Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (2) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Втора глава
Ако утре започне война…

Заради моя производствен опит ме избраха за отговорник на групата.

Тези задължения, наред с посещаването на лекции, конспектирането, четенето на учебна литература, писането на доклади за семинари, на курсови работи, подготовката за зачоти и изпити, не ми се струваха сложни. Очертаха се и любимите ми предмети: основи на археологията и етнографията, история на СССР, история на Древния свят, латински, от двата чужди езика — английският. Тук си припомних мамините уроци и работата потръгна много добре. След нормативите за значката „Ворошиловски стрелец“ и „ГТО“^[1], които покрих в завода, университетските занимания с физкултура не бяха никак трудни за мен. Студентският живот си течеше весело и свободно, оставаше ни много време за развлечения като ходене на кино и театър, естрадни концерти, изложби, танцови вечери.

Людмила като студентка в Киевския университет

Освен това всички ние силно се интересувахме от политика и съчувствахме много на републиканците в Испания, които от лятото на 1936 г. водеха въоръжена борба с местните фашисти и монархисти. На фашистите помагаха Италия и Германия, на републиканците — Съветският съюз.

Нашите централни вестници често и подробно пишеха за събитията в далечната южна страна. Прекрасни очерци публикуваше във вестник „Правда“ журналистът Михаил Колцов. Той разказваше за подвизите на бойците от интербригадите, за въздушните схватки между пилотите от немския легион „Кондор“ и нашите пилоти доброволци, летящи на съветски самолети. По равните пространства на Пиренейския полуостров се водеха дори танкови сражения. В тях също участваше техника на трите държави: Италия, Германия, СССР.

Вълна от възмущение в нашата страна предизвика бомбардировката на малкото градче Герника, разположено в Страната на баските. Нямаше никаква военна необходимост да се нанася въздушен удар по него. Въпреки това през април 1937 г. над 50 немски самолета атакуваха градчето, намиращо се в ръцете на републиканците. Бомбардировката почти напълно го унищожи. Загинаха много мирни жители. Впоследствие знаменитият испански художник Пабло Пикасо, потресен от това злодейство, създаде картината, наречена „Герника“, която сега е известна в целия свят. Разказът за трагедията на Герника дълго вълнуваше и руските сърца. Но заедно с емоциите трябваше да се мисли и за това, каква ще бъде новата война и кога ще се приближи до нашия праг.

Учех във втори курс на историческия факултет, когато някак от само себе си ми се появи желание да обновя стрелковите си навици, тъй като вече можеше да ми потрябват. Фьодор Кушченко ме посъветва да отида в двегодишната снайперска школа на Осоавиахим, която наскоро бе открита в Киев. Там приемаха всички, които имаха удостоверение за званието „Ворошиловски стрелец“ втора степен. От кандидатите изискваха още справка от работата или учебното заведение и кратка автобиография, заверени в отдел „Кадри“, както и медицинско от лекарска комисия за годност за военна служба. Представих нужните документи и ме приеха. Скоро стана ясно, че в това учебно заведение имам всички шансове да постигна ново равнище в овладяването на ръчното огнестрелно оръжие.

Занятията бяха два пъти седмично: в сряда от шест до осем часа вечерта и в събота от три до шест следобед. Издадоха ни пропуски за охраняваната територия на школата, а също така поискаха да идваме на занятията в тъмносини гимнастьорки, които ни раздадоха пак тук. Всичко това напомняше за армейската дисциплина, но ние не протестирахме, напротив — осъзнахме сериозността и отговорността си в бъдещото обучение.

Ще разкажа накратко за програмата на Снайперската школа.

Тя наистина подготвяше снайперисти за служба в Работническо-селската Червена армия (РККА). За политически занятия бяха отделени 20 часа, за строева подготовка — 14 часа, за стрелкова подготовка — 220 часа, за тактическа — 60 часа, за военноинженерна — 30 часа, за ръкопашен бой — 20 часа. Изпитите по програмата бяха 16 часа. Курсантите, издържали изпитите с отличен, биваха включени в специални списъци на градските и районните военни комисариати, периодично ги викаха на преподготовка и на състезания по стрелба на различно ниво. Изобщо, не изпускаха от поглед снайперистите, грижеха се за тях, но все пак до Великата отечествена война у нас имаше малко истински асове, майстори, поразяващи целта с един-единствен изстрел. Може би бяха около 1500 души.

Първото занятие по стрелкова подготовка показа, че упражненията в нашия заводски кръжок са били само прелюдия към истинската стрелба, много полезна, но явно недостатъчна. Спомняйки си с благодарност за моята приятелка „мелкашката“, аз взех в ръце армейската магазинна винтовка „Мосин“ модел 1891/1930 г., наричана често „трилинейка“. Тя, разбира се, беше по-тежка (4 кг без щика), по-дълга (1232 мм) и пригодена за патрон 7,62×53,6 мм, с начална скорост на куршума 865 метра в секунда и далекобойност 2000 метра. „Трилинейката“ имаше по-неудобна шийка на приклада от „ТОЗ-8“, при изстрел силно риташе в рамото, заради по-голямата си тежест и дължина — за мен например беше по-трудно да стрелям от изправено положение.

Но това нямаше никакво значение.

Обикновената винтовка „Мосин“, с която беше въоръжен редовият състав на РККА, ние трябваше да познаваме като петте си пръста и затова определен брой часове (10 часа) посветихме на изучаването на нейното устройство. Лека-полека свикнах с „трилинейката“, можех със затворени очи да разглобя и да сглобя затвора й, който се състои от 7 части. Нейният открит секторен прицел с метрична скала с подвижен селектор и мушката позволяваха да се постигнат добри резултати при стрелбата.

Снайперска винтовка „Мосин“ с оптичен прицел „ПЕ“ модел 1931 г.

Снайперската винтовка се различаваше от обикновената само с няколко детайла. Първо, над цевта й беше монтиран оптичният прицел на Емелянов (ПЕ) — доста дълга метална тръба (274 мм с тегло 598 г) с два въртящи се барабана за регулиране. Второ, заради това устройство патроните не влизаха в патронника от пълнителя, те трябваше да се зареждат ръчно. Трето, ръкохватката на затвора беше силно извита надолу. Имаше и невидими разлики: цевите на „снайперките“ се правеха от по-добра стомана, за по-голяма точност ги обработваха на прецизни стругове, сглобяваха ръчно тези винтовки, прострелваха ги по специален начин.

В края на моето обучение в Снайперската школа, тоест през 1939 г., ни запознаха с новите модели стрелково оръжие, постъпили в Червената армия. Това бяха самозарядните винтовки на Симонов (АВС-36) и на Токарев (СВТ-38). Принципът на действие на тяхната автоматика се базираше на използването на барутните газове, под чието налягане куршумът излита от канала на цевта. Винтовките имаха сменяеми пълнители за 10–15 патрона. Единственото, което предизвикваше съмнения у нас и нашите инструктори, беше големият брой детайли, както и устройството на механизмите им — твърде сложно в сравнение с изделието на капитан Мосин.

Запомнила съм първата лекция по предмета „Кратки основи на стрелбата“, за който в програмата бяха отделени 25 часа. Ние седяхме в клас, когато влезе слабичък, среден на ръст мъж на около 40 години, със забелязващ се белег над лявата вежда. Дежурният изкомандва: „Стани! Мирно!“. Преподавателят се представи: „Александър Владимирович Потапов“ — и обясни на какво се кани да ни учи. После, като помълча, огледа строго аудиторията и каза:

— Чух, че стреляте добре. Обаче запомнете: добрият стрелец още не е снайперист…

Така започна нашето общуване с Потапич, старши инструкторът в школата. Научихме, че той е започнал военната си служба още в императорския лейбгвардейски егерски полк в Петербург, където стрелковата подготовка на низшите чинове била организирана образцово. За подвизите си на германския фронт през 1915 и 1916 г. заслужил два войнишки „Георгия“^[2] трета и четвърта степен, както и чин унтерофицер. През Гражданската война Потапов вече командвал рота в пехотен полк при „червените“ и бил ранен тежко при форсирането на Сиваш. През 1929 г. го командировали от полка в Стрелково-тактическите курсове за усъвършенстване на командния състав на РККА „Изстрел“. Там започнала да действа първата в нашата страна група за изучаване на снайперското дело, но той не успял да служи в армията като инструктор: обадила се старата рана и командирът на батальон Потапов бил демобилизиран. Затова пък Осоавиахим получил този специалист.

Момичета курсанти е ленинградската снайперска школа, 1938 г.

Между другото, киевската Снайперска школа, също както московската и ленинградската, беше известна не само с добрата си материално-техническа база, но и с отлично подготвените преподаватели. Александър Владимирович Потапов беше голям ентусиаст на стрелковото дело, познавач и страстен любител на оръжието, особено на трилинейната винтовка „Мосин“ модел 1891/1930 г. Той беше изложил своя опит, наблюдения и размисли за философията на снайперското дело в малката брошура „Ръководство за точни стрелци“, издадена в Киев.

Безспорно Потапич беше роден педагог. Наблюдаваше курсантите внимателно не само на лекции, но и при занятията на стрелбището. Той смяташе, че теоретичните знания и стрелковата практика, естествено, са абсолютно необходими. Но те са недостатъчни за възпитаването на истински професионалист. Такъв снайперист трябва да има не само изключителен окомер (това е дадено на човек от природата благодарение на индивидуалните особености на неговото око). Трябва му и специален характер: спокоен, уравновесен, по-скоро флегматичен, неподдаващ се на изблици на гняв, веселие, отчаяние или, още по-лошо, на истерия. Снайперистът е търпелив ловец. Той прави само един изстрел, обаче ако пропусне, може да плати с живота си.

Потапов ни предупреди, че след един месец ще отчисли онези, които според него са неспособни да усвоят хитрата снайперска наука. Това ни огорчи. Но неговите педагогически методи, както и преди, внушаваха уважение. Може дори да се каже, че той ни харесваше. Затова ние се стараехме с всички сили. Поне аз се стараех. Освен мен в групата имаше още две представителки на слабия пол. Той се държеше с нас подчертано вежливо, обаче тази офицерска вежливост не радваше, а плашеше всички нас — момичета на 19, 20 и 22 години. Подозирахме, че ще бъдем първите кандидати за изхвърляне.

Но стана другояче.

С тъмносините гимнастьорки на Осоавиахим се разделиха няколко грубовати младежи, включително трима, които имаха удостоверения „Отличен стрелец на РККА“. Потапов обясни, че не придава голямо значение на деленето на своите ученици на мъже и жени и е сигурен, че жените — не всички, естествено — са по-добре пригодени за снайперисти. Те са издръжливи, наблюдателни, имат изострена интуиция, заложена от самата природа. Когато преминават курса на военно обучение, жените точно изпълняват всички инструкции, отнасят се обмислено и старателно към процеса на стрелбата, а пък по изобретателност в маскировката, толкова важна на бойното поле за снайпериста, просто нямат равни.

От похвалите на старши инструктора на всеки можеше да му се замае главата. Но Александър Владимирович не ни оставяше време за приятни преживявания. Към останалите в групата курсанти той започна да се отнася по-строго, по-взискателно и на всеки от нас отделяше още повече внимание. Говореше за такива тънкости на занаята, за каквито ние никога не бихме се сетили. Например караше ни да наблюдаваме един строеж — строяха триетажна сграда на средно училище №25 на улица „Владимирска“ — и после да му разказваме какво са успели да направят за два часа работниците, как се е променила ситуацията на обекта, къде са се появили нови врати и каси на прозорци, кофражи за стълбища, вътрешни стени, от каква позиция е най-удобно да се стреля, за да се неутрализира примерно човек, тичащ от етаж на етаж по кофража за стълбища.

Бавно, но неотстъпно Потапов ни приучваше внимателно да наблюдаваме околния свят, зорко, като през оптичен прицел, да разглеждаме детайлите и подробностите от нашия бързотечащ живот, по дреболиите да отгатваме образа на цялото. При такъв подход нещо загубваше предишното си значение, отстъпваше на втори план и се сливаше с фона. Друго пък ставаше много важно. Някакви черти, сякаш увеличени през лупа, проявяваха истинската същност на всеки нов предмет.

Впрочем, понякога ми се струваше, че Уважаемият Учител се заяжда с мен.

Случваше се, когато се сблъскам с някаква задача, която не се поддаваше на бързо решаване, да започна да се горещя. Ядосваше ме необходимостта да губя повече време и сили за нещо, което на пръв поглед изглежда съвсем обикновено. Потапов спираше тренировката, започваше спокойно, настойчиво и дори досадно да анализира всичко, да обяснява, да посочва допуснатата грешка, да следи как ще я поправя. Аз се чудех защо той толкова се занимава с мен. Старши инструкторът отговаряше:

— На когото е дадено много, от него и много се иска…

Няма смисъл да разказвам тук за целия комплекс от знания и умения, необходими на един снайперист (за цивилните хора това изобщо не е нужно), само ще спомена, че освен практиката по стрелба в школата отделяха голямо внимание на теоретичните занимания. Запознаваха ни със законите на балистиката, по-специално обясняваха понятието „една хилядна“, учеха ни бързо да изчисляваме разстоянията за стрелба по специална формула, да определяме разстоянието по ъгловите стойности, въз основа на оптичния прицел „ПЕ“, по мрежата на бинокъла и перископа, обясняваха феномена на деривацията (отклонението на въртящия се куршум при полет до целта встрани от плоскостта на стрелбата). Зазубряхме и различни таблици. Например таблицата за превишаването на средните траектории при стрелба с винтовка „Мосин“ с „леки“ и „тежки“ куршуми, и т.н.

През четирите месеца на обучението нашата група се сприятели. Дойде пролетта и всички заедно започнахме да ходим не само в стрелбището, но и извън града, където неуморният Потапов организираше допълнителни часове по темата „Начини за маскиране“. На някоя далечна поляна курсантите разстилаха покривка за маса, слагаха на нея бутилки сайдер и лимонада, нареждаха всевъзможна храна, взета от къщи. Старши инструкторът изнесе лекция и сред живата природа ни показа как да се прикриваме. Всъщност стана така, че не можахме да го намерим половин час, че и повече. Накрая извикахме, че се предаваме, и Уважаемият Учител се появи пред нас в някаква невероятна жълто-зелена роба с качулка, закичена с парчета плат, сухи клонки и снопчета трева.

Освен това обикновено вземахме в гората една „снайперка“ и играехме игра, наречена „Дънце“. След походния обяд, когато бутилките с напитки биваха изпразнени, закрепвахме една от тях на стойка и с гърлото напред на разстояние двадесет до тридесет метра от стрелеца. Трябваше с един изстрел да се избие дъното, тоест куршумът да влезе точно в гърлото и без да повреди странично стъкления съд, да излезе през дъното, което се строшаваше.

Първата бутилка обикновено прострелваше самият Потапов. След това предаваше винтовката на един от курсистите и започваше състезанието по точност и умение. Имаше много амбициозни момчета, най-вече млади, които искаха на всяка цена да бъдат лидери и да заслужат похвалата на Потапич. Но трябваше първо да се стреля от коляно, тоест, облягайки се с коляното на десния крак на земята и седейки на пета. Второ, да се държи винтовката с помощта на ремъка, прекаран под свития лакът на лявата ръка. Всичко това изискваше сила и добър баланс.

Този, който пропускаше, излизаше от играта под шегите и смеха на другите. Тези, които побеждаваха, Александър Владимирович награждаваше: връчваше им малко шоколадче с разни забавни пожелания. Аз известно време нямах увереност в силите си. При това не обичах да се перча, да бъда в центъра на вниманието, тъй като един от постулатите, внушени ни от Уважаемия Учител, беше: „Да биеш на очи е опасно. Снайперистът е неуязвим, докато никой не го вижда“.

Дойде денят, когато Потапов подаде винтовката точно на мен.

След като укротих вълнението си, взех оръжието, по навик подпрях приклада на рамото си, сложих показалеца си върху спусъка и като притиснах бузата си към приклада, погледнах с дясното око в окуляра на оптичния прицел. „ПЕ“ даваше четирикратно увеличение. Но дори и с него, гърлото на бутилката, замръзнало между трите черни линии, изглеждаше като дебела точка. Оставаше да разчитам на интуицията, на „чувството за цел“, което се изработва у всеки снайперист в процеса на обучение.

Дългото прицелване е често срещана грешка на начинаещите. Но аз отдавна се избавих от тази грешка. Така че всичко се случи точно според инструкциите, тоест в рамките на осем секунди. Задържане на дъха, насочване, издишване с плавно натискане на спусъка. „Снайперката“ отвърна с гръм от изстрела и тласък в рамото. Бутилката все още светеше с белите си страни на слънцето, но дъното й… не беше там!

— Браво, Людмила — каза старши инструкторът. — Можеш ли да повториш?

— Добре, хайде — съгласих се аз, защото вълнението ме завладя.

Потапов разбра това и се ухили.

— По-кротко, девица красавица дълга коса — така старши инструкторът понякога се шегуваше с нас, момичетата, които учеха в неговата група. — Имаш всички шансове да спечелиш.

Момчетата бързо заложиха нова бутилка. Потапич ми подаде патрон с „тежък“ куршум, аз издърпах затвора и го поставих в патронника. Разбира се, механизмът ще сработи без проблем. Ще дръпна спусъка и ударникът ще отскочи рязко напред под въздействието на пружината. Краят му, подобно на змийско ужилване, ще бодне капсул-възпламенителя, разположен в дъното на патрона. Барутът в него ще експлодира, куршумът, стегнат в месингова гилза, най-накрая ще получи свобода…

Денят беше слънчев, хубав и куршумите, подчинени на моята воля, летяха перфектно. Три „дъна“ — с това завърши за мен състезанието в гората. Старши инструкторът за завист на другите курсанти ми подари не само шоколадче, но и книгата „Ръководство за точни стрелци“ с автограф: „На Людмила Павличенко, моята способна ученичка, за добър спомен. А. Потапов“. Аз не съм много съгласна с тази формулировка. Все пак способностите са по природа, тоест вродени, но в снайперската стрелба към тях трябва да добавят твърдост на характера, трудолюбие, прилежност и силно желание за учене.

Издържах изпитните тестове в Снайперската школа с достойни резултати. В удостоверението за завършване, отпечатано върху картон и украсено с кръгъл гербов печат, бяха вписани предметите и оценките ми. Черните букви се нареждаха в ласкави за мен редове: практическа стрелба „отличен“; устройство на ръчното огнестрелно оръжие — „отличен“; тактическа подготовка — „отличен“; военноинженерно обучение — „много добър“. Нашият заключителен бал беше спокоен, шумен, весел. Говорихме за бъдещето. Много момчета щяха да се запишат във военни училища. Момичетата възнамеряваха да се занимават със стрелба в системата на Осоавиахим, да участват в състезания, да се борят за титлата „майстор на спорта на СССР“.

Но вече беше 1939 година.

В първия ден на септември фашистка Германия нападна Полша и така започна Втората световна война. Поляците се съпротивляваха на нашествениците, но на 8 септември германците стигнаха до Варшава. Нейната отбрана продължи… двайсет дни. След това правителството избяга в Румъния, а германците напълно окупираха полската територия.^[3] През април 1940 г. хитлеристите нахлуха в Дания и Норвегия. Норвежците с помощта на британците и французите удържаха два месеца, но капитулираха през юни. Беше ред на Белгия и Франция. Германската офанзива започна на 20 май, а на 28-и по-голямата част от белгийската армия вече беше капитулирала. След обкръжаването на съюзническите британско-френско-белгийски сили в Дюнкерк британците избягаха от европейския континент на 4 юни 1940 г., като оставиха на победителите цялата си артилерия и танкове, повече от 60 хиляди коли, до половин милион тона военно оборудване и боеприпаси, както и около четиридесет хиляди войници и офицери в плен. Потомците на храбрите войници на император Наполеон Бонапарт на 22 юли същата година предадоха Париж на фрицовете… без бой!

Наистина, „блицкриг“, тоест „светкавична война“.

Наблюдавайки стремителните събития в Европа, не можехме да не мислим, че агресорът рано или късно ще нападне и нашата първа в света държава на работниците и селяните. Баща ми, който поради естеството на работата си знаеше поверителна информация, все по-често на традиционното вечерно пиене на чай ни говореше за наближаващото трудно време. Аз му възразявах, като твърдях, че „… от тайгата до британските морета Червената армия е най-силната“^[4] и ще се бием на чужда територия.

Както показаха следващите събития, баща ми беше прав, а аз (заедно с милиони други съветски хора) много се заблуждавах^[5]. Мога да обясня моята самоувереност само с нещата в живота ми, които вървяха прекрасно. Тъй като вземах изпитите си в университета с отлични оценки, ми беше позволено да комбинирам учението си с работа, близка до моята специалност. В края на 1939 г. бях приета в Държавната историческа библиотека на длъжност завеждащ отдел „Комплектуване“. Както и преди, в завод „Арсенал“, аз отново започнах да внасям определена сума в общия семеен бюджет и да харча повече пари за сина си, който беше на седем години.

Предвоенната Одеса, летни кафенета и градинки на крайбрежния булевард

През януари 1941 г. издържах последната зимна изпитна сесия на четвъртата ми година в историческия факултет с отлични и много добри оценки. Ръководството на Държавната историческа библиотека в Киев ми предложи да отида на дълга четиримесечна командировка в Одеската обществена библиотека като старши научен сътрудник за укрепване на научните кадри там. Пребогатите фондове на тази библиотека, една от най-старите в Украйна, ми бяха познати. Мислех, че там лесно ще напиша дипломната си работа, посветена на Богдан Хмелницки, присъединяването на Украйна към Русия през 1654 г. и дейността на Переяславската рада. Следващата година трябваше да защитя тази дипломна работа в КДУ и да получа диплома за висше образование.

Подготвях се да тръгна с много весело настроение. Все пак разговорите с баща ми, за щастие, оказаха влияние върху мен. Затова в куфара сложих не само паспорта и студентската книжка, но и дипломата за завършване на снайперската школа, брошурата на Уважаемия Учител и още една или две военни книги, по-специално сборник с мемоари „Боевете във Финландия“, публикуван в Москва през 1941 г.

Влакът Киев-Одеса тръгваше вечерта. Цялото ми семейство дойде на гарата. Татко, както винаги, беше сериозен и мълчалив. Мама ми даде последните си съвети за правилно хранене. Сестра ми Валентина и нейният приятел Борис си шепнеха нещо. Синът ми Ростислав не искаше да пусне ръката ми, молеше ме да го взема, обещавайки да ми помага в работата. Сълзи започнаха да капят от очите му, аз се опитвах да го утеша поне малко и да го развеселя. Можех ли тогава да си помисля, че се разделям със Славик за почти три години!…