Тойо Йокугава
Кошмари от чужд живот (4)

Светецът

Свещеникът живееше в малка стаичка, плътно прилепена до корпуса на самия храм. Единственият й вход се намираше от вътрешната страна на храма, така че обективно погледнато, животът на божия служител протичаше почти изцяло в пределите на светата обител. Доста година бе прекарал в грижи за сградата, бе присъствал от поставянето на основите й до изграждането на покрива. Той лично бе извършил и освещаването на готовото здание.

Укрепеният град, в чийто предели се намираше божията обител, не бе много голям, в сравнение с градовете, издигнати в равнините, но определено изглеждаше внушителен за мястото, на което бе построен — на самата граница на пустошта, в края на цивилизацията. Това бе една от онези крепости, отвоювани с мечовете на предците, създадени като защита срещу дивите планини и техните страховити и загадъчни обитатели. Поселището постепенно се бе превърнало в жилище на смели и често безразсъдни авантюристи. Имаше си собствен гарнизон и дори малък десантен отряд, който преди бе използван главно във войните с огромните планински влечуги.

Драконите, или змейовете, както ги наричаха някои, по всеобщо мнение бяха порождения на изконното, първично зло. Имаше хора, които ги смятаха за разумни същества, но доказателствата за това бяха ограничени и никой не ги взимаше на сериозно. Заселвайки се в планините, човеците бяха загубили много роднини и приятели, паднали в борбата с тези омразни създания. Бяха зло и църквата без колебание поощряваше тяхното изтребление. Слава на всички богове, че вече бяха изтребени и оставени само в легендите и преданията. Разбира се, имаше истории и за оцелял дракон, който нападал с идването на нощта. Убивал спящите и безмилостно унищожавал цели поселища на юг от града, без да остави жив свидетел на ужасните си престъпления. Подобна тактика на водене на бойни действия определено изискваше интелект, а според богоугодния човек, тази черта не беше присъща на гадините. Ако тези убийства наистина бяха извършени, а не бяха просто обект на приказки край огньовете, имаше вероятност за някакво друго разумно обяснение. В най-лошия случай изглежда бе оцеляла някаква група дракони, а поведението им бе просто още едно доказателство за вродената зверска кръвожадност на огромните рептилии.

— Ставай, момче! — свещеникът разтърси с доста груб ритник все още спящия свой помощник. — Скоро ще изгрее слънцето, а знаеш, че първите вярващи ще дойдат да получат ежедневната си благословия. Искам веднага всичко да е почистено и подготвено за службата. Едва след това можеш да закусиш.

Той придружи думите си с още един ритник по не разсъненото момче.

— Едно време не беше така, не беше-е-е… — продължи да мърмори божият служител, излизайки. — Сегашната младеж е толкова мързелива. И за какво ми е този непрокопсаник? Нито помага, нито усвоява божието слово. По-добре да го бях изпратил да се бие с гущерите в планините. Толкова свестни хора измряха, а на нас какво ни остана? Мъка и безпросветност…

Свещеникът влезе в храма и започна да пали и да подменя догорелите свещи, за да подготви церемонията. Тази доста деликатна операция изискваше личното му участие. Скоро след него в храма се появи и рошавият хлапак, който, широко прозявайки се, се зае да мете около вратите, без да проявява особен ентусиазъм.

— За нищо не ставаш, момко. Мислиш си, че си много хитър и че не знам за твоите занимания с меч и копие. Лентяй, а не послушник, това си ти! Никога няма да станеш богоугоден служител, от мен да го запомниш! — в погледа на стареца се четеше презрение към явно неподходящия му помощник. — Да знаеш, че и велик войн няма да станеш, просто нямаш сърце за това, момче. Приеми, че си само един загубеняк и толкоз!

В очите на юношата се разгоря пламък, който определено не отговаряше на назидателните думи на възрастния човек. Изправи снага — широка в раменете и тясна в кръста, и гневно се обърна към наставника си:

— Поне няма да си остана един самотен и мърморещ дъртак… — младежът решително захвърли метлата и се насочи към стаичката. — Мети си сам, старче, и ме остави да се наспя. Писна ми от вечното ти недоволство и мърморене. Омръзнаха ми и твоите проклети богове. Човек трябва сам да избира съдбата си, така че върви по дяволите и ти, и скапаните ти богчета. Щом се наспя се махам оттук и отивам право в казармите. Поне там ще ме уважават, да знаеш!

Свещеникът се бе присвил под яростния поглед на момчето и бе загубил цялото си предишно достолепие. Остана невярващо да гледа затръшнатата врата и може би за първи път не можеше да намери думи да каже каквото и да е било. Но опитът на верен божи служител му помогна бързичко да преодолее объркването си. Скоро, отново се зае с обичайните си дела, като продължаваше да клати укоризнено глава, останал насаме с благочестивите си мисли.

Постепенно настъпващото утро властно проникна през тесните прозорчета и премахна мрачните сенки, стаили се в ъглите. Денят обещаваше да е ведър и слънчев. Старецът се усмихна, от лошото настроение не остана и спомен. Какво по-хубаво от топъл пролетен ден след мразовитата, проклета зима?

Изведнъж навън настана някаква суматоха. Чуха се писъци на хора, дочуха се забързани стъпки от тичане. Учуден от суматохата, божият човек излезе пред храма.

— Какво става, в името на бога? — опита се безуспешно да спре някого от тичащите.

— Дошъл е! Идва за нас… Тук… Къде са стражите? Ужас! Няма ли ги воините…

Отвсякъде се носеха разпокъсани викове, но в тях ясно се долавяше единствено паниката на тълпата. В този момент излезлият навън послушник хвана един от тичащите мъже, вдигна го със силните си ръце и го долепи до стената.

— Какво, в името на Нергал, става? Какви са тези викове и кой ни напада? — момъкът продължаваше да разтърсва нещастния човечец. — Говори, проклет да си, че ще ти потроша кокалите!

— Дракон… Огромен! Там… Да бягаме!

— Ще ни избие! Мъртви сме!

Мъжът всеки момент щеше да припадне от ужас, така че младежът го пусна и се втурна към съседното площадче. Подтичвайки, след него се понесе с пребледняло лице и свещеникът. От площада се откриваше гледка към планините над града и към стърчащата като кула скала, в чиято основа бе построен града. И то каква гледка!

На скалата беше приклекнал дракон — истински и съвсем жив и реален дракон! Точно в този момент чудовището се изправи и разпери криле. Лъчите на изгряващото слънце заблестяха, отразени от огнено червените му люспи. Сякаш самия той бе покрит с кръв. Гигантският звяр изрева предизвикателно и се спусна в грациозна спирала към града. Непрекъснато бълваше огън като се целеше в най-големите тълпи. Огънят се вкопчи в хората и сградите с бясна настървеност. Писъците на страх се сливаха с тези на болка и онези, които предшестваха смъртта. От горящите здания падаха греди и камъни, погребвайки под себе си десетки тела. Обръщайки се, младежът видя немощното тяло на свещеника затиснато под една купчина развалини.

— Дано бъдеш щастлив сред боговете си, ако ги има — това бе единствената заупокойна молитва, която старият свещеник получи. Доста скромна, като се има предвид дългата му и съвестна служба.

Звярът не се опитваше да се предпазва от спорадичните удари на оредялата охрана срещу него. Беше кацнал върху покривите и унищожаваше с огъня си всичко. Само с един замах закривените му ноктите разкъсваха на части попадналата в тях жертва. Въртейки се около себе си, гадината разрушаваше зданията, сякаш бяха нищо повече от хартиени макети.

Младият мъж бе покорен от красотата и мощта на огромното влечуго. Видя лежащ, умиращ войник да се гърчи в предсмъртни конвулсии и притичвайки покрай него, се наведе и взе падналото настрана копие. Бе добро оръжие — със стоманено острие и закалено дъбово държало, полирано от дланите на войните, използвали го през годините. Вече въоръжен, доскорошният послушник достигна края на улицата и се изправи само на няколко разкрача от звяра. Почувства се толкова малък и незначителен пред величественото божие (или дяволско) творение. Изпита някаква странна печал, че трябва да се възправи като враг срещу нещо тъй прекрасно и същевременно тъй страховито и ужасно. В този момент драконът се обърна. Погледите на човек и звяр се срещнаха. Още докато чудовището се извърташе, копието излетя от ръката на младежа и в мига, в който погледа на небесния господар се срещна с този на земния жител, острието потъна дълбоко в гърдите на страшилището. Младежът извика и сякаш желаеше да спре удара, но вече бе късно. Звярът се залюля, явно губейки сили. Знаеше, че умира, но бе странно, че погледът му се излъчваше спокойствие. Огромната зъбата глава кимна по посока на убиеца си, сякаш изразяваше удовлетворение и… благодарност! Колената на чудовището се подгънаха и то се строполи бездиханно на улицата — всред другите мъртви тела и руините, причинени от собствената му ярост. Грамадните очи угаснаха, но незнайно защо младежът изпита непонятната увереност, че на устните на мъртвия звяр пробяга усмивка…

Хората се приближаваха бавно и едва след като се увериха, че драконът е мъртъв, с несмели усмивки и вяли подвиквания започнаха да потупват бившия кандидат за божи служител:

— Младият послушник при свещеника! Той, той го уби! Слава на боговете. Някой от тях е насочвал ръката му. Той е божи помазаник. Стори чудо! Чудо! Светец… Светец! Чудотворец! Спасител! Светец…

Виковете набираха сила и се носеха отвсякъде, подемайки площада на крилете на еуфорията. Хората се тълпяха, изпълзявайки от дупките, в които се бяха сврели, за да се спасят от огнената напаст — едни да видят огромното същество, други просто да се докоснат до богоизбрания — този, когото до вчера дори не забелязваха…

Тълпите обичат, обожават победителите…

Самият венцеславен герой не изпитваше радост. Знаеше, че е погубил последния от великите господари на небесната шир, но помнеше и това, което видя и прочете в погледа му.

— Грешеше, старче… — промълвиха устните му по адрес на загиналия наставник. — Драконите не са били зверове, жадни за кръв. Не бе прав и за друго, учителю. Те не са били чудовища. Били са божии творения — като нас, хората. Просто Господ ги е създал различни… Различни…

Тези, които бяха най-близо и чуха думите му, го изгледаха неразбиращо, сякаш не можеха да проумеят брътвежите на новия си кумир. Дали младият човек не се бе смахнал от преживяното премеждие? Но на него му бе все едно. Разбута боготворящата го тълпа и се отдалечи, навел глава. Беше млад, съвсем млад, и живота бе пред него. Но трябваше да го изживее с новопридобитото знание и с това, което бе сторил. Подвиг или престъпление, вина или изкупление? Не знаеше… Но щеше, щеше да разбере!

„Ще разбере я, нищожество гадно! Само да го докопам аз в лапите си! Правелика майко, дари ме с драконов сън! С истински драконов сън!!!“

Кошмари, кошмари… Ама драконски!