Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (14) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Възходът на драконите

Тук следва разказ за господството на дом Таргариен, от Егон Завоевателя до Ерис Лудия крал. Мнозина майстери са писали по тези въпроси, а писанията тук дължат много на познанието, което са натрупали те. Но в едно съм си позволил волност: историята за завоеванието на Егон не е мое дело, а нещо, което напоследък бе открито в архивите на Цитаделата, забравено от тъжния край на Егон Пети насам. Този откъслек — част от по-мащабен труд, явно замислян като история на кралете Таргариен, — бе намерен, потънал в прах, сред документи на архимайстер Геролд, историк, чиято работа по хрониките на Староград му печели уважение по негово време. Само че този текст не е негов. Не само стилът го подсказва, а и някои бележки, открити при листите, които издават, че авторът е архимайстер Гилдаин, последният, служил в Летен замък, преди да бъде унищожен по време на Егон Невероятния, Петия с това име. Гилдаин може би ги е изпратил на Геролд за коментар и одобрение.

Тази история на Завоеванието е най-пълната от всички налични и затова я предавам тук, за да може най-после и други, освен мен и покойния архимайстер Геролд, да я оценят и да научат нещо от нея. И още ръкописи от същия автор открих, но много страници са изгубени или унищожени, а немалко — повредени от немарливост и пожари. Може би един ден ще открием и още, и тази изгубена творба ще е годна за препис и издаване — понеже това, на което се натъкнах, предизвиква много вълнение в Цитаделата. Дотогава обаче тези непълни сведения са просто един от многото източници за управлението на рода Таргариен, от Завоевателя до загиналия Ерис Втори — последният Таргариен, седял на Железния трон.

Завоеванието

За майстерите от Цитаделата, които съхраняват летописите на Вестерос през последните триста години, Завоеванието на Егон е крайъгълен камък. Раждания, смърти, битки и други събития се датират или сл. З. (след Завоеванието) или пр. З. (преди Завоеванието).

Истинските книжовници знаят, че подобен метод далеч не е прецизен. Завоеванието на Егон Таргариен не се е случило за ден. Повече от две години изминали между пристигането на Егон и короноването му в Староград… и дори тогава не бил овладял напълно Седемте кралства — дорнците оставали непокорени. Спорадичните опити да бъдат приобщени към общото кралство продължили през цялото властване на крал Егон и на много от синовете му. Тъй че е невъзможно да фиксираме точна крайна дата на Завоевателните войни.

Дори началната дата представлява заблуждение. Мнозина грешно приемат, че царуването на Егон започва с пристигането му при устието на Черна вода, под трите хълма, където в крайна сметка е създаден Кралски чертог. Това не е така. Денят, в който Егон идва във Вестерос, е бил празник за краля и наследниците му, но самият Завоевател смята за начало на властването си деня, когато е коронован и миропомазан в Звездната септа в Староград от Върховния септон на Вярата. Това се случва две години след началото на Завоеванието, след успешния край на три от големите битки в Завоевателните войни. И тъй, можем да видим, че повечето завоевания на Егон са се случили в 2–1 г.пр. З.

Таргариените били е чиста валирианска кръв, драконови владетели от древен род. Дванайсет години преди Ориста на Валирия (114-а г.пр. З.) Енар Таргариен продал земите си в Свободната твърд и Земите на Дългото лято и се преместил с цялото си домочадие, роднини и дракони на Драконов камък, мрачна островна цитадела под една димяща планина насред Тясното море.

В разцвета на величието си Валирия бил най-великият град в познатия свят, център на цивилизацията. Зад блестящите му стени няколко десетки благороднически домове си съперничели и се надпреварвали за власт в двора и съветите. Някои се издигали, а други се сгромолясвали — в неспирна, прецизна, често жестока борба за надмощие. Таргариените далеч не били сред най-силните драконови владетели, затова, когато се оттеглили на Драконов камък, противниците им решили, че се предават, че са се уплашили. Ала дъщерята на лорд Енар, девицата Даенис, отпосле прочута като Даенис Сънуващата, провидяла огньовете, унищожили Валирия. А когато след дванайсет години Ориста връхлетяла, единствено Таргариените сред драконовите владетели оцелели.

По онова време Драконов камък вече от два века бил най-западният аванпост на валирианската власт. Обкрачил Глътката, той позволявал желязна хватка над залива Черна вода, давал възможност и на Таргариените, и на близките им съратници, дома Веларион от Дрифтмарк (по-нисш род от валириански произход), да пълнят съкровищниците си от морските пътища, минаващи оттам. Корабите на Веларион, заедно с още от един валириански дом, Селтигар от остров Нокът, владеели средните части на Тясното море, а Таргариените били едновластни господари на небесата над него.

Но и така през по-голямата част от следващите сто години, след Ориста на Валирия (уместно именувания Кървав век) домът Таргариен се съсредоточил на изток, а не на запад, и слабо се вълнувал от делата на вестеросци. Гемон Таргариен, брат и съпруг на Даенис Сънуващата, наследил Енар Изгнаника като господар на Драконов камък и станал известен като Гемон Великолепни. Синът му Егон и дъщеря му Елена пък наследили него. След тях властта поел синът им Мегон, после — брат му Ерис и неговите синове: Еликс, Белон и Демион. Последният от тях бил Демион, чийто син Ерион застанал начело на Драконов камък.

Егон, останал в историята като Егон Завоевателя и като Егон Дракона, се родил на Драконов камък през 27 г.пр. З. Бил единствен син и второ дете на Ерион, господар на Драконов камък, и лейди Валена от дома Веларион, самата тя наполовина Таргариен от майчината си страна. Егон имал две сестри: по-голямата от него — Висения, и по-малката — Ренис. Отколешна традиция била драконовите владетели да женят братя и сестри, за да пазят чиста кръвта на рода си, но Егон се оженил и за двете си сестри. Според обичая трябвало да вземе за съпруга само Висения, по-възрастната си сестра. Необичайно било да избере и Ренис, но не и нечувано. Някои твърдят, че Егон се оженил за Висения по задължение, а за Ренис — от страст.

И трите деца на Ерион се показали като драконови владетели още преди сватбата си. От петте дракона, прелетели с Енар Изгнаника от Валирия, само един оцелял по времето на Егон: огромното чудовище Балерион, Черната гибел. Другите два дракона, Вхагар и Мераксес, били по-млади, излюпили се на Драконов камък.

Една, разпространена сред невежите, измислица гласи, че Егон Таргариен никога не бил стъпвал на Вестерос — до деня, когато опънал платната, за да го завладее, но това не може да е вярно. Години преди отпътуването Рисуваната маса била резбована и украсена по заповед на лорд Егон: огромно парче дърво, почти двайсет метра дълго, оформено като Вестерос и изрисувано, така че да показва всички реки, лесове, градове и крепости в Седемте кралства. Очевидно интересът на Егон към Вестерос предшествал събитията, които го подтикнали към война. Освен това има надеждни записки, според които Егон и Висения са посещавали Цитаделата в Староград като по-млади и са ходили на лов със соколи в Арбор, като гости на лорд Редвин. Егон може да е посещавал и Ланиспорт — данните са противоречиви.

Вестерос от младините на Егон е представлявал седем препиращи се кралства; почти не се случвало две или три от тях да не са във война едно с друго. Необятният, студен, каменист Север се управлявал от Старките от Зимен хребет. Принцовете на Мартел господствали над дорнските пустини. Богатите на злато западни земи били под властта на Ланистър от Скалата на Кастърли, а господари на плодородния Предел били Градинарите от Планински рай. Долината, Пръстите и Лунните планини принадлежали на дом Арин… но най-агресивните крале от времето на Егон били двамата най-близки до Драконов камък, Харън Черния и Аргилак Арогантния.

От огромната си цитадела Бурен край кралете от дом Дурандън някога управлявали Източен Вестерос — от нос Гняв до Рачешкия залив, но от векове властта им вехнела. Кралете на Предела заплашвали по западните им граници, дорнците ги измъчвали от юг, а Харън Черния и железните му мъже ги притискали откъм Тризъбеца и земите северно от Черна вода. Крал Аргилак, последният от рода Дурандън, за известно време спрял упадъка, като отблъснал дорнското нашествие още като момче, а после прекосил Тясното море и се присъединил към големия съюз против империалистките „тигри“ от Волантис. Двайсет години по-късно пък сразил Гарс Градинаря Седми, крал на Предела, в битката при Лятна шир. Ала Аргилак остарявал — прочутата му черна грива сивеела, а воинската му мощ го напускала.

Северно от Черна вода Речните земи били под кървавата власт на Харън Черния от дом Хоър — Крал на острови и реки. Железнороденият дядо на Харън, Харвин Коравата ръка, взел Тризъбеца от дядото на Аргилак, Арек, чиито деди пък свалили последния речен крал още преди векове. Бащата на Харън пък разширил владенията си на изток до Дъскъндейл и Розби. Самият Харън посветил много от четирийсетгодишното си властване на строежа на исполинския си замък край Окото на боговете, но краят наближавал. Железнородените били свободни да търсят нови завоевания.

Никой вестероски крал не всявал такъв страх като Харън Черния, чиято жестокост била легендарна из всичките Седем кралства. Никой вестероски владетел пък не се чувствал така застрашен, както Аргилак Бурния крал, застаряващ воин, чийто единствен наследник била дъщеря му, млада девица. Затова крал Аргилак поискал помощ от Таргариените на Драконов камък, предложил на лорд Егон дъщеря си за жена, а за зестра — всички земи източно от Окото на боговете, та чак до Черна вода.

Егон Таргариен обърнал гръб на предложението. Имал вече две съпруги, не му трябвала трета. А зестрата пък били земи на Харънхъл от повече от поколение. Не принадлежали на Аргилак, та да му ги предлага. Възрастният Бурен крал очевидно възнамерявал да разположи Таргариените като буфер по Черна вода, между самия себе си и Харън Черния.

Лордът на Драконов камък отправил собствено предложение — да приеме зестрата, ако Аргилак отстъпи и Куката на Маси, лесовете и равнините на юг от Черна вода, до Отприщена вода и изворите на Мандър. Щели да скрепят договорката, като оженят дъщерята на крал Аргилак за Орис Баратеон, приятел и застъпник на Егон от детинство.

Аргилак Арогантния отхвърлил гневно предложението. Орис Баратеон бил незаконороден полубрат на Егон, шепнели злите езици, а Бурният крал нямало да опетни честта на дъщеря си, като я даде на копеле. Самата мисъл го разярявала. Наредил да отрежат ръцете на пратеника на Егон и да му ги върнат в кутия. „Само тези ръце ще получи копелето ти от мен“ — написал му.

Егон не отвърнал. Вместо това сбрал приятели, знаменосци и съюзници в Драконов камък. Били малочислени. Веларионите от Дрифтмарк били васали на дом Таргариен, както и Селтигарите от остров Нокът. От Куката на Маси пристигнали лорд Бар Емон от Остър нос, както и лорд Масей от Камен танц, васали на Бурен край, ала по-близки с Драконов камък. Лорд Егон и сестрите му се посъветвали с останалите и дори посетили септата на замъка, за да се помолят на Седемте от Вестерос, макар досега Егон да не се показвал особено набожен.

На седмия ден от кулите на Драконов камък се пръснал облак гарвани, за да разнесе думите на лорд Егон из Седемте кралства. Насочили се към седемте краля, към Цитаделата на Староград, към благородници едри и дребни. Носели една и съща вест: от този ден нататък Вестерос ще има един крал. Тези, които преклонят глава пред Егон Таргариен, ще запазят земите и титлите си. Онези, които се вдигнат на оръжие, ще бъдат повалени в прахта, унизени и унищожени.

Противоречат си твърденията с каква въоръжена мощ поели от Драконов камък Егон и сестрите ми. Според едни три хиляди, според други — едва няколкостотин. Малката армия на Таргариените акостирала при устието на Черна вода, на северния бряг, където три хълма, обрасли с лесове, се издигали над малко рибарско селце. В дните на Стоте кралства много дребни владетели слагали ръка върху устието на реката, сред тях: Дарклин от Дъскъндейл, Масей от Камен танц, старите речни крале, като Мъд, Фишър, Бракън, Блакууд, Хук. Кули и укрепления обрамчвали върха на всеки от хълмовете по различно време само за да бъдат съборени малко след това. Сега единствено строшени камъни и обрасли останки посрещнали Таргариените. Макар че и Бурен край, и Харънхъл предявявали претенции към него, устието било незащитено, а най-близките замъци били на дребни и слаби лордове, които и бездруго не хранели особена вярност към суверена си по име, Харън Черния.

Егон Таргариен бързо вдигнал палисада от трупи и пръст край най-високия от трите хълма и изпратил сестрите си, за да подчинят най-близките замъци. Розби с готовност се предал на Ренис и златоокия Мераксес. В Стоукуърт неколцина стрелци изпробвали арбалетите си срещу Висения, но Вхагар подпалил покривите на замъка. И те се предали.

Първото истинско препятствие пред завоевателите дошло от лорд Дарклин от Дъскъндейл и лорд Мутън от Девиче езеро, които се обединили и поели на юг с три хиляди души, за да изтласкат нашествениците обратно в морето. Егон изпратил Орис Баратеон да ги атакува на пътя, а той се спуснал върху тях с Черната гибел. И двамата лордове загинали в неравното сражение — синът на Дарклин и братът на Мутън паднали на коляно след това и се врекли във вярност на дома Таргариен. По онова време Дъскъндейл бил основното вестероско пристанище на Тясното море и добре се бил обогатил от търговията, минаваща оттам. Висения Таргариен не позволила да плячкосат града, но не се поколебала да изземе богатствата му, които преизпълнили хазната на завоевателите.

Сега би било подходящо да обърнем внимание на различните характери на Егон Таргариен и неговите сестри и кралици.

Висения, най-възрастната от тримата, била воин, колкото и Егон, чувствала се удобно както в коприна, така и в броня. Притежавала валирианския меч „Тъмна сестра“ и умеела да си служи майсторски с него — от дете тренирала редом до брат си. Макар и със златно-сребърните коси и теменужени очи на валирианците, красотата й била сурова. Дори и най-близките й я намирали за сериозна, безпощадна и неприветлива, а някои твърдели, че се интересувала от отрови и мрачни чародейства.

Ренис, най-малката, била противоположност на сестра си: закачлива, импулсивна, с необуздано въображение. Не била истински воин и обичала музиката, танците и поезията, била патрон на не един и двама певци, глумци и кукловоди. Но и знаем, че Ренис обичала да прекарва на гърба на дракона си повече време, отколкото брат й и сестра й, взети заедно — повече от всичко друго обичала да лети. Веднъж я чули да казва, че преди да умре, искала да прелети с Мераксес през Морето на залеза, за да види какво има на западния му бряг. Докато никой никога не е поставял под въпрос верността на Висения към нейния брат и съпруг, то Ренис се обграждала с млади хубавци и (шепнело се) дори се забавлявала с някои от тях, когато Егон бил с по-голямата й сестра. Ала въпреки тези слухове в кралския му двор не можели да не отбележат, че Егон прекарва десет нощи с Ренис — за всяка една с Висения.

Странно, но Егон Таргариен бил загадка за съвременниците си, колкото и за нас. Въоръжен с меча си Блекфир, той бил смятан за един от най-великите воини на неговото време, но не изпитвал удоволствие от подвизите си в битка, нито пък се състезавал по турнири. Яздел Балерион Черната гибел, но само в сражение или за да пътува по-бързо над море и суша. Внушителното му присъствие привличало хората под знамената му, но нямал близки приятели, освен Орис Баратеон, спътника му от дете. И жените се стичали към него, ала той бил предан на сестрите си. Като крал се доверявал много на малкия си съвет и сестрите си и оставял голяма част от управлението на тях… ала не се колебаел да поема юздите, когато сметнел за нужно. Макар да се разправял жестоко с бунтовници и предатели, бил щедър с някогашни врагове, преклонили глава пред него.

За пръв път демонстрирал това при Егонова крепост, скования надве-натри замък върху хълма, известен отпосле като Високия хълм на Егон. След като превзел десетина замъци и се установил в устието на Черна вода и от двете страни на реката, той наредил на победените лордове да дойдат при него. Там поставили в нозете му мечовете си и той утвърдил наново земите и титлите им. А на най-старите си застъпници дал нови титли. Демън Веларион, лорд на Приливите, станал надзорник на корабите. Тристън Масей, лорд на Камен танц, станал надзорник на правото, а Криспиън Селтигар — надзорник на хазната. А Орис Баратеон кралят обявил за „мой щит, мой закрилник, моя дясна ръка“. Така Баратеон станал първата Ръка на краля.

Хералдическите знамена били отдавнашна традиция сред лордовете във Вестерос, но драконовите владетели на Стара Валирия нямали такива. Когато рицарите на Егон разгърнали огромния му боен щандарт — триглав червен дракон, бълващ огън, на черно поле, лордовете го приели като знак, че той наистина е вече един от тях, достоен върховен крал на Вестерос. Кралица Висения поставила стоманена диадема, инкрустирана с рубини, на челото на брат си, а кралица Ренис го именувала „Егон, Първия с това име, Крал на цял Вестерос, щит на народа си“. Драконите изревали, а лордовете и свитите им извисили радостни гласове… ала простолюдието — рибари, полски работници и стопанки, крещели най-силно от всички.

Седмината крале, които Егон Дракона искал да детронира, не викали радостно. В Харънхъл и Бурен край Харън Черния и Аргилак Арогантния вече били свикали войнствата си. На запад крал Мерн от Предела поел по Крайокеанския път на север, към Скалата на Кастърли, за да се срещне с крал Лорен от дом Ланистър. Принцесата на Дорн изпратила гарван до Драконов камък и предложила да се съюзи с Егон срещу Аргилак Бурния крал… но като равна, а не като васал. Още едно предложение за съюз дошло от Орлово гнездо, където майката на момчето крал Ронел Арин поискала всички земи, източно от Зелената вилка на Тризъбеца, в замяна на помощ срещу Харън Черния. Дори в Севера крал Торен Старк от Зимен хребет седял със знаменосците и съветниците си до късно през нощта, за да обсъдят какво да сторят с този претендент-завоевател. Целият континент чакал със затаен дъх: накъде ще поеме Егон.

Дни след коронацията му армиите на Егон отново настъпили. По-голямата част прекосили Черна вода под командването на Орис Баратеон, на юг, към Бурен край. Придружавала го кралица Ренис, обяздила Мераксес, златноок и сребролюспест. Флотилията на Таргариените, под командването на Демън Веларион, напуснала залива Черна вода и поела на север, към Града на гларуса и Долината, а с нея — Висения и Вхагар. Самият крал пък подел поход на североизток, към Окото на боговете и Харънхъл, чудовищната крепост на крал Харън Черния, негова върховна гордост и фикс идея, най-после завършена и населена точно в деня, когато Егон акостирал там, където щял да се разгърне Кралски чертог.

И трите удара на Таргариените срещнали яростен отпор. Лордовете Ерол, Фел и Бъклър, знаменосци на Бурен край, изненадали авангарда на Орис Баратеон докато пресичал Отприщена вода. Съсекли повече от хиляда души, преди да се стопят отново сред дъбравите. Набързо събрана от Арин флотилия, подпомогната от десетина браавоски бойни кораба, посрещнала и победила тази на Таргариените във водите край Града на гларуса. Сред загиналите бил и адмиралът на Егон, Демън Веларион. Самият Егон бил връхлетян неведнъж, а дважди на южния бряг на Окото на боговете.

Тръстиковата битка, както е известна, завършила с победа за Таргариен, ала при Виещите върби понесъл тежка загуба, когато двама от синовете на крал Харън прекосили езерото в лодки с гребла, омотани с парцали, и нападнали ариергарда на Егон.

Подобни поражения обаче не били нищо повече от временни пречки, а и враговете на Егон просто нямали отговор на драконите му. Воините на Долината потопили почти една трета от корабите на Таргариен и заловили още толкова, но когато кралица Висения се спуснала връз тях от небето, собствените им кораби били изпепелени. Лордовете Ерол, Фел и Бъклър се изпокрили в родовите си гори, докато кралица Ренис не отприщила Мераксес и огнен вал не превърнал дърветата във факли. А от предутринното небе върху триумфиралите при Виещите върби се спуснал Балерион, докато се връщали обратно по езерото. Лодките на Харън се превърнали в пепел — синовете му също.

Противниците на Егон се оказали изправени не само срещу него. Докато Аргилак Арогантния събирал воинството си при Бурен край, пирати от Каменните стъпала връхлетели нос Гняв, за да се възползват от беззащитността му, а дорнски дружини изпъплили от Червените планини и помели Предела. В Долината младият крал Ронел трябвало да се справя с бунт на Сестрите, когато воините на областта се отрекли от върховенството на Орлово гнездо и провъзгласили лейди Марла Съндърланд за своя кралица.

Ала това били нищо и никакви ядове в сравнение със сполетялото Харън Черния. Макар домът Хоър да управлявал вече три поколения Речните земи, малцина обичали железнородените си господари. Харън Черния причинил смъртта на хиляди, докато построи замъка си, плячкосал собствените си земи за материал и докарал до просешка тояга и простолюдие, и лордове с жаждата си за злато. Тъй че самите Речни земи се надигнали срещу него, поведени от лорд Едмин Тъли от Речен пад. Призован в Харънхъл, Тъли се обявил за дом Таргариен и издигнал драконовото знаме, като пришпорил войската си, за да се присъедини към Егон. Непокорството му дало кураж и на останалите речни лордове. Един по един те се отрекли от Харън и се обявили за Егон Дракона. Блакууд, Малистър, Ванс, Бракън, Пайпър, Фрей, Стронг… сбрали множествата си и нападнали Харънхъл.

Ненадейно останал от малочислената страна на конфликта, крал Харън Черния се укрил в предполагаемо неуязвимата си крепост. Харънхъл имал пет колосални кули, неизчерпаем източник на прясна вода, огромни подземни изби, добре запасени с провизии, и масивни стени от черен камък, по-високи от всяка обсадна стълба и твърде дебели, за да ги пробие кой да е таран или требушет. Харън залостил портите и с останалите си синове и сподвижници се подготвил за обсада.

Егон от Драконов камък имал друго наум. Когато се обединил с Едмин Тъли и останалите речни лордове и обградили замъка, той изпратил майстер при портите под мирно знаме, за да преговаря. Харън излязъл пред портите — стар и посивял, ала още свиреп на вид в черната си броня. Всеки от кралете бил придружен от знаменосец и личния си майстер, така че думите им още се помнят.

— Предай се сега — започнал Егон, — и може да останеш лорд на Железните острови. Предай се и синовете ти ще могат да властват след теб. Пред стените ти имам осем хиляди мъже.

— Не ме интересува какво имам пред стените си — отвърнал Харън. — Те са високи и силни.

— Но не достатъчно високи, за да отблъснат драконите ни. Драконите летят.

— Замъкът ми е от камък — рекъл Харън. — Камъкът не гори.

А Егон приключил преговорите така:

— Когато слънцето залезе, родът ти ще свърши.

Според историците, Харън се изплюл и се върнал в замъка си. Вътре разпратил всеки свой воин по бойниците и ги въоръжил с копия, лъкове и арбалети, обещал и земи и богатства на оногова, който свали дракона.

— Да имах дъщеря, драконоубиецът можеше да вземе и ръката й — заявил Харън Черния. — Вместо това, ще дам една от дъщерите на Тъли или и трите, ако му се ще. Или да си избере от челядта на Блакууд, Стронг или кое да е момиче, пръкнало се от онези предатели от Тризъбеца, лордове на жълтата кал.

Тогава Харън Черния се върнал в кулата си, обграден от домашната си гвардия, за да вечеря със синовете си.

След заник хората на Харън отправили погледи към сгъстяващия се мрак, стиснали копия и арбалети. Когато не се появил дракон, някои може би са си помислили, че заканите на Егон са били празнодумни. Ала Егон Таргариен издигнал Балерион високо, над облаците, все по-нагоре, докато драконът не заприличал на муха по повърхността на Луната. Едва тогава се спуснал точно над замъка. Понесъл се Балерион на криле като катран, а когато огромните кули на Харънхъл се показали под тях, драконът изревал яростно и ги окъпал в черен пламък, прорязан от червено.

Камъните не горят, възгордял се Харън, но замъкът му не бил целият от камък. Дърво и вълна, коноп и слама, хляб, осолено телешко и зърно — всичко се подпалило. Не били от камък и железните мъже на Харън. Сред дим и писъци, в савани от огън, те се щурали из дворовете и изпопадали от пътечките по стените, измирали сред пепел. А дори и камъкът се троши и топи, когато пламъците са достатъчно горещи. Речните лордове от другата страна на стените по-късно нашепвали как кулите на Харънхъл замъждукали в червено, като пет огромни свещи… и като свещи се разкривили и разтопили, а по тях се стичали поточета камък.

Харън и последните му синове загинали в пламъците, погълнали чудовищната му крепост. С него дошъл краят на дом Хоър, както и властта на Железните острови над Речните земи. На следващия ден пред димящите останки от Харънхъл крал Егон приел клетвата за вярност на Едмин Тъли, лорда на Речен пад, и го обявил за върховен владетел на Тризъбеца. Останалите речни лордове също отдали почит на Егон като крал и на Едмин Тъли като техен повелител. Когато огньовете затихнали достатъчно, за да могат мъжете да влязат спокойно сред останките от замъка, мечовете на сразените, много от тях счупени, разтопени или заприличали на панделки от стомана, били събрани и изпратени в Егоновата крепост с каруци.

На юг и изток знаменосците на Бурния крал проявили значително повече вярност към него, отколкото тези на крал Харън. Аргилак Арогантния събрал огромна войска в Бурен край. Престолът на Дурандън бил могъща крепост, а стените й — още по-дебели от стените на Харънхъл. И нея всички имали за неуязвима. Вестта за крал Харън обаче скоро достигнала до стария му враг, крал Аргилак. Лордовете Фел и Бъклър, отстъпващи пред напредващата войска (лорд Ерол бил убит), му съобщили и за кралица Ренис и нейния дракон. Старият воин изревал, че няма да умре като Харън, изпечен в замъка си като прасе с ябълка в уста. Не му била чужда войната и щял да посрещне съдбата си с меч в ръка. Тъй че Аргилак Арогантния излязъл от Бурен край за последно, за да срещне враговете си в открито сражение.

Походът на Бурния крал не изненадал Орис Баратеон и хората му. Кралица Ренис видяла от гърба на Мераксес началото на марша и дала на Ръката на краля пълен отчет за бройката и разположението на врага. Орис заел силна позиция из хълмовете, южно от Бронзова порта, и там се окопал на високо и зачакал воинството на Бурен край.

Когато двете армии се сблъскали, Бурните земи оправдали името си. Още същата сутрин завалял дъжд, а до обяд се превърнал в страховита виелица. Васалите на крал Аргилак го увещавали да атакува на следващия ден, надявайки се дъждът да отмине, но Бурният крал превъзхождал завоевателите с почти двойно по-голяма армия и четири пъти повече рицари и тежка конница. Гледката на Таргариенските знамена, увиснали над хълмовете му, го вбесявала, а набитото му око не пропуснало, че дъждовната пелена се носи от юг, право в лицата на воините по хълмовете. Така че Аргилак Арогантният наредил нападение. Започнала битката, останала в историята като Последната буря.

Сражението продължило до мрачни доби, кърваво и далеч не толкова едностранчиво, колкото победата на Егон при Харънхъл. Аргилак Арогантния трижди повеждал рицарите си срещу позициите на Баратеон, но склоновете били стръмни и разкаляни от дъжда, тъй че бойните коне с мъка се катерели, препъвали се и устремът им губел всякаква скорост и структура. Бурните воини се справили по-добре, когато копиеносците им тръгнали нагоре пешком. Ослепени от дъжда, нашествениците не забелязали изкачването чак до последния момент, а мокрите тетиви правели лъковете им безполезни. Един хълм бил превзет, после втори, а накрая в третото, последно настъпление, Бурният крал и рицарите му разбили центъра на Баратеон… само за да попаднат на кралица Ренис и Мераксес. Дори на земята драконът бил страховит. Дикон Мориген и Копелето на Черен пристан, предводители на авангарда, били погълнати от пламъци, заедно с рицарите от личната гвардия на крал Аргилак. Конете, ужасени, се разбягали, забивайки се в ездачите зад себе си — обърнали щурма в хаос. Самият Бурен крал бил хвърлен от седлото.

Ала Аргилак не отстъпвал. Когато Орис Баратеон слязъл по разкаляния хълм със собствените си хора, се натъкнал на стария крал — размахващ меч срещу половин дузина противници, а още толкова лежали мъртви в краката му.

— Отдръпнете се — наредил Баратеон.

Слязъл от коня си, за да посрещне краля на равна нога; предложил му последна възможност да се предаде. Аргилак го наругал. И тъй, сражавали се — старият воин, с развяна бяла коса, и свирепият чернобрад Баратеон, Ръката на краля. Всеки понесъл рана от другия, но накрая последният от кралския род Дурандън получил желаното и умрял с меч в ръка и ругатня на уста. Смъртта на краля им сломила сърцата на бурните мъже и докато вестта се разпространявала, лордове и рицари захвърляли мечовете си и се разбягвали.

За няколко дни изглеждало, сякаш Бурен край ще последва участта на Харънхъл, защото дъщерята на Аргилак, Аргела, залостила портите, когато Орис Баратеон наближил заедно с Таргариенската войска, и се обявила за Бурна кралица. Вместо да склонят глава, защитниците на Бурен край щели да загинат до последния човек — това обещала Аргела, когато кралица Ренис влязла в замъка с Мераксес, за да преговарят.

— Може да го превземете, но ще крачите сред кости, кръв и пепелища — заявила тя… ала войниците от гарнизона не търсели така нетърпеливо гибелта си. Същата нощ вдигнали знаме на мира, отворили портите и отнесли лейди Аргела, със запушена уста, във вериги и гола, в лагера на Баратеон.

Твърди се, че Баратеон със собствените си ръце я освободил, наметнал я с плаца си и й налял вино. После с нежни думи й разказал за храбростта на баща й и за достойната му смърт. В памет на победения крал, той приел герба и думите на Дурандън за свои. Коронованият елен станал негов знак, Бурен край — негова крепост, а лейди Аргела — негова съпруга.

И Речните, и Бурните земи вече принадлежали неоспоримо на Егон Дракона и съюзниците му, а останалите вестероски крале ясно виждали, че идва и техният ред. В Зимен хребет крал Торен свикал знамената — знаел, че армията му бавно ще се сбере от всички краища на необятния Север. Кралица Шара от Долината, регент на сина си Ронел, се укрила в Орлово гнездо и укрепила защитата си. Изпратила също така армия при Кървавата порта, входа на Долината на Арин. Като млада кралица Шара била прочута като Цветето на Планината, най-красивата девойка в Седемте кралства. С надежда да повлияе на Егон с красота си, тя му изпратила свой портрет и му предложила ръката си, стига той да обяви сина й Ронел за свой наследник. Макар портретът да стигнал до него, не се знае дали Егон Таргариен е отвърнал на предложението. Той имал своите две съпруги, а Цветето Шара Арин вече вехнело — била с десет години по-възрастна от него. Междувременно двамата големи западни крале се съюзили и обединили армиите си, решени да сложат край на Егон веднъж и завинаги. От Планински рай с могъща войска се спуснал Мерн Девети от дом Градинар, крал на Предела. Под стените на Златен лес, седалище на дом Роуан, той се обединил с Лорен Ланистър Първи, който бил начело на армия от Западните земи. Двамата владетели общо командвали най-могъщото воинство, което Вестерос бил виждал: петдесет и пет хиляди души, сред които шестстотин лордове, малки и големи, и над пет хиляди конни рицари. Крал Мерн горделиво наричал войската „железния ни юмрук“. Четиримата му синове яздели до него, а и двамата ми внуци били скуайъри.

Двамата крале не се задържали задълго при Златен лес — подобна армия не бивало да стои на едно място, за да не изчерпи цялата налична храна. Съюзниците поели веднага на поход: първо на север, а после на североизток, през поля и златни ниви.

Осведомен, Егон събрал собствените си сили в лагера край Окото на боговете и поел напред, за да посрещне поредните си врагове. Командваните от него воини наброявали едва около една пета от хората на двамата крале, много от тях — воини на речните лордове, с вярност скорошна и още неизпитана. Ала в едно войската му превъзхождала по-голямата: можела да се движи много по-бързо. При градчето Каменна септа към него се присъединили и двете му кралици с драконите си — Ренис от Бурен край и Висения от нос Краклоу, където приела множество клетви за вярност от местните лордове. Тримата Таргариени заедно наблюдавали от небето, докато армията на Егон прекосявала Черна вода и бързешком се възвивала на юг.

Двете андалски армии се събрали сред обширните открити равнини, южно от Черна вода, близо до мястото, където един ден щял да минава Златният път. Двамата крале ликували, когато съгледвачите им съобщили за бройката и състава на противниковите войски. Изглежда, имали по петима мъже за всеки на Егон, а разликата в съотношението между техните и неговите лордове и рицари била още по-голяма. Теренът бил открит, само трева и пшеница, докъдето стига погледът — идеален за тежка кавалерия. Егон Таргариен не владеел високите позиции, както Орис Баратеон през Последната буря, а земята била твърда, а не разкаляна. Не ги смущавал дъжд. Денят бил безоблачен, ако и ветровит. Вече две седмици не било валяло.

Хората на крал Мерн били наполовина повече, отколкото тези на крал Лорен, така че Мерн поискал честта да командва центъра. Синът му и негов наследник Едмънд получил авангарда. Крал Лорен и рицарите му оформили десния фланг, а лорд Оукхарт — левия. Без естествени препятствия между тях и бойната линия на Таргариените двамата крале планирали да заобиколят Егон от двете страни и да я атакуват в гръб. Междувременно техният „железен юмрук“, огромен клин от бронирани рицари и лордове, щял да разгроми центъра му.

Самият Егон Таргариен оформил хората си в груб полумесец, наежен от копия и пики. Зад него се разположили стрелци и арбалетчици, а покрай тях — лека кавалерия. Поверил командването на Джон Мутън, лорд на Девиче езеро, един от първите му противници, присъединили се към него. Кралят възнамерявал да се сражава и от небесата, редом с кралиците си. Егон също забелязал сушата, налегнала полята. Тревите и пшеницата край армиите били високи, готови за жътва… и много сухи. Таргариените изчакали двамата крале да надуят роговете и да се понесат напред, под морето от знамена. Крал Мерн сам водел щурма в центъра, възседнал златистия си жребец; до него синът му Гавен — със знамето, зелена длан на бяло поле. С рев и крясъци, с ярост, разпалена от рогове и бойни тъпани, Гардинърите и Ланистърите се спуснали връз враговете си през вихрушка от стрели, помели копиеносците, разбили редиците им. Но тогава Егон и сестрите му вече летели.

Егон се носел над армиите на враговете си, възседнал Балерион. През буря от копия, камъни и стрели, той се спускал отново и отново и къпел неприятелите си в пламъци. Ренис и Висения пък палели полята зад врага, тъй че пожарът да се разпростре натам. Сухите треви и пшеницата лумнали отведнъж. Вятърът ги разгарял и запращал дима в лицата на войнствата от Западните земи. Миризмата на пожара паникьосала конете, а щом димът се сгъстил, и те, и ездачите им ослепели. И когато от двете им страни се издигнали стени от пламъци, бойният ред съвсем се развалил. Хората на лорд Мутън, защитени от стихията, причаквали обгорените или горящи войници, които успявали да се измъкнат от огнения ад, и с лъкове и копия набързо се разправяли с тях. Битката се прочула като Полето на огъня. Повече от четири хиляди души били изпепелени. Още хиляда били покосени от стрели, мечове, копия. Пламъците поразили десетки хиляди, някои — толкова тежко, че останали белязани завинаги. Крал Мерн Девети загинал заедно със своите синове, внуци, братя, братовчеди и целия си останал род. Един от братовчедите му живял три дни след битката. Когато умрял, с дома Гардинър било свършено. Крал Лорен от Скалата оцелял, понеже, като видял неизбежния си крах, успял да избяга през стената от огън и дим.

Таргариените изгубили по-малко от стотина души. Кралица Висения била улучена от стрела в рамото, но бързо се възстановила. Докато драконите му се угощавали с труповете, Егон наредил мечовете им да бъдат събрани и отнесени.

На следващия ден заловили крал Лорен. Владетелят на Скалата положил меча и короната си в нозете на Егон, паднал на едно коляно и засвидетелствал почитта си. А Егон, верен на обещанията си, вдигнал победения си враг на крака и препотвърдил титлите и върховенството му над Скалата на Кастърли, именувайки го също Пазител на Запада. Знаменосците на лорд Лорен последвали примера му. Също и мнозина сред лордовете на Предела, които оцелели от драконовите пламъци.

Ала завоеванието на Запада не било все още пълно. Затова крал Егон се отделил от сестрите си и поел незабавно към Планински рай — надявал се да спечели властта там, преди някой друг да го изпревари. Намерил замъка под контрола на стюарда му, Харлан Тирел, чиито предшественици служели от векове на Гардинърите. Тирел поднесъл ключовете на замъка без съпротива и обявил подкрепата си за Завоевателя. В отплата Егон му поверил Планински рай и владенията му, именувал го Пазител на Юга и Върховен лорд на Мандър и го поставил начело на всички някогашни васали на Гардинър.

Крал Егон възнамерявал да продължи на юг и да си извоюва господство над Староград, Арбор и Дорн, но в Планински рай го застигнала вест за поредно предизвикателство. Торен Старк, кралят на Севера, прекосил Шийката и навлязъл в Речните земи с армия от свирепи северняци, наброяваща трийсет хиляди души. Егон незабавно се отправил на север, за да го посрещне, като изпреварил армията си на крилете на Балерион Черната гибел. Пратил вест и на двете си кралици, както и на всички лордове и рицари, преклонили глава след Харънхъл и Полето на огъня.

Когато Торен Старк достигнал бреговете на Тризъбеца, насреща му го чакала армия, наполовина по-голяма от неговата собствена. Речни лордове, западняци, мъже от Бурните земи, от Предела, всички дошли. А над лагера им във все по-широки кръгове кръжали Балерион, Мераксес и Вхагар.

Съгледвачите на Торен били видели руините на Харънхъл, където под отломките все още бавно тлеели въглени. Кралят на Севера дочул и много истории за Полето на огъня. Знаел, че може би го чака същата съдба, ако опита да прекоси реката. При все това някои от лордовете му знаменосци го убеждавали да го стори, като настоявали, че северняшката доблест ще ги дари с победа. Други го молели да се върнат при ров Кайлин и там, насред Севера, да дадат отпор. Братът на краля, копелето Брандън Сняг, предложил по мрак да прекоси Тризъбеца и да срази драконите, докато спят.

Крал Торен наистина изпратил Брандън Сняг през Тризъбеца. Ала той го сторил с трима майстери край себе си и не за покушение, а за преговори. Цяла нощ между двата лагера пътували съобщения. На следващата сутрин самият Торен Старк прекосил Тризъбеца. Там, на южния му бряг, той коленичил, положил древната си корона, символ на Зимните крале, в краката на Егон и се заклел да му служи. Изправил се като лорд на Зимен хребет и Пазител на Севера, и никога вече крал. От този ден насетне всички го помнят като Торен Старк, Коленичилия крал… ала никой северняк не оставил овъглените си кости край Тризъбеца, а мечовете, които Егон събрал от лорд Старк и васалите му, не били разкривени, разтопени или счупени.

Егон Таргариен и кралиците му за пореден път разделили силите си. Егон — отново на юг, към Староград, а двете му сестри се покачили на драконите си: Висения — за втори опит срещу Долината на Арин, а Ренис — към Слънчево копие и пустините на Дорн.

Шара Арин била подсилила Града на гларуса, изпратила силна войска при Кървавата порта и утроила гарнизоните на Камък, Сняг и Небе, междинните замъци в подстъпите към Орлово гнездо. Всички тези укрепления се оказали безполезни срещу Висения Таргариен, която на гърба на Вхагар прелетяла над тях и се приземила във вътрешния двор на Орлово гнездо. Когато кралицата — регент на Долината, се втурнала навън с десетина гвардейци край себе си, открила Висения заедно с Ронел Арин, приседнал на коляното й, втренчил удивен поглед в дракона.

— Мамо, може ли да полетя малко с лейди Таргариен? — попитало момчето крал. Ни една заплаха не била изречена, никакви гневни слова. Двете кралици се усмихнали и взаимно се приветствали. Тогава лейди Шара поръчала да й донесат трите корони (собствената й диадема на регент, малката корона на сина й и Соколовата корона на Планината и Долината, носена от кралете Арин от хилядолетие), като ги предала на кралица Висения, ведно с мечовете на гарнизона си. И се твърди, че след това малкият крал трижди прелетял над Великанската пика, а когато се приземил, вече бил малък лорд. Така Висения Таргариен присъединила Долината на Арин към кралството на брат си.

На Ренис Таргариен подобно лесно завоевание не й се отдало. Цяла войска дорнски копиеносци пазела Принцов проход, пътя през Червените планини, но Ренис не се сражавала с тях. Тя прелетяла над прохода, над червените и белите пясъци, и се спуснала във Вайт, за да поиска подчинението му, но замъкът се оказал празен, изоставен. В града, под стените му, били останали само жени, деца и старци. Когато ги попитала къде са лордовете, отговаряли само:

— Заминаха.

Ренис последвала реката към Божия милост, седалището на дом Алирион, но и там не открила никого. Продължила нататък. Там, където Зелената кръв срещала морето, Ренис попаднала на Дъсчено градче, със стотиците му салове, рибарски лодчици, шлепове, плаващи домове и каторжнически кораби под палещото слънце. Свързвали ги само въжета и вериги, но единствено шепа възрастни жени и малки деца вдигнали глави към кръжащия над тях Мераксес.

Накрая полетът на кралицата я отвел в Слънчево копие, древния престол на Мартел — там открила принцесата на Дорн, чакала я в опразнения си замък. Мерия Мартел била на осемдесет години, тъй пишат майстерите, и в шейсет от тях управлявала Дорн. Била дебела, сляпа, почти плешива, кожата й — увиснала и болнаво прежълтяла. Аргилак Арогантния й викал „Жълтата жаба на Дорн“, но нито годините, нито слепотата били притъпили ума й.

— Няма да се сражавам с теб — казала принцеса Мерия на Ренис, — нито пък ще преклоня глава пред армиите ви. Дорн няма крал. Иди да го кажеш на брат си.

— Ще го сторя — отвърнала Ренис, — но ще се върна, принцесо, този път с огън и кръв.

— Това са вашите думи — отвърнала принцеса Мерия. — Нашите са: „Непокорими, неподвластни, несъкрушими“. Може да ни изпепелите, кралице… но няма да ни завладеете, да ни съкрушите, да ни покорите. Това е Дорн. Не сте желани тук. Върнете се тук, ала на своя отговорност.

Така кралицата и принцесата се разделили, а Дорн останал незавладян.

На запад Егон Таргариен бил посрещнат по-топло. Най-великият град във Вестерос, Староград, обграден от огромни стени, бил управляван от Хайтауър от Висока кула, най-старата, най-богата и най-влиятелна фамилия в Предела. Староград бил също и център на Вярата. Там живеел Върховният септон, Баща на благоверните, човешкият глас на новите богове, на когото се подчинявали милиони вярващи навред из кралствата (освен в Севера, където още се прекланяли пред старите богове), както и Войнстващата вяра, бойните ордени, които простолюдието наричало Звезди и Мечове.

Ала когато Егон Таргариен и войските му наближили Староград, открили градските порти отворени, а лорд Хайтауър го чакал, за да се предаде. Оказало се, че когато пристигнала вестта за навлизането на Егон във Вестерос, Върховният септон останал заключен в Звездната септа седем дни и седем нощи, търсейки божиите напътствия. Не слагал нищо в уста, освен хляб и вода, мълвяло се, и всеки буден миг прекарвал в молитви, коленичел на всеки от олтарите. И на седмия ден Старицата вдигнала златния си фенер, за да освети пътя му напред. Негова Върховна святост видял, че вдигне ли се на бран Староград срещу Егон Дракона, градът ще бъде опожарен, а Висока кула, Цитаделата и Звездната септа ще бъдат срутени из основи.

Манфред Хайтауър, лорд на Староград, бил предпазлив и набожен. Един от по-малките му синове служел при Синовете на Воина, а друг наскоро се бил врекъл като септон. Когато Върховният септон му споделил виденията си от Старицата, лорд Хайтауър решил, че няма да се възпротиви на Завоевателя. Затова и нито един войник от Староград не изгорял в Полето на огъня, макар Хайтауър да били знаменосци на Гардинърите от Планински рай. И затова лорд Манфред пришпорил коня си напред, за да приветства Егон Дракона, докато той приближавал, и да предложи меча си, града и клетвата си за вярност. (Според някои лорд Хайтауър му предложил и ръката на най-малката си дъщеря, ала Егон вежливо му отказал, като казал, че не иска да обиди двете си кралици.)

Три дни по-късно в Звездната септа Негова Върховна святост сам миропомазал Егон със седемте масла, поставил короната на главата му и го именувал Егон от дом Таргариен, Първия с това име, крал на андалите, ройнарите и Първите хора, властелин на Седемте кралства и техен закрилник. (Използван бил изразът „Седемте кралства“, макар Дорн да не се бил предал. Нито пък щял през следващия век.)

Едва шепа лордове присъствали на първата коронация на Егон при Черна вода, но при втората били стотици, а по улиците на Староград десетки хиляди души го изпровождали с радостна глъч, докато кръстосвал града на гърба на Балерион. На втората коронация присъствали и майстерите, и архимайстерите от Цитаделата. Може би затова именно тази церемония, а не коронацията при Егонова крепост, била отбелязана като начало на властването му.

И така от Седемте кралства било изковано едно, с волята на Егон Завоевателя и сестрите му.

Мнозина мислели, че след края на войните крал Егон ще превърне в свой престол Староград, а други — че ще управлява от Драконов камък, древната островна цитадела на Таргариен. Кралят изненадал всички, когато оповестил намерението си да царува от новообразувания град, който вече се разраствал под трите хълма при устието на Черна вода, където той и сестрите му за пръв път стъпили във Вестерос. Градецът се наричал Кралски чертог. Оттам Егон Драконът властвал над кралството си от огромен метален трон, заплашителен и страховит, измайсторен от стопените, разкривени и строшени остриета на всичките му сразени неприятели, който отпосле станал познат на целия свят като Железния трон на Вестерос.