Серия
Тъмните му материи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Subtle Knife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004


13.
Езахетър

Когато луната се издигна, вещиците се заеха с магията, която трябваше да изцели раната на Уил. Те го събудиха и му казаха да остави ножа на земята, та звездите да могат да го осветяват. Лира седеше недалеч и разбъркваше някакви билки в гърненце с вряща вода. Вещиците започнаха да пляскат с ръце и да тропат ритмично с крака, а в това време Серафина се приведе над огъня и запя високо и пронизително:

Кинжал вълшебен! Желязото, изтръгнато

от лоното на майката земя,

на огън е топено, с плач кървав е ридало,

с чук тежък е ковано, в ледена вода калено,

в ковачницата нажежено

до кървавочервено!

Отново и отново водата си пронизвал,

в парата кипяща си се къпал,

а бистрата вода е просела пощада.

Когато сам една-едничка сянка

на трийсет хиляди парчета си нарязан,

тогава са разбрали, че си съвършен

и са ти дали име: острият кинжал!

Но, нож вълшебен, ти какво направи?

Отприщи бента на река от кръв!

Нож остър, майка ти те вика

от земните недра, от мините дълбоки,

от пещерите тъмни, от желязната си пазва.

Слушай!

Серафина запляска с ръце и затропа ритмично с крака заедно с другите вещици, които нададоха необуздан вик, раздиращ въздуха като хищни нокти. Уил, който седеше в средата на кръга, усети как кръвта му се смразява.

Тогава Серафина Пекала се обърна към него и взе ранената му ръка в своите длани. А когато отново запя, Уил почувства, че се разтреперва — толкова свирепа страст имаше в чистия и висок глас, така ярко блестяха очите й. Той обаче не помръдна от мястото си и остави магията да продължи.

Кръв! Подчини ми се! Върни се!

Не река, а езеро бъди!

Когато стигнеш на открито, спри!

Стена построй и се втвърди,

Потока заприщи!

Кръв, куполът на черепа е твоето небе,

Окото гледащо е твойто слънце,

дъхът в дробовете е твоят вятър.

Кръв, твоят свят има предели! Стой си там!

Уил имаше усещането, че всеки атом в тялото му откликва на тази заповед, и присъедини усилията си към нейните, заставяйки сълзящата кръв да се вслуша и да се подчини.

Вещицата свали ръце и се обърна към малкото котле, врящо на огъня. От него се издигаше горчива пара. Уил чу как отварата бълбука вътре.

Серафина запя:

Кора от дъб, паяжина,

мъх от земята, лютив бурен

стиснете здраво, силно омотайте,

не пускайте, притискайте!

Вратата заключете, портата залостете,

Иззидайте стена, потока пресушете!

Вещицата извади собствения си нож и разцепи една млада елхичка от горе до долу. Ранената сърцевина заблестя призрачно на лунната светлина. Серафина намаза разцепеното и притисна двете половини. Дръвчето отново беше цяло.

Уил чу как Лира си пое дълбоко дъх и се обърна. Друга вещица държеше заек, който се извиваше и се мъчеше да се изтръгне от жилавите й ръце. Животното пискаше, въртеше диво очи и пищеше, но вещицата беше безмилостна. Тя хвана с едната си ръка предните му крака, с другата задните и го изпъна с корема нагоре.

Серафина замахна с ножа и разпори корема му. Уил усети, че му се гади, а в това време Лира се опитваше да удържи Панталеймон, който в съчувствието си също се беше превърнал в заек и сега риташе и се мяташе в ръцете й. Истинският заек застина с изцъклени очи. В разпрания му корем блестяха оголените вътрешности.

Вещицата взе малко от отварата и намаза зеещия разрез, после затвори краищата с пръсти, заглади отгоре мократа козина и след малко от раната нямаше и следа.

Вещицата, която държеше заека, охлаби хватката и го пусна внимателно на земята. Животинчето се отръска, шавна с уши и започна да хрупа тревичка, сякаш беше само. Но внезапно като че усети присъствието на хората, подскочи и полетя като стрела, отново цяло и невредимо. Само след миг от него не беше останала и следа.

Лира, която галеше Панталеймон, вдигна поглед към Уил и видя, че е разбрал какво означава това — лекарството беше готово. Той протегна ръка и Серафина намаза раната с димящата течност. Момчето няколко пъти пое дълбоко дъх, но не помръдна.

Когато отварата се просмука добре, вещицата притисна към отворената рана част от сварените билки и я превърза с къс коприна.

Това беше всичко. Магията беше направена.

Уил спа дълбоко до сутринта. Беше студено, но вещиците го покриха с шума, а Лира опря гръб в неговия и заспа, свита на кравайче. На сутринта Серафина още веднъж превърза раната му. Той се опита да разбере от изражението й дали магията е подействала, но лицето й беше строго и безстрастно.

Когато закусиха, Серафина съобщи на двете деца какво са решили. Тъй като вещиците бяха дошли в този свят, за да намерят Лира и да бдят над нея, щяха да й помогнат в онова, което тя смяташе за своя главна задача сега — да отведе Уил при баща му.

Потеглиха мълчаливо. Лира се допита до алетиометъра какво да правят и той я посъветва да вървят към далечните хълмове, които се мержелееха оттатък залива. Пътят съвсем не беше кратък.

Говореха малко. Лира беше погълната от разнообразието на живи твари в гората, като се започне от кълвачите и катеричките и се стигне до пълзящите в мъха зелени змийчета, чиито гърбове сякаш бяха обсипани с диаманти. Цялата енергия на Уил беше съсредоточена в това да върви, да не изостава. Лира и Панталеймон през цялото време го обсъждаха.

— Можем да попитаме алетиометъра — предложи Панталеймон по едно време, докато се промъкваха предпазливо към едно сърне, което кротко си пасеше край пътеката, и чакаха да видят кога ще ги забележи. — Не сме обещавали да не го правим. Така ще разберем много неща. Няма да го направим за себе си, а за него.

— Не говори глупости. Точно за себе си ще го направим, защото той не ни е молил за това. Ти си просто нагъл и любопитен, Пан.

— Значи сме си разменили местата. Обикновено ти си нагла и любопитна, а аз те спирам да не вършиш глупости. Като тогава в Стаята, за отдих в „Джордан“. Аз не исках да влизаме там.

— Как мислиш, Пан, ако не бяхме влезли, щеше ли да се случи всичко това?

— Не. Защото Ректорът щеше да отрови лорд Азриел и всичко щеше да се свърши още тогава.

— Сигурно… А как мислиш, кой може да е бащата на Уил? И защо е толкова важен?

— Нали това ти казвам! Можем да го разберем за една секунда.

Тя го погледна замислено.

— Преди сигурно щях да го направя. Но мисля, че се променям, Пан.

— Не е така!

— Не, може би ти не се променяш… Ей, Пан, когато се променя, ти ще спреш да се променяш. Какъв ли ще станеш?

— Бълха, надявам се.

— Добре де, наистина ли нямаш никакво предчувствие в какво ще се превърнеш?

— Не, и нямам желание.

— Сега ми мрънкаш, защото не искам да направя онова, което ти се иска на теб.

Той се превърна в прасе и започна да грухти и да квичи, докато я накара да се разсмее. Тогава прие формата на катеричка и се стрелна в клоните над главата й.

— Кой е баща му според теб? — попита отново. — Дали го познаваме?

— Не е изключено. Но при всички положения е важен. Почти колкото лорд Азриел. Не може да е иначе — нали знаем, че онова, което правим ние с теб, е важно…

— Не го знаем — възрази Панталеймон. — Мислим си, че е важно, но не сме сигурни. С теб решихме да търсим Праха, защото Роджър умря.

— Знаем го! — разпалено извика Лира и дори тропна с крак. Вещиците също. Те са изминали целия този път само за да ме намерят и да ми помогнат! А ние трябва да помогнем на Уил да намери баща си. Това е важно и ти също го знаеш, иначе нямаше да го ближеш, когато беше ранен. Всъщност, защо го направи? Ти не ме попита. Направо не вярвах на очите си!

— Направих го, защото той няма демон, а имаше нужда от такъв. И ако ти наистина беше толкова проницателна, колкото се мислиш, щеше да го разбереш.

— Разбирам го.

Тук спорът им замря, защото стигнаха до Уил, който беше седнал на един камък край пътеката. Панталеймон се превърна в птица и се скри в клоните.

— Уил, как мислиш, какво ще направят сега онези деца? — попита Лира.

— Едва ли ще тръгнат след нас. Прекалено уплашени бяха от вещиците. Сигурно ще си останат в града и ще се мотаят безцелно, както досега.

— Възможно е… Но ако поискат да се доберат до ножа? Тогава може да ни преследват.

— Нека опитат. Само че ножът е у мен. Отначало не го исках, но ако той може да убива Привидения…

— Никога не съм вярвала на Анджелика. Още от самото начало — каза Лира.

— Напротив, вярваше й.

— Така е — призна тя. — Но накрая го намразих тоя град!

— Когато за пръв път попаднах в него, помислих, че съм открил рая. Не можех да си представя нищо по-хубаво. А той през цялото време е бил пълен с Привидения и ние не сме подозирали…

— Никога вече няма да вярвам на деца! — заяви Лира. — Тогава, в Болвангар, си мислех, че каквото и да правят възрастните, колкото и да е лошо, децата са различни. Те не биха вършили жестокости. Сега вече не съм сигурна. Никога досега не съм виждала такива деца.

— Аз съм виждал.

— Къде? В твоя свят ли?

— Да — кимна той и след неловка пауза продължи: — Това се случи веднъж, когато мама пак беше зле. Ние с нея живеехме сами, баща ми не беше с нас. От време на време тя започваше да си въобразява разни неща, които не бяха верни. И да върши работи, които нямаха никакъв смисъл, поне за мен. Тя обаче трябваше да ги върши, защото иначе така се разстройваше, че започваше да се бои от всичко, И аз трябваше да й помагам. Например да докосваме пейките в парка или да броим листата на някой храст. Ей такива неща. След известно време тя се успокояваше. Аз обаче се боях някой да не разбере, защото можеха да я отведат. Научих се да се грижа за нея и да крия всичко това. Никога не съм казвал на никого. Веднъж тя се уплашила, когато не съм бил наблизо и не съм можел да й помогна. Бях на училище. Тя излязла навън, почти без дрехи, но изобщо не забелязала. Няколко момчета от моето училище я видели и започнали…

Бузите на Уил пламтяха. Очите му се напълниха със сълзи и той извърна глава, но след малко продължи с треперещ глас:

— Бяха я тормозили, както онези деца при Кулата на ангелите мъчеха котката… Мислеха, че е луда, и искаха да я наранят, може би дори да я убият. Не бих се изненадал. Тя просто беше различна и това ги изпълваше с омраза. Както и да е, накрая я открих и я отведох у дома. На другия ден в училище срещнах момчето, което ги водеше. Сбих се с него и му счупих ръката, може би и няколко зъба, не съм сигурен. Щях да набия и останалите, но това означаваше да си навлека беля. Те разбраха — имам предвид учителите и властите — и искаха да отидат при мама и да се оплачат. Но тогава всичко щеше да им стане ясно и щяха да я отведат. Ето защо казах, че съжалявам и че това няма да се повтори повече. Наказаха ме и така ми се размина. На нея също. Никой не знаеше, освен онези момчета, но те си мълчаха, защото знаеха какво ще им се случи, ако кажат. Знаеха, че следващия път ще ги убия. След известно време тя се пооправи и така никой нищо не разбра. Но оттогава вече не вярвах на децата. Те са същите като възрастните и са способни на лоши постъпки. Затова не бях изненадан от онова, което стана в Читагазе.

Той седна с гръб към Лира и избърса очите си с опакото на ръката. Тя си даде вид, че нищо не е видяла.

— Уил, онова, което каза за майка си… Напомни ми за Тулио, когато Привиденията го нападнаха… Вчера ти каза, че те може би идват от твоя свят…

— Предполагам, защото иначе онова, което става с нея, е съвсем необяснимо. Онези деца я мислеха за луда и й се подиграваха, но те грешат. Тя не е луда, просто вижда неща, които аз не мога да видя. Затова постъпва на пръв поглед налудничаво. За нас това е пълна безсмислица, но не и за нея. Тя броеше листата, както вчера Тулио докосваше камъните в стената. Може би така се опитват да държат Привиденията на разстояние. Ако обърнеш гръб на нещо и си дадеш вид, че то не съществува, тогава си в безопасност. Не знам, така ми изглеждат нещата. Онова, от което се плашеше тя, беше съвсем истинско, например мъжете, които дойдоха да ни оберат, но не беше само това. Може би и в моя свят има Привидения, но не ги виждаме и нямаме име за тях, те обаче са там и непрекъснато се опитват да нападнат майка ми. Затова се зарадвах вчера, когато алетиометърът каза, че тя е добре.

Уил дишаше тежко, а ръката му конвулсивно стискаше дръжката на ножа. Лира мълчеше, Панталеймон също не смееше да помръдне.

— Кога разбра, че трябва да търсиш баща си? — попита тя накрая.

— Много отдавна. Представях си, че е затворен някъде и аз му помагам да избяга. Играех си сам, понякога дни наред. Друг път си представях, че е на необитаем остров, а аз предприемам плаване и го отвеждам у дома. Татко щеше да знае какво да правим с мама, тя щеше да се оправи и той щеше да се грижи и за двамата. Тогава щях да ходя на училище като всички други и да имам приятели, а също и майка и баща. Затова винаги съм си обещавал, че когато порасна, ще тръгна да търся баща си… А мама често ми е казвала, че един ден ще наметна мантията на баща ми. Искаше да се чувствам добре. Не знаех какво значи това, но разбирах, че е важно.

— Не си ли имал приятели?

— Как бих могъл да имам? — учуди се той. — Приятели… Те ти идват на гости, познават родителите ти и… Случвало се е някое момче да ме покани у тях. Понякога ходех, но не можех да им върна поканата. Затова и никога не съм имал приятели. Бих искал, но… Е, имах котка. Дано да е добре. Надявам се, че някой се грижи за нея…

— А човекът, когото уби? — попита Лира. — Кой беше той?

— Не знам. И не ме е грижа, дори да съм го убил. Той си го заслужаваше. Бяха двама. Идваха у дома и тормозеха мама. Тя се уплаши повече отвсякога. Искаха да научат всичко за баща ми и не я оставяха на мира. Не знам дали не бяха полицаи. Отначало си мислех, че са от някаква банда и подозират, че баща ми е ограбил банка и е скрил парите. Те обаче не търсеха пари, а документи. Някакви писма, писани от баща ми. Един ден нахълтаха у дома и тогава реших, че за мама ще е по-добре, ако я заведа другаде. Не можех да отида в полицията и да потърся помощ, защото щяха да я отведат. Не знаех какво да правя. Накрая помолих една възрастна жена, която ме учеше да свиря на пиано. Тя беше единствената, за която се сетих. Помолих я мама да остане известно време в дома й, защото си мислех, че тя ще се грижи добре за нея. После се върнах вкъщи да потърся писмата — знаех къде ги крие майка ми — но мъжете пак нахълтаха. Беше през нощта или рано сутринта. Криех се на горния етаж, когато Мокси, котката ми, излезе от спалнята. Не я видях, мъжът също. Аз го блъснах, той се спъна в котката и полетя надолу по стълбите… После избягах. Това е. Не съм искал да го убия, но не ме е грижа, дори да е умрял. Стигнах до Оксфорд и там намерих прозореца. Това нямаше да стане, ако не бях видял другата котка и не бях спрял да я погледам. Всъщност тя го откри. Ако не я бях видял случайно… Или ако Мокси не беше излязла от спалнята точно тогава…

— Да — кимна Лира. — Късмет. Ние с Пан пък си мислехме преди малко какво ли щеше да стане, ако не бяхме влезли в гардероба в Стаята за отдих и не бяхме видели Ректора да сипва отрова във виното. Тогава нищо такова нямаше да се случи…

Двамата поседяха мълчаливо на обраслия с мъх камък под надничащото през клоните на старите борове слънце и си мислеха колко ли време съдбата е плела паяжините си, за да ги доведе тук.

Не след дълго Уил вече беше в състояние да върви и те отново поеха по пътеката през притихналата гора.

Вървяха дълго — почиваха, тръгваха, отново почиваха, докато дърветата се разредиха и почвата стана по-камениста. Лира се допита до алетиометъра. Продължавайте да вървите, гласеше отговорът, това е правилната посока. По обяд стигнаха село, незасегнато от Привиденията. По хълмовете пасяха кози, лимонова горичка хвърляше сянката си върху скалистата земя, а в потока играеха деца, които се развикаха и хукнаха към майките си при вида на дрипавото момиче, бледото окървавено момче със свиреп поглед и изящната хрътка, пристъпваща до тях.

Възрастните ги гледаха с опасение, но се съгласиха да им продадат малко хляб, сирене и плодове срещу една от златните монети на Лира. Вещиците не се виждаха никакви, но двете деца знаеха, че тутакси ще долетят при най-малката опасност. Лира продължи да се пазари и една възрастна жена добави две манерки от козя кожа и хубава ленена риза. Уил смъкна с облекчение окървавената си фланелка, изми се в ледената вода на потока и легна да се суши на слънце.

Когато си отпочина, отново поеха на път. Сега местността беше по-сурова — трябваше да се крият под сянката на високи скали, вместо под широки кичести корони, а земята беше така нагорещена, че им пареше дори през подметките. Слънцето ги заслепяваше. Напредваха по склона все по-бавно, а когато последните лъчи докоснаха върховете на хълмовете и под тях се откри малка закътана долина, решиха да спрат за този ден.

Спуснаха се надолу по хълма, като едва не останаха без обувки, после трябваше да си проправят път през гъсти туфи недорасли рододендрони, тъмни лъскави храсти и пурпурни цветя, гъмжащи от пчели, докато най-сетне се озоваха на широка ливада, през която минаваше поток. Тревата беше висока до колене, изпъстрена със синчец, тинтява и очиболец.

Уил пи жадно от потока и се изтегна на тревата. Не можеше да остане буден, не можеше и да заспи. Главата му се въртеше, всичко сякаш беше обвито в мъгла, а ръката му пулсираше от жестока болка.

И което беше най-лошото, отново беше започнала да кърви.

Серафина я погледна, сложи още билки върху раната и стегна копринената превръзка по-силно отвсякога, но лицето й беше угрижено. Той не искаше да я пита нищо. Какъв беше смисълът? И двамата разбираха, че магията не е подействала.

Вече беше мръкнало, когато Лира се приближи и легна до него. Не след дълго се чу тихо мъркане. Демонът й, превърнат в котка, дремеше с подвити лапи само на крачка от него.

— Панталеймон! — прошепна Уил.

Демонът отвори очи. Лира не помръдна.

— Какво?

— Пан, ще умра ли?

— Вещиците няма да го допуснат. Нито пък Лира.

— Но магията не действа. Продължавам да губя кръв. Сигурно не е останало много. Кървенето не спира. Страх ме е…

— Лира не мисли така.

— Наистина ли?

— Тя мисли, че си най-храбрият боец, когото познава. Храбър като Йорек Бирнисон.

— Тогава по-добре да не показвам, че ме е страх. — Уил замълча за миг, после добави: — Мисля, че Лира е по-смела от мен. Тя е най-добрият приятел, когото съм имал някога.

— И тя мисли същото за теб — прошепна демонът.

Не след дълго Уил затвори очи и се унесе.

Лира не помръдваше, но очите й бяха широко отворени в мрака, а сърцето й биеше силно.

Когато Уил дойде на себе си, беше нощ, а ръката го болеше нетърпимо. Надигна се внимателно и видя недалеч да пламти огън, а над него Лира се опитваше да пече хляб, набоден на раздвоена пръчка. Имаше и няколко птици, набучени на шиш. Уил се приближи до огъня, а след малко долетя и Серафина Пекала.

— Уил — каза тя, — изяж тези листа, преди да седнеш да вечеряш.

Вещицата му подаде шепа меки листа, нагарчащи като пелин. Той ги сдъвка и се насили да ги преглътне. Бяха лепкави, но му подействаха освежаващо и като че му помогнаха да се стопли.

Изядоха печените птици, подправени обилно с лимонов сок, после една вещица им донесе боровинки, които беше набрала под каменистия насип. Вещиците се събраха около огъня и тихо заговориха. Някои от тях бяха ходили на разузнаване и бяха видели над морето балон. Лира подскочи.

— Балонът на господин Скорзби? — нетърпеливо попита тя.

— Бяха двама мъже, но доста далече, за да ги видим. И изглежда наближава буря.

Лира плесна с ръце.

— Ако е господин Скорзби, ще можем и ние да летим, Уил! О, дано да е той! Не можах да се сбогувам с него, а беше толкова добър с мен… Много ми се иска пак да го видя…

Вещицата Юта Камайнен слушаше внимателно, демонът червеношийка също беше нащрек на рамото й. Споменаването на Лий Скорзби й напомни защо е тръгнала на този дълъг път. Станислаус Груман беше отхвърлил любовта й и Серафина Пекала я беше взела със себе си, за да й попречи да го убие.

Кралицата може би забеляза интереса й, но нямаше време да реагира, защото в този момент се случи нещо. И тя, и другите вещици вдигнаха глави нагоре. Някъде от север долетя приглушеният вик на някаква нощна птица. Но не беше птица — вещиците веднага разбраха, че е нечий демон. Серафина Пекала се изправи и се вгледа в небето.

— Мисля, че е Рута Скади — каза тя.

Всички застинаха напрегнато.

Долетя нов вик, този път по-близко, а след него трети. Вещиците грабнаха клонките си и излетяха. Останаха само две, стиснали лъковете си, за да пазят Лира и Уил.

Някъде в мрака над тях кипеше битка. Отгоре долетя шум, свистене на стрели, стонове и писъци от болка и гняв.

Внезапно нещо се стовари с глух звук на земята, толкова неочаквано, че не им даде време да се опомнят. Беше дебелокожо чудовище с лъщящи люспи, наподобяващо скалните призраци, които Лира беше виждала.

При падането то беше смазано и потрошено, а от хълбока му стърчеше стрела, но въпреки това се надигна, разпери ципестите си крила и се устреми яростно към момичето. Вещиците не посмяха да стрелят, за да не я засегнат, но Уил се хвърли насреща му с ножа, замахна и главата на чудовището отлетя и се търколи на земята. Въздухът излезе от дробовете му с противно гъргорене и създанието притихна.

Всички още веднъж вдигнаха поглед нагоре. Битката кипеше над самите им глави. В отблясъците на огъня се мяркаха черна коприна, бледи ръце, зелени борови иглички, кафеникаво-сива люспеста кожа. Уил недоумяваше как вещиците успяват да пазят равновесие, камо ли да стрелят, при тези внезапни завои и стремителни атаки.

В потока и върху близката скала се стовариха още два скални призрака и тогава останалите отлетяха на север с пронизителни писъци и нечленоразделно ломотене.

След малко Серафина Пекала и вещиците й кацнаха, но този път бяха с една повече — чернокоса красавица с пламтящ поглед, чиито страни горяха от вълнение и гняв.

Новата вещица видя обезглавения скален призрак и плю.

— Не е нито от нашия свят, нито от този. Гадно изчадие. Плодят се като мухи и вече са хиляди. А това момиче кое е? Да не е Лира? Кое е момчето?

Лира смело отвърна на погледа й, макар сърцето й да биеше лудо. Рута Скади беше блестяща, неподражаема и нещо от този блясък се предаваше и на другите около нея.

Вещицата се обърна към Уил и той усети същия трепет, но успя като Лира да овладее изражението си. Кинжалът още беше в ръката му. Тя разбра какво е направил и се усмихна. Уил заби ножа в земята да изтрие кръвта на изчадието и го изплакна в потока.

— Серафина Пекала — каза Рута Скади, — много нови неща научих. Всичко се мени, умира, става безсмислено… Гладна съм.

Тя яде като животно, като разкъсваше със зъби останките от птиците и тъпчеше огромни залци хляб в устата си. През това време няколко вещици махнаха трупа на скалния призрак, запалиха отново огъня и поставиха стража.

Останалите насядаха в кръг около Рута Скади. Тя им разказа за срещата си с ангелите и за крепостта, която лорд Азриел строеше.

— Сестри, не сте виждали такъв замък. Външните укрепления са от базалт и се издигат до небето. От всички страни към тях водят пътища, по които карат барут, храна и оръжие. Как ли е успял да го направи? Помислих си, че е трябвало да се готви много дълго, в продължение на цели еони. Още преди ние да се родим, сестри, макар да е много по-млад от нас… Как е възможно, ще попитате. Не знам. Не разбирам. Мисля, че той може да командва времето, да го застави да бърза или да спира. Към тази крепост прииждаха воини от всички светове. Мъже и жени, войнствени духове, въоръжени същества, каквито никога не съм виждала — гущери и маймуни, огромни птици с отровни шпори, създания толкова странни, че дори не мога да ги оприлича на нещо познато. А знаете ли, сестри, че и в други светове има вещици? Говорих с вещици от друг свят, който прилича на нашия, но те самите са съвсем различни. Живеят толкова кратко, колкото при нас хората, и сред тях има и мъже, които летят като нас…

Вещиците от клана на Серафина я слушаха със затаен дъх, онемели от страх и невярващи на ушите си. Ала Серафина й повярва и я подкани да продължи.

— Ти видя ли лорд Азриел? Успя ли да го откриеш?

— Да, макар че не беше лесно. Той е в центъра на толкова много събития и ръководи всичко. Но аз станах невидима и стигнах до покоите му тъкмо когато се готвеше да си ляга.

Всички вещици прекрасно знаеха какво се е случило после, за разлика от Лира и Уил, които нищо не подозираха и нямаше нужда да им обясняват, така че Рута Скади продължи:

— Попитах го защо е събрал всички тези сили на едно място и дали е вярно, че се готви да поведе битка срещу самия Творец, а той се засмя и попита: „Какво, в Сибир говорят ли за мене?“ Казах му, че целият север говори за него, разказах му и за нашето споразумение и как съм напуснала нашия свят, за да го търся. Той предложи да се присъединим към него, сестри. Към неговата армия срещу Всемогъщия. С цялото си сърце желаех още в този миг да му дам клетва. Бих хвърлила своя клан в тази война с радост. Той ми показа, че да се бунтуваш, е справедливо и оправдано, когато знаеш какво творят наместниците на Всемогъщия от негово име… Помислих си за онези деца в Болвангар и за другите извращения, които съм виждала в моите земи на юг. Той ми разказа за много други жестоки изстъпления, всички в името на Твореца — как в някои светове преследват вещиците и ги изгарят живи… Да, сестри, вещици като нас! Отвори ми очите. Показа ми неща, които не съм и сънувала, жестокости и ужаси, извършени в името на Всемогъщия, чиято цел е да унищожат радостта и истинското в живота. О, сестри, как копнеех да се хвърля заедно с целия си клан в тази борба! Ала знаех, че най-напред съм длъжна да се посъветвам с вас, после да се върна у дома и да се срещна с другите кралици — Ева Каску и Рейна Мити. Затова напуснах незабелязано покоите му и поех насам. Но не след дълго излезе силен вятър, който ме отвя високо в планините и трябваше да потърся убежище на върха на една скала. Като знаех какви същества обитават скалите, реших отново да стана невидима и скоро чух гласове в тъмното. Изглежда бях кацнала близо до гнездото на най-стария скален призрак. Той беше сляп и останалите му носеха храна — някаква воняща мърша от долината. И го молеха за съвет. „Дядо, докъде се простират спомените ти?“, питаха го те. „Много, много далеч. Още не съществуваха хората“, отговаряше той със слабия си треперлив глас. „Вярно ли е, че наближава най-голямата битка, която някога се е водила, дядо?“ „Да, деца. Битка, по-голяма и от предишната. Задава се голям пир за всички нас. Дните, които идат, са дни на изобилие и наслада за всички призраци във всеки от световете.“ „А кой ще спечели, дядо? Ще успее ли лорд Азриел да надвие Всемогъщия?“ „Армията на лорд Азриел наброява милиони, събрани от всички светове. По-голяма е от онази, която се вдигна срещу Всемогъщия миналия път, и по-добре командвана. Колкото до силите на Твореца, те са стотици пъти по-малобройни. Но той самият е стар като света, по-стар дори и от мен, деца, а войските му са уплашени или прекалено самодоволни. Лорд Азриел ще победи, защото е дързък и безумно горд и вярва в правотата на своето дело. Но едно му липсва, деца. Езахетър. Без Езахетър той и войската му ще бъдат унищожени. И тогава ще пируваме в продължение на години!“ Старият призрак се засмя и загриза смрадливия кокал, който му бяха домъкнали, а останалите пищяха от радост. Представете си с какво нетърпение чаках да чуя още нещо за този Езахетър, но успях през воя на вятъра да уловя само още няколко думи. Един млад призрак попита: „Щом лорд Азриел има нужда от Езахетър, защо не го призове?“ А старият отвърна: „Лорд Азриел знае за Езахетър толкова, колкото и ти, дете! Това е най-смешното в цялата работа. Смейте се, смейте се с глас!“ Аз се опитах да се приближа още малко до гнусните създания, но силите ме напуснаха и вече не можех да остана невидима. По-младите ме видяха и се разпискаха. Трябваше да се спасявам с бягство през невидимата врата между световете. Една глутница ме последва и ме гони чак дотук. Но едно е ясно, сестри, лорд Азриел има нужда от нас. Който и да е този Езахетър, лорд Азриел се нуждае от нас! Иска ми се още сега да можех да се върна при него и да му кажа: „Не се тревожи, ние идваме! Ние, вещиците от севера, идем, за да ти помогнем да победиш!“ Да го решим сега, Серафина Пекала, и да свикаме големия съвет на всички кланове, за да тръгнем на война!

Серафина Пекала погледна Уил и той изпита чувството, че иска неговото разрешение за нещо. Ала с какво можеше дай помогне? Вещицата отново се обърна към Рута Скади.

— Ние не можем — каза тя. — Задачата ни сега е да помогнем на Лира, а нейната задача е да отведе Уил при баща му. Съгласна съм, че ти трябва да се върнеш у дома, но ние ще останем с Лира.

Рута Скади нетърпеливо тръсна глава.

— Добре, щом трябва! — заяви тя.

Уил легна. Раната го болеше повече отвсякога. Повече, отколкото в самото начало. Цялата му ръка беше подута. Лира легна до него с обвития около врата й Панталеймон и се загледа през притворените си клепачи в отблясъците на огъня. Гласовете на вещиците достигаха до нея като тихо бръмчене.

Рута Скади се отдалечи на няколко крачки от огъня и Серафина Пекала я последва.

— Ах, Серафина Пекала, трябва да видиш лорд Азриел! — тихо изрече латвийската кралица. — Той е най-великият пълководец, който някога се е раждал! Всяка подробност за войската му е в главата му! Представи си само каква дързост се иска, за да се изправиш срещу самия Творец. Но кой може да е според теб този Езахетър? Как така никога не сме чули за него? И как да го накараме да застане на страната на лорд Азриел?

— Може да не е човек, сестро. Ние с теб знаем толкова, колкото и онзи скален призрак. Може старецът да се е надсмивал над невежеството му. Думата означава богоубиец, знаеш ли?

— Може пък да сме самите ние, сестро! И ако е така, представи си как ще нарасне силата му, когато се присъединим към него! Копнея да пронижа със стрелите си изчадията от Болвангар и от всеки друг Болвангар във всеки друг свят! Защо го правят, сестро? Във всички светове наместниците на Всемогъщия принасят деца в жертва на своя жесток бог! Защо?

— Страх ги е от Праха — отвърна Серафина Пекала, — макар че не знам какво представлява той.

— А това момче кое е? От кой свят идва?

Серафина й разказа всичко, което знаеше за Уил.

— Не знам защо е толкова важен — завърши тя. — Но ние служим на Лира, а нейният уред й казва, че трябва да му помага. Знаеш ли, сестро, опитахме се да изцерим раната му, но не успяхме. Магията за спиране на кръвта не подейства. Може би в този свят билките нямат тази целебна сила като в нашия. Тук е прекалено топло, за да расте кървав мъх.

— Той е… някак странен — промълви Рута Скади. — От породата на лорд Азриел. Ти погледна ли в очите му?

— Честно казано, не посмях — призна Серафина Пекала.

Двете кралици седнаха мълчаливо край потока. Времето минаваше, звездите залязваха и на тяхно място изгряваха нови. Някой извика — беше Лира, която стенеше в съня си. Отнякъде долетя грохотът на бушуваща буря, светкавица озари морето и подножието на хълмовете, но това беше далеч от тях.

— Кажи ми за Лира — наруши мълчанието Рута. Скади, — Каква роля трябва да изиграе тя? Това ли е нейната главна задача — да отведе момчето при баща му? Аз мисля, че има нещо по-важно, права ли съм?

— Това е задачата й сега. А по-късно наистина я очаква нещо далеч по-голямо. Сред нас, вещиците, отдавна се знае, че това момиче ще сложи край на съдбата. Да, ние знаем името, което госпожа Колтър дава мило и драго да научи. Вещицата, която тя измъчваше на кораба при Свалбард, едва не го издаде, но Ямбе-Ака навреме дойде при нея. Сега обаче си мисля, че Лира може да е онова, за което си чула да се говори. Езахетър. Не вещиците и не ангелите, а това спящо дете. Смъртоносното оръжие в битката с Всемогъщия. Защо иначе госпожа Колтър ще я търси с такова настървение?

— Госпожа Колтър е била любовница на лорд Азриел — каза Рута Скади. — И Лира е тяхно дете… Серафина Пекала, ако аз бях родила това момиче, каква вещица щеше да бъде! Кралица на кралиците!

— Тихо, сестро! Слушай… Каква е тази светлина?

Двете се изправиха, разтревожени, че стражата е пропуснала да забележи нещо. Откъм бивака се виждаше сияние, което обаче не приличаше на огън.

Те хукнаха към него с вдигнати лъкове, но внезапно спряха като заковани.

Всички вещици спяха на тревата, заспали бяха и Лира и Уил. Ала над главите на двете деца кръжаха бавно дузина ангели и гледаха надолу към тях.

В този миг Серафина осъзна нещо, за което вещиците нямаха дума. Идеята за поклонничеството. Внезапно проумя, че тези същества бяха чакали търпеливо хиляди години и сега преодоляваха огромни разстояния, за да се докоснат до нещо наистина важно и после да се чувстват възродени. Точно така изглеждаха тези прекрасни поклонници от неземна светлина, заобиколили момичето с мръсни бузи и карирана пола и момчето с ранената ръка, което се мръщеше в съня си.

Нещо се размърда около врата на Лира. Панталеймон в облика на снежнобял хермелин отвори сънено черните си очи и се огледа без следа от страх. По-късно Лира щеше да си го спомня като сън. Демонът й очевидно прие вниманието на ангелите като нещо, което й се полага по право. Не след дълго той отново се сви на клъбце и затвори очи.

Едно от прекрасните създания разпери широко крилете си. Останалите последваха примера му и крилете им се сляха, прониквайки едно в друго като светлина, докато образуваха сияен ореол около спящите деца.

Миг по-късно излетяха, устремявайки се като пламъци в небето, уголемиха се неимоверно и се отдалечиха на север като ослепителни метеори.

Серафина и Рута Скади се метнаха на боровите клонки и ги последваха, но не успяха да ги настигнат.

— Такива създания ли видя, Рута Скади? — попита Серафина, докато се спускаха бавно сред облаците.

— Мисля, че бяха по-големи, но от същия вид. Забеляза ли, че не са от плът и кръв? Те са изтъкани от светлина. Сетивата им сигурно са съвсем различни от нашите… Сега ви оставям, Серафина Пекала, за да събера всички вещици на севера. Когато се срещнем отново, войната вече ще е започнала. Всичко хубаво и късмет, мила моя…

Двете се прегърнаха във въздуха, после Рута Скади се обърна и се устреми на юг.

Серафина я проследи с поглед и отново потърси ярките пламъчета в далечината. Изпитваше съжаление към тези огромни стражи. Колко много пропускаха — те не можеха да усетят земята под краката си, вятъра в косите си, милувката на лунните лъчи! Тя отчупи малка вейчица от боровия клон и с наслада вдъхна острата миризма на смола, после бавно се спусна на земята, за да легне на тревата редом с останалите.