Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (14) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Четиринадесета глава
Московските звезди

След като живях в Киев, столицата на Украйна, почти десет години, си мислех, че Москва, столицата на СССР, прилича на него. Но Москва на пръв поглед ми се стори съвсем различна: голяма, величествена, строга. Силата и мощта на огромната страна сякаш бяха намерили точно въплъщение в нея. Улиците и площадите в центъра на града удивяваха със своите размери, сградите — с височината и с особената си, впечатляваща архитектура.

Не толкова отдавна — само преди половин година — край стените на Москва се разигра грандиозно сражение. Тук Червената армия води отбранителни боеве от 30 септември до 5 декември 1941 г. и настъпателни — през цялата зима на 1942 г. чак до април. Хитлеристите планираха да превземат нашата столица в движение, но не успяха при първото настъпление. После те разработиха операция с кодово наименование „Тайфун“, в която възнамеряваха с три удара на мощни танкови групировки да разкъсат отбраната на съветските войски, да ги обкръжат и унищожат. Този план се провали, въпреки че врагът имаше числено превъзходство, много танкове, оръдия и самолети. С цената на огромни загуби той успя в края на ноември и началото на декември 1941 г. да стигне до канала „Москва“ край град Яхрома, да форсира река Нара край Наро-Фоминск и да се приближи до Кашира. Но после нашите воински части нанесоха съкрушителен удар по фрицовете. Още през декември те освободиха няколко селища: Рогачев, Истра, Солнечногорск, Клин, Калинин, Волоколамск.

Спомням си как ние в Севастопол с нетърпение очаквахме сводките от Московския фронт. Първите новини за разгрома на немско-фашистките войски пред стените на столицата предизвикаха бурна радост и ни дадоха увереност, че немската военна машина може да бъде победена. По време на фашисткия щурм срещу Главната военноморска база на Черноморския флот, който започна сутринта на 17 декември, защитниците на града, отбивайки яростните атаки, говореха помежду си, че трябва да действат по примера на московчани. Този пример ни вдъхновяваше.

Сега врагът беше отстъпил от стените на столицата, но фронтовата обстановка тук все още оставаше. Видях зенитни оръдия, разположени на площадите и на кръстовищата на улиците. По пътя срещнах команда от аеростатното заграждение. Бойците удържаха на дълги въжета огромен балон, който приличаше на някакво праисторическо животно. Витрините и прозорците на сградите бяха налепени с кръстосани широки ленти от бяла хартия, а някои сгради (например Болшой театър) бяха боядисани камуфлажно, което деформираше размера им и им позволяваше да се слеят с градския пейзаж.

Отивах на „Маросейка“, към Централния комитет на Всесъюзния ленински комунистически младежки съюз. В просторното фоайе биеха на очи необичайни за административно помещение предмети: сандъци с пясък, лопати, лостове и щипци за запалителни бомби. С тях се въоръжаваха бойците от противопожарната отбрана, които нощем дежуреха на покрива на сградата. Охраната помоли да покажа документите си и аз извадих от джоба на гимнастьорката комсомолската си книжка.

Секретариатът на Централния комитет беше на четвъртия етаж. В приемната на първия секретар вече се бяха събрали за разговор млади участници в Севастополската отбрана, също като мен наградени и пристигнали в Москва от Краснодар, командировани от щаба на Севернокавказкия фронт. Прие ни Николай Михайлов, първият секретар на Централния комитет на Комсомола, мъж на трийсет и пет години, с кафяви очи, тъмнокос, симпатичен и много очарователен. Той ни поздрави с благополучното пристигане в столицата, седна с нас на дългата маса в своя доста голям кабинет и започна да разговаря с нас.

Първият секретар водеше умело разговора.

Скоро севастополци свикнаха с обстановката и сами започнаха да говорят за последните събития на Кримския полуостров. Михайлов ги слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога се шегуваше, понякога разказваше забавни истории от комсомолския живот. Като цяло срещата протичаше в спокойна и приятелска атмосфера. Дойде моят ред да говоря. Не се канех да споделям спомени за собствените си подвизи, но исках да отдам почит на паметта на моите полкови другари, загинали в борбата срещу немско-фашистките окупатори. Това бяха лейтенант Андрей Воронин, който вдигна нашата рота в атака край Татарка, капитан Иван Сергиенко, командир на Първи батальон, който се отличи в кръвопролитните боеве на Ишунските позиции, младши лейтенант Алексей Киценко (нарекох го снайперист), доблестният старши сержант от картечната рота, кавалерът на орден „Червено знаме“ Нина Онилова, починала от раните си на 7 март 1942 г. в севастополска болница.

Изглежда, че Михайлов хареса моя разказ.

Между другото, той беше опитен партиен работник и пропагандист. След като започнал трудовата си биография като неквалифициран работник на 16-годишна възраст, Николай Александрович се преместил в завода „Сърп и чук“, където работил като валцовчик, след това се включил в редовете на ВКП(б), започнал да пише статии за заводския многотиражен вестник. От 1931 г. той вече работел като журналист, първо във вестник „Комсомолская правда“, след това — във вестник „Правда“. През 1938 г. го издигнали на длъжността първи секретар на ЦК на ВЛКСМ и се говореше, че кандидатурата му била одобрена лично от Й. В. Сталин, който високо ценял неговия организаторски талант и преданост към делото за построяване на социализма в една отделна страна.

Срещата приключи съвсем традиционно: с връчването на ценни подаръци. Но Михайлов се обърна към мен с молба. Той каза, че говоря литературно, правилно, гласът ми е силен, познавам много добре материала (тоест събитията от отбраната) и затова предлага да отида утре на митинг в завод „Компресор“, където ще трябва също така просто, честно и образно да разкажа на младите работници за севастополските събития.

— Никога не съм говорила на митинги и не умея да го правя — отговорих аз.

— Людмила, недейте да скромничите. Слушах ви с голям интерес.

— Да, ама това е тук, в кабинета…

— Нищо, ще свикнете. Имате дарба за оратор. На хората трябва да се разказва за тази ужасна война. Само че разказът трябва да е оптимистичен…

Не мога да кажа, че предложението на Михайлов ми хареса. Обаче както много от оцелелите в битките фронтоваци, аз изпитвах чувство на вина пред тези от моите полкови другари, които бяха загинали в адския огън. Изричайки имената им отново и отново, сякаш връщах тези герои от небитието. Та нали тези, които хората помнят, всъщност са живи…

В службата нещата също се развиваха добре. След като посетих градската комендатура, получих купони за суха дажба и за настаняване в общежитието на Народния комисариат на отбраната на улица „Строминка“. Там ми дадоха стая от 16 квадратни метра. След това се представих на новото началство в 32-ра гвардейска дивизия. Изпратиха ме в учебния център като снайперист инструктор. В мое подчинение беше група от тридесетина войници, вече подбрани в подразделенията на дивизията според резултатите от стрелбата в тренировъчния отряд. За един месец трябваше да ги науча на основните техники на точната стрелба, да им прочета кратък курс по балистика и маскировка в местността и три пъти седмично да провеждам занятия на стрелбището, разположено на територията на центъра.

И все пак в големия град Москва бях съвсем сама. Нямах никакви роднини, приятели, познати. Само срещи с Михайлов — повече или по-малко редовни. Налагаше се да ходя с него, с неговата кола и с шофьора му на различни обществени мероприятия. Николай Александрович вече не криеше симпатията си към мен. Само че това въобще не ме радваше. Аз живеех със спомените за загиналия ми съпруг. В сърцето ми никой не би могъл да се сравни с милия, незабравим Льоня, който лежеше в Братското гробище в Севастопол, сега превзет от враговете.

Използвайки алегории, обясних на Михайлов, че не бива един младши лейтенант да отговаря на ухажването на генерал, тоест на първия секретар на Централния комитет на Комсомола, и би било по-добре да си останем приятели, ако той наистина иска да съхрани тази дружба. Много изненадан остана от думите ми любимецът на другаря Сталин. Но, както показаха следващите събития, той наистина имаше приятелско отношение към мен, което изигра своята решаваща роля…

В службата също се държах затворено, никога и с никого не флиртувах, не оставах на обичайните офицерски сбирки и бързах да се върна в стаята си в общежитието. Тук се отдавах на тъжните си размисли, четях и препрочитах любимия си роман „Война и мир“, пишех писма до Удмуртия. Оплаквах се на мама от ужасната тъга и я молех да дойде в Москва поне за един месец. Питах по-голямата си сестра Валентина за здравето на моя скъпоценен Моржик и за учението му.

Обаче Михайлов скоро внесе някакво разнообразие в живота ми.

В кабинета на първия секретар по негова инициатива се запознах с Борис Андреевич Лавреньов, класик на съветската литература, автор на романи, повести, разкази, пиеси и сценарии за филми, които се прожектираха по екраните в нашата страна преди войната. Лавреньов ми съобщи, че Главното управление за политическа пропаганда на Червената армия, по-точно неговият отдел за информация и печат, смята за нужно да издаде брошура за снайпериста Людмила Павличенко в популярната серия „Фронтова библиотека на червенофлотеца“. Той се заел да напише този очерк, поради което иска да поговори с мен.

Разбира се, аз знаех името на Борис Лавреньов, чела бях интересната му повест „Четиридесет и първият“ и дори гледах филм по нея, заснет през 1927 г. от режисьора Яков Протазанов. Обаче и двамата герои в този филм: дивото селско момиче Марютка, боец в червеноармейски отряд, и нейният пленник, изтънченият интелектуалец, любител на книгите, поручикът от царската армия Говоруха-Отрок — както и целият конфликт между тях — ми се сториха малко измислени. Въпросът как да се постъпи с враг, който се опитва да избяга, можеше да занимава истинския стрелец не повече от половин минута. Той се решаваше просто — като натиснеш с показалеца си спусъка на винтовката.

Сега пред мен стоеше мъж на около петдесет години, висок, пълен, с кръгли очила в метална рамка, със сив костюм от туид. Имаше красива сива коса. Лавреньов огледа внимателно фигурата ми и небрежно каза, че вижда в мен точно копие на героинята от своята повест „Четиридесет и първият“, момичето Марютка, и затова добре разбира характера ми. Ако сега отговоря на няколко от въпросите му, очеркът ще бъде готов след седмица и предаден за печат. Брошурата ще излезе през ноември 1942 година. Така всички ще научат за мен, а това е много приятно.

Имаше от какво да се ядосам. Първо, аз не бях глупаво селско момиче, а студентка в Киевския държавен университет, освен това и офицер в Червената армия. Второ, ситуацията бе коренно различна: тази глупачка се влюбила в своя поручик и, съдейки по текста на повестта, станала негова любовница, а за мен фрицовете винаги си оставаха само мишени и не предизвикваха никакви чувства. Трето, нищо приятно не намирах във факта, че моето име и биографията ми ще станат известни на хиляди непознати хора. Четвърто, имах опит в общуването с писатели и журналисти и той беше отрицателен. Нека уважаемият Борис Андреевич да напише за някого другиго. Сега имахме много герои, които смело и мъжествено защитаваха отечеството.

Знаменитият писател, който не очакваше такъв отпор, се обърка.

Вероятно в неговото съзнание господстваха овехтелите образи от Гражданската война и му пречеха да възприема обективно реалността. През 1920–1921 г. поручик Борис Сергеев (Лавреньов бе неговият литературен псевдоним) се прехвърлил от Бялата доброволческа армия на страната на червените, воювал в каспийските степи с басмачите и дори командвал брониран влак. След това заедно с писателите Константин Треньов и Всеволод Иванов става създател на жанра героично-романтична революционна драма. Но събитията от сегашния сблъсък на нашия народ с германския фашизъм и неговите многобройни европейски съюзници не бяха много революционно-романтични.

Предполагах, че така и ще приключи моето познанство с Борис Андреевич. Обаче Лавреньов прояви постоянство. Той се оплакал от неприятното ми поведение в Главното политическо управление на РККА. Те обещали да вземат мерки и ги взеха, тоест предадоха ми строга заповед от генерал-полковник А. А. Шчербаков, а на Лавреньов съобщили телефонния номер на общежитието на Народния комисариат на отбраната. Писателят се обади и аз се съгласих за нова среща.

Б. А. Лавреньов написа брошурата „Людмила Павличенко“, тя бе издадена в края на 1942 г. във Военноморското издателство на НКВМФ^[1] на СССР. Малко преди това, през август, той предложил същия текст на редакцията на вестник „Известия“, която я публикува в брой №209 (7895) на 5 септември 1942 г. със същото заглавие. Ще цитирам откъс от началото на това произведение:

… Сутринта беше топла и хубава, истинско юлско утро. Небето над старите дървета по булеварда на площад „Комуна“ блестеше чисто и синьо като в Крим. Отидохме в една странична алея и седнахме на пейката. Тя свали пилотката си. Вятърът разбъркваше пухкавата й, очевидно мека като на дете, късо подстригана коса. Бухналите й снопчета се полюшваха над чистото, изпъкнало момичешко чело. Лицето й бе тънко, нервно, излъчващо импулсивно неудовлетворение, дълбоката страстност на характера. Най-добре биха могли да го изразят стиховете на Лермонтов:

Той знаеше на мисълта единствената власт,

една, но пламенна страст.

Това лице говореше за цялостност на човека, за характер, способен само на пряко действие, непризнаващ никакви компромиси, никакви сделки със себе си. Тъмнокафявите очи със златисти искрици бяха разположени под тънки вежди. Те изглеждаха дори мрачни. Но минута по-късно грейнаха от жизнерадост, от такава детска прозрачност, че сякаш осветиха всичко наоколо:

— Добре. Каквото си спомня, ще разкажа…

Това е най-правдивата част от очерка.

В останалото писателят преплиташе някои факти от моята биография със собствените си измислици и цитати от Болшая съветская енциклопедия, като преразказваше историята на Украйна. Например той не казваше кога и как съм влязла в Червената армия. Затова пък в брошурата имаше колоритно описание на бомбардировката на Киев, която не бих могла да видя, защото през юни 1941 г. бях в Одеса, както и трогателен разговор с майка ми, която по онова време вече беше заминала с влак за евакуация в Удмуртия. Много внимание беше отделил… на конфликт с учителите в училище №3 на град Белая Церков (какъвто никога не се бе случвал) и обясняваше това с хулиганските наклонности на моя характер. Освен че Лавреньов неправилно посочваше датите на моето постъпване в завод „Арсенал“, в Киевския университет, в двегодишната Снайперска школа, той си измисляше, че след като съм я завършила, съм скрила дипломата си и съм я забравила, защото… не съм обичала военното дело, а цял живот съм мечтаела да изучавам историята на родната Украйна.

Тази фантасмагория в тираж от петдесет хиляди екземпляра бързо се разпространи в цялата страна. Колегите на Лавреньов, журналисти от централни и местни вестници и списания, които съчиняваха после статии, я използваха като сборник с достоверна информация за мен. Бих сравнила цялата тази история с кривото огледало от приказката на Андерсен „Снежната кралица“, което се разбило и тези парченца, вредно изкривяващи действителността, попаднали в различни градове и села.

Впрочем, без да разчита на известни писатели и техните екзотични фантазии, Главното политическо управление на РККА изпрати при мен двама обикновени пропагандисти. Те казаха, че е взето решение освен брошурата да се публикуват и сто хиляди листовки с моя портрет и призив към всички бойци от Червената армия: „Бий врага, без да пропускаш!“. Двамата написаха сами текста на листовката, след като поговориха с мен около тридесет минути. Той беше много прост, но разбираем, като цяло предаваше вярно мислите и чувствата ми:

Смърт на немските окупатори!

Храбрият снайперист Людмила Михайловна ПАВЛИЧЕНКО

Вярна дъщеря на Ленинско-Сталинския комсомол, тя встъпи в редовете на Червената армия като доброволец в първите дни на Великата отечествена война.

С изстрелите на винтовката си Людмила Павличенко унищожи 309 немци край Одеса и Севастопол.

„Това е най-вярното и правилно отношение към немците. Ако не ги убиеш веднага, бедите нямат край“ — писа тя веднъж на майка си.

Високото воинско майсторство и смелостта на Людмила Павличенко вдъхновяват за подвизи хиляди снайперисти от Червената армия.

Воини от Червената армия! Изтребвайте враговете така безмилостно, както ги изтребва Людмила Павличенко!

БИЙ ВРАГА, БЕЗ ДА ПРОПУСКАШ!

„Когато минавах по улиците на Севастопол, децата винаги ме спираха и делово ме питаха:

— Колко уби вчера?

Докладвах им подробно за работата си като снайперист. Веднъж трябваше да им кажа честно, че няколко дни не съм стреляла по враговете.

— Лошо — казаха децата в един глас. И един, най-малкият, строго добави:

— Много лошо. ФАШИСТИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ УБИВАТ ВСЕКИ ДЕН.

Вярно го каза, този малък суров севастополец. От този паметен ден, когато фашистките разбойници проникнаха в моята страна, всеки преживян от мен ден беше изпълнен само с една мисъл, с едно желание — да убия врага.

Когато отидох на война, имах само гняв срещу немците, че нарушават нашия мирен живот, че са ни нападнали. Но това, което видях по-късно, предизвика у мен такава неутолима омраза, която трудно бих могла изразя с нещо друго, освен с куршум в сърцето на фашиста.

В едно освободено от врага село видях трупа на тринайсетгодишно момиче. То беше заклано от хитлеристите. Мерзавци — така те демонстрираха умението си да работят с щика! Видях мозък на стената на къща, а до нея тялото на тригодишно дете. Немците живеели в тази къща. Детето било капризно, плачело. Пречело на отдиха на тези зверове. Те дори не позволили на майката да погребе детето си. Бедната жена полудяла…

Омразата учи на много неща. Тя ме научи да убивам враговете. Аз съм снайперист. Край Одеса и Севастопол унищожих 309 фашисти със снайперската си винтовка. Омразата изостряше зрението и слуха ми, направи ме хитра и ловка, омразата ме научи да се замаскирам и да заблуждавам врага, навреме да разгадавам неговите хитрости и уловки. Омразата ме научи по няколко денонощия търпеливо да дебна вражеските снайперисти.

Нищо не може да утоли жаждата за отмъщение. Докато дори само един нашественик тъпче нашата земя, ще си мисля само за едно: да убия врага. И само за едно нещо ще говоря на моите бойни другари, на моите съграждани: убийте фашиста!“

Снайперист младши лейтенант Людмила Павличенко

Издание на Главното политическо управление на РККА, 1942 г.^[2].

… Животът ми в Москва продължаваше както обикновено и на 3 август 1942 г. посрещнах майка си Елена Трофимовна Белова на Казанската гара. За да може тя да дойде в столицата, се изискваше специален пропуск и аз подадох доклад за това до командването на дивизията. Пропускът беше издаден, изпратих го в село Вавож в Удмуртската автономна съветска социалистическа република. След дългата раздяла Ленуся със сълзи в очите ме прегърна на перона и каза, че много съм се променила и съм вече зряла. Бях помолила предварително командира за лека кола и пътуването ни от гарата до общежитието на улица „Строминка“ мина доста скоростно. Ленуся хареса стаята, въпреки че тоалетната и банята се намираха в края на коридора. Но в село Вавож те живеели в студена порутена къща с кладенец в двора, без да смеят дори да мечтаят за подобряване на битовите условия. А в общежитието в кухнята имаше кранове с топла и студена вода. Мама реагира на това постижение на цивилизацията като голямо чудо и искрено му се радваше.

Сега знам, че в същия този ден се е случило събитие, което драстично промени моята кариера в армията.

Именно на 3 август 1942 г. посланикът на САЩ в Съветския съюз Аверил Хариман предал на Върховния главнокомандващ, другаря Сталин, телеграма от президента Франклин Делано Рузвелт, в която се съобщавало, че от 2 до 5 септември във Вашингтон ще се състои Световната студентска асамблея, в която водещо място трябва да имат делегациите на четирите съюзнически държави: Съединените американски щати, Съветският съюз, Великобритания и Китай. Президентът на САЩ изразил желание да види на асамблеята съветска студентска делегация от двама или трима души, най-добре — участници в боевете с немските фашисти.

На масата в кабинета на председателя на Държавния комитет по отбраната, на когото сега бяха подчинени всички институции в страната, Върховен главнокомандващ на въоръжените сили на СССР и народен комисар на отбраната имало много различни документи, изискващи незабавното му решение. Телеграмата на Рузвелт с прикрепения към нея руски превод чакала своя час. Едва вечерта Сталин отново я прочел и се замислил над това, което предлагал американският президент. Те често си разменяли послания. Например преди две седмици в Кремъл получили писмо от съюзниците с отказ да открият през тази година втори фронт срещу Германия в Западна Европа.

Това бяха изключително неприятни новини.

През лятото на 1942 г. се създаде тежко положение на фронтовете за Червената армия. В началото на юли падна Севастопол, а Крим беше напълно завладян от немците. Те се канеха да хвърлят освободените си сили към Кавказ, за да завземат нефтените находища. Освен това фашистите планираха да завземат плодородните райони на Дон и Кубан, на Долна Волга. Шеста германска армия под командването на генерал-полковник Паулус вече настъпваше към Сталинград.

А съюзниците се канят да съберат в Северна Америка някаква Световна студентска асамблея с все още неясни цели за Върховния главнокомандващ. Очевидно, те си нямат други важни грижи.

За какво могат да говорят младите хора, особено съветските, в такива сурови и тревожни дни? Само за борбата срещу фашизма, за обединяване на усилията на цялото прогресивно човечество срещу агресора, който разгърна кърваво клане по полетата на Европа. Тук може и трябва да се зададе въпросът за втория фронт. Ако тази тема бъде повдигната на студентската асамблея, тогава — моля, не сме против…

Сталин поискал да изясни дневния ред на това американско мероприятие. От Вашингтон отговорили: да, ще бъде приета декларация, призоваваща студентите, като най-напредничава част от младежта, да се противопоставят на нацизма. Това било последвано от съгласуване на условията за престой на съветската делегация в Съединените щати, обсъждане на маршрута на пътуването й, тъй като да се стигне до Северна Америка можеше само със самолет, и то по заобиколен път през Иран, Египет и Атлантическия океан. По това работели усилено служители на Народния комисариат на външните работи.

В Главното политическо управление на РККА междувременно трескаво преглеждали стотици анкети на студенти, мобилизирани в армията. Изглеждало напълно невъзможно в рамките на една седмица да се намери и да се извика някой от далечните фронтови части. Решили да се ограничат с Московския военен окръг. Своята тежка дума казал и първият секретар на Централния комитет на Комсомола Николай Михайлов. Той имал кандидати. Настоял, че не само военнослужещи, но и комсомолски работници могат да отидат в САЩ, тъй като на асамблеята ще трябва точно да се провежда линията на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики).

В крайна сметка съставът на делегацията бил определен:

Николай Красавченко, неин ръководител, секретар по пропагандата на Московския градски комитет на Комсомола, член на ВКП(б), на двайсет и шест години, участник в партизанското движение (едва не го пленили немците край Смоленск, но успял да премине линията на фронта).

Владимир Пчелинцев, старши лейтенант, Герой на Съветския съюз, член на Комсомола, двадесет и три годишен, бивш студент в трети курс на Ленинградския минен институт, сега преподавател в Централната школа на инструкторите по снайперско дело (ЦШИСД) в град Вешняки край Москва.

Людмила Павличенко, младши лейтенант, носител на орден „Ленин“, член на Комсомола, на двайсет и шест години, бивша студентка в четвърти курс на Киевския университет, сега командир на снайперски взвод в 32-ра гвардейска дивизия.

Както по-късно ми разказа Михайлов, предложението за включване на жена в делегацията било най-дискутираното. На заседанието на секретариата на ЦК на Комсомола се изказвали и противници на тази идея (жена трудно се управлява), и поддръжници на идеята (ако е красива, най-добре ще представи СССР). Николай Александрович, който вкарал името ми в списъка, твърдо защитавал решението си. Но последната дума, разбира се, имал Йосиф Висарионович Сталин.

Михайлов отишъл в Кремъл на доклад с подробни анкети, снимки и служебни характеристики на членовете на делегацията. Върховният главнокомандващ бавно прелиствал трите папки, задържал в ръцете си моята и попитал първия секретар на ЦК на Комсомола дали е уверен в този избор. Михайлов потвърдил, че да, съвсем уверен е.

Без да подозирам за нищо, аз този ден се бях върнала от денонощно дежурство в щаба и си бях легнала. Дежурството се оказа неспокойно. Към единадесет часа вечерта пристигнаха четири камиона с боеприпаси и сравнително нови оръжия — картечници ДШК (Дегтярьов-Шпагин — големокалибрени). Трябваше да се организира разтоварването, да се оформят документите, да се настани групата придружаващи в казармите.

Почукването на вратата не чух веднага. Но то се повтори, ставаше по-силно и по-настойчиво:

— Другарю младши лейтенант, търсят ви по телефона!

— Една минутка.

Никак не ми се искаше да ставам, да навличам гимнастьорката, да отивам до поста, разположен в края на коридора, да говоря сънена с някого. Но службата е служба и в Московския гарнизон тя е особена: високото началство се намира твърде близо.

— Людмила, как си? — тътнеше в слушалката басът на Николай Михайлов. — Плюй си на петите и бързо при мен, на Маросейка, в Централния комитет.

— Защо, Николай Александрович?

— Има работа.

— А не може ли да я оставим за утре?

— Какво говориш, младши лейтенант? Това е заповед на другаря Сталин! Сега всеки час е решаващ. Ясно ли ти е?…

В кабинета на първия секретар заварих двама млади мъже. Единият — висок брюнет с кафяви очи, облечен в цивилен костюм — Михайлов ми го представи първи: Николай Красавченко, ръководител на съветската делегация, която заминава на Световната студентска асамблея във Вашингтон. Вторият, тънък и дълъг като върлина, облечен във военна униформа с три кубчета на старши лейтенант на червените петлици, ми беше познат. Вече се бяхме срещали с Владимир Пчелинцев във Вешняки, в снайперската школа, където бях ходила по работа.

Сега си разменихме не много приятелски погледи. Владимир през февруари 1942 г. за сто фрицове, убити на Ленинградския фронт, първи от снайперистите в СССР беше удостоен със званието Герой на Съветския съюз. Аз за сто румънци, убити през есента на 1941 г. край Одеса — с лична снайперска винтовка „СВТ-40“. Той за дванадесетте месеца на службата си беше получил бързо три военни звания: младши лейтенант, лейтенант и старши лейтенант, въпреки че сметката му сега беше 154 фашисти. Аз, служеща от юни миналата година и с 309 убити хитлеристи в сметката, успях да измоля от добрия Иван Ефимович Петров само званието „младши лейтенант“.

Ето какво значат добрите отношения с началството, независимо дали в тила или на фронта!

Да бях мислила за това по-рано, да не бях спорила остро с командира на батальона Дромин, с командира на 54-ти полк Матусевич, с военния комисар Малцев, да не се бях държала дръзко с генерал-майор Коломиец и другите висшестоящи другари, за да им обяснявам особеностите на снайперската служба, да защитавам моите подчинени, да се сдобивам с най-доброто за нашия взвод снабдяване с боеприпаси, оръжия, оборудване. И въобще трябва да си мъж, а не жена. Тогава нямаше да ме гледа така високомерно този млад старши лейтенант със Златна звезда на Герой на Съветския съюз на новичкия кител без нито една гънчица.

Думите на Михайлов ни накараха веднага да забравим за всичко. Оказа се, че ние тримата сме съветската делегация, която отива в САЩ на Световната студентска асамблея, чието провеждане е насрочено за 2–5 септември тази година във Вашингтон. Ето защо, рано сутринта на 14 август, тоест утре, ще излетим от летище „Внуково“ със самолет „Ли-2“ за Съединените щати през Ирак и Египет.

Честно казано, през първите няколко минути не вярвах на собствените си уши, реших, че това е някаква неуместна шега, тъй като Николай Александрович, като весел човек, обичаше да се шегува. Наоколо — война, разруха, смърт и кръв на невинни хора, а британците и американците, вместо наистина да помагат на нашата държава, си измислят някакво странно забавление.

Но по-нататъшните събития ме убедиха, че делегацията наистина е сформирана и ще лети зад океана. От кабинета на Михайлов доста бързо се преместихме в кабинета на завеждащия отдела за агитация и пропаганда на Централния комитет на ВКП(б) Александров. Той ни устрои истински изпит по история на партията и комсомола, интересуваше се от подробностите на нашите биографии и от службата ни в Червената армия, участието ни в боевете, нашите оценки на текущата политика. Ако се съди по всичко, другарят Александров остана доволен от отговорите ни.

Втората половина от деня също прекарахме продуктивно. Бяхме приети от Георги Михайлович Димитров, генерален секретар на Изпълнителния комитет на Коминтерна (Комунистическия интернационал, международна организация, обединяваща работнически и комунистически партии от чужбина). Известният български революционер, героят от Лайпцигския процес през 1933 г., необосновано обвинен за подпалването на Райхстага, успя сам, владеейки превъзходно немски език, да се превърне в обвинител на германския нацизъм. В Съветския съюз познаваха Димитров като твърд борец за освобождението на работническата класа, предан на комунистическите идеи.

Разговорът ни с Димитров продължи повече от три часа. Той говори за младежките организации в капиталистическите страни, за класовата борба, за това, какво трябва да бъде нашето поведение на заседанията на Световната студентска асамблея.

Вечерта ни заведоха в Народния комисариат на външните работи. Озовахме се в подземието му, приличащо на огромен универсален магазин, само че без купувачи. Във витрини и на остъклени рафтове там имаше мъжко и дамско облекло, каквото отдавна не се продаваше свободно в Москва.

Придружаваше ме млад служител и ми беше малко неудобно да меря нужните неща пред него. Той, без да се притеснява, ми даваше много разумни съвети, и скоро двата големи куфара, които ми дадоха пак тук, се напълниха догоре с рокли, блузи, поли, английски жакети, долно бельо, чорапи, носни кърпички, шапки, ръкавици и шалчета в различни цветове и стилове, дори обувки — всичко това ми дадоха безплатно, старателно опаковано и ме помолиха да подпиша дългата ведомост.

Но това не беше краят.

Пчелинцев и аз бяхме военнослужещи и решиха да ни екипират подобаващо. Така попаднахме в експерименталното шивашко ателие на Народния комисариат на отбраната на „Фрунзенска набережна“, наричано сред московчани „генералското ателие“. Ако за Пчелинцев подбраха парадна униформа за един час, то с мен нищо не им се получаваше. В ателието нямаше парадни кители за жени, а никой не можеше да ушие такива дрехи за един ден. Затова решиха да преработят една генералска гимнастьорка от тънък вълнен габардин, взеха ми мерките и обещаха да донесат поръчката направо в Централния комитет на Комсомола утре сутрин. Тъй като обущарското ателие беше също тук, донесоха ми ботуши, много красиви, с лакирани кончове, с модерни квадратни върхове. Но вечният проблем — голям размер. Трябваше да се съглася на 37-и номер, те не изработваха по-малък.

Обувките за снайпериста са нещо сериозно заради многокилометровите му преходи. Но никога преди не бях имала такива удобни, леки ботуши, прилягащи на краката ми.

Ще съгреша срещу истината, без да спомена специалните консултации, които проведоха с нас служителите от компетентните органи. Научихме много нови неща за настоящата политика на съюзническите държави, за държавната система на САЩ, за техните лидери. Разказаха ни какви ситуации може да възникнат, предупредиха за възможни провокации (наистина имаше провокации, опитваха се да ги устроят онези, които не искаха сближаване на народите на Съветския съюз и САЩ), съветваха ни как да се държим в такива случаи. Освен това ни предоставиха предварително подготвени тезиси за изказванията. Някои неща ни посъветваха да запомним, други разрешиха да си запишем. Всичко това по-късно ни беше много полезно по време на нашето посещение в САЩ, Канада и Англия.

Доста сложен беше въпросът за владеенето на чужди езици. На делегацията щяха да осигурят преводач, в това никой не се съмняваше. Но беше по-добре да имаме поне някакви лични познания, защото бяха възможни контакти с обикновени хора на митингите — а те са много важни. Николай Красавченко честно си призна, че не владее никакви езици. Владимир Пчелинцев беше учил само немски в Минния институт. Спомняйки си нашите домашни занимания с мама и доброто преподаване на чужди езици в университета, аз казах, че знам малко английски.

От Народния комисариат на външните работи донесоха нашите задгранични паспорти. Те изглеждаха красиво и солидно: продълговати, в твърда подвързия, покрита с червена коприна с отпечатания герб на СССР, вътре — текстът на руски и френски и малка снимка отдолу. Семейното ми положение служителите от Народния комисариат на външните работи бяха определили като „неомъжена“. Имаше и описание на белезите ми. Научих, че ръстът ми е среден, очите ми кафяви, носът прав, цвят на косата — тъмноруса.

Освен това делегацията получи валута: по две хиляди долара на всеки. Тогава това беше доста прилична сума. Дадоха ни и дребни банкноти, и дебелата пачка зеленикави американски пари с портрети на президентите зае много място в куфара.

Всичко се случваше твърде бързо, за да можем напълно да осъзнаем колко трудна и необичайна е възложената ни работа. Не ни дадоха време за размисъл и силно объркани от калейдоскопа на внезапните събития, от видяното и чутото в последните часове, късно вечерта отново се озовахме в сградата на Централния комитет на ВЛКСМ на ъгъла на „Маросейка“ и улица „Серов“, на четвъртия етаж, в кабинета на Николай Михайлов.

Изглежда, той единствен разбираше какви чувства бушуват в нас, какви мисли бродят в главите ни. Той заговори, че сме млади, но не сме деца, имаме военен опит, а войната е мъдър, макар и жесток учител. Трябва да предадем на американците, които не знаят нищо за тази война, нашите знания, нашите представи за нея така, че те да разберат: сега схватката не е на живот, а на смърт, за бъдещето на цялото човечество. Не трябва да измисляме нищо. Основното за нас е да бъдем самите себе си. Разбира се, това е изпитание: изведнъж да се озовеш в абсолютно чужд свят. Но тук, в Москва, направиха всичко възможно, за да подготвят добре членовете на студентската делегация за него.

В мълчание изслушахме неговото поучение.

Вероятно трябваше незабавно да се отговори на първия секретар на ЦК на Комсомола, за да го уверим, че няма да се провалим, ще направим всичко възможно, ще оправдаем високото доверие. Обаче думите все още не се оформяха във фрази и аз замислено гледах през прозореца лятното московско небе: високо, ясно, блестящо с хиляди звезди. При нас, на юг, в Черноморието небето нощем е по-тъмно, а звездите горят много по-ярко. Колко пъти започваше моят самотен лов под тях! Колко пъти те са ми осветявали криволичещата пътечка в омагьосаната кримска гора!

— Людмила, искаш ли да зададеш въпрос? — разнесе се увереният глас на Михайлов.

— Не. Но ви предупреждавам: ще си патите с мен.

— Глупости, другарю младши лейтенант! — Николай Александрович се засмя весело. — Поне в твоя успех не се съмнявам. Просто бъди такава, каквато си…

Михайлов ни покани на прощална вечеря. Това добре го беше намислил: да се съберат на масата в спокойна, почти домашна атмосфера, участниците в задграничното пътуване и техните близки роднини. От Вешняки докараха Рита, съпругата на Владимир Пчелинцев, от общежитието на „Строминка“ — майка ми, а също и съпругата на Красавченко, красива млада жена с името Надежда. Вечерята бе сервирана в кабинета му, скромна и проста. Имаше водка и вино. Главният комсомолец вдигна първия тост. Изведнъж на масата на първия секретар иззвъня специалният бял телефон с герба на СССР в центъра на шайбата. Николай Александрович веднага сграбчи слушалката и с глас, пълен с дълбоко уважение, ако не и страх, докладва:

— Михайлов на апарата… Да, слушам… Веднага ще пристигнем…

Москва в един часа през нощта беше пуста и тъмна. Боровицката врата, през която колата на Михайлов влезе на територията на Кремъл, беше осветена от двете страни. Там стоеше охрана: автоматчици в униформата на вътрешните войски на НКВД, войници със самозарядни винтовки „Токарев“. Провериха внимателно документите ни. Но те имаха списък със среднощните гости и скоро лейтенантът, командир на караула, козирува на Михайлов и заповяда да пропуснат колата.

Стъпките ни кънтяха в дългия коридор. Един завой, друг, изкачване по стълбите, и ето ни в приемната, пред вратата на кабинета. Секретарят на Върховния главнокомандващ Поскрьобишев я отваря и… аз виждам този велик човек. Той е облечен в прост кител с отворена яка, но без отличителни знаци, не е толкова висок, колкото ми се струваше преди, слабоват, с мургаво лице с леки белези от шарка, в свитата си лява ръка държи лула. Но вниманието привлича погледът на тъмните му тигрови очи. В него се усеща огромна вътрешна сила.

Навярно прекарахме в кабинета на Сталин около двадесет минути, въпреки че не усещахме как тече времето. То спря за нас. Михайлов ни представяше поред, мен — последна. Йосиф Висарионович каза само няколко фрази за отговорната задача на партията и правителството, за съюзниците, които не искат да открият втори фронт, за американския народ, който трябва да научи истината за нашата борба срещу фашизма.

— Имате ли някакви молби, другари? — попита той.

Тъй като Красавченко и Пчелинцев бяха изпаднали в дълбоко вцепенение, в кабинета настъпи пауза. Мен вцепенението не ме хвана. Преживях нещо друго: небивало въодушевление. Исках да чуя отправените лично към мен думи на Върховния главнокомандващ.

— Да, другарю Сталин, имам молба — казах тихо. — Много ми трябват английско-руски и руско-английски речник с учебник по граматика към тях. Защото такива съюзници, както и враговете, трябва да се познават лично!

— Добре го казахте, другарко Павличенко — усмихна се вождът на световния пролетариат. — Ще получите книгите. Лично от мен…