Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (7) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Седма глава
Легендарният Севастопол

Красивият бял град, все още неизгорен от жаркия дъх на сраженията, се появи пред уморените бойци на Приморската армия. Беше необичайно тихо и спокойно. Нямаше ги нито артилерийския обстрел, нито фронтовата линия, където се водеха постоянни боеве. Само от време на време се появяваха фашистки самолети, но те все още не бяха причинили толкова много щети в Севастопол, както в Одеса. В лъчите на топлото кримско слънце неговите сенчести улици и едва докоснатите от есенното увяхване паркове и градинки с разкошни цветни лехи радваха окото с елегантния си, съвсем предвоенен вид, и с ярките си цветове.

Градът се простираше по бреговете на няколко залива, а входа към главния охраняваха два старинни форта: Константиновският и Михайловският. Мощните им белокаменни стени с бойници се отразяваха във водите на пристанището. На върха на Централния хълм сияеше синият купол на Владимирската катедрала, гробница на четирима адмирали, герои от първата отбрана на града. Сред извиващите се алеи на Историческия булевард стояха скромни паметници на загиналите воини от Четвърти бастион, Язоновския редут, батареята на Костомаров, както и многофигурен бронзов паметник на генерал Тотлебен и неговите смели сапьори, които успешно са водели подземна борба срещу англо-френско-турско-италианските войски, обсадили Севастопол през 1854 г.

Досега не бях идвала тук.

След шумната, разнообразна, многолика Одеса, чието население преди войната наброяваше над шестстотин хиляди души, Севастопол изглеждаше малък и провинциален. В Одеса ритъмът на живота се определяше от голямото морско търговско пристанище, което приемаше десетки кораби от цял свят. Обаче чуждестранните пътнически лайнери, товарни кораби или танкери не можеха дори да се доближат до Главната военноморска база на Черноморския флот. Само сивите тесни корпуси на съветските разрушители, миночистачи и патрулни катери заемаха пристаните на Южния залив или стояха за ремонт до кейовете на морския завод „Серго Орджоникидзе“.

Героичното минало по някакъв необясним начин влияеше на облика на модерния Севастопол, на неговите жители, обичаи и навици. Това наистина ми харесваше.

Градът изглеждаше не като разпасан моряк, слязъл от палубата на чуждестранен „търговец“, както в Одеса, а като строг воин, стискащ оръжие в ръцете си и гледащ внимателно в далечината. На южните граници на отечеството той стоеше като несменяем страж, отговорен за мира и сигурността на родната страна.

Севастополци гостоприемно посрещнаха защитниците на Одеса.

С корабите от нашия керван пристигнаха много ранени (около три хиляди). Те незабавно бяха настанени в болници, разположени в различни райони: в Холандския залив, в Стрелецкия залив, в Балаклава, в градски болници. Аз заедно с други пациенти от медсанбат №47 бях настанена в малка болница в Стрелецкия залив. Моите бойни другари, които не се нуждаеха от лечение, а от почивка, бяха заведени в центъра на града на Историческия булевард. Но основните сили на Приморската армия се намираха на Корабната страна^[1], повечето от тях на територията на зенитното училище.

Хората бяха изпратени на баня, смениха бельото и униформите си, хранеха ги в столова, получаваха по 500 грама хляб. Този отдих не беше никак излишен за тези, които преди два дни бяха излезли от бойното поле. „Чапаевци“ се надяваха, че ще им бъде позволено да почиват поне седмица. Надеждите не се сбъднаха: още на 21 октомври дивизията беше натоварена на ешелон на жп гарата и се отправи на север в Кримския полуостров, за да спре германската офанзива срещу Ишунските позиции.

Аз останах в Севастопол, защото раната на главата ми не беше зараснала. Сменяха ми превръзките два пъти на ден и обещаваха скоро да махнат конците. Въпреки това си издействах разрешение да излизам за половинчасови разходки край морето. След това, когато ми махнаха конците и ме прехвърлиха в батальона на оздравяващите, разположен в сградата на Черноморския флотски екипаж, можех да излизам в отпуск в града.

Отпуска ми разрешаваше майор Н. А. Хубежев, весел и приказлив човек. Когато му се представих, той се заинтересува от моята награда — личната снайперска винтовка — и ми предложи да се прехвърля от 25-а дивизия, която не се знаеше къде е сега, към морската пехота, като ми обеща чин главен старшина и ме уверяваше, че черният матроски кител с месингови копчета ще ми отива несравнимо повече от зелената пехотна гимнастьорка. Той хвалеше своите приятели командири: капитан Лвовски в 16-и батальон на морската пехота, старши лейтенант Унчур в 17-и батальон, капитан Егоров в 18-и батальон и капитан Черноусов в 19-и батальон.

Обаче морската пехота не ми се струваше по-добра от обикновената, сухопътната. Силно се бях привързала към 54-ти пехотен полк „Степан Разин“, след като преживях с него Одеската епопея. Нали на война всичко може да се случи. Полкът не е игла в купа сено, той ще се намери заедно с цялата Приморска армия, която сега отстъпваше под натиска на фрицовете от Ишунските позиции и пробиваше към Главната военноморска база на Черноморския флот по черните пътища през Кримската южна планинска верига.

След като излезех от казармата в града, се разхождах сама и се наслаждавах на спокойната гледка. Трамваите обикаляха из града, работеха магазини, столови, бани, бръснарници и различни работилници: за метални ремонти, шивашки и обущарски ателиета. Наистина Севастопол, който преди войната имаше население над сто хиляди души, сега изглеждаше празен. Много от жителите му, особено тези с деца, бяха евакуирани в Кавказ и в Краснодарския край. Въпреки това след тежкия работен ден добре облечените жители на Севастопол вечер се разхождаха по Приморския и по Историческия булевард, ходеха в градския театър „А. В. Луначарски“, където както и преди се играеха спектакли, или в трите кина, в които прожектираха най-добрите предвоенни филми: „Чапаев“, „Трактористи“, „В тила на врага“, „Минин и Пожарски“, „Конче-Гърбоконче“ и други.

Първо посетих все още работещите културни учреждения: великолепния музей на Черноморския флот, разположен в старинна сграда с оръдия на входа, и панорамата на Историческия булевард „Щурмът на Севастопол на 6 юни 1855 г.“, забележителна по реализма и въздействието си върху зрителите творба на художника Франц Рубо. Дори не исках да си тръгвам оттам, така ме привличаше това панорамно платно. Изглеждаше, че времето се е върнало назад и наистина си сред защитниците на Малахов курган. Неволно ми идваше мисълта, че сега сме длъжни да повторим подвига на нашите предци и да защитаваме града до последна капка кръв.

Но Севастопол, основан с указ на императрица Екатерина Втора, има много по-древна история. Отидох с трамвай до Балаклава, рибарско селище на 12 километра от града, за да разгледам руините на генуезката крепост Чембало, посетих и Херсонес Таврически, основан още през V век преди новата ера, където видях останките от старогръцкия град с основите на къщите, базиликата, античния театър, крепостните кули и стените, образуващи „перебол“ — специално пространство между вътрешната и външната стена за борба с вражеската пехота, промъкнала се в крепостта.

Всичко това стана възможно, защото имах пари от войнишката ми заплата, събрани за четири месеца. На редник първа година месечно се полагаха 10 рубли и 50 копейки, на ефрейтор снайперист — 30 рубли, на сержант снайперист и командир на отделение — 35 рубли. Към 20 рубли похарчих за шоколадови бонбони „Пролет“. За моя изненада те се продаваха в магазина на севастополския „Военторг“ на предвоенна цена.

Междувременно събитията в Крим се развиваха.

Още на 26 октомври 1941 г. германската Единадесета армия под командването на генерал-полковник Ерик фон Манщайн излезе на просторите на полуострова. Четири дни по-късно, на 30 октомври, четвъртък, започнаха бойни действия на далечните подходи към Главната военноморска база на Черноморския флот. Четирите оръдия на брегова батарея №54 откриха огън по колоната немски бронетранспортьори, камиони с пехота, мотоциклети и самоходни оръдия „StuG III“, движеща се по пътя за село Николаевка. С точни изстрели колоната беше спряна. Този ден се смята за начало на отбраната на Севастопол.

Заповедта на командващия Севастополския гарнизон, контраадмирал Г. В. Жуков, от 30 октомври 1941 г. ни съобщиха, когато се строихме на плаца във Флотския екипаж. Тя започваше така: „1. Врагът проби фронтовата линия, неговите челни моторизирани части стигнаха до района на Евпатория — Саки и застрашават Севастопол… 3. Частите на Севастополския гарнизон, във взаимодействие с корабите и бреговата артилерия, да не допускат противника в Главната военноморска база и да го унищожат на подхода към Севастопол…“. В заповедта се говореше за разположението на нашите бойни части на предната линия на фронта от село Камари до устието на река Кача. Сухопътната отбрана трябваше да осигурят 16 батальона от морската пехота, опълчението и други подразделения, намиращи се по това време в града.

Тази заповед не се отнасяше за мен, тъй като все още се числях към Първи батальон от 54-ти пехотен полк, а никой не знаеше къде се намира той. Но през този ден майор Хубежев не ми даде отпуск и отново предложи да премина в морската пехота. След това заедно с други оздравяващи почиствах района.

Впрочем за това не съжалявах дълго. Следобед при нас се появиха две млади сътруднички на Морската библиотека. Те правеха обичайните си посещения — веднъж седмично — в частите на флота, събираха книгите, които преди бяха раздали на войниците, и предлагаха нови. Около тях веднага се събра тълпа. Бойците сменяха книгите си, разговаряха с момичетата за прочетеното, правеха заявки. Аз също взех една поизмачкана брошура с цветна рисунка на корицата, изобразяваща сцена на Четвърти бастион през 1854 г.: голямо оръдие на лафет с малки колела, край него войници и офицер, и с името на автора Лев Толстой и заглавието „Севастополски разкази“. Имаше книги и на други писатели: Чернишевски, Чехов, Алексей Толстой, Шолохов, Максим Горки — но Толстой беше много по-търсен.

Отдавна не бях държала в ръцете си книги — верните спътници на студента. Наложи се да забравя за книгите от деня, когато облякох военна униформа и станах редови червеноармеец в 25-а Чапаевска дивизия. Те останаха там, в предвоенния живот, и сега навяваха спомени за мир, хармония и благоустроеност. Не без вълнение отворих книгата. Аз, разбира се, бях чела „Севастополски разкази“, но много отдавна, вероятно в детството. Библиотекарката заговори с мен за тази творба. Тя горещо я препоръча, наричайки я интересна и съвсем съвременна. Съгласих се с нея: не бяха минали и сто години, а към легендарния град настъпваха нови завоеватели със същите намерения.

Четенето помагаше да минава по-бързо времето.

Като участник в първата отбрана на града, младият артилерийски поручик граф Толстой пише за бойните операции с познаване на нещата. Най-вероятно поради младостта си аз не съм могла да разбера колко точен е великият писател в психологическите детайли. Но сега, спомняйки си битката за Одеса, бях изненадана колко проникновено предава той преживяванията на човек, който за първи път е почувствал смъртна опасност в битката:

… Бавното свистене на гюле или бомба в същото време, когато започнете да се изкачвате по планината, неприятно ще ви порази. Изведнъж ще разберете, и то съвсем различно от това, което сте разбирали преди, значението на звуците от онези изстрели, които сте чували в града. Някакъв тих, приятен спомен изведнъж ще блесне във вашето въображение, вашата собствена личност ще започне да ви занимава повече от наблюденията; ще проявявате по-малко внимание към всичко обкръжаващо и внезапно ще ви завладее някакво неприятно усещане за нерешителност. Независимо от този подличък глас, внезапно заговорил у вас при вида на опасността, особено след като погледнете войника, който размахал ръце и пързаляйки се по склона върху рядката кал, тича в тръст със смях покрай вас — вие ще накарате този глас да млъкне, неволно ще изпъчите гърди, ще вдигнете по-високо главата си…

Толстой рисува ярки портрети на своите бойни другари, войници и офицери от руската императорска армия, които са се сражавали тогава на бастионите. Той като че ли приближава тези герои до нас, правейки ясни техните мисли, мечти и действия. Мисля, че никой преди него не е говорил така убедително за източниците на руския воински дух:

… Много е възможно дори някой военноморски офицер от тщеславие или просто за удоволствие да поиска да постреля малко пред вас. „Да се изпратят комендорът и разчетът при оръдието“ — и четиринадесет матроси, живо, весело, кой пъхайки лулата си в джоба, кой дояждащ сухар, тропайки с подкованите си ботуши по платформата, ще отидат при оръдието и ще го заредят. Вгледайте се в лицата, в позите, в движенията на тези хора: във всяка бръчка на това загоряло, скулесто лице, във всеки мускул, в широките рамене, в дебелите крака, обути в огромни ботуши, във всяко движение, спокойно, неприпряно, се виждат основните черти, които съставляват руската сила — простота и упоритост; но тук върху всяко лице ви се струва, че опасността, злобата и страданието на войната са прибавили към тези основни белези и следи от осъзнаване на собственото достойнство, и висока мисъл…^[2]

Интересуваше ме и даденото от Толстой описание на природата и времето в Севастопол, топонимите на тези места: Северна страна, Корабна страна, Малахов курган, Сапун планина, Макензиев хребет, Сухарна балка, Мартиновска клисура, река Чорная, Павловски нос, Куликово поле. Нали досега действах, нагаждайки се към равните степни пространства, където видимостта в по-голямата им част беше отлична и разстоянията до целта се определяха лесно. Прицелната стрелба в планините обаче е друга работа.

Сутринта на 4 ноември 1941 г. майор Хубежев ми съобщи добра новина. Командващият Приморската армия, генерал-майор Петров, пристигнал вчера в Севастопол със своя щаб и се настанил в командния пункт на Бреговата отбрана в Херсонските казарми. Реших да се срещна с него. Но никак не е лесно за сержант да се приближи до генерала. Помогна ми това, че адютантът му ме разпозна. Видях Иван Ефимович такъв, както винаги: стегнат, енергичен. Белият прах на кримските пътища беше посипал китела му с генералски звезди на петлиците. Кафявият кавалерийски колан и двата презраменни ремъка плътно обхващаха тънката му фигура, а кобурът на пистолета „Коровин“, полагащ се на висшия команден състав, беше силно изместен надясно. По навик Петров държеше кавалерийски стек в ръцете си, въпреки че обикаляше, естествено с кола, стрелковите позиции, запознаваше се с военните части, които ги заемаха, оглеждаше местността и военноинженерните съоръжения в нея. След като излезе от „емката“, командващият спря. Пристъпих към него, изпънах се в стойка „мирно“ и докладвах:

— Сержант Павличенко, другарю генерал-майор. Разрешете да се обърна.

— Здравей, Людмила — усмихна се той. — Как се чувстваш?

— Отлично, другарю генерал-майор.

— Значи ще бием фашистите в Севастопол?

— Непременно, другарю генерал-майор.

— Съобщавам ти, че вече си старши сержант и ще командваш снайперски взвод. — Петров свали пенснето си и го изтри със снежнобяла носна кърпичка. — Когато пристигне попълнението, избери подходящите хора и ги обучи на снайперска стрелба.

— Слушам, другарю генерал-майор! — бодро отговорих аз и след като снижих глас, попитах тревожно: — Но къде е моят полк, Иван Ефимович?

— Мисля, че сега „разинци“ са на пътя между Ялта и Гурзуф. В Севастопол ще пристигнат след пет дни. Ще ги чакаш ли?

— Тъй вярно, другарю генерал-майор! От първите дни на службата с цялото си сърце съм привързана към Първи батальон на капитан Сергиенко и любимата ми Втора рота.

— Поздравявам те за армейската привързаност — отново се усмихна Петров.

По заповед на командващия Приморската армия доста бързо ми оформиха всички необходими документи в щаба, дадоха ми направление за полка и за интендантския склад. Трябваше да получа различни неща от зимното снаряжение, например шапка-ушанка, ватенка и топло бельо. С голямо удоволствие прикрепих на петлиците на гимнастьорката си по три тъмнорубинени триъгълничета, обозначаващи новото ми воинско звание — старши сержант. Освен това ми се полагаше кожен портупей с презраменен ремък, месингова катарама и кобур с шомпол за пистолета.

След това никога не се разделих с този пистолет „Тулски Токарев“, получен в Севастопол: вземах го, когато отивах в засада, в отпуск в града и, разбира се, на парадни строявания, при евакуацията го занесох в Новоросийск, после в Москва. „ТТ“ стана моят добър талисман. Докато ловувах за фрицове в кримската гора, разчитах — в случай на провал — не толкова на гранатата, която винаги висеше на колана ми, а на „Тотоша“ (така наричаха в нашата армия пистолета на Токарев). Защото нито руснаците, нито немците вземаха в плен снайперисти, застрелваха ги на място. За жените имаше и друг вариант — групово изнасилване преди смъртта^[3]. Затова гранатата — под краката на враговете, седем куршума от „ТТ“ — в тези, които се приближат най-много, а осмият — в слепоочието ми.

Няма да скрия, че пистолетът с тегло 825 грама без пълнителя за осем патрона е твърде тежък за женска ръка. Някои също упрекват руския инженер Токарев, че оръжието му твърде прилича на изобретението на „царя на пистолета“ Джон Мозес Браунинг, особено на модела от 1910 година, белгийско производство. Но трябва ли ние, хората, които се занимават с практическа стрелба, да слушаме абстрактните спорове на теоретиците? Най-важното е, че „ТТ“ отговаряше на всички изисквания на фронта: мощен патрон калибър 7,62 мм, който пробива тухлена стена с дебелина 100 мм, издръжлива оксидирана цев, надежден спусък, удобна дръжка с оребрени панели^[4]…

Моите другари от полка се приближиха до Севастопол едва на 9 ноември 1941 г. и заедно с цялата 25-а стрелкова дивизия заеха 12-километрови позиции в Трети сектор на отбраната, тоест на Макензиев хребет между реките Белбек и Чорная, на около двадесет до двадесет и пет километра от града. Това бяха хълмове, покрити с гори, прерязани от доста дълбоки долини, наричани тук „балки“. Например Тьомная балка, разположена близо до Камишловската клисура, или Мартиновската балка в близост до Мартиновската клисура. Там имаше и няколко татарски села: Камишли, Белбек, Биюк-Отаркой, Залинкой, Дуванкой, както и възловата железопътна гара „Макензиев хребет“. На повече от 300 метра над морското равнище се намираше имението „Макензи“, понякога обозначавано на картите като „Кордон на горската стража №2“. Имението в края на XVIII век наистина е принадлежало на контраадмирала от руския императорски флот Томас Макензи, шотландски планинец по произход^[5].

По това време вече бяха подготвени стрелковите позиции за защитниците на Севастопол: окопи, съобщителни ходове, блиндажи, землянки, артилерийски и картечни дотове (дълговременни огневи точки) и дзотове (дървено-земни огневи точки). Бойците и командирите от 54-ти и 287-и пехотен полк, Трети полк и Седма бригада от морската пехота, които сега влизаха в нашата дивизия, получиха заповед да заемат позиции на един-два километра западно от имението „Макензи“, което преди това е било завзето от немците.

Когато пристигнах на позициите на полка, аз се надявах да видя всичките си другари в добро здраве, защото не знаех как са преминали сраженията в северната част на полуострова в края на октомври. Но на командния пункт вместо майор Матусевич, познат на всички ни от отбраната на Одеса, ме посрещна майор Василий Иванович Петраш, който беше прехвърлен при нас от 31-ви полк, където досега командвал батальон. На въпроса ми за Матусевич Петраш отговори, че той е ранен, но вероятно скоро ще се върне в полка. По-нататък пътят ми беше към командния пункт на Първи батальон. Тук, вместо капитан Сергиенко, видях непознат лейтенант, тънък, висок, на около тридесет и пет години, явно от резерва. След като се представих, му дадох документите си. Той бегло ги прегледа, после ме измери със строг, недоволен поглед:

— Искате да бъдете командир на взвод, другарю старши сержант? Ще се справите ли?

— Не аз решавам, другарю лейтенант, а командването.

— Какво командване имате предвид? Например аз съм против това жените да заемат командни длъжности в армията. Вие сте снайперист, ами стреляйте по фашистите. А ще командват тези, на които се полага — и той небрежно хвърли документите ми на масата.

— И на кого се полага, другарю лейтенант? — не смятах да отстъпвам.

— На мъжете, разбира се…

Въпреки това лейтенант Григорий Фьодорович Дромин трябваше да укроти амбициите си. Обясниха му много разбираемо, че решението за моето назначаване е било взето дори не от командира на 25-а дивизия генерал-майор Коломиец, а от командващия Приморската армия генерал-майор Петров. Естествено, това не подобри отношенията ми с настоящия командир на Първи батальон. Наистина Дромин ме остави на мира. Същевременно той не се канеше нито да ме похвали, нито да ме укорява, а още по-малко да ме награждава.

От командния пункт на Първи батальон криволичеща горска пътека ме изведе до позициите на Втора рота. Армейските сапьори бяха построили на Макензиевия хребет добри, дълбоко вкопани в земята блиндажи. Когато влязох в един от тях, се натъкнах на ефрейтор Фьодор Седих. То беше радост! Три пъти се прегърнахме по руския обичай. Не изглеждаше добре моят стар приятел: беше много отслабнал, прегърбил се, имаше лека рана на лявата ръка. Веднага стоплиха вода за чай в котелката, извадиха захар и сухари и седнахме да разговаряме.

Мрачни картини описваше Фьодор.

На позициите на Червената армия край Ишун фашистите бяха влезли в боен контакт с нашите части на 24 октомври. Нашите смело се бранели и провеждали контраатаки. Но постепенно превъзходството на врага в артилерия и авиация се усетило. При това фронтовите позиции били лошо подготвени. Съветските войски били разположени в почти открита степ. Капитан Сергиенко например получил тежка рана на крака със счупване на костта от пряко попадение на мина върху командния пункт на батальона, който бил в обикновен окоп, и го изпратили в дълбокия тил. Под артилерийския огън на врага загинала почти половината от Втора рота. За нейния снайперски взвод да не говорим. В полка останали 600–700 души от щатния състав, който в мирно време е повече от три хиляди бойци и командири.

„“Вляво на 95-а дивизия настъпваше Разинският полк от 25-а дивизия…" — по-късно си спомни един от участниците в тази бойна операция Л. Н. Бочаров. — „Разинци“ започнаха добре. Тръгнаха дружно, с „ура“, атакуваха хитлеристите с щикове. Втора рота беше вдигната в атака от секретаря на партийното бюро на полка Семяшкин. Повече от сто хитлеристи унищожи Трета рота. Нейният командир, старши лейтенант Ерьоменко, беше ранен, но продължи да ръководи боя… Приморци воюваха в Крим със същата безпримерна смелост както край Одеса, където бяха само преди осем дни. Въпреки това се усещаше, че първият ни успех е несигурен. Пехотата беше много слабо поддържана от артилерията: малко батареи бяха докарани, а и нямаше достатъчно снаряди. Атаката беше предшествана само от петнадесетминутен артилерийски обстрел. Във въздуха я нямаше нашата авиация. Всичко говореше за прибързаност, за неподготвеност на започналото настъпление… По обяд на 26 октомври вече настъпваха германските войски, подкрепяни от голям брой самолети и танкове. В следващите дни врагът, увеличавайки силите си, разви своя успех…"^[6]

Фьодор и аз си спомнихме с добри думи за капитан Сергиенко. Докато той командваше Първи батальон, всички ние живеехме добре. Защо, дори не се замисляхме. Опитен, умел офицер, внимателен към нуждите на своите подчинени, но в същото време взискателен, той се радваше на безграничното уважение на бойците. Командирите на полка, подполковник Свидницки, после майор Матусевич, също се вслушваха в съветите му.

За мен Иван Иванович беше като ангел пазител, и то в много деликатна област. Няма да разкрия тайна, ако кажа, че службата на жените в армията има някои особености. Тяхното поведение в мъжкия отбор трябва да бъде точно, строго, безупречно: никакво кокетство никога и с никого. Но животът си е живот, случваха се и трудности. Не ги създаваха обикновените войници, а „другарите офицери“, които се възползваха от положението на командири и параграфа от военния устав, че заповедта на командира трябва да бъде изпълнена и за неподчинение се отговаря по законите на военното време. Това наричахме „да те харесат“. Затова предпочитах да прекарвам повече време на предната линия, дори под вражески огън. Тук шансът да хвана окото на някой любвеобилен притежател на три или четири „ромбчета“ или „траверси“ на петлиците на яката (тоест на средния и висшия команден състав) беше минимален. Ако това все пак се случваше, командирът на батальона Сергиенко директно питаше мераклията: „Ти какво искаш от нея?“. По някаква причина никой не смееше да му отговори честно. С което ухажването, нетактичните разговори и непристойните предложения обикновено приключваха.

За съжаление, не знам по-нататъшната съдба на този смел и благороден човек…

Докато нашият 54-ти полк беше в резерва на дивизията, ние с ефрейтор Седих се заехме с различни организационни въпроси. Трябваше да се приеме попълнението, да се получат и прегледат новите винтовки („трилинейки“ с прицел „ПЕ“), да се проучи повереният на Втора рота участък на отбраната. Тук биеше на очи, че окопите са изкопани плитко, не повече от 50 см, а на някои места изобщо нямаше окопи или съобщителни ходове. Войниците трябваше да се потрудят, и то не със „снайперките“, а със сапьорните лопатки. Имахме честта да видим командира на нашата дивизия, генерал-майор Т. К. Коломиец, сутринта на 10 ноември. Той пристигна на рекогносцировка на местността, обиколи позициите и строго посочи недостатъците: лошо изработени земни укрепления.

Според щата, установен от Народния комисариат на отбраната на 5 април 1941 г., пехотният взвод е доста голяма група хора: 51 души. Командва се от лейтенант, въоръжен с пистолет, той има заместник с чин старши сержант с картечен пистолет („ППД-40“) и куриер с винтовка „Мосин“ (за връзка с командването). Взводът се състои от четири пехотни отделения, които се командват от сержанти (всичките въоръжени със „СВТ-40“). Във взвода има минохвъргачно отделение (четирима души заедно със сержант плюс минохвъргачка калибър 50 мм). Пиша за това толкова подробно, за да кажа: нямах нищо подобно в мое разпореждане.

Сега лейтенантите често командваха роти и батальони, което се случваше още от Одеса, където средните командири в частите на Червената армия обикновено излизаха от строя за две-три седмици сражения. Дори е странно да си спомня за взвод от петдесет души: в различни периоди от отбраната на Севастопол във взвода имаше около двадесет до двадесет и петима бойци, но почти никога повече. Картечните пистолети, които войниците наричаха автомати (картечен пистолет „Дегтярьов-40“, по-късно картечен пистолет „Шпагин-41“) с кръгъл пълнител за 71 пистолетни патрона, несъмнено бяха ефективно оръжие за близък бой, но те катастрофално липсваха в пехотните части през първите месеци на войната. Струва ми се, че с около 25–30 „ППД-40“ бяха въоръжени само два взвода от нашето полково разузнаване. Минохвъргачката калибър 50 мм наричахме ротна, в полка по щат трябваше да има 27 броя. Но само по щат…

В рамките на два дни — 10 и 11 ноември — в полка пристигна попълнение. В по-голямата си част това бяха хора от батальоните морска пехота, които спешно се сформираха в Севастопол в края на октомври. Сега те трябваше да застанат редом до нас, „разинците“, които вече бяхме минали през пещта на войната, и бързо да усвоят сухопътната служба. Те се готвеха да се бият с фашистките нашественици до последна капка кръв, но нямаха представа за тези бъдещи битки. Моряците, които попаднаха в моя взвод, бяха особено изненадани, а при нашето запознанство понякога се разиграваха смешни сценки.

Така четирима смели юнаци с черни шапки-ушанки, флотски кители и панталони, както се казва, „широки като Черно море“, нахълтаха в блиндажа и обявиха, че са изпратени в подразделението на старши сержант Павличенко. В този момент прелиствах книгата на Уважаемия Учител и изучавах обясненията му за стрелба в планините. Фьодор Седих, който заедно с трима редници проверяваше затворите на новите винтовки, ги покани да седнат. Те пуснаха мешките си върху пръстения под без да бързат, седнаха на наровете, започнаха да се оглеждат, забелязаха ме, спогледаха се и дружно се заусмихваха.

— Момиче, ти също ли служиш тук? — попита един от тях.

— Служа — отвърнах аз.

— Това е страхотно! — Той намигна на другарите си. — На хубаво място сме попаднали. Саниструкторът е просто чудесна. Честна дума, красавица — не можеш да откъснеш очи от нея. Да се запознаем. Аз съм Леонид. А вашето име?

— Людмила.

— Е, Люда, не се мръщи, бъди по-приветлива с моряците. С нас няма да пропаднеш.

— Тогава ще трябва да застанете пред мен мирно и да докладвате на командира за себе си, както изисква уставът.

— Къде е командирът? — Леонид се огледа.

— Командирът съм аз.

— О, стига, Люда. Що за неуместни шегички?…

Наложи се строго да обясня на момчетата кой тук е началникът. Силно озадачени, те все пак застанаха в стойка „мирно“, представяха се както се полага и изслушаха първото ми командирско наставление. Изненаданото изражение не слизаше от лицата им. Изглежда, морските пехотинци очакваха, че всеки момент това досадно недоразумение ще бъде изяснено, а присъстващите заедно ще се посмеят на тази нелепа — според тях — ситуация. В края на краищата не може да има такова нещо в нашата армия: жена да е командир на снайперски взвод.

Впоследствие и Леонид Буров, и тримата му приятели се проявиха в боевете по най-добрия начин. Разбира се, след една седмица тренировки те не можеха да станат истински снайперисти. Но овладяха първоначалните методи за боравене със „снайперката“ и стреляха нелошо под моето ръководство (аз изчислявах разстоянието до целта и им показвах как да нагласят барабаните на оптичния прицел), особено при фронтални атаки на противника. Смели хора бяха те и е жалко, че Буров загина толкова рано…

Имението „Макензи“, или „Кордон на горската стража №2“, е разположено на плоския връх на хълм, издигащ се 310 метра над морското равнище. То беше заобиколено от гора с гъсти храсталаци от обичайните за Крим хвойна, габър, обикновена драка, дрян, шипки. Ловното стопанство се състоеше от няколко малки едноетажни сгради, градина и парк в непосредствена близост до тях. Старата господарска къща, отдавна превърнала се в руини, се намираше недалеч оттам, но беше почти невидима зад дърветата. Случи се така, че позициите на нашите и германските войски в близост до стопанството се превърнаха във възлов пункт в Трети сектор на Севастополския отбранителен район. Той се намираше на стратегически важен път, водещ към долината Кара-Коба. Ако го завладееше, врагът можеше да излезе в тила на защитниците на града от изток. Освен това, ако отхвърлеха нашите части далеч от стопанството, немците щяха да си пробият път до железопътната гара „Макензиев хребет“, а оттам — към северния бряг на най-големия и най-дълъг залив, което щеше да предопредели съдбата на града.

В първите дни на ноември фашистите превзеха самото имение „Макензи“, но засега не настъпваха по-нататък. Те трупаха сили за нов удар. Съветското командване смяташе за необходимо да изтласка оттам противника и ожесточените боеве за това място продължиха две седмици, почти до края на ноември 1941 г. Тук бойците и командирите от 54-ти пехотен полк „Степан Разин“ за пръв път проляха кръвта си за легендарния Севастопол. Това се случи на разсъмване на 12 ноември. Нашият батальон водеше бой на позициите северно от имението. Командирът на дивизията, генерал-майор Коломиец, пристигна на командния пункт на полка, за да наблюдава сражението. След като оцени ситуацията, той постави бойна задача на „разинци“: сутринта на 14 ноември да атакуват фрицовете, да ги обкръжат в имението, да ги унищожат и да превземат този пункт.

„Това беше първата ни сериозна контраатака край Севастопол — написа по-късно командирът на славната 25-а Чапаевска дивизия Трофим Калинович Коломиец. — Цялата артилерия на Трети сектор откри огън по предния край на врага и най-близкия му тил в района на Черкез-Кермен (днешното село Крепкое). Предварително се преместих на командния пункт на Втори батальон на «разинци», който нанасяше удара. И оттам наблюдавах атаката. Тя започна успешно. Ротите със стремителен щурм достигнаха първата линия на немските окопи. За няколко минути врагът беше разбит. Докато Втора и Трета рота преследваха хитлеристите, мятащи се из гората, Първа рота преряза пътя Черкез-Кермен — имението «Макензи». Започна обкръжаването на стопанството.

Фашистите, укрепили се там, яростно се съпротивляваха. Обстрелът беше такъв, че нашите бойци трябваше да залегнат. Гросман (началникът на артилерията на 25-а дивизия. — Бел.съст.) им помагаше с артилерията. Обаче докато артилеристите потушаваха съпротивата на хитлеристите в имението «Макензи», се появи немска пехота откъм Черкез-Кермен. Но «разинци» твърдо удържаха и фашистката атака не успя. После от Черкез-Кермен се появиха свежи немски части и всичко започна отначало. От наша страна в боя бяха вкарани двата резервни взвода. Но това очевидно не бе достатъчно. Майор Матусевич реши да свали една рота от подходите към имението и да контраатакува с нея вражеския резерв… Боят продължи повече от три часа. «Разинци» така и не успяха да завършат напълно своята задача. Но немците понесоха толкова чувствителни загуби, че след това пет дни не предприемаха активни действия срещу нашата дивизия…“^[7]