Ейми Хармън
Музиката на сърцето (14)

14.
Реприз

Август 2007 г.

Цяла седмица се канеше да вали, събираха се тъмни облаци, небето тътнеше, но всичко отминаваше без и една капчица. Конете постоянно пристъпваха нервно и цвилеха, въздухът пращеше от статично електричество и накрая… нищо. Беше краят на август и това лято бе особено брутално. Не бяха паднали много дъждове, зимата също беше относително мека. Отчаяно се нуждаехме от дъжд. Все пак цяла седмица измина, а облаците си оставаха упорито пълни.

Онази сутрин се събудих призори, обух маратонките, излязох и видях, че небето е натежало от сиви буреносни облаци. Отново. Замислих се дали да се върна в леглото, да се свия под завивките и да слушам дъжда. Но се скастрих сама. Знаех, че няма да завали, ако се върна в леглото, и ще пропусна кроса си. Ранната утрин бе относително хладна, мракът на отминалата нощ беше прогонил жегата на предишния ден. Беше идеално време за тичане и нямаше да го пропусна.

Бях изминала пет километра и тъкмо щях да обърна към дома, когато Майката Природа реши да се посмее за моя сметка. Въздухът внезапно стана зловещо неподвижен и после се чу мощен трясък. Мълния прониза небето, изтътна гръмотевица. Дъждът рукна от тежките облаци и трополеше по черния път като обезумял барабанист. Аз изпищях и затичах по-бързо, полетях обратно.

Нищо не може да се сравни с летен порой и дори не ми пречеше, че съм далече от дома. Летях по пътя, размахвах ръце, косата се развяваше зад мен, обувките ми плющяха. Вероятно вече имах пришки от триенето, но засега дъждът не успяваше да ме забави или да потуши благодарността ми.

Наближавах мястото, където черният път се срещаше с асфалта, знаех от опит, че асфалтът може да е хлъзгав. Гледах си в краката, докато вземах завоя, спускайки се надолу. Внезапно изцвилване и вик ме накараха да вдигна стреснато глава, с размахани ръце и летящи крака, и се опитах да не се блъсна право в задницата на кафявата кобила на Дон Йейтс — Шарлот.

Шарлот пристъпи бързо и аз се стоварих точно до краката й, по корем, а ръцете ми се плъзнаха в събралите се локви. В този миг осъзнах няколко неща. Шарлот беше без ездач и се запитах дали не е избягала пак от ограждението. Конят беше прословут с бягствата си. Няколко пъти я намирах в моята градина, да къдри големите си устни около морковите ми. Но съвсем ясно бях чула мъж да възкликва и знаех, че Шарлот е била обуздана, преди да налетя право в голямата й задница. След като най-сетне устремът ми спря напълно и установих, че не съм пострадала тежко, аз се надигнах на четири крака. Дланите ми смъдяха, но иначе бях невредима. Обичайната ми тромавост ме бе научила на някои неща за падането.

— Джоузи? — В дълбокия глас над мен се усещаше изумление. — Добре ли си?

Силни ръце хванаха моите и ме изправиха на крака.

Една голяма длан приглади косата назад от лицето ми и от очите, докато аз бършех калните си ръце в провисналите шорти. Дъждът започваше да отслабва и наклоних лице нагоре, за да се извиня на Дон за непохватността си. И се озовах пред Самюъл Йейтс.

Не го бях виждала от почти седем години. Смаяна, аз се взирах в познатото лице, така скъпо и все пак толкова различно. Моя стар приятел го нямаше. На негово място виждах вече напълно зрял мъж, с уста, която излъчваше увереност, и зорки черни очи. Много приличаше на семейството на баща си или може би вече не се опитваше така отчаяно да скрива тази прилика. Още беше строен, но определено по-едър, с по-дебел врат и по-широки рамене. Дългата черна коса, която някога бе символ на индивидуалността му, сега беше къса, почти скрита под каубойската шапка. Периферията пазеше лицето му от дъжда, но аз нямах такова прикритие и водата се стичаше в очите ми. Избърсах ги бързо, не можех да повярвам, че е тук, че стои пред мен.

— Джоузи? — Той понечи да се усмихне, макар че черните му вежди бяха смръщени въпросително. — Добре ли си?

Осъзнах, че съм се втренчила в него, усмихната, но без да кажа нищо.

— Самюъл — рекох тихо с огромно удоволствие и усетих сладка носталгия да изпълва душата ми е топлина.

Устните му потрепнаха нежно, очите му се свиха в ъгълчетата и аз видях, че и той изпитва същото.

Внезапно осъзнах, че задникът ми е мокър, че косата ми се е освободила от опашката и виси покрай лицето ми. Бях напълно подгизнала, тениската и шортите ми бяха залепнали за тялото ми. Потреперих и подръпнах смутено мокрия памук. Очите му се разшириха леко, когато видя неволния ми жест на скромност.

— Вир-вода си.

Свали си суитшърта и ми го подаде — влажен, но определено в по-добро състояние от моите дрехи. Извърнах се леко от него и го облякох през главата. Отвътре беше почти сух и успя да покрие и задника ми. Беше прекрасно топъл от кожата му. Миришеше на афтършейв и на дъжд, много мъжка миризма и много прекрасна. Миришеше на сигурност и сапун, на разбитите ми мечти. Миришеше на завръщане у дома. Внезапно бях завладяна от така силен копнеж, от така силна тъга, че си поех рязко дъх и усетих как очите ми се навлажняват.

— Джоузи? Нарани ли се?

Сега изглеждаше притеснен и пак посегна към мен, хвана ръцете ми през широките ръкави на суитшърта. Нещо се разпука около сърцето ми. И разпукването отекна в гърдите. Чувствах се, сякаш под краката ми се разпуква ледът на замръзнало езеро. Дъхът гореше в гърдите ми, сякаш бях пробягала петнайсет километра при минусови температури. Леденият контрол, който си бях наложила след смъртта на Кейси, се разклати и накрая напълно отпусна хватката си над мен.

Без дори да помисля, пристъпих към Самюъл и сложих глава на широките му гърди, ръцете ми прегърнаха мускулестите му рамене, а пръстите ми стиснаха тениската му. Вдишвах го, вдишвах го на разтърсващи стонове. Пуснах тениската и го прегърнах здраво през кръста. Притисках се в него, сякаш животът ми зависеше от това. И може би наистина зависеше. Не го бях виждала от толкова години и толкова неща се бяха случили в живота ми, откакто за последно зърнах лицето му, но в този момент отново бях на тринайсет. Някой, когото бях обичала, се завърна, някой, когото бях изгубила, се върна при мен, и аз го прегръщах яростно, без никакво намерение да го пускам.

Не можех да видя лицето му, но си представям колко е бил шокиран от поведението ми. Дори не бях продумала, освен че изрекох името му, и внезапно го прегърнах в дъжда, насред пътя. Постепенно усетих как силните му ръце ме обгръщат, стискат ме. Бях обгърната от топлина. Удоволствието от прегръдката бе така силно, че потреперих. Усетих ръката му в косата си и той започна да издава успокоителни звуци. Осъзнах, че плача. Стояхме в дъжда, той ме прегръщаше и ми позволяваше да го прегръщам. Без думи, без въпроси, просто утеха.

Накрая се отдръпна, прехвърли въжето над главата на Шарлот, прегърна ме здраво през раменете и ни поведе към дома. Вървях с благодарност до него, нелепо облекчена, че в този миг не съм сама.

Той спря пред нас, конят цвилеше и пристъпваше зад него, нетърпелив да се скрие от бурята. Самюъл свали ръка от раменете ми и сведе очи към мен, от шапката му капеше вода.

— Ще се оправиш ли? — попита ме тихо.

Кимнах.

— Благодаря ти, Самюъл. Радвам се да те видя отново — казах искрено, после се обърнах и бързо тръгнах по алеята, като събух подгизналите си обувки на покритата веранда.

Той още стоеше на дъжда, държеше коня и ме гледаше. Аз влязох вътре и тихо затворих вратата.

Влязох в банята и издърпах суитшърта му над главата си, така че да покрие лицето ми; вдишах миризмата му. Не исках да го свалям, но ми беше студено и треперех, а от ваната, която се пълнеше с гореща вода, се вдигаше прекрасна пара. Не можех да изпитам срам от действията си спрямо Самюъл. Самюъл! Изумявах се, че е тук, отново в Левън. Толкова години бяха минали! Пак се замислих за странното си поведение и макар да знаех, че ще бъда ужасно засрамена, когато го видя отново, засега удоволствието от този контакт бе твърде силно, за да съжалявам.

Бях се радвала на безкрайната обич на Кейси две години само за да страдам ужасно, когато той си отиде. След това всяка симпатия или обич бяха саботирани от усилията ми да контролирам отчаянието си, затова винаги бягах от всички, които ми ги предлагаха. От много време се сковавах и при най-лекия допир. Ако си отблъсквал хората твърде дълго, изолацията се превръща в ужасен навик. Хората започват да вярват, че я предпочиташ.

Внезапно почувствах отчаяна нужда от нежност. Беше като физически глад, глад за контакт, който бе всепоглъщащ. Човешките същества не са създадени за самота. Нашият създател ни е дал гладка, чувствена кожа, която копнее за топлината на друга кожа. Ръцете ни копнеят за прегръдка. Дланите — за допир. Ние сме привлечени към обичта и другарството заради вродена нужда.

Свалих рязко суитшърта, разклатих глава, за да прогоня мислите и усещанията. Съблякох се и се плъзнах във ваната, докато много горещата вода не ме покри напълно, потопих главата, лицето си и мислите. После накарах дълго потисканата нужда да се оттегли, преди да съм се направила напълно на глупачка.

* * *

В неделя щях да навърша двайсет и три. Семейството обикновено се събираше на рождени дни, което беше мило, но винаги се събирахме у дома, в дома на татко, който беше и мой дом, което означаваше, че аз готвех, както винаги. Всъщност се надявах и да отида до гробището, при Кейси и мама. Може би щях да мога да почета малко до студения камък на мама, както когато бях малка. Може би щях да направя и шоколадова торта. Няма нищо по-хубаво от шоколадова торта, студено мляко и тишина. Но когато семейството се събираше, нямаше тишина.

Чувствах се малко виновна, че не искам близките ми да са с мен на рождения ми ден. Знаех, че съм странна. Винаги се радвах да ги видя, винаги ми беше хубаво да целувам децата им и да готвя за тях. Просто бях малко меланхолична. Срещата със Самюъл ме караше да мисля за Бетовен. Не бях изключила напълно музиката от живота си. Давах уроци по пиано и свирех на орган в църквата, но дните, в които слушах музика просто за удоволствие, ставаха все по-малко; обуздавах чувствата си много внимателно и музиката просто успяваше да си проправи път около стените ми. Но вероятно можех да си позволя да се насладя на нещо, което щеше да повдигне духа ми, без да разшири пукнатините в сърцето ми. Реших, че мога да послушам малко от Унгарската рапсодия, докато хапвам шоколадова торта.

Тази сутрин татко дойде с мен в църквата. Напоследък идваше все по-често. Не го питах защо; просто се радвах на факта, че иска да дойде и да бъде с мен. Освен упоритата слабост в лявата му страна, той се беше възстановил напълно от инсулта. Беше много хубав със светлосинята риза и тъмносиния панталон. Косата му беше побеляла, както и моята щеше да побелее някой ден. Кожата му беше много тъмна от работата на открито. Яркосините очи бяха впечатляващи и аз се чудех как така някоя самотна вдовица не го е налапала. Предполагам, че просто нямаше достатъчно избор. Но пък Потната Бети още въртеше закусвалнята. Тя смяташе, че татко може да ходи по вода, и слагаше топлото кафе в ръката му, преди да е поискал, винаги когато намираше време да поседи малко там със старите си приятели, които се събираха всяка сутрин. Мисълта за татко и Бети ме накара да се засмея в шепа и той ме погледна изпод рошавите си бели вежди.

Бях решила да изсвиря химна „Господ е пастир мой“ от 23 псалм в края на службата. Обичах 23 псалм. Думите в него изразяваха такава чиста и красива вяра; това беше молитва, която често произнасях, усетех ли, че отново съм на ръба на отчаянието. Паството пееше без особено чувство… твърди пейки, гладни стомаси, нетърпеливи деца, които искат да се освободят от неделните си дрехи. След последния химн и молитвата станах от органа и видях, че Нети и Дон Йейтс седят в дъното на църквата. Сърцето ми изпърха и дъхът ми се учести. Самюъл беше с тях, с колосана и изгладена бяла риза, тъмен панталон и червена вратовръзка. Запитах се как ли изглежда с униформата. Не го бях виждала, откакто буквално налетях на него в бурята. Суитшъртът му още стоеше изпран и сгънат върху сушилнята. Опитвах се да събера кураж да отида до тях, за да му го върна.

Татко вървеше към тях, протегнал ръка към Дон, който от години не бе идвал на църква, освен на Бъдни вечер. Питах се дали сегашната им поява има нещо общо с присъствието на Самюъл в града. Едва ли, но не можех да измисля друго обяснение. Самюъл видя, че вървя към тях, и нещо потрепна по хубавото му лице. Радвах се, че бях в червено тази сутрин.

Още една моя слабост… червените обувки. Тара ми ги подари, когато завършихме курса по фризьорство. Беше ги купила за рождения ден на майка си съвсем импулсивно, защото смяташе, че леля Луиз добре ще се посмее на червените обувки с осемсантиметрови токчета. Луиз наистина се посмя, а после й каза да ги върне. Не мога да обясня защо не позволих на Тара да ги върне, но ги исках. Носех същия размер като Луиз и обувките ме караха да се чувствам щастлива само като ги погледнех. А аз трудно изпитвах щастие. Предложих на Тара да ги купя, но тя бе видяла изражението ми и с радост заяви, че ще са подарък за завършването на курса.

Нямах с какво да ги нося и накрая си купих яркочервена рокля с къси набрани ръкави и широка пола само за да имам нещо подходящо за обувките, но си струваше. Притеснявах се, че е малко прекалено за църквата. Яркочервени обувки и рокля, и червило — наистина прекалено. Обличах се така рядко, но все пак го правех, и носех червените обувки, докато шетах из къщи, просто защото ми подобряваха настроението. Имаше нещо в тях. Тази сутрин, докато се обличах за църква, реших да отпразнувам рождения си ден с червената рокля и червените обувки. Запитах се какво ли би помислил Самюъл за тях и леко се изчервих от вина, че ми пука.

— Елате този следобед — чух татко да казва. — Ще направим барбекю за рождения ден на Джоузи и ще се радваме да присъствате.

— Ще донеса лимонови сладки! — отвърна категорично Нети. — Така няма да се тревожиш за десерта, Джоузи.

Изстенах вътрешно. Мразех лимонови сладки. И исках да се тревожа за десерта. Исках шоколадова торта.

— Чудесно — каза татко и излезе от големите врати на църквата в слънчевия неделен ден.

Аз тръгнах със Самюъл, опитвах се да измисля как все пак да направя шоколадова торта, без да засегна Нети.

— Червеното ми харесва — каза тихо Самюъл.

Всички мисли за тортата излетяха от главата ми.

Озърнах се към него. Той ме гледаше.

— Честит рожден ден, Джоузи.

— Благодаря — отвърнах някак твърде ведро.

— Наистина ли искаш да дойдем на празника ти? — попита той тихо. — Баща ти не те попита, преди да ни покани.

— Много бих искала да дойдете. — Просто се бях смутила леко заради десерта. — Тъкмо ще ти върна суитшърта. Мислех да го донеса тези дни.

Съжалих, че не си замълчах за дрехата. Той ме подсети как се притисках към него в дъжда. Сведох смутено очи към червените си обувки.

— Не се притеснявах за суитшърта — рече той тихо. — Тогава ще се видим по-късно.

Обърна се, когато баба му и дядо му помахаха, и тръгна към сивия седан на Нети.

* * *

Джейкъб и Рейчъл имаха четири малки руси момченца, от две до седем години, които постоянно ти се мотаеха в краката. Единствената заръка на Джейкъб беше „да не се утрепете“, а Рейчъл все беше заета с нещо — сервираше храна, помагаше ми в кухнята — и като че ли не обръщаше внимание на клоунадите на потомците си. Веднъж по-големите момчета бяха вързали четиригодишния Мати в кокошарника. Той беше ревал поне половин час, преди някой да осъзнае, че го няма. Кокошките не го бяха наранили, но го бяха клъвнали веднъж-дваж и вероятно той вече никога нямаше да поиска да събира яйцата с мен.

Джаред се бе оженил за момиче от друг град, когато отиде да учи. Казваше се Тоня и беше малко надута. Не се вписваше особено добре и момчетата на Джейкъб винаги я изнервяха. Тя държеше двете си момиченца до полите си и почти през цялото време наблюдаваше с ужас момчетата. Беше много красива с лъскавата си кестенява коса, подстригана на черта, и идеален грим, но устата й бе постоянно нацупена и все казваше нещо от рода на: „Джаред, не мислиш ли, че трябва да…“ и „Джаред, трябва да…“. Джаред напоследък изглеждаше доста унил съпруг.

Жената на Джони, Шийла, беше бременна с близнаци и бе толкова голяма, че едва се движеше. Краката й бяха отекли и кльощавите й ръце стърчаха настрани като пръчки. Тя седеше на стол на моравата и не помръдна през цялото време. Носех й студена безалкохолна бира, а Тоня не спираше да я отегчава с приказки за своите раждания, които бяхме чували трилион пъти.

Сутринта преди църквата бях направила кифлички и ги оставих да втасват, когато тръгнахме за службата. Бях мариновала пилешки гърди за барбекюто на татко и добавихме малко хотдог за децата. Щях да направя голяма зелена салата от моята градина и любимата на татко пикантна картофена салата. Чипс, диня и безалкохолна бира допълваха простото меню и аз тъкмо постилах покривките на масите за пикник в задния двор, когато Дон, Нети и Самюъл пристигнаха.

Всички жени, включително бременната и нещастната, се втренчиха в него, когато влезе в задния двор. Той още беше с тъмния панталон и официалната риза от църквата, но без вратовръзката и бе разкопчал две копчета и навил ръкави. Беше мургав и мускулест, а тенът му рязко контрастираше сред толкова руси коси и лунички. Носеше лимоновите сладки. Въздъхнах в поражение. Имах всички продукти за двойна шоколадова торта с бита сметана в кухнята. Трябваше само да я забъркам, когато всички си тръгнеха. Тази мисъл ме ободри и отидох да приема с благодарност лимоновите сладки от ръцете му.

Храната беше сервирана, молитвата изречена, хората започнаха, преди да съм успяла да седна за миг. Масите бяха пълни с моите близки и техните семейства, затова се настаних на стълбите към задната врата с чинията си. Никога не бях особено гладна, когато готвех. Сигурно защото опитвах през цялото време. Сянката на Самюъл надвисна над мен.

— Може ли да седна?

Отместих се да му направя място.

— Храната е вкусна.

Тонът му беше любезен и официален и аз се зачудих какво да кажа след очевидното „благодаря“.

— Помня Джони от училище. Бяхме заедно в някои от часовете. Децата явно са братовчеди, но не познавам жените и не знам кой е най-големият от братята ти.

Посочвах хората, казвах имената и ги разпределях на семейства, като споменавах по малко за всеки от тях.

— Тоня изглежда напрегната.

Самюъл кимна към Рики, най-големия син на Джейкъб, който преследваше Мати около стола на Тоня. Нейната четиригодишна Бейли седеше в скута й и пищеше от въодушевление.

— Не я бива много с децата.

Засмях се леко, когато Тоня изпищя паникьосано: „Джареееед!“

Точно тогава бяхме прекъснати от Райън, шестгодишния син на Джейкъб, който крещеше от другата страна на къщата.

— Лельо Джоузи! Имаш гости!

Дотича при мен, понесъл огромен букет ярки балони, толкова голям, че се изплаших да не го издигнат във въздуха. Зад него идваха родителите на Кейси, Брет и Лорейн Джуд. Лорейн, благословено да е доброто й сърце, носеше огромна триетажна шоколадова торта.

— Честит рожден ден, Джоузи! — пропя тя.

Хукнах да ги посрещна, като прегърнах Брет и получих голяма мечешка прегръдка в отговор.

— Знам, че много обичаш шоколадова торта. Надявам се да не сте изяли вече десерта! — каза весело Лорейн.

— О, Лорейн, обичам те — въздъхнах аз в еуфория. — Ще я скрия в кухнята, за да не я опустошат. Няма да я дам на никого!

Тя се засмя и ме прегърна през кръста, а аз взех тортата и я подадох на Рейчъл с изрични инструкции „да я държи далече от Джони“!

— Е, как си, Джоузи? Мислех да се отбия до фризьорския салон, но нямах никакво време.

— Добре съм…

— Треньор Джуд!

Джони се приближи и плесна дланта на Брет. После се потупаха леко по гърбовете в нещо като полупрегръдка.

Всички извикаха поздрави и скоро Лорейн и Брет бяха представени на Самюъл.

— Помня те — каза треньор Джуд, като присви очи към него. — Ти беше в моя клас последната година. Беше добър спортист и голям бегач. Надявах се да се включиш в състезанията. Стана ли морски пехотинец, както искаше?

— Да, сър — отвърна Самюъл, а Брет го потупа по гърба.

— Браво на теб!

Лорейн гледаше ту Самюъл, ту мен с нещо като болка в очите. Предположих какво си мисли и усетих пробождане на вина. Вината бе последвана от раздразнение. Не бях излизала с никого след смъртта на Кейси. Не бях искала. Но Кейси го нямаше от четири години. Чудех се дали Лорейн си мисли, че имам нов приятел. Това сви болезнено сърцето ми.

Когато Кейси загина, ударната вълна отекна в цялата общност с небивала сила. Той беше много обичан в училището и от всички, които го познаваха. Футболният отбор запази номера му само за него и изписа името му на шлемовете следващата година, а наградата от първата победа беше предадена на треньор Джуд в негова памет.

Църквата в Левън беше твърде малка, за да побере хората, които щяха да дойдат на погребението му. Семейството трябваше да ангажира по-голяма църква в Нефи, която се отваряше към зала, която събираше много хора. Нямаше празни места и мнозина стояха прави по време на двучасовата служба. Опашката за поклонението обикаляше цялата църква и се чакаше с часове. Аз стоях сред семейството, прегръщах разплакани приятели и съседи, изтърпявах безкрайните нелепи въпроси и коментари от рода на: „Как си, Джоузи?“ и „Той сега е на по-добро място“. През цялото време казвах мислено на безкрайната върволица от опечалени и съчувстващи: моля ви, просто си вървете.

Шокът и мъката бяха огромни, а реакцията на малкия град на драмата — задушаваща. Беше наистина ужасно. След това всеки ден, в който не скърбях за Кейси, ми се струваше предателство. Всички искаха да го поддържат жив; гробът му винаги бе украсен с цветя, малки бележки от приятели, снимки и плюшени играчки. Дори четири години по-късно приятели и близки ходеха редовно там. Кейси още беше най-важният в сърцето на майка му, мъката бе още силна. Питах се дали винаги ще бъде така. Мислех за всичко това, докато се взирах в красивото лице на Лорейн. Тя беше привлекателна блондинка в края на четирийсетте, но мъката от загубата на детето й я беше състарила преждевременно и около очите й личеше умора, която я нямаше преди смъртта на Кейси.

— Джоузи, току-що ходихме на гроба на Кейси — каза Лорейн някак твърде високо. Разговорът на Брет и Самюъл затихна смутено. — Знаехме, че би искал да се отбием при теб и да пожелаем на неговото момиче честит рожден ден.

Тя ме потупа по ръката, но гледаше Самюъл.

Той ме погледна напълно безизразно. Извини се любезно и отиде при баба си и дядо си, които говореха с Джейкъб и Рейчъл.

Лорейн бърбори още половин час, като не се отделяше от мен. Брет накрая се заговори за футбол с братята ми и аз останах сама с нея, като ми се щеше да знаех как да я утеша. Тя не ме попита за Самюъл. И без това нямаше какво да й кажа, но все пак й бях благодарна. Накрая замълча, прегърна ме бързо и ми каза, че ще се отбие в салона през седмицата. Наистина се надявах да не го направи и отново почувствах вина.

След като си тръгнаха, главата ме болеше, а нямаше изгледи братята ми и семействата им да си тръгнат скоро. Шийла бе заспала на стола си в сянката на огромен клен. Децата играеха някаква относително тиха игра. Тоня бе впримчила Рейчъл в разговор за последната книга по детска психология и техники на възпитание, а Рейчъл държеше спящия си двегодишен син и успяваше дори да бродира. Нети си вееше доволно с ветрило, а Самюъл и Дон бяха включени в дебата относно новия футболен сезон.

Трябваше да се махна. Минах през къщата и излязох от предната врата, като грабнах книга и колелото си. Вече не можех да карам бебешко синьото колело от детството си, имах велосипед с големи колела и извити дръжки, с кошница отпред. Той ме разсмиваше, защото приличаше на нещо, което английска дама би карала из провинцията. Подхождаше ми. Въздъхнах, когато избягах, и завъртях бързо педалите по пътя, надолу към гробището. Слънцето вече беше ниско над хоризонта и вятърът бе лек и приятен.

Отидох първо на гроба на мама, изскубах високата трева около камъка и сметох листата и пръстта. Харесваше ми да докосвам името й с пръсти. Поговорих й малко, казах й как съм, колко ми липсва и после тръгнах към гроба на Кейси. Родителите му бяха купили най-голямата надгробна плоча, която можеха да си позволят. Беше лъскава и с надпис „Наш любим син“ на върха. Снимката му беше гравирана в камъка, за да може всеки да види как красивата му младост се усмихва от щастливото му лице. Трябва да си направен от гранит, за да не почувстваш нещо, когато го видиш, да не почувстваш огромната трагедия на загубата ни. Той бе толкова жив, ярък и красив… и снимката бе уловила само малка част от магията му. Болеше ме да го гледам и погалих тъжно лицето му, преди да мина от другата страна, където нямаше да го виждам, докато чета.

Тъкмо бях потънала в книгата на баронеса Орци, когато го видях да приближава. Самюъл вървеше уважително между камъните, устремен към мен. Спомних си, че баба му го беше научила, че всичко, свързано с мъртвите, плаши навахите. Не знаех дали това още е така, но се учудих, че е дошъл тук.

Той спря на няколко крачки от мен. Аз седях от източната страна на камъка на Кейси, заслонена от слънцето. Самюъл беше срещу слънцето и трябваше да извърне лице, за да ме види. Клекна в сянката на камъка. Мислех си, че ще ме попита дали съм добре или някое от нещата, които хората обикновено казват, когато не знаят какво друго ще е подходящо. Вместо това той просто седна до мен, без да говори, гледаше камъните. Накрая аз продумах.

— В къщата беше малко странно. — Опитвах се да намеря думи да му обясня, без да намекна, че има интерес, какъвто може и да нямаше. — Бях сгодена за Кейси, сина на Лорейн и Брент. Той загина при катастрофа три седмици преди сватбата ни. Оттогава минаха четири години, но за тях, а понякога и за мен, изглежда като вчера.

— Баба ми каза.

Той не обясни повече и аз се зачудих какво точно му е казала Нети и кога. Реших, че няма значение.

— Баща ми е погребан тук. Ето там. — Посочи назад. — Баба и дядо ме заведоха на гроба му, когато дойдох за първи път тук преди единайсет години. Никога не го бях виждал. И не се бях връщал тук. Досега. — Тишината натежа около нас. — По-добре ли се чувстваш, като идваш тук? — попита той сериозно, черните му очи бяха бездънни, докато се взираха в моите.

Понечих да отговоря положително, но не можех. Не знаех дали се чувствам по-добре, когато идвам тук. Често усещах остра болка и някакво безвремие, което ме държеше вкоренена в миналото. Гробът на мама някога беше тихо място за утеха и размисъл. Не знаех дали гробът на Кейси ми носи същата утеха. Вината накара стомахът ми да закипи и ми се прииска Самюъл да не беше идвал.

— Какво имаш предвид? — попитах малко остро и прехапах бързо устна.

Той се изправи и обиколи гроба на Кейси. Погледна усмихнатото му лице без никаква реакция.

— По-добре ли се чувстваш, когато идваш тук? — попита ме отново.

Не.

— Да — излъгах. — Харесва ми тишината.

Това поне беше вярно.

Зачаках да продължи, но той само стоеше и гледаше снимката на Кейси.

Изправих се и изтупах тревата и вейките от пъстрата пола, която Тара ми бе донесла от ваканцията си в Мексико това лято.

— Много ли го обичаше?

Добре, вече бях ядосана. Самюъл ме гледаше съвсем открито, без да помръдва. Беше толкова неподвижен, така овладян. Като че ли дори не дишаше, единствено черните му очи примигваха. Винаги бе притежавал тази неподвижност. Питах се дали обучението му не я е засилило още повече. Той определено нямаше скрупули да задава директни въпроси. Не мисля, че това имаше нещо общо с обучението му. Просто си беше такъв.

Взех си книгата и тръгнах към мястото, където бях оставила колелото си. Той ме последва; виждах го с периферното си зрение. Вървеше така тихо, че ако не знаех, че е тук, никога нямаше да го чуя. Запитах как е дошъл до гробището. Не можех да го откарам до тях с колелото си. Споменът как въртеше педалите, докато ме прибираше у дома преди години, когато си изкълчих глезена, се появи неканен в ума ми. Бързо смених този образ с представата как го качвам в кошницата на сегашното си колело. Това ме накара да се почувствам по-добре.

— Пеша ли си? — попитах го.

— Не.

Кимна към тревата до пътя, където една кестенява кобила пасеше кротко.

Със закъснение осъзнах, че вече е с джинси и ботуши. Каква съм наблюдателна. Не исках просто да си тръгна, но велосипедите и конете едва ли можеха да се движат в синхрон. Той като че ли не бързаше да отиде при коня си.

— Проследи ли ме?

Не харесвах подразнения си тон, но бях подразнена.

— Не са нужни индиански или пехотински умения, за да те открия, Джоузи. — Лицето му беше сериозно въпреки сарказма. — Просто попитах баща ти къде може да си. — Изчака няколко секунди. — Ти не ми отговори.

Тонът му не беше обвинителен, а настоятелен.

— Наистина не мисля, че това ти влиза в работата! — изчервих се при грубите си думи.

Не ме биваше в скандалите и всеки път, когато бях принудена да се защитя, после плачех в стаята си. Никога не започвах скандал, но Самюъл успя да ме ядоса. Повечето хора не се бъркат, когато някой отиде на гробището САМ. Но не и Самюъл. Той просто дойде и ме попита дали съм обичала мъртвия си годеник.

— Опитвам се да те разбера — каза той невъзмутимо.

Аз поклатих смаяно глава.

— Да. Обичах го. Липсва ми. — Издишах ядосано. — Затова съм тук, за да съм при него, не разбираш ли?

— Но той не е тук. — Говореше съчувствено. — Никога не е бил тук. Не и след смъртта си.

Имах отчаяна нужда от шоколадова торта. Веднага. Или щях да запищя и да си скубя косата. Или да пищя и да скубя косата на Самюъл. Изкушението да го направя ме накара да стисна зъби.

— Защо дойде, Самюъл? — Скръстих ръце и вирнах отбранително брадичка. — Всъщност… защо изобщо се върна в Левън след толкова време? Минаха седем години… и ето те тук. Сигурна съм, че бихме могли да бъдем приятели отново, но… има ли смисъл? Нали разбираш. Ти скоро ще заминеш пак.

— Баба и дядо остаряват. Исках да ги видя. — Той наклони глава настрани и присви очи към мен. — Не мислеше ли, че ще се върна?

— Всъщност мислех. Просто предполагах, че ще е по-скоро. Къде беше? Какво правеше? Все пак… нямаше те толкова време!

Това пък откъде дойде? Изчервих се и вдигнах, ужасена, ръце към бузите си. От деня, в който видях Самюъл в дъжда, не можех да се позная. За втори път действах съвсем нетипично за мен, говорех, без да мисля, реагирах напълно емоционално.

— Още пазя писмата, които ми изпрати — каза той тихо.

— Да, много писма написах — избълвах аз и потрепнах отново. Като че ли не можех да обуздая импулса си просто да му казвам каквото ми идва на ума. — Но когато се върна онази Коледа и ми каза, че си ме надраснал… ами реших, че е време да спра да се правя на глупачка.

Замълчах смутено и прибрах нервно косата зад ухото си.

Той гледаше настрани, сякаш не ме слушаше.

— Дори в лагера смятах, че не е редно да ти пиша, но не можех да се въздържа, не и тогава. Твърде много се нуждаех от теб. — Говореше тихо и извърна очи към мен, на лицето му бе изписана крайна откровеност. — Но ти беше толкова малка, а чувствата между нас бяха толкова силни. Усетих, че мисля за теб като за моето момиче. После си спомнях колко си млада и се срамувах от себе си. Едно момче в школата за снайперисти веднъж ме попита дали ще му покажа твоя снимка. Не бях говорил за теб, но само от теб получавах писма и беше единствената, на която пишех. Почувствах се като истински мръсник — деветнайсетгодишен, а си пише с четиринайсетгодишно момиче. Знаех, че това няма как да е добре за теб. Ти трябваше да пораснеш, аз също. Трябваше да свърша някои неща и ги свърших. — Той присви очи. — Помислих си, че е дошло времето да се върна.

Каза го така, сякаш аз бях част от причината да се върне, и устата ми пресъхна. Прокашлях се леко.

— А когато заминеш? Тогава какво?

Не знаех какво искам да ми отговори и отново се почувствах невероятно глупаво.

Той ме погледна мълчаливо, мислеше, и аз се проклех наум. И какво, ако си тръгне? Какво ми става? Имах чувството, че пак съм на тринайсет, и мразех това, че успява да ме накара да се чувствам толкова уязвима. Вдигнах колелото, хвърлих книгата в кошницата. Качих се на седалката и увих полата около краката си, за да не се заплита в спиците. Той мълчеше и ме гледаше. Потеглих, без да се обърна назад.