Тойо Йокугава
Кошмари от чужд живот (1)

Истинското злато

Във всеки край и във всяко едно време от човешката история митовете и легендите са заемали съществена част от бита. Някои вероятно са възникнали просто като истории, с които хората са се забавлявали вечер край огнището или пък са служили за възпитание на децата. Други… кой знае…?

Дълго преди появата на каквато и да е писменост, те са се предавали устно и са преминавали от поколение на поколение, несъзнателно променяни по-малко от всеки отделен разказвач. Всеки човек има своя собствена представа за важните неща в живота, за това кое е стойностно и кое представлява чиста загуба на време. За един повествовател е много трудно да бъде безпристрастен при предаването на дадена история. Всъщност, добрият разказвач се отличава именно по вложените в разказа емоции и по това колко живо успява да накара слушателите си да си представят случките, за които им говори. Разбира се, най-запалената му аудитория са децата. Те са и тези, които след години ще разказват тези истории и най-неприятното е, че с всяка изминала година, всеки човек променя начина си на възприятие на заобикалящата действителност, така че съвсем естествено се изменя и първоначалният начин на повествование, а след някое и друго поколение и самата история. Всичко това става неволно, но промяната е факт. При записването на дадени събития налице е реалната опасност от неумишлено субективно изкривяване на истината или съвсем целенасочено и пристрастно преиначаване на фактите. Така че, легендите и митовете са наистина просто това, което са, но невинаги. Случва се и истината да се намира там някъде, сред всичките тези истории и може би просто е необходимо само да повярваме в нея.

Още от съвсем ранно детство съм имал развито въображение. Всяка история, която научех и всяка случка, за която чуех, автоматично се превръщаха в част от моя живот. Умът ми отново и отново изживяваше трудностите и приключенията, които се бяха случили преди столетия. В главата ми оживяваха картини от други цивилизации и хора, родени и израснали в съвсем други светове. Може би това бе и причината да израсна прекалено самовглъбен в себе си и някак си да не се интересувам много от живота, който течеше около мен. За мен нямаше ограничения във времето и там вътре, в моето съзнание, аз изживявах живота на други хора, в различни от моето общество и цивилизация, бит и нрави. Най-ярките истории, които са останали от моето детство са за загубени съкровища на отдавна живели народи. Именно тези митове се превърнаха в своеобразно мое хоби и до голяма степен предопределиха моя живот.

Във възраст съм, когато един разумен човек се опитва да си отговори на някои въпроси и да намери, доколкото е възможно, истината за нещата, които го интересуват. За мен това са митовете, преданията и легендите. В моята колекция от такива, ако мога да се изразя така, съм събрал десетки повествувания. Всяко от тях съдържа в себе си велики дела, извършени от обикновени хора, превърнали се в герои, както и голяма доза фантастични преживявания и най-невероятни същества, които съпътстват преданията. Вече не съм дете и моите опити са именно в областта на изконното ми увлечение да отсея измислиците и да открия действителните събития, стоящи зад тези невероятни истории. Имаше общо в моите видения и истинската история, или поне аз вярвам, че е така. Във всички предания, които съм чул, когато стане дума за моя роден край, винаги става дума за изгубени за света съкровища. Историите са различни и една от друга по-невероятни. Смятам, че общото между тях всъщност е и това, което е вярно. Някъде в горите около каменните стени на селото има скрито злато, за мен това беше неоспорим факт. Всичко останало — духове, проклятия и тям подобни, за мен бе просто украса на елементарния факт.

Приемайки моята теза за вярна, от години обикалях из горите и планините, като се опитвах да намеря някакви следи, нишани или скрити за останалите белези — нещо, което да ме насочи към мястото където бе лелеяното от мен имане. Нямах представа къде да го диря, а нямах и представа какво точно да търся, дори нямах идеята кога е скрито и самото злато, тъй като, както знаете, този тип истории много рядко уточняват точния момент, в който са се случили. Така че всеки свободен ден аз излизах сред горите и постепенно, ден след ден, месец след месец, в продължение на дълги години, аз обикалях и търсех. Опитвах се да не мисля за нищо конкретно и просто скитайки се, се надявах да забележа нещо, което някак си да не се вписва в естественото обкръжение на вековните дебри. Всичките изтърпени подигравки и всичкото пропиляно време, и нерви, може би щяха да бъдат възнаградени днес. Може би… Страхувах се дори да се надявам, запасът ми от търпение бе почти изчерпан.

Една прекрасна лятна утрин отново бях тръгнал на своите малки експедиции. Избрах си един от любимите ми маршрути, по които навлизах в горите. Нямаше ясно очертани пътеки и следвах коритото на някакъв отдавна пресъхнал поток или поне аз го приемах за такъв. Вървях сред едрите морени и се чувствах някак си потиснат. Те бяха тук от толкова години и щяха да бъдат тук навярно хилядолетия, след като отдавна съм се превърнал на прах. Беше депресиращо, но въпреки това обичах тези разхвърляни наоколо камъни. Всичката тази неизличима белота, тези изтрити от столетията течаща върху тях вода форми. Тези заоблени и напълно естествени купчини… Да, заоблени… Заоблени?!

Нещо сякаш ме удари в главата! Как не бях го забелязал досега? Стоях пред нещо, което бе представлявало речен праг. Водата се бе спускала от планините на малки каскади и аз бях в основата на една от тях. Камъните, върху които се беше изливала яростта на водните маси, бяха заоблени и покрити донякъде с мъх, но не всичките бяха такива. В единия край на пресъхналото корито те лежаха разхвърляни по същия хаотичен начин, както и навсякъде другаде — хаос и същевременно някаква известна единствено на природата подреденост. Особеното бе, че те определено не бяха речни. На пръв поглед изглеждаха като обикновени заоблени камъни, но не притежаваха онази гладка повърхност, получена от водата. Сърцето ми бясно блъскаше в гърдите, потта изби на едри капки по челото ми.

Бях минавал стотици пъти оттук и вероятно още толкова щях да минавам, но едва ли щях да забележа нещо. Сякаш самата съдба ме бе накарала точно в онзи миг да мисля за камъните и това ме бе довело тук….

… Не знам какво да правя. Вече от няколко часа седя и гледам в своето откритие. Да, любопитството ми е огромно, обаче се страхувам. Страхувам се, че когато разместя морените, няма да намеря нищо. Може би има някакво съвсем логично обяснение, защо тези камъни са различни. Това, че аз не го виждам, съвсем не означава, че то не съществува. Решавам: ще ги махна, пък каквото ще да става. Камъните са тежки и работата е трудна и бавна, но желанието ми е прекалено силно, за да спирам за почивка. Ето тук сякаш има нещо. Плоча. Под този къс скала се появява някаква плоча, с големина от, може би, половин на един ярд. Цялата е изписана с някакви древни символи. Не смея да я мърдам; в мене са се събудили всички онези предупреждения и суеверни страхове, които съпътстват заровените съкровища. Проклятия, мрачни пазители на имането, призвани да го бранят от посегателства. Демони на злото, готови да отнесат душите на злополучния иманяр в най-мрачните адови селения…

Около мен се е смрачило. Явно доста време ми е отнело да разчистя мястото. Сенките не са кой знае колко дълбоки, но сякаш колкото по-надалеч се намират, толкова повече тайнствен живот има в тях. Косъмчетата по тила ми са настръхнали и вече имам чувство, че нечии очи ме изгарят с омраза. Колкото и да се опитвам да потисна тези си страхове и да убедя сам себе си, че всичко е плод на развинтената ми фантазия, не успявам. Там има нещо и о, Господи, как не го съм го забелязал: цари гробовна тишина. Дърветата са притихнали, уплашени да помръднат листа, няма песни на птици и цялата природа се е смълчала.

Изправям се и се затичвам към далечното село. Едвам дишам, но е повече от страх. Нощта вече настъпва, а аз тичам към дома, към сигурността на каменните стени и за първи път в моя кратък живот — към хората. Най-после — ето ги познатите къщи. Пред селската порта има хора. Слава богу! Спирам вече по-сигурен, не желаейки да ме видят такъв уплашен. Поглеждам към последните дървета. Дали това там, съсирекът от мрак, е силует сред сенките?! Не знам. Но само след миг там няма нищо. Най-вероятно е просто игра на сенки. Приближавам се към родното село вече с по-уверена стъпка и да, вече съм на сигурно, у дома.

Заспивам късно през нощта, след като дълго време съм обмислял събитията от изминалия ден. Трябва ли да споделя откритието си с някого или да го запазя за себе си? Всъщност надделява моето его. Всички ми се присмиваха, защо сега да споделям находката си с когото и да било? Не знам имаше ли нещо в гората или бе просто моето превъзбудено въображение, но няма да се откажа. Утре, въоръжен, ще отида пак там. Силен съм, опитен в боя, трудно ще се намери някой в селото, който да се възправи срещу мен. А злите сили?! Бабини-деветини! Все пак, може да взема и някакъв амулет от свещеника. Утре…

Не знам какъв е бил съня ми, но се събуждам разтреперан. Дали е обикновен сън или по-скоро е предчувствие? О, да, наистина, там в ъгълче съм буден? Какво ли чака? Леко раздвижвам ръце, в опит да събудя кръвообращението си. Ще те посрещна, чедо на нощта! Как ли е влязло тук и защо още чака? Добре, по-добре да го изненадам. Отмятам завивката и скачам на пода, готов за бой, но… пред мен е само стола с дрехите ми. В неясната светлина ми заприлича на нещо дебнещо ме. Лягам си. Явно доста ми се насъбра…

… Слънцето вече е високо в небето и аз съм пак при находката си. Нося амулета, нося си и оръжие. Имам и голям метален лост, с който ще повдигна каменната плоча. Колко е хубав животът! Шумът на вековната гора ме изпълва с вдъхновение. Може би е по-добре да не рискувам и да забравя за златото? Но и въпросът съвсем не е в самото злато. По-скоро в тръпката, в предизвикателството. Толкова време го търсих и сега, след като съм тук, поне ще проверя, дали историите за проклятието са верни. Захилвам се. Какво пък…? Живота и без това е кратък. По-добре да го изживея като мъж, така както искам, вместо да се свирам страхливо нейде и да се надявам смъртта да ме подмине и този път. Дори и да е кратък, предпочитам да го изживея пълноценно, отколкото да го оставя да мине покрай мен. В крайна сметка човек няма нищо на този свят, освен душата си. Нея може да я погуби само с нечестиви дела, а ако избере спасението на Господ, то всичко е наред. Всичко, което е изкарал, може да изгуби, дори живота не е негов. Даден му е временно и толкоз. Друг избира кога ще свърши, така че — към плочата!

Символите са променени. Сигурен съм. Имам отлична зрителна памет и ясно виждам, че нещо е различно. Не съм сигурен в какво, но има промяна. Забивам края на лоста и леко повдигам края на плочата. Да! Най-сетне! На слънчевата светлина заблестя златото. Съкровището на моите мечти! Огромно… Красиво… Примамливо, обсебващо… Мое! Мое! Само мое!

А птиците? Господи, зад мен пак е тихо! Също като снощи. Същата гробовна тишина! Но сега е само обяд.

Изтрезнявам на мига от опиянението на златото. Завъртам се колкото мога по-бързо, като същевременно и прикляквам. При завъртането плочата пада с глух кънтеж на мястото си, а лоста използвам като оръжие и влагам цялата си сила в него. Имам време да преценя, че това зад мен не е силуета на нещо, което е от този свят. Лостът ми минава през него, без да го засегне. Просто един силует, изтъкан от мрак. Той се приближава и да, в погледа му има живот. Но дали в тази, без съмнение злокобна сянка, може да се говори за нещо толкова прекрасно като Живот?! О, болката е изгаряща! Болка!!! Тялото ми се гърчи в неистов спазъм, ледените пипала на отчаянието прогарят душата ми. Живот?! По-скоро това, което блести в изумрудените очи, прегарящи съзнанието ми е СМЪРТ… Смър… Смъ… См… С…

Облак задушлив дим, примесен с разноцветни пламъци изскочи от устата на дракона. Ш’Маа отвори едното си огромно, блестящо като слънцето око и просъска: „Кошмар! О правелика Майко! Защо ми изпращаш сънищата на човек?! Хора! Та те са толкова беззащитни, жалки и недълговечни?“ След това, успокоен, драконът премести глава върху абаносово ковчеже и продължи да спи… И да сънува…

Имаше нужда от спокойствие… След тези човешки кошмари за призраци и смърт! Та нали драконите почти не познаваха тази посестрима на Мрака? Е, морето винаги го е успокоявало. Пък и обичаше да си похапва прясна риба. Море… Вълни… Рибка…