Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (10) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Десета глава
Дуелът

От първите дни на януари 1942 г. на фронта настъпи относително затишие.

Артилерийските престрелки между съветските и немско-фашистките войски продължаваха. Тук работеха и далекобойни оръдия калибър 305 мм от бреговите батареи №30 и 35, и гаубици калибър 152 мм, и 122-милиметровите оръдия на 134-ти и 265-и артилерийски полк, базирани в нашия Трети сектор на отбраната, и корабните оръдия на крайцерите и разрушителите, които докарваха в Севастопол попълнение, боеприпаси, храна, техника. При хубаво време активно действаше авиацията. Тя бомбардираше вражеските тилове, провеждаше въздушно разузнаване и коригираше огъня на бреговата артилерия, прикриваше Главната военноморска база от фашистките нападения и дори… хвърляше листовки над окопите на немските и румънските полкове.

Случваше се сухопътните части да провеждат разузнаване с бой в различни участъци на фронта, за да проучат предния край на противника, неговите огневи средства, опорните му пунктове и възловите точки на отбраната. Такива схватки не се отличаваха с продължителност и ожесточение, но даваха представа какво се случва при фрицовете.

Но имаше и тъжни истории.

В четвъртък, 8 януари 1942 г., генерал-майор Н. И. Крилов, началник-щаб на Приморската армия, отишъл с кола в Трети сектор, за да огледа разположението на бойните подразделения. Той бил придружен от адютанта на командващия армията, старши лейтенант Кохаров. Те посетили щаба на 79-а стрелкова бригада и вече се движели по междуселския път към нас, в 25-а дивизия. Изведнъж генералът спрял колата. Искал да огледа от малък хълм едно живописно разклонение на Камишловската клисура, която в края на декември беше мястото на ожесточени сражения. Минута по-късно зад него избухнала мина, после втора — отстрани, трета — отпред. Кохаров бил убит веднага. Крилов получил три рани от осколки. Той спешно бил закаран със същата кола в болницата, където претърпял няколко операции. За щастие, генерал-майорът оцеля и се върна на строя.

Работата е там, че Камишловската клисура, по дъното на която тече криволичещ поток, на места обрасъл с камъш, другаде скрит от ябълкови градини, сега беше неутрална територия. Двата й склона: по-полегатият северен и стръмният и горист южен — образуваха дълбока падина помежду си. Билото на южния склон на места се издигаше на повече от триста метра над морското равнище. Този хребет беше зает от „чапаевци“: нашият 54-ти полк беше на два километра северно от имението „Макензи“; на километър и половина северно от нас беше 2-ри Перекопски полк на морската пехота; зад него — 287-и пехотен полк (почти на кота 198,4). На северния склон пък бяха заели позиция части от немската 50-а пехотна Бранденбургска дивизия. Те можеха да обстрелват от къси разстояния с минохвъргачки и картечници и дъното на клисурата, и южния й склон, и нашите позиции по билото. Ние, естествено, им отговаряхме. Така че за възмутителната атака срещу началник-щаба на Приморската армия фрицовете получиха много горещи „подаръци“ от нас.

Красивия планински пейзаж, който толкова беше заинтересувал генерала, допълваше един мост.

Наричаше се Камишловски и свързваше двата високи склона на тази клисура. Построили го бяха в отдавнашното царско време, когато от Москва до Севастопол прокарали железопътна линия и по нея започнали да пътуват товарни и пътнически влакове. При отбраната на града мостът се оказа ненужен и за руснаците, и за немците. Той беше взривен. Сега над сивите бетонни опори се бяха накамарили усуканите, пречупени, разбити метални конструкции. Централната част на доста дългия мост беше се сринала долу, оцелели бяха само две или три секции от едната и от другата страна. Великолепното инженерно съоръжение бе превърнато в руини, свидетелстващи за безмилостната и безсмислена сила на войната.

Понякога го разглеждах през бинокъла.

Ясно беше, че разрушеният мост е благоприятна позиция от военна гледна точка. Той доминираше над терена. От едната му страна — ще я нарека северна — на разстояние 600–800 метра отлично се виждаха предните позиции и тиловете на нашите войски. От другата, южната — немските. Сред неговите железни отломки, издигащи се над клисурата, беше напълно възможно да се намери място, подходящо за снайперска засада. Обмислях това. Привързаността към кримската гора ми пречеше да взема бързо решение. Свикнах с дърветата и купчината обезобразен метал тепърва трябваше да се изучава и овладява. Освен това мостът се намираше в зоната на отговорност на 79-а бригада, на четири километра северозападно от нашия полк.

В този случай интересното е, че професионалистите мислят и оценяват обстоятелствата долу-горе еднакво… Сутринта на този ден Фьодор Седих и аз провеждахме в нашия взвод занятие по материалната част на винтовката „СВТ-40“ (три хиляди от тях бяха докарани в Севастопол в края на декември миналата година, на нас дадоха осем плюс същия брой прицели „ПУ“ с планки за монтиране). Както е известно, самозарядната винтовка „Токарев“ има доста сложно устройство. Дори непълното разглобяване изисква добри навици, старание, точност и дори, бих казала, предпазливост.

Занятието провеждахме така: аз разказвах на бойците за детайлите, от които се състои оръжието, сержант Седих бавно показваше как се разглобява. Започнахме, разбира се, с отделянето на пълнителя за десет патрона. Следващата операция: откачане на капака на цевта. Фьодор бутна опашката на ключалката нагоре и сложи винтовката на масата с прицела нагоре, така че скобата да опре на края на масата. След това с лявата си ръка хвана капака за задната част и го плъзна напред до упор, палецът на дясната му ръка опря върху главата на водещия прът, без да докосва капака, и като вдигна предния край на капака, го отдели от цевната кутия. Показа се възвратната пружина. Той трябваше да я освободи от натиска на главата на пръта в задната стена на цевната кутия и след това също да я извади. Броят на частите, сложени на масата, големи, малки, много малки, постепенно нарастваше. Заедно с това нарастваше и тревогата на нашите войници. Но те все още не знаеха, че за пълното разглобяване на „СВТ-40“ е необходимо да се извършат 14 операции, а последната от тях е отделянето на ударника от затвора.

Усещаше се, че това занятие няма да е лесно.

Не исках изобщо да се отвличам от него, но ординарецът, който се появи в блиндажа, ми предаде заповедта на майор Матусевич: командирът на взвод веднага да дойде в командния пункт на полка. Освен майора там имаше още един офицер — средно висок, едър, на около 38 години, облечен в черна морска униформа с четири златни нашивки на ръкавите. Матусевич ме представи: старши сержант Людмила Павличенко, командир на взвод от Втора рота на Първи батальон — после представи и него: командирът на 79-а морска стрелкова бригада, полковник Алексей Потапов. Полковникът ме погледна внимателно:

— Казват, че вие, Людмила, сте най-добрият снайперист в Чапаевската дивизия. Видях ваша снимка на дивизионното табло на славата.

— Наскоро я сложиха там, другарю полковник.

— Имам сериозна задача за вас. Изглежда, че в нашия участък на отбраната се е появил отличен германски стрелец. За два дни — петима убити, двама от тях — командири, включително командирът на Втори батальон. Всичките са улучени в главата.

— Открита ли е неговата засада? — попитах аз.

— Предполагаме, че стреля от разрушения железопътен мост.

— От моста?! — не можах да сдържа възклицанието си.

— Значи познавате това място? — изненада се Потапов.

— Не че толкова го познавам, другарю полковник. Но съм мислила за него.

— И какви са вашите мисли? — Потапов с жест ме покани до масата, където лежеше големомащабна карта на местността с разположението на воинските части в Трети сектор на отбраната. Полковникът посочи с молив Камишловската клисура и тънката черна линия, пресичаща най-тясната й част на северозапад.

— Много изгодна позиция — казах аз. — Особено ако намериш място на оцелелия участък от моста и се скриеш сред разрушените метални конструкции. Може да се стреля прицелно на разстояние шестстотин до осемстотин метра. Предният край и близкият тил на Петдесета пехотна дивизия на фрицовете са като на длан. От другата страна вероятно също така добре се виждат бойните позиции на вашата бригада. Затова и той си стреля с кеф.

— Можете ли да спрете тези упражнения?

— Мога — казах твърдо. — Ако, разбира се, другарят майор ме пусне.

— Няма проблеми. — Николай Михайлович Матусевич, който слушаше разговора ни, весело се усмихна. — За морската пехота — всичко, каквото поиска.

— Освен това ще ми трябва снайперист наблюдател. Най-добре — сержант Фьодор Седих, мой постоянен и опитен партньор.

— Всичко е ясно, разбрахме се — кимна Матусевич. — Днес ще има заповед по полка за командироване на старши сержант Павличенко и сержант Седих на разположение на командира на Седемдесет и девета бригада…

По време на вечерята съпругът ми и аз както обикновено обсъждахме последните дела в службата. Появата на немския снайперист Алексей Киценко смяташе за логично събитие. На неотдавнашна среща на командири на роти и батальони от Трети сектор, където присъствал и той, говорели за новостите в тактиката на хитлеристите. При първия щурм те се надяваха да пробият отбраната на града в движение. Получиха отпор през ноември 1941 г., но не се отказаха от надеждите за бърза победа, започнаха да подсилват щурмовите си части, да ги подготвят за втори щурм. Провалът на нападението, предприето през декември, значително охлади страстите на завоевателите и ги накара сериозно да обмислят обстановката. „Севастопол се оказа първокласна крепост“ — съобщава в своя доклад до фюрера генерал-полковник Ерих фон Манщайн, командващ германските войски на полуострова.

Щом има крепост, тогава е необходима правилната й обсада. Позиционната война е най-доброто време за работата на снайперистите, а през януари 1942 г. при фрицовете те се появиха в значителен брой. Съветските части вече се бяха сблъсквали с дейността им в други участъци на фронта. Някои успяха да неутрализират. Техните военни документи свидетелстваха, че германското командване прехвърля в Крим снайперисти от дивизии, базирани в Полша и Франция. Срещаха се и новаци, завършили курсове за краткосрочно обучение в тила на самата Единадесета армия.

Не взехме да гадаем какъв ще бъде моят опонент. Съпругът ми ме помоли да бъда по-предпазлива и по-внимателна. Той одобри избора ми на снайперист наблюдател. Сержант Фьодор Седих според него най-добре от другите бойци в моя взвод подхождаше за ролята на помощник в този дуел, който нямаше да бъде нито прост, нито лесен, нито кратък. В края на краищата ние знаехме само мястото на засадата на немеца, при това неточно. Колко такива предварително подготвени позиции имаше той, засега не ни бе известно.

Сутринта полковник Потапов ни изпрати кола.

Фьодор и аз, натоварени със снайперско оборудване, с мешки на гърба, с винтовки „Мосин“ на рамо, в шинели и шапки-ушанки, седнахме на задната седалка на „емката“ и се отправихме към разположението на 79-а морска стрелкова бригада. След втория щурм хитлеристите бяха успели да отблъснат назад защитниците на града и сега морските пехотинци заемаха позиции на билото на южния склон на Камишловската клисура от кота 195,2 и по-нататък, на източните склонове на кота 145,4, източно и северно от кота 124,0 и близо до железопътната линия, край река Белбек и едноименното татарско село. Релефът на терена тук ни беше познат: хълмове, дълбоки падини със стръмни склонове, покрити с гъсти храсти и тук-там — с гора, долини между тях с лозя и градини, малки селища. Участъкът на отбраната на 79-а бригада се простираше тук с дължина приблизително четири километра и дълбочина два и половина километра.

Бойците и командирите на това воинско съединение се появиха в Севастопол немного отдавна. Отряд кораби на Черноморския флот ги докара тук от Новоросийск на 21 декември миналата година. Бригадата пристигна с численост четири хиляди души, с пълно въоръжение и веднага получи направление на най-трудния участък от фронта — Макензиевия хребет. Веднага след слизането от корабите морската пехота влезе в бой и още на 22 декември с дръзка атака изхвърли фашистите от завзетите от тях кота 192,0 и 104,5, с което в немалка степен допринесе за отблъскването на втория немски щурм. Обаче и 79-а бригада понесе тежки загуби: до 31 декември в редиците й остана по-малко от една трета от предишния състав.

Сега бригадата приемаше попълнение и възстановяваше разрушената в ожесточените боеве линия на отбраната. Видяхме първата непрекъсната траншея, която минаваше по предния край. В бойните редици на трите й батальона имаше 50-мм и 82-мм минохвъргачки, тежки и леки картечници. Имаше също окопи, добре оборудвани огневи точки, сглобяеми железобетонни дълговременни укрепления с амбразури. Съобщителни ходове с дълбочина до два метра се простираха на няколко километра.

Командният пункт на 79-а морска стрелкова бригада се намираше доста далеч от предния край на отбраната, на километър южно от Кордона на горската стража №1 „Макензиев хребет“, в малка бяла къща край шосето. Първо отидохме там и се представихме на полковник Потапов и военния комисар на бригадата, полкови комисар Слесарев, след което, съпроводени от двама офицери от Трети батальон, се отправихме към кота 124,0. Тя беше най-близо до Камишловския мост.

От пръв поглед ми стана ясно, че е невъзможно да се устрои снайперска засада на южния му край, тъй като той беше пострадал от експлозията. Само една част от моста бе оцеляла тук, и то — не съвсем. Съвсем различна беше картината на вражеската страна, на северния край на моста. Там бяха оцелели три ферми. Те стояха доста здраво, въпреки че бяха заобиколени от извити метални греди, усукани винкели, огънали се нагоре релси, обгорели и разцепени траверси. Да се скриеш в този желязно-дървен хаос, беше съвсем лесна работа. Не се съмнявах, че фрицът е стрелял оттам. Но дали щеше да се върне отново на позицията, откъдето вече два пъти е водил успешен лов?

Отидох с подробен доклад при Потапов и го завърших с този въпрос. Полковникът ме слушаше внимателно. Дълго размисля, после попита:

— А вие самата щяхте ли да се върнете на тази позиция?

— Вероятно щях. Много е добро мястото. Направо мечтата на снайпериста.

— Ако е мечта, как ще успеете да победите врага?

— По стария руски начин — с хитрост, упоритост и търпение — отвърнах аз.

В състава на 79-а бригада имаше сапьорна рота от сто души. Сапьорите помогнаха на мен и на Фьодор да устроим засадата. През нощта по мой чертеж в неутралната полоса сред гъсталаци от хвойна и лешник те бързо и качествено изкопаха траншея с дълбочина до 80 см и около десет метра дължина пред първата отбранителна линия на Трети батальон. Траншеята водеше до дълбок и голям окоп. Над него поставихме сгъваема метална рамка, нахвърляхме отгоре й клонки и сняг. По същия начин замаскирахме и траншеята, така че отгоре да изглежда като обикновена канавка. Освен това приготвихме „кукла“, тоест манекен на пръчка, облечен в шинел и с каска, с винтовка, завързана на гърба му за по-достоверно.

Два дни изучавах взривения мост през бинокъла. Имаше само две места, идеално пригодени за настаняване на човек с пушка. Фьодор и аз ги наблюдавахме поред и особено внимателно в часовете преди разсъмване. Зловредният немец не се появи. Вече започнах да се опасявам дали не са го очистили нашите хора някъде в гората, където е отишъл да търси нова плячка. Седих ми отговаряше с довода, че фашистите, като изключително пресметливи хора, просто не биха могли да се откажат от моста с такъв прекрасен изглед към предните позиции и близкия тил на 79-а морска бригада. Стрелецът ще се появи. Важното е да го забележим навреме.

Дремех, клекнала на пети и облегнала рамо на стената на окопа. Зимната униформа: топло бельо, гимнастьорка, ватенка без ръкави и ватиран панталон, шинел, бял маскировъчен халат — не позволяха да замръзнем, но и не топлеха твърде добре. Внезапно сержантът докосна рамото ми с пръст и посочи моста. Бързо извадих бинокъла от калъфа, висящ на гърдите ми, и го допрях до очите си. Януарската нощ полека си отиваше. Мостът се очерта в предутринната мъгла. На фона на просветляващото небе се появи тъмната фигура на човек, промъкващ се през изкривените греди, и веднага изчезна.

С Фьодор разменихме погледи. Той посочи с палец надолу. Кимнах с глава, съгласявайки се с моя снайперист наблюдател: обектът пристигна на мястото на боя. Сега трябваше да му дадем възможност да се огледа наоколо, да намести оръжието си, да го зареди, да намери познатите ориентири в пространството, към което е успял да привикне отпреди. Но едва ли фрицът щеше да открие нашата засада. Поработихме здраво, като изпълнихме абсолютно всички правила на маскировката, преподавани в киевската школа на Осоавиахим.

Бяхме се договорили за по-нататъшния план за действие още преди да влезем в окопа. Сержантът, след като излезе от него през траншеята, ще се озове близо до предния ни край, ще вземе „куклата“ и ще чака сигнала ми, когато завърша подготовката си за изстрела. Подготовката е проста, отдавна позната. Това ще бъде стрелба от долу нагоре, с коригиране на „ъгъла до мястото на целта“.

Измина половин час.

Петък, 23 януари 1942 г., започна като много тих ден. На сухопътните позиции на отбраната на Севастопол нито една от воюващите страни не водеше бойни действия. Мълчаха оръдията, минохвъргачките, картечниците. Не летяха в небето бомбардировачи, щурмовици, изтребители. Войната сякаш се беше затаила. В такива минути и часове — а сега те се случваха нерядко — на човек му се струваше, че убийствата са приключили, че мирният живот се връща и нашият занаят повече няма да е нужен. За съжаление, да се вярва в това засега беше опасно.

Вслушвайки се в необичайната тишина, сложих два пръста до устните си и подсвирнах. Седих отговори със същото кратко подсвирване. Не откъсвах поглед от моста и знаех, че Фьодор, като се прикрива в траншеята, вече влачи „куклата“ на неутралната полоса. Отдалеч изглеждаше, че съветски часовой, напуснал окопа, разглежда местността пред него. Щеше ли да клъвне немецът на тази стара хитрина, която се е използвала още на фронтовете на Първата световна война?

Изстрелът откъм моста прозвуча глухо, сякаш някой удари с железен прът по дъска. Кратко проблясване светна точно там, където предполагах. Честно казано, аз също бих избрала това кътче. Отляво позицията беше добре прикрита от метална греда. Пушката лежеше удобно върху огънат прът, самият стрелец седеше на петата на десния си крак, чието коляно опираше в разцепена траверса, а левия си лакът бе подпрял на лявото коляно. Най-после ми падна, фашистка гадино, че вече премръзнах да седя тук! В окуляра на оптичния прицел видях главата му. Фрицът издърпа затвора на винтовката, прибра гилзата, пъхна я в джоба си и надзърна от укритието си. Правилно казваше Уважаемият Учител: „Никога не мисли, че твоят изстрел е последен, не любопитствай напразно!“.

Задържах дъха си и леко натиснах спусъка.

От височина пет метра немецът падна върху едва наводненото от потока, гъсто обрасло с камъш дъно на Камишловската клисура. След него падна и винтовката му. За моя изненада той работеше не с германската снайперска карабина „Zf.Kar.98k“, а с винтовка „Мосин“ с прицел „ПЕ“, разбира се, трофейна. Много превъзходно, напълно годно наше оръжие (което ние, червеноармейците „разинци“, тогава не можахме да получим) завзеха нашествениците през първите месеци на войната.

Фьодор, хванал в ръце автомат „ППШ-41“, остана в окопа, за да прикрива марша ми на скок до улучения между веждите враг. За четвърт час, къде бегом, къде пълзешком, преодолях камъшовите храсталаци и се озовах до трупа. Не обичам да гледам лицата на мъртвите врагове, още по-малко — да си ги спомням после.

Оставаха ми броени минути.

Бързо претърсих хитлериста, облечен с маскировъчен халат върху подплатената куртка. Ето войнишката му книжка, ето ги пагоните, обшити със сребърен ширит, ето я червената лентичка, окантована с черно-бяло, на втория илик на куртката, ето го знака за ордена „Железен кръст“. С ножа финка, остър като бръснач, отрязах тези неща. Капитан Безродни щеше да бъде доволен. Той цени такива сувенири и казва, че те прекрасно допълват докладите му за работата на разузнаването на бойното поле.

Освен това за една жена — да бъдем откровени — никога не са излишни запасите от бинтове и памук. Фрицът ги имаше. Голям пакет — във вътрешния джоб, по-малък пакет, пет метра бинт — в десния нагръден джоб на куртката. Ето и подарък за любимия ми съпруг — плоска бутилчица с коняк и табакера с цигари. В металния цилиндър за противогаза всъщност нямаше никакъв противогаз. Там беше снайперската суха дажба, очевидно за едно денонощие: четири пакета сухар, две шоколадови блокчета в станиол, консерва сардини в олио с ключе за отваряне, запоено към капака.

След като метнах през рамо „трилинейката“ с оптичен прицел, напълно ненужна сега на фашиста, се върнах в окопа. Фьодор Седих ме чакаше с нетърпение. Той ми помогна да се прехвърля през бруствера обратно в окопа и попита, усмихвайки се:

— Кого пречукахте този път, другарю старши сержант?

— Важна птица. Виж какви награди има — и извадих от джоба си ордена му.

— Е, най-важното е — отвърна Фьодор, — че сега на нашите морячета ще им е по-спокойно.

— Забележи, навсякъде е тихо. Значи сам е ходил на лов, самоуверен е бил. — Извадих немската войнишка книжка и прочетох на глас: — Хелмут Бомел, сто двадесет и първи пехотен полк на Петдесета пехотна Бранденбургска дивизия, оберфелдфебел. Добре, да се махаме оттук, докато не са се усетили…

Седих взе двете винтовки: моята и трофейната — и ние бързо запълзяхме по траншеята към предната линия на Трети батальон от 79-а бригада. Войниците от бойното охранение ни посрещнаха. Махна ни с ръка и картечарят, на когото беше възложено да прикрива гостите снайперисти, в случай че ни откриеше врагът. Едва се бяхме вмъкнали между високите пръстени стени в съобщителния ход, когато над Камишловския мост засвистяха мини, затрещяха картечни откоси. Немците се усетиха и изляха огнен дъжд върху неутралната полоса. Нашите им отговориха. Тихо и спокойно започна петък, 23 януари, но все пак войната си взе своето…

Полковник Потапов, седнал зад масата, дълго разглежда войнишката книжка на Хелмут Бомел с прикрепения към нея руски превод и ордена „Железен кръст“. Ние с Фьодор стояхме пред него в стойка „мирно“.

— Кой от вас застреля снайпериста? — попита Потапов, кой знае защо гледайки към сержант Седих, висок силен мъж с добродушна физиономия.

— Аз, другарю полковник — отговорът ми прозвуча ясно и силно.

— Как успяхте?

— Обичайна работа, другарю полковник — отвърнах аз.

— Прочетох тук… — без да бърза продължи разговора командирът на 79-а бригада. — Този Бомел е прехвърлен наскоро, преди е воювал в Полша, Белгия и Франция, служил е като снайперист инструктор в Берлин. На негова сметка има двеста и петнадесет убити войници и офицери. А вие колко имате, Людмила Михайловна?

— Двеста двадесет и седем.

— Значи двубоят е бил на равна нога?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Той има два ордена. А вие, другарю старши сержант, имате ли правителствени награди?

— Съвсем не, другарю полковник.

В стаята настъпи тишина. Алексей Степанович ме гледаше замислено, сякаш ме виждаше за първи път. Аз при такива обяснения с началството винаги се опитвах да си мълча. След шестмесечния престой във Въоръжените сили стигнах до извода, че дългите разговори със старшите командири не носят нищо добро на младшите командири. Затова не гледах полковника, а цветния плакат над главата му, изобразяващ строга млада жена с червена забрадка: „Шшшт! Врагът подслушва!“.

— Пригответе се, другари сержанти! — изведнъж прекъсна мълчанието Потапов. — Сега ще отидем в щаба на Приморската армия. С доклад за вашите подвизи…

Алексей Степанович се радваше на голямо уважение сред командването на Приморската армия. Започнал военната си служба като редник в 3-та Кримска пехотна дивизия, след това станал офицер, завършил през 1939 г. Висшите стрелково-тактически курсове „Изстрел“, преподавал във Военноморското училище на бреговата отбрана. Великата отечествена война разкрила командирския му талант. Поверената му 79-а морска бригада се покри с неувяхваща слава в боевете за Севастопол, нейните бойци и командири показаха образци на масов героизъм. Потапов имаше репутация на строг, но справедлив командир. Полковникът редовно представяше подчинените си за награди, смятайки, че тези, които край Севастопол се биеха срещу Единадесета армия, която имаше двойно числено превъзходство над защитниците на града, напълно заслужават и медали, и ордени, и извънредно повишение в звание.

Излишно е да казвам, че ние с Фьодор не чухме размяната на мнения между полковник Потапов и генерал-майор Петров. Когато те свършиха доста енергичния си разговор, адютантът на командващия Приморската армия ни покани да влезем в кабинета. Иван Ефимович ми се усмихна като на стар познат, попита за баща ми и след като ми стисна ръката, каза с усмивка:

— Значи, измами фрица, дъще?

— Тъй вярно, другарю генерал-майор.

— Тоест вече знаеш всичките им трикове?

— Няма нищо сложно в тях, Иван Ефимович.

— Браво! Гордея се с твоя подвиг и те поздравявам. Струва ми се, че съм виновен пред теб, Людмила. Но нищо, скоро ще го поправя…

Той стисна ръката и на сержант Седих и го похвали за смелостта, проявена в схватката с известния немски снайперист. Командващият изрази също надежда, че бойците от 54-ти пехотен полк „Степан Разин“ няма да спрат дотук, ще унищожават враговете на социалистическото отечество до пълна победа. Този положителен опит, каза командващият армията, трябва да се разпространява във всички подразделения на СОР и затова двамата с Фьодор ще ни снимат, за да отпечатат „Бойна листовка“ с подробен разказ за сблъсъка на съветските воини с фашисткия убиец на Камишловския мост.

В този момент ние не отдадохме значение на тези думи. Много ми се искаше след двудневната вахта в студения окоп да се върна в родната рота, да си легна на нара в землянката, затоплена от печката-буржуйка, и да пийна горещ чай със захар (въпреки че сега имахме шоколад) и парче ръжен хляб, изпечен в подземните галерии на Севастопол. Бащиците-командири ни пуснаха да си вървим и бяха така любезни да ни откарат с кола до командния пункт на Първи батальон от нашия полк. Оттам сержант Седих и аз бодро закрачихме по горската пътека, придържайки брезентовите ремъци на нашите „снайперки“, метнати през рамо.

Обаче на следващата сутрин нашата закуска със съпруга ми беше прекъсната от появата на непознат старши политрук. Той се представи: Николай Курочкин, редактор на многотиражния вестник на Приморската армия „За родината!“ — и ми съобщи, че трябва да му разкажа как се боря с немските окупатори. Той пък трябва, по заповед на генерал-майор Петров, да напише интересен очерк за това в следващия брой на вестника. Колкото повече му разкажа, толкова по-добър ще стане очеркът. Освен това сега ще дойде фоторепортер, който ще ме снима за илюстрация на този очерк. И наистина един отракан младеж (не помня фамилията му) с фотоапарат „Лайка“ прекрачи прага на нашето фронтово жилище и веднага обяви, че съм много фотогенична.

Усетих силно желание незабавно да изгоня двамата млади нахалници. Нека Анка-картечарката от Първа рота да дава интервюта и да я снимат, снайперистът не трябва да привлича вниманието към себе си. Основното условие за успешната му работа е скритостта. А вестник „За родината!“ имаше тираж от няколко хиляди екземпляра и не се знаеше в чии ръце ще попаднат. Междувременно, според заповедта на Народния комисар на отбраната на СССР, информацията за правилата за обучение на снайперисти, типовете снайперски винтовки, оптиката, методите за замаскиране и начините за въздействие върху врага не подлежаха на разгласяване. Тя беше предназначена само за професионалисти. Може би щях да разясня това обстоятелство в остра форма на журналистите, но в този момент в нашия блиндаж влязоха нови гости: военният комисар на 54-ти полк Малцев заедно с военния комисар на Първи батальон Новиков. Досега двамата с Льоня не бяхме удостоявани с тази чест и ми стана ясно, че успешният ми изстрел на Камишловския мост е предизвикал някакви специални последици. За добро или за лошо, времето щеше да покаже. Сутринта на 24 януари 1942 г., в присъствието на двамата военни комисари, накратко отговорих на въпросите на Курочкин, след това с парадната си винтовка „СВТ-40“ позирах пред фотографа в анфас, в профил, права, а също и залегнала в най-близкия храсталак със „Света“ до рамото, държейки я „по картечарски“, тоест с лявата ръка на приклада.

Впоследствие срещите ми с пресата продължиха.

Посетиха ме кореспондентите на градския вестник „Фар на комуната“, вестникът на Черноморския флот „Червен черноморец“, вестникът на Кримския областен комитет на партията „Червен Крим“. Военният кинооператор Владислав Микоша прекара половин ден на позициите на нашата Втора рота, снимайки различни сюжети. Той особено ми досаждаше, защото търсел, както се изрази, „добри ракурси“ и накрая ме накара да се покатеря с винтовката „СВТ-40“ на едно дърво и да се преструвам, че се прицелвам във врага. Напразно му обяснявах, че в Севастопол не стрелям от дървета и това ще бъде измама на публиката. „Кинаджията“ упорито си държеше на своето. За да се отърва от него, се наложи да се покатеря с оръжието на старата ябълка, която се издигаше до голямата „клубна“ землянка на петстотин метра от предния край на отбраната.

Впрочем, пишещите братя се оказаха още по-изобретателни.

Кореспондентите не жалеха епитетите за Хелмут Бомел: дебел като жаба, с воднисти очи, жълта коса, тежка челюст. Аз, разбира се, не им разказах нищо подобно, защото не запомнях външността на тези, в които стрелям. Те не съществуваха за мен, бяха просто мишени. Някои от моите полкови другари говорят за студена омраза към нашествениците. Но дори и това определение смятам за твърде силно, по-подходящо за пропагандните листовки. Снайперистът не мисли за това. Той отива на позицията на стрелба със спокойно сърце и с твърдо, дълбоко убеждение в своята правота. Иначе рискува да пропусне и да стане жертва в дуела с жестокия и зъл враг.

С личната снайперска сметка на фашиста литераторите също не се церемоняха: пишеха за 300 убити и за 400, и за 500, въпреки че за началото на 1942 г., това беше абсолютно нереално. На кореспондентите не им идваше наум, че войната между Германия и европейските страни протече бързо, без позиционна борба. Само в нея снайперистът има възможност значително да увеличи броя на победите си. В Съветския съюз бойните действия се водеха само от половин година, а хитлеристите предимно настъпваха. Голяма роля тук играеха танковете и авиацията. По това време фрицовете не се нуждаеха особено от снайперисти. А и на нашите не им беше до снайперски винтовки. Наистина резултатно снайперистите могат да работят по време на дълга обсади, блокади на градове, както се случи край Одеса, Севастопол, Ленинград, а след това — в Сталинград.

За моя изненада, по някаква причина дуелът върху взривения железопътен мост не вдъхнови кореспондентите. Може би си струваше да ги заведа в Камишловската клисура, да им покажа това необичайно място и да им обясня, че Хелмут Бомел го беше избрал правилно, но поради традиционната немска самоувереност не е очаквал бърз отговор? Но защо да си губя времето с хора незнаещи, но убедени в правотата си…

Те въпреки всичко ще го напишат по своя начин. Например така:

И така, без да помръднат, те лежаха цяло денонощие. На сутринта, когато просветля, Люда видя как, прикривайки се зад макет на пън, снайперистът се придвижва на едва забележими стъпчици. Все по-близо и по-близо към нея. Тя се наведе насреща, държейки винтовката пред себе си, без да откъсва очи от оптичния прицел. Секундата придоби ново, почти безкрайно времетраене. Внезапно Люда засече воднисти очи, жълта коса, тежка челюст. Вражеският снайперист я гледаше, очите им се срещнаха. Напрегнатото му лице се разкриви в гримаса, той разбра — жена! Един миг решаваше живота — тя натисна спусъка. С една спасителна секунда Люда изпревари врага. Тя изчака. Немските автоматчици мълчаха. Чак тогава тя запълзя към снайпериста. Той така и беше застинал, прицелвайки се в нея. Люда извади снайперската книжка на хитлериста, прочете Дюнкерк. Следваше цифра, още цифри. Над четиристотин французи и англичани бяха загинали от ръката му…^[1]

След това, като поразмислих, стигнах до извода, че репортерите, които съчиняват глупости след разговорите с мен, все пак допринасят за популяризирането на снайперското движение в Севастополския отбранителен район. Основният принцип на работата на снайпериста във войната е изложен правилно: да се прикриеш умело, търпеливо да изчакаш врагът да направи грешка, незабавно да я използваш и да стреляш точно в целта. Няма никаква информация за боравенето със специалното стрелково оръжие и оптически прибори, нито дума за това, как да изчислиш траекторията на куршума в различни географски и метеорологични условия, за неизменните закони на балистиката и прочие чисто военни знания, позволяващи на обикновен човек да стане снайперист. Този, който се интересува от нашия занаят, може да научи подробностите в двуседмичните курсове за обучение за снайперисти, които вече организираха за редови пехотинци към щабовете на някои дивизии.

Измислиците на журналистите са само един от компонентите на пропагандата.

За по-голяма убедителност хората се нуждаят от жив герой. Изглежда, че за тази роля в политическия отдел на Приморската армия, оглавяван от полкови комисар Л. П. Бочаров, сега бяха избрали мен. Така поне ми се струваше, когато в нашия с Алексей блиндаж донесоха заповед от щаба на полка: на 2 февруари 1942 г. командирът на взвод, старши сержант Л. Павличенко, да замине от предния край в града, за да участва в конференцията на жените активисти на севастополската отбрана, която ще се проведе в Дома на учителя. На конференцията се предвиждало да направя доклад с продължителност до петнадесет минути за работата на снайперистите.

След като прочетох заповедта, се обърках. Нашите горски засади бяха изострили зрението и слуха ми, но ме научиха и на мълчание, на спазване на тишина. Общуването с подчинените ми във взвода също не изискваше ораторски умения. А сега доклад от петнадесет минути. За това, колко думи трябва да се изрекат! Че и пред голяма аудитория, в шумна зала, под светлината на лампите!

Но скъпоценният ми съпруг, находчив човек, се опита да ме успокои и да ме насърчи. Льоня каза, че е крайно време да отида в тила, в красивия град Севастопол, да се поразвея, и себе си да покажа, и другите да погледам. Обикновено това силно повишава настроението на фронтоваците. Още повече че до конференцията има три дни, за толкова време може и десет доклада да се подготвят.

— Но откъде да взема парадна униформа? — попитах го аз.

— Дреболия! Сега ще се обадя на старшината. Нека да потърси из полковия склад — отговори командирът на Втора рота.

За униформена рокля от зелен плат с отворена яка, колан и врязани джобове с капаци, каквато се полагаше на жените военнослужещи, не можеше и да мечтая. Максимумът, който успя да намери старшината, беше пола, нова гимнастьорка с парадни червени петлици и сравнително нови ботуши, за лъскането на които отиде половин кутия черна боя за обувки. Пазех във войнишката си мешка два чифта трикотажни чорапи с телесен цвят като невероятно предвоенно съкровище и те най-накрая влязоха в работа.

Сутринта на 2 февруари се качихме в колата на командира на полка и потеглихме към града.

Ние — това бяхме аз и старши сержантът от Първа рота, картечарката Нина Онилова. Като ме видя в колата, Нина се изненада. Тя се смяташе за призната героиня, а за какви подвизи изпращаха мен на тази конференция, не беше наясно. Но като човек с прост и добър характер след десет минути вече весело разговаряше с мен. Онилова не за пръв път участваше в такива мероприятия и затова през цялото пътуване оживено разказваше как трябва да се държиш на трибуната, как да се чете докладът, как да се отговаря на въпроси от участниците в конференцията, ако има такива. Тя не ми даваше да се концентрирам. Е, точно както в песента: „“Така-така-така", казва картечарят, „така-така-така“, повтаря картечницата!". Не се смятах за оратор и по съвета на моя съпруг си бях записала тезисите за речта на един лист. Би било хубаво да не объркам нищо, да говоря убедително и да представя по най-добрия начин нашата слабо позната на цивилните професия…

На конференцията имаше много хора. Дошли бяха жени от различни предприятия, училища, болници. Сред техните пъстри рокли и блузи военнослужещите с униформените си гимнастьорки изглеждаха особено строго: сигналистки, санитарни инструкторки, лекарки от медицинските батальони и военнополевите болници. Нина с нейния орден „Червено знаме“ на гърдите беше много популярна. Мнозина я поздравяваха, питаха я за положението на фронтовата линия, разменяха весели реплики. Мен никой не ме познаваше и аз скромно заех място до прозореца, за да препрочета бележките си.

Доклад с преглед на основните събития на фронта изнесе на конференцията командващият Приморската армия генерал-майор Петров. Жените го посрещнаха с дълги аплодисменти. Иван Ефимович беше наистина обичан в Севастопол за огромния си принос в отбраната на Главната военноморска база. След доклада му имаше други речи, някои ярки и съдържателни, други не толкова. Жените разказваха за работата си, за чувствата и мислите, свързани с родния град. Всичко ми се струваше интересно. Преди това нямах представа, какво е да учиш децата в училище, разположено в бомбоубежище, да стоиш пред струга по дванадесет часа на ден, за да правиш корпуси за ръчни гранати, денем да работиш в шивашки цех и да шиеш комплекти бельо за армията, вечер да отиваш в подземна болница и да се грижиш за ранените войници.

Жените от Севастопол замениха на работните им места мъжете, които отидоха на война, и се справяха с работата не по-зле от тях. Как да не си спомним Анастасия Чаус, моя връстница, работеща в Специален комбинат №1. Тя била тежко ранена при бомбардировка, загубила лявата си ръка, но останала в града, скоро тръгнала на работа, овладяла специалността щамповчик и с една ръка изпълняваше нормите на 200 процента.

Животът на севастополци беше труден. Имаше купони и по тях раздаваха хляба: на работници, на инженерни и технически кадри в отбранителни предприятия — по 800 грама; на служители и пенсионери — по 600 грама; на останалите — по 300 грама. Рибарите много помагаха на жителите на града. Те излизаха в морето под артилерийски обстрел, промъкваха се през минните полета, ловяха и доставяха в столовите и магазините десетки центнери риба, предимно хамсия и калкан.

Участниците в конференцията говореха и за трудностите, но някак мимоходом. Те сякаш бяха останали извън стените на Дома на учителя. Не за да ги обсъждат се бяха събрали тук жени от различни професии и на различна възраст. Те искаха да си предадат една на друга нещо различно. Може би святата вяра в победата над фашистите, може би силата на духа, може би надеждата за по-скорошна промяна в ситуацията в любимия град. Понякога това звучеше така: „Аз, малката единица, наречена тил, правя всичко, което мога, но искам да направя още повече. След като дадох и четиримата си синове в битката с врага, няма да се пощадя и ще отида навсякъде, където се наложи…“ (Александра Сергеевна Федоринчик, учителка в средното училище №14).

След такива страстни речи сухият отчет за броя на унищожените хитлеристи щеше да звучи просто нелепо. Оставих настрана листчето с предварително подготвените тезиси и започнах да говоря за това, което беше в сърцето ми, което ме вълнуваше до дъното на душата…