Ейми Хармън
Музиката на сърцето (5)

5.
Виртуоза

Единствената църква в Левън е построена през 1904 година. Красива сграда от светли тухли с висока изящна кула и стълби, които водят към двойни дъбови врати. Не всички хора от града ходеха на църковните служби, но всички ходеха в църквата. Тя беше събирателният център на общността от почти сто години. Тя бе място за богослужение и високите й зали бяха видели всяка сватба в града, бяха попили мъката на много погребения. Красивият параклис имаше високи извити прозорци, които бяха високи два етажа. Тежките дъбови пейки носеха патината на времето и нежните грижи.

Соня ме учеше да свиря на орган в този малък красив параклис. В деня на първия ми урок се появих със сини джинси, но Соня ме изпрати у дома да си облека рокля.

— Това е място за почитане на Бог — каза ми тя строго. — Не влизаме в параклиса с ежедневни дрехи!

Коледа наближаваше и аз щях да изпълня „Тиха нощ, свята нощ“ на пианото по време на службата на Бъдни вечер. Всички в града идваха на коледната служба, без значение дали ходеха редовно на църква. Това беше духовната кулминация на коледните празници за нашия град. Хорът щеше да изпее свещените коледни песни, Соня щеше да им акомпанира на органа, а камбаните щяха да забият. От амвона Лорънс Мангелсон щеше да прочете историята на Младенеца. Той притежаваше дълбок, плътен глас на оратор. Това беше любимият ми празник и сърцето ми на музикант преливаше от мисълта, че ще дебютирам на такова събитие. Бях вземала уроци по пиано от понеделник до петък, цели три години и все още не бях свирила пред никого, освен пред Док, Соня и семейството си.

Първоначално диригентката на църковния хор, която бе омъжена за споменатия Лорънс Мангелсон, отказа на молбата на Соня да ми позволи да свиря на специалната коледна служба. Тя беше мила жена, но се тревожеше, че уменията ми на тринайсетгодишна няма да бъдат достойни за случая. Соня ме заведе у госпожа Мангелсон и настоя да ме чуе.

Изсвирих изключително трогателна и трудна интерпретация на „Тиха нощ, свята нощ“ на пианото в малката й дневна и когато приключих, милата стара дама ме помоли за прошка и настояваше да се включа в програмата. Господин Мангелсон каза, че това ще е най-хубавата коледна служба досега, и предложи да запазим в тайна моето соло на пианото.

Тази година Бъдни вечер се падна в неделя и аз присъствах на службата в девет сутринта без семейството си. Тъй като всички щяха да се съберат вечерта, сутрешната служба бе по-кратка. Бях посветила леля Луиз и Тара в малката си тайна, затова по-късно този следобед леля Луиз дойде да ми фризира косата, изглади естествените ми къдрици в сияещи вълни и гримира очите, бузите и устните ми. Соня каза, че музикантите често се обличат в черно на концертите, но според нея бялото щяло да е по-подходящо за случая. Беше ходила до Прово, град на около час северно от Левън, за да ми намери семпла, но елегантна бяла кадифена рокля с дълги ръкави. Когато слязох от стаята си на тавана, фризирана и издокарана с новата рокля, единият ми крак обут в обувка с висок ток, а другият в шина, заради търкалянето по Закътания хълм, загрубялото лице на татко омекна и долната му устна затрепери.

— Приличаш на ангел, скъпа. Бих те прегърнал, но не искам да ти измачкам роклята.

Вечерта беше студена и тиха, снегът се трупаше на дълбоки преспи покрай не добре изчистените пътища. Тръгнах към църквата, която беше осветена и приканваща на лунната светлина. Соня седеше пред органа и свиреше великолепна прелюдия, сгряваща сърцата и навлажняваща очите, преди програмата да започне. Настанихме се на обичайната си пейка, а Рейчъл дойде при нас, за да седне с Джейкъб. Те бяха сгодени и щяха да се оженят през пролетта. Джаред се беше върнал от колежа за празниците и всички бяхме заедно. Всички бяха чисти и издокарани с най-хубавите си дрехи, с пригладени коси и вратовръзки.

Програмата започна, стомахът ми се сви, когато наближи моментът за моето соло. Бях седнала в края на пейката, за да имам достъп до пътеката, която водеше право към пианото с отворен капак. На подиума около него бяха настанени хористите. Гласът на Лорънс Мангелсон се извисяваше вдъхновено, докато говореше за ангелите, които предизвестили раждането на Царя. Внезапно дойде моят ред да свиря и аз станах с разтреперени крака и тръгнах към пианото. От залата се чуваше шепот. Службата винаги се провеждаше според традицията, с малки вариации в проповедта или музиката. Това беше изненада, а и никой не знаеше, че свиря на пиано.

Седнах и затворих очи в молитва, молех се да треперят само краката ми, не и ръцете. Коленете ми да се тресат колкото искат, те нямаше да ми попречат да свиря. Започнах тихо, настройвайки се към красотата на звука, към извисяващата се прелест на мелодията, към величието на музикалната фраза. Хората изчезнаха, докато аз радостно се предавах на мелодията, и когато приключих, бавно се спуснах пак на земята. Станах от пианото съвсем стабилно, забравила за притесненията, и погледнах към смълчаното множество.

По лицето на татко имаше сълзи, а братята ми сияеха от гордост. Леля Луиз и Тара се усмихваха широко, Тара дори ми помаха развълнувана, преди майка й да забележи и да дръпне ръката й надолу. Соня бе свалила очилата и бършеше очите си с дантелена кърпичка.

После в дъното на залата някой започна да ръкопляска. Мормоните не ръкопляскат на църковни служби. Църквата е място за богослужение и проповедите и службите бяха следвани от „амин“ от цялото паство. Когато някой свири или пее, дори „амин“ не следваше. Хорът или изпълнителят разбираха колко добре са се справили по тишината и вниманието на хората.

Ръкопляскането предизвика леко ахване сред събралите се и аз потърсих с поглед онзи, който бе направил този гаф. Някъде отзад, до пейката, където винаги седяха баба му и дядо му, облечен с бяла риза и черен панталон, с прибрана назад и вързана на ниска конска опашка коса, стоеше Самюъл. Той ръкопляскаше със сериозно и невъзмутимо изражение. И продължи да ръкопляска, не спираше. Баба му и дядо му седяха до него, по лицата им личеше, че не знаят дали да го спрат, или да се включат и те. Постепенно хората започнаха да се присъединяват, изправяха се усмихнати и аплодисментите станаха оглушителни.

Аз стоях неподвижно, не знаех какво да сторя, докато Соня не се приближи до мен и ме помоли да изпълня „Аве Мария“ на Шуберт. Знаех „Аве Мария“ наизуст само защото я обичах. Никога не бях възнамерявала да я свиря пред публика, но несекващите аплодисменти ме окуражиха и аз седнах пак на пейката и започнах непланирания си бис, приканвайки хората да седнат и да слушат. Когато приключих невероятно красивата и свещена мелодия, вече нямаше аплодисменти. Тишината беше пълна, хората плачеха.

По-късно Соня ми каза, че абсолютно всички плачели. Аз погледнах към мястото, където стоеше Самюъл. Той срещна очите ми и кимна веднъж, сериозно. Леко се поклоних и тръгнах към нашата пейка, където татко ме чакаше с отворени обятия.

* * *

— Не си ми казвала, че можеш да свириш така на пиано.

Със Самюъл отново бяхме в автобуса, от парното под седалките струеше топлина, а около нас лъхаше на мокри крака и гумени ботуши. Коледната ваканция свърши, двете седмици свобода приключиха и децата бяха в мрачно настроение. Не бях виждала Самюъл от службата на Бъдни вечер.

— И кога да ти кажа? — попитах смутена. — Не сме говорили за музика. Ти свириш ли на нещо?

— Не. Ние имаме традиционни песни, всъщност не познавам някой, който да свири на инструмент. — Самюъл ме погледна с почуда. — Но ти… ти свириш като… като никой друг.

— Благодаря. — Заля ме удоволствие. — И благодаря, че ръкопляскаше — добавих тихо. — Това беше най-красивият момент в живота ми.

Осъзнах, че звуча твърде драматично, и усетих как бузите ми порозовяват. Но беше вярно. Не бях изпитвала нищо такова. Музиката, аплодисментите, красотата на църквата и хората, които обичах, ме гледаха и слушаха. Никога не бях ставала център на внимание и вече знаех защо изпълнителите свирят пред публика. Бях се научила да свиря просто от любов към музиката и заради радостта, която тя ми носеше. Но изпълненията пред публика определено имаха своя чар. Само като се сетех за Самюъл, за изражението му, докато стоеше там и ми ръкопляскаше! Никога нямаше да го забравя, никога.

— За мен също — каза той малко смутено и аз разбрах, че се притеснява от това признание. — Никога не бях чувал такава музика.

— Знаеше ли, че не бива да ръкопляскаш? — попитах срамежливо, като му се усмихвах.

— Да. Но не можах да се сдържа.

— Някой ден ще обиколя света, ще свиря красива музика, ще правя хората щастливи, ще слушам аплодисментите им — казах замечтано и за миг потънахме в приятно мълчание, докато си представях бъдещето. — Искаш ли да чуеш нещо? — попитах внезапно, посягайки към уокмена си и слушалките. Соня и Док ми ги бяха подарили за Коледа и аз прекарах цялата ваканция в записване на касетки с любимата ми музика от колекцията на Соня.

Извадих уокмена „Сони“, отворих го и погледнах касетката вътре. На нея с прилежен почерк пишеше „Бетовен“. Натиснах бутона и Деветата симфония изпълни ушите ми. Превъртях до началото и сложих слушалките на ушите на Самюъл. Аз слушах музика силно; не можеш да се насладиш както трябва на класическата музика, на възходите, на отделните ноти и трели, ако не усилиш и не й посветиш цялото си внимание. Натиснах бутона и стаих дъх.

Не знам защо толкова ми пукаше. Но ми пукаше. Имах чувството, че разкривам нещо много лично за себе си, и неговото одобрение и възхищение от музиката бяха изключително важни за мен. Вече много държах на мнението му и не бях съвсем сигурна как ще реагирам, ако не харесаше моята музика. Вероятно щях да се почувствам отхвърлена. Ако кажеше: „Става“ или „Хм, интересно“, това сигурно щеше да се отрази на отношението ми към него. Щом осъзнах това, съжалих за спонтанния си жест и се опитах да сваля слушалките от главата му. Вече не исках да знам какво мисли.

Той вдигна бързо ръце и покри моите, после ме погледна яростно, като отдръпна глава. Ръцете ми паднаха в скута ми и аз погледнах примирено през прозореца, чаках да приключи. От време на време му хвърлях по някой поглед. Той беше свел очи, но още притискаше слушалките. Имаше някаква скованост в позата му, която не можех да изтълкувам. Музиката беше достатъчно силна и аз долових кога свърши „Одата на радостта“. Натиснах бутона, за да я спра, и Самюъл бавно свали слушалките от главата си.

— Как се казва това? — попита с благоговение в гласа.

— Това е Деветата симфония на Бетовен. Наричат я още „Одата на радостта“.

Той ме погледна, сякаш искаше да чуе повече.

— Бетовен чул поема, наречена „За радостта“, повече от трийсет години преди да я въплъти в музика в своята Девета симфония. Тя е последната му. Когато я завършил, вече бил глух и болен. Работил по нея десет години. Променял темата на „Одата на радостта“ почти двеста пъти, докато не останал доволен.

Спрях, не знаех дали иска да чуе повече.

— Бил е глух? — попита Самюъл, повишавайки глас от изумление.

— Да. Соня ми каза, че не можел да чуе аплодисментите, когато я дирижирал за първи път във Виена. Един от певците го обърнал, за да види публиката, която ликувала и ръкопляскала в залата. По време на репетициите Бетовен лягал на пода, за да усети вибрациите на музиката.

— Но откъде е знаел как звучи? Все пак, за да пишеш музика, нали трябва да можеш да я чуваш? — попита смаяно Самюъл.

— Предполагам, че е била в него. — Свих замислено устни. — Била е в главата и в сърцето му. Сигурно я е усещал, затова не е било нужно да я чува физически. — След малко добавих: — Соня ми каза веднъж, че много от великите композитори, включително Бетовен, твърдели, че музиката, която композират, е във въздуха. Тя вече си е там, ти само трябва да я чуеш. Повечето от нас не могат. Ние можем само да сме благодарни, че хора като Бетовен го умеят и са я записали, за да я чуем и ние.

— А ти чуваш ли я? — попита Самюъл, взирайки се в мен.

— Не я чувам… но знам, че е там. — Исках да обясня нещо, което никога не бях формулирала с думи. — Понякога си мисля, че щом мога да виждам без очите си и да усещам без ръцете си, бих могла и да чувам музиката. Не използвам ръцете си, за да усещам любов или радост, или мъка, но все пак ги усещам. Очите ми ми позволяват да виждам невероятно красиви неща, но понякога си мисля, че онова, което виждам, ми пречи да… да видя отвъд красотата. Сякаш видимата красота е просто хубава завеса, която ме разсейва от онова, което е от другата страна… и ако разбера как да отдръпна тази завеса, там ще открия музиката. — Размахах развълнувано ръце. — Не мога да ти го обясня.

Той кимна бавно.

— Музиката ме накара да затворя очи, докато ти свиреше онази нощ в църквата. Другите хора направиха същото. Може би това е причината. Ушите ни се опитват да чуят онова, което очите ни крият от нас.

Той разбираше. Усетих как сърцето ми се изпълва от внезапното силно желание да го прегърна.

— Тя е във въздуха — каза тихо Самюъл. Погледът му бе отнесен, а челото — сбърчено в размисъл. — Като нилхи.

— Какво? — попитах аз.

— Като нилхи. Това е думата на навахо за вятъра… но и нещо повече. Той е свещен и има сила. Баба казва, че нилхи означава Свещен дух на вятъра. Всичко в този свят общува чрез нилхи. Заради това Свещеният дух на вятъра, нилхи, е в ушите на дине или хората, и шепне своите заповеди, казва им кое е добро и кое лошо. Хората, които постоянно пренебрегват нилхи, са изоставени. Той вече не е с тях. — Очите му се фокусираха отново и се сведоха към мен. — Баба вярва, че нилхи е във всяко новородено, то го приема с първия си дъх. Така нилхи е винаги с детето. Нилхи го води, докато расте.

— Прилича на Светия Дух. Научих за Светия Дух в църквата. Той ти помага да различиш доброто от злото, пази те, предупреждава те, води те, но само ако си достоен за него. Той говори само истината. Учителят в неделното училище казва, че така ни говори Бог.

— Може би онова, което Бетовен е чувал, е нилхи, който пее Божията музика.

— Мисля, че може би си прав.

Превъртях касетата и разширих слушалките като за Голиат. После се наведох към Самюъл и ги наместих на главите ни, едната слушалка на лявото ми ухо, другата на неговото дясно ухо. И слушахме Божията музика притиснали глави до края на пътуването.

* * *

Самюъл никога не възрази на избора ми на музика. Всъщност като че ли много му харесваше. Той намести слушалките ми така, че да извъртим меките главички навън и да не трябва да притискаме глави. Аз нямах нищо против да ги притискаме, но не бих го признала. Той като че ли се притесняваше, че някой може да разбере това погрешно. Имахме по една слушалка и я притискахме към ухото си. След около седмица на Бетовен, аз донесох касета с Рахманинов. Слушахме внимателно „Прелюдия в до диез минор“, черните очи на Самюъл бяха широко отворени и блестяха. Той се обърна към мен, когато музиката стигна до смайващия си финал.

Заговори с благоговение:

— Тази музика ме кара да се чувствам толкова могъщ, сякаш мога всичко, сякаш нищо не може да ме спре, докато музиката звучи в главата ми. И онази малка част, когато става триумфална, като при изкачване, изчакване и накрая достига върха, а после сякаш казва „Успях!!!“. Както когато Роки вдига ръце на върха на онези стълби. Разбираш ли ме? — Говореше тихо и искрено, после ме погледна и се усмихна смутено на ентусиазма си. — Толкова е мощна, че… почти повярвах, че ако продължа да я слушам, ще стана Супер Сам!

Засмях се, доволна от рядката проява на хумор. Самюъл не се шегуваше често и определено не беше приказлив.

— Знам точно какво имаш предвид. Помниш ли, когато си изкълчих глезена? — попитах смутено. — Тогава бях завладяна от музиката в главата си и за минута повярвах, че мога да летя.

Той се вгледа в мен с лека усмивка, клатейки глава.

— Може би трябва да направя и за двама ни еднакви пелерини, а това ще е нашият саундтрак. — Заех поза и добавих: — Супер Сам и Бионичната Джоузи ще спасят света! — пропях аз.

Този път се засмя с глас. И звукът бе дори по-хубав от музиката. Усмихнах му се, не помнех да съм била толкова щастлива.

Самюъл помълча малко, не приближи отново слушалката до ухото си. Аз натиснах бутона, за да спра касетата.

— Дали ще можеш да ми запишеш тази касета? — попита той сковано.

Чудех се защо му е толкова трудно да ме помоли за нещо съвсем нормално, когато очевидно му бях приятел.

— Разбира се — отвърнах ведро.

Той ме погледна някак притеснен, радостта от музиката отслабваше в очите му.

— Казах ти, че искам да отида в Морската пехота, нали?

Кимнах, чаках да продължи.

— Ужасно съм изплашен.

Гледаше ме яростно, предизвикваше ме да кажа нещо.

Аз мълчах.

— Там трябва да знаеш да плуваш… а аз съм бил на басейн точно два пъти в живота си. Израснах в индиански резерват, Джоузи. Там пасях овце цяло лято, не плувах. Мога да плувам криво-ляво кучешката…

Замълча.

— А защо искаш да станеш морски пехотинец, Самюъл?

Бях любопитна защо, след като не може да плува, изобщо иска да отиде там.

Той помълча малко. Когато ми отговори, не бях сигурна, че е разбрал въпроса ми.

— Моята шимасани, моята баба навахо, каза, че когато съм се родил, тя окачила пъпната ми връв на стойката за пушките, защото знаела, че ще стана воин. Това е традиция на навахо.

Той се усмихна леко, когато се ококорих насреща му.

— Традиция е да окачвате пъпната връв на стойката за пушките? — попитах смаяна.

— Традиция е да се запазва пъпната връв и да се слага на специално място, което ще бъде важно за детето, когато порасне. Може да се зарови в ограждението на животните, ако смятат, че детето ще има интерес към конете. Може да се зарови в царевичната нива, ако детето ще се прехранва от земята, или пък под стана, ако мислят, че детето ще има дарбата на тъкачка. Баба каза, че е знаела, че аз трябва да се боря, за да намеря пътя си в двата свята, и затова ще ми е нужен воински дух. Първо заровила пъпната ми връв в своя хоган, за да знам винаги, че там е домът ми. Но после усетила, че не е правилно, и се молила няколко дни, за да реши къде да я сложи. Каза, че хоганът няма винаги да е моят дом. Изровила я и я сложила на поставката за пушките.

Срещнах, заинтригувана, погледа му. Той продължи:

— Тя вярваше, че ще последвам стъпките на дядо ми.

— А той какъв е бил?

— Моят дядо навахо е бил морски пехотинец.

— Разбирам. Значи, винаги си мислил, че трябва да станеш морски пехотинец, защото баба ти е вярвала, че това е твоята съдба?

— Аз също го вярвам. Мечтая да видя други места, да принадлежа към нещо, да съм част от нещо, където няма значение дали съм бял, или навахо. Ако преминеш дванайсетседмичното обучение, ставаш морски пехотинец, един от малцината достойни. — Устата му се изви безрадостно, когато цитира девиза. — Аз нямам братя и сестри. Мама се омъжи за човек, който вече имаше пет деца, затова сега имам три доведени сестри и двама доведени братя, всички по-големи от мен. Не ги познавам много добре и не ги харесвам особено. Те ме наричат „бялото момче“, когато мама не е наблизо. Искам да се махна, Джоузи. Не искам да се връщам в резервата. Гордея се с произхода си, но не искам да се връщам там. Не искам да паса овце цял живот.

— Значи… плуването. Това ли е единственият проблем? — попитах колебливо.

Той ме погледна остро.

— Бих казал, че това е доста голям проблем.

— В училището има басейн, Самюъл. Не можеш ли да се научиш? Няма ли кой да те научи?

— Кой? — погледна ме той гневно. — Кой, Джоузи? Кога? Такова си дете! Всяка сутрин пътувам по четиресет минути с автобуса до училище и още толкова следобед. Няма как да стигна по-рано там или да остана до късно. Нямам шофьорска книжка, затова дори Дон да ми позволи да взема пикапа, няма да мога да го карам.

— НЕ съм дете, Самюъл! — Той така внезапно ми се беше нахвърлил, че и аз се ядосах. — Може би трябва да потърсиш малко помощ. Не бъди толкова упорит! Сигурна съм, че някой от училище ще се съгласи да те научи, особено ако знае защо е необходимо.

— Никой не иска да ми помага и никога не бих се молил. — Лицето му беше мрачно, юмруците стиснати. — Съжалявам, че те нарекох дете. Просто… забрави, става ли?

Седяхме в мълчание до края на пътя. Питах се защо музиката го бе накарала да мисли за Морската пехота. Може би защото Рахманинов го караше да се чувства могъщ, когато всъщност се чувстваше толкова безпомощен.