Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмните му материи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Subtle Knife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

История

  1. — Добавяне

5.
Пистата

— Уил! — повика го Лира. Говореше тихо, но въпреки това успя да го стресне. Беше седнала на пейката до него, а той не я беше усетил.

— Откъде идваш?

— Намерих моя учен! Жена е и се казва доктор Малоун. Има една машина, която показва Праха, и тя може да я накара да проговори…

— Не видях кога си дошла.

— Защото не гледаше. Сигурно си мислел за нещо. Хубаво е, че те намерих. Знаеш ли, няма нищо по-лесно от това да надхитриш някого. Виж!

Към тях се приближаваха двама полицаи, мъж и жена, в бели летни ризи с къс ръкав. Носеха радиостанции и палки, а очите им гледаха с подозрение. Но още преди да са стигнали пейката, Лира вече беше станала и вървеше към тях.

— Извинете, можете ли да ми кажете къде е музеят? — попита тя. — Двамата с брат ми трябваше да се срещнем там с родителите ни, но се загубихме.

Полицаят погледна към Уил, който вътрешно кипеше от гняв, но сега само сви небрежно рамене, сякаш искаше да каже: „Да, така е, изгубихме се. Глупава работа, а!“

Мъжът се усмихна.

— Кой музей? „Ашмоулиън“ ли? — попита жената.

Лира кимна и си даде вид, че слуша внимателно обясненията й.

— Благодаря — каза Уил и се изправи.

Двамата тръгнаха, без да се обръщат, но знаеха, че полицаите вече са изгубили интерес към тях.

— Видя ли? — побутна го Лира. — Ако са те търсели, аз ги пратих за зелен хайвер. И през ум няма да им мине, че си ти, защото им казах, че съм ти сестра. Най-добре да остана с теб — добави тя свадливо. — Защото сам няма да се оправиш.

Уил не каза нищо. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите от гняв и уплаха. Не след дълго стигнаха до кръгла постройка с огромен оловен купол, а площадът около нея беше заобиколен от каменни университетски сгради с цвят на мед. Недалеч се виждаше църква, а над високите стени се подаваха короните на стари дървета. Следобедното слънце озаряваше всичко наоколо с топлите си лъчи и обагряше дори и въздуха в същия цвят на тежко златисто вино. Всичко беше притихнало, дори и шумът на уличното движение долиташе далечен и приглушен.

Лира най-сетне усети настроението на Уил и спря.

— Какво има?

— Когато говориш с хората, ти им привличаш вниманието! — изрече той с треперещ глас. — Трябва просто да си кротуваш и те няма да те забележат. Правя го цял живот. Знам как. А ти им се навираш в очите. Не биваше да постъпваш така. Това не е игра. Държиш се несериозно.

— Така ли мислиш? — избухна тя. — Какво си въобразяваш, че не знам как се лъже? Аз съм най-добрата лъжкиня на света! Но теб не съм те лъгала, няма и да те излъжа, кълна се! Ти си в опасност и ако не го бях направила, щяха да те хванат. Не ги ли видя как те гледаха? Да, гледаха те! Ти не внимаваш. И ако питаш мен, несериозният си ти!

— Ако съм несериозен, какво правя тук с теб, вместо да съм някъде на мили от това място? Или да се крия в онзи спокоен град? Имам си достатъчно работа, а съм дошъл да се разправям с твоята! Не ми казвай, че съм несериозен!

— Дошъл си, защото трябваше да дойдеш! — тропна с крак Лира. Не можеше да й говори така, тя беше благородничка. Беше Лира. — Ако не го беше направил, никога нямаше да разбереш нищо за баща си. Правиш го за себе си, а не заради мен.

Двамата се караха разпалено, но без да повишават глас, за да не нарушават безметежното спокойствие на площадчето. Ала при тези думи Уил спря като закован и се облегна на стената, край която вървяха. Лицето му беше побеляло.

— Откъде знаеш за баща ми? — попита едва чуто.

— Нищо не знам — отвърна тя по същия начин. — Знам само, че го търсиш. Нищо повече не съм питала.

— Кого не си питала?

— Алетиометъра, разбира се.

Трябваха му няколко мига да разбере за какво говори момичето, а когато осъзна за какво става дума, видът му беше толкова гневен и недоверчив, че тя побърза да измъкне алетиометъра от раницата.

— Добре, добре, ей сега ще ти покажа!

Лира седна на каменния бордюр около тревата в средата на площада и се наведе над златния уред. Завъртя стрелките и зачака тънката да спре на първите три символа, после повтори същата операция все така чевръсто. Уил внимателно се оглеждаше, но наблизо нямаше никой. Група туристи гледаха нагоре към купола, по улицата мина количка за сладолед, но никой не се интересуваше от тях.

Лира примигна и въздъхна, сякаш се събуждаше от сън.

— Майка ти е болна — каза тя тихо. — Но е на сигурно място. За нея се грижи една жена. А ти си взел някакви писма и си избягал. Имало е и един мъж, сигурно крадец, и ти си го убил. Сега търсиш баща си и…

— Добре, млъкни! — прекъсна я Уил. — Достатъчно. Нямаш право да си вреш носа в живота ми. Не го прави повече. Това е шпиониране.

— Аз знам кога да спра да питам — сопна се тя. — Виж какво, алетиометърът е почти като човек. Усещам го кога се сърди и кога не иска да ми каже нещо. Но когато ти се появи изневиделица вчера, трябваше да го попитам кой си и дали не си опасен. Трябваше. И той ми каза… каза ми, че си убиец, и аз си помислих, че това е хубаво, защото мога да ти вярвам. Но досега не го бях питала нищо друго. Ако искаш да спра, ще спра още сега, обещавам. Това не е като да надничаш през ключалката. Ако просто шпионирах хората, алетиометърът щеше да спре да работи. Знам го така добре, както познавам моя Оксфорд.

— Можеше да попиташ мен, вместо това нещо. То каза ли дали баща ми е жив или умрял?

— Не, защото не съм го питала.

Уил уморено подпря главата си с ръце.

— Какво пък — каза той накрая, — изглежда ще трябва да си вярваме.

— Няма проблем. Аз ти вярвам.

Уил кимна намръщено. Беше толкова уморен, а в този свят не виждаше и най-малка възможност да се наспи. Лира не се отличаваше с особена чувствителност, но този път нещо я накара да се вгледа в него. Помисли си, че сигурно се бои, но успява да овладее страха си — като Йорек Бирнисон, като самата нея пред колибата край замръзналото езеро.

— Уил — обади се тя. — Няма да те издам на никого. Обещавам.

— Добре.

— Веднъж вече го сторих. Предадох един приятел и това е най-лошото, което някога съм правила. Мислех, че му спасявам живота, а всъщност го заведох на възможно най-опасното място. Мразех се, че съм била толкова глупава. Затова ще направя всичко възможно да внимавам, за да не предам и теб.

Уил не каза нищо, само разтърка очи и примигна, за да прогони съня.

— Не можем да използваме прозореца в близките часове — каза той. — И изобщо не биваше да преминаваме отсам през деня. Може някой да ни види. А сега ще трябва да чакаме още няколко часа…

— Гладна съм — заяви Лира.

— Сетих се! — възкликна момчето. — Можем да идем на кино.

— Къде да идем?

— Ще ти покажа. Можем да си внесем и храна.

Близо до центъра, на десетина минути път, имаше кино. Уил взе билети, купи по един хотдог, пуканки и кока-кола и двамата се вмъкнаха в салона тъкмо когато филмът започваше.

Лира беше опиянена. Беше гледала да прожектират фотограми, но нищо в нейния свят не я беше подготвило за киното. Тя изгълта сандвича и пуканките, изпи на един дъх кока-колата и се отдаде на удоволствието от филма, като охкаше и се смееше на глас. За щастие публиката беше доста шумна, имаше много деца и възбудата й не направи впечатление на никого. Уил тутакси затвори очи и се унесе в сън.

Събуди се едва когато чу тракането на столовете и усети, че хората се раздвижват. Той примигна на светлината и погледна часовника си. Осем и четвърт. Лира излезе от киното неохотно.

— Това е най-хубавото нещо, което съм виждала в живота си! — възкликна тя. — Не знам защо не са го измислили и в моя свят. Ние правим някои неща по-добре от вас, но това е по-хубаво от всичко, което имаме!

Уил дори не си спомняше кой филм са гледали. Навън все още беше светло и улиците бяха пълни с хора.

— Искаш ли да гледаме още един?

— Да!

Така стигнаха до следващото кино, на няколкостотин метра от първото, и повториха опита. Лира качи крака на седалката и обгърна коленете си с ръце, а Уил се отпусна и се унесе. Когато излязоха от киното, вече беше почти единайсет. Бяха убили няколко часа.

Лира отново беше гладна. Купиха си хамбургери от един фургон и ги изядоха на крак, докато вървяха. И това беше ново за нея.

— Ние винаги сядаме да се храним на маса. Никога не съм виждала някой да върви и да яде. Този свят се отличава от нашия по толкова много неща. Например уличното движение. На мен не ми харесва. Виж, киното ми допада, хамбургерите също. Много даже. И онази жена, доктор Малоун — тя ще накара машината да говори с думи. Знам го. Утре ще отида там и ще видя как напредва. Бас държа, че ще мога дай помогна с нещо. Може би ще успея да накарам учените да й дадат парите, които й трябват. Знаеш ли как го направи баща ми, лорд Азриел? Изигра ги…

Докато вървяха по Банбъри роуд, тя му разказа за онази вечер, когато се криеше в гардероба, докато баща й показваше на Професорите отрязаната глава на Станислаус Груман във вакуумното сандъче. И тъй като Уил беше добър слушател, някак от само себе си продължи нататък и му разказа цялата си история — от бягството си от апартамента на госпожа Колтър до онзи ужасен момент, когато разбра, че е отвела Роджър до смъртта му върху заледените скали на Свалбард. Уил не се намесваше, но си личеше, че слуша с внимание и съчувствие. Разказът й за пътуването с балона, за бронираните мечки и вещиците, за дългата ръка на Църквата беше не по-малко фантастичен от собствените му блянове за красивия град край морето, толкова спокоен, тих и безлюден. Значи те също можеха да се сбъднат!

По някое време двамата стигнаха до околовръстния път и габърите. Сега движението беше съвсем намаляло — минаваше по някоя кола веднъж на минута-две. И прозорецът си беше на мястото. Уил се усмихна. Всичко щеше да бъде наред.

— Почакай, когато няма да има коли — каза той. — Аз минавам сега.

Миг по-късно вече беше на тревата под палмите, а след секунда се появи и Лира.

Имаха чувството, че отново са у дома. Топлата ласкава нощ, ароматът на цветя и море, тишината — всичко това ги обгръщаше като спокойна вода.

Лира се протегна и се прозя, а на Уил му се струваше, че от плещите му се е смъкнал огромен товар. Беше го носил цял ден и едва сега усети, че бремето е било на път да го смаже — но в този миг се чувстваше безтегловен, свободен и умиротворен.

Внезапно Лира го сграбчи за ръката. И в същия миг Уил разбра какво я е накарало да го направи.

Някъде из малките улички зад кафенето някой пищеше.

Уил хукна по посока на звука, а Лира го последва по тясната уличка, слабо осветена от луната. След няколко завоя излязоха на площадчето с каменната кула, която бяха видели сутринта.

Двайсетина деца бяха наобиколили кулата в полукръг. Някои държаха пръчки, а други хвърляха камъни срещу някого или нещо, което бяха притиснали до стената. Отначало Лира си помисли, че е друго дете, но писъкът, който долиташе оттам, не беше човешки. Децата също пищяха, не толкова от омраза, колкото от страх.

Уил се втурна и издърпа едно дете от кръга. Беше момче, горе-долу на неговата възраст, облечено в раирана фланелка. Другите деца се обърнаха към него. Анджелика и братчето й също бяха там с камъни в ръце. Очите на всички горяха с някакъв безумен пламък.

Никой не пророни и дума, само пищенето не секваше. И тогава Уил и Лира я видяха — шарена котка, която се притискаше до стената на кулата. Ухото й беше разкъсано, а опашката висеше като пречупена. Беше същата котка от Съндърланд авеню, двойничката на Мокси, която беше отвела Уил до прозореца.

Щом я видя, той блъсна момчето настрана и тръгна към нея. Хлапето падна на земята, но само след миг скочи на крака, разтреперано от гняв. Другите го задържаха, а в това време Уил коленичи до котката.

Пое я в ръцете си и тя се сгуши на гърдите му. Изправи се с лице към децата и Лира за миг изпита безумното чувство, че най-сетне е намерил демона си.

— Защо мъчите котката? — попита Уил, но никой не можеше да му отговори.

Децата стояха разтреперани пред гнева му, стиснали пръчките и камъните в ръце, но безмълвни.

Тогава прокънтя ясният глас на Анжелика:

— Вие не сте оттук! Не сте от Читагазе! Не знаете нищо за Привиденията, нито за котките! Вие не сте като нас!

Момчето с раираната фланелка, което Уил беше съборил на земята, трепереше от ярост и ако не беше котката, щеше да се нахвърли върху него с юмруци, със зъби и нокти. Самият Уил с радост би го натупал — между тях сякаш прелитаха искри на омраза, които само насилието би могло да угаси. Но момчето се боеше от котката.

— Откъде сте? — процеди то презрително.

— Няма значение откъде сме. Ако ви е страх от котката, аз ще ви отърва от нея. За вас може да е лош късмет, но за нас е точно обратното. Сега се махайте!

За миг Уил си помисли, че омразата им ще надделее над страха, и се приготви да остави котката на земята и да се бие, но тогава някъде зад тях прозвуча тихо утробно ръмжене. Там стоеше Лира, сложила ръка на гърба на огромен петнист леопард, чиито зъби зловещо проблясваха в отворената паст. Дори Уил, който позна Панталеймон, за миг се уплаши. Въздействието му върху децата беше драматично — те се обърнаха и хукнаха, без да се обръщат назад. След няколко секунди площадът опустя.

Нещо накара Лира да вдигне поглед нагоре към кулата. За част от секундата й се мярна нечие лице, което надничаше над бойниците на самия връх. Но това не беше лице на дете, а на млад мъж с къдрава коса.

След половин час двамата бяха в стаите над кафенето. Уил беше намерил кутия кондензирано мляко, което котката беше излапала лакомо и сега си ближеше раните. Панталеймон от любопитство се превърна в котка и животинчето отначало се наежи недоверчиво, но скоро разбра, че каквото и да представлява, той не е нито котка, нито крие някаква заплаха, и престана да му обръща внимание.

Лира наблюдаваше с изумление грижите на Уил за животното. Единствените животни, от които се интересуваха в нейния свят, бяха работните — естествено, бронираните мечки не влизаха в сметката. В колежа „Джордан“ държаха котки, за да гонят мишките, но не и за домашни любимци.

— Мисля, че опашката й е счупена — каза Уил. — Не знам как да й помогна. Може пък сама да зарасне. Ще й намажа ухото с мед. Някъде бях чел, че е антисептичен…

Дали беше така или не, никой не можеше да каже, защото котката яростно започна да се ближе, но поне раната стана по-чиста.

— Сигурен ли си, че си видял точно нея? — попита Лира.

— Да. Пък и щом тук толкова се плашат от котките, едва ли ще има други наоколо. Сигурно не е успяла да намери обратния път.

— Те просто са луди — заяви Лира. — Щяха да я убият. Никога не съм виждала такива деца.

— Аз съм виждал — каза Уил.

Но изражението му беше такова, че тя не посмя да пита. Знаеше, че няма да попита и алетиометъра.

Беше толкова уморена, че скоро отиде да си легне, и тутакси се унесе.

 

Малко по-късно, когато котката заспа, свита на кравайче, Уил излезе на балкона с чаша кафе и зеления кожен несесер. Светлината, която идеше от стаята, му позволяваше да чете, а той искаше да прегледа най-сетне писмата.

Те не бяха много. Бяха писани на пощенска хартия с черно мастило. Писал ги беше човекът, когото жадуваше да открие. Уил прокара пръсти по листовете, вдигна ги и ги притисна до лицето си. Искаше да вдъхне с тях частица от душата на баща си, да усети присъствието му. После зачете.

Феърбанкс, Аляска

19 юни 1985 г., сряда

 

Скъпа моя,

Тук цари истински хаос, в който понякога се усеща нещо разумно. Всичкият ни багаж е тук, но нашият физик, гениален луд на име Нелсън, не се е погрижил да закарат балоните му в планината. Сега трябва да седим и да си клатим краката, докато той търси транспорт. Затова пък имам възможност да си поговоря с един стар познат, когото срещнах миналия път — казва се Джейк Питърсън и е златотърсач. Открих го в един мръсен бар и докато се надвиквахме с бейзболния мач по телевизията, аз го попитах за аномалията. Той не искаше да говори в бара, а ме заведе в квартирата си. Една бутилка „Джак Даниелс“ му развърза езика. Не я бил виждал, но познавал някакъв ескимос, който можел да ми каже повече. Онзи разправял, че имало врата към света на духовете — тук я знаели от векове. Някакъв знахар пръв минал през нея и се върнал с трофей. Други изобщо не се върнали. Старият Джейк обаче имал карта на района и си бил отбелязал мястото, което му посочил неговият човек. (За всеки случай, координатите са 69°02′11″N, 157°12′19″W, на едно разклонение на Лукаут Ридж, миля или две северно от река Колвил.) После се заприказвахме за друга арктическа легенда — един норвежки кораб, който от шейсет години плавал без екипаж и така нататък. Археолозите са свестни хора, нямат търпение да се заловят за работа, но сдържат яда си към Нелсън и неговите балони. Никой от тях не е и чувал за аномалията и аз нямам никакво намерение да им отварям очите. Обичам ви и ви прегръщам и двамата.

Джони

Умиат, Аляска

22 юни 1985 г, събота

 

Скъпа моя,

Нарекох нашия физик Нелсън гениален луд, но той съвсем, не е такъв и вече нямам никакви съмнения, че и той търси аномалията. Забавянето във Феърбанкс е било режисирано от него. Можеш ли да си представиш — знаел е, че останалите от екипа не биха се съгласили да чакат, освен ако не го налага някаква неотстранима пречка, например липсата на транспорт, затова пратил нареждане да отменят поръчката за превоз. Аз го открих съвсем случайно и тъкмо смятах да му поискам обяснение, когато го чух да говори по радиостанцията с някого и да му описва аномалията. Представи си, само дето не знаеше къде се намира! По-късно го почерпих чашка-две и започнах да се правя пред него на глуповат войник, стар арктически вълк, но толкова далеч от науката, колкото небето от земята. Настъпих го по мазола — тръгнах да му разправям, че науката нищо не може да обясни, например за Йети, и все в тоя дух. Наблюдавах го внимателно, после му подметнах за аномалията — че уж имало някаква стара ескимоска легенда за врата към света на духовете. Невидима врата някъде около Лукаут Ридж, накъдето сме се запътили. И знаеш ли, той като че се вцепени. Веднага разбра за какво говоря. Аз си дадох вид, че не забелязвам, и продължих да бъбря за магии, разказах му една история за леопарди в Заир. Надявам се, че ме е взел за тъпа суеверна фуражка. Но вече съм сигурен, Илейн, той също я търси. Въпросът е дали да му кажа, или да си мълча. Трябва да разбера най-напред каква игра играе. Обичам ви.

Джони

Колвил Бар,

Аляска, 24 юни 1985 г.

 

Скъпа моя,

Известно време няма да имам възможност да ти пиша. Това е последният град, преди да започнем изкачването на Брукс Рейндж. Археолозите нямат търпение да стигнат дотам. Един от тях е убеден, че ще намери доказателства за ранни човешки селища, no-стари, отколкото някой може да си представи. Попитах го колко по-стари и на какво се дължи тази убеденост. Той ми разказа за някакъв резбован зъб от нарвал, който открил при предишната експедиция. Бил на невъобразима възраст, далеч по-стар, отколкото се смятало за възможно. Отново аномално явление. Няма ли да е странно, ако те са дошли от някакъв друг свят през моята аномалия? Физикът Нелсън, който сега ми е пръв приятел, напоследък ме изпробва — постоянно ми прави намеци, че знае, че аз знам, че знае, и така нататък. А аз се правя на майор Пари — надежден човек, но малко ограничен. Вече ми е ясно — може да е със солидна академична подготовка, но го финансира Министерството на отбраната. Знам кодовете им, пък и така наречените му метеорологични балони се оказаха нещо съвсем, друго. Погледнах в сандъците — противорадиационна екипировка, ако изобщо разбирам нещо от тези работи! Та, много ми е съмнителен. Засега се придържам към първоначалния си план — ще отведа археолозите до мястото на разкопките и ще тръгна сам да търся аномалията. Ако случайно се натъкна на Нелсън около Лукаут Ридж, ще импровизирам.

Няколко часа no-късно. Имах голям късмет. Запознах се с приятеля на Джейк Питърсън, ескимоса Мат Кигалик. Джейк ми беше казал къде да го търся, но не се надявах да го намеря там. От него разбрах, че Съветите също търсели аномалията. В началото на годината се бил натъкнал в планината на някакъв човек и няколко дни тайно го наблюдавал. Оказал се прав — човекът бил руски шпионин. Повече нищо не ми каза. Останах с впечатлението, че му е видял сметката. Той обаче ми описа аномалията. Била нещо като пролука, прозорец във въздуха. Гледаш през него и виждаш друг свят. Не било лесно да го забележиш обаче, защото оттатък било съвсем същото като тук — скали, мъх и така нататък. Намирал се на северния бряг на малък поток, на петдесетина стъпки в западна посока от висока скала, която имала формата на седяща мечка. Координатите, които ми даде Джейк, не били съвсем верни — не 11, a 12′N.

Пожелай ми късмет, скъпа. Ще ти донеса трофей от света на духовете. Целуни от мен нашето момченце.

Винаги твой, Джони

 

Уил усети, че главата му се върти.

Баща му описваше точно същото, което самият той беше открил под габърите. И той беше намерил прозорец — дори използваше същата дума! Значи Уил беше на верен път! А онзи мъж искаше да разбере… Значи беше опасно.

Писмото беше писано година след раждането на Уил. Шест години по-късно дойде онова утро в супермаркета, когато разбра, че майка му е в ужасна опасност и че трябва да я защити. А през последвалите месеци у него бавно се оформяше убеждението, че опасността е в собствените й мисли, и това затвърди решимостта му да я защитава.

Докато един ден внезапно го връхлетя прозрението, че в крайна сметка опасността не е само в съзнанието й. Някой наистина я преследваше. Трябваха му тези писма, тази информация.

Той нямаше представа за какво е всичко това, но дълбоко в себе си беше щастлив, че има нещо толкова важно, което го свързва с баща му. Че Джон Пари и синът му са открили независимо един от друг нещо наистина изключително. Когато се срещнеха, щяха да си поговорят за това и бащата щеше да е горд, че синът е тръгнал по стъпките му.

Нощта беше тиха и морето беше гладко и спокойно. Уил прибра писмата и си легна.