Серия
Тъмните му материи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Subtle Knife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004


11.
Храмът

Уил спа неспокойно в голямата бяла вила в парка, измъчван от сънища, които бяха едновременно тревожни и сладки. Искаше да се събуди и в същото време копнееше сънят да продължи. Когато най-сетне отвори очи, беше толкова замаян, че едва успя да помръдне. С усилие седна и тогава видя, че превръзката се е разхлабила и леглото му е цялото в кръв.

Изправи се с мъка и тръгна надолу към кухнята в прашната тишина на слънчевото утро. С Лира бяха спали в стаите за прислугата на таванския етаж, защото огромните легла с колони във великолепните спални долу им се бяха сторили прекалено потискащи, и сега слизането му се удаде с труд.

— Уил! — загрижено го посрещна тя и му помогна да седне.

Виеше му се свят. Сигурно беше изгубил много кръв. Всъщност беше повече от сигурно — всичко говореше за това, а и ръката му продължаваше да кърви.

— Тъкмо правех кафе — каза Лира. — Ще пийнеш ли най-напред, или първо да те превържа? Както кажеш ти. Тук в хладилния шкаф намерих яйца, но нямаше боб.

— В къща като тази трудно ще намериш боб. Най-напред ме превържи. Има ли топла вода? Искам да се измия. Виж на какво приличам…

Лира му наля топла вода, а той се съблече по гащета. Прекалено зле се чувстваше, за да се притеснява, затова пък на Лира й стана неловко и излезе. Уил се изми колкото можа и се избърса с кърпите, които висяха над печката.

Лира се върна с чисти дрехи — риза, платнен панталон и колан. Когато момчето се облече, тя разкъса на ленти една кърпа и отново му направи стегната превръзка. Притесняваше я ръката му — раната не само кървеше, но и цялата ръка беше подута и зачервена. Той обаче не каза нищо и Лира също предпочете да си замълчи.

След като направи кафето и препече няколко корави филийки, двамата ги отнесоха в огромната стая в предната част на къщата, която гледаше към града. След закуската Уил се почувства малко по-добре.

— Най-добре питай алетиометъра какво да правим нататък — предложи той. — Или вече си го питала?

— Не съм. Отсега нататък ще правя само онова, което ти кажеш. Снощи си мислех да го попитам, но не го направих. Ще го направя само ако ти ме помолиш.

— Тогава действай. Сега тук не сме в по-голяма безопасност, отколкото в моя свят. Да вземем дори само брата на Анджелика. Ако…

— Уил, има нещо, което не ти казах вчера — прекъсна го Лира. — Трябваше да ти съобщя, но се случиха толкова неща. Извинявай…

Разказа му какво беше видяла от прозореца на кулата, докато Джакомо Парадизи го превързваше — как Привиденията бяха нападнали Тулио, а Анджелика я беше видяла и я беше погледнала с омраза. Разказа му и за заканата на Паоло.

— Помниш ли, когато за пръв път говорихме с тях? Паоло понечи да каже нещо, а тя го плесна и не му позволи да продължи. Според мен той искаше да каже, че Тулио е отишъл да вземе кинжала и затова всички деца са тук. Ако ножът е у тях, биха могли да правят каквото си искат, могат дори да пораснат, без да се боят от Привиденията.

— Какво стана, когато го нападнаха? — прекъсна я Уил.

За нейна изненада се беше привел напред и я гледаше настойчиво.

— Ами… Започна да брои камъните по стената. Опипваше ги… Но не можа да довърши. Накрая като че загуби интерес и спря. После си остана така. Защо? — попита, като видя изражението му.

— Защото… Мисля си, че все пак Привиденията може да идват от моя свят. Щом карат хората да се държат по този начин, никак няма да е чудно. Може да са преминали отсам, когато от Гилдията са отворили първия прозорец.

— Но в твоя свят няма Привидения! Ти да си чувал някога за тях?

— Може да не се наричат така. Да не са Привидения, а нещо друго.

Лира не го разбираше, но не искаше да настоява. Бузите му бяха червени, а погледът — трескав.

— Както и да е — каза тя, — важното е, че Анджелика ме видя на прозореца. И сега всички вече знаят, че ножът е у нас. Тя сигурно си мисли, че брат й е пострадал по наша вина. Съжалявам, Уил, трябваше да ти кажа по-рано. Но имаше толкова други неща…

— Добре де — прекъсна я момчето, — това едва ли променя нещо. Той измъчваше стареца и щеше да убие и нас, ако знаеше как да използва ножа. Трябваше да го спрем.

— Така е, Уил, но ми е неприятно. Все пак й е брат. Ако бяхме на тяхно място, и ние щяхме да искаме да се доберем до ножа.

— Права си, но не можем да се върнем назад и да променим стореното. Ножът ни беше нужен, за да си върнем алетиометъра, и ако можехме да минем без бой, щяхме да го направим.

— Така е — съгласи се тя.

Също като Йорек Бирнисон, Уил беше боец и когато казваше, че би предпочел да се мине без бой, значи беше така. Лира знаеше, че не го казва от малодушие, а от пресметливост. Сега се беше успокоил и бузите му отново бяха бледи, а погледът му бе вперен замислено напред.

— Може би сега е по-важно да мислим за сър Чарлз и за госпожа Колтър — промълви той. — Телохранителите й, за които говореше сър Чарлз, са без демони и може би ще могат да се справят с Привиденията. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Привиденията може би се хранят с демоните на хората.

— Но децата също имат демони! А те не нападат деца. Не може да е това.

— Вероятно има разлика между демоните на децата и на възрастните. Всъщност сигурен съм, че има разлика. Ти каза, че демоните на големите не променят формата си. Може би е свързано с това. Щом тези нейни войници изобщо нямат демони, нищо чудно ефектът да е същият…

— Да — съгласи се Лира. — Може. Но тя така или иначе нямаше да се уплаши от Привиденията. Тя от нищо не се бои! И е толкова умна, Уил, и толкова безжалостна и жестока, че може да ги командва, бас държа. Ще ги накара да й се подчинят, както кара хората. Лорд Бореал е силен и умен, но тя ще го примами да играе по нейната свирка още преди да се е усетил. Ох, Уил, като си помисля само на какво е способна, и пак ме хваща страх… Ще попитам алетиометъра. Слава богу, че успяхме да си го върнем.

Момичето разгърна увития в кадифе пакет и ласкаво прокара пръсти по масивното злато.

— Ще питам за баща ти и как можем да го намерим. Погледни, нагласям стрелките.

— Не, най-напред питай за майка ми. Искам да знам дали е добре.

Лира кимна, завъртя стрелките и постави алетиометъра в скута си. Уил се загледа в тънката стрелка, която препускаше по циферблата и замираше, после отново тръгваше, бърза като лястовичи полет. Очите на Лира бяха ясни и искряха от някакво вътрешно разбиране.

Тя примигна и вдигна поглед.

— Още е добре. Онази приятелка, която се грижи за нея, е много свястна жена. Никой не знае къде е майка ти и тя няма да я предаде.

Уил не беше осъзнавал колко е притеснен. При тази хубава новина усети, че се отпуска, но заедно с напрежението, което напускаше тялото му, болката от раната стана още по-остра.

— Благодаря — каза той. — А сега питай за баща ми… Но още преди да довърши, отвън долетя вик.

В най-отдалечената част на парка, точно до крайните къщи на града сред дърветата се забелязваше някакво движение. Панталеймон се превърна в рис и се втурна към отворената врата. Очите му святкаха свирепо.

— Децата са! — съобщи той.

Лира и Уил скочиха на крака. Децата едно по едно излязоха иззад прикритието на дърветата. Бяха към петдесетина. Много от тях носеха тояги. Начело вървеше момчето с раираната фланелка и държеше нещо, което приличаше на пистолет.

— Ето я и Анджелика! — прошепна Лира.

Анджелика беше точно зад момчето и го побутваше да върви. Точно зад тях крачеше малкият Паоло и крещеше възбудено. Другите деца също надаваха викове и размахваха юмруци във въздуха. Две от тях мъкнеха тежки пушки. Уил и преди беше виждал такива деца, но не толкова много, пък и в неговия свят децата не носеха оръжие.

Всички крещяха, но гласът на Анджелика се открояваше сред останалите:

— Вие убихте брат ми и откраднахте ножа! Убийци! Вие го пратихте на Привиденията! Вие причинихте смъртта му и ние ще убием вас! Няма да се измъкнете! Ще ви убием, както вие убихте него!

— Уил, можеш да отвориш прозорец! — извика Лира и го сграбчи за здравата ръка. — Можем лесно да се измъкнем…

— Да, и къде ще се озовем? В Оксфорд, на няколко крачки от къщата на сър Чарлз, и то посред бял ден. Или на главната улица под някой автобус. Не мога да отварям току-така и да разчитам, че ще улуча. Трябва първо да погледна и да видя къде сме, а за това е нужно време. Зад къщата има горичка, ако успеем да стигнем дотам, ще сме на по-сигурно място.

Лира беше бясна.

— Трябваше да я убия вчера! — възкликна тя. — С нищо не е по-добра от брат си! Иска ми се…

— Млъкни и върви — прекъсна я Уил.

Той провери дали ножът е здраво закрепен за колана, а Лира метна на гръб раницата с алетиометъра и писмата. Двамата изтичаха през огромния хол, където стъпките им прокънтяха, по коридора и оттам в кухнята. След миг се озоваха в покрития с плочи двор. Една врата в стената водеше към малка градина, където под утринното слънце зрееха зеленчуци и подправки.

Краят на гората беше на няколкостотин метра и трябваше да изкачат открит затревен склон. Вляво, на едно възвишение, по-близо до вилата, се издигаше малка постройка, кръгла и наподобяваща храм, с открит горен етаж, от който можеше да се види градът.

— Давай нататък! — извика Уил, макар че предпочиташе да си легне и да затвори очи.

Двамата хукнаха през тревата. Панталеймон летеше над тях и зорко оглеждаше околността. Ала тревата беше жилава и висока до глезените и Уил успя да пробяга само няколко крачки.

Лира се обърна и видя, че почти е спрял. Децата още не ги бяха забелязали. Те все още бяха пред къщата и сигурно щеше да им трябва време, докато обиколят всички стаи…

Ала Панталеймон изчурулика тревожно. Едно момче стоеше на отворения прозорец на втория етаж и сочеше към тях. Чу се вик.

— Хайде, Уил! — отчаяно изрече Лира.

Тя сграбчи здравата му ръка и го затегли напред. Уил обаче беше твърде изтощен, за да върви по-бързо.

— Не можем да стигнем до дърветата — каза той. — Много са далече. Ще отидем до онази постройка. Ако затворим вратата, може би ще успеем да ги задържим достатъчно и накрая да се измъкнем…

Панталеймон се устреми напред и Лира изохка. Уил почти физически усети връзката помежду им — демонът теглеше напред, а момичето се опитваше да го задържи. Запрепъва се през гъстата трева, докато Лира тичаше напред да погледне, после се връщаше да му помогне и отново хукваше, докато стигнаха до каменната площадка пред сградата.

Вратата под малкия портик беше отключена и двамата се озоваха в кръгла гола стая с няколко статуи на богини в нишите по стената. В средата на помещението имаше вита стълба от ковано желязо, която извеждаше на горния етаж. Нямаше ключ, с който да заключат вратата, затова двамата се качиха по стълбата и излязоха на откритата площадка, явно предназначена за отдих. Нямаше стени, нито прозорци, а само редица от арки, които крепяха покрива. Под всяка арка имаше парапет, достатъчно висок, за да се облегне човек, а отдолу полегато се спускаше керемиденият покрив.

Те се огледаха и видяха гората примамливо близко. От другата страна беше вилата, а още по-нататък, отвъд парка, се виждаха червеникаво-кафявите покриви на града и издигащата се над тях кула.

Над сивите бойници се виеха гарвани и Уил усети, че му се повдига, когато осъзна какво ги е привлякло нататък. Но нямаше време да се наслаждават на гледката. Най-напред трябваше да се оправят с децата, които тичаха към убежището им и крещяха от ярост и възбуда. Момчето най-отпред забави крачка и вдигна пистолета. Отекнаха два изстрела, последвани от нови викове:

— Крадци!

— Убийци!

— Ще ви избием!

— Вие ни откраднахте ножа!

— Какво търсите тук?

— Всички ще умрете!

Уил не им обърна внимание. Беше извадил ножа и сега бързо отваряше прозорец, за да види къде се намират, но тутакси се отдръпна. Лира също надникна и отстъпи разочарована. Висяха във въздуха на петнайсет метра височина, а под тях минаваше оживено шосе.

— Естествено — въздъхна Уил. — Нали изкачихме склона. Сега сме в капан. Можем само да ги задържим и това е всичко.

Децата се стълпиха на вратата. Виковете им отекваха в празната зала и още повече ги възбуждаха. После прозвуча изстрел, неправдоподобно силен, последван от втори и виковете като че се промениха. Металната стълба затрепери от тропота на крака.

Лира се притискаше до стената вцепенена, но Уил все още стискаше ножа. Той се приближи до капандурата, пресегна се и замахна. Желязното стъпало се разполови, сякаш беше от хартия. Стълбата започна да се накланя под тежестта на скупчените върху нея деца и се сгромоляса с трясък. Отекнаха нови писъци и бъркотията стана още по-голяма. Още веднъж гръмна изстрел, но този път явно случаен, защото беше последван от вик на болка. Уил надникна и видя кълбо от преплетени тела, покрити с мазилка, прах и кръв.

Това вече не бяха деца, а безлична маса, която се надигна като вълна към него с крясъци, заплахи и проклятия, но не можеше да го достигне.

После някой извика нещо и всички погледнаха към вратата.

Онези, които можеха да се движат, се устремиха към нея, оставяйки няколко притиснати под стълбата деца да се гърчат в безплодни опити да се измъкнат.

Уил скоро разбра защо са хукнали навън. Чу се някакво дращене и изпод керемидите се подаде първият чифт ръце, после се показа и главата. Явно някой буташе отдолу. Не след дълго се появи второ дете. Изглежда се катереха по гърбовете и раменете на застаналите отдолу и пъплеха нагоре като мравки.

По наклонения покрив се вървеше трудно и децата трябваше да пълзят на колене, но изпълнените им с омраза погледи бяха впити в Уил. Лира беше застанала до него, а Панталеймон ръмжеше като леопард, поставил лапите си на парапета. Първите деца се поколебаха, но отдолу прииждаха нови и нови.

Някой извика:

— Смърт! Смърт!

Останалите се присъединиха и викът ставаше все по-гръмък, но децата продължаваха да тъпчат нерешително на място, уплашени от ръмжащия демон. Една керемида се счупи и момчето, което беше стъпило на нея, се претърколи и падна, но друго грабна счупеното парче и го запокити към Лира.

Тя се сниши и керемидата се разби в колоната до нея, обсипвайки я с натрошени парчета. Около капандурата имаше парапет и Уил отряза от него две железа с дължината на меч. Подаде едното на Лира и тя се извъртя светкавично към първото момче. То се строполи, но зад него изникна друго дете. Беше Анджелика, с развяна червена коса, бледа като платно и с безумен поглед. Вкопчи се в парапета, но Лира отново размаха желязото и я събори.

Уил правеше същото. Кинжалът беше в ножницата на кръста му, а той размахваше желязото, удряше и мушкаше с все сила. Няколко деца се строполиха, но зад тях по покрива прииждаха нови.

По някое време се появи момчето в раираната фланелка, но пистолета му го нямаше. Ала очите му се впиха в лицето на Уил и всеки от тях осъзна, че сега ще последва битка, жестока и смъртоносна.

— Хайде! — подкани го Уил, жаден за бой. — Ела де!

Още секунда и двамата щяха да се вкопчат един в друг.

Но тогава се случи нещо невероятно. От въздуха се спусна с разперени крила голяма снежнобяла гъска, която надаваше толкова силни крясъци, че дори децата на покрива я чуха и глъчката стихна.

— Кайса! — радостно извика Лира, защото това беше демонът на Серафина Пекала.

Гъсокът още веднъж изкрещя пронизително, обърна се и прелетя на сантиметри от момчето с раираната фланелка, което отстъпи уплашено и се претърколи през ръба на покрива. Другите също се развикаха, защото бяха зърнали нещо в небето. Лира погледна нагоре и видя дребни черни фигурки, които изникваха от синевата. Тази гледка я накара да подскочи от радост.

— Серафина Пекала! Насам! Помощ! Тук сме!

От въздуха със свистене се посипа рояк стрели, последван от втори и трети, и звукът им отекна в керемидите на покрива като удар с чук. Слисани и объркани, децата тутакси забравиха цялата си войнственост и бяха обзети от паника. Какви бяха тези жени в черно, които ги връхлитаха от небесата? Как беше възможно това? Дали не бяха призраци? Или някакъв нов вид Привидения?

С викове и скимтене те се обърнаха и се впуснаха в бягство. Някои скочиха от покрива, други изпопадаха, трети се претърколиха и цялата шайка се втурна с куцукане и охкане към дърветата. Но това вече не беше безлика тълпа, а шепа уплашени и засрамени деца. Само минута след появата на гъсока наоколо не се виждаше нито едно дете, чуваше се само свистенето на вятъра в клонките на вещиците, които кръжаха над сградата.

Уил вдигна поглед изумен, неспособен да промълви и дума, но Лира подскачаше и крещеше от възторг.

— Серафина Пекала! Как ни откри? Благодаря, благодаря! Те щяха да ни убият! Елате насам…

Но Серафина и другите вещици само поклатиха глави и отново се издигнаха нагоре. Гъсокът се стрелна към покрива, като пляскаше с мощните си криле, и кацна на керемидите под парапета.

— Здравей, Лира — каза той. — Серафина Пекала не може да слезе, другите също. Това място е пълно с Привидения, стотици са се стълпили около сградата, други се стелят над тревата. Не ги ли виждате?

— Не! Нищо не виждаме.

— Вече изгубихме една вещица. Не можем да рискуваме повече. Можете ли да излезете оттук?

— Ако скочим от покрива като тях. Но как ни открихте? И къде…

— После ще говорим. Задава се нова опасност, още по-голяма. Слезте както можете и бързо към дърветата!

Двамата прескочиха парапета и предпазливо тръгнаха по керемидите към стряхата. Не беше високо, имаше и трева, а склонът се спускаше полегато надолу. Лира скочи първа, а Уил я последва, като се мъчеше да запази наранената си ръка, която отново кървеше и го болеше жестоко. Превръзката пак се беше разхлабила и краят й се влачеше по земята. Той се опита да я намотае. В това време Кайса се приближи към него.

— Лира, кой е този? — попита гъсокът.

— Това е Уил и ще дойде с нас.

— Защо Привиденията ви избягват? — обърна се гъсокът към Уил. Уил вече беше решил, че нищо повече не може да го изненада, и отговори без колебание:

— Не знам. Ние не ги виждаме. Не, чакайте! — Внезапно проблесналата мисъл го накара да се изправи. — Те къде са сега? Къде е най-близкото?

— На десетина крачки, долу на склона. Вижда се, че не им се иска да се приближават.

Уил измъкна ножа и погледна нататък. Чу как демонът изсъска от изненада.

Ала момчето не успя да направи онова, което искаше, защото в този миг на тревата до него кацна една от вещиците. Уил беше слисан не толкова от полета й, колкото от изумителната й грация, от студената бистрота на прекрасния й поглед и от съвършената форма на голите й ръце и крака, толкова млади и в същото време издаващи зрелост.

— Уил ли се казваш? — попита тя.

— Да, но…

— Защо Привиденията се боят от вас?

— Заради ножа. Къде е най-близкото от тях? Кажете ми, искам да го убия!

Тя не успя да отговори, защото към нея изтича Лира.

— Серафина Пекала! — извика момичето и прегърна вещицата така силно, че тя се засмя и го целуна по главата. — Ох, Серафина, откъде изникнахте така? Ние бяхме… Тези деца… Наистина бяха деца, но искаха да ни убият! Видя ли ги? Вече мислехме, че ще умрем и… Боже, как се зарадвах, като ви видях! Мислех, че никога повече няма да се видим!

Серафина Пекала погледна над главата и към мястото, където Привиденията се трупаха, и отправи поглед към Уил.

— Слушайте ме внимателно. В гората недалеч оттук има пещера. Изкачете хълма и продължете наляво по билото. Може би ще можем да носим Лира известно време, но ти си прекалено едър. Ще трябва да вървиш. Привиденията няма да тръгнат след нас — когато сме във въздуха, те не ни виждат, освен това се боят от теб. Там ще се срещнем. Има около половин час път.

Тя отново се издигна във въздуха, а Уил сложи ръка над очите си и се загледа в изящните черни фигури, които покръжиха още малко и се устремиха нанякъде над дърветата.

— О, Уил, спасени сме! Сега, когато Серафина Пекала е тук, всичко ще е наред! — възкликна Лира. — Не вярвах, че пак ще я видя някога. Тя дойде тъкмо навреме, нали? Като преди в Болвангар…

Тръгна нагоре по хълма, като бъбреше жизнерадостно, сякаш вече беше забравила сблъсъка с децата. Уил вървеше след нея и мълчеше. Ръката му пулсираше мъчително и с всеки удар на сърцето от раната избликваше нова кръв. Той сгъна ръката си в лакътя и се опита да не мисли за това.

Трябваше им не половин час, а близо два часа, докато стигнат, защото се наложи на няколко пъти да спират, за да си почине Уил. Когато се добраха до пещерата, завариха там буен огън, на шиш се въртеше заек, а Серафина Пекала бъркаше нещо в малко котле.

— Дай да погледна раната ти — бяха първите й думи и Уил протегна безчувствената си ръка.

Панталеймон, превърнат в котка, гледаше любопитно, но Уил извърна глава. Не му беше приятно да вижда осакатената си ръка.

Вещиците тихо размениха няколко думи и Серафина Пекала попита:

— С какво оръжие е нанесена тази рана?

Уил измъкна кинжала от ножницата и мълчаливо й го подаде. Вещиците го огледаха с опасение — никога не бяха виждали подобно острие.

— Само билките няма да са достатъчни. Ще е нужна и магия — заяви Серафина Пекала. — Добре, ще се приготвим. Докато изгрее луната, ще сме готови. Дотогава ще спиш.

Тя му подаде чаша от рог, пълна с някаква горчива отвара, подсладена с мед, и не след дълго той вече спеше дълбоко. Вещицата го покри с листа и се обърна към Лира, която още глозгаше костичките от заека.

— Е, Лира — изрече, — кажи ми сега кое е това момче, какво знаеш за този свят и какъв е този нож.

Лира си пое дълбоко дъх и започна разказа си.