от десет души, посетили Соторьос, ще прихванат една или повече от тези болести и почти половината ще умрат.

Болестите не са единствената опасност, пред която ще се изправят онези, които се опитват да опознаят тази влажна, зелена земя. Под повърхността на Замойос дебнат огромни крокодили, за които говорят, че преобръщали лодки, за да разкъсат хората в тях, докато се опитват да изплуват. Други потоци пък гъмжат от пасажи месоядни риби, способни да оглозгат възрастен мъж за минути. Има още хапещи мухи, отровни змии, оси и червеи, които снасят яйцата си под кожата на коне, прасета и хора. И големи, и малки базилиски се срещат на едноименния нос, някои двойно по-големи от лъвове. В горите южно от Юийн пък имало човекоподобни маймуни, пред които и най-големите великани биха изглеждали дребни, толкова могъщи, че можели да убият слон с един-единствен удар.

Още по-далеч на юг са земите, известни като Зеления ад, където според слуховете живеят още по-страховити създания. Ако вярваме на историите, в пещерите е пълно с млечнобели прилепи вампири, способни да изцедят и последната капчица кръв от човек за минути. Татуирани гущери бродят из джунглите, настигат плячката си и я разкъсват с дългите извити нокти на задните си крака. Двайсетметрови змии се плъзгат из нападалите листа, а сред огромните дървета петнисти паяци плетат паяжините си.

Най-страховити от всички са уайвърните, тези тирани на южните небеса — с гигантски кожести криле, закривени остри човки и неутолим глад. Близки родственици на драконите, уайвърните не могат да бълват огън, но са далеч по-свирепи и не им отстъпват по нищо, освен по размери.

Двуцветните уайвърни с отличителните им нефритенобели люспи достигат до трийсет стъпки дължина. Блатните уайвърни порастват още по-големи, но по природа са лениви и рядко се отдалечават от бърлогите си. Кафявите кореми, не по-големи от маймуни, са още по-опасни от по-едрите си събратя, защото ловуват на ята от по над сто екземпляра. Ала най-ужасяващ от всички е сенкокрилът, нощен звяр, чиито черни люспи и криле го правят на практика невидим… докато не се спусне от мрака и не разкъса плячката си.

Не е изненада, че в сравнение с Вестерос и Есос Соторьос е рядко населен. Няколко десетки малки търговски градчета са осеяли северния бряг — места на кал и кръв, както ги наричат някои. Тези поселища са влажни, лепкави и изпълнени с мъки, където авантюристи, престъпници, изгнаници и блудници от Свободните градове и Седемте кралства пристигат, за да търсят богатство.

Сред джунглите и мочурищата и бавните, сварени от слънцето реки на Юга несъмнено има богатства, ала за всеки, успял да открие злато, перли или скъпоценни подправки, стотина намират само смъртта. Корсарите на Островите на Базилиска редовно атакуват тези поселища и затварят жертвите си в тъмниците на Нокътя или на Острова на сълзите, преди да ги продадат на пазарите за плът в Робския залив или домовете и градините на насладата в Лис. А колкото повече се отдалечаваме от бреговете, местните раси стават все по-свирепи и примитивни.

Соторите имат едър кокал и силни мускули, дълги ръце и ниски чела, огромни четвъртити зъби, големи челюсти и четинеста черна козина. Изглеждат повече като шопари, отколкото като хора. Носовете им приличат на зурли, а дебелите им кожи са оцветени в преливащо бяло и кафяво. Оттам и прозвището им — кафявите хора. Жените на соторите могат да се размножават само със собствените си мъже — плодовете на съвкуплението им с хора от Есос и Вестерос са мъртвородени, много от тях чудовищно деформирани.

Соторите най-близо до морето са научили търговския език. Гхискарите ги смятат за твърде слабоумни, за да бъдат добри роби, но пък са свирепи воини. Още по на юг условностите на цивилизацията не съществуват, а варварщината господства сред кафявите хора. Соторите отдават почит на мрачните си божества със скверни ритуали — много от тях са канибали, а още повече се хранят с трупове. Когато не могат да пируват с плътта на врагове и чужденци, те изяждат собствените си мъртви.

Майстери и други книжовници още са озадачени от най-голямата загадка на Соторьос, древния град Юийн. Той е развалина, по-стара от времето, построена от масивен черен камък, с толкова тежки блокове, че ще са нужни десет слона, за да ги помръднат. Юийн от хиляди години е мъртъв, ала заобикалящата го от всички страни джунгла почти не го е докоснала. („Град, тъй скверен, че дори джунглата не влиза в него“, предполагаемо изрекла Нимерия, когато го видяла, ако може да се вярва на разказите.) Всеки опит да се построи или засели наново е завършвал кошмарно.

Някои казват, че по онези места са живели и други раси — забравени народи, унищожени, изядени или пропъдени от кафявите хора. Изобилстват разкази за хора-гущери, за изгубени градове и безоки пещерняци. Ала за нито един от тях няма никакви доказателства.

Тревистите степи

Оттатък леса на Кохор, Есос преминава в огромни равни площи от голи полета, нежно заоблени хълмове, плодородни речни долини, големи сини езера и безкрайни степи, където тревата расте висока до муцуните на конете. От леса на Кохор на запад до внушителните планини, познати като Костите, тревистите степи продължават повече от седемстотин левги.

Именно тук, сред тревите, в Епохата на зората се зародила цивилизацията. Преди десет хиляди години или дори повече, когато Вестерос е бил просто една пустош, обитавана единствено от великани и горски чеда, първите истински градове възникнали по бреговете на река Сарн и край неизброимите й притоци, които я подхранвали в лъкатушещия й път към Тръпнещото море.

За жалост, историята от онези векове е изгубена за нас, защото повечето от степните кралства идвали и си отивали още преди човечеството да овладее писмеността. Останали са само предания. От тях знаем за Кралиците на рибарите, които управлявали териториите край голямото вътрешно море в сърцето на степите, наречено Сребърно море, а плаващият им палат непрестанно се носел от бряг към бряг.

До нас са достигнали достатъчно сведения, за да убедят повечето майстери, че Сребърно море наистина е съществувало. След векове на все по-големи засушавания обаче то се е свило дотолкова, че там, където под слънчевите лъчи са блестели водите му, днес са останали само трите големи езера.

Кралиците на рибарите били мъдри, великодушни и имали благоволението на боговете, а крале, лордове и мъдреци търсели съвета им. Отвъд владенията им обаче непрестанно се издигали, западали и воювали други народи, търсещи място под слънцето. Някои майстери вярват, че Първите хора произлезли от степите, преди да започнат дългата миграция на запад, която ги отвела през Ръката на Дорн и във Вестерос.

Андалските кралства също може би са се зародили в плодородните поля на юг от Сребърно море. Разказват се предания за Косматите хора, раса на рунтави свирепи воини, които се впускали в битка на гърбовете на еднорози. Макар и по-едри от съвременните ибенци, те навярно са техни предци. От легендите научаваме и за изгубения град Либер, където последователите на богинята-паяк и бога-влечуго водели безспирна кървава война. Още по на изток били кралствата на кентаврите, наполовина хора, наполовина коне.

Архимайстер Хагедорн е направил предположението, че кентаврите са били просто конни воини, описани от съседните им племена, които още не се били научили да опитомяват и яздят коне. Теорията му е приета в Цитаделата, въпреки така наречените „скелети на кентаври“, които от време на време се появяват по панаирите.

На югоизток пък процъфтели гордите градове-държави на каатите, а в северните гори, по бреговете на Тръпнещото море живеели горските бродници, малки хора, които много майстери считат за сродници на горските чеда. Между тях пък се намирали хълмистите владения на кимерите и дългокраките гипи с техните плетени щитове и втвърдените им с вар коси, както и тъмнокожите, ала светлокоси зокораи, които използвали колесници в битка.

Повечето от тези народи вече не съществуват. Градовете им са опожарени или погребани, а боговете и героите им са забравени. От каатските градове е останал само Карт, унесен в мечти по отминалата си слава, до ревностно пазените Нефритени порти, свързващи Лятното и Нефритеното море. Останалите били унищожени, прокудени или завладени и погълнати от онези, дошли след тях.

Вестерос помни тези завоеватели като сарнорите. На върха на разцвета си това кралство включвало в себе си всички земи, напоявани от Сарн и притоците й, както и трите големи езера, останалите от пресъхващото Сребърно море. Наричали се Високият народ (на техния език тагаез фен). Били снажни и тъмнокожи като зокораите, макар косата и очите им да били черни като нощ. Воини, чародеи и хора на мисълта, те можели да проследят родословието си до краля герой, когото наричали Хужор Амай (Изумителния), син на последната Кралица на рибарите. Той се оженил за дъщерите на най-знатните благородници и на кралете на гипите, кимерите и зокораите, като обединил и трите народа под властта си. Казват, че зокорайската му съпруга карала колесницата му, кимерската изковала бронята му (защото нейният народ пръв от всички се научил да работи с желязо), а на раменете си носел дълго наметало от кожата на един от кралете на Косматите хора.

Този човек може и да не е съществувал, но никой не бива да се съмнява във величието на Високия народ в периода на неговия разцвет. Горделиви и войнствени хора, те рядко били обединени под един владетел, но кралствата им се простирали из целите западни степи, от леса на Кохор до източните брегове на изчезналото Сребърно море и петдесет левги по-нататък. Бляскавите им градове били пръснати из степите като скъпоценни камъни по мантия от зелено кадифе, лъснала под слънцето и звездите.

Най-големият от тези градове бил Сарнат на Високите кули, където Върховният крал живеел в приказния си дворец с Хилядата стаи.

Според закона и традицията, по-дребните сарнорски крале били поданици на Върховния крал, но всъщност много малко от Върховните крале упражнявали реална власт.

На изток се издигали Казат, Градът на керваните, Сатар, Градът на водопадите, който бил между две разклонения на Сарн, както и Горнат край Езерото, с неговите канали, и Салош край Сребърния бряг, Градът на мислителите, с огромната му библиотека и разноцветни стени. Надолу по течението на Сарн, където тя завива на север, процъфтяващите крайречни градове Ратилар, Хорнот и Кит обслужвали корабите, които плавали по дълбоките й сини води. Там се намирал и Мардош, Градът на воините, известен като Мардош Незавладяния. В делтата на реката, където Сарн се разделяла и се вливала в Тръпнещото море, се намирали пристанищните градове Саат (на запад) и Сарис (на изток).

Кралството на Сарнор (наречено така, въпреки че се състояло от няколко десетки съперничещи си владения) било сред първите велики човешки цивилизации и просъществувало над две хиляди години. Само че много от това, което знаем, идва само от фрагментите на иначе изгубените им истории, най-вече „Летните и Зимните анали“, както и от летописи от Карт, Робския залив и Свободните градове. Сарнорските търговци пътували до Валирия и Юай Тай, до Ленг и Асшаи. Корабите им прекосявали Тръпнещото море до Иб, Хилядата острова и далечен Мособи. Сарнорските крале воювали с каатите и Старата империя на Гхис и водели много сражения с номадските конни ездачи, които бродили из степите на изток от тях.

Ездачите на сарнорите били облечени в стомана и паячна коприна и яздели черни като въглен кобили. Най-славните им воини пък се впускали в битка с колесници със сърпове по колелетата, дърпани от кървавочервени коне. Често ги управлявали съпругите или дъщерите им, защото сред сарнорите било обичайно мъже и жени да се сражават рамо до рамо.

Славата на Сарнат на Високите кули достигнала дори до Седемте кралства, а Ломас Дългата крачка включил Двореца с хилядата стаи сред деветте си ръкотворни чудеса.

Днес обаче кралството на Сарнор е почти забравено, а във Вестерос повечето хора, дори учениците в Цитаделата, не знаят нищо за дългата му горда история. Кулите са срутени, градовете — изоставени и в развалини, а на мястото на чифлиците, полята и градчетата растат зловредни бурени и високи треви. Сега някогашните земи на кралството са рядко населени, оттам минават единствено халазарите на дотракските конни владетели, както и керваните, на които халовете позволяват да изминат дългия, бавен път от Свободните градове до Вес Дотрак и Майката на планините.

Пътешествениците наричат тези територии Призрачните земи заради осеялите ги руини, или пък Голямата пустош заради празните им хоризонти. Ала най-популярното название на тези степи днес е Дотракското море. Това име е относително скорошно, тъй като дотраките са млад народ. Едва след Ориста на Валирия техните халазари завладели тези земи, прииждайки от изток със стомана и огън. Плячкосали и унищожили древните градове и отвлекли хорали им в робство.

Крахът на големите сарнорски кралства отнел по-малко от век. Докато Свободните градове на запад се вкопчили в страховитата борба за надмощие, наречена Кървавия век, в степите също избухнала война. В годините непосредствено след Ориста ездачите от източните степи, дотогава разпръснати в шейсетина войнствени племена в непрестанна вражда, най-сетне се обединили под един лидер, дотракския хал Менго. С помощта на майка си, кралица Доши, за която се предполагало, че е вещица, хал Менго принудил всички номади да се преклонят пред властта му, унищожавайки или поробвайки онези, които отказали. След това в старините си най-после обърнал взор на запад.

Презирайки конните владетели, които векове наред не били нищо повече от досадна напаст за тях, Високият народ презрително пренебрегвал твърде дълго опасността от изток, дори когато халазарите започнали нападенията си по източните им покрайнини. Някои от кралете им дори се опитвали да привлекат дотраките на своя страна във войните си, като им предлагали злато, роби и други дарове, за да се сражават срещу враговете им. Хал Менго с радост приел тези дарове, а след това задържал завладените земи за себе си и опожарил полята, чифлиците и градчетата, връщайки степите в първоначалния им вид (дотраките вярват, че земята е тяхна майка и че е грях хората да режат плътта й с плугове, лопати и брадви).

Едва когато синът на Менго, хал Моро, докарал халазара си до самите порти на Сатар, Града на водопадите, Високият народ осъзнал опасността. Разгромени в битка, мъжете на града били изклани, а жените и децата им — отведени в робства. Три четвърти от тях загинали в жестокия преход до робските пазарища на гхискарския град Хаздан Мо. Сатар, най-красивият от степните градове, бил превърнат в пепелища и отломки. Записано е, че самият хал Моро дал ново име на руините: Яли Камаий (Домът на детския плач).

Дори тогава кралете на Сарнор не успели да се обединят. Докато Сатар горял, кралете на Касат на запад и Горнат на север изпратили армиите си, но не за да помогнат на съседа си, а за да споделят плячката. В алчността си Касат и Горнат дори се спречкали помежду си и повели яростно сражение на три дни езда западно от Сатар, докато в източното небе се издигали стълбове дим.

Не това е мястото, където да опишем събитията от последвалите години и войни, когато великите градове на кралствата на Сарнор падали един по един пред дотраките. Който желае, може да открие повече в „Краят на Високия народ“ на Бело, „Конни племена, изследване на номадите от източните равнини на Есос“ на майстер Илистер, в главите и приложенията, посветени на Изтока, в „Сражения и обсади през Кървавия век“ на майстер Джосет и в изчерпателната „Сринати градове, откраднати богове“ на Вагаро.

Достатъчно е да кажем, че от всички горди сарнорски градове единствено Саат е останал непокътнат до наши дни, а този пристанищен градец е тъжна сянка на миналото си и оцелява основно с помощта на Иб и Лорат (чиято колония Морош е наблизо). Само в Саат хората още се наричат тагаез фен — по-малко от двайсет хиляди са оцелели от някога многомилионния Висок народ. Само там още се почитат стотиците божества, пред които народът на Сарнор някога се е прекланял. Бронзовите и мраморните статуи, които някога красели улиците и храмовете на Високия народ, сега стоят накриво, задръстени от бурени, по тревните пътища на Вес Дотрак, свещения град на конните владетели.

Според историята старата Гхискарска империя водила пет войни срещу процъфтяващата Валирия. През Втората и Третата война Високият народ се присъединил към Валирия. В Четвъртата враждуващи сарнорски крале застанали и от двете страни на конфликта. Ломас Дългата крачка описва един прекатурен обелиск, в който били издълбани фигурите на съюзниците на гхискарите през Четвъртата война. Той отбелязва, че високите воини — още по-високи заради шлемовете си, били сарнори. Обелискът бил гхискарски, ала гравюрите били валириански, тъй като изобразявали пленени и поробени воини.

Сатар пръв се предал пред напора на дотраките, ала далеч не бил последният. Шест години по-късно хал Моро сринал и Касат. Колкото и невероятно да е, в нападението си той получил помощта на Горнат, чийто крал се съюзил с дотраките и дори взел за жена една от дъщерите на Мора. Ала след десетина години и самият Горнат бил унищожен. По това време хал Хоро вече бил убил хал Моро и сложил край на рода на могъщия хал Менга. Казват, че кралят на Горнат пък загинал от ръката на собствената си съпруга, която го ненавиждала заради слабостта му. След това крал Хоро се оженил за нея, докато плъховете се гощавали с трупа на съпруга й.

Хоро бил последният от великите халове, които владеели всички дотраки. Когато един от съперниците му го убил, само три години след унищожението на Горнат, огромният му халазар се разпръснал на десетина по-малки орди, а конните владетели отново възобновили враждите си. Ала отсрочката за Сарнор не продължила дълго. Високият народ показал слабостта си, а на халовете, наследили Хоро, завоеванията им се услаждали. В следващите няколко години те се надпреварвали да си присвояват все по-големи и по-големи територии. Унищожавали степните градове, поробвали народите им и отнасяли строшените статуи на боговете им във Вес Дотрак, като нямо свидетелство за подвизите си.

Един по един всички градове на Високия народ били превзети и разрушени и развалини и пепелища бележели местото, където някога се издигали гордите им кули. За мислителите и историците падането на Салош при Сребърния бряг било особено трагично, защото, когато този град лумнал, великата му библиотека не била пожалена и по-голямата част от историята на Високия народ и тези преди него била изгубена завинаги.

Кит и Хорнош скоро го последвали, унищожени от съперничещи си халове, всеки от които искал да надмине другия по жестокост. Градът-крепост Мардош Незавладяния най-дълго се съпротивлявал на конните владетели. Устоял почти шест години, откъснат от земите край него от обсадилите го халазари. Умиращи от глад, мардоищите първо изяли кучетата и конете си, след това мишките и останалите дребни вредители, а накрая започнали да ядат и мъртъвци. Когато положението станало нетърпимо, оцелелите воини от гарнизона убили своите жени и деца, за да не попаднат в ръцете на халовете, а после отворили портите и се втурвали в последен щурм. Всички били избити. След това дотраките нарекли останките на града Вес Горкоий (Градът на кървавия щурм).

Крахът на Мардош най-сетне пробудил останалите сарнорски крале, които разбрали какво ги очаква. Те забравили различията и враждите си и Високият народ сбрал от цялото протежение на Сарн огромна армия под стените на Сарнат. Възнамерявали да сложат край на халовете веднъж завинаги. Поведени от Мазор Алекси, последния Върховен крал, те поели дръзко на изток. Посрещнали събраната мощ на халазарите във високите треви между Сарнат и руините на Касат, място, което завинаги се запомнило като Полето на враните. Казват, че Хал Харо, хал Кано, хал Лосо, Куция, и хал Жако командвали почти осемдесет хиляди ездачи. Воинството на Върховния крал на Сарнор било водено от шест хиляди колесници със сърпове, следвани от десет хиляди бронирани ездачи и още десет хиляди души лека кавалерия (много от тях жени) по фланговете. Накрая крачела пехотата, почти сто хиляди копиеносци и прашкари. Високият народ притежавал несъмнено числено превъзходство — в това всички летописци са съгласни.

Когато сражението започнало, сарнорските колесници сякаш щели да пометат всичко пред себе си. Земетръсният им устрем разбил центъра на дотракската орда, а сърповете по колелетата им посичали краката на дотракските коне. Когато самият хал Харо бил разкъсан и прегазен от тях, халазарът му се разпръснал и побягнал. Докато колесниците гонели отстъпващите ездачи, Върховният крал и бронираните му воини се спуснали през кървавата пътека. След тях пешаците размахвали копия с победоносни крясъци на уста.

Главозамайващата радост не продължила дълго. Отстъплението било измама. Когато примамили Високия народ в капана си, бягащите дотраки се обърнали и отприщили буря от стрели от дългите си лъкове. Халазарите на хал Кано и хал Жако се спуснали от север и юг, а Лосо Куция и ездачите му заобиколили сарнорската армия и я нападнали отзад. Напълно обградено, могъщото воинство на Върховния крал било унищожено. Според някои сведения в онзи ден загинали сто хиляди души, сред тях Мазор Алекси, шестима по-дребни крале и десетки благородници и герои. Докато враните пирували с труповете им, ездачите от халазарите обхождали бойното поле и се карали за ценностите на сразените воини.

Останал без защитници, по-малко от половин месец по-късно Сарнат на Високите кули паднал в ръцете на Лосо Куция. Когато запалили града, от огъня не бил пощаден дори Дворецът с хилядата стаи.

Останалите степни градове бързо последвали съдбата на Сарнат, докато Кървавият век отивал към своя край. Сарис край устието на Сарн бил завладян последен, ала не оставил плячка или роби на нашествениците си. Жителите му били избягали почти до един, преди хал Зего да го връхлети.

Не бива да смятаме обаче, че Сарнор е била единствената жертва на конните владетели. Валирианската колония Есария, понякога наричана Изгубения Свободен град, също била прегазена по подобен начин. Днес развалините й са известни на дотраките като Вес Кхадох (Градът на труповете). На север хал Дако плячкосал и опожарил Ибиш, малкото селище, което ибенците успели да си спечелят на северния бряг на Есос (много по-малка втора ибенска колония, тя и до ден-днешен съществува в гъстите гори край Тръпнещото море, сгушена около градеца, наречен Нови Ибиш). На юг пък други халове повели ордите си в Червената пустош, където унищожили каатските градове и села, някога пръснати навред из пустинята. Останал само великият град Карт, защитен от високите си тройни стени.

Въпреки дългата им история не можем да кажем много за каатите — народ, който е изличен от лицето на земята, с изключение на останалите в Карт.

Онова, което знаем, е, че каатите се зародили в степите и основали там градове, като от време на време влизали в контакт, а също и в конфликти, със сарнорите. Често били побеждавани и затова се премествали все по на юг, създавайки нови градове-държави. Един от тях, Карт, бил основан на брега на Лятното море. Ала земите в Южен Есос се оказали по-негостоприемни дори от онези, от които каатите идвали. Още докато основавали градовете, пустинята настъпвала неумолимо в новите им земи. Каатите били започнали да чезнат, когато се случила Ориста. Ала всякакви надежди да се възползват от хаоса в Лятното море се стопили, когато се появили дотраките и унищожили всички каатски градове, с изключение на Карт.

По някакъв начин дотракското опустошение вляло нов живот в Карт. Принудени да се обърнат към морето, Чистородените, които властвали в Карт, бързо построили флотилия и поели контрол над Нефритените порти — проливът между Карт и Голям Морак, съединяващ Лятното и Нефритеното море. Валирианските кораби били унищожени, а вниманието на Волантис било обърнато на запад, тъй че нямало кой да им се противопостави за контрола над най-прекия път между Изтока и Запада и така градът спечелил много и от търговия, и от налозите за безопасно преминаване.

Мнозина в Свободните градове вярват, че напорът на конните владетели на запад бил спрян при Кохор, когато опитът на хал Темо да завладее града бил осуетен от храбростта на три хиляди Неопетнени, които не отстъпили пред осемнайсетте щурма на воините му. Ала всеки, който вярва, че Трите хиляди на Кохор са сложили край на настъплението на дотраките, е също толкова неблагоразумен, колкото са били и кралете на Сарнор, когато конните владетели за пръв път започнали да прииждат от Изтока. По-проницателните знаят, че е само въпрос на време, преди халазарите да се обединят под някой могъщ хал и отново да се обърнат на запад в търсене на завоевания.

Дотраките нееднократно са опитвали да разширят владенията си и на изток, ала Планините на костите са се доказали като почти непреодолимо препятствие. Тези мрачни, неприветливи възвишения образуват огромна каменна стена между конните владетели и богатствата на Далечния Изток. Само три планински прохода са достатъчно големи, за да премине армия през тях, ала там са градовете-крепости Баясабад, Самириана и Каякаяная, защитавани от десетки хиляди закоравели жени воини, последни останки от великото кралство Хиркоон, което някога владеело земите отвъд Костите, познати днес като Голямото пясъчно море. Много халове са загинали пред стените на тези градове, но те още не са завладени.

Говори се, че градовете-крепости Баясабад, Самириана и Каякаяная се защитаваш от жени заради схващането, че само онези, които дават живот имат право да отнемат живот. Адам от Дъскъндейл, търговец пътувал до Източен Есос, не хвърля достатъчно светлина по въпроса в записките си. Вместо това често напомня на читателите, че жените воини не покриват гърдите си и украсяват бузите и зърната си с рубинени шипове и железни пръстени.

На запад от Костите обаче, от Тръпнещото море на север до Цветните планини и Скахаздан на юг, огромната тревна шир, където се зародила човешката цивилизация, остава брулена от вятъра пустош, в която никой не смее да забие плуг, да засади дори семенце и да издигне дом, страхувайки се от халазарите, и до днес скитащи там необезпокоявани, воюващи помежду си и изискващи дарове от всеки, решил да прекоси земите им.

Дотраките си остават номади, свирепи и необуздани хора, които предпочитат шатри пред дворци. Халовете водят неизброимите си стада от коне и кози през „морето“ си, сражават се един с друг, когато се срещнат, и от време на време преминават границите на земите си, за да поискат „дарове“, които получават от магистрите и триарсите на Свободните градове винаги, когато успеят да навлязат далече на запад.

Конните владетели имат само едно постоянно селище: „град“ Вес Дотрак. Той се намира в сянката на самотен връх, известен като Майката на планините, и край бездънно езеро, което те наричат Утробата на света. Дотраките вярват, че там е възникнал народът им. Вес Дотрак не е същински град — той няма нито стени, нито улици. Край тревистите му пътища лежат откраднати статуи на чужди богове, а дворците му са направени от сплетени треви.

Този град е управляван от жени — стариците от дош халеен, вдовици на мъртвите халове. Дотраките смятат Вес Дотрак за най-светия от всички градове. Там не е разрешено да се пролива кръв, защото конните владетели вярват, че това е място на единение и могъщество, където един ден всички халазари ще се съберат отново под знамената на най-великия хал — халът, който ще завладее всичко, „жребецът, който яха света“.

За нас обаче Вес Дотрак е важен единствено заради търговията. Самите дотраки нито купуват, нито продават, защото го считат за недостойно, но с разрешението на дош халеен тук се срещат търговците, идващи оттатък Костите и от Свободните градове, пазарят се и разменят стоки и злато. Керваните, спиращи в големите Източни и Западни пазарища на Вес Дотрак, се отплащат с щедри дарове за защитата, която получават от халовете по пътя си през Дотракското море.

И тъй, макар да звучи странно, този празен „град“ на номадите се е превърнал в портата между Изтока и Запада за онези, които пътуват по сушата. Много далечни народи, които иначе не биха се срещнали, дори не биха знаели едни за други, се събират в странните пазарища под Майката на планините и търгуват на спокойствие.

Тръпнещото море

Границите на Тръпнещото море са Вестерос на запад, Есос на юг, огромна замръзнала пустош, позната като Бялата пустиня, на север, а на изток — непознати земи и морета.

Може би никога няма да разберем същинските измерения на този огромен, студен и неприветлив океан, защото никой от Седемте кралства не е стигал по-далеч на изток от Хилядата острова. Онези, които са плавали твърде далече на север, се изправят срещу виещи ветрове, замръзнали морета и планини от лед, които могат да смажат и най-здравия кораб. Отвъд тях пък, твърдят мореплавателите, ледени виелици вилнеят безспир и над самите планини се носят звуци като писъци в нощта.

Сред мислителите отдавна е прието, че светът е кръгъл. Ако това е вярно, трябва да е възможно човек да го прекоси откъм върха му и да слезе от обратната страна, където да открие земи и морета, за които дори не е мечтал. През вековете мнозина дръзки мореплаватели са търсили път през леда към света отвъд него. Повечето, уви, загинали или се завърнали на юг премръзнали и смирени. Макар да е вярно, че Бялата пустиня се оттегля през лятото и се разширява през зимата, бреговете й непрестанно се менят и никой мореплавател не е успял да открие легендарния северен път, нито пък топлото лятно море, което според майстер Херистън от Бял пристан би могло да се намира скрито зад ледените грамади на най-далечния Север.

Моряците са по природа лековерни и суеверни и обичат приумиците си толкова, колкото и певците. Те разказват много истории за тези сковани от лед северни води. Говорят за причудливи светлини в небето, където майката-демон на ледените великани танцува вечно в нощта, примамвайки хората на север към смъртта им. Нашепват за Канибалския залив, където корабите влизат на своя отговорност — и най-често се оказват в капан, когато морето замръзне зад тях.

Според легендите в Канибалския залив са погребани хиляда кораба, някои все още обитавани от децата и внуците на първоначалните си екипажи. Те оцелявали, като се прехранвали с плътта на нови, приклещени от леда моряци.

Разказват и за бледосини мъгли, които пъплят над водите, мъгли тъй студени, че който кораб премине през тях замръзва на мига. За удавени призраци, които нощем се надигат, за да завлекат живите в сиво-зелените дълбини. За русалки с бледа кожа и покрити с черни люспи опашки, много по-свирепи от посестримите си на юг.

От всички причудливи и легендарни обитатели на Тръпнещото море най-прочути са ледените дракони. За тези огромни чудовища, многократно по-големи от драконите на Валирия, се твърди, че са направени от жив лед, с очи от бледосин кристал и огромни прозрачни криле, през които могат да се видят луната и звездите. Докато обикновените дракони (доколкото някой дракон би могъл да се нарече така) бълват огън, ледените дракони бълват мраз тъй ужасен, че само за миг може да превърне човек в леден блок.

Моряци от десетки народи са зървали тези зверове през вековете, така че навярно в разказите им има някаква истина. Архимайстер Маргейт предполага, че много от легендите за северните морета — смразяващите мъгли, кораби от лед, Канибалския залив и други подобни, може да се обяснят като изкривени разкази за ледени дракони. Макар това предположение да е интересно, а и в известна степен елегантно, то си остава чиста догадка. Според моряшките истории, ледените дракони се разтапят, когато загинат, така че нямаме нито едно неоспоримо доказателство за тяхното съществуване.

Но нека оставим настрана полетите на въображението и да се върнем към фактите. Въпреки зловещите легенди, възникнали за северните му предели, Тръпнещото море гъмжи от живот. Стотици видове риба плуват в дълбините му — сьомга, морски котки, скатове, миноги и други видове змиорки, както и бяла риба, морска пъстърва, акули, херинга, скумрия и треска. Раци и омари (някои наистина с чудовищни размери) се намират навсякъде по бреговете му, а по безбройните скалисти островчета и морски насипи се тълпят тюлени, нарвали, моржове и морски лъвове.

Като изключим предполагаемите ледени дракони, същинските крале на северните води са китовете. Тръпнещото море се обитава от няколко различни от тези огромни зверове, сред които сивите китове, белите китове, гърбавите китове, свирепите петнисти китове, които ловуват на глутници (наричани вълците на дивите морета), както и могъщите левиатани, най-старите и най-големите от всички живи твари на света.

Западният предел на Тръпнещото море, от Скагос и Сивите скали до делтата на Сарн, е най-богатият риболовен район в познатия свят. Особено многобройни там са треската и херингата. Риболовци от Млечни земи, като Трите сестри на запад и Морош на изток, плават в тези води… ала го правят само със съгласието на Свободния град Браавос, чиито рибарски флотилии владеят моретата на северозапад от Есос, защитени от бойните кораби на Морския господар. Заедно с банкерството и търговията, риболовът е един от „трите устои“, върху които се градят богатството и благополучието на Браавос.

Продължавайки на изток, безстрашният мореплавател ще излезе от браавоски води и ще навлезе в тези на Свободния град Лорат, чийто контрол не е толкова строг. Оттам ще подмине и Брадвата, където през хилядолетията най-различни народи са живели и загивали в безбройни войни. Източно от там са дълбоките сини води на Залива на горчивите водорасли, където кораби от Иб и Лорат често са се борили за надмощие и където последната голяма бойна флотилия на Сарнор била потопена от Морския господар на Браавос. На Иб тези води са познати като Залива на битките, а на Лорат — Залива на кръвта. Както и да се нарича, смята се, че на дъното му се намират хиляда потопени кораба и костите на петдесет хиляди удавени моряци — рай за раците, с които е известен Заливът на горчивите водорасли.

Отвъд него се намира делтата на Сарн, широката, течаща на север река, чиито многобройни притоци събират водите на голяма част от Есос. Там можем да видим Саат с неговите бели стени, последният (и най-незначителен според мнозина) от големите градове на сразеното кралство Сарнор. От другата страна на делтата пък можем да открием останките от Сарис, посестримата на Саат, плячкосана и унищожена от дотракски хал преди векове. Между тях, в друга част от устието на реката, се намира лоратската минна и риболовна колония Морош.

Още по-смелите, които продължат на изток, ще се натъкнат на бреговете на малкото земеделско кралство Омбер. Неговите малодушни крале и немощни князе са най-известни с налозите в зърно, скъпоценности и млади момичета, които всяка година плащат на дотракските конни владетели, за да не ги нападат. Източно от Омбер морякът ни ще види Залива на бивните, прочута размножителна територия на моржове. А скоро след това ще се озове в сърцето на Тръпнещото море, където всяка скала и вълна е владение на косматите хора от големия остров Иб.

Иб

През вековете най-различни народи са строили домовете си по бреговете и островите на Тръпнещото море и са изпращали мореплаватели по студените му сиво-зеленикави води. Най-издръжливите и значими от тези народи са ибенците, древна и необщителна островна раса, която излиза на риболов по северните морета от Зората на дните и живее на Ибенските острови.

Ибенците са различни от другите човешки раси. Те са силни хора, с широки гърди, плещести, ала рядко по-високи от пет и половина стъпки. Краката им са дебели и къси, а ръцете — дълги. Макар че са ниски и набити, те притежават огромна сила и в любимия им спорт, борбата, никой от Седемте кралства не може да се надява на победа срещу тях.

Нискочелите им лица имат малки, хлътнала очи, големи четвъртити зъби и масивни челюсти. Изглеждат скотски и отблъскващо в очите на вестеросците, като това впечатлението само се засилва от гърления им, изпълнен със сумтене език. Ала всъщност ибенците са изобретателен народ — умели занаятчии, ловци и следотърсачи, както и сърцати воини. Те са най-косматата човешка раса в познатия свят. Макар кожата им да е бледа, а под нея да се виждат тъмносини вени, окосмението им е тъмно и четинесто. Ибенските мъже имат гъсти бради, а остри косми покриват краката, ръцете, гърдите и гърбовете им. Това тъмно окосмяване се среща често дори сред жените и дори по горните им устни. (Натрапчивият слух, че ибенските жени имат шест бозки, обаче не е верен.)

Историята на бойните ями на Мийрийн е известна като Червената книга и е написана от неизвестен юнкаец, преведена векове по-късно от майстер Елкин. В нея се споменава мимоходом, че много от продадените в робство ибенски жени попадали в бойните ями на Мийрийн, Юнкай и Ащапор, защото робовладелците от Юга ги смятали за твърде грозни, за да служат за роби в постелите им, и твърде неконтролируеми, за да работят в полята.

Макар ибенските мъже да могат да посеят семето си в жените от Вестерос и други земи, плодовете на подобни съвкупления са често деформирани и винаги ялови, подобно на мулетата. Ибенските жени пък, ако се кръстосат с мъже от други земи, раждат само мъртви и уродливи деца.

Подобни съвкупления обаче са редки. Макар корабите от Пристана на Ибен да са честа гледка по кейовете навсякъде по бреговете на Тясното море и дори чак до Летните острови и Стар Волантис, техните екипажи се придържат към собствения си род, дълбоко подозрителни към всички непознати. На самия Иб люде от други земи и раси нямат право да пристъпват отвъд територията на Пристана, освен в компанията на домакин. Подобни покани обаче са изключително редки.

Иб е вторият по големина остров в познатия свят — само Голям Морак между Нефритеното и Лятното море го превъзхожда. Иб, каменист и труднопроходим, е земя на високи сиви планини, древни лесове и бързи реки, а вътрешността му е свърталище на мечки и вълци. Някога на Иб са живели великани, но вече не е останал нито един, макар по равнините и възвишенията все още да бродят мамути, а някои твърдят, че са виждали еднорози в по-високите планини.

Ибенците от горите и планините са още по-подозрителни към чужденците, отколкото братовчедите им от крайбрежието. Рядко говорят друг език, освен своя. Прехранват се от горите, от козите си или копаят в недрата на земята за природни богатства. Обитават пещери, както и къщурки от сив камък, вкопани в земята, с покриви от каменни плочи или слама. Градчетата и селцата са рядкост. Ибенците от вътрешността на острова предпочитат да странят от себеподобните си и да живеят в уединение. Събират се само за венчавки, погребения и отдаване на почит към боговете. Злато, желязо и калай се намират в изобилие по планините на Иб, както и дървесина, кехлибар и всевъзможни животински кожи.

Ибенците от крайбрежието са по-склонни да поемат рискове. Храбри риболовци, те бродят из северните морета в търсене на треска, херинга, бяла риба и змиорки, но в останалата част от света са най-прочути като китоловци. Китоловните им кораби с техните издути трюмове са обичайна гледка по пристанищата на Тясното море и отвъд него. Макар да не са приятни за окото (или обонянието), ибенските кораби са прочути със здравината си. Строени са, за да устоят на всяка буря и на нападенията дори и от най-огромните левиатани. Костите и маста на китовете, които улавят, са основната търговска стока на ибенците са превърнали Пристана на Ибен в най-големия и най-богат град на Тръпнещото море.

Сив и умърлушен на вид, Пристанът на Ибен владее Иб и по-малките острови от зората на времето. Това е град с калдъръмени улички, стръмни възвишения, претъпкани кейове и корабостроителници, осветен от стотици лампи с китова мас, висящи над улиците на железни вериги. Над него се извисява порутеният силует на замъка на Бога-Крал, огромно здание от грубо обработен камък, дом на сто ибенски крале. Последният от тях обаче бил свален непосредствено след Ориста на Валирия. В наши дни Иб и по-малките острови се управляват от Сенчестия съвет, чиито членове се избират от Хилядата, събрание на богати членове на гилдии древни благородници, жреци и жрици, подобно на магистърските съвети на Свободните градове.

Далечен Иб, вторият по големина от ибенските острови, се намира на повече от сто левги на югоизток от Иб и е много по-мрачен и безлюден. Иб Сар, единственият му град, някога е бил място за изгнание, където ибенците изпращали най-големите си престъпници, като често преди това ги осакатявали, за да не могат никога да се завърнат в Иб. Макар този обичай да изчезнал след падането на Боговете-Крале, Иб Сар и до ден-днешен пази мрачната си репутация.

Ибенците невинаги са се ограничавали до островите си. Имаме множество доказателства, че ибенци са живели на Брадвата, на Лоратските острови и по бреговете на Залива на горчивите водорасли и Залива на бивните на запад, както и на Звука на левиатана и Хилядата острова на изток. Историята ни разказва и за множеството им опити да завладеят устието на Сарн, които ги въвлекли в кървави разпри със сарнорските градове-посестрими Саат и Сарис.

Боговете-Крале на Иб, преди падението си, всъщност успели да завладеят и да колонизират обширни територии от Северен Есос, точно под Иб. Това бил район с гъсти гори, които някога били дом на дребен, свенлив горски народ. Някои твърдят, че ибенците сложили край на тази миролюбива раса, а други вярват, че така наречените горски бродници са се скрили по-дълбоко в дъбравите или са избягали другаде. Дотраките още наричат огромната гора по северния бряг кралството на Ифеквеврон, името, с което им били известни изчезналите горски бродници.

Прочутият Корлис Веларион, Морската змия, лордът на Приливите, бил първият вестеросец, посетил тези гори. Когато се върнал от Хилядата острова, той писал за дървета с издълбани стволове, за призраци, витаещи из пещерите, и за странната тишина на онова място. По-късно капитанът на риболовния кораб Копиеносец, Брайън от Староград, който бил пътешественик, търговец и любител на приключения, също описал странстванията си из Тръпнещото море. Именно той за пръв път написал, че дотракското име на изгубения народ е „онези, които бродят в горите“. Никой от ибенците, с които разговарял Брайън, не бил виждал горски бродник, но всички твърдели, че те благославят дома, като нощем оставят листа, камъчета и вода на прага.

В най-силните си дни ибенското поселение на Есос достигнало по брой това на самия остров и било много по-богато. Все повече и повече от косматите хора прекосявали морето, за да си търсят късмета в колонията. Изсичали дърветата, за да изорат земята, заприщвали реките и потоците, копаели в хълмовете. Новите владения се управлявали от Ибиш, рибарско селце, прераснало в процъфтяващ пристанищен град, втори по размери след Пристана на Ибен. Собственият му пристан бил дълбок, а високи бели стени бранели града.

Всичко това приключило двеста години по-късно, когато пристигнали дотраките. Конните владетели дотогава избягвали горите по северното крайбрежие, защото според някои почитали изчезналите горски бродници, а според други — се страхували от тях. Във всеки случай дотраките не се страхували от ибенците. Хал след хал започнали да навлизат в ибенските територии. Прегазвали чифлиците, полята и укрепленията на косматите хора с огън и меч, избивали мъжете и поробвали жените.

Ибенците, пословично алчен и скъпернически народ, отказвали да плащат налози на халовете и предпочели да се бият. Спечелили някои значими победи и дори успели да унищожат огромния халазар на страховития хал Онко в епично сражение. Ала дотраките прииждали непрестанно и всеки хал се опитвал да надмине предишния по размера на завоеванията си. Халазарите изтласквали ибенците все по-назад, докато накрая паднал и великият град Ибиш. Хал Скоро пръв нахлул в града през Портите от Китова кост, плячкосал храмовете и съкровищниците и отнесъл статуите на боговете във Вес Дотрак. Ибенците издигнали града си наново, но поколение по-късно историята била повторена от хал Рого, който опожарил половината Ибиш и поробил десет хиляди жени.

Сега от Ибиш са останали само развалини, а дотраките са го кръстили Вес Аресак (Града на страхливците), защото когато халазарът на хал Дако, внук на Онко, го приближил, за да плячкосва отново, останалите обитатели се качили на корабите си и избягали през морето в Иб. В гнева си Дако не само опожарил града, но и толкова много от околните територии, че отпосле го знаели като Дракона на Севера.

Терио Ерастес, славният браавоски пътешественик, описал времето си сред дотраките и станал свидетел на краха на Ибиш, докато бил гост на хал Дако. В хрониката си „Огън сред степите“ отбелязва, че хал Дако много се гордеел, задето го наричали Дракона на Севера, но накрая съжалявал за това. Когато халазарът му бил унищожен в битка от хал Темо, по-младият Темо пленил Дако и нахранил с него пламъците, парче по парче, като отрязал ръцете, краката и гениталиите му и ги хвърлял в огъня пред очите му. Преди това изгорил живи жените и синовете му по същия начин.

Иб поддържа скромно присъствие на Есос и до днес. Селището, наречено Нови Ибиш, се намира на малък полуостров, оградено от морето от три страни, а от четвъртата — от дървена стена, дълга почти колкото Вала на Нощния страж, макар и три пъти по-ниска. Тя цялата е настръхнала от защитни кули, а пред нея има дълбок ров. Зад стената хората от Иб са построили Нови Ибиш, който управлява крайно стеснените презморски владения на ибенците, но по думите на посетилите го мореплаватели това място е жалко и окаяно, много повече подобно на Иб Сар, отколкото на богатия град, който конните владетели изравнили със земята.

На изток от Иб

Отвъд ибенските брегове и реките на Ифеквеврон, от степите започват да се издигат предпланините на Костите, а още по на изток самите планини пък се спускат към морето. Дори от левги разстояние в Тръпнещото море може да се различат високите северни върхове с ледените им корони и назъбени скали, които сякаш пробождат небето. Дотраките ги наричат Кразаадж Заека (Белите планини).

Отвъд тях има цял различен свят, който малцина вестеросци са виждали. Стигналите дотук, като Ломас Дългата крачка, са дошли по суша през планинските проходи или са доплавали по топлите южни води през Нефритените порти.

Макар че източните води на Тръпнещото море са също толкова богати на улов, колкото и западните, малцина се възползват от това, с изключение на самите ибенци, защото оттатък Костите са земите на номадския народ Джогос Нхаи, свирепа раса от воини на коне, които нито строят кораби, нито се интересуват от мореплаване. Китоловците от Пристана на Ибен редовно обхождат Звука на левиатана, където огромните китове идват, за да се чифтосват и да раждат малките си. Ибенските риболовци говорят и за гигантски пасажи от треска в по-дълбоките води, както и тюлени и моржове по скалистите островчета на север и раци-паяци и императорски раци, пъплещи навсякъде. Но иначе тези източни морета са необитавани.

Още по-нататък пък са така наречените Хиляда острова (от ибенските картографи знаем, че са по-малко от триста). Те са голи, ветровити скали, за които някои вярват, че са последните останки от удавено кралство, чиито градове и кули били потопени от издигналите се морета преди хиляди години. Само най-смелите или най-отчаяни моряци стъпват на тези острови, защото обитателите им, макар и малобройни, са крайно странен и негостоприемен народ със зеленикава кожа и нито един косъм по телата си. Те изпиляват зъбите на жените си в остри връхчета и обрязват мъжете си. Не говорят нито един познат език и се мълви, че принасяли моряците в жертва на своите люспести, рибоглави богове, чиито издялани в камъка подобия се показват по каменистите брегове при отлив. Макар и обградени отвсякъде от вода, тези островитяни така се страхуват от морето, че не искат да пристъпят във водата даже под заплаха от смърт.

Самият Корлис Веларион не посмял да продължи след Хилядата острова — там Морската змия прекратил голямото си северно пътешествие. Всъщност нямало причина да продължи, освен може би жаждата да разбере какво се крие зад следващия хоризонт. Дори рибата в тези морета имала странна форма и горчив, неприятен вкус.

Единственото пристанище на изток от Костите, което си струва да се спомене, е Нефер — главният град на кралство Н’гхаи, обградено от варовикови морски скали и вечно обгърнато в мъгли. Погледнат от пристанището, Нефер прилича на малко градче, но се твърди, че девет десети от него се намират под земята. Затова пътешествениците наричат Нефер Скрития град. Каквото и да е името му, градът има мрачната слава на свърталище на некроманти и изтезатели.

Отвъд Н’гхаи са горите на Мосови, студена, мрачна шир, обитавана от превъплъщенци и ловци на демони. А отвъд Мосови… никой вестеросец не би могъл да каже. Някои септони смятат, че на изток от Мосови светът свършва, отстъпвайки първо на царството на мъглите, след това на царството на мрака, а накрая на царството на бурите и хаоса, където небето и океанът се сливат. Мореплаватели, певци и други мечтатели предпочитат да вярват, че Тръпнещото море продължава вечно. Оттатък най-източната точка на Есос, оттатък острови и непознати, некартографирани континенти, земи отвъд представите им, където странни народи се прекланят пред странни богове под странни звезди. По-мъдрите пък предполагат, че някъде отвъд познатите ни води изток се превръща в запад и ако светът наистина е кръгъл, Тръпнещото море вероятно се слива с Морето на залеза.

Може би е така. Или пък не. Докато не се роди новата Морска змия и не опъне платната към Изтока, никой няма да разбере със сигурност.

Костите и отвъд

На изток след Вес Дотрак и Майката на планините степите преминават в леки възвишения и гори, а земята под краката на пътешественика става твърда и камениста, изкачвайки се все нагоре. Хълмовете стават по-диви и стръмни, а скоро в далечината се показват и планините. Върховете им сякаш се носят в небето на изток, синьо-сиви колоси, тъй огромни, назъбени и заплашителни, че дори Ломас Дългата крачка, този неустрашим скиталец (ако историите му са верни), изгубил смелост, като ги видял, вярвайки, че най-после е стигнал края на света.

Предците на дотраките и останалите конни народи из степите знаели друго, защото някои от тях още помнели прехода от земите отвъд. Дали са дошли на запад в търсене на нови земи и богатства, или са бягали от нещо? Историите твърдят различни неща, тъй че може би никога няма да узнаем, но може да сме сигурни, че са преживели много мъки, защото пътят им е белязан с костите, които оставили след себе си. Кости на хора, на коне, на великани, на камили и на биволи, на всякакви зверове, птици и чудовища: можем да открием всичко сред тези свирепи върхове.

На тях са кръстени и планините: Костите. Най-високата планинска верига в познатия свят от Морето на залеза до Асшаи край Сянката, Костите се простират от Тръпнещото море до Нефритеното море, една стена от разкривени остри канари, дълга над петстотин левги от север до юг и още сто левги от изток на запад.

Дълбоки снегове покриват северните Кости, а пясъчни бури жулят върховете и долчинките на южните им посестрими и им придават странни форми. В дългите левги по средата реки реват гръмко през дълбоки каньони, а малки вдлъбнатини в скалата преминават в огромни пещери и мрачни морета. Но колкото и враждебни да изглеждат Костите за незапознатите, през вековете те са приютявали и хора, и по-странни същества. Из покритите със сняг най-северни върхове, познати като Кразаадж Заска („Белите планини“) на дотракски, и зиме, и лете вият студени ветрове, идващи откъм Тръпнещото море. Но дори и те някога са били обиталище на джхогвините, каменните великани, за които се говори, че били два пъти по-едри от тези във Вестерос. Уви, последният джхогвин загинал преди хиляда години и оттогава само огромните им кости бележат някогашните им територии.

„Към Костите водят хиляди пътища — казват мъдреците от Карт до Кохор, — но само три водят навън.“ Колкото и непристъпни да изглеждат отдалече, към сърцевината на планините наистина водят стотици кози пътеки или такива, проправени от човешки крак, както и дири от дивеч, пресъхнали корита на потоци и удобни склонове. По тях пътешественици, търговци и търсачи на приключения могат да стигнат до сърцето на планината. На определени места има древни стъпала и скрити тунели и проходи, чакащи онези, които знаят как да ги намерят. Ала много от тези пътища са коварни, а други просто водят наникъде или са капани за невнимателните.

Когато са с водач, който е наясно с опасностите, малки групи от хора, добре въоръжени и добре запасени, могат да преминат през Костите по безброй пътеки. Армиите, търговските кервани и самотните пътешественици обаче е най-добре да се придържат към главните пътища — трите планински прохода, мостовете между Запада и Изтока: Стоманения път, Каменния път и Пясъчния път.

Стоманеният път (кръстен така заради всички битки, които е видял) и Каменният път тръгват от Вес Дотрак. Първият се движи почти право на изток под най-високите върхове на Костите, а вторият завива на югоизток, за да се слее със стария Път на коприната при руините на Юайнишар (наричан от конните владетели Вес Джини) и оттам започва да се изкачва нагоре. Далеч на юг Пясъчният път преминава през южните Кости (наричани понякога Сухите кости, защото водата там е рядкост) и обкръжаващите ги пустини. Той свързва големия пристанищен град Карт с пазарния град Тики, портата към Изтока.

Дори по тези добре утъпкани пътища прекосяването на Костите е трудно и рисковано, а за безопасното преминаване трябва и да се плати. В източния край на планините се намират три могъщи града-крепости, последните останки от някога влиятелната Патримония на Хиркоон. Баясабад, Градът на змиите, пази източния край на Пясъчния път и получава налог от всеки, който иска да премине. Каменният път със своите дълбоки дефилета и тесни, безкрайно лъкатушещи пътеки преминава под стените на Самириана, сив каменен град, изсечен в самите скали на планината, която брани. А на север, облечени в кожи воини яздят по люшкащите се мостове и подземните проходи на Стоманения път, съпровождайки керваните от и към Каякаяная, чиито стени са от черен базалт, черно желязо и жълти кости.

Според много сведения, планинските воини на Каякаяная, Самириана и Баясабад са до една жени, дъщери на Великите бащи, господари на трите града. Там момичетата се учели да яздят и да се катерят, преди да се научат да ходят. Обучавали се и в изкуството на лъка, копието, камата и прашката още от най-ранно детство. Самият Ломас Дългата крачка ни казва, че на света няма по-страховити воини. Колкото до братята им, синовете на Великите бащи, деветдесет и девет от всеки сто момчета били кастрирани, когато възмъжеят. Те изживявали остатъка от живота си като евнуси и служели на градовете си като писари, свещеници, мислители, слуги, готвачи, фермери и занаятчии. Само най-обещаващите мъже, най-едрите, силни и красиви сред тях, можели да имат потомство и на свой ред да станат Велики бащи. Майстер Найлин в своя труд „Рубини и желязо“ — наречен така заради обичая на жените воини да носят железни халки на зърната си и рубини по бузите си — разсъждава какво е довело до тези странни порядки.

Трите града-крепости започнали като същински укрепления, чиито гарнизони пазели западните покрайнини на Патриарсите на Хиркоон от разбойници, нашественици и диваци от Костите, както и от варварите, които живеели отвъд тях. През вековете обаче цитаделите станали градове, а от самия Хиркоон останала само прах, когато езерата и реките му пресъхнали и някога плодородните му поля се превърнали в пустиня. Днес сърцевината на Хиркоон е Голямото пясъчно море, обширна пустош, изпълнена с шепнещи дюни, сухи корита на реки и руини на крепости и градчета, изгаряни от палещото слънце. Казват, че в по-далечните южни части на морето е толкова горещо, че водата завира и се изпарява.

Отвъд Голямото пясъчно море ни чака друг свят: Далечният изток. Той е огромна земя на равнини, хълмове и речни долини, които сякаш нямат край и където странни богове повеляват на още по-странни народи. Там от зората на времето са се издигали и са упадали много горди кралства и големи градове. Повечето са почти непознати на запад, дори имената им не се помнят. На Цитаделата са известни само най-общите факти от историята на Далечния изток и дори в тези истории, които са достигнали до нас през дългите левги от планини и пустини, има много пропуски, неизвестни и противоречия. На практика е невъзможно да преценим каква част от тези истории е истина и каква част е плод на трескавото въображение на певци, разказвачи и дойки.

Ала най-старата и най-великата от източните цивилизации съществува и до ден-днешен: Древната, Славна, Златна империя на Юай Тай.

Юай Тай

Легендарна земя дори за хората от Седемте кралства, Юай Тай е голяма и разнообразна страна, с брулени от вятъра полета и нежно заоблени хълмове, джунгли и дъждовни гори, дълбоки езера, бързи реки и свиващи се вътрешни морета. Прочутите му богатства са толкова големи, че принцовете му живеели в домове от чисто злато и се хранели със сладкиши, поръсени със стрити перли и нефрит. Ломас Дългата крачка, стъписан от чудесата на тази страна, нарекъл Юай Тай „Земята на хиляда богове и сто принцове, управлявана от един Бог-Император“.

Онези, посетили днешния Юай Тай, ни разказват, че хилядата богове и стоте принцове все още са там… ала Боговете-Императори са трима и всеки претендира за правото да си сложи златотканата мантия, зелените перли и нефрита, които се полагат само на Върховния император. Нито един от тях не притежава реална власт — макар милиони да боготворят небесносиния император на Юин и да се просват в краката му, когато го зърнат, властта му не се простира по-далеч от стените на собствения му град. Стоте принцове, за които пише Ломас Дългата крачка, управляват владенията си както поискат, като същото правят и най-различни разбойници, крале-монаси, чародеи, бойни главатари, имперски генерали и бирници.

Знаем, че невинаги е било така. В древността Боговете-Императори на Юай Тай са били най-могъщите монарси в света, с богатства, по-големи дори от тези на Валирия в зенита й и армии с невъобразими мащаби.

В началото, според монасите писари на Юин, всички земи между Костите и ледената пустиня на име Сивата пустош, от Тръпнещото море до Нефритеното море (включително дори великият, свят остров Ленг) образували едно-единствено кралство, управлявано от бога-на-Земята, единственият син на Нощния лъв и Девицата от Светлина. Той пътувал из владенията си в паланкин, изсечен от една-единствена перла и носен от сто кралици, неговите съпруги. Десет хиляди години Великата империя на Зората процъфтявала в мир и благоденствие под управлението на бога-на-Земята, докато накрая той не се възкачил сред звездите при предтечите си.

След това властта преминала у най-големия му син, който бил познат като Перления император и управлявал хиляда години. Последвали го Нефритеният император, Турмалиновият император, Ониксовият император, Топазеният император и Опаленият император, като всеки управлявал векове… ала всяко царуване било по-късо и по-размирно от предишното, защото по границите на Великата империя напирали диваци и страховити зверове. По-дребните крале се възгордели и разбунтували, а простолюдието се отдало на сребролюбие, завист, сладострастие, убийства, кръвосмешение, лакомия и леност.

Когато дъщерята на Опаления император го наследила като Аметистовата императрица, нейният по-малък брат й завидят, свалил я от трона и я убил, като се провъзгласил за Халцедоновия император. С него започнало време на кървав терор. Той практикувал тъмни изкуства, изтезания и некромантство, поробил народа си, оженил се за жена-тигър и пирувал с човешка плът. Отрекъл се от истинските богове, за да се кланя на черна каменна плоча, паднала от небето. (Мнозина книжовници смятат Халцедоновия император за първия Върховен жрец на зловещата Църква на звездната премъдрост, която съществува и до днес в много пристанища по света.)

В аналите на Далечния изток именно Кървавото предателство, както наричат тази узурпация, сложило началото на мрака, известен ни като Дългата нощ. Отчаяна от плъзналото навсякъде зло, Девицата от Светлина обърнала гръб на света, а Нощния лъв пристъпил, изпълнен с гняв, за да накаже порочното човечество.

Никой не може да каже колко дълго господствал мракът, но всички са съгласни, че се надигнал велик воин — познат под различни имена: Хиркоон Героя, Азор Ахай, Юин Тар, Неферион и Елдрик Сенкоубиеца. Той вдъхнал кураж на човеците и повел добродетелните в битка с пламтящия си меч Светлоносец. Мракът бил победен и светлината и обичта се завърнали отново в света.

Ала Великата империя на Зората така и не се преродила — върналият се в светлината свят бил разкъсан, всяко племе поело по свой път, уплашено от останалите, а войната, сладострастието и убийствата продължават и до ден-днешен. Поне така вярват мъжете и жените от Далечния изток.

В Цитаделата на Староград и други средища на познание в Запада майстерите смятат тези разкази на Великата империя и падението й за легенди, а не за история. Никой обаче не се съмнява, че юайтайската цивилизация е древна, може би дори съвременник на кралствата на Кралиците на рибарите край Сребърно море. В самия Юай Тай жреците настояват, че първите човешки селища и градове били издигнати по бреговете на Нефритеното море и отхвърлят претенциите на Сарнор и Гхис като самохвалството на диваци и деца.

Независимо дали това е истина, или не, Юай Тай несъмнено е било сред първите места, в които човечеството се издигнало от ямата на дивачеството към цивилизацията… и писмеността, защото мислителите от Изтока владеят изкуството на четмото и писмото от много хиляди години. Най-древните им летописи са почитани, почти боготворени, от книжовниците им и също толкова ревностно пазени. Историите, които сме успели да сглобим, са събрани от разказите на пътешественици и откъслечните текстове, изнесени някак от Юай Тай и намерили път през моретата до Цитаделата.

Да разкажем пълната история на Юай Тай е подвиг, далеч отвъд мащабите, на които сме способни тук — хрониката би съдържала житията на стотици императори и безбройни войни, завоевания и бунтове. Достатъчно е да споменем само, че Златната империя е познавала периоди на възход и падение, разцъфтявала е, повяхвала и отново разцъфтявала през вековете, устоявала е на наводнения и суши, пясъчни бури и земни трусове, поглъщали цели градове. И през страниците на историята й са преминали хиляди герои и страхливци, наложници, чародеи и книжовници.

Откакто Далечният изток отворил отново очи след Дългата нощ и последвалите векове на хаос, над земите, които наричаме Юай Тай, са господствали единайсет династии. Някои оцелели не повече от половин век, а най-дългата просъществувала седемстотин години. Някои династии отстъпили властта на други мирно, а някои — с огън и меч. В четири случая краят на династията бил последван от период на анархия и беззаконие, когато главатари и дребни крале воювали за надмощие — най-дългият от тези периоди продължил повече от век.

Боговете-Императори на Юай Тай

За да разкажем най-важните събития от тази дълга история, ще ни трябват много повече думи, отколкото можем да отделим. Въпреки това няма да е редно да не споменем поне някои от най-славните Богове-Императори на Юай Тай.

Хар Лой, първият от сивите императори, чийто трон бил седло, защото прекарал цялото си царуване сред воини, яздейки от една битка към друга.

Чок Чок, Гърбавия, петнайсети и последен от индиговите императори, който имал сто съпруги и хиляда наложници. Станал баща на безчет дъщери — ала нямал син.

Менго Куен, бляскавия Бог, трети от нефритенозелените императори, който царувал в палат, където стените, подовете и колоните били позлатени, а всички мебели били направени от злато, дори и нощните гърнета.

Ло То, или Ло Дългата лъжица и Ло Ужасяващия, двайсет и вторият кървавочервен император, предполагаемо чародей и канибал, за когото се говори, че премахвал теметата на враговете си и изяждал мозъците им с дълга лъжица с перлена дръжка, докато са все още живи.

Ло Док, наречен Ло Слабоумния, трийсет и четвъртият кървавочервен император, наглед слабоумен, чиято болест го карала да се гърчи и препъва, когато ходел, и да се лигави, когато се опитвал да говори. Въпреки това управлявал мъдро над трийсет години (макар някои да предполагат, че същинският владетел била съпругата му, страховитата Бати Ма Ло).

Деветимата евнуси, перленобелите императори, които дали на Юай Тай сто и трийсет години мир и благоденствие. Като младежи и принцове те живеели подобно на останалите мъже, женели се и имали наложници, които да им раждат наследници — ала след възкачването си всеки отдавал мъжеството си на ножа, за да се посвети изцяло на империята.

Джар Хар и синовете му Джар Джок и Джар Хан, шестият, седмият и осмият от морскозелените императори. По време на тяхното управление империята постигнала най-големия си разцвет. Джар Хар завладял Ленг, Джар Хан превзел Голям Морак, а Джар Хан вземал налози от Карт, Стари Гхис, Асшаи и други далечни земи, търгувайки дори с Валирия.

Чай Дук, четвъртият жълт император, който се оженил за валирианска благородничка и имал дракон в кралския си двор.

Юай Тай е необятна земя, голяма част от която е покрита с гъсти лесове и горещи джунгли. Ала пътуването от единия до другия край на империята е бързо и безопасно, благодарение на широките каменни пътища, построени от Деветимата евнуси. На света няма по-добри от тези пътища, с изключение на драконовите пътища на валирианците.

Славата на юайтайските градове се носи надалеч, защото никоя друга земя не може да се похвали е толкова много. Ако повярваме на Ломас Дългата крачка, никой от градовете на Запада не може да се сравни с тези в Юай Тай по размери и великолепие. „Дори развалините им засрамват нашите…“, казва Дългата крачка… а Юай Тай гъмжи от руини. В своя „Нефритен компендиум“ Колокво Вотар — най-добрият ни източник на сведения за земите край Нефритеното море, пише, че под всеки юайтайски град са погребани още три.

През вековете столицата на Златната империя се е местила къде ли не десетки пъти, докато бойни главатари враждували помежду си, а династиите се издигали и падали. Сивите, индиговите и перленобелите императори управлявали от Юин край брега на Нефритеното море. Това бил първият и най-великолепният сред юайтайските градове, ала кървавочервените императори издигнали друг в сърцето на джунглата и го нарекли Си Ко Славния (отдавна порутен и обрасъл с лиани, а славата му е жива само в легендите). Виолетовите пък предпочели Тики, града на многото кули в западните хълмове, а войнствените ръждивочервени императори царували от Джинки, за да защитават по-добре границите си срещу грабителите от Сенчестите земи.

В наши дни Юин отново е столица на Юай Тай. Там седемнайсетият небесносин император Бу Гаи седи на престола си, потънал в разкош, а дворецът му е по-голям от целия Кралски чертог. Ала още по-далеч на изток, много отвъд границите на Златната империя, оттатък Планините на Морн, в град Каркоса на Скритото море, живее в изгнание чародей, който твърди, че е шейсет и деветият жълт император от династия, изчезнала преди хиляда години. А по-наскоро пък генерал на име Пол Ко, Чука на Джогос Нхаи, сам се нарекъл първия оранжев император, обявявайки за своя столица хаотичния си, обширен гарнизон на име Търговския град. Кой от тези трима императори ще надделее, е въпрос, който ще оставим на историците от утрешния ден.

Никое описание на Юай Тай не би било пълно, ако не споменем Петте крепости, редица от могъщи древни цитадели по далечните североизточни граници на Златната империя. Намират се между Кървящото море (наречено така заради характерния цвят на дълбоките си води, резултат от морско растение, намиращо се само там) и Планините на Морн.

Петте крепости са много стари, по-стари от Златната империя — някои смятат, че били издигнати от Перления император в зората на Великата империя, за да отблъскват Нощния лъв и демоните му от човешките владения… и наистина, има нещо богоподобно или демонично в чудовищните размери на тези крепости. Всяка от тях може да побере десет хиляди мъже, а масивните им стени са високи почти хиляда стъпки.

Някои мислители от Запада предполагат, че в градежа на Петте крепости може да са участвали валирианците. Огромните стени са от споен черен камък и приличат на някои валириански цитадели на запад… но това звучи недостоверно, защото Крепостите са отпреди процъфтяването на Свободната твърд, нито пък има информация за драконови владетели, стигнали толкова далеч на изток. И тъй, Петте крепости си остават загадка. Издигат се непокътнати от времето и до днес, пазейки покрайнините на Златната империя срещу нашественици от Сивата пустош.

За земите отвъд Петте крепости знаем още по-малко. Легенди, лъжи и истории на пътешественици са всичко, което достига до нас от тези далечни места. Чуваме слухове за градове, където хората се реят като орли на криле от кожа, за градове от кости, за раса от безкръвни човеци, живеещи между дълбоката долина на име Сухата глъб и планините. Чуваме да се шепне и за Сивата пустош и човекоядните й пясъци и шриковете, които я обитават — получовешки създания със зелени люспи и отровни зъби. Дали наистина са хора-гущери или (по-вероятно) хора, облечени в кожите на гущери? Или са просто небивалици като таласъмите от източните пустини? Говори се също, че дори и шриковете живеят в ужас от К’дат насред Сивата пустош, град, по-стар от времето, където се изпълняват неописуеми обреди, за да утоляват глада на луди богове. Дали съществува подобен град? И ако съществува, какво ли представлява?

По тези въпроси дори Ломас Дългата крачка мълчи. Може би жреците на Юай Тай знаят, но ако е така, не желаят да споделят тези истини с нас.

Равнините на Джогос Нхаи

Воините ездачи на име Джогос Нхаи обитават земите на север от Юай Тай, обрулени от вятъра равнини и ниски хълмове, които се простират от златната Империя до пустите брегове на Тръпнещото море. Подобно на дотраките от западните степи, те са номади, живеещи в юрти и шатри, и прекарват по-голямата част от живота си на седлото. Те са също така горделив, неспокоен и войнствен народ, който цени свободата си над всичко и никога не се застоява задълго на едно място.

Ала в много неща тези хора от Далечния изток са различни от конните владетели от Запада. Джогос Нхаи като цяло са с една глава по-ниски от дотраките и не особено привлекателни в очите на западняците — набити, кривокраки и смугли, с големи глави, малки лица и жълтеникава кожа. И мъжете, и жените имат заострени черепи, резултат от необичайната традиция главата на детето в първите му две години да се пристяга здраво. Дотракските воини се гордеят с дължината на плитките си, а мъжете от Джогос Нхаи бръснат главите си, оставяйки само ивица коса по средата на темето. Жените им пък са с напълно голи глави, а се твърди, че бръснат и женските си части.

Конете на Джогос Нхаи са по-малки от буйните жребци на дотраките. Степите на изток от Костите са по-сухи и по-неплодородни от Дотракското море, а тревите — по-редки и не предлагат обилна паша за животните. И тъй, тези мъже и жени яздят зорсове, издръжливи зверове, кръстоска между коне и други странни, подобни на коне създания от южните части на Юай Тай и остров Ленг. Зли и необичайни на вид, с козини на черни и бели ивици, зорсовете на Джогос Нхаи са прочути със силата си и могат да оцелеят само на бурени и дяволска трева в продължение на много месеци, като изминават и дълги разстояния без вода и фураж.

За разлика от дотраките, чиито халове предвождат огромни халазари през степите, Джогос Нхаи се движат на малки групички, най-често от близки родственици. Всяка от групите се предвожда от боен главатар джхат, както и от Лунна певица, жена, съчетаваща ролите на жрица, лечителка и съдник. Джхат води рода в битка и по време на набези, а за останалото отговаря лунната певица.

Сред Джогос Нхаи джхатовете са обикновено мъже, а Лунните певици — жени, но жени джхатове и мъже лунни певци не са нещо нечувано. Това не е винаги очевидно за чужденците, защото момиче, избрало пътя на воина, трябва да се облича и да живее като мъж, а момче, което иска да е Лунен певец, трябва да се облича и да живее като жена.

Извън стените на свещения Вес Дотрак дотракските халове се сражават непрестанно помежду си, но боговете на Джогос Нхаи им забраняват да проливат кръвта на собствените си хора. Младежи понякога крадат кози, кучета и зорсове от други родове, а сестрите им си отвличат съпрузи, но това са ритуали, които са позволени от боговете на равнините и проливането на кръв в тях е забранено.

Лицето, което ездачите на зорсове показват на външните хора, е съвсем различно. Те живеят в постоянна война с всичките си съседи. Набезите им срещу Н’гхаи, древната земя североизточно от владенията им, са оставили от някога гордото кралство само град Нефер и околностите му. Легендите гласят, че Джогос Нхаи, водени от своя джхатар Гхарак Кривогледия — джхат на джхатовете, боен главатар на целия народ, сразили и последния от джхогвините в Битката при Виещите хълмове.

Преди Сухите времена и настъплението на Голямото пясъчно море Джогос Нхаи водили много кървави погранични войни с Патримонията на Хиркоон, тровели реки и кладенци, опожарявали селца и градове и поробвали хиляди. Хиркоонците пък принасяли в жертва хиляди от ездачите на зорсове на мрачните си, вечно гладни богове. Враждата между номадите и жените воини продължава, ожесточена и горчива, и до ден-днешен, а през вековете десетки джхатари са водили армии по Стоманения път. Досега всички тези нападения са се проваляли под стените на Каякаяная, ала Лунните певици още говорят за деня, когато Джогос Нхаи ще покорят тази крепост и ще стигнат до плодородните земи отвъд.

Дори могъщата Златна империя на Юай Тай не е застрахована от грабителствата на Джогос Нхаи, както мнозина юайтайски благородници и дребни принцове разбрали с цената на много скръб. Набезите срещу империята са начин на живот за номадите, източник на цялото злато и бижута по ръцете и шиите на техните лунни певици и джхатове, както и на робите, които им служат и които се грижат за стадата им. През последните две хиляди години ездачите на зорсове от северните равнини са превърнали в руини поне десет големи юайтайски града, сто по-малки градчета и безброй чифлици и поля.

За същото време много имперски генерали и трима Богове-Императори са водили армии през равнините, за да прекършат номадите. От историята знаем, че подобни опити рядко завършват добре. Нашествениците може да избият стадата на номадите, да опожарят шатрите и юртите им, да събират налози в злато, предмети и роби от родовете, с които се сблъскват, и дори да принудят шепа джхатове да се закълнат във вечна вярност на Бога-император, отказвайки се завинаги от нападения срещу империята… но по-голямата част от Дкогос Нхаи просто побягвали пред имперските воинства и отказвали да влязат в сражение. Рано или късно генералът, или владетелят, губел търпение и се връщал назад, а нещата продължавали постарому.

В дългото царуване на Ло Хан, четирийсет и втория кървавочервен император, три подобни нашествия на равнините завършили по гореописания начин. В последните години на Ло Хан Джогос Нхаи станали по-дръзки и ненаситни, отколкото били в началото на царуването му. След смъртта му неговият млад и храбър син Ло Бу решил да сложи край на заплахата веднъж завинаги. Той събрал могъща армия — според някои сведения триста хиляди мъже, и прекосил границите си с една-едничка цел: клане. Налозите, заложниците, клетвите за вярност и мирните предложения не го умилостивявали. Огромната му армия преминала през равнините като коса, оставяйки след себе си горяща пустош.

Когато Джогос Нхаи се върнали към обичайната си тактика да бягат и да се крият при опасност, Ло Бу разделил армията си на тринайсет части и ги изпратил във всички посоки, за да изловят номадите, където и да отидат. Записано е, че в тази кампания загинали един милион от ездачите на зорсове.

Накрая номадите, изправени пред пълно унищожение, сторили нещо, което никога до този момент не били правили. Хиляда враждуващи кланове се обединили и издигнали джхатар, жена на име Жеа. Позната като Жеа Яловата, Жеа Зорсоликата и Жеа Жестоката, още преди това тя била прочута с хитростта си и се помни и до ден-днешен в Златната империя на Юай Тай. С нея майките плашат непослушните си деца.

По храброст и бойни умения Ло Бу бил ненадминат, но не можел да се сравнява по ум и лукавство с Жеа. Младият император и съсухрената джхатар воювали две години. Тя успяла да изолира всяка от тринайсетте му армии, избила съгледвачите и отрядите, които им набавяли храна, уморила ги от глад и жажда, примамвала ги непрестанно в капани и пустини и ги унищожила една по една. Накрая бързите й ездачи връхлетели воинството на самия Ло Бу, в нощ на сеч, тъй жестока, че всеки поток на двайсет левги околовръст почервенял.

Сред загиналите бил и самият Ло Бу, четирийсет и третият и последен от кървавочервените императори. Когато поднесли отрязаната му глава на Жеа, тя поискала да почистят черепа и да го потопят в злато, за да пие от него. Оттогава насетне всеки джхат на Джогос Нхаи е пил ферментирало зорско мляко с позлатения череп на Момчето, прекалено дръзко за свое собствено добро, както го запомнили.

Ленг

Югоизточно от Юин, обграден от топлите зелени води на Нефритеното море, тучният остров на Ленг е дом на „десет хиляди тигъра и десет милиона маймуни“, или поне така го е описал Ломас Дългата крачка. Огромните човекоподобни маймуни на Ленг също са всеизвестни — сред тях са петнистите гърбави маймуни, според разказите умни почти колкото хора, и качулатите маймуни, големи колкото великани, толкова силни, че могат да откъснат крайниците на мъж със същата лекота, с която момче къса крилцата на муха.

Историята на Ленг е почти толкова древна, колкото на Юай Тай, но на запад от Нефритените протоци не се знае почти нищо за нея. В сърцето на джунглата има причудливи руини — огромни здания, отдавна порутени, така обрасли, че над земята се виждат само останките им… ала се говори, че под нея безкрайни лабиринти от тунели водят към огромни зали, а издълбани стъпала се спускат на стотици стъпки под повърхността. Никой не би могъл да каже кой е построил тези градове, нито кога. Навярно те са единствената следа от отдавна изчезнал народ.

Настоящите обитатели на Ленг са две разновидности, тъй различни, че можем да ги считаме за два съвсем отделни народа.

През голяма част от скорошната си история Ленг е бил част от Златната империя на Юай Тай под властта на Юин или Джинки. По това време десетки хиляди войници, търговци, авантюристи и наемници са се преселили там, търсейки късмета си. Макар Ленг да се е освободил от Юай Тай преди четиристотин години, в северните две трети от острова още преобладават наследници на юайтайските нашественици.

За чужденец те са неотличими от народа на Златната империя — говорят диалект на същия език, молят се на същите богове, ядат същите храни, следват същите обичаи и дори почитат небесносиния император на Юин… макар да имат своя собствена Богиня-Императрица. Основните им градове Ленг Юай и Ленг Ма приличат на Юин и Джинки повече, отколкото на Турани, града на юг.

В южната част на Ленг живеят наследниците на народа, изтласкан от юайтайските завоеватели. Местните ленгци са може би най-високата човешка раса. Мнозина от мъжете достигат седем стъпки на височина, а някои — дори осем. Дългокраки и стройни, с плът като лъскаво тиково дърво, те имат и големи златисти очи и предполагаемо виждат по-добре и по-надалече от останалите хора, особено нощем. Макар да са извънредно високи, ленгските жени са прочути с грацията и ненадминатата си красота.

Други любопитни земи в Нефритеното море, описани от Корлис Веларион в писмата му:

Островът на слоновете, чийто шан царува в дворец от слонова кост.

Марахаи, райският остров, тучен зелен сърп, а до него — чифт огнени острови, чиито горящи планини бълват струи от разтопен камък ден и нощ.

Островът на камшиците, пусто, мрачно място, където робовладелци от много земи купуват, продават и дамгосват робите си и сломяват съпротивата им, преди да ги изпратят по-нататък.

През голяма част от съществуването си Ленг е бил тайнствено място. Местните ленгци рядко се отдалечавали от бреговете си, а мореплавателите, които имали възможността да ги зърнат, когато прекосявали Нефритеното море, получавали хладен прием, ако се осмелят да слязат на брега. Ленгците не се интересували от чужди богове, чужди стоки, чужда храна, одежди или привички, нито пък позволявали на чужденци да копаят за злато в хълмовете им, да събират плодовете им и да ловуват в моретата им. Опиталите срещали бърза и кървава гибел. Ленг се прочул като обиталище на демони и чародеи, място, от което всички да странят. Такъв и останал векове наред.

Моряци от Златната империя отворили Ленг за търговия с външния свят, но и тогава островът останал опасно място за чужденците, защото за императрицата му се шушукало, че се съветвала с Древните, боговете, които живеели дълбоко под унищожените подземни градове, и от време на време Древните й казвали да умъртви всички пришълци на Ленг. Знае се, че това се случило поне четири пъти в историята на острова, ако можем да вярваме на „Нефритения компендиум“ на Колокво Вотар.

Едва след като Джар Хар, шести от морскозелените императори, покорил Ленг с огън и меч и го направил част от империята си, тези кланета спрели.

Според легендите, Древните още живеят под джунглите на Ленг. Толкова много от воините на Джар Хар, изпратени под руините, се върнали полудели или изобщо не се върнали, че накрая Богът-Император повелил огромните подземни градове да бъдат запечатани и забравени. Дори и днес е забранено да се слиза в тези места под заплаха от изтезания и смърт.

През четирите века, откакто Ленг отхвърлил хомота на Юай Тай, той се радва на възход под властта на дълга династия от Богини-Императрици. Първата от тях, все още почитана като Киара Велика, била от чистокръвно ленгско потекло и за да умиротвори поданиците си, взела двама съпрузи, един ленгец и един юайтайец. Този обичай продължил при дъщерите й и при техните дъщери. Прието е първият съпруг да командва сухопътните армии на императрицата, а вторият — флотилията й.

Асшаи край Сянката

И тъй, стигаме почти до края на света.

Или поне до края на познанието си.

Най-далеч на изток и на юг от всички големи градове в познатия свят се намира древното пристанище Асшаи, в края на дълъг отрязък суша, там, където Нефритеното море се среща с Шафрановите проливи. Произходът му е забулен в мъглите на времето. Дори обитателите му не знаят кой го е съградил — казват само, че градът е там още от началото на света и ще просъществува до края му.

Малко места в познатия свят са отдалечени колкото Асшаи и малко са тъй неприветливи. Пътешественици ни казват, че градът е построен изцяло от черен камък: залите, къщурките, храмовете, дворците, улиците, базарите — всичко. Някои отбелязват, че на пипане камъкът на Асшаи е неприятен, мазен, сякаш изпива светлината, поглъща зрака на свещи, факли и огнища. Нощите в Асшаи са тъмни като в рог, а дори и най-светлите летни дни са някак сивкави и мрачни.

Асшаи е голям град, прострян цели левги и по двата бряга на черната река Аш. Зад огромните му стени могат да се съберат Волантис, Карт и Кралски чертог едновременно и дори да остане място за Староград.

Ала населението на Асшаи не е по-голямо от това на оживено търговско градче. Нощем улиците са пусти и само в една от десет сгради се вижда светлинка. Дори през деня няма тълпи, няма търговци, предлагащи стоките си на шумни тържища, няма жени, разменящи си клюки край някой кладенец. Тези, които може да се видят из асшаиските улици, са маскирани, забулени и се движат крадешком. Най-често вървят сами или се возят, скрити зад тъмни завеси, в паланкини от абанос и желязо, понесени на гърбовете на роби.

В Асшаи няма деца.

Въпреки страховития си вид Асшаи край Сянката от много векове е оживено пристанище. Кораби от цял свят хвърлят котва там, за да търгуват, прекосявайки огромни, бурни океани. Повечето пристигат, натоварени с храни и вино, защото извън стените на Асшаи не расте нищо, освен призрачна трева, чиито стъклени на вид, фосфоресциращи стъбла не са ядивни. Без храната оттатък морето обитателите на града биха умрели от глад.

Корабите носят и прясна вода. Водите на Аш лъщят черни под обедното слънце и блещукат в зеленикаво нощем. Рибата в реката е сляпа и деформирана, тъй ужасна на вид, че само глупците и вречените в сенките вкусват от плътта им.

Няколко от писанията на архимайстер Марвин потвърждават сведенията, че в Асшаи няма конници, независимо дали са воини, търговци или принцове. В Асшаи няма коне, нито слонове, мулета, магарета, зорсове, камили или кучета. Животните, които пристигнат с корабите, скоро умират. Зловредното въздействие на Аш и замърсените й води са едно възможно обяснение, защото, както разбираме от „За миазмите“ на Хармън, животните са по-чувствителни към нечистотиите, разпръсквани от подобни води, дори без да пият от тях. Септон Барт пък пише още по-невъздържано, сочейки към висшите тайнства, ала без особени доказателства.

Всяка земя под слънцето се нуждае от плодове, зърно и зеленчуци, тъй че бихме се запитали защо някой мореплавател би поел към края на света, след като може да продаде стоката си по-близо до дома. Отговорът е „злато“. Отвъд стените на Асшаи може да няма храна, но златото и скъпоценните камъни са обичайна гледка… макар някои да биха казали, че златото от Сенчестите земи по някакъв свой начин е толкова зловредно, колкото и плодовете на земята им.

При все това корабите идват. За злато, за скъпоценности, за други съкровища, за определени неща, за които само се шушне и не могат да бъдат открити никъде другаде, освен в черните базари на Асшаи.

Градът край Сянката е място, удавено в чародейства. Вълшебници и магове, алхимици, Лунни певци, червени жреци, черни алхимици, некроманти, аероманти, пироманти, кървави магове, изтезатели, инквизитори, отровители, нощни бродници, превъплъщенци, следовници на Черния козел, Бледото дете и Нощния лъв — всички са добре дошли в Асшаи край Сянката, където нищо не е забранено.

Тук са свободни да изричат заклинанията си без пречки, да извършват скверните си ритуали и дори да се съешават с демони, ако желаят.

Най-зловещите сред всички магове в Асшаи са вречените в сенките, чиито лакирани маски крият лицата им от богове и хора. Само те се осмеляват да тръгнат нагоре по реката покрай стените на Асшаи, в сърцето на мрака.

По пътя си от Планините на Морн към морето Аш се провира с рев през тънка цепнатина в скалите, между възвишения тъй стръмни и долепени едно до друго, че реката е вечно обгърната в сенки, с изключение на няколко мига по пладне, когато слънцето е най-високо в небето. В пещерите, осеяли тези скални грамади, живеят демони, дракони и още по-страховити създания. Колкото повече се отдалечава човек от града, толкова по-ужасяващи и разкривени стават тези същества… докато накрая не се изправим пред портите на Стигаи, града на труповете в сърцето на Сянката, където дори вречените в сенките се боят да пристъпят. Или така поне се говори.

Има ли истина в тези тъй мрачни истории, поднесени ни от края на света от певци, моряци и опиталите вкуса на магията? Кой може да каже? Ломас Дългата крачка никога не видял Асшаи край Сянката. Дори Морската змия не стигнал дотам. А онези, които са успели, все още не са се върнали, за да ни разкажат.

Докато това се случи, Асшаи и Сенчестите земи, както и всичко отвъд тях са затворена книга и за мъдреци, и за крале. Винаги можем да узнаем още, да видим още, да научим още. Светът е необятен и удивително странен, а под звездите има повече, отколкото дори в бляновете на майстерите.