Нанси Фишер
Код „Червено“ (20)

Глава 19

Във вторник сутринта Луси вече чакаше пред банката, когато охранителят пристигна да отключи централния вход. Отделението с трезорите за съхранение на лични ценности отваряше в осем и тридесет, а конференцията в болницата започваше от девет. Знаеше, че времето й е разчетено до секунда, ала не искаше да държи повече в себе си бележника на Жан-Пиер.

Подписа се на влизане, извади ключа от своя трезор и последва банковия служител в хранилището през дебелата стоманена врата. Двамата бяха един до друг, когато тя отключи своя сейф. Служителят го отвори, извади голямата метална кутия и я занесе в едно от малките помещения за посетители.

Луси извади от джоба си бележника с кожената подвързия, сложи го на тезгяха и отвори кутията. Вътре имаше няколко бижута от баба й — твърде ценни, за да ги носи всеки ден, и навяващи прекалено много спомени, за да ги продаде. Документът за собственост на апартамента, в който живееше. Няколко акции. Луси пъхна бележника под тях и протегна ръка към капака, но промени решението си.

В кутията имаше и нещо друго, нещо, което можеше да й послужи сега. Бавно повдигна обемист плик. Отвори го и извади предмет, обвит в изцапан с масло парцал, от който се носеше остра миризма. Остана за миг неподвижна, вдишвайки аромата, който не можеше да бъде объркан с никой друг, и бавно разгъна парцала.

Бе го оставила тук преди около три години — лъскав, матовочерен, смъртоносен.

„Ти си луда! Остави го на мястото му!“

Баща й я беше научил как да си служи с него, когато живееха в Тексас. Луси беше на двадесет години, беше се прибрала у дома от колежа и обсъждаше без особено сериозни намерения идеята да се присъедини към военните. Двамата бяха излезли сред храсталаците, поставиха тенекиени кутии, след това баща й изнесе дълга лекция за безопасността при боравене с огнестрелно оръжие и чак тогава й позволи да докосне пистолета. Майка й никога не бе одобрявала идеята да държат такова нещо у дома и когато съпругът й умря, тя беше благодарна на дъщеря си, че предложи да я отърве от оръжието. Предполагаше, че Луси или ще го предаде в полицията, или ще го унищожи. Ала предположенията й се бяха оказали погрешни.

Луси нямаше разрешително за пистолета и знаеше, че няма вероятност да получи. Съмняваше се, че Берета 92F, 9-милиметров, можеше да мине пред властите за спортен пистолет.

Отново го огледа, остана известно време замислена, загъна го с парцала и го постави в плика. От дъното на кутията извади няколко пълнителя с патрони и ги пъхна при пистолета. Затвори кутията, прибра Берета 92F в голямата си дамска чанта и се обади на банковия служител, че е готова.

 

 

Когато доктор Неш влезе в залата, конференцията вече беше започнала. Джейк Уайс й пазеше място и й махна с ръка.

— Получи ли съобщението ми за факса? — прошепна той.

— Да, но все още не съм го видяла. Само взех доклада си и дойдох направо тук.

— Така си и мислех — той извади лист хартия от папката си. — Ето!

— Това ли е? Благодаря ти, Джейк.

— Няма защо. Статия от приятеля ти, така ли?

Луси не отговори. Очите й бяха застинали върху непознатото лице, което я гледаше от страницата. Да приемем, че качеството на фотографията — мъж, застанал на стъпалата пред университетската библиотека — не беше добро, а и беше достатъчно влошено от предаването по факса. Цветът на косата изглеждаше почти като на Рик, общото впечатление от фигурата — също, но лицето… „Хората се променят“ — напомни си Луси. Статията беше отпреди осем години, Барбара й бе изпратила бележка, в която се извиняваше, че не бе успяла да намери нещо по-ново. Хората могат много да се променят за осем години. На снимката изглеждаше определено по-млад. „Може да се е състарил — помисли си доктор Неш. — Ала е твърде невероятно да порасне на височина.“

Лампите угаснаха, прожекционният екран засвети. Луси се опита да се съсредоточи — скоро щеше да дойде и нейният ред. Но все си представяше Рик, седнал пред компютъра, четящ файловете й… Рик в коридора на апартамента й с нож в ръка…

Но ако той не бе човекът, за когото се представяше, защо тогава от отдел „Кадри“ в Станфорд й съобщиха, че Рик Холандър работи в лабораторията на ОММП?

Луси се замисли колко близки приятели бяха станали Рик и Карл, колко бързо Холандър бе простил онова обидно избухване. Този човек въобще не приличаше на учения, който й бе описал Джейк Уайс.

— Луси! Твой ред е.

Председателят на катедрата я гледаше. Погледите на всички бяха вперени в нея. Съсредоточавайки се с усилие на волята, доктор Неш отвори папката и ги запозна с разработката си за E. coli. Привидно всичко мина гладко.

След конференцията Луси бавно се насочи към кабинета си. Мислеше за Карл, който искаше да я сплаши и прогони от лабораторията; за Рик, който бе прегледал файловете й, за да разбере какво е известно на доктор Неш за втората разновидност на вирусите Перувиа. Замисли се и за белезите по врата на лудия Рей, за „пътешествието му до звездите“. А това, че Карл Андерс бе работил в някакъв приют, в чието име фигурираше думата „звезда“?

Нима беше възможно Рик или Карл, а може би двамата в комбина, да използват лабораторията на ОММП за собствени цели? Нима те бяха заразили Рей с филовируса, който тя бе доставила от Перу? Тази идея я ужаси. Но коя беше причината те да постъпват по този начин?

Луси си представи Бил Милър, революционера, разположил се в креслото си у дома — наивен, добродушен, прекалено доверчив. Та той не можеше да осъзнае какво става под собствения му нос!

Доктор Неш влезе в кабинета си, включи компютъра и започна да си води бележки. Това често й помагаше да организира мислите си. А тя наистина имаше нужда от някакъв ред в рояка въпроси, които измъчваха ума й.

Няколко минути печати с бясна скорост, после спря и прочете онова, което беше написала. „Добре. Нека определя следващата си стъпка.“

„ДА ГОВОРЯ С БИЛ — не, още е прекалено рано. Заличи изречението и го замени с: — ДА ПРЕГЛЕДАМ РЕЙ. ДА НАМЕРЯ ПРИЮТА «ЗВЕЗДА». ДА РАЗГОВАРЯМ С БИЛ“. — Да, такава трябваше да бъде последователността. „Отиди при Бил с факти, не с предположения“ — помисли си Луси. КАЖИ МУ ЗА РИК. Добре, това можеше да направи и веднага. Какво имаше да изчаква? „Грешка. Отново само предположения.“ Освен това Бил можеше да каже на Карл за съмненията й относно Рик, а тогава положението би станало опасно за нея, особено ако Карл и Рик работеха наистина в комбина.

„ДА СПРА ДА СЕ СРЕЩАМ С РИК“ й изглеждаше не по-малко погрешно, затова Луси го изтри. Ако внимаваше, връзката й можеше да се превърне в жизненоважен източник на информация.

Заболя я глава. Извади кутийка с аспирин от чекмеджето на бюрото си и изсипа две таблетки върху дланта си. Изправи се, наблюдавайки екрана. — Прегледай Рей. Намери приюта „Звезда“. Не прекъсвай връзката си с Рик. Разговаряй с Бил Милър, когато си убедена в достоверността на фактите и знаеш, че си в състояние да докажеш твърденията си.

Маркира всичко, което бе написала, после натисна „Заличаване“ и излезе в коридора да си налее малко вода за аспирина.

 

 

Карл Андерс разкъса изолационната лента и влезе в изоставеното отделение. Беше с предпазен костюм за работа в агресивна среда. Носеше ботуши, ръкавици и шлем. Формалдехидът вече би трябвало да е приключил успешно задачата си. Ала Андерс не можеше да бъде сигурен, докато не провери тестовите листчета. Дори когато видеше със собствените си очи, че бацилът subtilis niger е мъртъв, той пак нямаше да бъде абсолютно убеден, а само сигурен в известна степен.

Карл вземаше пробите и ги занасяше в импровизирания работен стенд. С всяка клетка той усещаше въздуха наоколо, вонящ на разлагаща се материя, ала това, което дишаше, нямаше никакъв вкус и миризма, защото идваше от кислородния апарат на гърба му.

Андерс прекара дълго време над портативния микроскоп. Най-сетне, доволен, че е постигнал максималната чистота в помещението, задейства вентилатора, който щеше да изтласка неприятната воня в затворената газообменна система на сградата. След двадесет и четири часа формалдехидът щеше да бъде напълно неуловим. Андерс искрено се надяваше, че филовирусът, живял някога в това помещение, е вече необратимо унищожен.

 

 

Росети издърпа стола към себе си и седна.

— Радвам се, че избра ново място за срещите ни — каза той и се усмихна криво. — Хората бяха започнали да ни одумват — протегна ръка към халбата бира, която по-възрастният мъж бе поръчал, очаквайки пристигането му. — Ти ли започваш или аз?

— Ти!

— Жан-Пиер Дидие… — Нали помниш онзи доктор, който бе арестуван заради хероина? Оказа се, че е внасял незаконно произведения на изкуството и е търгувал с тях. Специализирал се е в областта на антиките. Продавал ги е чрез няколко художествени галерии, които не са особено придирчиви за произхода на предлаганата стока. Вече зная и какво е взела от апартамента му — бележника, в който са изброени галериите и направените продажби.

— Добре. У тебе ли е?

— Не, но това вече няма значение, поне за нашите цели. Дидие е извън бизнеса, както и един от пласьорите на стоката му. Бено Станислас. Бил е намушкан с нож в гърдите.

— А ти казваше, че няма да има за какво да си приказваме — събеседникът на Росети отпи няколко глътки от бирата си. — Искам този бележник, Майк.

— Виж, незаконната търговия с произведения на изкуството е, за да отвлече вниманието ни от главното. Тя дори не е свързана с ОММП, освен това, че може би Милър е купувал някои неща от Станислас.

— И мислиш, че това не е важно? Ами ако Милър е разбрал с какво се занимава Дидие? Ако е научил, че предметите, които купува от онзи… как му беше името…

— Станислас.

— … са били вкарани незаконно от един от неговите лекари, излагащ на риск репутацията на ОММП?

Росети сви рамене.

— Милър щеше да бъде отвратен. Той щеше да уволни Дидие… или да предприеме други мерки, с които в крайна сметка да се отърве от този доброволец. — Събеседникът му го изгледа недоверчиво. — Милър е високо уважаван лекар, Том. А и не забравяй, че Дидие се самоуби. Сега си ти. Бях ли прав в предположението си за Де Палма?

— За мястото, където е родена? Бинго! Градчето е Сицилия. Можеш ли да се досетиш кой друг е роден във Вила роса? Дядото на Джозеф Торториело — Паоло.

— Мафията!

— Точно така. Титлата на граф Де Палма не е наследена. По-рано бил известен под името Лучано Салерно. Дошъл тук от Сицилия като момче. Депортиран преди двадесет години заради криминални прояви.

— Рене е един от най-щедрите спонсори на ОММП — изрече замислено Росети. Приятелка е на Милър. Ала мафията обикновено не използва жени. Тогава каква е връзката?

— Ти кажи, Майк.

— Ще ми се да можех.

— О, има още едно нещо, което смятам, че ще те заинтересува. Някой се е обаждал наскоро в Станфорд и е питал за Ричард Холандър.

Росети се намръщи.

— Кой?

— Доктор Луси Неш.

— О, по дяволите!

— Разбира се, ние се справихме със случая. Казахме й, че Холандър е в удължен служебен отпуск и се занимава със самостоятелни изследвания в лабораторията на ОММП, но мисля, че ни очакват неприятности.

— Всъщност тя е в беда — тихо възрази Росети. — Ако започне да задава въпроси за Холандър, ще ни бъде много по-трудно да я защитим.

— Смятам, че тя е много по-опасна за нас, отколкото ние за нея. Доктор Неш е част от ОММП, работи в Ниво Четири. Станала е вътрешен човек в организацията.

Росети поклати глава.

— Не мисля така, Том. Сигурен съм, че тя няма никаква представа какво всъщност се върши там.

— Тогава ставаме трима.

— Да, но тя е намерила бележника. Андерс вече я е заплашвал… Мисля, че наистина е в опасност — Росети въздъхна дълбоко. — А сега вече ние не сме в състояние да я защитим.