Ремигиуш Мруз
Хаштаг (25)

Теса

— Защо искаше да отнемеш живота си?

Не помнех дали този въпрос ми зададе Хенрик Май, или може би един от психолозите по време на терапевтичното лечение. Но ясно си спомнях объркването, което цареше в главата ми по онова време.

Не съм сигурна дали отговорих на този въпрос, или не. В крайна сметка, благодарение на терапевтите, разбрах каква е причината.

Исках да знача нещо. Исках да започна да съществувам. Исках да стана съвършена.

Смъртта изглеждаше чудесен начин за постигане на всичките тези цели. Името ми щеше да се появи в медиите, щях да бъда обект на многобройни разговори. Старите ми приятели от училище и студентските дни веднага щяха да започнат да ме признават — момичета, с които разменяхме само няколко думи, щяха да кажат, че се познаваме добре, че сме ходили заедно на пазаруване и купони.

Всичките ми пороци веднага биха изчезнали. След смъртта се разпада не само тялото, но и човешката посредственост. Бих спряла да бъда невзрачна, грешките ми щяха да бъдат засенчени от преувеличени достойнства.

Точно както в случая с лейди Даяна, Кенеди, Майкъл Джексън и много други, които бяха идеализирани след смъртта.

В допълнение си припомнях за всички онези музикални клипове, в които артистите се опитваха да достигнат до младите хора, борещи се с мислите за самоубийство. Често се споменават имената на онези, които са отнели живота си заради дискриминация, унижение и сексуално насилие.

Това трябваше да бъде нещо като отдаване на почит, но в крайна сметка ставаше стимул за хора като мен. То затвърждаваше убеждението ни, че ще съществуваме и след смъртта. Имената ни ще се появят в клипа на любимия ни изпълнител, а той самият ще се погрижи да бъдем запомнени.

Нямаше по-добър начин да се почувстваш важен.

Сега имах подобно усещане. Нямаше съмнение, че по някаква причина Архитектът е избрал точно мен. Само че в крайна сметка това беше оценка горе-долу със същата стойност като онази, която бих получила, ако си отнема живота. Ако сложа тези две неща на везни, никое от тях няма да натежи.

Изсъсках от болка и най-накрая отместих поглед от гроба на италианския войник. Кръвта, която се стичаше покрай ноктите ми, ме накара да осъзная какво ми е причинило болката.

Останахме пред гроба още известно време, като снимахме всяко негово кътче. Кристиан смяташе, че надписът има някакво значение и ще ни доведе до някоя следа, но аз бях по-скептично настроена.

За каква следа можеше да става въпрос? Всяка следваща следа ни беше подхвърлена от самия Архитект. Не бяхме открили нищо, което той се е опитал да скрие от нас — напротив, получавахме само това, което ни предложи той.

Напуснахме гробището по същия път, по който бяхме дошли. И отново почувствах унижение, когато минах над оградата. Освен това скъсах панталоните си.

Когато се озовах от другата страна, се почувствах като в един нещастен ден в средното училище, когато преждевременно ми дойде цикълът. Не бях подготвена. И дълго време си спомнях този момент като най-унизителния в живота ми.

— Не се притеснявай — каза Страх, вероятно чувайки звука на късащия се плат. — Не се вижда нищо.

Може би наистина не се виждаше. Бедрата ми бяха залепени едно за друго.

— Ще отскочим до вас, ще вземеш нещо…

— Не — възразих категорично. — Не искам да се връщам там.

Тръгнахме бавно към улицата, а аз се зачудих защо избягвам собствения си апартамент. Мястото, което е било моето убежище досега.

Осъзнах, че е заради Игор. Ако се озова сама в апартамента в Левандув, ще усетя реално, че съпругът ми е изчезнал. И че съдбата му е в ръцете на един побъркан.

Предпочитах да ходя със скъсани панталони.

— Ако искаш, мога и сам да отида — каза Кристиан.

— Няма нужда — отвърнах, а после посочих към телефона, от който преди малко Страх изглеждаше напълно погълнат. — Има ли нещо?

— Не много. Мажена Молса е изчезнала в началото на април две хиляди и дванайсета. Преди това е работила в компания, занимаваща се с тежка промишленост.

— Някаква връзка с „Реимвест“? Или изобщо с финансовия сектор?

— На пръв поглед не виждам нищо. Компанията е влязла в няколко конфликта, но главно с правителството.

— Защо?

— Отнася се главно за превишаване на нормите на емисии, някакви нормативни глупости.

Със сигурност не бяха глупости, но запазих това мнение за себе си. По време на една от срещите ни на гарите се съгласихме, че имаме различия в подхода си към опазването на околната среда. Страх подценяваше въпроса, а аз мислех, че този термин е неточен, защото става въпрос всъщност не за защитата на майката природа, а на бъдещите поколения. Затова трябва да говорим за защита на хората, а не на околната среда. Кристиан обаче не го виждаше по този начин.

— Освен това е имало обвинения за нарушения на трудовото законодателство — добави той.

— Нищо, което би било полезно за нас?

Той потвърди с леко кимване.

— Когато местните медии се заинтересували, сътрудниците с охота се разприказвали. По думите им всичко било безупречно, така че вероятно тук няма никаква връзка с Молса.

— Провери ли профилите й в социалните мрежи?

— Още не, ей сега…

Той млъкна, спря на ръба на гората и ме хвана за ръката. Сякаш от ръката му право до сърцето ми през вените премина импулс. Не можех да кажа дали е приятен, или напротив.

— Какво става?

— Виж — отвърна той, пусна ръката ми и посочи към входа на гробището.

Точно пред него стоеше полицейска кола с включена сигнализация, в момента от нея излизаха двама полицаи. Огледаха се с подозрение, изключиха сирената и се приближиха до входната врата.

Приказваха си нещо, докато се опитваха да отворят портата.

— По дяволите… — процедих. — Какво правят тук?

Страх отстъпи леко назад.

— Нямам представа.

— Те могат да объркат всичко — казах аз, чувствайки как ми става горещо. — Ако Архитекта ги види…

Знаех, че няма нужда да довършвам. Кристиан беше напълно наясно с инструкциите, които бях получила. И той разбираше, както и аз, че всяка заплаха от страна на похитителя трябва да се приема сериозно.

— Тук са случайно — каза Страх.

— Няма значение. Сам виждаш как изглежда.

Гласът ми започна да трепери и горещата вълна ставаше все по-непоносима. Знаех, че потните петна ще се появят първо под мишниците, после върху корема и гърба, а накрая и по-надолу.

Тези двама полицаи можеха да провалят всички шансове да се спаси Игор.

— И това не е никаква случайност — добавих тихо. — Идваме тук заради туитовете, а след това се появява и полицията?

Накрая откъснах поглед от полицаите и се съсредоточих върху утихналия Кристиан. Имах чувството, че е по-притеснен от мен, макар че се опитваше да го скрие на всяка цена.

— Мислиш ли, че следят хаштага? — попита той.

— Как иначе ще го обясниш?

— Може би те държат под око.

— Мен? Защо да ме следят?

Страх си пое дълбоко дъх и се обърна към мен. Едва когато погледна право в очите ми, видях искреното безпокойство на лицето му. Познавах го достатъчно добре, за не може да го скрие от мен.

— Някой от семейството на Игор може да е съобщил за изчезването му — каза той. — И в такъв случай със сигурност биха те потърсили.

— Първо биха се обадили. Биха се свързали с мен.

Боях се, че той ще продължи да настоява за тази версия, но вероятно осъзна, че е безсмислена.

— Сигурно следят туитовете с хаштага, няма друго обяснение — добавих. — Само че как изобщо са попаднали на тези следа?

— Някой може да е забелязал туита на Роговска.

Тази възможност излагаше Игор на непосредствена опасност. Още повече че полицаите не оставяха впечатление, че ще се откажат само защото портата е заключена.

— Какво ще правим? — попитах.

— Да изчакаме. Нека видим какво търсят.

— Това, което и ние — казах без колебание. — Гробът на този италиански войник.

— Би трябвало да познават тази околност. Аз се натъкнах на нея само защото някога съм виждал надписа.

Отстъпихме малко и застанахме до старите дървета, с които беше пълно в парка „Белански“. Облегнах се на масивен, покрит с мъх дънер и затворих очи.

— Ако службите наистина се бяха заинтересували от появата на туит от Анета, досега щяха да са изпратили група от спецчастите — обадих се. — Мога да си представя мозъчния щурм, след като Архитекта ни даде информация за войника, гробището и датата.

— Ако е така, това е добре.

Вдишах дълбоко, но се чувствах така, сякаш вдишвам само градския смог.

— Те действат, независимо от теб — продължи Страх. — В нищо не си се провинила.

— Да, но за да има това някакво значение, ще трябва да го обясня на Архитекта.

— Ще имаш възможност.

Отворих очи и го погледнах въпросително.

— Сигурен съм в това — добави той. — Преди да направи нещо на Игор, той ще се свърже.

— Откъде тази увереност?

— От убеждението, че този човек се нуждае от внимание, постоянно да се шуми около него. Той не се фокусира върху факта на постигане на целта си, а върху начина, по който го прави.

Не бях толкова сигурна. Струваше ми се, че си имаме работа по-скоро с психопатични черти на характера, каращи този човек да преследва мисия, която според него е историческа.

— Процесна ориентация — добави Страх. — Reengineering като при Хамър и Чампи.

— Това е наистина безнадеждно сравнение.

— Давам си сметка.

— Ако трябва, по-добре да беше прибягнал до Маккормак.

— Дейностите на фирмата са всъщност процеси?

Кимнах и при други обстоятелства можех да си позволя лека усмивка. Но се чувствах толкова претоварена с всичко, което се случваше, че дори сравненията, разбрани само от някогашната отличничка на Страх, не можеха да оправят настроението ми.

През цялото време в главата ми звучаха думите на лекарката от Беланската болница. И не можех да се отърва от мисълта, че никога повече няма да видя Игор.

Знаех, че тази лудост някога ще свърши. И бях също толкова сигурна, че тогава ще се озова в различен свят. Без моя съпруг. Може би дори и без себе си, защото ще бъда изгубена някъде в миналото, което се бе оказало една голяма лъжа.

Наблюдавахме с Кристиан полицаите, които изглеждаха все по-нервни и очакваха с нетърпение някого. Замълчах за малко, въпреки че в мислите ми вървеше оживен вътрешен монолог.

— През цялото време се чудя за едно… — казах най-накрая.

— Какво?

— Какво прави Архитекта с хората, които е отвлякъл?

Страх пъхна ръце в джобовете си и се наведе.

— Предполагаме, че и останалите е отвлякъл?

— Да.

— И на какво се основаваме при изграждането на тази теория?

— На KISS.

Кристиан вдигна вежди.

— Keep it simple, stupid^[1] — добавих небрежно, без да свалям очи от униформените.

Сигурна бях, че Кристиан помни този принцип. Срещаше се неведнъж по време на лекции на теми, свързани с планирането в организацията.

Сравнението беше също толкова валидно, колкото и това с процесната ориентация, но поне не се налагаше да обяснявам нищо.

За мен изглеждаше очевидно, че в действията на Архитекта трябва да търсим най-простите причини. За него беше важно, че тези, които използват хаштага, трябва да се смятат за изчезнали, а не за мъртви. Дори и да е убил някого от тях, той не беше дал никакви доказателства за това.

Но защо правеше това? Беше затворил тези хора някъде, държеше ги там години наред, промиваше мозъците им, променяше психиката им? Създаваше собствена армия?

Не можех да се отърва от подобни мисли. По някаква причина този сценарий ми се струваше най-вероятен. И той се връзваше с чувството за мисия, което подозирах у Архитекта.

— Някой дойде — каза Страх.

Веднага насочих вниманието си върху полицаите. И двамата се изпънаха като струни, когато пред полицейската кола спря черен фолксваген пасат. От него излязоха двама мъже, единият с костюм, другият също с цивилно облекло, но не толкова официално.

Размениха няколко думи с полицаите и всички влязоха в гробището. Подозирах, че мъжът с костюма е представител на италианското посолство.

Гледахме как с бърза крачка минават между гробовете.

— Те знаят точно къде отиват — отбеляза Кристиан.

Това наистина беше така. След известно време спряха пред надгробния камък с надпис Salvatore Fabro. Мъжът с широка дреха се огледа, сякаш подозираше, че ги наблюдават.

Вече не можехме да имаме съмнения, че и друг, освен нас е започнал да следи туитовете.

— Да се махаме оттук — предложи Страх. — Вече знаем всичко.

— Но…

— Ако останем тук, само ще създадем проблеми. За себе си и за Игор.

След като постави така нещата, нямах намерение да споря. Влязохме в гората и заобиколихме гробището в посока на близко паркираната октавия.

Помолих Страх да ме заведе в Кей Еф Си. Исках да се спася от натрапливите мисли, чувствайки, че ако не отпочина малко, напълно ще изключа. Обилната поръчка в американската верига за бързо хранене щеше да помогне. Поне на теория.

По пътя към апартамента на Кристиан се чудехме откога службите са се включили в случая, колко знаят и дали са наясно, че всичко е започнало от мен.

От един есемес. Пратка в автомат, която можех просто да не взема.

Не намерихме отговор на нито един от въпросите. Оказа се, обаче, че всъщност не се налага.

Скоро след връщането ни в апартамента на Страх пуснахме новините по НСИ. На екрана се появи червена информационна лента. На нея имаше надпис, който от самото начало се бях бояла, че ще видя.

НАМЕРЕНИ СА ОСТАНКИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛА ЖЕНА

— Страх… — изстенах аз, застанала пред телевизора.

Кристиан беше точно зад мен. Той се загледа в екрана толкова шокиран, колкото и аз. Никой от нас не си правеше илюзии, че това може да е съвпадение.

— По неофициална информация, до която нашият редакционен екип е успял да се добере, жената е била служител в една от варшавските корпорации, чието изчезване е съобщено през април две хиляди и дванайсета.

Почувствах как краката ми омекват.

— Помолихме за коментар на говорителя на главното управление на полицията, но досега не сме получили отговор — продължи журналистът. — Но от източници, близки до полицията, знаем, че трупът е открит близо до парка „Белански“.

Отстъпих крачка назад, сякаш телевизорът внезапно е станал източник на радиация.

— Намирал се е в един от гробовете на Италианското войнишко гробище. Според нашия репортер е в напреднало състояние на разлагане.

Спомних си занемарения гроб и сухите листа върху него. Старият гроб, непосещаван от никого, беше идеалното място да се скрие труп.

— В момента на мястото работят криминалисти, които проучват всички следи. По непотвърдена още информация полицията вече има заподозрян.

Обърнах се към Страх, който стоеше неподвижен, а устата му леко се беше отворила. Виждайки погледа ми, той се сепна и седна на облегалката на фотьойла.

— На гроба са били намерени пресни пръстови отпечатъци — добави журналистът. — НСИ успя да получи потвърждение, че са на лице, срещу което вече е образувано производство.

Последното изречение на журналиста беше като светкавица. В един момент всичко наоколо се озари и аз разбрах кое беше онова, което до момента оставаше неизказано.

— Полицията казва, че случаят е свързан с други случаи на изчезвания и отвличания. В апартамента на заподозрения е намерен предмет, принадлежащ на една от жертвите.

Аметистовият череп. С пръстовите ми отпечатъци.

Това беше първият, но не и единствен елемент от по-големия пъзел. Имаше още много от тях.

Моят апартамент. Връзката с Патриция Спорняк чрез университета. Слуховете за връзка с преподавател, а после смъртта на съпругата и дъщеря му. Изчезналият ми съпруг. Лекарят, който ме е лекувал. Местата, където се бях появявала напоследък. И фактът, че от известно време следя този проклет хаштаг в Туитър.

— Господи… — казах. — Прецакана съм.