Нанси Фишер
Код „Червено“ (25)

Глава 24

— Ти ми каза, че нито един не е оцелял.

— Допуснах грешка. Но…

— Млъкни, Карл — лицето на Бил Милър беше потъмняло от гняв. Андерс беше виновен за това, шефът на ОММП да свиква в петък вечер спешно съвещание в тайната зала в сградата на фирмата „Крал Банан“. Андерс беше виновен за това, че Луси се бе добрала до толкова поверителна информация и сега Милър отново се нуждаеше от помощта на Торториело. — Щом двама човека са останали живи след опитите със Сангре негра преди две години — продължи той, — може би са оцелели и други.

— И какво от това? Никой не знае…

— Никой не е знаел до неотдавна — изръмжа Бил.

— Не, това не й е известно — настоя Карл. — В доклада, който е видяла в компютъра ми, не се споменава нищо за експериментите преди две години.

— И си въобразяваш, че няма да се досети? Две от кръвните проби, които Неш изпрати от Перу, съдържаха вириона на Перувиа „B“ — и това беше ужасно. Но да отричаш, че подобен вирион съществува и да изпратиш едната от кръвните проби в ЦКПИЗ, това е… Божичко! — Бил се отпусна тежко в креслото. — Ако не бях успял да уредя прекратяването на финансовите средства за опитите на Тед Уайли… — той поклати глава с отвращение. „Нито един не е оцелял“ — така ми докладва ти. „Всички са мъртви. Видях телата им със собствените си очи“. — Милър хвърли свиреп поглед към Андерс. — Навсякъде съм заобиколен от глупаци!

— Слушай, Бил. Имаме дяволски късмет, че някои от пациентите са оцелели. Ако онези индианци не бяха дошли в изследователската станция да бъдат лекувани от треската, никога нямаше да открием Перувиа „B“. Нямаше да разберем, че Сангре негра е претърпяла спонтанна мутация в телата им, както се случи с Ебола и онези маймуни в Рестън, Вирджиния през 1989 година.

— Всичко това ми е известно — прекъсна го нетърпеливо Бил. — Работата е там, че ти…

Ала Карл вече бе набрал скорост.

— Работата е там, че без тези двамата оцелели никога нямаше да узнаем, че Перувиа „B“ съществува, нито пък щяхме да открием, че може да служи като ваксина. По дяволите, опитах се да предизвикам същата мутация в лабораторията с животните, но не успях. Ужасно съм благодарен, че онези двамата са оцелели. Би трябвало и ти.

— Недей да ме поучаваш — извика гневно Бил. — Благодарение на теб всичко, което бяхме постигнали през тези години, щеше да отиде на боклука. Ако Луси не беше дошла при мен снощи… — той стана, прекоси вдървено цялото помещение, след това се обърна и отново закрачи нервно. — Преследвал си я в онази проклета мисия, позволил си й да открие лабораторията, отделението за инжектирани с Морибунди… Както и да е, сега ще се справя с нея.

Разнесе се остър звън. Бил се овладя и докосна контролния ключ, който управляваше тайната подвижна част от стената. Тя се отвори и през пролуката влезе Рене, следвана от неколцина мъже. Бил им посочи креслата около масата, но самият той остана прав.

— Неприятности ли имаме? — попита Рене.

— Нищо особено — заяви твърдо Бил. — Ала ще ни бъде необходима помощта на твоите хора. Както обикновено, ще платим добре.

— Казах на Торториело, че никак не е умно — подхвана тя, събличайки тежкото си вълнено палто, — да работи с аматьори.

— Глупости — възрази остро Бил. — Всичко вървеше прекрасно до ареста на Дидие. Вие трябваше да се постараете подобно нещо никога да не се случва — той я изгледа свирепо.

Рене сви рамене.

— Изглежда, че митническите агенти са получили сигнал от някакъв собственик на художествена галерия. Казал им нещо във връзка с незаконно внесени в страната произведения на изкуството. Тъкмо това са търсили, когато са се натъкнали на хероина. По никакъв начин не бе възможно да го предвидим. Имаш ли нещо за пиене тук?

— Знаеш, че нямам.

— Жалко. Както и да е, ние се погрижихме за Дидие в затвора. Той не получи никаква възможност да се защити. За Бено Станислас също се погрижихме — малък подарък за вас от моя шеф.

— Бено… — лицето на Бил светна. — Търговецът, пласиращ стоката на Дидие?

— Да. Бено смятал, че Дидие го мами — поне така е казал на нашите хора. Той и онзи тъпак изложиха на риск цялата операция. Мисля, че вече трябва да я прекратим.

— Може би имаш право — съгласи се Бил и седна на креслото срещу нея. — Ще обсъдим предложението ти, след като се погрижите и за Луси Неш.

По лицето на Рене пропълзя ленивата котешка усмивка.

— Какво искаш да й направя? — измърка тя. — Ти искаш ли да гледаш?

— Искам да я убиеш, Рене. И не желая да гледам как го правиш.

Тялото на Рене се изопна.

— Аз не убивам.

— Разбира се. Но хората ти го правят. — Рене се намръщи. — Луси е била любовница на Жан-Пиер, значи ще се справим с нея по същия начин, както с Жан.

— Хероин?

— Да. ОММП вече я изпрати в Бряг на слоновата кост.

— Бряг на слоновата кост ли? — повтори Карл. — Какво има там?

— Малария, както обикновено — отвърна лаконично Бил. — Но накарах Кен Уелш да й каже, че може би става дума за Перувиа.

— Тя веднага ще разбере — възрази Карл. — Ще заподозре, че…

Бил вдигна рамене.

— Докладите от далечните страни невинаги са точни. А и вече няма значение какво подозира тя. Когато се приземи на летище „Кенеди“, някой вече ще е подал сигнал до митническите власти, основавайки се на връзката й с Дидие в миналото. Багажът й най-щателно ще бъде претърсен. Ще открият хероин. Когато властите ме разпитат по случая, аз неохотно ще призная, че напоследък доктор Неш ме е молила да участва по-често в мисии извън страната — очевидно е целяла да продължи престъпната дейност на Дидие. Бележникът му също ще бъде намерен сред вещите й.

— Но тя ще отрече всичко — възрази Карл. — Ще им каже за моите изследвания и…

— Какво? — обърна се Рене към него.

— Няма да успее да изрече и едно смислено изречение, уверявам те — бързо я успокои Бил, хвърляйки свиреп поглед към Андерс. — А след като веднъж я арестуват, твоите хора — Милър отново се обърна към Рене, — ще постъпят с нея така, както постъпиха с Дидие.

— Това може да се окаже трудно — изрече бавно Рене. — Връзките ни в женския затвор не са толкова добри.

— Е, все ще се справите някак — отбеляза нетърпеливо Бил. — Това е важно и за двете организации. Ще ти съобщя номера на полета, с който се връща Луси, и часа на кацане.

— Тази операция ще струва много скъпо — предупреди го Рене.

— Разбира се — съгласи се сухо Бил.

Рене се намръщи.

— И все пак не разбирам за какво говореше Карл преди малко… Спомена за някакви свои изследвания?

— Не се тревожи за това — отговори й спокойно Бил. — Просто вътрешни дрязги. Луси работеше в лабораторията на ОММП, а пък Карл й показа твърде недвусмислено, че не се нуждае от нея.

— Разбирам. Ами Рик Холандър? Все още ли шпионира Луси. Или вече мога да си го получа обратно? — усмивката й беше ленива и нагла. Графинята открито заявяваше на Бил, че всъщност не се нуждае от разрешението му.

— Нека първо отстраним Луси, пък след това прави с него каквото искаш — отговори й Бил мрачно усмихнат, припомняйки си разговора, който бе водил наскоро с Рик. „Свада между любовници ли? Още малко работа за момчетата на господин Торториело, когато му дойде времето.“ — Благодаря ви, че се присъединихте към нас, графиньо — изрече шефът на ОММП и заобиколи масата, за да й целуне ръка. Останалите също се изправиха, изчаквайки Рене да облече палтото си. Бил отвори подвижната част от стената и през пролуката нахлу спарен студен въздух. — Господа, бихте ли останали още няколко минути? — добави той, когато Рене излезе в тъмния коридор. — Просто трябва да разгледаме някои финансови въпроси — допълни, защото графинята се обърна и впери въпросителен поглед в него. Тя кимна и се отдалечи. Бил затвори стената зад гърба й, направи знак на мъжете отново да заемат местата си и усмивката изчезна от лицето му. — Бяха направени глупави грешки — заговори строго той. — Това, че въоръжихме бунтовниците в Колумбия, беше приемлив ход, но кой допусна да взривяват петролопровод? Глупаво, глупаво! Никога не съм ви упълномощавал да им давате такова право — Милър изгледа сърдито присъстващите. — Край на глупавите грешки! Не можем да си ги позволяваме, не и когато се намираме толкова близо до целта — очите му блеснаха с фанатичен плам. — Мечтата ни скоро ще стане реалност, господа. Ще създаден нов световен ред. Единственото, което остава да постигнем, е да усъвършенстваме предаването на вируса между човешки същества по въздушен път — шефът на ОММП се намръщи към Карл.

— Аз мислех… — започна Андерс, след това замълча, преглътна и отново заговори: — Успях да предизвикам мутация в разновидността на вируса при човекоподобните маймуни. В този случай заболяването наистина може да се предава по въздуха, но не и между хора. Това понякога се случва и…

— Не искаме да ни занимаваш с неуспехите си — прекъсна го Бил. — Кога ще бъдеш в състояние да ни уведомиш, че си успял?

— Не съм сигурен. Скоро — добави бързо той, забелязвайки, че лицето на Бил потъмнява.

— Това ме тревожи — отбеляза мъжът от дясната страна на Карл. — Още колко ще трябва да чакаме? Хората ми вложиха много пари в тази операция — имаше силен чужд акцент. — Те искат действие. Ами ако се окаже, че предаването на болестта по въздушен път е невъзможно?

— Тогава ще действаме с онова, което вече имаме на разположение — заяви уверено Бил. — Ефективността ще бъде почти същата. Заразяване по въздушен път е идеалният вариант, но не е задължително да го използваме. Повярвайте ми, можем да накараме света да чуе думите ни и с онова, което държим в ръцете си днес — той огледа свирепо хората около масата. — Обещавам ви, че светът ще чуе какво му заповядваме. И ще се подчини.

 

 

— Божичко, Том! Опитвам да се свържа с теб цял следобед!

— Трябваше да присъствам на сто заседания. Да няма нещо лошо?

— Хората на ОММП току-що са изпратили Луси Неш в Африка.

— Какво от това? И по-рано е участвала в медицински мисии.

— Да, но този път имам някакво лошо предчувствие. Всичко стана така внезапно. Мисля, че тя може би е научила нещо и те са запланували да я неутрализират.

— В Африка? — особените нотки в гласа на Том даваха да се разбере, че той има съмнения.

— А защо не? Може да го направят по време на полета. Или на връщане. Трябва да я изтеглиш по някакъв начин.

— Да я изтегля ли? Та тя не участва в операцията!

— Как да не участва, по дяволите? Та тя е затънала чак до…

— Зная какво имаш предвид. Но не аз съм я вербувал, разбираш ли? Луси Неш е цивилно лице.

— Но тя е в опасност! Не можеш ли да я арестуваш, за да я защитиш? Или нещо от тоя род?

— И да проваля цялата операция. Добър план — Том въздъхна. — Виж, Майк, засега имаме само смътни съмнения и никакви доказателства, че Милър и ОММП не са в действителност такива, каквито изглеждат.

— Но ти знаеш… — настоя Росети.

— Подозирам… — поправи го Том. — Вече сме близо до целта. Както ти казах, предстои да се случи нещо голямо. Не мога да си позволя да събудя подозренията на Милър точно сега. И ако наистина са изпратили Неш в Африка, заради нещо, което тя е научила, намесата ни би била абсолютно неудачна.

— Но не и за нея. Не можеш ли да я проследиш чрез посолството ни в Бряг на слоновата кост?

— Да я проследя ли? Нима предлагаш да изпратя човек, който непрекъснато да върви по петите й в джунглата и да стои неизменно до нея, докато тя лекува хората? Дори ако този план беше осъществим — а той не е — не мислиш ли, че прекалено бие на очи? — Том замълча за миг. — Дай ми номерата на полетите, с които Неш ще лети до Африка и обратно, а ние ще проверим дали е пристигнала, където трябва, и дали си е тръгнала навреме.

— Не ги зная. Но се прибира в понеделник.

Том въздъхна.

— Ще видим какво можем да направим, макар и все още да не съм убеден, че тя е част от онова, което предстои да се случи. Зная, зная — добави бързо той, когато Росети понечи да го прекъсне. — Не си съгласен с мен. Дори да приемем, че ти имаш право, а аз греша, пак повтарям — не съм готов да предприема дори най-дребното нещо, което би изложило на риск операцията. И ако ти не съумееш да ми представиш доказателство, че животът на Луси Неш е в опасност, тя трябва да се справи с положението без чужда помощ.