Тойо Йокугава
Кошмари от чужд живот (5)

Последният

Той чувстваше топлите, благодатни лъчи на изгряващото слънце и цялото вълшебство на всепоглъщащата пролет. Вярваше в нейната магия и се чудеше как никога преди не бе усетил и никога не беше забелязал толкова очевидното. Всичкият живот, който се зараждаше и неусетния начин, по който мрака и сивотата, създадени от белотата на снега в неговата душа си отиваха, сякаш самият се събуждаше за нов живот. Нов живот…

Стоеше на една стърчаща, като някаква титанична кула, скала. Пред погледа му, накъдето и да завъртеше глава, се простираха заоблени планински върхове, покрити с нова, скоро родила се зеленина. До ушите му достигаха утринните песни на птиците и сякаш животът го обгръщаше. Обгръщаше го, но не бе проникнал в същността му. Там, вътре, нямаше място за него. А помнеше времена, когато не бе така. Имаше любящи приятели и семейство, бе заобиколен от жизненост и сам бе част от нея. Каква ирония и колко далече бе това, което сега съществуваше в него като представа за битие; когато в него имаше дори все още малко живинка, никога не потърси красивото и всички ежедневни грижи, някак си бяха обсебили времето му. Това, което трябваше да изживее и всичко пропуснато, сега му тежаха, нищо че смисълът на щастливия живот му бе известен. Не намираше утеха, че го осъзнаваше. Можеше да има повече мъдрост в себе си, но по някакъв парадоксален начин тя бе странно закъсняла. Щастието беше изчезнало и връщайки се в своите спомени към дните, когато го имаше, му се струваше, че е изживял непълноценно щастливото и благословено време. Колко неща би могъл да промени ако… Само ако…

Колко лесно беше загубил всичко! Понякога се питаше дали е възможно и как по дяволите, някой би могъл да е толкова жесток с цял един народ. Защо ли любовта бе заличена от спомените му? Дали някога щеше да си позволи да си я спомни?

Колко е лесно да се убива! Дори не му се беше наложило да се учи. Явно всеки дълбоко в себе си бе пригоден за това и единствено трябваше да пожелае да отключи тази мрачна страна на характера си и да я използва. Беше го поискал и дори нямаше миг, в който да съжалява за това. И някога убиваше, но само и единствено за да се изхранва със семейството си. Дотогава не бе убивал човек и никога не бе предполагал, че изобщо ще го направи.

Хората, живеещи долу, в равнините, се страхуваха от гордите планини и не можеха да живеят тук. Изглежда изпитваха чувство, че са затворени и свободата им е отнета от надвисналите над тях върхове. Ловците излизаха за по няколко дни в горите, но винаги се придвижваха на големи групи, бяха шумни и самоуверени. Това бяха единствените му контакти с равнинците.

Те явно накрая бяха намерили водач, който постепенно бе започнал да строи укрепления все по-навътре в планините и все по-нагло да изтласква кореняците в пустошта. Планинците бяха миролюбиви и отстъпваха без съпротива и очевидно там беше грешката им. Укрепленията, които жителите на равнината издигаха в новозавладените територии, бързо се изселваха и вкорененият страх още по-бързо се губеше в някаква луда надпревара с природата. Унищожението й бе много по-бързо от възможностите за възстановяване. В усилията да победят това, което будеше страх, хората бяха като скакалци — без да се опитат и за миг да го разберат. Каменните им укрепления растяха и увеличаваха бройката си по-бързо отколкото би желал който и да е от планинците, но определено нямаха избор. Не бяха войнствен народ и само мълчаливо и някак с тъга гледаха с плувнали от влага очи как умират родните им места.

Предпланините вече бяха опитомени, място за дивия и насочен към хармония с околния свят живот нямаше. Новите заселници унищожаваха древни храмове, принадлежали на цивилизации отдавна забравени под прашните мъгли на времето. Вероятно и те бяха изчезнали, погубени и отчаяни от някой нашественик. Дали бе възможно просто всичко случващо се да е дълго отлагано възмездие за делата на техните предни? Така ли бяха постъпили собствените им прадеди с древните жители на планините? Също тъй свирепо и нагло? Това бяха някои от въпросите, които си задаваха мъдреците, но те само това и правеха — задаваха въпроси.

Най-страшното обаче тепърва ги очакваше. Новите поселища бяха идеални предни центрове за атаки и самите атаки не закъсняха. Спомняше си първата нощ от войната. Викове, навсякъде огън, кръв и ужасната миризма на смърт. Семейството му избягна гибелта, но само този единствен и последен път късметът ги съпровождаше. Нямаше мирни преговори, нямаше ултиматуми. Само и единствено смърт.

Някои оцелели се опитаха да дадат отпор на прииждащите убийци, но бяха твърде малко. Навсякъде в тези планини лежаха мъртвите му приятели, непогребаните трупове на неговите роднини белееха кости в пробуждащите се за новия живот дерета. И смехът — смехът на децата му — още бе тук. Ехтеше из каньоните и по върховете. Още чуваше виковете им сред дървесата. И болката бе тук, все по-изгаряща и изпълваща съществото му с енергия. Да убива — това бе целта му, това бе и живота му.

Знаеше, че ще види всички отново в другия живот. Беше, че той ще бъде по-добър и го очакваше, но преди да влезе в него трябваше да изживее този като убиец. Отмъстител и възмездие! Смъртта бе неговия живот. Смъртта и Разплатата!

Беше всял ужас в сърцата на нашествениците, бе убил стотици от тях. Той беше ужасът на Мрака и този, който идва с нощта. Тих като нея, идваше и отнемаше живот. Бе станал легенда и занапред народа му щеше да всява страх в сърцата на живите. Само там ще живее, а този дълбоко насаден страх бе неговото отмъщение и неговото послание. Днес беше последния му ден на този свят и беше уверен, че ще прогори тази дата в човешката история. Със следите от пламъци — кладите на кръвта, с дирите на унищожението и апокалипсиса на тоталната гибел Родът му щеше да се увековечи!

Той се взря в укрепения град в подножието на скалата. По улиците излизаха първите ранобудни жители, всеки забързан по своя път, и никой не отправи поглед към скалата, там горе, във висините. Устните му се разтеглиха в усмивка — жестока, изпълнена с горест и омраза, и същевременно спокойна, пресметлива. В крайна сметка пътя, по който бе поел, бе този, който щеше да го отведе при близките и приятелите му. Там, където бе и неговото семейство. В небитието…

Изправи се грациозно и погледна изгрева. Да, определено всичко бе различно, дори небесното светило.

Слънцето принадлежеше вече на новия свят, свят, в който нямаше място за неговия народ. И неговото място вече не беше тук… Утринните лъчи заблестяха, отразени от тялото му. В града явно го забелязаха и настъпи всеобща паника. Хората тичаха по улиците, крещяха в ужас, блъскаха се и си пречеха един на друг. Той бавно и величествено отри крак в зеления мъх на вечния камък и нададе предизвикателен рев. От ноздрите му се откъсна пламък, разпери криле. Уловените лъчи създадоха ореол около могъщата му снага и той величествено се откъсна от скалата. Бе смъртта и полетя към своята — неговата последна приятелка. Той. Последният от драконите…

„Ужас!!! Нима не бе сън?!“ ПГ Маа скочи като ужилен. Опашката му помете разпилените на пода съкровища, яките лапи бързо го отведоха до входа на пещерата му. Златните ципести крила се разтвориха и понесоха дракона в небесната шир. Бавно и величествено Повелителят на ефира се присъедини към рояка свои събратя, готвещи се за ритуалите на Гръмовните танци. Сънищата от света на призраците избледняваха, започваше новият ден. Денят на Драконите…