Ейми Хармън
Музиката на сърцето (11)

11.
Интермецо

Декември 1999 г.

Нети Йейтс донесе чиния с коледни сладки и бонбони два дни преди Коледа. Тази година имаше много малко сняг, но беше доста студено. Поканих я в къщата заедно с порив студен въздух и затворих вратата след нея, докато ахках от възторг заради сладките.

— Влез в кухнята, Пети. И аз искам да ти покажа нещо. — Тя ме последва в кухнята, където чакаха няколко хляба с тиквички и шоколадови парченца, увити в алуминиево фолио и вързани с весели червени панделки. Имах поне двайсет хляба на плота. Коледа може да е особено стресираща в малките градове. Невинаги знаеш откъде да започнеш и къде да спреш в размяната на подаръци със съседите. Всеки е съсед и хората лесно се обиждат. Същото важи и за сватбите. Трябва буквално да поканиш целия град и да приемеш всички. Така не рискуваш да пропуснеш някого и да започнеш вражда като между Хетфийлд и Макой, която продължава от поколения. Хората по принцип бяха по-отстъпчиви към мен, защото не бях възрастен човек, но все пак не исках да рискувам.

— Хляб с тиквички? По моята рецепта? — усмихна се Нети, когато й подадох нейния самун.

— Да, но не съм те споменала в коледните картички — усмихнах се и аз.

Хлябът с тиквички и шоколадови парченца бе станал един от любимите ми, откакто го използвах като извинение да измъкна информация от Дон и Нети преди няколко години.

Тя се засмя сърдечно и си издърпа стол до кухненската маса, където връзвах панделките върху опакованите с фолио хлябове. Очевидно искаше да поостане и аз не можех да я виня, че не й се излиза веднага в студената нощ.

— Е, Самюъл ще дойде на службата на Бъдни вечер с мен и Дон утре — каза Нети без предисловия. — Много му хареса как свири предишния път. Помниш ли как ни изложи с ръкопляскането? — Изкикоти се като момиче. — Помислих си, че ще ни изхвърлят от църквата. — Смехът й стана още по-гръмогласен при спомена.

Моето сърце бе спряло преди секунди и аз стоях скована на стария балатум в кухнята, вдигнала ръце да отрежа още една дълга част от червената панделка. Самюъл? Тук?!! Сигурно съм се взирала тъпо в нея, защото тя спря да се смее и стана да докосне бузата ми.

— Добре ли си, Джоузи? — попита сепната.

Аз се съвзех малко, изпънах се и се усмихнах ведро на разтревоженото й лице.

— Да, просто малко се изненадах — казах бързо, горда, че гласът ми прозвуча почти нормално. — Защо се връща? За празниците ли?

Спомените за Самюъл се надигнаха неканени и в гърдите ми се настани болка, когато си помислих колко отчаяно ми липсваше.

— Ами — въздъхна Нети, доволна, че съм добре, седна пак и продължи да връзва панделките. — Понякога го пускат в отпуск, за празниците. Но винаги е толкова зает. Обучават го за снайперист — прошепна тя заговорнически, сякаш споделяше интересна клюка, а очите й се разшириха при мисълта за уменията на внука й. — Не говори много за това, но Дон май смята, че го изпращат на опасни задачи.

Усмихнах се на вълнението, изписано по лицето й. Тя беше голям почитател на романите на Том Кланси. Можех да си представя какво си мисли сега.

— Както и да е — продължи делово. — От години го молим да се прибере, но той като че ли не искаше. Мисля, че Самюъл ни обича, но не знам колко хубави спомени има от Левън и от месеците, които прекара тук. Това беше трудно време за него.

Малката пукнатина в сърцето ми, която името на Самюъл бе отворила, се разшири още повече. Нети продължи в пълно неведение за мъките ми.

— Ами той ще остане няколко дни с нас и после ще отиде в резервата в Аризона за около седмица. Баба му Яци е вече на възраст. Родила е майка му на четиресет години. Господи, сега трябва да наближава осемдесет. Самюъл казва, че още се грижела за овцете. Извежда стадото на кон! Боже, дори не мога да си го представя!

— А той сега тук ли е?

Извърнах се от нея и започнах да прибирам чиниите от сушилника, като се опитвах да се държа небрежно.

— О, ще дойде утре по някое време. Със сигурност ще те поздрави след службата в църквата вечерта. Аз определено нямам търпение да те чуя как свириш, скъпа. Боже, сякаш си имаме собствен Либерачи.

Усмихнах се на сравнението й. Нямах много общо с пъстрия Либерачи, но Нети го каза искрено и я обичах заради това.

— Ами вече ще си ходя, скъпа. Дон ще се чуди къде съм.

Изпратих я до вратата, като говорех весело и се усмихвах, но през цялото време страдах от лека паник атака при мисълта, че ще видя Самюъл отново. Затворих вратата зад Нети, свлякох се немощно по нея и протегнах крака напред. Бях на шестнайсет години. Самюъл беше на двайсет и една. Дали щеше да е същият? Дали изобщо щеше да говори с мен? Дали се присмива на себе си, като си спомня приятелството ни? Дали се срамува, че е бил толкова добър приятел с малко момиче? Внезапно почувствах ужасно силна нужда от мама. Не знаех дори дали ще мога да свиря на службата в църквата, ако той е там. Стомахът ми се сви от нерви, надигнах се и седнах пред пианото, решена да свиря по-добре от всякога.

Цялата следваща сутрин рових в гардероба си във все по-нарастваща паника. Накрая, след като изпробвах всички комбинации, се предадох и се обадих на леля Луиз. Биваше я в гримирането и прическите. Все пак си изкарваше хляба с ножиците, но тя и децата й имаха лека склонност да стават неприятни и твърде напористи. Бях се въздържала да моля за помощ относно външния си вид просто защото знаех, че ако подадеш на леля Луиз или Тара пръст, ще ти отхапят ръката. Потреперих, докато набирах номера, защото знаех, че тя ще се зарадва да помогне, но аз може много да съжалявам. Луиз вдигна на първото позвъняване. Чувах хаоса около нея и трябваше да повиша глас, за да се представя. Набързо й обясних какво ми трябва: коледната програма беше тази вечер, а нямах какво да облека. Дали би ми помогнала с косата и грима? Затворих здраво очи и преплетох пръсти, когато я попитах дали ще може да дойде у дома, вместо аз да ходя там. Мисълта да съм на показ пред всички братовчеди и чичо Боб беше непоносима.

— Трябва ми повод да изляза от къщи — каза Луиз делово. — Кога изобщо децата ще надраснат тази коледна треска? Моите направо се люлеят по гредите. Мисля, че ще се застрелям.

Чух я да крещи нещо на Боб, после два ултиматума към двете най-малки и нареждане към Тара „да извади всичко от гардеробите, което ще стане на Джоузи“.

— Ще дойда в три и половина. Така ще имаме предостатъчно време.

Чувах усмивката в гласа й, но бях твърде благодарна, за да се изплаша.

— Обичам те, лельо Луиз. Какво щях да правя без теб? — въздъхнах с признателност.

— О, стига, момиче. Щеше много да загазиш, ето какво — засмя се Луиз. — Крайно време е да започнеш да се грижиш за външния си вид. Как изобщо искаш някой да те забележи, ако носиш старите дрехи на Джони до края на живота си? Имаш много хубава фигурка и красиво лице, но никой не знае това, защото се криеш зад очилата и книгите. Какво стана с контактните лещи, за които ти извадихме рецепта? Най-добре да си с тях, когато дойда…

— Благодаря, лельо Луиз! — прекъснах я ведро, защото усетих, че набира инерция за лекция. — Ще се видим в три!

* * *

Татко като че ли не хареса външния ми вид, когато Луиз ме поведе надолу по стълбите от малката ми стая на тавана и обяви, че сме готови да тръгваме за църквата. Аз обаче бях доста доволна от резултата и влязох смутено в кухнята след Луиз, защото не исках да срещам погледа на татко.

— О, Луиз! Ама на какво си я направила? — измърмори татко. — Тя е още дете, а сега прилича на двайсет и пет годишна.

Двайсет и пет ли? Еха!

Засмях се в шепа и реших, че определено не сбърках, като се обадих на леля си. Тя бе донесла черна рокля с остро деколте и дълги ръкави, която подчертаваше извивките ми и се развяваше около краката ми. Имаше малки черни копчета по гърдите и ми ставаше идеално. Дори бях с черен чорапогащник и черни обувки на висок ток. Леля Луиз бе вдигнала русите ми къдрици, беше сложила спирала на миглите ми, червило и лек розов руж. Чувствах се много изискана и се надявах да не се спъна на път към пианото. Но щях да събуя обувките, преди да започна да свиря. Като си знаех късмета, като нищо токчетата щяха да се заклещят в педалите на пианото и да съсипят всичко.

— Тя вече не е дете, Джим! — Леля Луиз скръсти ръце и вирна брадичка. — Не можеш да си затваряш очите за факта, че момичето ти порасна! Най-добре се приготви да й дадеш някакви пари след Коледа! Това момиче няма нищо в гардероба си! Нищо! Ще я заведа да пазаруваме и ще изхвърлим всички стари тениски на Джони и протритите гащеризони, старите гуменки и всички други боклуци, които е носила през последните осем години, откакто сестра ми почина. Ще започне да се облича като млада дама, каквато е! Не е ли така, Джим!?

— На мен ми харесва как изглежда! — възрази татко.

Всяко споменаване на майка ми определено беше лош ход.

Започнах да ги подкарвам към вратата, докато продължаваха да се карат.

— Защото така ти е удобно и безопасно. Така им отърва на бащите. Не, уважаеми, не и ако зависи от мен! Вече не! — Луиз определено набираше скорост. — Крайно време е тя да получи малко женска помощ. Трябваше да го направя преди много време!

Татко се качи с пъшкане в кабината на пикапа. Аз седнах до него, а Луиз скочи зад мен, като не спираше да говори. Погледнах към татко и оформих само с устни: „Съжалявам, тате“. Той изстена и потегли към църквата.

Стомахът ми се беше свил от нерви, докато търсехме място за паркиране. Липсата на сняг улесняваше задачата. Обикновено по тротоарите имаше големи преспи, които се изсипваха по зле почистените пътища. Тази вечер беше просто студено и безветрено, с много място по улицата за пикапите и семейните коли, които обикновено опасваха църквата по време на служба.

— Тази нощ ще вали. Помнете ми думите — прекъсна татко Луиз, която още го тормозеше заради липсата ми на женствени дрехи. — Ако стане така, ще ми се обадят от електроцентралата. Както винаги законът на Мърфи. Ще ми се обадят и Дейзи ще вземе да роди…

Татко се тревожеше за кобилата, която трябваше да роди тези дни. Песимизмът му като че ли накара леля Луиз да замлъкне за малко и видя, че Боб и децата й тъкмо спират на паркинга от другата посока.

— О, ето ги моите хора. Тръгвам, Джоузи. Не си ближи устните! Ще съсипеш червилото! И опитай да не се прегърбваш. Роклята увисва отпред, когато го правиш! Нали не искаш копчетата да се отварят и всички да видят какво има отдолу!

След тези заръки тя слезе от пикапа и ние с татко дружно въздъхнахме.

— Наистина не мога да понасям тази жена — промърмори той. — Тя изобщо не прилича на майка ти. Не разбирам как може да са от един род, камо ли сестри. — Въздъхна отново и добави мрачно и бързо: — Много си красива, Джоузи. Луиз е права за едно. Всички пораснахте. Някой ден ще си отидеш и ще оставиш своя старец. Не очаквам този ден с нетърпение.

— Не се тревожи, татко. Винаги ще се грижа за теб — усмихнах се аз и го хванах под ръка, докато вървяхме към църквата.

Пейките се пълнеха бързо и аз се опитвах да не се оглеждам за Дон и Нети. И за Самюъл. Исках да го видя почти толкова, колкото и не исках да го видя. Взирах се право напред, като се опитвах да го забележа с периферното си зрение. Всички винаги седяха на едни и същи места. Просто така се случваше. Ние сме създания на навика. Някои семейства седяха на едни и същи пейки от поколения. Направо да си помислиш, че хората в Левън вписват църковните пейки в завещанията си. Доколкото виждах, семейство Йейтс още ги нямаше. Поех си въздух с облекчение и в същото време сърцето ми се сви от разочарование.

Все си повтарях да не се оглеждам за него. Очите ми бяха вперени в подиума, където Лорънс Мангелсон тъкмо започваше встъпителната си проповед. Когато дойде време да свиря, бях по-нервна от всякога. Краката не ме държаха и много внимателно изкачих трите стъпала към пианото. Плъзнах се на гладката пейка, изпънах гръб и събух обувките отстрани. Трябваше да погледна. Просто не можах да се въздържа. Позволих на очите си да се плъзнат към мястото, където обикновено сядаха Дон и Нети. Самюъл беше с тях, седеше отдясно на Нети, близо до края на пейката. Извърнах поглед, преди очите ми да са регистрирали подробности. Той беше тук.

С дълбока въздишка започнах да свиря, като позволих на тренираните си ръце да водят. Сякаш се гледах някъде отстрани. Не направих никакви грешки и както обикновено не след дълго музиката се протегна и ме привлече, затова, когато свирих последните ноти, моето наблюдаващо Аз и моето свирещо Аз отново се бяха слели в едно.

Когато вечерта приключи и хорът изпя химните, всички се събраха, поздравяваха се с красивата служба, говореха за деца, крави и кой какво прави. Аз стоях до семейството си и чаках, с гръб към мястото, където седеше Самюъл. Знаех, че накрая Нети ще дойде при нас. След около десет минути любезни разговори и благодарности към хората, които похвалиха изпълнението ми, осъзнах, че тя, естествено, няма никаква представа, че ще очаквам да доведе Самюъл. Може би дори не помнеше, че ми е обещала да ни поздравят. Може би вече си бяха отишли. Като се проклинах, задето стоях като някаква крава, която чака да я издоят, аз се обърнах да видя дали са излезли от църквата.

Отне ми само минута да установя, че Нети и Дон са в дъното на църквата и говорят с Лорънс Мангелсон. Нямаше и помен от Самюъл. Нети улови погледа ми и ми помаха да отида при тях. Тръгнах към нея, а очите ми бързо претърсваха залата, за да видя дали някой не е заговорил Самюъл. Може би беше излязъл навън.

— О, Джоузи! Беше прелестна. Просто плача всеки път, когато свириш. — Нети ме прегърна и ме потупа по бузата след това. — Не беше ли прекрасно, Дон?

Той добави не толкова цветиста похвала, а Лорънс Мангелсон потвърди думите й. Не споменаха Самюъл. Аз се прокашлях колебливо.

— Стори ми се, че Самюъл седи с вас. Исках да го поздравя — казах аз и после се опитах да изглеждам отегчена, за да скрия чувствата си.

Нети махна с ръка.

— Той беше тук, но се е измъкнал веднага след последната молитва. Мисля, че е много гладен. Пътувал е доста днес и пристигна точно навреме, за да се изкъпе и да дойде с нас. Телешкото и бисквитите, които оставих на фурната, явно са го призовали!

Телешко и бисквити?! — помислих си вбесена. Не можа дори да ми каже „Здравей“? Погледнах надолу към черната си копринена рокля и високите обувки и внезапно се почувствах много глупаво. Бях пренебрегната заради телешко и бисквити.

Извиних се, пожелах им весела Коледа, излязох през дървените двойни врати и тръгнах по стълбите в сребристата нощ. Дъхът ми излизаше на малки бели облачета и аз си ги представих като отчаяни димни сигнали, издигащи се към небето. За нещастие, единственият индиански воин, който знаеше нещо за димните сигнали, изглежда, бе крайно незаинтересован от разговори с мен.

* * *

Братята ми и половинките им — Джейкъб и Джаред се бяха оженили, а Джони си имаше сериозна приятелка — винаги идваха на вечеря на Бъдни вечер и си разменяхме подаръци. Коледата се бе лишила от блясък, откакто пораснахме и играчките и Дядо Коледа останаха в миналото. С татко щяхме да ходим у леля Луиз на коледен обяд на следващия ден.

След като изядохме половин дузина различни предястия, огромна шунка, картофено пюре и домашни рулца, ние седнахме до елхата и започнахме да отваряме подаръци. С пълни стомаси и до топлия огън никой не бързаше да си тръгва, затова си седяхме и си говорехме за разни неща. Още бях с черната рокля и прическата. Някъде на заден план в ума си продължавах да мисля, че може пък да имам шанса Самюъл да ме види, докато изглеждам на двайсет и пет, изискана и красива. Седях сковано на края на дивана, бях изритала обувките до вратата. Братята ми изглеждаха объркани от външния ми вид и започнаха да ме дразнят, но Рейчъл ги накара да замълчат и ми смигна.

— Понякога е толкова приятно да се издокараш, че е трудно да се преоблечеш в края на вечерта.

Усмихнах й се с благодарност, а братята ми свиха рамене и продължиха да не ми обръщат внимание.

А татко позна — дебели бели снежинки започнаха да се сипят с напредването на вечерта и с въздишки и стонове братята ми подкараха дамите си и си тръгнаха. Джони щеше да спи в къщата на Шийла и щяха да прекарат Коледа със семейството й. Джейкъб и Рейчъл си бяха купили малък дом в Нефи миналата година, а Джаред и Тоня бяха в студентско общежитие в университета „Бригам Янг“ в Прово. Всички трябваше да тръгнат на север, по хребета и искаха да потеглят, преди снегът да е натрупал.

По хребета минава петнайсеткилометровият стар двулентов път от Левън към Нефи. Левънци пътуват по него безброй пъти на седмица по безброй причини — до училище и работа и обратно, до супера за покупки или до библиотеката за книги, за да ги държат, докато „книгомобилът“ не мине пак през Левън. Всички шестнайсетгодишни в Левън бяха шофирали по хребета безброй пъти, преди да навършат шестнайсет. Това беше фермерска общност и така стояха нещата. Ние започвахме да караме рано и карахме всичко — от трактори до очукани стари пикапи. Аз умеех да карам със скорости още когато бях на десет и го правех достатъчно добре, за да могат братята ми да се задържат в каросерията, докато хвърлят бали сено на кравите. Хребетът бе прав и тесен и много тъмен нощем. Хората прелитаха по него, унесени от усещането за безопасност, просто заради честотата, с която бяха шофирали по този път. Беше още по-опасно заради елените, които слизаха от планината, за да търсят паша, и изскачаха на шосето. Постоянно имаше ударени елени или пък инциденти, когато хората се опитваха да ги избегнат. Разбира се, обилният сняг правеше положението още по-опасно. Всяка година някой умираше на това шосе между двата малки града.

Стоях на предната веранда, все още издокарана, и махах на братята си. В къщата на Йейтс светеше. Виждах отпред пикап, който сигурно беше на Самюъл. Какво извинение можех да измисля, за да се отбия в единайсет вечерта да го видя? Стоях там, трепереща, и се надявах да излезе. Вместо това светлините примигнаха и къщата потъна в мрак. Опитах се да не плача, влязох у дома и изключих лампата на верандата в примирен отговор.

* * *

Татко ме събуди в пет сутринта, за да ми каже, че са го извикали в електроцентралата. Супервайзърът на смяна катастрофирал през нощта и трябвало някой да го замести за ранната смяна. Казах му да внимава, обърнах се на другата страна и отново се унесох. Чух го да прошепва, че ще се върне навреме за коледния обяд у Луиз и да не забравя да нахраня конете, когато стана.

Събудих се пак в осем и реших да полежа и да се посъжалявам, сам-самичка в коледната утрин. Но истината беше, че нямах нищо против да съм сама в къщата, и започнах да си мисля как ще си направя голяма чиния с остатъци от пиршеството и ще слушам „Месия“ на Хендел до дупка. Облякох най-меките си джинси, коледните чорапи на червени и зелени райета и един особено грозен суитшърт с гигантска еленска глава, който бях получила миналата година като майтапчийски подарък. Бях свалила фибите от косата си, преди да си легна, но всъщност не ми се искаше да се разделям с грима си… затова спах гримирана. Засмях се на енотските си очи, когато се видях в огледалото, и реших, че гримът определено си е изпял песента. Измих си лицето, измих си зъбите, прокарах пръсти през бунтовните си къдрици и реших, че изглеждам добре. Тъкмо бях седнала пред обилната закуска и бях включила диска, който получих като подарък вечерта, когато си спомних за конете.

— О, по дяволите! — извиках.

Звучах досущ като татко. Трудно беше да не се науча да ругая, когато живеех във ферма. Никога не произнасяхме напразно името Господне, нито псувахме мръснишки, но всички в Левън често проклинаха и ругаеха. Честно да ви кажа, тези думи всъщност не се смятаха точно за ругатни. Миналата седмица в църквата Гордън Аагард изнесе проповед за изпитанията. Каза „по дяволите“ насред проповедта, но на никого не му мигна окото.

Нахлузих старите ботуши на Джони и тръгнах към ограждението. Яци танцуваше веселия си кучешки танц около краката ми. Той обичаше да ходи при конете. Татко бе построил малък навес до ограждението и Джо и Бен ме поздравиха с цвилене и ме побутнаха с носове, когато влязох под навеса и напълних ведрата им. Водата в поилото беше хванала лед, аз го строших с лопатата, изгребах го и го изхвърлих.

Дейзи, кобилата на татко, беше в обора, отделена от другите коне, защото там беше малко по-топло и по-сухо, а тя щеше да роди скоро. Влязох в обора, нетърпелива да приключа със задачите си, когато видях, че Дейзи е легнала, диша тежко и гърбът й лъщи от влага. На пода на голямата ясла имаше малко кръв и аз изпуснах лопатата и хукнах към нея. Бях гледала достатъчно ожребвания, за да знам, че Дейзи е на път да стане майка, а бях съвсем сама.

— Татко каза, че така ще стане — рекох на глас и погалих мекия й нос. — И какво да правя сега?

Хукнах в къщата и набрах номера на електроцентралата. Обикновено имаше някой в канцеларията, който предаваше съобщения на хората на смяна. Днес беше Коледа и персоналът бе ограничен. Никой не вдигна телефона. Чух записано съобщение с молба да позвъня в работен ден. Изръмжах в отговор и затворих телефона. Обадих се в дома на Джейкъб и Рейчъл и чух веселия й глас на телефонния секретар, който ми каза, че не са у дома, и ме помоли да оставя съобщение. Бяха си у дома. Просто си лежаха и се наслаждаваха на коледната утрин. Оставих леко паникьосано съобщение с настояване Джейкъб да си довлече задника във фермата. Джони беше в дома на Шийла и аз набрах номера им, но със същия резултат. Само че този път съобщението ми беше по-любезно. Джаред бе твърде далече, за да е от полза. Не му се обадих.

Хукнах обратно към обора и закрачих нервно. Не виждах нищо. Не знаех и какво точно трябва да гледам, но от задния край на Дейзи не стърчаха малки копитца или глава. Тя изстена и между задните й крака шурна нещо воднисто.

— О, господи! Не мога да го направя сама — изпищях аз.

Изтичах от обора толкова бързо, колкото можех с калните си ботуши, и хукнах към дома на Йейтс. Дон щеше да знае какво да направи. Останала без дъх, стигнах до тяхната алея, като се подхлъзвах и залитах към вратата. Задумках по нея и крещях името на Дон. Бях така концентрирана в Дейзи и предстоящото раждане, че бях изтичала покрай пикапа, който видях вечерта, без дори да го забележа. Чух зад мен да се отваря врата и се обърнах, за да видя как Самюъл слиза от пикапа със загрижено изражение на красивото си лице. А това беше много красиво лице. За миг забравих напълно за Дейзи. Той беше с джинси и дочено яке. Кракът, с който бе стъпил на земята, беше обут в ботуш, а черната каубойска шапка бе нахлупена ниско на главата му. Другият крак още беше в кабината на пикапа.

— Джоузи? Баба я няма. С дядо отидоха при леля Табрина тази сутрин. Искаха да видят как децата ще си отворят подаръците. Аз също съм тръгнал натам… искаш ли да им предам нещо?

Самюъл беше толкова любезен и официален, че за миг просто се втренчих в него, като се чудех дали не съм си въобразила цялото ни приятелство. Той също ме гледаше, извил вежда, очаквайки отговор.

— Дейзи ще ражда. Татко го извикаха на работа в пет часа сутринта. Не мога да се свържа с братята си и не знам какво да правя.

Осъзнах, че говоря, без да спирам, и Самюъл изглеждаше леко притеснен.

— Дейзи? — попита бавно.

— Нашата кобила! — изкрещях.

Той изключи двигателя, извади крака си от кабината, затръшна вратата и тръгна по улицата към нашата къща. Гледах го тъпо, докато не осъзнах, че ще ми помогне. Хукнах да го настигна.

— Хубав пуловер.

Самюъл дори не ме поглеждаше, докато говореше, и аз сведох очи към гърдите си. Рога и червен нос се виждаха под разкопчаното ми яке. Изстенах вътрешно. Къде беше Самюъл Йейтс снощи, когато бях готова да бъда видяна отблизо и лично? Господ сигурно има чувство за хумор, помислих си печално. Той беше отговорил на коледната ми молитва — само че с малко закъснение. Ха-ха-ха, много смешно. И защо изобщо трябваше да показвам коледния си дух тази сутрин? Защо не бях изхвърлила тъпия пуловер на боклука, където му беше мястото? Ръцете ми полетяха към косата. Усетих как къдриците ми подскачат във весел безпорядък.

— Благодаря — казах сковано.

Може и да си въобразих, но устните му май потрепнаха.

— Някога помагал ли си на раждаща кобила? — попитах притеснено, когато заобиколихме къщата и тръгнахме към обора.

— На много овце и само на една кобила — отвърна той кратко. — Не мисля, че ще е особено различно. Но сигурно ще разберем. Можем ли да се обадим на някой ветеринар?

— Ами има един ветеринар, който отговаря за окръга, и набрах номера на пейджъра му, но не знам дали ще ми се обади, а не смятам да чакам до телефона. Татко казва, че и без това не може да различи главата си от задника.

Осъзнах, че речникът, който бях изграждала с такова старание и с който толкова се гордеех, напълно ме е изоставил в това трескаво състояние. Затворих си устата и се зарекох да не кажа и думичка повече, докато не се овладея.

Самюъл не коментира мнението на татко за ветеринаря и аз го въведох в обора. Дейзи още лежеше тихо, тялото й се движеше леко само от дишането. Самюъл бързо си свали якето и нави ръкави, докъдето можеха да стигнат. Коленичи до нея, погали я по главата с дясната си ръка. Зачака, докато голямото тяло внезапно се стегна и контракция накара хълбоците й да потреперят от напрежение. Когато напрежението видимо я напусна, Самюъл, като говореше тихо и я галеше с дясната си ръка, пъхна леко лявата между задните й крака. Дейзи се скова и тръсна глава, но не се опита да се бори с него, когато той пъхна ръката си в нея чак до рамото. Ужас! Бях толкова доволна, че Самюъл е с мен, че се замаях от облекчение. След няколко мига на концентрация той заговори:

— Мисля, че напипвам главата и предните крака, това е добре. Бебето е застанало правилно. Оттук нататък кобилата ще свърши цялата работа. Ако всичко е наред, няма да има какво да правим. Нека влезем вътре, ще се измия, а ти ще се опиташ пак да се свържеш с баща си. Тя скоро ще роди.

Не бях изключила Хендел, когато отидох да нахраня конете. „Месия“ бе звучала в празната кухня и когато отворихме задната врата, ни посрещна отекващата радостна музика на хора „Алилуя“. Ботушите ми бяха кални, а не исках да губя време, за да ги свалям и обувам отново, затова нямаше как да вляза до дневната и да изключа музиката. Просто щеше да си върви до края. Хукнах към телефона и се опитах да се свържа отново с електроцентралата, но без успех. Затворих и въздъхнах подразнено.

— Татко ще откачи, когато се прибере.

— Не свири ли същото снощи? — попита ме Самюъл от мивката, с гръб към мен. Мислите ми прескочиха от неуспешния телефонен разговор към музиката на Хендел, която се изливаше от дневната.

— А… О, да. Това е Хендел, хорът „Алилуя“. Доста е красиво с цял оркестър, нали?

— Беше доста красиво и снощи, само на пиано — отговори той сериозно и завъртя глава към мен, докато си подсушаваше ръцете и развиваше ръкавите.

Удоволствие ме заля при тези думи и се опитах да не се хиля като идиотка, когато излязохме от кухнята и тръгнахме пак към обора.

Като че ли нямаше промяна, когато със Самюъл клекнахме до раждащата кобила. Тя сумтеше и стенеше леко при всяка контракция, но не изглеждаше твърде стресирана. Молех се тихо Дейзи да е добре и раждането да мине добре.

Тишината в обора стана още по-осезаема по време на бдението ни и аз започнах да се чудя какво да кажа. Самюъл определено не усещаше нужда да говори.

— Хендел е композирал всички три части на „Месия“, включително оркестрацията, за малко повече от три седмици. Двеста и шейсет страници музика само за двайсет и четири дни. Никой композитор не е постигал такова нещо в историята на музиката. Той го описва като преживяване извън тялото.

Говорех като някаква екскурзоводка и замлъкнах смутено, защото Самюъл дори не вдигна глава. Когато не каза нищо няколко дълги секунди, аз прехапах език, за да не продължавам да се излагам с приказки. След няколко минути гласът му ме стресна и подскочих.

— Защо всички станаха снощи, когато ти започна да свириш?

— Станали ли са?

Бях смаяна. Не знаех.

Той само изви вежда и ме погледна.

Аз се изчервих и свих рамене.

— Наистина не знам…

— Ами първа стана учителката ти… госпожа Грималди, нали? Всички просто я последваха.

Засмях се, внезапно разбрах какво е направила Соня.

— Всъщност е традиция да се става на крака на „Алилуя“. Когато кралят на Англия слушал за първи път „Месия“, бил толкова трогнат, когато прозвучал хорът, че станал. Явно, когато кралят на Англия става на крака, всички стават. Сигурно Соня е решила, че Левън трябва да продължи традицията, започнала преди двеста и петдесет години.

— Ти наистина ли не забеляза, че всички стояха прави почти през цялото време, докато свиреше?

В плътния глас на Самюъл се усещаше леко недоверие.

Тонът му ме накара да заема отбранителна позиция и аз махнах с ръка, сякаш да прогоня съмненията му.

— Нали ме знаеш, напълно потъвам в музиката. Когато се върнах на земята, вероятно всички вече са били седнали.

Твърдението ми, че „ме знае“, кънтеше в ушите ми, когато той се обърна пак към Дейзи, без да каже нищо, и погали дългата й шия. Държеше се така, сякаш никога не сме се познавали. Помислих си колко често през последните две години съзнанието ми бе изпълнено с него и усетих буца в гърлото си.

Малко по-късно се изтръгнах от нещастието си, защото Дейзи се сгърчи силно и между краката й се появи един влажен нос. Ахнах и малкият нос изчезна отново, когато контракцията отмина.

— Още веднъж и трябва да стане.

Гласът на Самюъл бе спокоен, но сърцето ми бумтеше, докато чаках следващата контракция. Той прокара ръце по влажното тяло на Дейзи, като й говореше тихо и я поощряваше.

— Още веднъж, момиче, още веднъж. Почти свърши — шепнеше й той. — Хайде, малко остана.

След няколко секунди кобилата потрепери и хълбоците й се разтресоха, когато нос и две копита се появиха от нея, следвани от влажни големи уши и костеливи треперещи крака. Самюъл издърпа новороденото и избърса кръвта и слузта от малкия приятел със стиски слама. Дейзи извърна глава и побутна тромаво и нежно детето си, подтикваше го да се изправи на крака и го ближеше.

— Браво на теб, Дейзи! Браво, момиче! — извиках аз и изръкоплясках тихо.

Осъзнах, че съм се изправила и на лицето ми има сълзи. Избърсах ги бързо, коленичих отново и целунах Дейзи между мокрите от пот уши.

— Ти се справи, Самюъл! — ухилих му се, напълно забравила за нещастието си в светлината на това раждане.

— Не съм направил нищо, Дейзи се справи сама — отвърна той, но говореше меко и виждах, че е доволен, че всичко е минало без проблеми.

Вече щастливо премислях разни коледни имена за бебето на Дейзи, когато чух затръшване на врата и хрущене на ботуши по чакъла към обора.

— Дано да е татко! — извиках, станах и хукнах към вратата.

Джейкъб и татко бяха паркирали пикапа до къщата и го бяха обърнали с ремаркето към обора, когато ги пресрещнах с щастливата новина. Татко не беше на себе си от притеснение и хукна пред мен към обора. Аз го последвах вътре, като му разказвах за сутрешното чудо и за ролята на Самюъл във всичко това. Той още клечеше до новото жребче. Изправи се плавно и избърса окървавените си ръце в джинсите, преди да подаде извинително ръка на татко.

— Поздравления, сър. Извинете, че съм мръсен.

Татко сграбчи ръката му и я разтърси. Потупа го по гърба и му благодари, че ми се е притекъл на помощ.

Поговориха няколко минути, възхищаваха се на жребчето, коментираха това-онова, галеха клепналите му уши и се радваха на коледната изненада.

— Е, Джоузи — обърна се внезапно татко към мен. — Мисля, че със Самюъл си спечелихте правото да изберете име за жребчето. Хайде, Джоузи.

— Георг Фридрих Хендел — казах аз импулсивно.

Джейкъб и татко изстенаха в унисон и се засмяха гръмогласно.

— За бога, Джоузи, що за име е това!? — изрева брат ми.

— Той е композитор! — извиках смутена, щеше ми се да бях помислила малко, преди да избълвам първото, което ми дойде на ума.

На устните на Самюъл се появи лека усмивка, когато се присъедини към разговора.

— Той е написал музиката, която Джоузи изсвири снощи в църквата.

— Просто си мислех, че жребчето трябва да има коледно име, а „Алилуя“ на Хендел е синоним на Коледа! — защитих се аз и се свих, когато Джейкъб и татко отново се разсмяха.

Татко избърса избилите от смеха сълзи и опита да се овладее.

— Ще го наречем Хендел — каза той. — Това е много хубаво име, Джоузи.

Потупа ме по рамото, като още се смееше. Имах чувството, че съм на десет години.

— Е, баба и дядо ще се чудят къде съм. — Самюъл протегна отново ръка към баща ми. — Най-добре да се измия и да тръгвам.

— Отново ти благодаря, Самюъл — извика татко след него.

Самюъл наклони учтиво глава към мен и Джейкъб, обърна се и излезе от обора.

Последвах го, без татко и брат ми да забележат. Самюъл вървеше бързо и бе доста далече, когато излязох от обора. Явно беше приключил тук. Това ли беше? Щеше да си тръгне само с едно кимване? Вероятно на следващия ден щеше да замине, без да помисли повече за мен. Внезапно много се ядосах, бях ужасно наранена. Импулсивно се наведох, загребах шепа сняг и я направих на топка. Хвърлих я с всички сили по отдалечаващия се Самюъл.

Не съм никак атлетична и не мога да хвърлям топка, дори за да си спася живота, но като никога уцелих и твърдата снежна топка халоса Самюъл право в тила.

Той се обърна смаян, вдигна ръка към главата си и изтърси снега от черната си коса. Аз взех още една снежна топка и я запратих по него. Той се наведе, но аз вече бях готова със следващата. Тази го халоса в гърдите, снегът се разсипа по ризата му под отвореното яке и попадна в яката. Самюъл ме гледаше, сякаш съм си изгубила ума. Аз определено не се смеех.

— Джоузи! Какво ти става? — заекна той невярващо.

— Какво ми става ли? — изкрещях. — Защо не ми кажеш на теб какво ти става, защо толкова бързаш да се отървеш от мен?

Изтърсих снега от ръцете си и ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля, пръстите ме боляха от студа в унисон с жиленето на сълзите, които се събираха в очите ми. Самюъл тръгна към мен и бързо скъси разстоянието.

— Нали уж си ми приятел?! — заекнах гневно. — Снощи дори не дойде да ме поздравиш, днес се държиш, все едно сме напълно непознати, и просто си тръгваш, без да ме попиташ даже как съм. Минаха две години и седем месеца, откакто замина, и аз мислех за теб всеки ден. Написах ти десетки писма. — Поклатих смаяно глава. — Бяхме приятели, Самюъл! Бяхме добри приятели!

Той въздъхна тежко и пъхна яростно ръце в джобовете на якето си. Наклони глава и се вгледа в мен с неразгадаемо изражение. Заговори сякаш след цяла вечност, гласът му беше нежен.

— Съжалявам, Джоузи. Права си. Бяхме приятели. Добри приятели. — Въздъхна и се извърна леко, като изрита малко сняг. — Знаеш ли на колко съм години, Джоузи? — попита и ме погледна сериозно.

— На двайсет и една — изстрелях веднага.

— Да, а ти си на?

Не отговорих, знаех какво ще последва.

— Ти си на шестнайсет. Не е редно да се въртя около теб.

Изстенах силно и вдигнах ръце. Моята физическа и интелектуална зрялост, заедно с чувствителността ми и обичта ми към литературата явно ме бяха направили идеална кандидатка за романтични мечтания и момичешки драми. Но макар че бях най-безсрамно влюбена в мистър Рочестър на Джейн Еър и в мистър Дарси, момчетата, с които ходех на училище, не ме привличаха. Чувствах се с десетилетия по-голяма от съучениците си и бях така сериозна и резервирана, че вероятно изглеждах недостъпна и снобка. Соня казваше, че съм стара душа. Аз винаги бях сдържана, грижех се за татко, четях си книгите, свирех на пиано и прекарвах време със семейство Грималди. Когато бях принудена да бъда с компания от съученици, се държах за Тара, която ме харесваше въпреки странностите ми. Но никога не се чувствах на мястото си. Докато слушах как Самюъл ми обяснява, че съм твърде млада, за да му бъда приятелка, просто ми се прииска да закрещя.

— И какво общо има възрастта ми с приятелството? — попитах високо. — Не може да се върнеш след толкова време и да се държиш, все едно не ме познаваш. Снощи… нямах търпение да те видя, да поговоря с теб… а ти просто… си тръгна! Беше жестоко, Самюъл. Може да си ме надраснал, но какво щеше да ти стане да ми кажеш едно „здравей“, да поговориш с мен за минутка?

Той потърка подразнено лицето си с длани и отвърна:

— Снощи не изглеждаше като шестнайсетгодишна.

— И какво общо има това? — отвърнах ужасена.

— Ами аз също нямах търпение да те видя, Джоузи. Но… когато те видях да свириш в църквата, си помислих, че ще е по-добре да стоя далече от теб, защото ми пука много повече, отколкото би трябвало — отвърна той леко неохотно.

Сърцето ми изпърха в гърдите и аз се втренчих в него, не знаех как да отвърна. Той също ме гледаше, с ръце в джобовете, разкрачени крака и смръщено чело. Изражението му беше така великолепно и познато, че се засмях и посегнах да изгладя дълбоката бръчка между смръщените му вежди. Той се отдръпна от ръката ми и бързо ме хвана за китката.

— Не те излъгах, когато ти казах, че никога няма да те забравя, Джоузи. Но няма как да стане така. Сигурно си права. Надраснах нашето старо приятелство. — Устата му се изкриви и той внезапно пусна ръката ми. — Грижи се за себе си. Наистина се радвам, че те видях.

Обърна се без повече приказки и тръгна с хрущене по снега, без да погледне назад.

Аз гледах след него и колкото и да е невероятно, този път болката беше дори по-силна, отколкото когато си тръгна първия път. Този път вече нямах никакви илюзии за бъдещето. Нямаше да има писма и утеха в мечтите. Самюъл ме напусна така напълно, както ме бе напуснала мама. На следващата сутрин пикапът му вече не беше пред къщата на баба му и дядо му. Аз извадих писмата му от чекмеджето си, снимката и огърлицата, която ми бе подарил, от кутийката за бижута. Сложих всичко в една стара кутия от обувки и я прибрах на най-горната лавица на гардероба си. Плъзнах я в дъното и затворих вратата.

Преструвах се, че и аз съм го надраснала. Някой ден щях да замина. Щях да стана прочута концертираща пианистка. Щях да обиколя света и нямаше да помисля повече за Самюъл. Някой ден щях аз да съм тази, която заминава.