Лизелоте Велскопф-Хенрих
Харка — синът на вожда (4)

ВРАЖДЕБНИ СЪСЕДИ

Втори ден Мечата орда продължаваше пътя си все на юг. Харка седеше върху игривия си пъстър жребец. Той постоянно шареше с поглед по околността. Най-много се взираше обаче на юг, по посока на новите ловни райони, където се надяваха да намерят бизони и отново да утолят глада си. Не разговаряха. Всеки беше зает със собствените си мисли и наблюдения. Високо горе в небесата кръжеше граблива птица. Към пладне Хавандшита и Матотаупа насочиха колоната надясно, тоест на юг, и под искрящите снежни корони, блеснали ослепително на слънцето, на хоризонта изплуваха очертанията на далечните Скалисти планини.

Когато този ден слънцето се скри, бяха преминали разстояние от петдесет и седем километра. Мъжете, жените и децата не се интересуваха от красотата на червеното огнено кълбо, което още веднъж обля небето и прерията със своите лъчи, преди да се скрие зад хоризонта. Те потреперваха леко от студа, който се спусна заедно с тъмнината, и жените и момичетата вършеха работата си по-бързо и по-сръчно от всеки друг път, опъвайки тридесетте шатри, които обещаваха защита на уморените тела.

Момчетата и момичетата заспаха веднага в своите завивки и се събудиха едва когато слънцето се зададе на изток с подновена пищност. И тази нощ бяха лагерували край едно малко поточе. На сутринта се оказа, че наблизо има две удобни за къпане места. Жените и девойките се отправиха към едното, мъжете и момчетата — към другото. Харка съжаляваше много, че нивото на водата, дори и сега, през пролетта, беше все още толкова ниско, че не можеше да се плува. През лятото този поток навярно съвсем пресъхваше. Момчето легна в средата на реката, започна да се въргаля и да се пръска с по-малкия Харпстена. След банята децата се изтриха с пясък и натъркаха телата си с меча мас; от това кожата ставаше мека и нечувствйтелна към слънчевите лъчи, вятъра и студа. Тази сутрин във всяка типи раздадоха вълчо месо за закуска; не беше вкусно, но по-добре, отколкото нищо.

След закуската до тръгване остана още малко време. Баба Унчида седеше край огнището и разпределяше билките, които беше събрала край потока. Харка и сестра му Уинона следяха работата й. Бабата обясняваше на децата целебните билки: тези — казваше тя — били добри да се слагат върху отворени рани онези обаче служели за лекуване на заздравяващи рани. Уинона слушаше много внимателно, защото иска ше някога да стене също така уважавана лечителка каквато беше баба й. Харка проявяваше по-малко търпение. Той попита Унчида дали смята, че има опасност ловците на Мечата орда да получат скоро рани и да имат нужда от нейните лечебни билки.

— Ти четеш мислите ми, Харка Убиецо на вълци — отвърна майката на Матотаупа. — Ние отиваме там, където сльнцето стои на пладне. Там обаче живеят хората на пани, които са враждебни на дакота. Те също искат да ловят бизони и ако се срещнем с тях, нашите мъже ще трябва да се бият.

— Земята на дакота се простира до една голяма река, ми е казвал татко, и затова пани нямат право да я преминават!

— Така казват вождовете и бойците на дакота. Главатарите и бойците на пани обаче мислят другояче за границите на ловните райони.

Унчида искаше да каже още нещо, ала прекъсна мислите си, защото в шатрата влезе майката на децата. Тя беше възбудена и съобщи, че съгледвачите са открили следи — чужди следи от стъпки край бивака. Толкова беше научила тя, повече нищо не знаеше.

Миг след това Харка изскочи от шатрата. Искаше да чуе повече за откритите следи.

Той видя Матотаупа и Летния дъжд, застанали пред шатрата на заклинателя, сякаш се канеха да влязат при Хавандшита. Двамата мъже се бяха спрели непосредствено пред Заклинателската типи. Летния дъжд увешаваше нещо Матотаупа. Изглеждаше, че той иска да спечели вожда за своето мнение, преди още да започнат съвещанието със заклинателя. Двамата мъже явно не можеха да стигнат до едно мнение. Най-после те прекъснаха разговора си, влязоха заедно в Заклинателската типи и се скриха от погледа на Харка.

Момчето се спря насред път, разсъждавайки дали да се върне обратно в бащината шатра, или да потърси Четан, или да намери някой от Младите кучета. В същия миг бе му отнета възможността да реши каквото и да било, защото неочаквано Четан се изправи пред него.

— Какво стоиш тука като бизон, изгубил стадото си? — попита той момчето.

— Те се съвещават в шатрата на Хавандшита.

— Знаеш ли за какво?

— За откритите следи — отвърна Харка.

— И ти какво мислиш?

— Нашите съгледвачи са открили следи. Какво мога да мисля, аз по това, след като още не съм видял самите следи? Трябва най-напред да ги видя, пък след това да започна да разсъждавам.

— Хау. Да ти покажа ли следите?

— Да! — Цялото тяло на Харка се напъна като тетива на лък под ръката на опитен боец. Тогава ела. Четан побягна заедно с Харка към прерията. Шонка стоеше пред башината си осиротяла тапи и прослели двамата с поглед.

Четан и Харка нямаше нужда да тачат много. На около триста метра от бивака се издигаше един от плоските хълмове, с каквито беше покрита цялата прерия и на един от неговите склонове, в малка вдлъбнатинка между това и следващото възвишеше можеше да се види едва от следите, която Четан искаше да покаже на Харка. Четан чакаше да чуе какво ще каже момчето. Харка разглежда мястото дълго и внимателно. Знаеше, че го наблюдават изпитателно.

— Стръковете отново са се поизправили малко — каза най-после той, — но съвсем малко, тъй като повечето са изсъхнали и повехнали от вятъра. Тук в тревата е лежал човек и той е внимавал, защото почти не е оставил следа при лягането и при ставането си. Все пак на ставане навярно е направил по-рязко движение.

— Край стръкчето трева в пясъка е останала следа от пръсти. Следата е неясна, не е от боси крака, а от пръсти, обути в мокасини. Тази следа е прясна, очертанията и са ясни. Съгледвачът е станал в края на нощта. Той е бил червенокож. Може би е искал или е трябвало да се оттегли бързо. Вие не го ли видяхте?

— Не — отвърна Четан с потиснат, почти гузен, приглушен глас, — не сме видели нито него, нито другаря му. Възможно е дори да не са били само двама, а трима души, но ние не сме ги видели. Изглежда, те са се промъкнали покрай нас чак до лагера и когато намерихме една следа и забързахме назад, те също са се отдръпнали. Отново са минали покрай нас, без да ги видим, и аз вярвам, че и те не са ни видели. Възможно е обаче някой от тях да е видял нашите следи, така, както ние видяхме техните, и ние просто сме минали едни край други.

— Това наистина е смешно и не ви прави много чест! Значи, ние не знаем от кое племе са непознатите червенокожи?

— Не, не знаем, ала непознатите бойци трябва да са видели, че нашият бивак е на дакота.

— Харка продължи да разглежда следата замислен.

— Може да са били дакота, дошли на разузнаване, или чейени.

— Дакота или чейени, или пани, ала ние не знаем какви.

— Наблюдаваме ли сега тези непознати съгледвачи?

— Следите им се прекъсват и ние не можем да ги последваме без старателно търсене. Това изисква много време. Затова моят баща отиде в бивака да се съветва с нашия боен вожд. Междувременно съгледвачите, които смениха Летния дъжд, Шонка и мене са долу на юг и оглеждат околността дали не се мярка нещо подозрително. Но те още не са имали възможност да ни пратят нови съобщения.

— Ако непознатите съгледвачи са от някое племе на дакота, те биха дошли открито в нашите типи още щом са видели, че ние сме дакота — продължи гласно разсъжденията си Харка.

Племето дакота — думата означава „Седемте огнени съвета“ — се дели на седем големи клона, които от своя страна също се разпадат на многобройни групи и малки групички според изискванията на ловджийския живот. Мечата орда се числеше към живеещите в западните райони тетон-дакота, и то към групата на оглала.

— Дори и да са били дакота, те може би са искали да съобщят за нас на своя главатар, преди да ни се по кажат.

Харка отвърна:

— Не вярвам подобно нещо. Може би са били пани.

— Хората на пани са койоти и страхливи прерийни кучета! — рече презрително Четан. — Те живеят край голямата река Лаплата. Как биха се осмелили да проникнат толкова далеко на север в ловните райони на племето дакота!

— Може би те също са гладни.

— Тъй като ние досега не сме намерили бизони, бизоновите стада трябва да са надолу край Лаплата и в такъв случай хората на пани трябва да имат достатъчно месо.

— Откъде знаеш това? За бизоните не съществува никакво „трябва“. Кой може да им заповядва на тях?

— Гладът, който заповядва и на нас. Но за какво спорим ние с тебе? Следите не ни дават достатъчно данни. Аз не знам много, ти също не знаеш много. Може би съвсем скоро ще излезе наяве кой е бил на прав път в предположенията си. Защото едно е сигурно: чуждите бойци са били тук съвсем доскоро.

— Те не са дошли на кон, а пеша, следователно и сега още не са далеко оттук, дори и да тичат с все сили.

Харка млъкна, защото видя баща си да излиза с Летния дъжд от Заклинателската шатра. Вождът извика двама бойци — Старата антилопа и Гарвана — и отиде заедно с тях и Летния дъжд към своята типи. Така Харка също щеше да има възможност да чуе предстоящото съвещание. Той имаше право да остава всякога в бащината шатра, освен ако нарочно го отпратеха.

И той изостави Четан, изтича бързо край шатрата на вожда, за да не направи много силно впечатление, и се вмъкна вътре през отвора на шатрата, преди още бойците да влязат. Мина в дъното на шатрата и седна до майка си, баба си, братчето и сестричето.

Матотаупа влезе заедно с тримата бойци. Вождът не откри някакво официално съвещание. Мъжете само напълниха късите си лули, както правеха в случай на кратко допитване.

— Вие знаете в какво се състои работата — започна Матотаупа. — Ние всички предполагаме, че това са били пани, дошли на разузнаване. Щом тия лаещи псета, които си врат носа навсякъде, са някъде край нас, те ще ни нападнат.

— От това само ще си разбият носовете, а скалповете им скоро ще увиснат на нашите прътове! — каза самонадеяно Старата антилопа.

Матотаупа хвърли към него укорителен поглед, защото не беше прието ползуващият се с най-малко уважение в групата на съвещаващите се пръв да отговори вожда. Старата антилопа сведе засрамено очи към земята.

— Ние трябва да бъдем готови за бой — заговори Гарвана. — Може би тия смърдящи плъхове ще се нахвърлят да ни захапят още преди ние да сме изровили бойната секира според обичая на дедите ни. Щом се мотаят из нашите ловни райони, те знаят, че и ние ще пуснем стрелата си срещу всеки от тях, когото забележим.

— Така е — потвърди Старата антилопа. — Щом се натъкнем на пани, ще трябва да говорят не езиците, а стрелите и копията ни. Но аз питам теб, вожде Матотаупа: тук, в този лагер, ли ще чакаме, докато дойде врагът, или ще продължим пътя си?

— Ще продължим! — извика ядно Гарвана. — Нима не се намираме в ловните райони на дакота? Нима ще се скрием в миша дупка от неколцина нахални койоти, преди изобщо още да знаем дали те са тук? Нима така постъпват Синовете на Великата мечка?

Старата антилопа сбърчи чело.

— Ти говориш прибързано, Гарване. А какво казва заклинателят Матотаупа? Ти говори с него.

— Да — потвърди вождът, — Летния дъжд и аз говорихме с Хавандшита. Той ни съветва да продължим пътя си и да изпратим повече съгледвачи.

— А какво смяташ ти самият, Матотаупа? Ако продължим, жените и децата ни могат да бъдат нападнати по-лесно, отколкото в шатрите.

Летния дъжд взе думата:

— Ние сме достатъчно бойци, за да можем да браним жените и децата. Не ме сдържа да накажем пани, щом като са толкова нахални да идват в нашите райони. Да продължим пътя си!

Мнението се наложи. Всички горяха от желание да защитят правото си без никакви задръжки и да дадат на пани един урок, щом те се осмелят да се вестят пред тях.

— Значи, продължаваме! — заключи Матотаупа.

Старата антилопа излезе вън от шатрата, за да възвести като глашатай на всички какво решение бяха взели. През това време Матотаупа избра шестима съгледвачи, трима на коне, за да могат да развият възможната най-голяма бързина, и трима пешаци, които лесно можеха да се крият. Пеша трябваше да излязат на разузнаване Летния дъжд, Четан и Шонка. Гарвана, най-големият му син и един друг боец се отправиха на път на коне.

Унчида сви първото чергило. Веднага след това жените започнаха да прибират останалите типи. Дроздовете, постоянни спътници на конските стада, се разхвърчаха, когато момчетата и момичетата доведоха конете. Заедно с другите трима съгледвачи, които вече бяха изпратени да сменят предишните, сега деветима мъже и момци бяха изпратени на разузнаване. При тежкото положение, в което се намираха, техният брой беше твърде голям.

Скоро след като чергилото на първата шатра бе заплющяло на вятъра, целият керван отново се отправи на път. Преселниците бяха обзети от невъобразимо напрежение. Всеки боец беше извадил по две-три стрели от колчана си и ги държеше на снопче в ръка, за да може веднага да ги постави, щом се появеше врагът. От време на време някой развяваше метателното си оръжие, представляващо извита, завързана за краищата гъвкава върбова пръчка, в примката беше захванат яйцеобразен камък. Един удар с тази бойна тояга беше убийствен, ако улучеше главата на неприятеля.

Харка държеше ловните си стрели в колчана. Бойни стрели, с кука на края, той още нямаше. Не би било и редно да се преструва, че може да се бие като възрастен боец. Но той беше решил да го стори, ако враг се приближеше дотолкова, че да застраши жените и децата. Момчето яздеше отстрани на колоната близо до майка си и сестра си. Беше се наложило двете да яхнат един кон.

Колоната пътува едва половин час, когато прозвучаха първите предупредителни викове на съгледвачите. Бяха се уговорили като предупредителен сигнал да издадат няколко звуци от песента на дрозда, които нямаше да направят впечатление на врага. Ала съгледвачите не се съобразиха с уговорката. Това беше знак, че сега бързината им се беше сторила по-важна, отколкото предпазливостта. Предупредителните сигнали все повече се приближаваха. Съгледвачите явно бързаха да се върнат към кервана. Харка се ослушваше напрегнато и при това поглеждаше към баща си, гордия боен вожд, яхнал коня, отличаваш се от всички останали по перата си от боен орел. Матотаупа трябваше да даде заповед какво да се предприеме. Никой вече не се съмняваше, че им предстои бой.

Пръв от връщащите се съгледвачи се показа Летния дъжд. Той се появи върху едно малко възвишение; по държането му можеше да се заключи, че е силно запъхтян. Той явно беше тичал с все сили. По движенията на ръцете му всички разбраха заплашващата ги опасност. Група от над шестдесет пани на коне се приближаваха, явно с войнствени намерения. Веднага след като Летния дъжд предаде нямото си съобщение, наоколо още веднъж се разнесоха предупредителните викове на съгледвачите. Всички изпратени на разузнаване мъже и младежи се връщаха — пешаците тичайки, ездачите — в бърз галоп, за да се присъединят към колоната на бойците и преселниците. Там сега имаше най-голяма нужда от тях.

Харка наостри слух, когато дочу нов шум. Той беше още много далечен, ала се приближаваше и съвсем ясно беше предизвикан от бързото препускане на ездачи. Оповестеният от съгледвачите неприятел вече се приближаваше!

По заповед на вожда жените взеха всички деца от плазовете на конете при себе си и откачиха плазовете. По-добре да изгубят имуществото заедно с шатрите, отколкото живота си. Без багажа жените също се превръщаха заедно с децата в случай на опасност в бързо подвижни ездачки. Изсушеното бизоново месо, както и сушените корени и горските плодове, които представляваха техните запаси в случай на нужда, жените носеха със себе си в кожени торбички.

Предвещаващият опасност шум от неприятелските ездачи се приближаваше с невъобразима скорост. По ливадите мустангите можеха да развиват пълната си бързина. Харка, който стоеше край жените и децата, беше вперил напрегнато очи на запад. Оттам се носеше шумът на приближаващите се в бърз галоп конници. Неприятелските ездачи се появиха върху билото на един хълм, подредени в редица. Харка също можа да ги забележи, макар да бяха твърде далеч и да се виждаха в перспектива съвсем дребни и още неясни. Неимоверно зорките и опитни очи на ловците обаче забелязаха как чуждите бойци изправиха конете си на задните им крака и размахаха заплашително копията си. Те все още бяха твърде далеч, за да могат да ги обстрелват със стрели.

Тогава се случи нето страшно и ужасяващо. Изплюшя гръм, какъвто Харка никога в живота си не беше чувал. Майката на Харка се хвана за гърдите и направи движение, сякаш щеше да падне, юздата се изплъзна от ръцете й. Харка насочи своя кон край животното, върху което седяха майка му и сестра му, и понечи да подкрепи майка си. В този миг разбра, че тя се отпусна в ръцете му мъртва и с изцъклени очи.

Той едва успя да я задържи, ала се напрегна. Скочи, прехвърли лявата си ръка през юздата на своя кон и после с голямо усилие отпусна мъртвата си майка на тревата. И ето тя лежеше пред него и макар че момчето разполагаше само с частица от секундата, за да погледне майка си, лежаща така край него, нейният образ се запечата за цял живот в сърцето му. От гърдите й се проточи тънка червена ивица кръв. Съразмерното й, още младо лице, беше съвсем бледо.

Уинона извика силно и понечи също да слезе от коня, ала Харка я принуди да остане там и да върви редом с жените. Той сам отново скочи върху своя жребец. Очите му горяха и бяха сухи. Чу се още един изстрел, същият като първия, и Харка долови някакво свистене. В същия миг Летния дъжд изрева: — Мацаваки, мацаваки!

Това означаваше „тайнствено желязо“ и Харка се изплаши, ала в същото време бе обзет от безмерно и ужасно озлобление, задето враговете бяха убили майка му. Той погледна към баща си и останалите бойци, които трябваше да отмъстят за неговата майка.

Междувременно неприятелят се беше приближил на един хвърлей стрела. Ездачите се готвеха да се хвърлят в бой. Мъжете на Мечата орда също се бяха изравнили в една редица. Всяка страна можеше лесно да огледа и преброи противната. Дакота стояха с четиридесет и двама бойци срещу шестдесет и седемте бойци на пани.

Мъжете на Мечата орда трябваше да внимават да не се поддадат на надмощието на врага в предстоящия бой.

Харка гледаше втренчено групата на неприятеля. Бойците на пани в този миг бяха облечени също като мъжете на дакота, когато отиват на бой — само с набедреник. Разтритата им с мас кожа блестеше на слънцето. Червената украса, която говореше за бойното им настроение, разкриваше лицата им. За разлика от дългите коси на дакота техните черепи бяха гладко обръснати. Само на темето на всеки пани подскачаше предизвикателно скалповият кичур. Някои от вражеските ездачи изопнаха лъковете си и сложиха стрели, други отново размахаха заплашително копията си.

Харка потърси главатаря на неприятеля и бързо го разпозна по снопчето орлови пера, което той носеше в косата си, и по опасното оръжие, с което беше убил майката на Харка. То беше една дълга цев с голяма дървена дръжка и Харка видя как вражеският главатар натъпка нещо с една пръчка в цевта. Сега момчето виждаше за първи път огнестрелно оръжие, пушка, която се пълнеше откъм дулото.

В отговор на изстрела на водача на пани Матотаупа изкрещя резкия боен зов на дакота: „Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!“

Всички бойци на Мечата орда подеха неговия вик, така че ревът раздвижи спокойния въздух над прерията, както ураган раздвижва водата. Неприятелите отвърнаха, крещейки, и виковете им се блъснаха един в друг. Стадото кучета лаеше и подсилваше обшия шум.

— Вие, кучета от племето на пани! — извика Летния дъжд и гласът му се извиси над неясните крясъци. — Не си мислете, че можете да ни изплашите с вашето мацаваки! Страхливци и крастави койоти! Убийци на жени! Приближете се! Ние ще ви покажем как се бият мъже!

— Вие, мръсни оглала! — отвърна предизвикателно главатарят на пани. — Вървете си, откъдето сте дошли, или ние ще ви покажем обратния път! Вашите плитки ще украсяват нашите трофейни прътове и вие ще се напъхате по дупките си, скимтейки като малки прерийни кучета.

След това от двете страни отнаво се понесе бойният зов, с който всеки сам искаше да си вдъхне сила и да сплаши другия.

Главатарят на пани беше сложил нов куршум в цевта и се канеше да вдигне пушката до бузата си. В този миг Матотаупа се хвърли с жребеца си напред във вихрен галоп направо срещу врага.

Всички разбираха, че най-напред трябваше да бъде обезвредено страшното и тайнствено оръжие на неприятелския главатар, с което той от такава далечина можеше да убива човек. Ако се удадеше да го пленят, успехът щеше да бъде огромен. Всички гледаха с най-голямо напрежение към Матотаупа. Препускайки напред, вождът размаха копието си, преди още пани да успее да стреля.

Копието улучи вожда на пани в рамото. Улученият загуби равновесие и пушката падна от ръцете ту. Той сам едва не се просна по гръб. Един притекъл се ездач го подкрепи. Матотаупа продължаваше устрема си напред, за да довърши победата си. Старата антилопа, Гарвана и най-големият му син се втурнаха към него. От другата страна неколцина пани се приближиха до своя главатар, за да бранят него и скъпоценното му оръжие. От това ездаческите редици се разбъркаха. Летния дъжд схвана веднага това положение и го използва. Той нахлу заедно с неколцина бойци през образувалите се празнини в редицата на врага и нападна пани откъм гърба. Събори с украсената си с пера стрела един неприятел от коня и тържествуващият вик на дакота възвести тази победа.

Междувременно двамата вождове и свитите им се бяха сблъскали и се биеха сред крясъци и викове. Антилопата беше вдигнал от земята падналата от ръцете на пани пушка. Ала не знаеше как се използува това оръжие. То му се стори неудобна сопа и той отново го захвърли.

Харка не пропускаше из очи нито едно движение в бъркотията на боя. Видя как опасното и така силно мразено от него оръжие на главатаря на пани падна отново в тревата. Мустангите на бойците го газеха с копита. С бързо решение момчето хвърли повода на своя жребец на Унчида и се смъкна от мустанга си. Притича приведен към биещите се. Никой не го спря. Промъкна се между копитата на ядно тъпчещите в безреда коне, опръскани целите от кръвта на сражаващите се ездачи Нечие копито го удари над лакъта, ала сред Голямата си възбуда той надви болката и вдигна пушката от земята. Тя беше много по-тежка, отколкото той предполагаше. Ремък нямаше. Той я сграбчи под ръка и избяга заедно с нея, както не беше бягал никога през живота си. Скочи върху коня си и нададе силен подигравателен победен зов. В същия миг притисна коня с пети, така че той с дълъг скок се хвърли в галон и се понесе през прерията. Харка си даде много добре сметка, че сега той трябваше със своята плячка да се превърне в цел на нападението на неприятелските бойци. Именно към това се и стремеше; искаше по този начин да накара врага да предприеме отделни самостоятелни акции и да го обезсили.

Яздейки, Харка забеляза, че Хавандшита, а заедно с него керванът на жените и децата се бяха раздвижили Плазовете с прътовете на шатрите, чергилата, дрехите, посъдите и сечивата си те бяха оставили върху тревата. Една част от кучетата се навъртаха край товара, с надежда да намерят нещо за ядене, а останалите тичаха заедно с жените и децата.

Харка изкрещя още веднъж, за да предизвика врага, и вдигна плячката си нависоко, така че всички да я видят. Ядовит възглас и после многогласен прегракнал рев откъм редиците на пани потвърдиха, че те го бяха забелязали. Стрели профучаха подире му. Умело, като истински боец, той се наклони на обратната към врага страна на коня си, за да запази тялото си. Стрелите профучаха над гърба на коня. Харка успя да стигне до един хълм и се прикри там, за да се ослуша и за да хване по-добре пушката, която почти се беше изплъзнала от ръцете му. Долови вече ударите от копитата на ездачите, тръгнали подире му. Прецени, че преследвачите му са шестима или седмина души. С един вик той насърчи жребеца си да се впусне отново напред. Животното беше много бързо и подчинявайки се на инстинкта си, побягна далеч от виковете и боя. Момчето беше съвсем лек ездач и затова препускаше върху жребеца с отпусната юзда през прерията. Конят беше издал глава напред; ноздрите му бяха широко разтворени, въздушното течение развяваше гривата и опашката му. Харка се притисна до врата му. Когато извърна глава назад, видя преследвачите си на билото на хълма. Те крещяха от ярост, двама дори отново опънаха стрелите си, ала момчето вече беше избягало твърде много напред, за да могат да го улучат. За бързо препускащия кон триста и петдесетте метра бяха съвсем незначително разстояние. Украсените с пера вестители на смъртта се забиваха със своите острия и куки в тревата, без да постигнат целта си. Харка се изправи и вдигна още веднъж пушката, за да се подиграе на преследвачите си. В този миг тя изгърмя, без малкият дакота да усети как беше предизвикал изстрела. От сътресението и от силната изненада я пусна на земята. Ала въздействието на изстрела беше голямо. Преследвачите му помислиха, че той умее да си служи с тайнственото оръжие на техния главатар, и изчезнаха веднага от хълма. Харка смушка коня си и го насочи обратно, за да вземе пушката. Нямаше нужда да слиза на земята. Увисна с крак в примката, захваната за крака на мустанга, и вдигна пушката от тревата, без да забавя препускането на коня. Изправи се гордо върху гърба на животното и възлезе с него на билото на възвишението, откъдето преди малко бяха изчезнали преследвачите му.

Оттук обгърна още веднъж с поглед полесражението. Жените и децата бяха отминали заедно с Хавандшита далеко напред и вече не ги грозеше опасност, освен ако бойците на пани излезеха победители над дакота.

Бойците продължаваха да се бият в пълно безредие. Главатарят на пани лежеше мъртъв на земята. Матотаупа беше си взел отново копието и се мъчеше да отстрани един разбеснял се неприятел, който не му даваше възможност да докосне още веднъж с острието на копието си мъртвия главатар според индианските бойни обичаи. Заедно с група бойци Летния дъжд беше хвърлил в пълен безпорядък и изтикал назад лявото крило на бойците на пани. Дясното им крило обаче все още имаше надмощие и затова повечето мъже на Мечата орда се устремиха натам, за да подсилят своя фланг.

Харка изрева с цяло гърло и насочи пушката заплашително по посока на ожесточено сражаващите се противници. Бойците на пани, които познаваха въздействието на вълшебното оръжие, отново бяха обзети от ужас и ярост. Някои побягнаха, други се хвърлиха към Харка. Това облекчи донякъде положението на застрашените дакота и те се възползуваха, за да се нахвърлят с нови сили върху врага. Междувременно Матотаупа беше успял, сражавайки се за трупа на убития главатар да победи с копието и другия си най-силен противник и нададе ликуващ мощен победен вик. Това сплаши отново неприятеля. Останали без главатар, те се биеха разпръснато и все по-голям брой от тях търсеха спасение в бягството.

Бойците на дакота се хвърлиха безредно подир тях, докато бойната свирка на вожда им ги подкани да се спуснат в подредени редици подир бягащия неприятел.

Харка бързо схвана новосъздаденото положение. Ала веднага трябваше да помисли за себе си, защото преследвачите му, които бяха взели на прицел него и плячката му, се приближаваха. Този път момчето възприе нова тактика. Отначало то беше се отдалечило навътре в прерията, за да отклони част от неприятеля и да го изтегли от центъра на полесражението. Сега той препусна към групата на дакота, предвождана от Матотаупа, и потърси там закрила. Хората му посрещнаха него и плячката му с ликуващи възгласи. Бойците го обградиха. Неколцина извърнаха конете си, за да спрат четиримата му преследвачи.

Сега вече дакота бяха сигурни в победата си и съпротивата на пани съвсем отслабна. Дори и последните, които бяха продължили да се бият, сега побягнаха. Оттегляйки се, те пуснаха стрелите си към бързо препускащите подир тях дакота.

Групата им все повече се разпръскваше и най-после и последният жив пани изчезна от хоризонта.

Разнесе се ниският звук на бойната свирка на вожда Матотаупа, който свикваше бойците си да се подредят.

Пръснатите бойци започнаха бързо да се връщат. Всички заобиколиха главатаря на пани, който лежеше в тревата. Матотаупа го беше убил с един удар на копието си. Мъжете на Мечата орда размахаха оръжията си и с нови викове освободиха сърцата си от възбудата след боя.

Откъм юг колоната на жените и мъжете, предвождана от Хавандшита, пое обратно към бойното поле, където товарите им лежаха още в тревата. Малко посъди се бяха изпочупили, два пръта, върху които опъваха шатрите, се бяха счупили, но инак жените намериха всичко, както си го бяха оставили. Неколцина мъже помолиха жените да превържат раните им. Превързаха с навлажнено лико само онези от раните, които кървяха, опасно. По-леките бойците оставиха открити, та кръвта да се съсири по-бързо и те да завехнат от само себе си. Кракът на Матотаупа беше силно одран с нож. Унчида го превърза. На рамото на Летния дъжд зееше лоша рана; нечие копие беше разкъсало мускула и засегнало костта. Боецът трябваше да отиде при Хавандшита, заклинателя. Макар да не разбираше от вътрешни болести, за външни наранявания старецът беше прекрасен лечител и веднага му се удаде да намести засегнатата раменна кост. Докато оправяха ръката му, Летния дъжд беше стиснал здраво зъби, като се стараеше дори да не разкриви лице, та камо ли да издаде съвсем недостоен за един боец вик на болка. Хавандшита извика Унчида и тя донесе стиска лечебни билки, които беше събрала сутринта. Сложиха билките под превръзката върху разкъсаното месо. Пребледнял, но без да се олюлява, Летния дъжд се отправи към коня си, твърд като ранен бизон. Унчида му подаде да пийне глътка вода от един кожен мех. Четан и Шонка също бяха ранени. Една профучала стрела беше одрала кожата на ръката на Четан над мишницата, а Шонка бе получил силен удар с бойна тояга, който едва не му беше разбил черепа. Двамата младежи се бяха сражавали храб-ро и всеки знаеше, че сега позорът им, задето бяха изо-ставили поста си през нощта по време на нападението на вълците, вече беше заличен. Харка разтри и раздвижи силно ръката си, която някакъв кон беше ритнал с копитото си. От удара ръката силно го болеше, но Харка все пак беше доволен, че още може да я движи.

Мечата орда беше претърпяла и загуба на бойци. Четирима души бяха паднали в боя — двама млади и двама по-възрастни бойци — чиито жени и деца сега бяха осиротели. Майките, съпругите и децата плачеха. Кожените завивки, в които щяха да увият мъртъвците, вече бяха приготвени.

Раздялата беше кратка, защото бойците от Мечата орда бързаха да се изтеглят от района на полесражението. Искаха да се възползват от победата и веднага да продължат пътя си напред.

Харка, Уинона и Харпстена стояха с Унчида край мъртвата си майка. Големите очи на Уинона потъмняха и трите деца с мъка се сдържаха да не паднат разплакани над майка си, отнета им завинаги от един-едннствен залутан куршум. Главатарят на пани сигурно беше искал да убие някой боец със своето вълшебно оръжие, което сега се намираше у Харка и беше станало негова плячка, но се беше целил лошо. Сега майка им беше мъртва и децата я виждаха за последен път, преди и нея да загърнат в сетната завивка и да я оставят там вечният вятър да я превърне на прах, за да не могат вълците да изровят трупа й от гроба и да го разкъсат. Унчида галеше нежно Уинона по главата и детето се притисна до хълбока на баба си. Двете момчета се бяха хванали за ръка. Всички искаха да почувствуват, че занапред щяха да си бъдат още по-близки един на друг, защото бяха преживели заедно борбата и мъката. Най-после Унчида положи внимателно майката в завивката от бизонова кожа и запъна трупа. Харка се извърна и зарея поглед в далечината. Нещо го задуши в гърлото, ала той не помръдна дори с клепки. Само който го познаваше добре, можеше да разбере, че той на драго сърце би се отказал от всичката слава и от всичката плячка, която бе спечелил в този бой, само да може да съживи наново майка си. А само Унчида го познаваше толкова добре, че да може да разбере това. И когато отново се обърна с лице към групата, Харка се втренчи именно в нейните очи и с този единствен поглед даде воля на цялата си болка. Унчида споделяше суровата сдържаност на момчето. Тя не даде да се разбере нито с един жест, нито с една дума, че знае какво става в душата му. Само очите й му казаха, че го разбират. Харка обгърна с поглед и Уинона, малката си сестричка, която така много приличаше на майка им и която от този ден той щеше да обича с още по-силна братска обич, отколкото досега. Но и това никой не биваше да узнае, дори и самата Унчида, освен ако тя все пак не го беше отгатнала със своите дълбоки чувства и мисли. Когато Харка отново се присъедини към своите връстници — Младите кучета, — всички го посрещнаха с възторжени възгласи, задето се беше държал като боец и дори бе взел плячка. Летния дъжд, Гарвана и Старата антилопа също го обсипаха с похвали. Но както в сърцето на момче го се смесваха радостта от победата с мъката, така и у всички членове на Мечата орда възторгът от победата постепенно отново се преля в загрижените мисли за бъдещето. Никой не можеше да каже какво щеше да последва след това първо сблъскване с хората на панн и дали те наистина щяха да успеят да се установят в прериите, които занапред щяха да им станат родина.

Матотаупа отново разпрати съгледвачи на всички посоки. После Мечата орда продължи похода си към голямата река Лаплата. Прерията, през която яздеха сега, беше много високо разположена и със суров климат. По кафявите поля все още се виждаха отделни петна сняг. Надлъж и шир нямаше нито едно дърво, нито един храст. Вятърът се носеше, неспиран от нищо. Когато се свечери, слънчевата светлина бързо угасна. На небосклона блеснаха безброй звезди.

Бурна и студена беше тази нощ, през която отново разпънаха шатрите край една малка рекичка. Всеки побърза да се свие в своята типи. Само постовите, разпратени в широк кръг около бивака, трябваше да останат на открито.

Конете също бяха много уморени като хората и щом утолиха поне малко глада си, се скупчиха един до друг, за да се стоплят с телата си. Някои легнаха на земята. Кучетата продължаваха да душат гладни, но сега вече от яденето на хората не оставаше почти нищо и затова по-предприемчивите излязоха на лов в тъмната нощна прерия. Няколко койота, излаяли недалеч от лагера, побързаха да се отдалечат.

Харка седеше заедно с Унчида, Харпстена и Уинона в дъното на шатрата, както бяха седели сутринта на този бурен ден. В никоя шатра не бяха запалили огън. Димът можеше да издаде на неприятеля мястото на бивака на километри далеч.

Децата на вожда бяха преуморени и тъжни. Сега, вечерта, в шатрата майката им липсваше много повече, отколкото през деня по време на похода, и те чувствуваха силно празнотата. Никое не изпитваше желание да си легне. Преди да заспят, те се страхуваха от тази вечер, въпреки че бяха преуморени, и Унчида не ги насили. Тя тихичко поде жалната песен на оплаквачките. Напевът беше изпълнен с мъка, ала децата все пак искаха да го слушат. Гласът на Унчида преливаше от толкова много смелост и обич и децата така се чувстваха защитени край нея!

Отвън нахлуха в шатрата съвсем други звуци. Те изпълниха помещението и се смесиха с тъжната песен на Унчида. По покритата с трева земя между шатрите равномерно тъпчеха крака, женски гласове пееха монотонна песен. По-младите жени на племето танцуваха край пресните скалпове на убитите пани. Това не беше победен танц, а заклинание. Индианците смятаха, че не са победили неприятеля, докато не се умири духът му. С танца и песента си около скалповете жените трябваше да вселят мир в духовете на неприятелите.

Това и децата знаеха.

Харка, който седеше заедно с по-малките си братче и сестричка край Унчида в тъмната шатра, беше сложил плячкосаното мацаваки напреко върху коленете си и го опипваше. Той мразеше това оръжие, което беше убило майка му и в същото време се чувствуваше свързан с него. Това оръжие трябваше отново да поправи злото, което беше нанесло. С това оръжие той щеше да отмъсти за своята майка. Щеше да убива с него пани. Мъжете с голите черепи и с дръзко стърчащите на върха кичури коса не му се струваха хора. Дакота бяха хора, така си мислеше той. А всички пани бяха все вълци, които те трябваше да убиват.

Харка не искаше да чака да стане боец. Не можеше да чака толкова много години. Той беше взел плячка мацаваки, то принадлежеше нему. Той трябваше да открие тайната на това оръжие и да се научи да борави с него. Кой можеше да му помогне в това? Никой от техния бивак. Дори и баща му не знаеше да си служи с него… Докато Харка размишляваше така, Уинона беше склонила главица върху скута на Унчида, сякаш искаше така да спи. Ала не спеше.

Навън жените продължаваха да танцуват и да пеят. Обредните танци се играят с часове наред.

Матотаупа не беше в своята типи. Може би още обсъждаше заедно с Хавандшита и Летния дъжд дали Мечата орда да продължи пътя си на другия ден и в каква посока.

Стана късно и Харпстена и Уинона най-сетне заспаха. Когато вождът се върна в своята шатра, той завари само Харка буден. Момчето проследи баща си с поглед. На влизане вождът беше оставил чергилата на входа леко открехнати, така че тънък лунен лъч падаше вътре в шатрата. Матотаупа седна сам край незапаленото огнище, натъпка късата си лула и запуши.

Най-после вдигна поглед към Харка. Момчето продължаваше да седи на същото място в дъното на шатрата, беше изправило глава и все още държеше мацаваки напряко върху коленете си. Стойката му беше някак вдървена.

Бащата му кимна да се приближи. Харка остави оръжието съвсем внимателно на пода, защото никога не можеше да бъде сигурен кога то пак ще изгърми ненадейно както по-рано. После пристъпи към баща си.

— Ти днес действува бързо, решително и правилно — похвали вождът най-големия си син.

Харка прие признанието с радост, но и с някаква нова, непривична досега за него сериозност.

— Мацаваки е твоя плячка — продължи вождът.

— Да.

Момчето почувствува гордост. Думите на бащата можеха да означават само едно-че той, Харка, има право да запази оръжието.

— Ти гръмна с него по време на боя.

— Не, то само гръмна — призна Харка истината.

— Това е магия.

— Възможно е, татко. А може би ние просто не умеем да си служим с това оръжие. Ще трябва да намерим някой боец, който умее, та ако ще би и сто дни да яздим, докато намерим такъв учен мъж. Татанка-Йотанка, великият заклинател на племето дакота, сигурно знае тайната на тези оръжия.

— Може и така да е. Ала сега аз искам да те помоля да помислиш върху нещо друго. Вече е късна нощ, но ти все пак трябва да помислиш за това. Или си много уморен?

— Не съм много уморен.

— Харка се окопити.

— Когато едно момче стане на твоите години, Харка Убиецо на вълци, според обичая то трябва да принесе жертва на Великото заклинание.

— Да, татко.

Харка познаваше много добре обичая, за който говореше баща му. Всички по-възрастни другари на момчето вече бяха принесли такава жертва. Харка беше свидетел как Четан, израсъл отрано като твърдо и смело момче, на единадесет години трябваше да принесе в жертва своето любимо куче. Той го беше сторил, без окото му да мигне. Ала Харка знаеше, че Четан беше понесъл много тежко тази жертва, защото обичаше много кучето си. Когато обаче животното лежеше мъртво в една от пещерите на Черните хълмове и хората на племето го чествуваха като вакан, Четан превъзмогна болката си не само външно, но и вътрешно. Всички се гордееха с Четан и Четан сам беше много доволен. За себе си Харка всякога беше вярвал, че ще може да принесе подобна жертва също така спокойно и в края на краищата и със същата вътрешна готовност както по-възрастният си другар. В това отношение Харка никога не се беше съмнявал в себе си.

Ала когато сега отговори на въпроса на баща си с „да“, дълбоко в душата си той се стресна. Тялото му беше преуморено, макар че той не го призна, а и чувствата и мислите му бяха се отпуснали от напрежението и възбудата по време на боя, от мъката по майката. Вътрешно той бе разкъсван от болка и радост от постигнатата победа. Вече беше късно и тъмно и за него би било най-приятно да спеше сега като по-малките си братче и сестриче и да го оставят на спокойствие. Ала той предугаждаше, че баща му иска да му довери нещо именно сега и все още не можеше да разбере защо.

— Твърдокаменни Харка — продължи Матотаупа, — всяко момче жертвува нещо, което му е скъпо, и когато го пожертвува, това е вече подвиг. Ти се би много добре и по този начин помогна на нас, мъжете, ще съумееш да намериш сили и да принесеш жертва, мисля аз.

— Да, татко.

Харка произнесе това „да“ отново звучно и ясно, ала вътрешно силно се измъчваше и главата му започна да бучи.

— Какво ти е най-скъпо, Харка?

— Конят ми, татко.

— От коня ние имаме нужда сега, не можем да се лишим от него. Какво друго ти е също много скъпо, Твърдокаменни Харка?

— Този път Харка се замисля напрегнато. И вече свикна с мисълта, че няма да му се размине именно през тази нощ да пожертвува още нещо.

— Моята плячка ми е скъпа — каза най-после колебливо той. — Оръжието, което уби майка ми и с което аз искам да убивам пани, щом се науча да си служа с него.

— Ще бъде добре да предадеш тайнственото оръжие на Великото заклинание.

Харка преглътна и мина доста време, докато попита:

— По какъв начин, татко?

— Като го предадеш в шатрата на заклинателя.

— Нима ти искаш това от мене, татко?

— Аз не го искам. Питам само: имаш ли сили да надвиеш себе си?

Харка се почувствува изпълнен с гордост.

— Имам сили.

Той се изправи решително, изпълнен с упорство и огорчение. По държането му можеше да се предположи също, че се страхува да не започне да съжалява за взетото решение. Грабна пушката и бързо излезе от бащината типи. Бащата не го задържа.

Когато излезе на открито, момчето видя жените все още да танцуват около забодените на прътовете пресни скалпове. Те не бяха цели, а само малко кожа с кичур коса на върха, полюшваща се от вятъра. Между тях бяха и двата скалпа, плячкосани от Матотаупа — скалповете на главатаря на пани и на неговия най-силен боец.

Харка мина край танцуващите към Заклинателската типи. Щатрата беше затворена, ала той влезе, без да се двоуми.

В шатрата също беше тъмно. С влизането на Харка вътре нахлу и вятърът и отвред се разтракаха разни вещи, които висяха закачени на змийски кожи и бизонови жили. Момчето се спря близо до входа. Нещо в дъното се раздвижи и сянката на слабия, стар Хавандшита излезе напред.

Харка му подаде пушката.

— Това е, което аз, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, принасям в жертва на Великото заклинание — каза той твърдо и сякаш с желание всичко да се свърши по-бързо, Аз казах.

Старият заклинател пое оръжието.

— Това е добре. То принадлежи на Заклинателската шатра, хау.

Харка не изчака да чуе дали Хавандшита ще каже още нешо. Извърна се бързо назад и излезе от шатрата.

Навън жените все още танцуваха. Приличаха на призраци.

Харка не се върна веднага обратно в бащината типи. Изтича към стадото коне. Приятелят му Четан, който беше само леко ранен, трябваше да бъде на пост по това време. Отдалеч вълците виеха срещу изгряващия месец.

Харка се присъедини към Четан и погали жребеца, който не стана нужда да пожертвува, тъй като животното беше необходимо на племето. Конят допря меките си ноздри до бузата на своя млад господар.

Харка не каза нищо, Четан също не каза нищо. И Ала Харка размишляваше. Коня си той не пожертвува, защото сега имаха належаща нужда от него. Плячката си трябваше да пожертвува, ала тя беше оръжие, оръжие, от което врагът се страхуваше. Нима от нея също нямаха нужда? И какво щеше да прави старецът в Заклинателската шатра с нея? Защо той беше настоял да я получи веднага, още през тази нощ, преди Харка да намери някаква възможност да се запознае с нейното устройство? Понякога Харка забелязваше, че в главата му се пораждаха мисли, които го отличаваха от другите момчета и от мъжете. Понякога той се страхуваше или изпитваше едва ли не отвращение сам от себе си, ала не можеше да се откаже да разсъждава и да пита. Какво правеше сега старият заклинател с оръжието? Умееше ли да си служи с него, знаеше ли тайната му? В такъв случай той би имал право над него, защото никой друг не познаваше тайната му. Или може би всяка тайна трябваше да се предаде на Великото заклинание, което мъжът в Заклинателската шатра познаваше най-добре? Ала оръжието беше в ръцете на главатаря на пани, той си беше служил с него, макар че не беше заклинател.

Харка все още не можеше сам да намери отговор на тези въпроси, ала не му се искаше и да ги сподели е Четан. Въпросите дълбаеха в душата му като червей в дърво. Той не беше дал на драго сърце пушката и може би тук се криеше грешката му. Ала той не можеше да се примири с тази грешка. Много по-приятно би му било да задържи оръжието. Той искаше да стане боец, който с помощта на мацаваки щеше да умее да стреля много по-надалеч, да улучва и да убива на много по-голямо разстояние, отколкото всички мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Със смъртта на майка му това желание се беше врязало в душата му с неотменима сила. Той беше плячкосал това мацаваки, той, едно момче! Но тъй като сега беше длъжен да предаде оръжието, у него залегна силното желание да се сдобие с друго мацаваки, когато и да било, по какъвто и да било начин. Дни и нощи той щеше да размишлява как да се сдобие отново с мацаваки.

В такова настроение Харка се отдалечи мълчаливо от своя приятел и коня си и се върна в бащината шатра.

Бащата отново похвали Харка, задето не само се бе сражавал храбро, а и дето беше принесъл жертвата. Ала Харка посрещна тази похвала много по-безразлично, отколкото всяка предишна добра дума на баща си. Ако наистина добре размислеше, баща му сигурно не беше стигнал сам до мисълта, че Харка трябва да принесе тази жертва. Не, Матотаупа сам никога не би помислил да отнеме плячката на сина си. Това можеше да бъде само идея на стария заклинател.

Харка се загърна в завивките си. И по време на съня върху челото му остана врязана една бръчка.