Ейми Хармън
Музиката на сърцето (7)

7.
Дисонанс

Последната седмица на февруари Самюъл не дойде на училище. В понеделник си помислих, че може да е болен, но след няколко дни се притесних за него. До четвъртък вече не можех да търпя, затова измислих как да го видя. Нети Йейтс ми беше дала рецепта за хляб с тиквички и шоколадови парченца, когато правихме консервите през лятото. Беше настъргала тиквичките и ги сложи във фризера в торбички, като залепи ламинираната рецепта върху тях, за да мога „да я забъркам набързо, когато реша“. Още не я бях правила. Тиквичките и шоколадовите парченца ми се струваха странна комбинация.

Сега бях доволна, че имам повод да отида при нея, и се надявах да разбера какво става със Самюъл. Извадих настъргани тиквички от фризера, направих два хляба с тях и шоколадови парченца и тръгнах в мразовитата февруарска вечер, прегърнала увития в кърпа топъл самун, за да си сгрявам пръстите.

Нети Йейтс ми отвори вратата на второто почукване и като че ли се зарадва.

— Джоузи! — възкликна тя. — Колко се радвам да те видя! Влизай, влизай! О, навън е ужасно! Пеша ли дойде?

— Не е далече, госпожо Йейтс — казах с тракащи зъби. — Направих хляба по вашата рецепта и си помислих, че ще искате да го опитате и може би да ми дадете някакви съвети — излъгах без усилие.

— Денят е идеален за топъл хляб с тиквички! Много бих се радвала! Ела в кухнята. Свали си палтото и ботушите в гардеробната до задната врата.

Аз й подадох хляба, увит като пеленаче, и си свалих палтото и ботушите. Не видях и помен от Самюъл. Влязох в кухнята по чорапи, като се опитвах да огледам, без да се издавам. Палтото му не висеше на закачалката в гардеробната. Обърнах се и забързах към топлата кухня, когато чух някой да се качва по задните стълби. Вратата се отвори и влезе Дон Йейтс, със зачервени бузи и нос и ниско нахлупена каубойска шапка. Аз тръгнах още по-бързо към кухнята, не исках да стоя там и да зяпам, ако Самюъл идва след него.

— Джоузи Дженсън е тук, Дон! — извика му Нети от кухнята. — Донесе хубав хляб с тиквички. Влизай и ще ти направя горещ шоколад.

Дон дойде при нас, опакован с дебелите фланели, и потриваше ръце.

— Здравей, госпожице Джоузи.

Отиде до мивката и си изми ръцете и лицето, докато Нети режеше хляба и го мажеше дебело с масло. Седнах, не знаех как ще изкопча информацията, която ми трябваше. Самюъл очевидно не беше тук… освен ако не лежеше болен в стаята си.

— Джоузи, хлябът изглежда прекрасно! — възкликна Нети.

Отхапах голямо парче от резена, който тя постави пред мен, и задъвках бавно, за да си дам време да измисля план. Наистина беше вкусен. Кой да предположи, че тиквичките ще си паснат с шоколадовите парченца? Вкусът им не се усещаше — просто правеха хляба влажен. Приличаше на плътен, ароматен кейк, а шоколадът се бе събрал по крайчетата. Усетих прилив на гордост, че се е получил толкова добре.

— Тази нощ температурата ще падне до минус десет — промърмори на себе си Дон. — Прибрах конете, но въпреки това ще им е много студено. Мразя февруари… най-ужасния месец от годината.

— Госпожо Йейтс… забелязах, че Самюъл не е в автобуса… да не е болен? — попитах аз с престорено нехайство.

— О, за бога, не! — заяви тя, като прикри устата си, за да отговори между хапките. — Самюъл се върна в резервата.

Времето спря и аз се втренчих ужасена в нея.

— Завинаги ли? — Гласът ми прозвуча нелепо пискливо и аз се втренчих в недояденото парче хляб, главата ми се маеше. — Няма ли да се върне? — попитах по-овладяно, макар че сърцето ми се свиваше болезнено в гърдите.

— Ами не знаем точно — каза внимателно Нети и хвърли многозначителен поглед на Дон.

— Какво означава това?

Страхът ме правеше непредпазлива.

— Ами…

Нети започваше всяко изречение с „ами“, особено когато се опитваше да бъде дискретна.

— Майка му поиска той да се върне.

Сериозният глас на Дон прозвуча рязко, той избърса с ръка устните си, за да махне трохите от мустаците си.

— Но… — Опитвах се да продължа внимателно, не исках да издавам чувствата си. — Няма ли да му е трудно да завърши училище, ако си тръгне сега?

— Майка му каза, че нямало нужда да се дипломира, ако ще пасе овце. Нуждаела се от него там. — Виждах, че Дон не е особено доволен от ситуацията. — Самюъл е на осемнайсет години. По закон е вече възрастен и никой не може да го накара да се дипломира.

— Но аз си мислех, че тя е искала той да дойде тук!

Бях ядосана и объркана и вероятно това личеше по изражението ми.

— Така е! — Явно бях докоснала болно място, защото Дон повиши глас. — Тя говори с него по телефона миналата седмица. Каза, че й звучал добре, и реши, че бил „излекуван“ — натърти и вдигна пръсти, размахвайки ги, за да сложи въображаеми кавички.

— Но… ами Морската пехота? — Опитвах да се овладея. Не исках да разберат колко ме е разстроил този разговор. — Той работи толкова усилено! Дори се научи да плува!

Нети остави хляба си и ме погледна изненадана.

— Откъде знаеш за Морската пехота?

— Със Самюъл седим заедно в автобуса, госпожо Йейтс — признах аз. — Поговорих си малко с него. Той работеше много усилено, за да получи добри оценки! Не мога да повярвам, че просто ще напусне училище.

— Самюъл се разкъсва, Джоузи. — Дон поклати глава и потърка тила си. — Не знам дали смята, че има думата по въпроса.

Трябваше да се махна оттук. Щях да избухна в сълзи, а нямаше начин да го направя пред Дон и Нети. Прехапах вътрешността на бузата си и острата болка отложи изблика на емоцията.

— Е, най-добре да се прибирам. Татко ще иска нещо топло за ядене в такава нощ.

Тръгнах да си взема палтото, не си позволявах да дишам твърде дълбоко и продължавах да стискам със зъби вътрешността на бузата си.

Нахлузих ботушите, закопчах трескаво палтото си и сложих качулката над рошавите си къдрици. Дон понечи да стане, може би за да ме изпрати до дома.

— Не, не ме изпращайте, господин Йейтс. Оттук се вижда светлината на нашата веранда. Само една пресечка е, ще се оправя.

— Е, благодаря, че дойде, Джоузи.

Нети изглеждаше малко смутена от странното ми поведение. Сигурно помисли и интереса ми към Самюъл за странен.

Взех кърпата от протегнатата й ръка и се обърнах да си тръгна.

Спрях, разкъсвана между тревогата за Самюъл и желанието ми да напусна кухнята им, преди да съм се превърнала в локва от сълзи.

— Ако се чуете със Самюъл, ще му предадете ли, че съм идвала и съм питала за него? Моля ви да му припомните за пъпната му връв.

Нети и Дон се взираха в мен, сякаш си бях изгубила ума.

— Просто му кажете, става ли? Той ще разбере.

Излетях от къщата в ледената февруарска вечер.

* * *

Измина още една седмица. Дойде март, а Самюъл не се върна в училище. Не отидох отново при Дон и Нети. Това само щеше да породи въпроси, а вече бях дала повод за достатъчно такива. Бях започнала да му записвам касети с музиката, която слушахме. Направих му цяла колекция от най-хубавото на всичките ми любими композитори. Имах десет касети с любими неща, всичко от Бетовен до Гершуин. Бях събрала най-любимите ми в една касета, надписана „Топ 10 на Джоузи“. Включих „Прелюдия в до диез“ на Рахманинов, която Самюъл толкова обичаше. Преди не ми беше сред топ десет, но вече щеше да бъде. В кутийките бях сложила надписи. Не знаех как ще му дам сега този подарък.

И тогава, една сутрин, около две седмици след като си тръгна, аз се качих в автобуса, а той седеше там и ме чакаше, сякаш никога не беше изчезвал. Хукнах към него. Седнах, хванах ръката му и я стиснах с всички сили.

— Ти си тук! — прошепнах, опитвайки се да бъда дискретна, но ми идеше да се смея с глас и да танцувам.

Той извърна лице към мен и видях, че лявата му страна, от окото до брадичката, е покрита със зелено-жълта синина, вероятно от няколко дни.

— Какво се е случило? О, Самюъл, лицето ти!

Той ми позволи да задържа ръката му още миг и я стисна здраво. После внимателно издърпа пръстите си и сви ръце, сякаш се страхуваше да не го хвана отново.

— Ще остана до дипломирането, което ще е по-трудно, отколкото беше преди две седмици. Трябва да отида при учителите и да ги моля да ми помогнат. Пропуснах междинните изпити и дипломните задачи за всеки от предметите. Трябва да прочета „Отело“. — Изкриви лице и ме погледна. — Може да ми потрябва помощта ти за това. — Кимнах с готовност, а той продължи: — Когато се дипломирам, баба и дядо ще ме закарат до Сан Диего, в подготвителния лагер за Морската пехота. Не мисля, че ще се върна скоро в резервата.

Мъката бе очертала бръчки около устата му, тя се изви леко надолу.

Посегнах с дясната си ръка и нежно докоснах насинената му буза.

— Какво стана? — попитах отново с надеждата, че няма да се отдръпне.

— Ами комплименти от съпруга на майка ми.

— Ударил те е? — попитах шокирана.

— Да, и аз го ударих. Не се стряскай толкова. И аз го подредих добре. Всъщност се наложи да се сдържам, защото той беше толкова пиян, че нямаше да е честно.

Гласът и лицето му бяха спокойни, но не му повярвах съвсем.

— Майка ти му е позволила да те удари?

— Тя вече не може да контролира нищо. Пие твърде много и се страхува от него. По-изплашена е, че той ще си отиде и най-вече, че аз ще съм причината за това. Най-добре за всички е да не съм там.

— Но… мислех, че майка ти е искала да се прибереш при нея. Така ми казаха баба ти и дядо ти.

— Мама не иска да ставам морски пехотинец и да се самоубия в някоя война на белите. Тя не разбира защо искам да го направя. Казва, че изобщо не е трябвало да се омъжва за татко. Твърди, че я напускам, защото се срамувам, че съм наполовина навахо. Странно. Иска да ме няма, но не иска да си тръгвам.

Усетих безпомощността му и не знаех как да го успокоя. Не разбирах отношенията му с майка му, нито колко е трудно да си от смесена раса, от две различни култури, изпълнен със смесени чувства.

— Какво те накара да се върнеш?

Не мислех, че аз бих имала куража да напусна семейството си.

— Прекарах известно време при баба. През зимата овцете са в кошара близо до дома и баба почти постоянно работи на стана си. Тя прави невероятни черги и одеяла. Казва, че дарбата на тъкачка е от Жената паяк. — Погледна ме, на устните му играеше лека усмивка. — Жената паяк няма нищо общо със Супер Сам и Бионичната Джоузи. — Изви вежди към мен и продължи сериозно: — Жената паяк се смята за една от Свещения народ, нещо като богове за навахите. Баба никога не е ходила на училище. Родителите й се отнасяли с подозрение към училищата на белите. Скрили я в една царевична нива, когато социалните дошли да наложат насила образователните закони в резервата. Тогава изпращали децата в пансиони. Били далече от родителите си и не им позволявали да говорят езика на навахо. Родителите й се притеснявали, че училището ще я промени. Казали й, че овцете ще се грижат за нея и ще й дадат всичко необходимо. Странното е, че се оказали прави. Баба е много независима. Тя се грижи за овцете и те й дават всичко. Знае да стриже вълна, да я пере, да я разчепква, да я преде. От преждата прави килими и одеяла за продан. В езика на навахо „овца“ означава: „онова, чрез което живеем“. Тя казва, че е благодарна за дара на тъкачка от Жената паяк и за овцете си, за хогана си, за живота си… но съжалява, че не е ходила на училище. Докато бях при нея — продължи той, — ми каза да се уча усилено, да се гордея с произхода си и да не се страхувам от себе си. Каза, че съм навахо, но съм и син на баща си. Едното наследство не е по-важно от другото.

Той замълча, а аз седях замислена до него.

— Аз ще ти помогна, Самюъл!

— Знам, Джоузи. Джоузи?

— Да?

— Помниш ли, когато ти казах, че ти нямаш нищо общо с навахо?

Засмях се леко, спомних си насмешката, с която направи това изявление.

— Да, помня.

— Осъзнах нещо, докато бях при баба. — Замълча и се усмихна леко. — Ти ми приличаш на нея. Странно, нали?

Замислих се за миг. Той продължи, явно не очакваше да отговоря:

— Тя ми пя лечебна песен, преди да тръгна. Обикновено такива песни се пеят от старите мъже, но баба каза, че думите са като молитва, а молитвата е за всички. Думите на песента са:

Зад мен има красота, докато ходя,

пред мен има красота, докато ходя,

под мен има красота, докато ходя,

над мен има красота, докато ходя.

Трябва винаги да ходя в красота.

— Ти винаги ходиш в красота, Джоузи. Постоянно я търсиш. Мисля, че все пак ще се окажеш навахо.

Той хвана ръката ми за първи път.

— Може ли да получа тайно име? — подразних го, но бях трогната от думите му.

— Ще си помисля. — Устните му потрепнаха и веселие пробяга по строгите му черти. — Между другото, Нети и Дон казаха, че си ходила да ме търсиш. Държала си се странно и си говорила за пъпна връв.

В очите му танцуваше смях.

Изкикотих се и покрих устата си с шепа.

— Самюъл? — Той ме погледна. — Мисля, че имам нова кодова дума за музика.

Той сбърчи чело.

— Каква?

— Овца.

— Защо?

— Ами защото музиката е, това чрез което живея аз.

— Бее инаани ате?

— Еха, така ли се произнася? Още по-добре.

И ние слушахме „Реквием“ на Моцарт в дружеско мълчание.