Ремигиуш Мруз
Хаштаг (32)

Теса

Бианчи публикува своите постове посред нощ, а системата на Wordpress веднага ме информира, че някой е поставил линкове към моя блог. Така че отидох на сайта на журналиста веднага след като се появиха откровенията му.

Беше около три и петнайсет, когато приключих с четенето. Застинала, с очи, вперени в монитора, усещайки как нощната тишина се сгъстява, прилепва към мен и не ме оставя да се движа. Светът отвън изглеждаше не толкова спящ, колкото изчезнал.

Необходимо ми беше известно време, за да се съвзема. Станах, опирайки се на кухненската маса, и влязох в стаята с треперещи крака. Този път събудих Страх много по-деликатно, отколкото преди, като сложих ръка на рамото му.

Той бавно отвори очи, после трепна, сякаш е видял призрак.

— Какво става? — промърмори, надигайки се.

— Грешала съм, Страх.

— Какво? В какво?

— Тоест не съм сигурна дали… — млъкнах и поклатих глава. Изчаках малко, за да се овладея. — Може би съм права за мотивите, но… Боже, не съм видяла поне половината от нещата, свързани с всичко това. Има много повече жертви. Много, много повече.

Кристиан направи крачка към мен и усетих неприятната миризма на никотин.

— За какво говориш?

— Един от журналистите в НСИ откри връзката — отроних. — И това надхвърля човешките разбирания.

На всичкото отгоре Бианчи беше убеден, че пише за мен. От гледна точка на целия свят аз бях Архитекта.

Макар че журналистът не използваше този термин. Беше избрал много по-подходящ.

Страх стоеше пред мен, оставяйки впечатлението, че иска да хване ръцете ми и да ме разтърси, докато не му казах за какво става дума.

— Този човек е чудовище — казах аз. — Обикновена твар, която…

Млъкнах, когато Кристиан хвана ръцете ми.

— Не, не обикновена — поправих се. — Това е най-проклетата твар, която можеш да си представиш.

Докосването на ръката му накара сърцето ми да спре да блъска като чук. Трябваше да си отдръпна ръцете, да направя крачка назад и да се успокоя. Вместо това пристъпих към Кристиан. Това беше деликатен сигнал, но се оказа достатъчен за него, за да ме приближи и да ме прегърне.

Скрих се в ръцете му за момент, изпитвайки ирационалната надежда, че по този начин познатата ми реалност ще престане да съществува и заедно с нея ще изчезнат всичките ми проблеми.

Сложих глава на рамото на Кристиан и затворих очи. Усещането за блаженство продължи само част от секундата, защото веднага се замислих какво означават за Игор откритията на Бианчи.

Измъкнах се рязко и се обърнах, без да поглеждам Страх. Подех темата отново едва когато седнахме в кухнята и събудих лаптопа от дрямката му.

— Достатъчно е било да се анализират датите — казах. — И да се провери дали някой е изчезнал в останалите дати, които съответстват на ключа.

Кристиан сложи лакти на масата и облегна брадичката си.

— Защото винаги трябва да има ключ — казах аз. — Освен това всеки сериен убиец трябва да остави следа, която става свързваща част за убийства. Нещо, благодарение на което може да се разпознае работата му.

Страх ме гледаше със съмнение.

— Всеки от тях иска действията му да бъдат оценени по някакъв начин.

— Това е доста трудно в едно нормално общество.

— По-скоро да — признах. — Но те не го виждат по този начин. Повечето от тях имат егоистична природа, която не се подхранва с нищо друго, освен самохвалството.

— Нещо не виждам много да се хвалят — каза Кристиан.

— Ще престанеш ли?

— Нищо не правя.

Реших, че ще е най-добре да игнорирам тези скептични коментари и да се съсредоточа върху това, което е важно.

— И откъде е увереността на Бианчи, че изобщо става въпрос за сериен убиец? — добави Страх.

— От списъка с жертвите, до които е стигнал.

Едва сега усетих, че имам цялото внимание на Кристиан. Поех си дъх и несъзнателно заех същата поза като него. По някаква причина се почувствах малко по-уверена, което не се случваше често. Може би защото знаех неща, които Кристиан не знаеше.

— Убиецът трябва да се е подготвял от години, защото дейността му е останала напълно незабелязана — продължих. — Въпреки всичко, което е направил, никой не се е сетил, че той стои зад всичките тези изчезвания.

— Може би не е изпитвал нужда да се хвали.

— Изпитвал е, както всеки друг — възразих аз, въоръжена със знанието от статията на Бианчи. — Всичките изпитват интензивни емоции, които винаги водят до един и същ резултат.

— Какъв?

— Потребността да се покажат пред света — казах без колебание. Звярът от Манчестър, Тревър Харди, е заловен, защото накрая се похвалил на брат си за едно от убийствата. Двама дегенерати от същия град, Иън Брейди и Майра Хиндли, са хванати, защото не могли да се сдържат да не посещават гробовете на жертвите. И такива примери има много.

— Значи той се е разкрил през туитовете?

— Не точно. С туитовете само е привлякъл вниманието към себе си, разкрил се е като свързващо звено между всички убийства.

— Тоест?

— Датите, които е избрал.

— Да, това вече го каза, но…

— Някои убиват определени хора, други по определен начин, на определено място, а очевидно има такива, за които е важна датата. Те работят например веднъж в годината.

— Само че тези дати не съвпадат. Различават се дори не с дни, а е месеци.

— Ето защо през годините никой не ги е свързал помежду им — признах, неволно приближавайки се до Страх. — Ако беше убивал само на първи януари, вероятно още преди години щяха да са му лепнали прякор Новогодишния убиец или нещо такова.

Подозирах, че медиите биха намерили нещо по-оригинално. Аз обаче се бях изчерпала творчески след „грозното пате“.

Страх не коментираше, а аз погледнах към списъка с имена и фамилии в бележника. Време е да стигна до същността, реших.

— Патриция Спорняк е изчезнала на дванайсети декември две хиляди и осма — прочетох.

— А Замецки повече от година по-късно.

Потвърдих с бързо кимване.

— По-точно на трийсет и първи декември две хиляди и девета — уточних. — Знаехме за тези две жертви, защото се появиха туитовете. Но не знаехме, че между тях има още една.

Кристиан се намръщи, все по-заинтригуван.

— Татяна Боршченко, единайсети януари две хиляди и девета — обясних. — След това имаме февруари следващата година и Анета Роговска.

— Чакай. Тази Боршченко…

— Също е свързана с манифеста на Архитекта — довърших вместо Страх, тъй като знаех какво точно има предвид. — Тя е украинка, дошла в Полша няколко месеца по-рано. И по всичко личи, че е планирала да се заеме с най-старата професия на света. Била е от момичетата, които са насилвани да проституират.

— Ексклузивна компаньонка?

— И така може да се нарече — потвърдих. — Мисля, че самата тя се е определяла като sugar babe. Имала е няколко редовни партньори, sugar daddies, които са се грижели за нея, и в замяна на това тя им е дарявала близост. По-скоро физическа, отколкото емоционална.

— Значи смяташ, че това е поредната критика за това какво правят парите?

— Така изглежда.

— Кой е съобщил за изчезването й?

— Там е работата, че никой. Същото е и в още няколко случая, поради което е било трудно да се съпоставят датите. Някои просто са липсвали.

— Как е стигнал до това Бианчи?

— В края на краищата един от приятелите на Татяна се притеснил, че няма контакт с нея. Полицията разпитала партньорите й, не намерила нищо подозрително и решила, че Боршченко се е върнала в родината си.

Страх прокара ръка през косата си и се изправи. Нави ръкавите си, сякаш искаше да каже, че е готов за работа.

— Добре — каза. — После през декември две хиляди и девета изчезва Замецки. Кой е след това?

— Анета Роговска на двайсет и осми февруари следващата година. Поне така изглеждаше, докато не се оказа, че някой е изчезнал през януари.

— Кой?

— Зджислав Ратайчик, местен предприемач от Подкарпатие. Той основал малка фирма, всъщност един вид колцентър, предоставящ услуги на други субекти. Наемал хора без договор, не плащал осигуровки, не плащал данъци, създавал проблеми за всички служители, а накрая не им платил и заплатите. Изчезнал малко след като всичко се разпаднало, затова било решено, че просто е избягал.

— Критика на експлоатацията на труда?

— Точно — потвърдих.

Ако не ме лъжеше паметта, Ратайчик беше изчезнал горе-долу по време на първата сериозна криза между мен и Кристиан. Малко след устния изпит, от който си излязох доста демонстративно.

В същото време Архитекта вече здравата е работел. Трябва да е бил планирал всичко, което ще се случи в бъдеще, и вече да е следвал извратения си план.

Почувствах неприятни тръпки.

— През тази година не е изчезнал никой друг — добавих. — Нито пък през следващата…

Страх знаеше какво имам предвид. В началото на две хиляди и единайсета загинаха жена му и дъщеря му. Спомнях си това време идеално, то беше свързано с един от най-трудните периоди в живота ми.

Отначало със Страх рязко се отдръпнахме един от друг, а после с още по-голяма решителност се опитахме да върнем нещата обратно. След като беше изключен от университета, се срещахме още по-често, съкращавахме разстоянието помежду си и правехме всичко, което не биваше да правим.

В крайна сметка това доведе до скандали на Кристиан със съпругата му. Всичко излезе на светло, Илона разкри връзката. След яростен скандал тя беше взела дъщеря си и бе избягала от апартамента. Влязла в колата, пренебрегвайки факта, че по-рано е пила. Не отчела също, че емоциите не й позволяват да мисли логично.

Кристиан се втурнал след нея, за което по-късно си плати с обвинения от страна на полицията. Съседите станали свидетели на скандал около колата и според тях Страх не прикрепил с предпазен колан бебешкото кресло на задната седалка. За това той по-късно щеше да отговаря пред съда, но благодарение на добрия му адвокат успя да му се размине.

От правна гледна точка нямаше съмнение кой е виновен всъщност. Илона беше навлязла в насрещното движение, шофьорът на другата кола не бе имал време да реагира.

В морално отношение обаче други двама души бяха виновни. Аз и Страх. Ние убихме жена му и дъщеря му.

Не помня много подробности от този труден период, но за мен това не будеше никакво съмнение.

— Илона и Луиза не пасват — каза Кристиан.

— Датата пасва…

— Все още не си казала защо датите са важни — отбеляза той.

Прав беше, но първо исках да му покажа всички жертви. Следващата беше бивш чейнджаджия, дребен измамник от Прага, извършвал машинации на пазара на предвоенните варшавски компании. Беше изчезнал на деветнайсети март, месец след смъртта на Илона и Луиза.

Следващата жертва беше от същата година. Следите й се губеха на осемнайсети април. Изглежда, че в този период е била най-бурната дейност на Архитекта. И би могло да се предположи, че това е резултат от някакво събитие в живота му, нещо, което го е накарало да изпадне в ярост, но истината беше различна.

Ставаше въпрос за дати. И след като представих всички жертви на Страх, накрая можех да му кажа и защо датите са значими.

— Ключът беше апсидата — казах.

— В какъв смисъл?

— Речников.

Той ме погледна нетърпеливо.

— Освен църковното значение той има и второ, макар и рядко използвано. Астрономическо.

— А по-конкретно?

— Това е най-далечната или най-близката точка в орбитата на някакво небесно тяло.

Кристиан изглеждаше така, сякаш съм навлязла в територия, където не може да се ориентира.

— Например най-отдалечената точка на Луната от Земята.

— Апогей.

Значи все пак знаеше нещо.

— Точно така — потвърдих. — А другата апсида е перигей. Моментът, в който нашият спътник се приближава най-много до планетата. Тогава е така наречената супер луна, хората имат проблеми със съня, а според някои тогава се случват и други явления на Земята. По-малко научните тези се отнасят до ускоряването на раждането, причиняването на силни емоции и така нататък.

— Да, да. От време на време говорят за това в медиите.

— Всяко такова явление си има своето име — продължих. — Януарското е пълноледие, февруарското пълносветие, мартенското пълнобурие, а…

— Достатъчно за това — каза Страх. — Искаш да кажеш, че тези хора са изчезнали по време на супер луната. По време на перигея?

Кимнах.

— Всички дати съвпадат — казах. — И анализирайки всички останали, Бианчи е успял да достигне до следващите жертви. Всяка следваща апсида означава нова жертва.

Кристиан не попита колко такива явления е имало от две хиляди и осма насам. Може би не му и трябваше да знае, защото отговорът би смразил кръвта във вените му. Погледнах го, неспособна да спра да мисля за това, че човек, който убива толкова много хора, трябва да е изключителен садист, жесток и деградирал.

Това обаче нямаше нищо общо с лицето, което описваше в статията си Бианчи. Той ми бе дал прякора Селена, използвайки името на гръцката богиня и олицетворение на Луната.

Кой обаче беше истинският извършител? В каква степен беше изкривена психиката му? Какво го беше довело до такава лудост? И наистина ли беше такова деградирало чудовище, каквото изглеждаше от броя на убийствата? И ако е така, защо близките му не са забелязали това?

Исках да знам отговорите на всички тези въпроси. Но не ме оставяше на мира и въпросът как функционира той в обществото. Нали би трябвало да има семейство, приятели, съпруга или любовница, може би деца.

Само че такива хора са майстори на камуфлажа. Подобно на Денис Рейдър, печално известния душегубец от Уичита, който беше председател на енорийския съвет и имаше съпруга и две деца.

Никой от тях не е имал представа какви ги е вършил. В списъка на жертвите му имаше десет души, включително и малки деца. Той ги връзвал, измъчвал ги, душил ги до безсъзнание и после ги свестявал. След като най-накрая им отнемел живота, мастурбирал над трупа.

А после се връщал вкъщи, целувал жена си и четял на децата приказки преди лягане.

Дали Архитекта не е толкова деградирал? Като се имаше предвид какво беше направил последните години, отговорът изглеждаше очевиден.

Когато Страх най-накрая осъзна мащабите на престъпленията на този човек, започнахме да мислим по въпроса заедно. Докато се усетим, минаха няколко часа, и Кристиан получи есемес с информация за доставката на пратката в автомата.

Макар че ставаше дума за поръчка, която бяхме направили в един от онлайн магазините, съобщението предизвика у мен безпокойство.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попитах.

— Не — каза Кристиан без колебание. — Но иначе тук ще умрем от глад.

Изпратих го до вратата и той се обърна към мен, сякаш очакваше да го целуна. Със сигурност преувеличавах, но ми хрумна, че ако остана достатъчно дълго тук, може би в някой момент това няма да е толкова абсурден сценарий.

— Внимавай — казах аз.

— Трафикът е малък. Никой няма да ме види по това време.

— Дано.

— Спокойно — каза той с тон, който познавах добре. — Ще внимавам.

Отвори вратата и ме погледна още веднъж по начин, който би трябвало да е ободрителен.

— Никой няма да те намери тук — увери ме той. — Скоро ще се върна.

Може би беше заради увереността в гласа му или заради убедеността в погледа му, но повярвах, че наистина ще стане така.

След един час обаче започнах да се изнервям.

След два изпитах дълбоко безпокойство.

Когато часовете станаха четири, вече бях сигурна, че нещо се е случило.