Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (38) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Долината

Долината на Арин — дълга, обширна и плодородна, изцяло обградена от огромните сиво-зелени върхове на могъщите Лунни планини — е колкото красива, толкова и богата. Може би затова първите андалски завоеватели са решили да акостират точно там, когато прекосили Тясното море под знамената на своите богове. Доказателството за това твърдение почива в камъните, издълбани навсякъде по Пръстите, които носят изображения на звезди, мечове и брадви (или чукове, както някои настояват). Свещената книга на Вярата, „Седемлъчната звезда“, говори за „златна земя сред извисяващи се планини“, когато Хугор от Хълма получава видението си за изобилието, което един ден ще попадне в ръцете на андалите.

Изолирана от останалата част на Вестерос заради високите си планини, Долината се оказала идеалното място за андалите — да създадат кралства по тази нова земя. Първите хора, които били там преди андалите, се борили упорито срещу завоевателите, но тогава Долината още била слабо заселена и скоро се оказало, че отстъпват по численост във всички сражения. Веднага, щом някой кораб бивал опожарен или отблъснат обратно в морето, казват певците, още десет се показвали с изгрева. Първите хора не можели да се мерят с устрема на нашествениците, а бронзовите им брадви и брони отстъпвали на стоманените мечове и железните ризници на андалите.

Освен това Долината и заобикалящите я върхове били разделени на множество дребни кралства, когато първите андали започнали да слизат по бреговете със седемлъчната звезда, изрисувана (или понякога изрязана) върху гърдите им. Разединени от древни вражди, кралете на Първите хора не се съюзили срещу нашествениците отначало, а започнали да сключват договори и съюзи с тях, за да използват новодошлите във войните си едни срещу други. (Познато безразсъдство, което било повторено още много пъти, докато андалите се разпростирали из Вестерос.)

Дайвен Шел и Джон Брайтстоун, всеки от които претендирал за титлата крал на Пръстите, стигнали дотам, че да плащат на андалски вождове да прекосят морето, надявайки се да ги използват във войните си. Вместо това вождовете се обърнали срещу домакините си. След година Брайтстоун бил пленен, измъчван и обезглавен, а Шел — опечен жив в дървения си замък.

Един андалски рицар на име Коруин Корбрей се оженил за дъщерята на първия, а съпругата на втория му станала любовница, и взел Пръстите за себе си (макар че Корбрей, за разлика от много свои другари, никога не се нарекъл крал, предпочитайки по-скорошната титла Владетел на Петте пръста).

По на юг богатият пристанищен Град на гларуса бил управляван от Озгууд Шет, Третия с това име, посивял стар воин, който си приписвал древната, суетна титла Крал на истинските мъже. Тя уж била на десет хиляди години, още от Епохата на зората. Макар че самият Град на гларуса изглеждал в безопасност зад дебелите си каменни стени, крал Озгууд и неговите предци от дълги години воювали срещу Бронзовите крале от Рунстоун, по-силен съсед от също толкова стар и прочут дом като техния, Йоруик Ройс, Шестият с това име, получил Руническата корона при смъртта на баща си в битка три години по-рано. Оказал се страховит враг, победил Шет в няколко битки и го принудил да се оттегли с воинството си зад градските стени.

Крал Озгууд неразумно се обърнал към Андалос за помощ, за да си възвърне изгубеното. Надявайки се да избегне съдбата на Шел и Брайтстоун, той се опитал да обвърже съюзниците си с кръв вместо със злато: дал дъщеря си за жена на андалския рицар Джеролд Графтън, взел най-голямата дъщеря на сир Джеролд за своя съпруга и оженил своя син и наследник за негова по-млада дъщеря. Всички бракове били сключени от септони, според ритуалите на Седелите. Шет дори стигнал дотам, че и той самият приел Вярата, заклевайки се да построи голяма септа в Града на гларуса, ако Седемте го дарят с победа. След това излязъл с андалските си съюзници, за да срещне Бронзовия крал.

Крал Озгууд получил победата си, но не оцелял в битката, и впоследствие сред жителите на Града на гларуса и другите Първи хора се шепнело, че самият сир Джеролд го бил покосил. При завръщането си в града андалският военачалник взел короната на тъста си за себе си. Лишил от наследство младия Шет и го затворил в спалнята му, докато направи дете на дъщеря му. След това злощастният баща изчезва от страниците на историята.

Когато Градът на гларуса се вдигнал срещу него, крал Джеролд потушил бунта жестоко и скоро канавките на града почервенели от кръвта на първите мъже… както и на жените и децата. Мъртвите били хвърлени в залива за храна на раците. В следващите години домът Графтън царувал необезпокояван, защото (изненадващо) сир Джеролд се оказал мъдър и умен владетел. Градът процъфтявал под неговата власт и тази на наследниците му, превръщайки се в единствения истински град в Долината.

Не всички лордове и крале на Първите били толкова глупави, че да поканят завоевателите си в своите замъци и домове. Вместо това мнозина избрали да се бият. Пръв сред тях бил гореспоменатият Бронзов крал Йоруик Шести от Рунстоун, който спечелил на рода Ройс няколко важни победи срещу андалите. Веднъж разбил седем кораба, посмели да спрат на неговите брегове, и украсил стените на Рунстоун с главите на техните капитани и екипажи. Наследниците му продължили борбата след него, понеже войните между андалите и Първите хора не спрели с поколения.

Последният от Бронзовите крале бил внукът на Йоруик Робар Втори, който наследил Рунстоун от баща си по-малко от две седмици преди шестнайсетия си рожден ден. Оказал се воин — така свиреп, лукав и обаятелен, че почти успял да спре прилива на андалите.

Към този момент андалите вече контролирали три четвърти от Долината и били започнали да се препират помежду си, както Първите хора преди тях. В неразбирателствата им Робар Ройс видял възможност. Неколцина от Първите хора в Долината все още удържали андалите: родът Редфорт от Редфорт, Хънтър от замъка Дълъг лък, Белмор от Стронгсонг и Ледноструйците от Ледноструй били най-важните сред тях. Робар сключил съюзи с всеки от тях последователно и с множество по-малки кланове и домове, привличайки ги към своята кауза с бракове, земи, злато и (в един прочут случай) като победил лорд Хънтър в състезание по стрелба (според легендата, крал Робар спечелил с измама). Толкова меден бил езикът му, че успял да спечели верността дори на Урсула Ъпклиф, смятана за чародейка, която наричала себе си Невяста на морския крал.

Много от лордовете, които се събрали под знамената му, били дребни крале, но сега оставили короните си, подгънали коляно пред Робар Ройс и го обявили за Върховен крал на Долината, Пръстите и Лунните планини.

Най-накрая обединени, един народ с един владетел, Първите хора спечелили поредица съкрушителни победи срещу своите разединени, свадливи завоеватели. Крал Робар постъпил мъдро, като не се опитал да нападне всички андали навсякъде и отведнъж да ги прогони от бреговете си. Вместо това воювал с тях един по един, често съюзявайки се с един андалски вожд, за да свали друг.

Владетелят на Пръстите паднал пръв. Според легендите, крал Робар лично убил Кайл Корбрей, след като избил от ръката му прочутия му меч Скръбната дама. Градът на гларуса бил превзет с щурм. Робар пратил вътре собствената си сестра, за да убеди Шет да се вдигнат срещу Графтън и да отворят портите на града. Чука на Хълмовете, андалският крал, който владеел източния край на Долината, бил следващият, който се изправил срещу надигналите се отново Първи хора. И той паднал пред армията на крал Робар под стените на Железни дъбове. За един кратък, блестящ миг Първите хора сякаш имали шанс да възвърнат земите си под водачеството на смелия млад крал.

Но това не се случило. Робар бил спечелил последната си победа, защото останалите андалски владетели, дребни крале най-накрая осъзнали пред каква опасност били изправени. И сега андалите също загърбили враждите си и се обединили под знамената на един-единствен военачалник. Мъжът, когото избрали да ги води, не бил нито крал, нито принц, нито дори лорд, а рицар на име сир Артис Арин. Млад мъж, на възрастта на крал Робар, той бил известен сред народа си като най-великия воин на своето време, майстор на меча, пиката и боздугана, хитър и находчив водач, обичан от всичките си съратници. Макар и с чиста андалска кръв, сир Артис бил роден в Долината, под сянката на Великанската пика, където соколи летели сред планинските зъбери. На щита си носел знака на луната и сокола, а сребърният му боен шлем бил украсен с криле на сокол. Рицаря-сокол го наричали хората, както тогава така и сега.

За да разкажем какво станало по-нататък, трябва да се върнем към песните и легендите. Певците казват, че двете армии се срещнали под Великанската пика, на левга от къщата, в която сир Артис бил роден. Макар армиите да били приблизително равни по брой, Робар Ройс се разположил нависоко, с планината зад себе си, в добра защитна позиция.

Първите хора пристигнали дни преди андалите, изкопали ровове пред редиците си и забили в тях заострени колове (покрити с изпражнения и мърша, според разказа на септон Малоу за битката). Много от Първите били пешаци. Андалите имали десет пъти повече конници, били по-добре въоръжени и с по-добри брони. Закъснели за битката, ако историите са верни. Крал Робар ги очаквал три дни по-рано и всеки ден след това.

Било привечер, когато андалската войска най-после се появила и издигнала палатките си на половин левга от врага. Но дори в тази гаснеща светлина Робар Ройс успял да види водача им. С посребрената си броня и крилатия шлем Рицаря-сокол не можел да бъде сбъркан с никого, дори отдалеч.

Несъмнено последвалата нощ била безсънна и в двата лагера, защото всеки мъж знаел, че битката ще започне с утрото, а залогът бил самата Долина. Облаци от изток закрили луната и нощта била тъмна като в рог. Единствената светлина идвала от стотиците огньове в двата лагера, между тях — река от мрак. От време на време, знаем от песните, стрелците от едната или от другата страна изпращали стрела във въздуха, с надеждата да уцелят някой враг, но дали тези слепи изстрели са пролели кръв, легендите не казват.

Когато изтокът просветлял, мъжете станали от камъните, по които спели, облекли броните си и се приготвили за битка. Тогава в андалския лагер прокънтял възглас. На запад видели знак: седем звезди блестели в сивото утринно небе. „Боговете са с нас — завикали хиляда гърла. — Победата е наша!“ Тръбите засвирили и авангардът на андалите се впуснал в атака — нагоре по склона, с развети знамена. Но Първите не се сепнали от поличбата в небето. Не отстъпили от позициите си и битката започнала, една от най-яростните и кървави в дългата история на Долината.

Седем пъти нападали андалите, казват певците, и шест пъти Първите ги отблъсквали. Но седмата атака, водена от страховития гигант Торголд Толет, успяла. Торголд Мрачния го наричали, но дори името му било шега, защото е записано, че влизал в битка със смях, гол до кръста, с кървава седемлъчна звезда, издълбана на гърдите му, и по една брадва във всяка ръка.

Песните разказват, че Торголд не знаел що е страх и не изпитвал болка. Макар и кървящ от сто рани, той покосил най-отбраните воини на лорд Редфорт и отсякъл ръката на лорда от рамото с един удар. Не се смутил и когато магьосницата Урсула Ъпклиф се появила на кървавочервен кон, за да го прокълне. Тогава той вече бил без оръжие, понеже оставил и двете си брадви забити в гърдите на един враг, но певците казват, че се хвърлил на коня на вещицата, хванал лицето й двете си окървавени ръце и изтръгнал главата й от раменете, докато тя молела за милост.

Настъпил хаос, когато андалите нахлули през пролуката в редиците на Първите. Победата изглеждала в ръцете на андалите, но да сразиш Робар Ройс било нелека задача. Друг би се оттеглил, за да се прегрупира или би побягнал, ала Върховният крал наредил ответна атака. Той лично повел щурма, порейки през хаоса с личната си свита. В ръката му била Скръбната дама — страховитият меч, които изтръгнал от ръцете на мъртвия крал на Пръстите. Посичайки мъже във всички посоки, кралят си пробил път до Торголд Мрачния. Когато Робар замахнал към главата му, Толет през смях посегнал да сграбчи острието… но Скръбната дама посякла ръцете му и се забила в черепа му.

Гигантът умрял, задавен с последния си смях, разказват певците. И тогава Върховният крал видял Рицаря-сокол от другата страна на полето и препуснал към него — с надеждата, че ако повали водача им, андалите ще загубят кураж и ще се пречупят.

Те се срещнали насред бушуващата битка — кралят в бронзова броня и героят в сребърна стомана. Макари бляскав на сутрешното слънце, мечът му не можел да се мери със Скръбната дама. Двубоят свършил почти преди да е започнал, когато валирианското острие пробило сребърния шлем и поразило андала. За миг, докато врагът му падал от седлото, Робар Ройс навярно е смятал битката за спечелена.

Тогава в утринния въздух чул тръбите зад себе си. Обърнал се в седлото си и бил поразен — петстотин андалски рицари препускали по склоновете на Великанската пика, за да нападнат войската му в гръб. Водел ги боец в посребрена стомана, с луна и сокол на щита си и криле на бойния си шлем. Сир Артис Арин бил облякъл един от своите рицари във втората си броня и го оставил в лагера, докато той самият повел най-добрите си конници нагоре и около полето по една козя пътека, която помнел от детството си, та да се появят отново зад Първите и да се спуснат върху им отгоре.

Последвал пълен погром. Притисната и отпред, и отзад, последната велика войска на Първите от Долината била сразена. Трийсет владетели дошли да се бият за Робар Ройс в онзи ден. Не оцелял нито един. И макар певците да разказват, че Върховният крал избивал враговете с десетки, накрая и той бил повален. Някои твърдят, че го убил сир Артис, докато други посочват лорд Ръдърморт или Луцеон Темпълтън, Рицаря на Деветте звезди. Корбрей от дома на Сърцето винаги са настоявали, че сир Джейми Корбрей е нанесъл смъртоносния удар, и за доказателство посочват Скръбната дама, върната на Корбрей след битката.

Такава е историята на Битката на Седемте звезди, както я разказват певците и септоните. Определено вълнуващ разказ, но историкът трябва да се запита: колко от нея е истина? Никога няма да узнаем. Всичко, което знаем със сигурност, е, че крал Робар Втори от дом Ройс срещнал сир Артис Арин във велика битка в подножието на Великанската пика, където кралят умрял, а Рицаря-сокол нанесъл на Първите удар, от който никога не се възстановили.

Не по-малко от четиринайсет от най-древните и благородни домове на Долината загинали в онзи ден. Оцелели Редфорт, Хънтър, Ледноструй, Белмор и Ройс, ала само срещу злато, земи и заложници. Прегънали коляно пред завоевателите си, пред Артис Арин, Първия с това име, Крал на Планината и Долината.

С времето някои от тези победени домове си възстановили много от гордостта, богатствата и властта, загубени на бойното поле в онзи ден, но едва след векове. Колкото до победителите, Арин управлявали Долината като крале до идването на Егон Завоевателя и сестрите му, а оттогава служат като лордове на Орлово гнездо, Защитници на Долината и пазители на Изтока. И от онзи ден нататък самата Долина се нарича Долината на Арин.

Съдбата на победените била много по-жестока. Когато мълвата за победата се разнесла по Тясното море, все повече и повече кораби тръгнали от Андалос и все повече и повече андали се стичали в Долината и заобикалящите я планини. Всички те искали земи — земи, които андалските лордове им раздавали с радост! Когато Първите се опитвали да окажат съпротива, били смазвани, поробвани, прогонвани. Собствените им владетели — обезсилени, нямали как да ги защитят.

Някои от Първите хора оцелели, като свързали кръвта си с тази на андалите, но много други побягнали на запад, към високите долини и каменните проходи на Лунните планини. Там и до днес живеят потомците на този някога горд народ. Животът им е хаотичен, жесток и кратък, живот на бандити и разбойници. Нападали всеки достатъчно неразумен, за да навлезе в планините им без силна охрана. В това не са по-добри от свободния народ отвъд Вала. И тези планински кланове получили името „диваци“.

Това са имената на по-важните кланове от Лунните планини, записани от архимайстер Арнел в неговия труд „Планината и Долината“:

• Каменните врани

• Млечните змии

• Синовете на мъглата

• Лунните братя

• Черните уши

• Синовете на дървото

• Горените мъже

• Виещите

• Червените ковачи

• Рисуваните кучета

Съществуват и по-малки кланове, създадени, когато някаква вражда разцепи един клан на повече. Те рядко просъществуват. Намират края си или от съперниците си, или от рицарите на Долината.

Повечето от тези кланови имена носят някакво значение, колкото и да е непонятно за нас. За Черните уши знаем, че вземат ушите на победените си врагове като трофеи. Сред Горените мъже всеки младеж трябва да даде на огъня някаква част от тялото си, за да докаже куража си. Тази практика може би произхожда от годините след Танца на драконите. Някои майстери вярват, че един клан, отцепил се от Рисуваните кучета, почитал огнена вещица в планините. Изпращал момчетата си да й носят дарове и да се излагат на пламъците на дракона, който тя командвала, за да докажат мъжеството си.

Макар Долината да е защитена от планини, това понякога не е достатъчно. Много кръв е пролята по високия път от Речните земи през Лунните планини, защото, макар да е стръмен и каменист, той е най-подходящият начин за една войска да навлезе в Долината. Източният му край е заварден от Кървавата порта, някога просто груба стена без хоросан, построена като кръговите укрепления на Първите. Но при царуването на крал Озрик Пети Арин тази крепост била построена наново. През вековете десетки завоевателни армии били разгромени пред Кървавата порта.

Брегът на Долината — скалист и пълен с подмолни плитчини и рифове — не предлага добри места за закотвяне на кораби. Това също допринася за безопасността му. Кралете Арин обаче, знаейки добре, че предците им са дошли във Вестерос по море, никога не са пренебрегвали отбраната на бреговата си ивица. Здрави замъци и укрепления пазят най-уязвимите брегове и дори каменистите, ветровити Пръсти са осеяни с наблюдателни кули, всяка — със собствен сигнален огън, за да предупреждава за нападения от морето.

Андалите винаги са били войнствен народ. Един от Седемте, които почитат, е самият Воин. Макар и необезпокоявани в своите владения, някои крале на Долината от време на време търсели завоевания отвъд границите си. В такива войни те имали предимството, че ако загубят, винаги могат да се оттеглят зад естествените стени на Долината.

Кралете на Планината и Долината не пренебрегвали и флота си. Градът на гларуса представлявал внушителен пристан, а под властта на Арините той се превърнал в един от най-важните градове на Седемте кралства. Макар самата Долина да е известна с плодородието си, тя е малка в сравнение с владенията на други крале (и дори на някои по-влиятелни лордове), а Лунните планини са голи, каменисти и негостоприемни. По тази причина търговията е от първостепенно значение за владетелите на Долината. По-мъдрите сред кралете Арин винаги се стараели да я защитават, строейки собствени бойни кораби за закрила на пристанищата си.

Във водите отвъд източния и северния бряг се намират около шейсет острова, някои — нищо повече от скали, обсипани с раци и гнезда на чайки, други доста големи и често обитавани. С помощта на флотилията си кралете Арин разширили владенията си до тях. Камъчето бил превзето от крал Хю Арин, Дебелия, след краткотрайни сражения, а Зрънцата — от неговия внук, крал Хюго Арин, Надяващия се, след дълготрайни битки. Вещерският остров, седалище на зловещо прочутия дом Ъпклиф, бил присъединен чрез брак, когато крал Алестер Арин, Вторият с това име, взел Аруен Ъпклиф за своя невяста.

Последните острови, станали част от Долината, били Трите сестри. В продължение на хилядолетия те си имали собствени жестоки крале: пирати и разбойници, чиито кораби плавали безнаказано в Захапката, в Тясното море и дори в Тръпнещото море. Грабели каквото си поискат и се връщали на Сестрите със злато и роби.

Тези престъпления накрая накарали Кралете на Зимата да изпратят собствените си бойни кораби, за да превземат Сестрите — а който държи Трите сестри, държи Захапката.

Похищението на Трите сестри е името, с което е най-известно северното завоевание на островите. „Хрониките на Дългата сестра“ приписват много ужаси на това завоевание: диви северняци убивали и сготвяли деца, войници вадели вътрешностите на мъже и ги усуквали около прътове. Три хиляди воини били екзекутирани в един ден на Хълма на палача, а Розовият павилион на Белтазар Болтън бил направен от одраните кожи на стотина сестринци…

Доколко може да се вярва на тези легенди, е неясно. Но си струва да се отбележи, че зверствата, често описвани в разкази на хора от Долината не се споменават в северните хроники. Не може обаче да се отрече, че господството на северняците било достатъчно немилостиво, за да принуди сестринците да изпратят оцелелите си лордове в Орлово гнездо, за да измолят помощ от краля на Планината и Долината.

Крал Матос Арин, Вторият с това име, бил готов с радост да я предостави, стига сестринците да положат клетви за вярност към него и наследниците му и да признаят правото на Орлово гнездо да властва над тях. Съпругата му се усъмнила в далновидността на решението му да се въвлече във войната. Тогава Негова Милост дал прочутия си отговор, че по-скоро ще има за съсед пират, отколкото вълк. Кралят отплавал за Систъртън със сто бойни кораба.

Той така и не се завърнал, но синовете му продължили войната след него. Хиляда години Зимен хребет и Орлово гнездо си оспорвали властта над Трите сестри. „Безсмислената война“, я наричали някои. Битките сякаш приключвали само за да се разразят отново след още едно поколение. Островите сменили притежателя си повече от дузина пъти. Трижди северняците акостирали на Пръстите. Арин пратили флот по Бели нож да опожари Вълчата бърлога. Старките отвърнали, като нападнали Града на гларуса, опожарили стотици кораби в гнева си, когато не успели да превземат градските стени.

Накрая Арините излезли победители и оттогава Трите сестри са част от Долината, освен през краткото царуване на кралица Марла Съндърленд веднага след Завоеванието на Егон. Тя била свалена от собствените си хора, които видели приближаващия браавоски флот, нает от северняците по заповед на крал Егон. Брат й се заклел във вярност на Таргариените, а тя самата прекарала остатъка от дните си като мълчалива сестра.

„Това било не толкова победа на Орлово гнездо, колкото загуба на интерес от страна на Зимен хребет — отбелязва архимайстер Перестан в «Размисли върху историята». — Десет дълги века вълчището и соколът се борили и кървели за три скали, докато накрая вълчището се пробудило като от сън, осъзнало, че това е само камък между зъбите му, изплюло го и си тръгнало.“

Домът Арин

Домът Арин е от най-древен и най-чист андалски благороден произход. Кралете Арин могат с гордост да проследят родословието си чак до самия Андалос. Някои са стигали дотам, че да претендират за произход от самия Хугор от Хълма.

Във всяко обсъждане на произхода на дома Арин обаче е необходимо да отделим историята от легендите.

Има изобилни исторически доказателства за съществуването на сир Артис Арин, Рицаря-сокол, първия крал от рода Арин, властвал над Планината и Долината. За неговата победа над крал Робар Втори в Битката на Седемте звезди също има достатъчно исторически източници, макар че детайлите на тази победа може да са били поукрасени в следващите векове. Крал Артис несъмнено е бил истински, макар и необикновен.

В Долината обаче делата на този реален исторически персонаж са били напълно объркани с тези на легендарния му съименник, друг Артис Арин, който живял хиляди години преди него, в Епохата на героите, и се помни в песните и преданията като Крилатия рицар.

Първият сър Артис Арин уж летял на гърба на огромен сокол (може би плод на преиначени спомени от далечни драконови ездачи, предполага архимайстер Перестан). Армии от орли воювали под негово водачества, за да спечели Долината, той полетял до върха на Великанската пика и убил Грифонския крал. Сред другарите му имало великани и морски обитатели. Оженил се за жена от горските чеда, но тя умряла, раждайки сина му.

Още сто предания се разказват за него, повечето също толкова неправдоподобни. Крайно невероятно е такъв човек някога да е съществувал. Също като Дан Умника в Западните земи и Брандън Строителя в Севера, Крилатия рицар е съшит от митове, а не от плът и кръв. Ако такъв герой някога е бродил по Планините и Долината, далеч назад в мъглите на Епохата на зората, името му определено не е било Артис Арин, тъй като Арините са от чисто андалско потекло, а този Крилат рицар е живял, летял и се е бил много хилядолетия преди първите андали да стъпят на Вестерос.

Най-вероятно певците от Долината са смесили тези две фигури, като са приписали делата на легендарния Крилат рицар на историческия Рицар-сокол. Може би са търсили благоволението на наследниците на истинския Артис Арин, като поставят този велик герой на Първите хора сред техните собствени прадеди.

Истинската история на дом Арин не съдържа нито великани, нито грифони, нито гигантски соколи. Само че от деня, в който сир Артис за пръв път поставил на главата си Соколовата корона, та чак до днес, те заслужено имат важно място в Седемте кралства. От дните на Завоеванието на Егон владетелите на Орлово гнездо служат на Железния трон като пазители на Изтока, защитавайки бреговете на Вестерос от врагове отвъд морето. Преди това хрониките разказват за безбройни битки с дивите планински племена; за хилядолетната борба срещу Севера за Трите сестри; за кървави морски битки, в които флотите на Арин са отблъсквали робовладелци от Волантис, железнородени грабители и пирати от Каменните стъпала и Островите на Базилиска. Старките може и да са по-древни, но техните легенди идват от времето преди Първите да се сдобият с писменост, докато Арините насърчавали просветата в септите. Техните добри дела и велики подвизи скоро били записани и хроникирани в религиозните текстове на Вярата.

С обединението на кралството и след като момчето Ронел Арин (Кралят, който летя) се установило като първия лорд на Орлово гнезда за Арин се открили нови възможности. Не било голяма изненада, когато кралица Ренис Таргариен уредила годежа на младия Ронел с дъщерята на Торен Старк. Това бил само един от многото такива бракове, които тя уреждала в името на мира. За жалост, лорд Ронел по-късно умрял от ръката на брат си, Джонос Родоубиеца. Родът Арин обаче продължил чрез другиго и си останал важен участник в много от великите дела в Седемте кралства.

Домът Арин може да се похвали с рядка чест: дважди е бил избран да се съчетае с кръвта на дракона. Родрик Арин, владетел на Орлово гнездо, получил от крал Джеерис Първи Таргариен и неговата съпруга, Добрата кралица Алисан, ръката на тяхната дъщеря, принцеса Дела. Едно от децата от този брак, лейди Ема Арин, на свой ред станала първа съпруга на крал Визерис Първи Таргариен и майка на първородното му дете, принцеса Ренира. По-късно, във войната й с нейния полубрат Егон Втори, Джейн Арин, владетелката на Орлово гнездо и Девата от Долината, се показала като надеждна съюзничка на Ренира Таргариен и синовете й. Накрая служила и като един от регентите на крал Егон Трети. От този ден насетне във всеки Таргариен на Железния трон тече малко аринска кръв.

Арините изиграли своята роля във войните на кралете Таргариен и в бунтовете на Блекфир, като вярно застанали зад Железния трон срещу претендентите. През Първия бунт на Блекфир лорд Донел Арин смело водел авангарда на кралската войска, макар че редиците му били разбити от Демън Блекфир. Дори животът на Негово превъзходителство бил в опасност, докато сир Гуейн Корбрей от Кралската гвардия не пристигнал с подкрепления.

Лорд Арин оцелял и години по-късно затворил долината за посетители от високия път и по море, когато Голямата пролетна болест връхлетяла Седемте кралства. Така само Долината и Дорн останали незасегнати от онази страшна чума.

Няма как да подчертаем достатъчно ясно, колко важна роля е играл лорд Джон Арин в Бунта на Робърт. Именно отказът на лорд Джон да вземе главите на своите повереници Едард Старк и Робърт Баратеон сложил началото на бунта. Ако бил изпълнил заповедта, Лудия крал може би още щеше да седи на Железния трон. Въпреки напредналата си възраст лорд Джон воювал храбро редом с Робърт на Тризъбеца. След войната новият крал доказа мъдростта си, като направи лорд Джон Арин своя първа Ръка. Неговата прозорливост помага на крал Робърт да управлява Седемте кралства разумно и справедливо оттогава насам. Радост е за страната, когато велик мъж служи за Ръка на велик крал, за да се леят щедро мир и благоденствие.

Арините не участвали във Великия съвет от 101 г.сл. З., понеже лейди Джейн още била малолетна. Вместо нея на Съвета отишъл лорд-протекторът на Долината, Йорбърт Ройс от Рунстоун. Един от най-великите домове в Долината, Ройс още се гордеят с произхода си от Първите хора и с последния си велик крал, Робар Втори. И до днес владетелите на Рунстоун влизат в битка в бронзовата броня на прадедите си, гравирана с руни, за които се казва, че пазят от рани носителя на бронята. Уви, броят на мъжете от рода Ройс, загинали в тази броня, е обезсърчаващ. Освен това майстер Денестан в своите „Въпроси“ предполага, че бронята не е толкова древна, колкото се води.

Орлово гнездо

Мнозина твърдят, че Орловото гнездо на Арините е най-красивият замък във всичките Седем кралства, и този факт трудно може да бъде отречен (макар че Тирелите със сигурност го правят). Седем тънки бели кули увенчават Орлово гнездо, което стои върху едно разклонение на Великанската пика, и никой замък във Вестерос няма повече мрамор по стените и подовете си.

Освен това Арин и мъжете от Долината ще ви кажат, че Орлово гнездо е и непревземаемо, защото местоположението му навръх планината прави нападението над него практически невъзможно.

Най-малкият от престолните замъци във Вестерос Орлово гнездо не е било първоначалното седалище на Арин. Тази чест принадлежи на Лунните порти, много по-голям замък, който стои в подножието на Великанската пика, точно на мястото, където сир Артис Арин и неговите андали устроили лагера си в нощта преди Битката на Седемте звезди. Все още несигурен на трона в ранните години на царуването си, крал Артис искал замък, достатъчно здрав, за да устои на обсада и щурм, ако Първите хора се вдигнат срещу него. Лунните порти послужили добре за тази цел, но били по-скоро укрепление, отколкото дворец. Онези, които ги виждали за пръв път, често отбелязвали, че това е добро седалище за дребен лорд, но недостойно за крал.

Това не притеснявало много крал Артис, защото той рядко бил там. Първият крал Арин прекарал по-голямата част от царуването си на кон, яздейки от единия край на владенията си до другия, в безспирно кралско шествие. „Тронът ми е направен от кожа за седло — често казвал той, — а замъкът ми е палатка.“

Крал Артис бил наследен от двамата си най-големи синове, които царували като втори и трети крал на Планината и Долината. За разлика от баща си, те прекарали много от царуването си в Лунните порти и изглеждали доволни там, макар че всеки от тях наредил да направят пристройки на замъка. Четвъртият крал Арин, внукът на Артис Първи, бил този, който започнал градежа на Орлово гнездо. Роланд Арин бил повереник на андалски крал от Речните земи като дете и пътувал надлъж и нашир, след като го посветили в рицарство. Посетил Староград и Ланиспорт, преди да се завърне в Долината след смъртта на баща си и да сложи на главата си Соколовата корона. Той видял чудесата на Хайтауър, Скалата на Кастърли и великите замъци на Първите, с които земите на Тризъбеца още били осеяни. Лунните порти му се видели бедняшки и грозни в сравнение с тях. Отпървом крал Роланд искал да разруши Портите и да издигне новото си седалище на същото място, но през онази зима хиляди диваци се спуснали от планините в търсене на храна и подслон. Грабежите им показали на краля колко е уязвим замъкът му на сегашното си място.

Според легендата, бъдещата му жена Теора, дъщерята на лорд Хънтър, била тази, която му напомнила как дядо му победил Робар Ройс — като нападнал отвисоко. Впечатлен от думите й и от нея самата, крал Роланд решил да се установи на най-голямата възможна височина. Наредил да започнат строежа на това, което един ден щяло да се превърне в Орлово гнездо.

Той не доживял да го види. Задачата, която Негова милост поставил на строителите си, била трудна, защото по-ниските склонове на Великанската пика били стръмни и обрасли с дървета, а по-нависоко голите камъни на планината ставали отвесни и покрити с лед. Отнело повече от десетилетие само да прокарат един извит и стръмен път нагоре по склона на планината. Над дърветата малка армия от каменоделци се заела да работи с чукове и длета, за да извае стълби, които да улеснят изкачването по стръмнините. Междувременно Роланд пратил строителите си из всичките Седем кралства да търсят камък, защото Негова милост не бил доволен от вида на мрамора в Долината.

След време дошла нова зима и ново нападение над Долината от дивите кланове на Лунните планини. Ненадейно връхлетян от група Рисувани кучета, Роланд Първи Арин бил свален от коня си и убит. Черепът му бил строшен с каменен чук, докато се опитвал да извади меча си от ножницата. Той царувал двайсет и шест години, които едва стигнали да види как слагат първите камъни от новия му дворец.

Строежът продължил при сина му и внука му, но напредвал изключително бавно, понеже всичкият мрамор трябвало да бъде докаран с кораб от Тарт и качен по Великанската пика с мулета. Десетки мулета умрели при изкачването, заедно с четирима работници и един майстор каменоделец. Замъкът бавно се заиздигал, стъпка по стъпка… докато Соколовата корона не минала у правнука на краля, който пръв замечтал за замък в небето. Войната и жените били страстите на крал Роланд Втори, а не строителството. Цената на Орлово гнездо била вече твърде висока, а новият крал се нуждаел от злато за кампанията в Речните земи, която планирал. Баща му едва бил положен в гроба си, когато крал Роланд Втори заповядал да спрат работата по замъка.

Така Орлово гнездо било изоставено на небесата за почти четири години. Соколи гнездели из незавършените кули, докато крал Роланд Втори се биел с Първите в Речните земи в търсене на злато и слава.

Завоеванията обаче се оказали по-трудни за постигане, отколкото той си мислел. След няколко малки, безсмислени победи той се озовал срещу Тристифър Четвърти, Чука на справедливостта. Последният наистина велик крал на Първите хора нанесъл на Роланд Арин съкрушителна загуба и друга, още по-лоша — на следващата година. Уплашен за живота си, Негова милост се оттеглил в замъка на един от верните си съюзници, андалски лорд, само за да бъде предаден и върнат на Тристифър в окови. Четири години след като тръгнал от Долината, окъпан във великолепие, крал Роланд Втори бил обезглавен в Стария камък от самия Чук на справедливостта.

Малцина скърбели за него в Долината, където, войнствеността и суетата му не му били спечелили приятели. Когато брат му Робин Арин го наследил, работата по Орлово гнездо продължила. Трябвало обаче да минат още четирийсет и три години и да се изредят четирима крале, преди замъкът да бъде завършен и да стане обитаем. Майстер Куинс, първият от ордена си, служил там, обявил Орлово гнездо за „най-великолепното здание, създавано някога от човешки ръце, дворец, достоен за самите богове. Със сигурност дори Небесният отец няма такъв палат“.

Оттогава и досега Орлово гнездо си остава домът на Арин през пролетта, лятото и есента. През зимата ледът, снегът и виещите ветрове правят изкачването невъзможно, а самия замък — необитаем, но през лятото той се къпе в хладния, свеж планински бриз, приятно място е за уединение от непоносимата жега в Долината. Няма друг такъв замък в целия свят или поне няма сведения за такъв, който да може да се мери с него.

Орлово гнездо никога не е било превземано със сила. За да го щурмува, нападателят ще трябва първо да превземе Лунните порти в подножието на планината, сами по себе си внушителна крепост. Ако постигне това, остава дългото изкачване, а междувременно не по-малко от три междинни замъка: Камък, Сняг и Небе пазят криволичещия път нагоре по планината.

Тази поредица от защитни съоръжения прави приближаването до Орлово гнездо достатъчно мъчно, но дори ако нападателят успее да преодолее всеки от междинните замъци поред, след това ще се намери в основата на отвесна скала със самото Орлово гнездо на още шестстотин стъпки над него, достижимо само с въже или стълба.

Не е чудно, че рядко е имало сериозни опити за обсада на Орлово гнездо. От завършването му Арините винаги са знаели, че имат непревземаема крепост, в която да се оттеглят при нужда. Майстерите, служили на Арин, всички до един изучавали изкуството на войната, са единодушни в убедеността си, че замъкът не може да бъде превзет… освен може би с дракони, както доказала Висения Таргариен, когато се приземила във вътрешния двор на Орлово гнездо с дракона си Вхагар и убедила майката на последния крал Арин да се преклони пред Егон Таргариен и да предаде Соколовата корона.

Почти триста години са минали от този ден обаче, а и последният дракон отдавна е умрял в Кралски чертог, така че бъдещите владетели на Орлово гнездо могат отново да спят спокойно, със знанието, че великолепният им замък е неуязвим и непревземаем вовеки.

Струва си да се спомене статуята в леса на боговете в Орлово гнездо, изящно изображение на плачещата Алиса Арин. Според легендата, преди шест хиляди години Алиса видяла смъртта на съпруга си, братята си и синовете си, но не проляла нито сълза. Затова боговете я наказали, като отказали да й дадат покой, докато сълзите й не стигнат до Долината. Огромният водопад на Великанската пика е известен като Сълзите на Алиса, понеже водите се спускат от такава височина, че се превръщат в мъгла много преди да стигнат земята.

Доколко е вярна легендата? Алиса Арин наистина е живяла, това до голяма степен е сигурно, но е малко вероятно да е живяла преди шест хиляди години. „Истинна история“ предполага четири хиляди, докато Денестан намалява наполовина тази цифра в своите „Въпроси“.