Лизелоте Велскопф-Хенрих
Харка — синът на вожда (11)

ТРУДНО РЕШЕНИЕ

Докато Харка дебнеше навътре в шатрата, той видя и чу мъжете да вършат неща, които никога досега не беше виждал и чувал. От петимата гости от бивака, които бяха дошли при Матотаупа, Старата антилопа се държеше най-странно. Той стоеше между огнището и чергилото на стената с разкрачени крака и наведено напред тяло и се олюляваше. Изглеждаше, сякаш всеки миг може да падне. Ту отпускаше тежестта на тялото си върху пръстите, ту върху петите. При това той започна да се смее невъздържано. Смехът му кънтеше в шатрата, от ъглите на устните му се стичаше слюнка. Той се държеше така, като че виждаше на пода нещо, което никой друг не забелязваше, сочеше с пръст към огнището и непрекъснато крещеше сред невъздържания си смях:

— Мечката, мечката! Ето я мечката, седи в огъня и си топли лапите! Топли си лапите! Не я ли виждате?

Изведнъж Старата антилопа престана да се смее. Гласът му стана плачевен и накрая той се разрева.

— Тя си топли лапите о, нашата мечка, а вие искате да й изядете лапите, пу за вас, да и изядете лапите, на голямата добра мечка … нима не я виждате?!

На земята до Старата антилопа лежеше най-старият от Гарвановите братя Той беше затворил очи и хъркаше силно. В този миг баща му. Гарвана, повърна, така че цялата шатра се размириса. Той дори никак не се срамуваше да повръща върху постилките от бизонова кожа, вместо да излезе край потока! Харка по знаваше обичая на бойците да се надпреварват да ядат сурови кучешки дробове, за да изпитат кой би могъл да погълне най-много, преди да му прилошее. Момчетата винаги се забавляваха, когато мъжете тръгваха един след друг към храсталаците, за да повръщат. Ала никой никога не беше цапал шатрата си. Тази нощ бойците явно бяха изгубили ума си!

— Мечката… добрата мечка! — продължаваше да хленчи Старата антилопа и изведнъж започна да се олюлява с кръгови движения назад. Той загуби равновесие, размаха ръце във въздуха и без да иска, цопа изтежко сред огнището.

В шатрата стана тъмно. Харка чу как баща му и белокожият мъж се разсмяха развеселени. Старата антилопа отначало остана седнал, стреснат в малко издълбаното огнище. Постепенно обаче жарта беше започнала да гори кожата му през кожените панталони в набедреника, та Старата антилопа отново се завайка.

— Добрата мечка аз, аз добрата мечка, лапите ми … о… а… — И той се измъкна на четири крака от огнището.

В това време Гарвана отново повърна и миризливата течност се изля върху темето на Старата антилопа.

— Ай-оо! — изрева Антилопата и се отърси като куче. — Какво правите с мене! Койоти такива, смрадливи животни!

Харка можа да види съвсем ясно тази сцена, защото белокожият отново подтъкна огъня. Онова, което ставаше вътре, беше отвратително и смешно, ала тъй като Матотаупа и Червения се смееха, Харка почувствува облекчение. От своето наблюдателско място той също се усмихна безшумно, като гледаше Старата антилопа да лази наоколо с обгоряло седалище и изпоцапани коси и като го чуваше непрекъснато да хленчи.

— Аз, мечката … мечката … добрата мечка! Не бива да ядете лапите на добрата мечка! Смрадливи животни, с какво ми намацахте косите? Зад мене гори! Прерията гори! Огънят стигна чак до панталоните ми! Червенокосият млад човек си напълни една чашка от пълния с течност мех, който той държеше до себе си, гаврътна чашката на един дъх и извика:

— Състезанието продължава! Досега аз съм победителят! Трима от вашите бойци съборих пияни на земята, всеки от тях с по една-единствена чашка от тайнственото питие! А аз вече изпих три чашки от питието и не станах по-слаб, а по-силен! Кой смее още да се мери с мене?

Обадиха се четвъртият и петият от гостите на Матотаупа.

— Охо-хо! — извика Червения. — Всички наведнъж? Нека!

Той напълни бързо три пъти поред чашката, подавайки я на двамата бойци, а третата сам обърна на един дъх.

— Е? … Още по една? — попита той след това партньорите си.

Двамата мъже се приближиха отново, ала Харка забеляза, че те вече не стъпваха сигурно върху краката си. Те пиха още веднъж, ала държаха чашката накриво и се оляха. Единият се задави и почна да плюе, другият се закашля, а Червения и Матотаупа отново се разсмяха, както се бяха смели на Старата антилопа. Сега обаче Харка забеляза колко различно се смееха баща му и белият човек. Матотаупа се смееше весело, с добро чувство и без лошавина, така както мъжете се смеят, слушайки весели ловни истории или наблюдавайки загубилите в „танца на идещите сурови кучешки дробове“. Червения се смееше по-силно. В смеха му звучеше и известно пренебрежение. Този примес на пренебрежение смути Харка. Защото вътре един белокож се надсмиваше над бойците на Мечата орда. Момчето нямаше време обаче да развие чувството си в ясно размишление, тъй като двамата бойци, които бяха пили последни, започнаха да се карат помежду си и привлякоха с това изцяло вниманието на момчето.

— Мръсна крастава жабо! — каза кашлящият. — Ти ме заплю!

— Мълчи! — извика другият. — Лъжеш! Бива ли един боец на дакота да лъже?

— Дано те накълве орел!

— Какво подскачаш и току се люлееш около мен! Върви край потока и си освежи заспалия мозък.

— Ти по-добре затъкни устата си с риба, та да млъкнеш!

В този миг към тях се приближи Старата антилопа на четири крака и отърка мръсната си коса в крака на кашлящия боец.

— Какво правиш! Дано те стрелне окото на гърмящата птица!

Онзи, който беше плюл, се разсмя.

— Мълчи, лешоядна сврако!

Изцапаният от Старата антилопа боец удари ухиления в лицето.

Двамата започнаха да се бият. Отърколиха се един върху друг и накрая и двамата останаха проснати на пода. Единият съвсем притихна, другият грухтеше нещо неразбираемо под носа си.

Матотаупа и Червения отново се разсмяха и отново смехът им беше различен.

— Така. А сега е наш ред с тебе! — обърна се след това червенокосият млад човек към вожда. — Бас давам, Матотаупа, че ти няма да се оставиш да те надвие това питие, а ще си останеш силен като мен!

Харка потрепера от страх. Ами ако сега баща му приеме и щом глътне от тайнственото питие, започне да се държи също така смешно като петимата бойци, които тайнството в меха бе надвило … не, Харка не искаше да мисли по-нататък. Той не искаше да разсъждава повече, защото това, което трябваше да си представи сега, беше невъзможно. То не можеше да се случи. Никога и никъде никой не можеше да победи вожда Матотаупа и да го превърне в подигравка за другите, такова нещо неможеше да се случи!

— Имаш ли смелост, Матотаупа? — попита белокожият.

Вождът се усмихна съчувствено.

— Съмняваш ли се?

— Ще си премериш ли силите с мен?

— Хау, ще ги премеря. Аз видях как ти четири пъти изпи чашката и се чувствуваш добре. Сега ще пиеш за пети път, а аз за първи. Ти си навикнал да поемаш тази тайнствена вода, аз не съм навикнал. Така ще бъдем наравно. Наливай!

От своето скрито място Харка можеше да вижда много, но не и всичко, което ставаше в шатрата. Стори му се, сякаш Червения не налива от същия мех, както досега, но това можеше да бъде и заблуда и мислите на Харка не се спряха над тази подробност. Той бързо забрави повърхностното си впечатление, тъй като другото, което ставаше в шатрата, привлече изцяло вниманието му. Червенокосият млад мъж тъкмо подаваше на вожда пълната чашка и Мататаупа я изпи на един дъх, без да промени израза на лицето си и без да я остави, чак до дъно.

Когато изпразни чашата, Матотаупа я подаде на младия човек, който отново я наля и също я изпи на един дъх. После двамата се погледнаха, напълно в съзнание, с лека усмивка.

— Още по една? — попита Червения.

— Още една! — пожела вождът. — Твоята миниваки има странен вкус, ала е студена и освежаваща, сякаш токущо е налята от потока.

— Ти си силен мъж. Матотаупа. Онова, което твоите бойци и ти пихте, е повече от речна вода. Тези твои бойци, които са се натръшкали край нас, плюят, кашлят и хъркат, не биха били победени от вашата речна вода.

— Разбира се, не. Тайната на твоята вода изглежда, че е съвсем съкровена тайна!

— Така е, вожде!

Матотаупа и Червения пиха повторно, после и двамата се разсмяха, вождът — приятелски, привлекателно, а събеседникът му — с примес на голямо задоволство.

— Ние сме победителите! — каза Червения. — Ти ще видиш обаче, вожде, че това питие не само ти понася, а и че утре ще се почувствуваш от него двойно по-силен!

— Хау, добре. Утре ще се науча да стрелям с мацаваки, а по време на ловното тържество всички ще изпитаме силите си с твоето миниваки!

Матотаупа принесе оръжието и накара белокожия да му обясни внимателно как трябва да си служи е него, после пак и пак.

Харка беше щастлив.

Подозрението на Четан и Къдрокосия явно беше напълно неоснователно. Донесеното от червенокосия гост миниваки не беше отровно. Червения беше казал истината. Тази вода отделяше слабите от силните. Червения, изкусният стрелец, и Матотаупа, големият ловец на мечки, принадлежаха към силните, които можеха да приемат от тайнството колкото си искат. Те само ставаха още по-силни от това.

Старата антилопа и другите бойци обаче бяха победени по най-жалък начин и Харка съжаляваше Унчида и Уинона, които трябваше да чистят шатрата на другия ден.

Момчето излезе от скритото си място. Изправи се и се почувствува съвсем свободно. Неподчинението на бащината му заповед не му се стори като нещо лошо, защото по този начин той беше научил нещо добро и можеше да отхвърли клеветата на Шонка решително и със сигурност. Той беше присъствувал тайно на победата на баща си и на искреността на червенокосия изкусен стрелец и като си спомни как Старата антилопа седна в огнището и триеше изцапаната си коса в легнините на другия боец, Харка не можа да се въздържи да не се засмее.

Звездите все още стояха на небето, нощният вятър повяваше и докосваше и трофейния прът пред заклинателската типи, на който висеше мацаваки на вожда на пани. Харка погледна старото оръжие без съжаление. Сега той имаше по-добро оръжие и щеше да започне да се упражнява с него на следващото утро.

Матотаупа и Татанка-Йотанка щяха да преживеят да видят как едно момче от племето дакота не само ще стреля с тайнственото оръжие, но и ще докаже, че умее да улучва целта.

Харка отиде към стадото коне, погали своя ловен кон и после тръгна спокойно към шатрата на Четан. Беше така спокоен и онова, което беше сторил, сега му се виждаше така естествено, че дори и не му мина през ум да се промъкне скришом. Вмъкна се през входа на шатрата, както правеше през деня, приближи се до постелята си и се мушна пол завивките уморен, ала все още с усмивка на устните. Недоволството му от Четан и Къдрокосия съвсем се беше изпарило. Радваше се само, че ще може да стреля със своето мацаваки заедно с баща си пред очите на своите другари. Щеше да даде и на Четан и на Къдрокосия да изстрелят по няколко патрона, както вече им беше обещал. Те щяха да се срамуват от неоправданото си подозрение, но той щеше да им помогне да се освободят от това чувство.

На Шонка всеки случай нямаше да даде да се докосне дори до оръжието!

През следващите часове момчето спа необикновено дълбоко. Не отвори очи и когато съзнанието му взе да се пробужда. Мислите му започнаха да се подреждат една след друга в ума му: лова на мечката, мацаваки, Старата антилопа, седнал в огнището, червенокосия изкусен ловец, предстоящото ловно тържество — и най-после настойчиво почувствува, че някой го гледа неотстъпно.

Отвори очи.

Край постелята му стоеше Татанка-Йотанка.

Харка беше смутен. Ала от дълги упражнения тялото му беше свикнало да реагира почти автоматично на всяка изненада по време на сън или при събуждане. Той отхвърли завивката и скочи, сграбил карабината, която беше до постелята му.

Застана така, безмълвно, пред Великия заклинател и вожд. Гледаше го проникновено и търсеше да прочете мислите в очите на властния човек. Ала изразът на Татанка-Йотанка оставаше неподвижен и непроницаем като маска. Той дълго не продума нито дума.

Изобщо не каза нищо. Гледаше само момчето, както и то него. Харка не можеше да види сам себе си, ала Татанка-Йотанка го гледаше. Момчето беше едро за възрастта си, стройно и мускулесто. По това то почти не се различаваше от своите връстници. Онова, което правеше впечатление у него, бяха челото, очите и устните, бяха безстрашните и решителни черти на лицето и оня израз на разум, който не би търпял да го ограничат.

Татанка-Йотанка беше свел наполовина клепки. Той искаше да проникне в съзнанието на момчето, без да му даде възможност да стори същото с него Ала колкото по-дълго се проточваше мълчанието, толкова повече Харка осъзнаваше как погледът на този човек иска тайно да прозре в него и затова и той се прикри и вече не гледаше Татанка-Йотанка открито в очите, а в устните, в тесните, стиснати устни, и при едно потрепване на малко отпуснатите ъгли на тези устни Харка си помисли, че Великия заклинател не беше дошъл да съобщи на момчето радостна вест или да му отдаде почит като на млад ловец на мечки.

А Татанка-Йотанка вече беше сложил своето празнично облекло. Богата и красива беше везбата, която покриваше дрехата му на раменете и гърдите. Индианците боядисваха бодлите от четината на дикобраза с естествени бои и зашиваха тези дълги бодли върху дрехите си. Заклинателят беше прехвърлил през лявото си рамо едно кожено наметало, изрисувано със сцени от неговите подвизи. На главата си той носеше короната от орлови пера, украсена с бял хермелин.

От дългото мълчание нервите на Харка започнаха да треперят. Той вече беше разбрал, че освен Татанка-Йотанка и него самия в шатрата нямаше никой друг. Четан не беше тук, Къдрокосия не беше тук, Унчида и Шешока, изглежда, също бяха излезли. Уинона не се виждаше никъде.

Завивките на жените и децата бяха подредени, подставките за главите бяха избутани настрана.

Кога бяха свършили всичко това? Защо Харка нищо не беше усетил?

Нима беше спал така дълбоко и толкова дълго?

Какво искаше сега заклинателят от него? Колкото по-дълго мълчеше Татанка-Йотанка, толкова по-неспокоен и по-несигурен ставаше Харка. Единственото нешо, което му вдъхваше сигурност в това загадъчно положение, беше неговата двуцевна карабина, която той, скачайки от постелята си, беше грабнал заедно с малко куршуми.

В шатрата беше полутъмно, тъй като входното чергило беше спуснато и изпод пепелта в огнището просветваха само искри. Отвън долитаха шумове. Едва сега Харка ги чу, тъй като до този момент сетивата му дълго бяха привлечени само от мълчаливото присъствие на заклинателя.

И ето сега той дочу високи викове, весели викове. Смехове. Множество крака, които тъпчеха по обраслата с трева земя. Хората на бивака се приготвяха за голямото ловно тържество, радваха се на новото състезание по стрелба, на печеното месо, на песните и танците. Харка чуваше високите гласове на Младите кучета и по-мощните басове на Червените пера, стори му се, че разпознава биковете на Четан и Къдрокосия и вече не се чувствуваше заобиколен от това странно и потискащо усамотение, сам срещу Татанка-Йотанка, а усещаше цялото племе около себе си, стените на шатрата бяха преграда само за очите, но не и за ушите, не и за всеобщата радост от предстоящото тържество. Макар че Харка не можеше да види баща си, бойците, белокожия човек, връстниците си и другарите, мислено те все пак бяха пред него, всички бяха облечени в празничните си одежди, всички вече се бяха измили, изтъркали телата си с мас, сресали косите си и ги сплели наново, заболи перата във връзките на челото — всеки според сана си. Мъжете, младежите и момчетата изпробваха лъковете и стрелите си, с които щяха да вземат участие в състезанието по стрелба, жените и девойките стояха пред своите шатри и не биха спестили подигравките си за никой лош стрелец.

Харка обаче се беше успал и мисълта за това изтласка кръвта в бузите му. Той не се беше събудил дори когато останалите обитатели на шатрата бяха излезли навън. Четан и Къдрокосия ще има да му се присмиват, може би щяха да му сложат и нов прякор, Поспаланкото. Целият бивак вече беше буден. Големият гост на бивака, най-уважаваният заклинател на племената дакота, вече беше облякъл празничното си одеяние, а Харка стоеше пред него неизмит, невчесан, дори още необлечен край постелята си, беше успял само да сграби двуцевната си карабина.

И изведнъж момчето почувствува да се събужда нечистата му съвест! Той се беше измъкнал през нощта навън, за да издебне онова, което му беше забранено да види. Беше видял как бойците пиха тайнственото питие и се превърнаха в глупаци. Татанка-Йотанка беше велик заклинател! Ако наистина е много велик заклинател, той сигурно е разбрал през нощта и през стените на шатрата, че Харка бе проявил неподчинение.

Момчето потреперя леко. Може би сега нямаше да му разрешат да вземе участие в ловното празненство, може би дори щеше да се случи нещо по-лошо, нещо много по-страшно. Вече имаше случаи хора, които бяха наблюдавали забранено тайнство, да бъдат убити след това.

Татанка-Йотанка продължаваше да мълчи. Как можеше един велик заклинател да отдели толкова много време за едно момче? Какво беше толкова важно тук, та да задържи един Татанка-Йотанка все още на същото място като прикован?

Харка не се помръдваше. Не движеше дори вече и клепките на очите си. Ала по слепоочията му избиха първите капки пот.

Татанка-Йотанка му даде знак, съвсем кратък, лек знак с единия пръст на дясната ръка, която придържаше прехвърленото през рамото кожено покривало. Знакът означаваше: Ела!

Момчето се подчини. Така както си беше, с карабината в ръка, с разбъркани коси, необлечено, то излезе заедно с Татанка-Йотанка от шатрата и тръгна с него. Не се оглеждаше наоколо, не искаше да вижда никого и онези, които го виждаха, замлъкваха дори и ако тъкмо преди това бяха разговаряли високо и се бяха смели.

В Татанка-Йотанка водеше момчето през поляната сред бивака. Харка разбираше откъде минават само по земята, по пътеките през тревата, по силно утъпкания пясък и глина на поляната, по следите от стъпки.

Великият заклинател отвори една шатра. Беше шатрата на Хавандшита, пред входа на която на трофейния прът висеше плененото от пани мацаваки. Момчето влезе заедно с Татанка-Йотанка в шатрата. Не искаше да се огледа наоколо, ала все пак го стори, сякаш подтикнат от някого против волята си.

И тази шатра беше съвсем празна. Хавандшита не беше вътре.

Татанка-Йотанка посочи на момчето да седне и Харка се подчини. След това заклинателят даде да се разбере със знаци, че Харка трябва да остане да седи, не бива да говори и да се помръдва от мястото си.

Момчето се превърна в каменна статуя.

Татанка-Йотанка излезе от шатрата.

Харка остана сам. Не се помръдваше. Седеше с подвити крака край огнището, в което имаше само пепел. Карабината беше поставил напряко върху скута си.

В шатрата влизаше достатъчно дневна светлина, така че Харка можеше да разпознава предметите наоколо си. Подът беше постлан с кожени постилки. На коловете бяха окачени странни предмети: змийски и други животински кожи, изсушени жаби, на жили висяха барабани, маски и шапчици. Харка често беше виждал заклинателя по време на неговите танци за призоваване на духовете, при което той носеше такива дрехи. От най-ранно детство на момчетата и на момичетата от племето беше внушен страх пред властта на тайнствата. У Харка още повече се засили потисканото чувство, че някаква опасност е надвиснала над него.

Веселата глъч навън беше отшумяла. На поляната обаче все още се носеха неясни, приглушени шумове, които стигаха и до момчето в шатрата. Той чуваше гласове, ала не можеше да разбира думите. Ослушваше се непрекъснато няма ли да разпознае отнякъде гласа на баща си или на някой вестител, или гласа на младия бял човек, който раздаваше мацаваки и миниваки. Ала вече не се разнесе никаква шумно изказана дума, никакъв разбираем вик. Само неясната бъркотия от гласове все още се носеше на вълни край шатрата подобно на вода, тласкана насам и натам от различни ветрове.

Харка си мислеше за какво ли можеха да разговарят мъжете, младежите и момчетата тихичко помежду си. Още рано сутринта сред бивака сигурно се беше разчуло за срама на Старата антилопа, Гарвана и останалите гости на вожда. Сега вече Харка не смяташе, че онова, което се беше случило през нощта в шатрата на баща му, беше весело. Тъй като той самият беше напрегнат и се чувствуваше зле, сега виждаше само жалкото и недостойното в държането на бойците, победени от тайнствената вода. Може би сега обитателите на бивака си шушукаха и шепнеха именно за това, а той, Харка, трябваше да седи затворен в Заклинателската типи, защото беше видял всичко. Изведнъж Харка реши със снгурност, че Татанка-Йотанка знае за нощното му бдение.

Колкото по-дълго седеше Харка сам и неподвижен в Заклинателската типи, толкова по-силно се надигаше у него страхът, че двамата заклинатели ще упрекнат вожда Матотаупа и белокожия с червените коси, задето бяха направили за присмех петима бойци от Мечата орда. Този страх ровеше отначало несъзнателно, като скрито чувство, подобно на къртица, която рови под земята, ала лекаполека страхът изплува в съзнанието му, както къртицата излиза на повърхността, след като дълго е ровила земята. След всичко случило се през изтеклите месеци у Харка беше заседнало едно дълбоко, плашещо самия него недоверие към Хавандшита. Сега към това недоверие се прибави и неясното предчувствие, че старият заклинател може би желае нещо зло и всичко казано от Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие се оформи в една картина, в която старият заклинател се изправяше като зъл и опасен дух срещу светлия образ на великия боец и ловец Матотаупа.

В тази картина Татанка-Йотанка не заемаше никакво място. За него Харка мислеше само със страхопочит. Червения също не заемаше място в тази картина, прилична на съновидение. Може би белият човек стоеше край Харка, за да я наблюдава заедно с него.

Момчето хвана здраво с две ръце карабината върху скута си. Това беше оръжие. Едно забележително оръжие. То не беше никакво тайнство и никакъв дух, нито зъл, нито добронамерен. Прелетната птица Жълтата брада му беше обяснил, че един сръчен бял човек може да направи подобно оръжие.

Харка разговаряше сам със себе си.

„Сега трябва да запазиш спокойствие и да гледаш и чуваш всичко, което можеш да видиш и чуеш като пленник в Заклинателската типи. Трябва да размислиш точно и ясно над всичко, което забележиш. Хау.“

От този миг нататък Харка изключи от съзнанието си всички мисли и предчувствия, задълбочи се съвсем в себе си, в онова изчакващо спокойствие, с което ловецът дебне плячката си. Плячката за Харка беше всичко, което се разиграваше в момента край него, и той можеше да го долови със сетивата си. Той трябваше да възприеме всичко това и ако беше необходимо, бързо да реагира.

Харка напълни карабината си.

Шумовете навън заглъхнаха, сякаш мълчанието, с което Татанка-Йотанка беше посрещнал момчето, се бе разстлало над целия бивак. Харка напрегна слух, дебнеше да долови и най-слабия трепет на въздуха долови нещо неясно. Това не беше човешки глас. Можеби някъде биеха леко барабан, някъде надалеч, защото звукът беше много слаб. Харка доби впечатлението, че навън пред шатрата хората от неговото племе вървяха насам-натам, че може би заемаха някакво ново разположение или се извървяваха поред към някакво място и отново се отдръпваха оттам, ала той не беше убеден в това. Обутите в меки мокасини крака вдигаха съвсем лек шум.

Момчето наблюдаваше светлинните лъчи, които падаха на пода през отвора за пушека и през процепа между чергилата на входа. Беше сутрин и до обяд сигурно трябваше да минат още няколко часа.

Момчето си избра едно светлинно петно за наблюдение. Според движението на това светлинно петно то щеше да измерва минаването на времето. Тихият звук, който, изглежда, идваше от биенето на барабан, заглъхна. Навън настана пълна тишина. Минаха два часа, без нищо да се промени.

Ала след това се разнесе глас. Той достигна до Харка, чергилата на шатрата поемаха силата на неговите вълни, така че момчето не можеше да разбира думите. Беше глас, който Харка не познаваше. Може би говореше Татанка-Йотанка. Той сигурно не беше на поляната, защото тогава момчето би долавяло гласа много по-ясно. Гласът звучеше приглушено, толкова приглушено, че Харка сметна, че говорещият сигурно се намира в някоя друга шатра. Ала там, където се намираше, говорещият сигурно приказваше високо и настойчиво, иначе Харка изобщо не би го чул.

Момчето си помисли, че Татанка-Йотанка навярно се намира в шатрата на вожда Матотаупа и говори там.

Когато гласът замлъкна, отново настъпи мълчание, ала само за миг. После един вик раздра изпълнената с очакване тишина така, че Харка целият потрепера и сграби още по-здраво оръжието си, защото този вик беше на Матотаупа — синът на вожда веднага го позна.

Последва втори вик, така необуздан, така изпълнен с негодувание, че момчето можа дори да разбере няколко думи.

— … не е вярно! Не е вярно!

Не е вярно! Тези думи и тонът казаха на Харка достатъчно. Бяха обвинили баща му в произнесената реч. Сигурно ужасно го бяха обвинили. Ала онова, което беше казал говорещият, не беше вярно. Беше лъжа. Лъжа!

Харка сякаш започна да разбира по малко. Положението вече му се изясняваше със светкавична бързина. Когато Татанка-Йотанка изведе него, момчето, от шатрата на Четан и го доведе в Заклинателската типи, той сигурно вече е знаел какво има намерение да стори, сигурно вече е знаел, че ще обвини Матотаупа, сигурно вече е знаел, че Харка се бе примъкнал през нощта край бащината типи и беше видял как силата на Матотаупа бе устояла на тайнствената вода … и понеже е знаел всичко това, той доведе Харка в шатрата на Хавандшита, Харка, единствения човек, който можеше да свидетелствува за бащата.

Момчето видя Татанка-Йотанка отново изправен пред себе си. Нима самият велик заклинател беше лъжец?

Това не беше възможно.

Не, то не можеше да бъде възможно.

Ала кой беше излъгал Татанка-Йотанка?

Хавандшита?

Хавандшита?

То щеше да излезе наяве, трябваше да излезе наяве.

Харка не чу повече гласа на баща си след двукратното извикване.

Ала сега той отново чу приглушения звук на гласа, който той беше сметнал за гласа на Татанка-Йотанка. Навън пред шатрата се разнесе шепот, който, звучеше изплашено и ядно, страхотно и заплашително. Ту се усилваше, ту отслабваше. Момчето не можеше да различава вече отделни гласове.

Какво да стори? Да скочи, да изтича със заредената карабина в ръка, да стреля, за да го чуят всички, и след това да извика с всички сили онова, което беше видял през нощта? За да знаят всички, че баща му нямаше за какво да бъде упрекнат, за да знае баща му, че Харка никога не би повярвал на една лъжа за него? В този миг съзнанието на Харка заработи напрегнато и даде заповед на двигателните му нерви да започнат да функционират, и когато мускулите на краката му искаха да се задвижат…

… входът на шатрата се разтвори и вътре влезе Хавандшита, придружен от Шонка.

Харка не можеше да спре вече нервите, мускулите и жилите си, дори и да искаше. Не можеше да стои вече мирно, както му беше заповядано, скочи и се изправи пред влезлите със заредената карабина в ръка.

Хавандшита и Шонка се сепнаха и се спряха. Зад тях чергилото на входа се затвори.

Хавандшита гледаше втренчено момчето.

Харка не срещна погледа на заклинателя. Той наблюдаваше Шонка. Момчето се беше превърнало в олицетворение на подигравката. Стоеше с леко разкрачени крака. Устните му се разтеглиха, без да се отварят. Очите му побляскваха отдолу нагоре, главата му беше леко приведена като на бик пред нападение.

— Дай мацаваки на Шонка! — заповяда стариятзаклинател на сина на Матотаупа.

Харка не се помръдна веднага. Той не изпускаше Шонка из очи. Беше впил погледа си в неговия, така че той не можеше да го отмести.

— Ела тук! — каза Харка на своя стар противник със спокойствие, което означаваше много повече, отколкото би издал всеки признак на безпокойство.

Шонка се подвоуми и сякаш изчакваше ново нареждане на Хавандшита, ала след това срамът го надви да не би някой да помисли, че той се страхува от едно момче. Скочи неочаквано напред, за да грабне карабината от ръцете на Харка.

Харка сякаш имаше намерение да я предаде на Шонка, както му нареди заклинателят, ала в същото време натисна спусъка и в шатрата изгърмяха два изстрела, така че Шонка отскочи назад като улучен. Момчето извика силно и излетя през шатрата навън, стискайки здраво карабината и патроните си.

Навън се бяха натрупали много мъже, възбудени от събитията през последните часове, макар и външно спокойни и мълчаливи. По лицата им се беше изписало стъписване, страх и ужас от разнеслия се в Заклинателската шатра гръм. Всички изглеждаха като вкаменени и Харка изтича между тях, несмущаван от никого, към бащината типи.

Какво се беше случило там, откакто той беше излязъл предишната вечер по желание на баща си?

Харка нахлу като хала в шатрата ала веднага се спря на място, щом чергилата се затвориха зад гърба му. С един-единствен поглед той обгърна обстановката в шатрата.

Огънят пращеше, ала над него не висяха нито котлето, нито шишът. Не се виждаше никаква жена и никакво момиче.

Край огнището стоеше Матотаупа. Той беше облечен със същите дрехи, както през нощта, когато Харка го беше наблюдавал скритом. Лицето му беше мъртвешки бледо. Кафявата му кожа изглеждаше сива. В широко разтворените му очи се четяха чакащи отговор въпроси и безмерно възмущение. На земята, пред краката му, лежеха разрязани върви от лико. По китките на вожда все още личаха следите, оставени от силно пристегнатите върви.

Гърдите му се издигаха и спускаха от дълбоки, къси вдишвания. Срещу Матотаупа стояха Татанка-йотанка и неколцина бойци. Бавно, съвсем бавно великият заклинател извърна глава и погледна към Харка. Това беше мигът, в който Харка, едва-що влязъл в шатрата, веднага замръзна на мястото си. Баща му сякаш още не го беше видял и познал. Той изглеждаше все още напълно погълнат от онова, което се беше разиграло до този миг в шатрата.

Ала след като Татанка-Йотанка гледа толкова дълго към входа на шатрата, вождът на Мечата орда най-после извърна глава и видя сина си, стиснал карабината в ръка. Никой в шатрата не се съмняваше, че именно Харка беше стрелял в Заклинателската типи.

Татанка-Йотанка тръгна към момчето. Харка се опита да наблюдава едновременно Великия заклинател и баща си. За няколкото само мига, необходими на Татанка-Йотанка да направи петте крачки, Харка се опита да разбере какво можеше да се случи или какво трябваше да направи той, дали баща му щеше да му помогне, или дали той можеше да помогне на баща си. Матотаупа гледаше сина си безмълвно, ала с проникновение, което силно развълнува Харка. Нищо нямаше да направи или да каже той, което да не бъде в защита на баща му, нищо нямаше да направи срешу него. Никога нямаше да позволи да го принудят да се срамува някога, че е изоставил баща си.

Татанка-Йотанка застана пред Харка.

— Изпратих да те повикат, Твърдокаменни Харка, Ловецо на мечки — заговори той. — Защо стреля, преди да дойдеш?

Харка отново задиша спокойно.

— Татанка-Йотанка! Ничий език не ми е предавал твоите думи. Аз не знаех, че ти си изпратил да ме викат. Хавандшита само ми заповяда да предам своето мацаваки на Шонка.

По лицето на Великия заклинател премина леко потръпване, чието значение не можеше да се отгатне. Той сигурно беше разбрал от думите на Харка, че момчето не бе дошло в отговор на неговото сегашно нареждане, а бе влязло във вождовата типи против предишната забрана. Но той сигурно беше разбрал също така, че Хавандшита и Шонка не бяха казали на момчето онова, което бе наредил Татанка-Йотанка.

— Ти си вече тук — каза Татанка. — Можеш да запазиш своето мацаваки. Баща ти сам ще ти каже, че не бива да го насочваш срещу никой мъж от Мечата орда. Обшият съвет ще се събере и ще реши въпроса на твоя баща. Докато решението още не е взето, ти ще се върнеш в шатрата на Хавандшита. След като бойците и старейшините кажат своята дума, ти ще научиш решението им.

Харка погледна към баща си.

— Върви и направи каквото ти казват — каза Матотаупа, изричайки всяка дума с мъка. — Аз съм невинен, разбираш ли? Бойците и старейшините ще ми повярват.

— Да, татко.

Тежко беше на Харка да напусне шатрата. С цялото си чувство на уважение и любов, с всичкото си доверие, с цялото си възмущение срещу противниците и клеветниците той се вкопчи още за един миг в образа на баща си. В баща си, чиито ръце са били обвързани и който стоеше пред него мъртвешки блед.

Взел твърдо решение, което му сви гърлото, Харка се извърна и излезе от шатрата с двуцевната карабина в ръка.

Навън той не се огледа встрани, вървеше направо, без да забавя крачка и влезе в шатрата на Хавандшита. Там седна пред огнището, точно на същото място на което беше седял преди това, и сложи отново карабината напреко върху скута си, а патроните до себе си, за да може да ги вземе всеки миг. Под погледа на Хавандшита зареди и двете цеви. Шонка вече не беше в шатрата.

Харка чакаше. Сега вече го вълнуваше една-единствена мисъл — трябва да помогне на баща си. Беше готов да направи за баща си всичко, което бе по силите му.

Отначало отвън не се чуваше нищо, по което можеше да се съди, че се очаква някакво необикновено и обезпокояващо събитие. Харка дочу вика на вестителя, който оповестяваше свикването на Общия съвет. И един час по-късно Хавандшита, който не бе казал нито дума на момчето, напусна шатрата.

Харка отново остана сам със себе си. Не беше ял, нито пил още нищо през този ден, ала въобще не забелязваше това. Дебнеше да чуе тихите шумове, стъпките на мъжете, които се отправяха към голямата Съвещателна шатра, съседна на Заклинателската типи. Той се ослушваше да дочуе гласовете на говорещите, които долитаха до него ту силни, ту приглушени, ала неможеше да разбере думите, които бойците и старейшините и заклинателите произнасяха. Ослушваше се час по час, защото Съветът се проточи дълго. Той просто нямаше край.

Отдавна вече светлинното петно, което Харка си беше избрал за наблюдение, беше променило формата си и загубило от светлината си. Денят клонеше към залез.

В полутъмната шатра стана още по-тъмно и Харка стоеше самотен и уединен със своето мацаваки, което сега му се струваше най-добрият и единственият доверен приятел.

Най-после гласовете на говорещите в Съвещателната типи престанаха да долитат до него. Харка чу как мъжете напущаха шатрата. Те не се спираха пред входа, не се събираха на групички, не разговаряха помежду си. Всеки, изглежда, вървеше направо към своята типи.

В бивака цареше тишина. Момчетата не шумяха. Отнякъде, много отдалеч, се разнесе лай. Може би пак беше някое от кучетата, избягало по време на глада, което сега се стремеше към стадото си.

Първите часове на дългото очакване не се сториха на Харка най-тежките. Той беше мислил само за баща си, най-напред не за баща си, както го видя при последната им среша застанал пред него, а за бащата от годините на целия му млад живот, за бащата, който винаги беше за него опора и закрила, учител и пример за подражание, откакто той можеше да се държи на краката си и да мисли самостоятелно. После мислено се пренесе в Общия съвет и говори в защита на баща си. Колко много добри доводи можеше да приведе той за невинността на баща си във всяко отношение! И той си представяше, че Съветът ще му даде право, ала колкото по-дълго се проточваше истинският съвет и колкото повече се приближаваше истинското му решение, толкова по-силно избледняваха въображаемите му картини.

Най-тежки бяха последните часове на съвета и сега този последен час, сега, когато решението бе вече взето, а Харка все още не го беше научил. Той не знаеше в какво бяха обвинили баща му или в какво изобщо можеха да го обвинят. Той знаеше само, че баща му беше казал: „Аз съм невинен!“ Това беше достатъчно за Харка. То трябваше да бъде достатъчно и за бойците, и за старейшините. Трябваше да бъде достатъчно! Ала ако…

Това „ала ако…“ се уви като въже около шията на Харка. Той почти не можеше да диша вече, не можеше да мисли повече. Всичките му мисли се прекършиха. Той не беше нищо повече от „очакване“, нищо повече от един овързан, прикован от своята прекомерна възбуда човек. Дори слухът не му се подчиняваше вече. Той изпитваше страх да чуе каквото и да било.

Така седеше Харка на мястото си, когато в шатрата отново влезе Татанка-Йотанка.

Момчето си пое дълбоко дъх от облекчение, че не Хавандшита влезе при него.

Татанка-Йотанка седна срещу него, сякаш момчето беше мъж и боец, с когото щеше да разговаря вожд. Сега Харка се осмели отново да раздвижи поглед и да наостри слух. Погледна Татанка-Йотанка спокойно и сериозно и сам се учуди на собственото си външно хладнокръвие.

— Ти трябва да научиш всичко, Твърдокаменни Харка, Ловецо на мечки — започна Великия заклинател. — Ти вече знаеш повече, отколкото би трябвало да знаеш, тъй като си дебнал и подслушвал през нощта край вождовата типи.

Харка не сведе поглед. Беше решен да отговаря за всичко, каквото беше извършил.

— Така ти знаеш — продължи Татанка-Йотанка, че миниваки на белия мъж е превърнало петима бойци от Мечата орда в глупаци. Всеки е имал възможност да им се смее. След това белият мъж излъгал баща ти и му поднесъл по-слаба тайнствена вода от друг мех, като му казал, че това била същата тайнствена вода, която надвила бойците, а баща ти повярвал на белия човек и продължил да пие доверчиво. Когато след това му дали от силната тайнствена вода, без да подозира това, той най-сетне сам се превърнал в глупак. На това никой не можел вече да се смее. Разбираш ли ме?

Мина доста време, докато Харка отговори.

— Разбирам те — каза най-сетне той съвсем механично. Друго нищо не каза.

— Хавандшита, заклинателят на вашите шатри, издигна тази сутрин едно страшно обвинение срещу твоя баща. Той казва, че твоят баща е издал на белия мъж тайната къде в земите на дакота може да се намери злато. Белите мъже се стремят към златото, както мечката към меда. Сега те ще се стремят с всички сили да нарушат договорите и да заграбят нашата земя.

Татанка-Йотанка млъкна и зачака дали Харка ще отговори нещо, ала Харка също мълчеше и не се помръдваше.

— Белият човек на име Червения ни избяга. Той отнесе тайната със себе си.

Харка остана мълчалив.

— Баща ти не знае какво е сторил, докато е бил глупак. Той не може и да повярва, че оглупелият му език ни е издал. Ние му вързахме ръцете, защото той охули Хавандшита и ни се противопостави, ала той се закле да се подчини на решението на Общия съвет. Тогава аз му освободих ръцете. Общият съвет вече си каза думата.

Харка не отвори уста, не попита нищо.

— Общият съвет приема обвинението на Хавандшита за вярно и баща ти за виновен.

Момчето понечи да каже нещо, ала преглътна думата си, така че, отваряйки и затваряйки веднага уста, заприлича на риба, която се мъчи да си поеме въздух, защото са й отнели водата и живота.

— Искаш ли да попиташ нещо, Харка?

— А ти? — произнесе момчето.

— Аз също. Аз също смятам, че Хавандшита каза истината. Не мога да се съмнявам в това. Намерих двата меха, за които той говори.

Харка не гледаше, вече очите, а ръцете на Татанка-Йотанка. В мисълта си той възстанови още веднъж всичко, което бе изговорил през изтеклите часове във въображението си пред Общия съвет, за да докаже невинността на баща си. Сега той не можеше да държи дълги речи пред Великия заклинател. Трябваше да бъде, кратък и все пак в думите му трябваше да се съдържа всичко, което щеше да докаже истината. Откъде да започне? От тайнствената и останала неразгадана следа в гората при пещерата? Да спомене ли за нея, за да убеди Татанка-Йотанка, че бедите мъже отдавна вече бяха влезли по дирите на тайната на планината? Но тогава Татанка би го запитал защо вождът Матотаупа не е проучил по-основно тези следи. Не, Харка не можеше да започне оттам. Трябваше да каже, че Хавандшита, който обвиняваше Матотаупа, е лъжец. И той заговори, сигурен в себе си, наблягайки на всяка дума:

— Хавандшита лъже. Той сам беше при племето на пани и при белите мъже, които искат да построят пътя за Огнения кон и той им е казал, че аз съм намерил на брега на реката, която заобикаля подножието на Черните хълмове, едно зърно злато и че Мечата орда знае тайната на златото. В замяна на това, че им е издал тази тайна, белите мъже са му дали неговото голямо тайнство: бизони и мир за нас. Дотогава Мечата орда и белите мъже почти не знаеха нищо едни за други. А сега вече всички езици говорят за това, което Хавандшита им е разказал за нас и белите мъже вече идват един след друг — първо Жълтата брада, сега Червения. Това е вина на Хавандшита. Моят баща Матотаупа обаче знаеше много добре, че ние трябва да пазим тайната на златото и че ни грози унищожение, ако белите мъже я узнаят. Моят баща хвърли златното зърно в реката, Хавандшита отново го прибра. Моят баща ме накара да му се закълна, че ще мьлча. Хавандшита обаче отиде заедно с Шонка и със златното зърно при пани.

— Твърдокаменни Харка!

— Аз качах, хау!

— Как ще докажеш думите си?

— Шонка придружаваше Хавандшита. Ала той никога няма да каже истината. Той също ще излъже. Къдрокосия е дал на Хавандшита златното зърно, което извадил от водата. Той няма нищо да каже, защото бащата на Къдрокосия, Непознатата мида, е бил освободен чрез предателството на Хавандшита. Затова езикът на Къдрокосия също е завързан. Хавандшита обаче лъже.

— Хавандшита не лъже, момче! Той е заклет враг на белите мъже, аз знам това. А ти си въздържай езика! Иначе ще трябва да овържем и теб като баща ти.

Харка вдигна глава и отново погледна Татанка-Йотанка в очите и когато разбра, че те останаха прикрити за него, отговори:

— Ще си въздържам езика.

Гласът му прозвуча студено като лед, който причинява болка всекиму, който го е държал дълго.

Изразът на Татанка си остана недоверчив, дори стана тъжен. Той наблюдава момчето дълго, безмълвно, сякаш искаше да надникне в мислите, които сега се въртяха в главата на момчето, и сякаш разсъждаваше.

— Твоят баща — каза след това той — се закле пред нас, че ще се подчини на решението на бойците и старейшините. Съветът реши — Матотаупа да бъде отстранен от Мечата орда, от племето на оглала и седемте племена на дакота. Тази нощ той ще напусне нашите шатри без оръжие, за да не се върне никога вече. Ти обаче, Харка, Ловецо на мечки, ще останеш при нас и ще станеш един ден велик боец и вожд.

— Един ден аз ще бъда велик боец и вожд — повтори механично Харка и никой друг освен него не можеше да знае какво мисли и чувствува в момента.

— Затова аз ти оставих и твоето мацаваки.

— Това ще бъде мацаваки в ръцете на един велик боец и вожд, който ще всява страх у враговете си.

— Хау, така ще бъде, както казваш. А сега ела.

Харка се изправи. Последва Татанка-Йотанка така, както си беше, все още гол, с разчорлени коси, със засъхнало небце, за което езикът му непрекъснато лепнеше.

Великият заклинател на дакота отведе момчето в родната му, бащина типи. Харка видя стройните борови прътове, които се събираха горе на върха на шатрата, някои ловни трофеи, които висяха на тях — бизонови рога, приготвени за украса на главата, мечи нокти, оръжия на победени врагове, лъкове, бойни тояги, видя кожите и постелките по земята, огнището. Всичко беше, както си е било всякога, и все пак съвсем различно. В дъното на шатрата стоеше Унчида, вкаменена като мъртвец. До нея седеше Уинона, тиха, със сухи очи, бледа. До нея седеше и Харпстена, устните му се бяха разтеглили в потиснат плач. Шешока беше превила раменете и гърба си и сигурно се питаше кой отсега нататък ще изхранва обитателите на тази шатра. Нещастията се трупаха едно върху друго и бойците на Мечата орда ставаха все по-малко на брой.

До огнището, малко по-близо от останалите, седеше Шонка. Той се ухили на Харка. Татанка-Йотанка го отпрати при жените и децата в дъното на шатрата.

Харка стоеше още при Татанка-Йотанка.

— Искам да се измия и да си среша косата. Ще отида на реката — рече спокойно той, както казваше всяка сутрин.

— Ще се върнеш ли?

— Ще се върна. Казвам истината, хау!

— Тогава върви. Аз вярвам на думата ти.

Харка взе от Унчида едно малко канче меча мас и при това докосна ръката й, която беше хладна. После изтича навън, отнасяйки карабината със себе си. Не искаше да се дели никога от нея.

Месецът блестеше над прерията, сенките бяха ясни. Харка не вървеше особено бързо, малко по-бавно, отколкото когато отиваше заран рано на потока. Той чуваше, виждаше и възприемаше всичко около себе си, което човек можеше изобщо да възприеме със сетивата си през тази късна вечер: лекия полъх на вятъра, тъмните очертания на горичката и на шатрите, прашенето на огъня в огнишата, някой светъл лъч, когато хората влизаха и излизаха от шатрите, тих говор, тропота на конските копита, кучешкия лай откъм стадото, пеещия ромон на водата.

Когато се приближи до потока, момчето скочи вътре, потопи се, излезе отново навън, натърка се с пясък, вчеса си косите и разтри добре кожата си с мас.

После взе карабината в ръка и бързо се скри, залягайки в тревата. Защото чу откъм бивака да се приближава ездач и сърцето му съвсем замря.

Ездачът се показа от горичката. Беше Матотаупа. Той яздеше най-добрия си кон. Прегази ходом потока в западна посока, където блестеше в далечината едно по-светлозелено петно пред тъмновиолетовата верига на Скалистите планини.

Матотаупа беше гологлав, не носеше никакви орлови пера. Тялото му, рамото със следите от одраскано от мечите нокти бяха голи.

Харка видя само очертанието на лицето му. То беше хлътнало, отслабнало, с изпъкнали кости, за един-единствен ден то съвсем се беше променило.

Матотаупа не забеляза Харка. Без да поглежда в друга посока, той пътуваше на запад към още по-суровото плато и планината.

Харка остана на мястото си, докато ездачът се скри от погледа му. После отиде спокойно, както беше дошъл, при конското стадо, където Старата антилопа стоеше на пост. Момчето отведе своя ловен кон на друго място и там поотпусна вървите на предните му крака. Като свърши това, тръгна обратно към шатрата, която вече не беше шатра на вожд. Беше жилище на семейството на един прокуден и отлъчен.

Момчето видя, че жените и децата, а също и Шонка вече си лягаха. Неговата собствена постеля стоеше на обичайното си място край входа. Той я хвана и я издърпа в дъното на шатрата при другите, между постилките на Унчида и Уинона. Придърпа по-близо празничната дреха на Уинона, която тя предишната сутрин беше облякла за очакваното ловно тържество и сега я беше съблякла.

— Харка отива при жените — пошушна Шонка.

Момчето се престори, че не чу думите му.

До входа на шатрата се намираше постелята на Татанка-Йотанка, който щеше да прекара тази нощ не при Хавандшита, а сред семейството на Матотаупа. Може би заради Харка. Оръжията на Матотаупа бяха оставени, свързани на сноп отдясно на Татанка, заедно с двуцевата карабина, която Червения беше подарил на вожда Матотаупа.

Момчето притвори очи, така че от тях остана само една тънка рязка. Наостри слух и отново зачака, както беше чакал през целия ден. И все пак сега, след като Общият съвет бе произнесъл решението си, чакането на Харка беше съвсем различно. Сега вече той не чакаше да види какво ще сторят другите. Чакаше само да настъпи моментът, когато той ще започне да действува.

Час след час се ослушваше да долови дишането на хората в шатрата и всяко раздвижване на спящите в постелите им.

Първи заспаха Шонка и Харпстена, след това Шешока и най-сетне към полунощ и Татанка-Йотанка. Само Унчида, майката на Матотаупа, която този ден беше загубила и последния си син, не спеше. Широко отворените й очи блестяха в мрака.

Харка постави ръката си върху устните на Унчида и тя извърна поглед към момчето. Сложи своята все още студена ръка върху неговата и това беше достатъчно.

Харка погледна към Уинона. Тя лежеше със затворени очи и се преструваше на заспала, ала не дишаше като спящ човек. Харка я погали леко по главата и тя веднага отвори очи, ала не се помръдна. Момчето притегли празничната рокля на сестра си към себе си и се пъхна сръчно в нея, без да се изправя. Ножът стърчеше от канията, която висеше на изсушената бизонова жила на врата му, то не го беше свалило от вечерта. Оръжието остана да виси на гърдите му, скрито под необичайната дреха. Харка взе карабината и напъха куршумите в джоба на колана, какъвто имаше всяка женска дреха. Най-сетне притегли още една кожена завивка към себе си. След това се изправи безшумно, с всичката сръчност и опит, които беше придобил още от най-ранна възраст. Измъкна се пълзешком точно оттам, където предишната нощ беше дебнал и подслушвал, изпод чергилото навън от шатрата. Като хвърли последен поглед във вътрешността на бащината типи, той видя как Уинона изтегли спалната си завивка нагоре и скри и лицето си под нея. Разбра, че момичето плаче. Никой нямаше да го чуе, никой не биваше и да види това. Дъщерята на един прокълнат и сестрата на един избягал брат щеше да се чувствува твърде много самотна сред всички останали деца.

Харка беше вече навън. Тръгна между шатрите с провлечени стъпки като момиче, което е станало съвсем рано. Трябваше да внимава само да не би някои да разпознае карабината под прехвърлената през рамото му завивка. Стоящият на пост край конете не му обърна внимание и той намери в горичката своя ловен кон точно там, където очакваше да го намери. Край мястото, където го беше отвел, имаше петно сочна трева и конят, почувствувал краката си освободени, беше отишъл там. Харка разряза вървите на краката му, бързо, защото чу постовия да се приближава. Ала боецът не избърза достатъчно и преди още той да предприеме нещо, Харка яхна коня и полетя към прерията на запад.

Момчето чу зад себе си сподавения вик на постовия. Извърна още веднъж поглед назад, после горичката изчезна за него сред леките възвишения, а оттам и него вече не можеха да го видят.

Но той вече беше открил дирята на баща си, която следваше сега с острия си поглед в бледнеещата нощ и пукващата утринна зора.

Харка се носеше в бърз галоп. Галеше мустанга, шепнеше му гальовни думи и животното напрягаше всички сили и летеше, напред. В целия бивак само Татанка имаше мустанг, който можеше да настигне Харка. Ала той може би не го яхна. Или пък го беше яхнал твърде късно.

Лек ветрец обвиваше Харка и го освежаваше. Той язди дълго, часове наред в галоп, после малко ходом, за да остави животното да си поеме дъх. Стана пладне, после следобед.

Изведнъж обаче Харка изгуби из очи ясната следа, по която беше вървял. Спря изнурен н се заоглежда, търсейки. Разбира, че оттук баща му беше скрил дирята си.

Харка слезе от коня. Измъкна се от неудобната моминска дреха, прехвърли я през гърба на коня и внимателно започна да разглежда дирите. Изглежда, Матотаупа също беше слязъл тук. По тревата беше пълно с объркани следи от конски копита, сякаш мустанг беше тичал свободно наоколо и беше пасъл, ала не можеше да се разбере в каква посока беше тръгнал накрая. Така или иначе конят не беше вече наблизо, макар че отпечатъците от копитата му бяха още съвсем пресни. Следи от човешки стъпки Харка не откри. Дали изобщо щеше да ги намери някога? Матотаупа беше опитен боец и ловец. Как можеше едно момче да намери дирята му при положение, че той не е искал да се остави да го открият?

Харка се облегна на запотения си мустанг.

Конят вдигна глава и започна да души.

Неясна надежда, която Харка сам не смееше още да осъзнае, го накара цял да потрепери.

Животното ставаше все по-неспокойно и неспокойството му беше радостно. Момчето махна ръката си от гърба на коня и се ослуша. Не можеше да долови никакъв шум, ала безпокойството на коня се предаваше все по-силно и върху него.

— Татко! — каза тихо той. — Татко! — Каза го без сам да съзнава това, мислите му бяха раздвижили устните. — Татко!

Сякаш беше чудо, а всъщност беше това, което той така силно бе очаквал — край Харка изникна висока човешка фигура.

— Татко!

Матотаупа нямаше сили да проговори. Притегли момчето до себе си само за миг, колкото трае един удар на сърцето.

После го хвана за ръката и го отведе заедно с коня при собствения си мустанг, който лежеше скрит в една лека падинка.

Конят на Харка поздрави другия мустанг, сякаш всичко беше съвсем естествено. Матотаупа и Харка все още не говореха. Легнаха на земята и си отпочинаха върху вратовете на животните. Слънцето осветяваше с коси лъчи прерията, тревите се привеждаха леко под полъха на вечерника.

Харка притисна лице на рамото на баща си.

Двамата все още не бяха разменили нито дума. Нямаше какво да говорят. Те двамата принадлежаха един на друг. Щяха да споделят заедно съдбата на прокудените. Сега вече те нямаха родина. Никога посече нямаше да пристъпят шатрите на своето племе, никога вече нямаше да слушат привечер песента на флейтите, никога вече нямаше да чуят веселите викове на децата сутрин рано, никога вече нямаше да танцуват танца на бизоните заедно с мъжете от своето племе … никога вече нямаше да ядат край огъня заедно с близките си, никога вече нямаше да облекат дреха, везана от майка или от сестра.

Никога вече.

Защото Хавандшита беше лъжец и защото всички му вярваха, всички — и Татанка, и Четан, и Къдрокосия.

Харка подаде на баща си своя нож. Ала когато искаше да му даде и карабината, Матотаупа отказа. Харка трябваше да си я запази.

Достатъчно силни бяха те двамата заедно, Матотаупа и Харка. Достатъчно силни, за да живеят сред прерийната пустош, която беше тяхното голямо отечество. Засега мислите и чувствата на двамата не се разпростираха по-надалеч. Всичко, което беше скрито в дълбините на тяхната обща съдба — отчаяние, омраза, жажда за мъст, — засега още беше далеч от тях.

Баща и син яхнаха конете и Матотаупа поведе отново на запад. Едва сега той проговори:

— Да яздя чак до планините, без да извръщам поглед назад — така се заклех. Оттам нататък сме свободни. Ала ловните райони на дакота ние с теб вече никога нямаме право да пристъпим.

Мустангите поеха отново в галоп.