Серия
Тъмните му материи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Subtle Knife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004


14.
Теснината на Аламо

Лий Скорзби се вглеждаше в спокойния океан и зеления бряг, засенчил очите си с ръка. Търсеше признаци на човешко присъствие. Бяха напуснали устието на Енисей преди денонощие.

— Това нов свят ли е? — попита той.

— Нов за онези, които не са родени в него — отвърна Станислаус Груман. — А иначе е стар като вашия и моя. Онова, което направи Азриел, разтърси вселената, господин Скорзби, и разбърка световете както никога досега. Тези врати и прозорци, за които ви говорех — сега те се появяват на най-неочаквани места. А вятърът е добър, макар управлението да е трудно.

— Нов или стар, но този свят долу е странен — продума Лий.

— Така е. Чужд свят, въпреки че някои се чувстват тук у дома си.

— Изглежда ми празен.

— Нищо подобно. Зад онзи нос там ще видите град, който някога е бил богат и могъщ. Все още е населен с потомците на търговците и аристократите, които са го построили, макар че преди триста години за него са настанали тежки времена…

Няколко минути по-късно Лий забеляза най-напред фара, после дъгата на каменния вълнолом и накрая кулите, куполите и червеникаво-кафявите покриви на красивия град край залива с неговите великолепни сгради и пищни градини, с широките булеварди и елегантните хотели, с тесните улички и живописните балкони под отрупаните с цвят дървета.

Груман беше прав — тук имаше хора. Но когато се приближиха достатъчно, Лий с изненада установи, че всички те бяха деца. Не се виждаше нито един възрастен. Децата играеха на плажа, влизаха в кафенетата, ядяха и пиеха, мъкнеха пълни чували с вещи от магазините и къщите. Няколко момчета се биеха, насъсквани от червенокосо момиче, а едно малко момченце хвърляше камъни по прозорците на най-близката сграда. Градът приличаше на огромна детска площадка, само че без учители. Това беше свят на деца.

Те обаче не бяха единствените му обитатели. Лий разтърка невярващо очи, ала не можеше да има съмнение — над улиците се стелеше нещо като мъгла, но по-тънко, едва различимо от въздуха… Каквото и да беше, то изпълваше целия град, рееше се над булевардите, влизаше в къщите, сгъстяваше се в градините и по площадите. Децата се движеха в тази мъгла, без да я забелязват.

Те самите обаче не оставаха незабелязани. Колкото повече навлизаше балонът във въздушното пространство над града, толкова по-явни ставаха действията на безплътните сенки. И ставаше все по-ясно, че някои от децата привличат вниманието им — по-големите, които наближаваха зрелостта. С далекогледа си Лий наблюдаваше едно високо момче с буйна черна коса, което беше така плътно обкръжено от прозрачните създания, че силуетът му сякаш се размиваше във въздуха. Бяха се струпали около него като мухи на мърша, а момчето нямаше и представа, макар че от време на време прокарваше ръка през очите си или тръскаше глава, сякаш да проясни зрението си.

— Какви са тези създания, мътните да ги вземат? — възкликна Лий.

— Хората ги наричат Привидения.

— И какво правят?

— Чували ли сте за вампири?

— Да, в приказките.

— Привиденията се хранят по същия начин като вампирите, но вместо кръв поглъщат внимание. Съзнателния интерес към света на информирания възрастен. Децата са незрели и това ги отблъсква.

— Значи са точно обратното на онези дяволи в Болвангар.

— Напротив! И Жертвеният съвет, и Привиденията са привлечени непреодолимо от тази истина за човешките същества — че невинността и опитът са коренно различни неща. Жертвеният съвет се бои от Праха и го ненавижда, а Привиденията пируват с него, но и едните, и другите са обладани от него.

— Вижте как се тълпят около онова дете долу…

— Да, защото расте. Те скоро ще го нападнат и тогава животът му ще се сведе до тъпо безразличие. Момчето е обречено.

— За Бога, не можем ли да го спасим?

— Не. Привиденията веднага ще ни спипат. Дотук не могат да стигнат, затова не ни остава нищо, освен да си стоим горе.

— А възрастните къде са? Нали не искате да кажете, че целият свят е пълен само с деца?

— Тези деца са сираци благодарение на Привиденията. В този свят скитат много такива шайки. Когато възрастните избягат, те тръгват да си търсят препитание из къщите. А както виждате, има какво да се намери. Никое от тях не гладува. Изглежда този град е бил нападнат от цели пълчища Привидения и възрастните са избягали. Прави ли ви впечатление колко малко лодки има в залива? А за децата няма опасност.

— Освен за по-големите. Като онова бедно момче долу…

— Господин Скорзби, така е устроен този свят. И ако искате да се сложи край на жестокостите и несправедливостта, трябва да ми помогнете да продължа нататък. Аз имам работа за вършене.

— Защо ми се струва… — колебливо започна Лий, като търсеше думите. — Защо ми се струва, че човек се бори с жестокостите тогава, когато се сблъска с тях, и помага там, където помощта му е необходима? Или греша, доктор Груман? Аз съм един обикновен въздухоплавател. Толкова съм невеж, че вярвах например в способността на шаманите да летят. А сега пред мен стои шаман, който не го умее.

— Аз обаче го умея.

— И как го правите?

Балонът се снишаваше и право пред тях изникна четвъртита каменна кула, но Лий като, че не я забелязваше.

— Аз трябваше да летя — обясни Груман, — затова ви извиках вас. И ето, летя.

Той си даваше ясна сметка за опасността, в която се намираха, но се въздържа да дава съвети на аеронавта. Ала точно в нужния момент Лий Скорзби се пресегна и дръпна въжето на един от чувалите с баласт. Пясъкът се изсипа и балонът се издигна с около два метра точно колкото да избегне сблъсъка. Десетина свраки с грачене излетяха от покрива на кулата.

— Сигурно е така — съгласи се Лий. — Странен човек сте вие, доктор Груман. Имали ли сте вземане-даване с вещиците?

— Да, както и с академиците, и с духовете. Навсякъде се сблъсквах с глупостта, но се натъквах и на зрънца мъдрост. Няма съмнение, че мъдростта е далеч повече, отколкото аз успях да открия. Животът е трудно нещо, господин Скорзби, но всички ние се вкопчваме в него със зъби и нокти.

— А това пътешествие сега? То на какво е проява — на мъдрост или на глупост?

— Най-голямата мъдрост, която мога да си представя.

— Кажете ми още веднъж какво целите — да стигнете до Пазителя на острия кинжал, а после какво?

— Ще му кажа каква е неговата мисия.

— Част от нея е да бъде защитена Лира — напомни аеронавтът.

— Всички ние ще бъдем защитени.

Скоро градът се изгуби от погледа им.

Лий провери инструментите си. Стрелката на компаса продължаваше да танцува, но висотомерът работеше изправно и показваше, че летят на около триста метра над брега и успоредно с него. В далечината се издигаше верига от зелени хълмове и Лий беше доволен, че е осигурил достатъчно баласт.

Ала когато отправи поглед към хоризонта, сърцето му тревожно се сви. Хестър усети безпокойството му и шавна с уши, а златистите й очи се спряха изпитателно върху лицето му. Той я вдигна, сложи я в пазвата си и отново взе далекогледа.

Не, не беше сбъркал. Далеч на юг (ако посоката, от която бяха дошли, и тук беше юг) в леката омара се различаваха очертанията на втори балон. Подробности не можеха да се видят, беше ясно само, че той е по-голям и лети по-високо.

Груман също го беше видял.

— Врагове ли, господин Скорзби? — попита той, засенчвайки очите си с ръка.

— Без съмнение. Не знам дали е по-добре да се освободя от баласта, за да се издигнем нагоре, или да си останем тук и да си кротуваме. Радвам се, че това нещо не е цепелин, защото щеше да ни догони за броени часове. Мътните да го вземат, доктор Груман, ще се вдигна! Ако бях в онзи балон, досега да съм видял нашия. Сигурен съм, че там са добре със зрението.

Той остави Хестър на дъното на коша и се наведе да изсипе три чувалчета с баласт. Балонът стремително се издигна. Лий отново взе далекогледа.

Минута по-късно вече беше сигурен, че са ги забелязали. Откъм другия балон се виждаше раздвижване. То се материализира под формата на струйка дим, последвана веднага след това от мигновена експлозия. Яркочервеният пламък тутакси угасна, оставяйки след себе си сива опашка, но сигналът беше недвусмислен и ясен като камбанен звън в нощта.

— Можете ли да докарате по-силен вятър, доктор Груман? — попита Лий. — Иска ми се да стигнем онези хълмове преди мръкнало.

Той се обърна към шамана и го видя потънал в дълбок транс. Очите му бяха затворени, капчици пот оросяваха челото му. Доктор Груман се олюляваше напред-назад, а от гърлото му излизаха ритмични стонове. Демонът му се беше вкопчил в ръба на коша и като че също беше изпаднал в унес.

Дали заради височината или благодарение на магията, но Лий почувства върху лицето си свеж полъх. Вдигна поглед нагоре и видя, че балонът се е наклонил по посока на хълмовете.

Ала вятърът помагаше не само на тях. Другият балон не се беше приближил повече, но все така ги следваше. Лий вдигна далекогледа и сърцето му за втори път се сви — в далечината се виждаха правилни тъмни очертания, които се движеха в група и с всяка изминала минута ставаха все по-ясни.

— Цепелини! — възкликна той. — Е, сега вече няма спасение. Опита се да прецени разстоянието до тях и до хълмовете, към които се бяха насочили. Сега вятърът се беше усилил осезаемо. Това личеше и от белите гребени на вълните под тях.

Груман се беше отпуснал на дъното на коша, а в това време демонът му почистваше перата си. Очите на шамана бяха затворени, но Лий знаеше, че не спи.

— Ето как стоят нещата, доктор Груман — каза аеронавтът. — Не искам цепелините да ни догонят. Нямаме никаква защита срещу тях. Ще ни свалят, преди да сме се усетили. Не искам и да се приводняваме, освен ако нямаме друг избор. Можем да се задържим на вода известно време, но те ще ни избият като риба само с няколко гранати. Затова искам да стигнем до хълмовете и да кацнем там. Виждам, че са обрасли с гора. Можем да се скрием между дърветата, дори и за по-дълго. Слънцето скоро ще залезе. По мои изчисления имаме около три часа. Трудно е да се каже, но мисля, че на цепелините ще им стигне два пъти по-малко време, за да ни догонят. Разбирате какво искам да ви кажа, нали? Ще карам право към хълмовете и там ще кацнем, защото всичко друго означава сигурна смърт. Те със сигурност вече са направили връзката между пръстена, който им показах, и скрелинга, когото убих на Нова земя. Едва ли ни гонят с такова настървение само за да ни кажат, че сме си забравили рестото на бара. Значи полетът ни ще свърши още тази нощ, щем не щем. Кацали ли сте някога с балон?

— Не съм — каза шаманът. — Но съм сигурен в умението ви. — Ще опитам да стигнем колкото е възможно по-нагоре в хълмовете. Трябва да се прецени много точно моментът, защото колкото по-далеч стигнем, толкова по-близо ще са те до нас. Ако кацнем, когато са по петите ни, ще могат да видят къде кацаме, но пък ако се спуснем прекалено рано, няма да имаме прикритието на дърветата. При всички положения много скоро ще има стрелба.

Груман седеше безстрастно и прехвърляше в ръце някакъв магически амулет от мъниста и пера. Демонът му продължаваше да следи с поглед вражеските цепелини.

Измина час, после втори. Лий дъвчеше незапалената си пура и отпиваше кафе от манерката. Зад тях слънцето се сниши и дългата сянка на нощта пропълзя по брега на залива и подножието на хълмовете, докато самият балон и върховете се обагриха в златисто.

Зад тях в ослепителната светлина на залеза тъмните точки на цепелините ставаха по-големи и отчетливи. Те вече бяха подминали втория балон и се различаваха добре и с просто око. Бяха четири, наредени в разгърната линия. Над безметежния залив се носеше бръмченето на моторите им — тихо, но ясно доловимо, като жужене на комар.

До подножието на хълмовете оставаха няколко минути полет, когато Лий забеляза нещо ново в небето зад цепелините. Там се събираха тъмни буреносни облаци. Как не ги беше забелязал досега? Ако се задаваше буря, колкото no-скоро кацнеха, толкова по-добре.

Внезапно от небето се спусна тъмнозелена дъждовна завеса и бурята като че погна цепелините, както те гонеха балона на Лий. Блесна светкавица и няколко секунди по-късно се разнесе толкова силен грохот, че кошът се разтърси. Тътенът отекна в хълмовете и бавно отзвуча.

Последва втора светкавица, но този път разклоненото й жило се устреми право към един от цепелините. Газът се запали мигновено. Ярко огнено цвете разцъфна на фона на моравосините облаци. Цепелинът бавно започна да пада, пламтейки като фар, и се спусна върху вълните.

Лий шумно си пое дъх. Груман стоеше до него с посърнало от смъртна умора лице.

— Вие ли докарахте тази буря? — обърна се към него аеронавтът.

Груман кимна.

Сега небето приличаше на огромна разпъната тигрова кожа. Златисти ивици се редуваха с кафяво-черни петна и резки, но картината бързо се променяше и златото избледняваше, погълнато от тъмните багри. Морето беше черна бездна, оплетена с фосфоресцираща мрежа от бяла пяна. Последните пламъци на горящия цепелин угаснаха бавно и водата се затвори над него.

Останалите три обаче продължиха да напредват, макар и подмятани от вятъра. Около тях гърмеше и святкаше и Лий започна да се опасява за собствения си балон. Достатъчно беше някоя от мълниите да ги улучи, за да се взривят, а шаманът едва ли беше в състояние да контролира бушуващата буря дотам, че да отклони опасността.

— Вижте, доктор Груман — заяви той. — Забравяме за цепелините. Сега задачата ни е да стигнем до хълмовете и да кацнем. От вас искам да се държите здраво и да имате готовност да скочите, когато ви кажа. Ще се опитам да приземя балона без сътресения, но тук ще ни трябва не само умение, а и късмет.

— Имам ви пълно доверие, господин Скорзби — увери го шаманът. Вятърът ги подмяташе и издуваше балона, въжетата скърцаха и се опъваха до скъсване, но Лий беше сигурен, че ще издържат. Той изхвърли още малко от баласта и отново се вгледа във висотомера. Онова, което видя, го накара да изхвърли и останалия баласт. Сега можеше да контролира само клапаните за газа. Вече не можеше да се издигне, можеше само да слиза надолу.

Хълмовете се възправяха насреща им като тъмна грамада, открояваща се върху тъмното небе. Отдолу долиташе грохот, наподобяващ трясъка на разбиваща се в скалите лодка, но това беше само бучащият в листата на дърветата вятър. Значи бяха стигнали! Бяха се движили по-бързо, отколкото очакваха.

Не биваше да се бавят. Лий беше твърде спокоен по природа, за да роптае срещу съдбата. Той само вдигна вежди и се приготви да посрещне неизбежното.

— Кацаме, доктор Груман! — извика, опитвайки се да надвика вятъра. — Изправете се и имайте готовност да скочите. Чакайте сигнала ми!

Груман се подчини. Внезапен порив на бурята запокити в лицате им дъждовни капки, тежки като чакъл, и трополенето им по балона се сля с воя на вятъра и бученето на листата.

— Добра работа! — извика Лий. — Хубава буря спретнахте, господин шаман!

Той дръпна въжето, което отваряше клапана за газа. За броени секунди долната част на балона се прибра и образува гънка, после втора.

Кошът се тресеше и се люлееше така неистово, че никой не би могъл да каже дали се спускат, или се издигат нагоре. Ала минута по-късно котвата задра в нещо и Лий се досети, че са закачили върха на някое дърво.

— На петнайсет метра сме от земята! — извика той.

Шаманът кимна.

Последва втори сблъсък, този път по-силен, и двамата мъже и летяха към противоположния край на коша. Лий беше свикнал бързо си възвърна равновесието, но ударът свари Груман неподготвен. Той обаче се задържа на крака и след миг вече беше готов да скочи.

Третият удар беше най-силен. Котвата закачи достатъчно здрав клон и балонът подскочи, а след миг вече падаше с трясък сред натежалите от дъжда листа и строшените вейки.

— Жив ли сте, доктор Груман? — извика Лий, когато кошът се разтърси и спря, заклещен сред листака.

— Жив съм, господин Скорзби.

— Стойте така, докато се ориентираме в ситуацията — нареди въздухоплавателят.

Последваха няколко по-слаби тласъка и кошът се спусна още малко. Балонът продължаваше да ги тегли на една страна, макар да беше почти празен. Сега вятърът го издуваше като платно. Лий се изкуши за миг да пререже въжетата, но балонът така или иначе нямаше да отлети, а щеше да остане да се вее, закачен за върховете на дърветата като знаме, и да ги издаде. Най-добре беше да го издърпат долу.

Блесна нова светкавица и се разнесе оглушителен трясък. Сега бурята бушуваше над самите им глави. Лий успя да зърне дебелия дънер на дъба, върху който бяха кацнали, с голямо бяло петно там, където клонът се беше откършил и едва се държеше за дървото. Кошът се беше заклещил между него и ствола.

— Ще метна въжето и се спускаме! — извика Лий. — Долу ще мислим какво да правим нататък.

— Аз съм след вас, господин Скорзби — отзова се Груман. — Демонът ми казва, че до земята има десетина-дванайсет метра.

В този миг демонът на шамана изпляска с криле и кацна на ръба на коша.

— Как така се отдалечава толкова много? — изуми се Лий, но тутакси го забрави и се зае да закрепва въжето за обръча и после за клона.

Хестър беше на сигурно място под палтото му и той прехвърли свободния край на въжето навън. Започна да се спуска внимателно, докато накрая усети твърда почва под краката си. Разклати въжето, за да даде знак на Груман, че може да слиза.

Внезапно му се стори, че дочува нов звук в бурята, и се заслуша. Да, нямаше съмнение, бръмчеше мотор на цепелин, а може би и повече от един. Не можеше да се каже колко високо лети и в каква посока, но звукът известно време се чуваше съвсем отчетливо, после заглъхна.

Шаманът вече беше на земята.

— Чухте ли? — попита Лий.

— Да. Мисля, че тръгна към планината. Благодаря за доброто кацане, господин Скорзби.

— Още не сме свършили. Искам да прибера балона преди съмнало, иначе ще се вижда от цели мили и ще ни издаде. Имате ли нещо против да се поразкършите, доктор Груман?

— Кажете какво се иска от мен.

— Ще се кача обратно горе и ще ви спусна по въжето някои неща. Едното от тях е палатка. Можете да я разпънете, докато се занимавам с балона.

Трудиха се доста дълго, при това с известен риск, защото клонът, на който се беше заклещил кошът, най-сетне се дочупи и Лий полетя надолу. Падането обаче не беше опасно, защото балонът все още висеше закачен за върховете на дърветата и кошът не можа да стигне земята. Инцидентът дори им помогна да се справят по-бързо, защото долната част на балона се промуши през клоните и Лий без особен труд го издърпа долу.

Вятърът все още люлееше върховете на дърветата, но пороят беше отминал, когато той реши, че не може повече. Спусна се по въжето и установи, че шаманът не само е разпънал палатката, но и е запалил огън и вари кафе.

— Това с магия ли го направихте? — учуди се вдървеният и мокър до кости Лий, поемайки чашата, която Груман му подаде.

— Не, заслугата е на скаутите. Във вашия свят има ли скаути? От тях съм научил, че човек трябва да е готов за всякакви изненада. От всички начини да запалиш огън най-добрият е да си послужиш със сух кибрит. Аз не тръгвам никъде без кибрит. Мисля, че лагерът ни никак не е лош, господин Скорзби.

— Чухте ли цепелините да се връщат?

Груман вдигна ръка. Лий замря и след секунда долови далечно бръмчене на мотор.

— Два пъти прелетяха — съобщи шаманът. — Не знаят къде точно сме, но са убедени, че се крием някъде тук.

Откъм посоката на звука блесна светлина, не толкова ярка, колкото светкавицата, но по-продължителна. От цепелина осветяваха местността със сигнални ракети.

— Май ще трябва да загасим огъня, доктор Груман, колкото и да не ни се ще — каза Лий. — Палатката ни заслонява, но знае ли човек… И мисля да поспя, нищо че съм мокър като мишка.

— До сутринта ще изсъхнете — увери го шаманът.

Той загреба шепа мокра пръст и посипа с нея огъня, а Лий се отпусна на пода на палатката и затвори очи.

Сънува странни и изумително ярки сънища. По едно време беше сигурен, че е буден и вижда наяве шамана, седнал с кръстосани крака и обхванат от пламъци, които бързо го погълнаха и от него остана само бял скелет сред купчинка тлееща пепел. Лий тревожно се огледа за Хестър и я видя заспала, което никога не й се случваше — когато той беше буден, тя също бодърстваше. При вида на своя хаплив демон, толкова кротък и уязвим в съня си, Лий усети как сърцето му се свива от жал. Легна до Хестър и дълго сънува, че лежи буден до нея.

Имаше и още един сън, в който се появяваше Груман. Шаманът въртеше украсено с пера кречетало и нареждаше на нещо да му се подчини. Лий усети, че му прилошава. Нещото беше Привидение. Високо и почти невидимо, то предизвика такава погнуса у Лий, че почти го накара да се събуди. Груман обаче не показваше никакви признаци на страх. Създанието го слушаше покорно, накрая се издигна нагоре като сапунен мехур и изчезна в гъстите листа.

После Лий се озова в кабината на цепелин, само на метър от пилота. Всъщност седеше в креслото на втория пилот. Кръжаха над гората и се вглеждаха в люлеещите се върхари, в бушуващото море от листа и клони. В кабината внезапно се появи Привидението.

Прикован в съня си към креслото, Лий не можеше да помръдне, нито да извика. Връхлетя го ужасът на пилота, който постепенно осъзнаваше какво става с него.

Привидението се беше надвесило над мъжа и притискаше лице към неговото. Демонът му сипка пърхаше наоколо и надаваше ужасени писъци, мъчейки се да се изтръгне, докато падна в несвяст на пулта за управление. Пилотът извърна глава към Лий и протегна ръка, но той нямаше сили да помръдне. Страданието в очите иа мъжа беше покъртително. Нещо живо и истинско се изцеждаше капка по капка от него, а демонът му пърхаше немощно и надаваше отчаяни писъци, но беше безсилен срещу смъртта.

Миг по-късно него вече го нямаше. Пилотът беше още жив, но очите му бяха замъглени и празни, а протегнатата му ръка падна с тъп звук върху пулта. Да, животът не го беше напуснал, но човекът беше безразличен към всичко.

Лий наблюдаваше безпомощно как цепелинът се насочва право към грамадата на хълмовете. Пилотът също виждаше, но нищо вече не го вълнуваше. Лий се сви ужасен в креслото, само в мига на удара успя да извика: — Хестър! И се събуди.

Беше в палатката, жив и невредим, а Хестър гризеше брадичката му. Целият беше плувнал в пот. Шаманът седеше с кръстосани крака, но демонът му не се виждаше наоколо. Лий усети, че го побиват тръпки. Тази гора беше лошо място, пълно с кошмари.

В този миг осъзна, че шаманът е озарен от светлина, която не идеше от угасналия огън, нито от смълчаната гора. Далечни отблясъци осветяваха дънерите и ниските клони на дърветата и това можеше да означава само едно — сънят му беше истина и цепелинът действително се беше блъснал в хълмовете.

— По дяволите, Лий, трепериш като лист! Какво ти става? — остро попита Хестър.

— Ти сънува ли нещо, Хестър? — промърмори Лий.

— Това не беше сън, Лий, а видение. Ако знаех, че си ясновидец, отдавна да съм те излекувала. А сега престани, чуваш ли!

Той се почеса и изведнъж без всякакъв преход се озова във въздуха заедно с демона на шамана, орлицата Саян Котор. Да лети редом с чужд демон, далеч от своята Хестър — това беше толкова необичайно и го изпълни с някакво странно удоволствие, примесено с чувство за вина. Двамата се рееха над гората и Лий се взираше в мрака, едва озарен от бледата светлина на луната, която надничаше иззад облаците и посребряваше върховете на дърветата.

Орлицата нададе дрезгав крясък и от гората тутакси се отзоваха хиляди птичи гласове — глухо бухане на бухали, тревожен писък на врабчета, мелодични трели на славей. Саян Котор ги зовеше. И те откликнаха на призива на своята кралица и долетяха — и онези, които дебнеха нощната си плячка, и другите, които кротко спяха в листака. Всички те знаеха какво точно трябва да правят и, подчинявайки се на магнетичната сила на орлицата, се устремиха към зловещата тъмна грамада на втория цепелин. Най-бързите я достигнаха първи, но начело все така оставаше Саян Котор. Само след минута мъничките сипки и мушитрънчета, бързокрилите лястовици и безшумните сови отрупаха балона и забиха нокти в промазаната коприна. Някои от тях бяха повлечени от струята на мотора и бяха разкъсани на парчета от перките. Повечето птици обаче просто накацаха върху корпуса, по прозорците и по самата кабина, докато не остана нито сантиметър свободен.

Пилотът беше безпомощен. Под тежестта на птиците цепелинът започна да се снишава. Внезапно насреща му от мрака изникна черната грамада на стръмна канара, но хората вътре не можеха да я видят. Единственото, което можеха да направят, беше да грабнат пушките си и да стрелят напосоки.

В последния миг Саян Котор изкрещя и цялото ято се вдигна стремително. Тежкият плясък на крилете заглуши дори тътена на мотора. Мъжете в кабината имаха не повече от пет изпълнени с ужас секунди, преди цепелинът да се блъсне в скалата и да избухне в пламъци.

Огнени езици, изпепеляващ пламък, ослепителна светлина… Лий отново се събуди и тялото му беше горещо, сякаш беше лежал под палещото слънце на пустинята.

Отвън падащите от листата капки все още трополяха по платнището на палатката, но бурята беше отминала. През входа се процеждаше призрачна сива светлина и Лий се надигна на лакът, за да се огледа. Хестър примигваше до него, а шаманът, увит в одеяло, спеше така дълбоко, че можеше да бъде и мъртъв. Но не беше, защото Саян Котор дремеше на един паднал клон отвън.

Единственият звук освен трополенето на капките бяха птичите гласове. Не се чуваше бръмчене на мотор, нито човешки говор. Лий реши, че ще е безопасно ако запали огъня, и само след няколко минути вече беше сварил кафето.

— А сега, Хестър? — попита той.

— Ще видим. Цепелините бяха четири, а той унищожи три.

— Въпросът ми е дали вече си изпълнихме задължението.

— Не помня да сме сключвали договор.

— Не става въпрос за договор, а за морал.

— Има още един цепелин, за който да мислим, преди да започнем да хленчим за морала. И на него има трийсет или четирийсет души с пушки, които ще ни преследват. Войници на империята. Така че най-напред оцеляването, пък после моралът.

Естествено, права беше. Докато пушеше пурата си и сръбваше от кафето, Лий си мислеше какво ли би направил той самият, ако командваше цепелина. Най-разумното без съмнение беше да изчака да съмне и да се вдигне достатъчно високо, за да има поглед върху цялата околност.

Орлицата Саян Котор се събуди и разпери огромните си криле. Хестър вдигна глава и проследи погледа й. След минута от палатката се показа шаманът.

— Тежка нощ — подметна Лий.

— Денят също няма да е лек. Трябва веднага да се махнем от гората, господин Скорзби. Те се канят да я подпалят.

Лий се озърна недоумяващо — цялата гора беше подгизнала от дъжда.

— Как ще стане това?

— Имат едно устройство, което изстрелва смес от нафта и поташ[1]. При контакт с вода сместа се възпламенява. Изобретена е от Имперския флот по време на войната с японците. Ако гората е мокра, действието й ще е още по-ефикасно.

— Сигурен ли сте?

— Виждам го така ясно, както вие видяхте какво се случи с цепелините през нощта. Вземете най-необходимото и да се махаме оттук.

Лий потърка брадичката си. Най-ценните вещи, които притежаваше, бяха и най-лесно преносими. Той ги извади от коша, пъхна ги в една раница и провери пушката си. От този миг нататък вече не беше въздухоплавател, освен ако по някакво чудо не се измъкнеше от тази каша и не си купеше нов балон. Сега трябваше да пъпли като насекомо по повърхността на земята.

Вятърът откъм морето донесе мирис на пушек. Още преди да стигнат края на гората, пътниците чуха грохота на пожара.

— Защо не я подпалиха нощес? — недоумяваше Лий. — Можеха да ни опекат, докато спим.

— Предполагам, че искат да ни заловят живи — отвърна Груман.

— Сега сигурно ни чакат да излезем от гората.

И наистина, скоро към бумтенето на пожара се прибави нов звук — бръмченето на цепелина. Двамата мъже почти тичаха, прескачаха паднали дървета, камъни и коренища, като спираха само за да си поемат дъх. Саян Котор летеше над главите им и се спускаше от време на време да им каже колко още имат да вървят и на какво разстояние е пожарът. Скоро забелязаха издигащия се дим, а малко след това — и първите пламъци.

Дребните горски твари — катерички, птици, дори един глиган бягаха заедно с тях. Врявата нарастваше. Чуваха се писъци, грачене, всевъзможни животински звуци. Двамата пътници си проправяха път към края на гората, който вече не беше далеч, а когато го достигнаха, бушуващите пламъци зад гърба им се издигаха на петнайсетина метра височина. Дърветата горяха като факли. Соковете им кипваха, кората се разпукваше, смолата в шишарките пламваше като нафта, по клоните за миг разцъфваха зловещи яркооранжеви цветове.

Лий и Груман се катереха с пъхтене по стръмния каменист склон. Небето постепенно се забулваше от дим и мараня, а над тях се носеше последният оцелял цепелин. Твърде високо, за да ги забележат дори с бинокли, поне така се надяваше Лий.

Пред тях се извисяваше непреодолимата отвесна стена на планината. Имаше само един начин да се измъкнат от капана — тясно дефиле с коритото на пресъхнала река, заклещено между хълмовете.

Лий посочи нататък.

— И аз си мислех същото, господин Скорзби — кимна Груман. Саян Котор, която кръжеше и се рееше над главите им, се насочи към клисурата. Мъжете я последваха.

— Извинете ме, ако съм нетактичен — обади се Лий, — но никога не съм виждал демон да се държи така, освен тези на вещиците. Вие обаче не сте вещица. Научи ли ви някой, или това става от само себе си?

— При хората нищо не става от само себе си — отвърна Груман. — Непрекъснато трябва да се учим. Саян Котор ми казва, че дефилето извежда до проход. Ако успеем да се доберем дотам, преди да са ни видели, може и да се измъкнем.

Орлицата отново се сниши, докато мъжете продължаваха да се катерят. Хестър предпочиташе сама да си намери пътя и Лий беше принуден да я следва, като се стараеше да избягва нестабилните камъни.

Въздухоплавателят се тревожеше за Груман, който беше пребледнял и дишаше на пресекулки. Тежката нощ беше изцедила силите му. Лий не искаше да се замисля колко още ще издържат така, ала на самия вход на дефилето слухът му долови бръмченето на цепелина.

— Видяха ни! — процеди той.

Това прозвуча като смъртна присъда. Хестър се препъна. Дори храбрата и твърда Хестър изгуби самообладание. Груман се облегна на пръчката, на която се подпираше, и се обърна да погледне. Лий проследи погледа му.

Цепелинът се спускаше бързо към склона. Беше ясно, че преследвачите нямат намерение да ги убиват, а да ги пленят, иначе щяха вече да са ги застреляли с един картечен откос. Пилотът приземи цепелина на най-високата точка на склона под тях. От кабината наскачаха мъже в сини униформи, съпроводени от демони вълци, и започнаха да се катерят към тях.

Разстоянието помежду им беше около петстотин метра. Входът за теснината беше съвсем близко и успееха ли веднъж да се доберат до него, можеха да задържат войниците, докато мунициите им свършеха. За съжаление пушката им беше само една.

— Те преследват само мен, господин Скорзби — каза Груман. — Вие не им трябвате. Ако ми дадете пушката и се предадете, няма да ви убият. Те са дисциплинирани войници, сигурно не биха убили военнопленник.

Лий не обърна внимание на предложението.

— Продължавайте нататък. Стигнем ли до пролома, аз ще ги задържа на входа и ще можете да се измъкнете. Щом съм ви довел дотук, няма да чакам със скръстени ръце да ви хванат.

Мажете под тях се катереха бързо — бяха тренирани и добре екипирани. Груман кимна.

— Не ми останаха сили да сваля и четвъртия — рече той и забърза към теснината.

— Само ми кажете, преди да тръгнете — предупреди го Лий. Иначе няма да съм спокоен. Не знам на чия страна се бия, пък и не ме е грижа. Искам само да знам едно — ще помогна ли с това на Лира, или ще й навредя?

— Ще й помогнете — увери го Груман.

— И клетвата ви… Нали няма да забравяте какво ми обещахте?

— Няма да забравя.

— Защото, доктор Груман, или Джон Пари, едно ще ви кажа: обичам това дете като своя дъщеря. Дори да беше моя кръв, не бих я обичал повече. И ако нарушите клетвата си, ще ви преследвам дори и мъртъв. До края на вечността ще съжалявате, че изобщо сте се раждал. Разбирате ли колко е важно това за мен?

— Да, разбирам. Имате думата ми.

— Това е, което исках да чуя. Всичко хубаво!

Шаманът протегна ръка и Лий я стисна. Груман се обърна и тръгна към теснината, а Скорзби се огледа за удобно място, където да заеме позиция.

— Не зад големия камък, Лий — предупреди го Хестър. — Няма да виждаш какво става отдясно. Избери по-малкия.

До слуха на Лий достигна тътен, който нямаше нищо общо с рева на пожара, нито с бръмченето на цепелина. Това беше шумът на детството, на Аламо. Колко често той и другарите му бяха играли тази игра, колко пъти се бяха сражавали сред развалините на стария форт — ту като датчани, ту като французи! Детството се връщаше при него с пълна сила. Той извади пръстена на майка си и го сложи на камъка до себе си. В онези далечни дни на Аламо Хестър беше пума или вълк, понякога гърмяща змия, но най-често птица присмехулник. А сега…

— Спри да се заплесваш и си отваряй очите! — скастри го демонът. — Това не е игра, Лий.

Мъжете, които се катереха по склона, се бяха разгърнали и напредваха по-бавно. Вече бяха осъзнали, че ще трябва да се доберат до теснината, а един мъж с пушка беше достатъчен да ги задържи задълго. За голяма изненада на Лий цепелинът зад тях все още се опитваше безуспешно да се вдигне. Може би горивото му беше на свършване, но във всеки случай това го наведе на нова мисъл.

Той залегна, нагласи уинчестъра, прицели се и стреля. Моторът изрева и заглъхна. Цепелинът се наклони на една страна. Лий чу как другият двигател зави, но с балона беше свършено.

Войниците бяха спрели и залегнали. Лий ги преброи — двайсет и пет души. Патроните му бяха трийсет. Хестър се примъкна до него.

— Аз ще гледам от лявата страна — каза тя. Снишена зад камъка, с прилепени до гърба уши, Хестър почти не се отличаваше по цвят от сивата скала. Беше също толкова невзрачна, ако не се смятат очите — дълбоки, лешниковозлатисти, с пръски от кафяво и зелено като багрите на гората. Сега тези очи се взираха в последния пейзаж, който някога щяха да видят — гол склон пръснати грозни камъни и обгърната от пламъци гора малко по нататък. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено петънце върху което да спре погледът. Ушите и трепнаха.

— Нещо си говорят. Чувам ги, но не ги разбирам.

— Руснаци са — поясни Лий. — Ще ни нападнат едновременно. Така най-много ще ни затруднят.

— Цели се добре.

— Ще се опитам. Но, мътните да го вземат, Хестър, не обичам да убивам хора!

— Или те, или ние.

— Не, не е само това. Или те, или Лира. Не знам защо, но чувствам, че сме свързани с това дете, и се радвам, че е така.

— Отляво един се кани да стреля.

В същия миг се чу гърмеж и от камъка, зад който бяха залегнали, само на сантиметри от тях, се разхвърчаха парчета.

— Какво пък, няма защо да се чувствам виновен! — заяви Лий и се прицели.

От мишената му се виждаше само малко синьо петънце, но той го улучи. Мъжът извика и падна мъртъв.

Започна истинската битка. Гърмежите на пушките, свистенето на куршумите и трошенето на камъните отекваха в околните хълмове и изпълваха дефилето. Камъкът, зад който се криеше Лий, скоро беше надупчен и нащърбен от куршумите, удрящи се в него с тъп звук. Видя как козината на гърба на Хестър се изправи, разрошена от прелитащ куршум, който почти я докосна, но тя не трепна.

Тази първа минута беше най-ожесточена. В последвалата пауза Лий откри, че е ранен. На камъка под бузата му се беше стекла кръв, червени бяха и дясната му ръка, и прикладът на пушката.

Хестър го заобиколи да погледне.

— Нищо сериозно — установи тя. — Само те е закачил.

— Преброи ли колко са извън строя? — попита той.

— Не, през повечето време се криех. Презареди, когато можеш, момче.

Скорзби се претърколи зад камъка и провери затвора. Кръвта беше започнала да засъхва и механизмът лепнеше. Той плю отгоре, разтърка го и го освободи.

В мига, в който заемаше позиция зад камъка, още преди да се е прицелил, го застигна куршум.

В рамото му сякаш избухна експлозия. Няколко секунди стоя зашеметен, докато се съвземе. Лявата му страна започваше да изтръпва. Скоро щеше да дойде и болката, но имаше още малко време и Лий отново се съсредоточи върху стрелбата. Един изстрел, втори, трети — и всеки път куршумът намираше целта.

— Как се справяме? — промърмори.

— Добра стрелба! — похвали го Хестър, притисната до бузата му. — Не спирай! Ей там, зад черния камък…

Той надникна, прицели се и стреля. Мъжът падна.

— По дяволите, това са хора като мен!

— Няма смисъл да го мислиш — сряза го тя. — Действай!

— Ти вярваш ли му? На Груман, де?

— Разбира се. Стреляй, Лий.

Нов изстрел и още един мъж падна. Демонът му пламна като свещ и изчезна.

Отново настъпи тишина. Лий прерови джобовете си и намери още няколко патрона. Докато презареждаше, усети нещо толкова необичайно, че сърцето му замря — лицето на Хестър, притиснато до неговото, беше мокро от сълзи.

— Лий, аз съм виновна! — прошепна демонът.

— Защо?

— Онзи скрелинг — аз ти казах да вземеш пръстена. Ако не ме беше послушал, нямаше да ни сполети тази беда.

— Да не мислиш, че правя онова, което ти ми казваш? Взех го, защото вещицата…

Той не можа да довърши, защото го застигна втори куршум. Този път беше улучен левият му крак, а секунда по-късно нов изстрел блъсна главата му като удар с нажежен ръжен.

— Малко остана, Хестър — промърмори, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Какво вещицата, Лий? Говореше нещо за вещицата! Бедната Хестър се беше отпуснала безсилно зад камъка и вече не се опитваше да надникне, а красивите й златистокафяви очи започваха да помътняват.

— Още си красива… — прошепна той. — О, да, Хестър, вещицата. Тя ми даде…

— Точно така. Цветето…

— В джоба на сакото. Вземи го, Хестър, аз не мога да помръдна.

С неимоверно усилие демонът пропълзя на гърдите му, измъкна със зъби аленото цвете от джобчето и го пусна в ръката му. Той затвори шепата си и промълви:

— Серафина Пекала… Помогни ми, моля те…

Надолу по склона някой се размърда. Лий пусна цветето, пое дъх и стреля. Движението замря. Хестър губеше сили.

— Хестър, не си отивай преди мен! — промълви Скорзби.

— Лий, не мога да те изоставя дори за миг… — прошепна тя в отговор.

— Мислиш ли, че вещицата ще дойде?

— Сигурна съм. Трябваше да я повикаме по-рано.

— Много неща трябваше да направим…

— Може би…

Нов гърмеж и този път куршумът проникна някъде дълбоко в него, в самия център на живота му. Не, помисли си той. Хестър е центърът на живота ми. Някъде долу му се мярна синьо петно. Прицели се.

— Този е последният — промълви Хестър.

Лий не намери сили да натисне спусъка. Едва при третия опит успя. Синьото петно се търколи по склона.

Последва нова пауза. Лий усети как болката го връхлита неудържимо. Сякаш глутница чакали впиваха зъби в плътта му, ръфаха и го разкъсваха. Знаеше, че няма да го оставят, докато не го оглозгат до кости.

— Има един жив — промърмори Хестър. — Тича към цепелина.

Лий го видя като в мъгла. Единственият оцелял от отряда.

— Не мога да убивам в гръб — каза той.

— Срамота е да умреш с патрон в цевта.

Скорзби се прицели и прати последния куршум в цепелина, който още бръмчеше и се опитваше да се издигне с единствения си мотор. Газът внезапно изрева и се превърна в огнено кълбо, а металният скелет излетя и бавно като в кошмар се спусна на земята.

Мъжът, който се промъкваше към цепелина, и още шест или седем души, които не се бяха осмелили да се приближат до входа на клисурата, бяха погълнати от пламъците.

Лий видя огненото кълбо и чу сред рева и тътена на огъня гласа на Хестър:

— Тези наистина бяха последните, Лий.

Той каза или си помисли:

— Тези нещастници не биваше да стигат дотук… Ние също.

— Ние удържахме. Спряхме ги. Така помагаме на Лира.

Тя притисна малкото си изтерзано телце към лицето му и животът ги напусна едновременно.

Бележки

[1] Калиев карбонат, бяло хигроскопично, лесно разтворимо кристално вещество, получавано от дървесна пепел. — Б. ред.