Ремигиуш Мруз
Хаштаг (4)

Пънк рок
Маримонт-Руда, Белани

Страховски паркира близо до входа на Беланския парк, на „Клаудини“. Събирането на групата бегачи се провеждаше всяка седмица на едно и също място, при бариерата от другата страна на улицата. Срещаха се сутринта и пробягваха по две обиколки — доста дълги, по седем километра. Плюс това един пробег край стадион „Хутник“ — на повечето това им беше достатъчно за няколко дни.

Кристиан обаче се нуждаеше от ежедневно инжектиране на енергия, без значение колко километра пробягваше и за какво време при ежеседмичните срещи в Белани.

Излезе от колата и се увери, че телефонът му е зареден. Endomondo^[1] и музиката бяха негови неразделни спътници. От известно време, докато тичаше, той слушаше само северноамерикански пънк рок от края на 90-те и началото на века. Това го зареждаше добре, а и асоциираше групи като Sum 41, New Found Glory, Millencolin или Blink-182 с безгрижните години на следването си. За сантиментални цели най-добра работа му вършеха The Offspring.

Страх забеляза другите бегачи на бариерата и вдигна ръка. Претича през улицата, поздрави всички и подуши въздуха. Тук все още се усещаше миризмата на изгорял бензин, но след няколкостотин метра между дърветата ситуацията щеше да се промени. Беланският парк имаше уникален микроклимат, сякаш беше заобиколен от невидим купол.

— Стандартните две обиколки? — каза мъжът, който стоеше до Кристиан. — Темпо под пет минути?

Страховски погледна със съмнение Марчин Замецки.

— Последния път едва се вмести в пет и половина — отвърна той.

— Защото предишния ден приятелите ми ме бяха вербували за мисия.

— Мхм.

— Пиянска мисия — добави Замецки.

— Трябвало е да се борите със собствената си съпротива, преди да изпразните бутилките?

— Нямаше съпротива. Противникът се предаде без бой.

Към групата се присъединиха и други бегачи, бавно разгрявайки се. Страх и Марчин се поздравяваха с ръкостискания с тях, подтичвайки на място.

— Трябва да дойдеш с нас някой ден — каза Замецки.

— Намери ми време, а аз ще намеря желание.

— Що се отнася до Финландия, винаги има време за задгранични мисии.

— Освен ако нямаш работа, която изисква ранно ставане.

Марчин се спря и започна да върти врата си.

— Има такова нещо като уикенди, Страх.

— Които се различават за мен от другите дни само защото напускам университета вечер, а не следобед.

Кристиан би искал това да е преувеличение, но не беше. Той изнасяше лекции не само в редовната форма на обучение, но и при задочниците. И не само в „Кожмински“. Така че нямаше нито свободни уикенди, нито по-леки дни през седмицата.

Мъчеше се като вол, като си повтаряше, че на този етап това е абсолютно необходимо. Съпругата му Илона все още беше в отпуск по майчинство, а преди това бе работила на граждански договор. Е, имаше право на обезщетение, но това бяха смешни пари.

А колкото по-голяма ставаше дъщеря им, толкова повече щяха да се увеличават разходите им. Така че Страховски се стремеше да заработи колкото може повече за колкото може по-кратко време. Докато единият от тях все още е в състояние да се занимава с детето на пълен работен ден.

— Разбирам — каза Марчин с фалшива усмивка.

Страх осъзна, че сигурно е пропуснал нещо.

— Какво? — попита.

— Казах, че е напълно разбираемо, че оставаш до вечерта.

Кристиан вдигна вежди.

— Всички тези бръмчалки…

— Какви?

— Така се казва сега на оборотните мадами.

— За пръв път го чувам, а се движа в студентски кръгове.

— Те вече са изостанали, човек. Сега тенденциите се определят в гимназията. Кифла и бръмчалка са ключови думи.

Кристиан си пое дълбоко дъх. От всички бегачи в групата имаше най-близък контакт точно с Марчин Замецки, въпреки че често се чудеше защо е така. Всъщност, освен бягането, нямаше нищо, което да ги свързва, нямаха общи интереси или теми за разговор. Марчин се интересуваше основно от финанси, по-специално банково дело, и заемаше важна длъжност в една от най-големите институции на капиталовия пазар. Беше типичен финансист, за когото имаха значение само моделите, графиките и диаграмите, а не хората. Кристиан беше от другата страна на барикадата и все пак си говореше най-много със Замецки. Останалите бегачи от групата бяха анонимни за него, както и той за тях.

— Както и да е, понякога човек трябва да се възползва, нали? — продължи Марчин. — Студентката идва на изпита, къса пола, усмивка, тези неща…

— Не.

— Бъзикаш се.

Страх погледна многозначително към горската пътека, надявайки се, че това ще бъде убедителен отговор. Последните хора току-що бяха стигнали до бариерата.

— Днес също ли имаш очни? — добави Замецки.

— Както всяка седмица.

— Бърта^[2] ще дойде ли пак?

Кристиан се обърна към събеседника си и прочисти гърлото си. Това беше достатъчно, за да накара Марчин да направи извинителна физиономия и леко да вдигне ръце.

— Исках да кажа онази добре сложена млада дама, която…

— Знам кого имаше предвид.

— Мис гръдна обиколка.

— Достатъчно е да кажеш Теса.

Замецки кимна нетърпеливо.

— Ще дойде ли?

— Може би да.

Той не успя да продължи разпита си, защото треньорът даде сигнал за начало на бягането. Твърде далеч бяха стигнали и Страховски се боеше, че Марчин ще продължи да дълбае по въпроса за момичето.

Беше се заинтересувал от Теса, откакто Кристиан спомена мимоходом за нея. Започна се с небрежен коментар за момичето, следващо редовно обучение, което идва като свободен слушател и на лекциите му със задочниците.

Замецки започна да рисува сексуални картини, опитвайки се да увлече преподавателя. Страх побърза да го опровергае, но оттогава познатият му не го оставяше на мира. Той твърдеше, че Теса е обсебена от младия, атлетичен, донякъде меланхоличен доктор на икономическите науки.

Кристиан не мислеше, че е меланхоличен. Освен това Теса не очакваше от него нищо повече от това да й предава знания.

Но беше факт, че тя се появяваше на всяко занятие. Сядаше на първия ред и посвещаваше цялото си внимание на това, което Страховски имаше да каже. Тя не разговаряше с никого, всъщност игнорираше всички около себе си, а понякога го гледаше с такава съсредоточеност, че той се чувстваше неудобно.

Когато групата започна да ускорява, Кристиан извади мобилния си телефон и провери темпото. Реши, че трябва леко да го увеличи. Даде знак на тичащия наблизо Замецки, но той най-вероятно беше имал мисия и предишната вечер. Дишаше тежко и само поклати глава.

Страх направи две обиколки с доста прилично време. Наистина, не слезе под пет минути, но малко не му достигна. След като свърши при бариерата, започна да се разтяга, чакайки Марчин.

Поредните бегачи стигаха до финала. Нямаше и следа от Замецки. Кристиан успя да отиде до колата за бутилка вода и да се върне, но Марчин все още не беше стигнал до улица „Подлешна“. Колата му си стоеше паркирана наблизо.

След малко едно младо момиче, последният член на групата, се спря задъхано при бариерата. Страх не я познаваше, това беше може би първото или второто й бягане. Учестеното дишане и зачервените бузи потвърждаваха това.

— Ти изпревари ли някъде Марчин? — попита Страховски.

Бегачката стоеше превита на две, облегнала ръце на коленете си. Вдигна глава и се намръщи.

— Кого?

— Нашия главен банкер.

Реакцията й показа, че няма представа за кого говори той.

— Четиресетгодишен със синя тениска. Висок, с козя брадичка. Изглежда така, сякаш иска да те лиши от всичките ти спестявания и да те остави за доизяждане на данъчните.

— Не съм виждала…

— А тича ли още някой след теб?

Тя се обърна, все още неспособна да си поеме дъх.

— Не, не мисля — каза леко засрамено. — Изглежда, че бях последна…

Страх леко повдигна крайчетата на устните си.

— Не бива да се притесняваш за това. Приятелят ми все още не е издрапал.

— Сигурен ли си?

Двамата погледнаха към алеята.

— Не съм видяла или чула никого — повтори тя.

Кристиан я увери, че Замецки вероятно е изостанал заради махмурлука, след което погледна навътре в гората. По някаква причина там, където само преди малко преобладаваше пасторалният, почти анти градски микроклимат, сега сякаш се вдигаха изпарения от нещо, което навяваше безпокойство.

Момичето се сбогува и си тръгна, изпъвайки ръце. Страх погледна часовника си. Вече трябваше да е в колата, ако възнамеряваше да се изкъпе преди часовете. За серията в салона не можеше и дума да става.

Извади телефона си и набра номера на Марчин. Замецки също използваше Endomondo, със сигурност беше пуснал звука.

Оказа се, че това е без значение. Номерът не отговаряше.

Страховски изруга тихо, оглеждайки се за спътника си. Миг по-късно реши, че нещо трябва да се е случило. Отново посегна към телефона, но този път избра номера на познат от катедралата, млад асистент, който често заместваше колегите си.

— По това време можеш да се обаждаш само за една цел — каза мъжът.

— Ще закъсня малко. Ще ме заместиш ли на първата лекция?

— По какво?

— Методи за оптимизиране на управлението.

— Господи, Страх…

— Ще ти се отплатя.

— Как? — отговори събеседникът му. — И кога? Трябва да е някаква близка перспектива…

— Ще прошепна някоя добра дума на заместник-ректора.

— По-добре да е вик, отколкото шепот.

Не се наложи да убеждава дълго познатия си. Едва приключи разговора и хукна обратно към канала. Вятърът ставаше все по-силен, заглушавайки градския шум. Може би причината за това беше, че колкото по-навътре в гората навлизаше Кристиан, толкова повече се увеличаваше тревогата му. Беше почти сигурен, че след малко ще види някъде в храстите неподвижно просналия се Замецки.

Но се случи нещо друго. След няколко минути Страх се натъкна на Марчин, ала той вървеше небрежно по пътя с някакво момиче. Бяха в настроение, смееха се и жестикулираха.

Кристиан веднага я позна.

Какво правеше тя тук? Някъде наблизо ли живееше?

— Добро утро, господин докторе — каза Теса, когато се спряха пред него.

Страх отговори с несигурна усмивка и кратък поздрав, после посочи спортния калъф на ръката на Замецки.

— Батерията ти е паднала?

— Възможно е — отговори Мартин, издърпвайки мобилния телефон от калъфчето.

Страховски усети пронизващия поглед на момичето, което познаваше добре от лекционната зала. И което вероятно щеше да види днес около обяд. Тогава започваха лекциите по психология на управлението, които посещаваше Теса.

Докато Замецки проверяваше телефона, настана неловко мълчание.

— Вие тичате ли? — попита Страх със закъснение, осъзнавайки, че това вероятно е последният въпрос, който момичето би искало да чуе.

Тя явно се сконфузи.

— Може би някой ден ще започна — отговори. — Засега ходя. С книги.

Кристиан неволно я погледна. Не носеше нито чанта, нито книга. Отне му известно време да осъзнае, че сигурно е имала предвид аудиокниги. Сякаш за да потвърди, тя леко се усмихна и посочи слушалките, които висяха около врата й.

— Изпробвам Аудиотеката — каза тя. — Това е нова услуга на…

— Мамка му, наистина е умрял — обади се Марчин.

Вдигна поглед и осъзна, че се е намесил в разговора. Вдигна извинително ръце, а после обяви, че трябва да се прибира, защото жена му ще се тревожи. Преди някой от тях да успее да реагира, той тръгна към „Подлешна“.

Страховски предположи, че неочакваната среща и цялата ситуация са доставили голямо удоволствие на Замецки. Разбира се, на тичането следващата събота щеше да се върне към тази тема.

„Момичето явно те следи“ — със сигурност щеше да започне така.

Въпросът беше дали това е вярно? Кристиан наблюдаваше студентката, опитвайки се да прецени. Теса веднага заби поглед в земята, белейки кожата около ноктите си. На блузата й ясно се виждаха петна от пот, но беше трудно да се прецени дали са причинени от дълга разходка, или от стрес.

— Много ли аудиокниги имат? — попита Страх.

— Все повече и повече. Преди известно време имаше по две премиери на ден, после по четири…

Тя сякаш искаше да каже още нещо, така че Кристиан не се обади. В резултат на това отново увисна неудобно мълчание. Този път го прекрати Теса — и по поредните капчици пот на челото й стана ясно с какво усилие го е направила.

— За какво ще си говорим днес? — попита тя.

— Моля?

— На лекцията — поясни тя и червените петна по бузите й сякаш придобиха лилав цвят и се разпростряха към шията. — Какво ще отработваме?

Страховски прочисти гърло.

— Дюркем. По-конкретно: неговите възгледи относно психологията на тълпата.

Тя кимна, сякаш много добре знаеше за какво става въпрос. И може би наистина знаеше. Понякога Кристиан имаше впечатлението, че момичето идва на лекции само за да преговори онова, което вече е научило.

— Той пише интересни неща за колективното съзнание — подхвърли тя.

Страх се усмихна одобрително.

— Нека не изпреварваме фактите — отговори той. — Защото ще задремете на лекцията.

Кимна към изхода на парка, после бавно тръгна нататък. Теса веднага го последва.

— Той също така отделя много внимание на самоубийството — отбеляза тя.

— Така ли? Не знаех.

— Публикувал е отделен труд на тази тема. Нарича се „Самоубийство. Социологично изследване“.

Кристиан не се интересуваше особено от тази тема, но вдигна вежди с престорен интерес.

— Това е малко странно съчетание, нали? — продължи замислено Теса. — Дюркем уж се занимава с обществото и изведнъж посвещава цяла монография на индивида и това все пак се смята за социологическо проучване.

Страховски ускори темпото — и не защото му беше малко студено след бягането.

— Той твърди, че желанието да се отнеме собствения живот е резултат единствено от дисфункции в обществото, а именно от липсата на социална интеграция — продължи упорито момичето. — Според Дюркем, ако индивидът не знае мястото си в обществото, ако не знае каква е неговата роля и как да се впише в по-широка картина, започва да мисли за самоубийство.

Може би в това имаше някаква истина, но Кристиан никога не беше проучвал теориите на френския учен. Те се занимаваха основно със социология, а Страх се интересуваше от нея само най-общо.

Той никога не беше чувал за идеите на Дюркем относно самоубийството. Но може би Теса си имаше причини да говори за тях с такава охота. Погледна я, може би с твърде голямо подозрение. За щастие тя не забеляза.

За момент се зачуди дали да не се заеме с тази тема. Момичето не приличаше на някого от онези, които са готови да отнемат живота си. Наистина, тя се бореше с комплекси, но изглеждаше далеч от депресията.

Поне такова впечатление оставяше. Само че същото можеше да се каже за всеки друг, който обмисля да се самоубие. Може би това беше един от онези моменти, за които човек си спомня впоследствие и се упреква, че не е реагирал? Може би Страх не биваше да пренебрегва този разговор? Може би това беше нечут вик за помощ?

Не, той преувеличаваше. Наблюдаваше Теса почти всеки ден, не беше забелязал никакви тревожни признаци.

— Изглежда, че можете сама да водите лекцията — каза той, за да успокои малко атмосферата.

Тя отново се усмихна, но дори не вдигна поглед. След малко стигнаха бариерата, момичето се сбогува и бързо се отдалечи. Страх я наблюдаваше, все още чувайки в главата си ехото от думите, които при малко песимизъм можеха да се смятат за обезпокоителни.

Погледна колко е часът и реши, че няма смисъл да отива на „Ягелонска“. Лекцията беше започнала, колегата му вероятно вече беше отегчил студентите с анализа на Парето и тезата, че осемдесет процента от всички събития са резултат от двайсет процента от причините.

Кристиан се усмихна и реши, че добре започналият ден трябва да продължи в същия тон. Поне дотогава, докато е възможно.

Реши да вземе душ вкъщи. Ще се види със съпругата си и дъщеря си, а после ще отиде в университета.

Предполагаше, че Илона ще се радва да го види, но когато му отвори вратата, той видя ужас в очите й. Едва след малко съобрази, че можеше да очаква това — сега тя функционираше в режим на постоянна тревожност.

Всяка вилица, която лежеше на масата, можеше да извади окото на детето. Всяка розетка можеше да се окаже смъртоносна за него. Ръбът на всяка мебел беше опасен. А неочакваното позвъняване можеше да означава всичко.

— Какво е станало? — попита тя.

— Ходих да тичам.

Тя го погледна изпитателно.

— Ендорфините се освобождават на около петия километър — каза Страх. — До седмия вече имах еуфория, а след десетия стигнах до заключението, че имам най-прекрасната жена на света.

Илона поклати глава с недоверие и го остави да мине през вратата.

— Дори не искам да те питам какво си измислил на петнайсетия.

— А трябва — каза той твърдо, затваряйки вратата след себе си. — Защото тогава повече или по-малко бях дълбоко убеден, че трябва веднага да се върна у дома, ако искам да правя дива любов с жена си преди лекцията.

Той сложи ръце на бедрата й и я притисна в стената. Когато я целуна, усети, че Илона не може да спре да се усмихва. Само след миг тя го отблъсна и го подуши изразително, посочвайки към душа.

— Не сме в деветнайсети век — каза тя. — Аз не съм Жозефин, а ти не си Наполеон, който й е казал да не се мие, защото след три дни се връща от похода.

— Няма значение — каза Кристиан, без да й позволи да се освободи. — Трябва да се възползвам, докато гледката на бикините на жена ми върху сушилнята още ме възбужда.

— Предполагаш, че това скоро ще се промени?

— Гарантирам ти, че да. Когато започна да не ги различавам от гащетата на дъщеря ни — отговори той, а после отново целуна жена си.

Когато ставаше дума за секс, той можеше само да се шегува. След раждането те все още не се бяха върнали към него и не се очакваше скоро ситуацията да се промени.

Страховски бързо се изкъпа, после отиде при Илона в кухнята и се наведе над лаптопа. Дъщеря им лежеше в една от люлките. Тя спеше със съня на праведните, което беше добра промяна в сравнение с това, което правеше през повечето време.

Кристиан седна до жена си и се протегна към протеиновия пудинг, който тя беше извадила за него от хладилника. След тичане рядко имаше апетит за нещо по-нормално. Щеше да огладнее след два-три часа, вероятно насред лекцията.

Когато телефонът му издаде характерния звук, той си помисли, че по някаква причина колегата, който го замества, се нуждае от него в университета. Съобщението обаче идваше от номер, който той не знаеше.

— Кой е? — попита Илона, без да откъсва очи от лаптопа.

— Не знам.

Тя вдигна поглед точно когато Кристиан отвори есемеса. Подателят беше Теса.

Жена му промърмори нещо, виждайки изненаданото изражение на Страховски.

— Това е моя студентка — каза той.

— Тази, която идва на всички лекции?

— Теса — потвърди той.

— Откъде има номера ти?

— Нямам представа.

— Университетът вероятно не ги прави достъпни за студентите?

— Не. Разбира се, че не.

Страх беше разказал на жена си за момичето, което опасно се доближаваше до нездравословен интерес към преподавателя си. Той беше сдържан в оценките си, но Илона — ни най-малко. Тя смяташе, че у Теса се развива болезнено влечение, което далеч надхвърля обикновена симпатия или дори романтичен интерес.

Когато й разказа за срещата в Беланския парк, можеше да очаква само една реакция.

— Това вече е прекалено — каза Илона. — Момичето е обсебено.

— Може да е била там случайно.

Жена му се засмя тихо.

— „Случайност“ е просто безнадежден опит за обяснение на събитие, чиято причина не знаем — твърдо отговори тя.

Думите й отекнаха силно в главата на Кристиан.

— В този случай изобщо не пасва — добави тя. — Защото фиксацията се вижда като на длан.

— Тя просто търси някой, който…

— Който би могъл да стане обект на нейната мания.

Страх мълчеше.

— Тя ходи на всичките ти лекции, сяда най-отпред, зяпа в тебе като в картина, следи те, появява се от нищото, и сега някак се е добрала до твоя номер… Наистина не го виждаш?

— Не.

— Какво ти е написала?

Кристиан отново погледна съдържанието на есемеса.

— Че днес няма да присъства на лекцията, нещо изникнало. И че ще попълни знанията си на тема Дюркем.

Спогледаха се и се почувстваха така, сякаш внезапно над тях се бяха събрали тъмни облаци. Илона се размърда нервно и Страх отново прочете съобщението. На пръв поглед не звучеше обезпокоително, но между редовете, изглежда, имаше нещо повече.

Илона внезапно отблъсна стола и се изправи.

— Знаеш ли как ще приключи това? — попита тя.

— Петица в книжката?

Тя го погледна гневно, после отиде до машината и направи кафе.

— Тя ще те заплаши със самоубийство — каза, без да се обръща. — Просто подготвя почвата за това.

Значи не само той имаше усещането, че споменаването на Дюркем и отсъствието от лекцията бяха обезпокоителни. Разликата обаче беше, че Страх не допускаше, че Теса е способна на каквито и да било манипулации.

— Не й отговаряй — добави Илона. — Така ще бъде най-добре.

— А ако…

— Какво? Ако наистина обмисля да отнеме живота си? — прекъсна го тя. — Няма да й помогнеш по този начин. Ти си неин преподавател, а не психолог. Въпреки че може да се нуждае повече от психиатър.

Страх осъзна, че няма смисъл да продължава разговора по темата. Щеше да отиде в университета и по пътя да се увери, че всичко е наред с Теса. Пристъпи към жена си, целуна я и я прегърна отзад.

— На тебе също няма да ти е излишен — промърмори тя под носа си и посочи аметистовия череп, който стоеше до кафемашината. — Кога ще се отървеш от това?

— Трябва ли?

— Мисля, че вече се разбрахме.

— Това е последното нещо, което…

— Което ти е останало от изчезнала студентка от университета ти — довърши вместо него Илона и се обърна. — Знаеш ли какво ще се случи, ако полицията го намери у някого?