Тойо Йокугава
Кошмари от чужд живот (3)

Влюбен в смъртта

Не бих се определил като добър човек. Изглежда за всеки понятията за добро и зло са строго индивидуални. Може би всичко зависи от конкретната ситуация и приемливото за даден момент би могло да е нещо съвсем неприемливо за друг. Доста съществено е за кого даденото нещо е добро и за кого е лошо. При мен винаги бе важно нещата да стоят добре лично за мен и, въпреки че е егоистично, този принцип никога не ми е изневерил. Всъщност може би човек е егоист до даден момент в своя живот. Според мен това е мигът, в който срещне жената — единствената, тази, с която желае да прекара остатъка от живота си. Това е усещането за дом и именно тогава един мъж разбира истинското значение същността си. За мен тези времена още не бяха дошли и дори и по моят критерий за лош човек, какъвто според мен представлявах, не бях особено загрижен, за да променя този факт.

Бях изкарал досегашния си живот в скитане по забравени от бога места и някак си неусетно безгрижните дни преминаваха в години. Посетил бях толкова градове, че вече не си спомнях техните имена. Безличните малки поселища на ръба на пустошта ме бяха приютявали за по няколко дни. В големите градове на изтока се задържах по-дълго, там опознавах всички тъмни страни на човешкия живот. Хората твърдяха, че съм убил десетки мъже. Бяха само отчасти прави — не бях погубил чак толкова много и в никакъв случай не бяха хора, които биха липсвали на някого. В очите ми бе запечатан онзи малък демон на авантюрата, присъщ на младостта. Посрещах всяко предизвикателство с вдигната глава и насмешлива усмивка. Присъщо на младостта бе и друго качество — прекадената самоувереност, и аз не правех изключение.

Странствах безцелно. Просто следвах извивките на стария коларски път, изпълнен с любопитство докъде ще ме изведе. Е, стигнах донякъде. До някакъв хан, а след него бе просто гора. Това бе мястото, където щях да пренощувам, така че аз се запътих към сградата. Беше стара масивна постройка, издържала както капризите на времето, така и на хората, посетили тези отдалечени краища. Основното помещение бе просторно, малко мрачно, но чисто и добре поддържано. Покрай масите бяха наредени дървени пейки, а пода бе застлан с трици. Личеше си, че не е просто хан, а и дом за съдържателя и съпругата му.

Когато влязох в помещението, те бяха седнали на маса близо до тезгяха и вечеряха. И двамата бяха на средна възраст. Едва ли имаха много печеливш бизнес, но изглеждаха щастливи. Ханджията стана да ме посрещне и аз се спрях, за да може преценяващия му поглед да ме огледа добре. По време на скитанията ми бях понаучил едно-друго за хората и мъжът пред мен ми стана ясен. Бях срещал стотици като него, тръгнали да си търсят щастието и своето място в живота. Хора, еднакво добре чувстващи се както в града, така и сред дивата природа. Мъже и жени не свикнали да се съобразяват с когото и да е било. Бяха добри и сърдечни и винаги се радвах, ако при някое премеждие имам до себе си такива хора. Притежаваха и една черта, която ме дразнеше — мислеха се за солта на земята, и не следваха нечии съвети или поучения.

Изглежда не събудих подозренията му, но той все още не ме бе одобрил. Въпреки това ме покани:

— Добре си дошъл, пътнико. Заповядай на нашата маса. Нещо нямаме много посетители напоследък, но стига да имаш с какво да си платиш, си добре дошъл.

Сдържах усмивката си. Не се бях излъгал в преценката. Човекът ми предложил подслон и храна, но все пак любезно ми бе напомнил, че тези услуги не са безплатни. Не беше груб, просто знаеше какво предлага и бе съвсем нормално да се знае какво струва услугата. Подадох му една сребърна монета и се настаних на предложената ми маса.

Стопаните бяха приятни хора и липсата на посетители за тях означаваше и липса на новини. Самата вечеря доста се проточи, докато им разказвах последните по-важни събития, за които знаех. Когато нямах новини за някое място, дяволчето в мен се надигаше и измислях нещо пикантно или шокиращо. Сигурен бях, че доста време двамата ханджии ще обсъждат това, което бяха узнали.

Стаята ми беше малка, с два сламеника. Хвърлих багажа си на единия и се чувствах толкова изморен, че без дори да се събуя, се изтегнах блажено на другия…

… Вълните се разбиваха някъде ниско под нозете ми. Вятърът разбъркваше косите ми, сякаш в опит да ме заслепи. Донасяше солени пръски тук горе на скалите и после съвсем целенасочено ги забиваше в лицето ми. Нямах спомен как съм се озовал тук, какво правя и даже кой съм. Просто стоях там и бе странно, че се наслаждавах на бушуващото в краката ми море. Сякаш всичкия привиден хаос от вода и вятър, представляваше мен самия и моя живот. Въпреки дивата красота, аз бях спокоен. Вдигнах поглед към небесата и облаците се раздвижиха. Откриха малка пролука в себе си и лунните лъчи се шмугнаха към света. Те се отразяваха и блестяха като скъпоценни камъни по люспестата кожа. Там, в бурните небеса, кръжеше дракон. Черен като самата нощ, летеше гордо отгоре, величествен и неповторим. Бе странно, но бях убеден, че е дошъл за мен и знаех, че няма да се измъкна, без да се срещна с господаря на небесната шир. Дивият му рев разкъса вятъра и той се спусна. Трябваше да се махна, да съм някъде далеч от тук. Обърнах се и замрях. Всичкият страх, който бях изпитал, се стопи и изчезна, заменен от безпределен ужас. Там, само на няколко стъпки от мен, стоеше черна, забулена фигура, която стискаше в ръце страшно, непонятно оръжие, подобно на гигантска коса. Бях сам, невъоръжен. Силите и волята ми за бой ме бяха напуснали. Жаждата за живот, тази тъй велика емоция на младото ми същество, бе изчезнала. Бях опустошен, намирах се накрая, и го чувствах, знаех го…

Силуетът пристъпи към мен и повдигна глава. Бавно свали качулката си и аз стоях там, зашеметен, вцепенен и отчаян, и френетично се опитвах да си поема въздух. Явно тази вечер ми бе отредено да изпитвам само крайни чувства. Изпод качулката се изсипа невероятен водопад от руси къдри, към мен се взираха двете най-сини очи, видяна някога от човешко същество, и сякаш тези прекрасни зеници ме придърпваха, неудържимо ме поглъщаха в бездънните си дълбини… Никога не бих могъл да си представя по-съвършено женско лице. Излъчваше нежност и същевременно бе строго и волево. Знаех, че няма смисъл да продължавам да скитам. ТЯ беше тук и светът нямаше какво повече да ми предложи. ТЯ бе тази, която щях да обичам цял живот, и нямаше да имам такъв без нея. Тя бе Единствената…

Събудих се изпотен и седнах в леглото. Пак същият сън. Непрекъснато се появяваше и ставаше все по-натрапчив. Всъщност за първи път не се събуждах с вик. Досега се пробуждах в мига, когато драконът се спуска и аз се обръщам да избягам, но не и този път. И това лице. Понякога се чудех, дали тези сънища не са ми изпратени като кошмари за наказание от някого, а сега горещо се надявах да е така. Бе само един сън и не знаех как, но бях безумно, всеобхватно влюбен в това момиче и трябваше, трябваше да я открия. Кошмарът се бе оказал блян, неземен и сладостен. Не заспах отново и до сутринта останах със спомена за очите, изгарящи съзнанието ми.

Слязох рано за закуска и по нещо явно ми е личало как се чувствам, защото стопаните ме оставиха на мира, за да се нахраня. Доплатих и след като се сбогувахме, поех по самотния си път. Не желаех да се връщам назад, така че закрачих бързо през гората. Нямах посока и следвах стари пътеки или животински такива. Безразлично ми бе къде ще отида, просто вървях без път и си спомнях проклетия сън. Така скитах из горите през целия ден. Привечер избрах една малка, закътана полянка от онези, на които хората им казваха „самодивски“, и запалих в единия й край малък огън. Не изпитвах охота за храна, само легнах и се надявах като заспя, същият сън да ме споходи и ощастливи. Горещо се надявах моята любима да се задържи по-дълго в бляновете ми. Имах да й задавам толкова много въпроси…

Очевидно бях превъзбуден и сънят не идваше. Опитах да се успокоя и се заслушах в горските шумове. Преди винаги ме е успокоявал нощният покой и хармонията на природните звуци. Изпука съчка. След миг още една. Да, не грешах — някой идваше към мен.

Предпазливо станах и се загледах, подготвил меча си, в посоката откъдето се приближаваше натрапника. През поляната бавно се приближаваше някой и определено не се криеше. Би трябвало да не е мой враг, но пък от друга страна, би могло да означава, че просто е уверен в своето превъзходство. Нощният посетител пристъпи в осветения кръг и аз отпуснах оръжието. То не ми бе нужно.

Защото пред мен стоеше момичето от съня ми. Тя бе тук, но на мен ми се стори нереално.

— Не вярвах, че наистина те има! — чувствах, че тя знае какво имах предвид.

— Обаче се надяваше, нали? — усмихна се девойката и седна срещу мен. В прекрасните сини очи играеха закачливи пламъчета.

— Коя си? И как… Как влезе в моите сънища? Защо? Как ме откри…

— По-полека! По-полека! Спри! Много въпроси, а не разполагаме с достатъчно време. Ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че те искам повече от всичко. Нали си проникнала в сънищата ми? Ще сме заедно в този свят, нали?

Стори ми се, че за момент нещо помръкна в погледа й, но може би си въобразявах. Та аз нищо не знаех за нея!

— Зная. И повярвай ми, че няма нищо, което да искам повече от това да сме заедно. И ще бъдем, поне доколкото е възможно…

— Доколкото е възможно…? Какво означава това? Едва ли има нещо, което да ме раздели от теб, щом и ти ме искаш.

— Прекалено си самоуверен. Нищо не разбираш. Дори малкото време, през което ще сме заедно, ще ми струва повече, отколкото си мислиш. Ела, то се изнизва неусетно, така че нека не губим и малкото, което ни е дадено…

Станах и пристъпих към нея. Тя пое ръката ми и се изправи. Всичко си бе както трябва. За първи път и аз си бях на мястото. Там, до нея. Нека си мисли, каквото иска. Нищо не ми трябваше да знам. Важното бе, че е до мен и аз нямаше да позволя на никой да ми я отнеме. Никой! Бях убивал прочути войни, само заради накриво казана дума или нагъл поглед. А заради нея… Не бих допуснал дори смъртта да ни раздели!

Вървяхме между дърветата, радвахме се на допира си и на това, че сме заедно. Стигнахме до тих поток, чийто води блестяха на лунната светлина. Тя се притисна до мен и устните ни се допряха. Времето спря и в света бяхме само двамата. Робата й се свлече в тревата, тя със смях се затича към потока и се гмурна в сребристите води. Изправи се във водата, цялата блестяща, и аз знаех, че никой друг никога не бе виждал такава красота. Бяхме заедно и се сляхме в едно цяло. Тя и аз! Това бе нашата нощ и нашия свят…

… Часове по-късно лежахме на росната трева и наблюдавахме настъпващото утро.

— Трябва да тръгвам, любов моя. Знай, че никога не съм обичала и никога няма да има място за друг в сърцето ми. Може би един ден ще можем да сме заедно, освободени от този свят.

Но…

Тя постави ръка на устните ми и поклати глава.

— Недей, само ме помни. Ще се видим пак. Обещавам ти!

Изправи се и без да се обърне, затича към дърветата. Колкото и да бе бърза, видях облените й в сълзи скули.

Обичам те! — извиках отчаяно след нея. Нещо в гърдите ми сякаш се скъса от болка.

Любимата ми спря и се обърна. Помислих, че ще се върне, но тя се извърна обратно и се скри сред зеленината. Останах объркан, съкрушен до потока и след миг се разнесе далечен плясък, сякаш от огромни криле.

Това бе историята на моята любов. Така я и разказах на младите момичета. Никога не споделих само едно нещо — в съня аз познах оръжието й. Знаех коя е тя, затова не я попитах за името й по време на мимолетната ни среща. Тогава имахме далеч по-важни неща за вършене. На тях обаче им стигаше и това, което научиха. Романтични създания са те и изглежда не намират за досадно задължението, че трябва да се грижат за вечно мрънкащи и оплакващи се старци в дома за ветерани. Той всъщност е бившата казарма близо до двореца и се обитава от престарели войници като мен, останали без нищо и никого в света. Хора, които поради една или друга причина, са прекарали живота си в армията. Истината бе, че непрестанно я търсих. Исках да открия една жена по бойните полета. Една прекрасна, тайнствена жена… Не я открих, но знам, че тя ще ме намери. Убивах и се молех да бъда убит. Сражавах се с отчаянието на обречен, но ТЯ, ТЯ ме щадеше. Защо ли? Не намирах отговор на този тъй важен за мен въпрос. Неудържимо исках да сме заедно, отново да заровя лице във вълшебните руси къдрици. Сега, на смъртния си одър, аз съм убеден, че това най-сетне ще стане.

— Здравей, любов! Дълго чакахме да сме заедно, нали?

Смъртта вече е дошла за мен и ми се усмихва. Най-сетне! Господи, колко обичам тази усмивка…

„Хората заслужават своята участ! Ама и Смъртта си я бива, пък има и дракон! Дракон… Дракон…“

„Няма ли да сънувам драконов сън? Стига тези хора!“