Нанси Фишер
Код „Червено“ (15)

Глава 14

— Значи точно в тоя момент хирургът вдига глава и казва: — „Ето я проклетата патица!“. Внимателно се прицелва, стреля и патицата тупва на земята, а интернистът вдига глава и заявява: — „Я, патица… Значи не може да бъде орел, не може да бъде лястовица…“.

Луси се усмихна на стария лекарски виц за патицата, който разказваше Ханк. Въпреки че всички около банкетната маса сигурно я бяха чували хиляда пъти, версията на Ханк, придружена с подходящи жестове, беше наистина много забавна.

— Изведнъж докторът от спешно отделение започва да гърми — продължи Ханк. — Бум! Бум! Застрелях я! Застрелях я! Какво, по дяволите, беше това?

Луси се присъедини към всеобщия смях. „Едно от най-хубавите качества на научните медицински конференции като тази е възможността да общуваш с други изследователи в областта на инфекциозните заболявания; да се видиш с хора, с които отдавна си загубил връзка, да се срещнеш с лекари, чиито имена познаваш по-добре, отколкото лицата им.“

Бяха изминали десет дни от инцидента с Карл. През това време беше работила само веднъж на Ниво Четири. Тази седмица беше отменила посещението си заради медицинската конференция. Макар че предишния четвъртък бе влязла в лабораторията с известен страх, скоро потъна в работата си и продължи да я върши необезпокоявана от Карл Андерс. Поведението му изглеждаше значително по-меко. Всъщност той правеше всичко възможно да я избягва, а когато все пак се налагаше да обсъдят нещо, се отнасяше към нея със служебно уважение. Рик й беше казал, че Андерс му се извинил за избухването си, след това често ги виждаше унесени в обсъждането на някакви компютърни разпечатки, затова реши, че Рик прощава всичко прекалено лесно. В края на краищата тя бе само доброволка, а медицинската си кариера изграждаше другаде. Можеше да ги напусне по всяко време, докато Рик се беше отказал от такъв добър пост в Калифорния, за да приеме работата в ОММП. Неговото положение беше различно.

— Научният ти доклад днес ми допадна — каза мъжът от дясната й страна, млад лекар от Хюстън. — Самият аз не работя по проблемите на СПИН толкова активно, но е полезно човек да знае къде да потърси необходимата информация.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза — отговори щастливо Луси. Докладът й тази сутрин върху проявите на остри инфекции при пациенти, страдащи от СПИН, бе посрещнат много добре. Преживяването да говори пред такава аудитория бе наистина опияняващо.

— Значи вече не работиш в ЦКПИЗ — каза Барбара Коули, вирусолог от Лос Анджелис. Макар че разликата във възрастта им беше дванадесет години, двете се сприятелиха на миналогодишната конференция и си бяха разменили няколко писма. — Как се справяш с клиничната практика?

— Тя много ми допада — отговори Луси. Сервитьорите започнаха да събират остатъците от печеното пиле с гарнитура от аспарагус.

— Не ти ли липсва лабораторията?

— Всъщност работя в лабораторията на ОММП половин ден седмично. Това е организация за международна медицинска помощ, която изпраща лекари доброволци навсякъде по света.

— Чувала съм — отбеляза Барбара, припомняйки си достигнала до нея информация. — Не изпратиха ли те лекарски екип в Индия, когато там избухна холерната епидемия?

— Сигурно е било, преди да започна работа при тях.

— И с какви изследвания се занимаваш?

— Работя върху един нов филовирус, който намерихме в Перу.

— Но… аз си мислех, че си напуснала ЦКПИЗ.

— Да, напуснах. ОММП разполага с малка лаборатория, осигуряваща всички условия за биологическа сигурност при работа на Ниво Четири.

— Наистина? — по-възрастната жена изглеждаше впечатлена. — Сигурно са невероятни експерти по набиране на финансови средства.

Луси се усмихна.

— Да, наистина са такива.

— Работят ли и по други програми?

— О, да, разполагат с апаратура за Ниво Едно и Две. Извършват изследвания в областта на бактериофагите и… Всъщност ти може би познаваш един от научните сътрудници. Той също е от Калифорния. Рик Холандър.

— Звучи ми познато… Хей, да не би да имаш предвид Ричард Холандър? От Станфорд?

— Да. Познаваш ли го?

— Срещала съм го само веднъж. Повече съм слушала за него.

Луси се усмихна.

— Добро или лошо?

— О, определено добро. Той е високо уважаван специалист в своята област, а си и спомням, че е твърде привлекателен.

— Същият — потвърди Луси.

— Онези в Станфорд сигурно са полудели, щом са го пуснали. Работил е там от години: занимавал се е със самостоятелни изследвания. Студентите са били готови да извършат убийство, за да работят с него.

— Наистина ли? — Луси се намръщи, припомняйки си погрешно направения хроматографски анализ. — Не съм осъзнавала, че е толкова добър.

— За бога, имаш прекрасен шанс, че работиш с него. Запознал ли те е с жена си?

— Какво? — Луси замръзна.

— Познаваш ли госпожа Хахо? Всъщност тя се казва Елинор. Природата й е такава… Истински шемет!

— Той… Той никога не е споменавал за… Струва ми се, че тя не е с него — успя да отговори Луси.

— Сигурно се е развел вече. Това не би ме изненадало. Непрекъснато се носеха разни истории за тях.

Ето какви са били семейните проблеми, за които Рик е трябвало да се погрижи на Коледа в Калифорния. „Страхотно умееш да преценяваш хората — наруга се Луси. — Първо търговец на наркотици, а сега женен развратник.“

— Заедно ли работите? — попита Барбара.

— Не… Просто сме… Хмм… приятели.

— Е, ще научиш много неща от него. Ако наистина е разведен, можеш да си помислиш и за по-сериозна връзка. Макар че той е твърде висок за теб.

— По-висок е от мен само пет или шест инча — отвърна Луси и се намръщи.

— Само толкова? Бях останала с впечатлението, че е по-висок — Барбара сви рамене. — Е, аз съм се срещала с него само веднъж. А, мелба с праскови! Моята любима!

Луси успя да се справи някак с десерта и кафето, дори за известно време се присъедини към групата на бара. Но щом отиде в стаята си, закрачи от креслото до прозореца, оттам до леглото, мятайки се между гнева и отчаянието. Обмисляше това, което Барбара й бе казала и го сравняваше с известните й факти — или поне с онова, което смяташе, че наистина знае за Рик. Откъдето и да погледнеше, в представите й за него зейваха ями, толкова големи, че през тях можеше да премине тежкотоварен камион.

Спа зле и отвори очи, преди да й се обадят по телефона от хотела, за да я събудят. Мислите от вчера отново я нападнаха, докато вземаше душ и се обличаше. Той не носеше венчална халка, ала това нищо не означаваше. Всъщност Рик въобще не говореше за миналото си. От друга страна, коледното му посещение в Калифорния може би е било с цел да се срещне със своя адвокат или да си прибере багажа от общия дом. Барбара очевидно смяташе, че бракът не е бил от блестящите. Изглеждаше напълно вероятно сега да е разведен. „Невинен до доказване на противното — напомни си Луси. — Попитай го. Дай му възможност да обясни. Това е мъж, който има значение за теб. Та ти сподели с него леглото си, за бога! Ала не от хотелския телефон. Лично.“

Личността на Рик — още едно от нещата, които я безпокояха. Как е възможно изтъкнат учен като него да обърка хроматографския анализ и след това да не забележи, че теглата на протеините не отговарят на предварително зададените параметри? Ами това, че е прекалено висок за нея? Луси наистина беше ниска жена, ала и Рик не бе особено висок.

Поне този Рик Холандър, когото тя познаваше.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на „Телефонни услуги“ в Пало Алто. После се разколеба. „Това е истинска лудост. Всеки би могъл да допусне грешка.“ Самата тя не бе проверила изправността на съединителя, свързващ предпазния й костюм с тръбата за въздух, осигуряваща достъп на кислород за дишане. А пък Барбара може погрешно да е преценила височината му. Остави телефонната слушалка, взе папката с материалите за конференцията и отиде на закуска, усмихвайки се на прекалено развитото си въображение.

 

 

— Казах, че ще бъде за последен път и наистина имах предвид тъкмо това — настоя той. Рене го заля с ленивата си усмивка и започна да разкопчава ризата, която току-що беше закопчал. — Стига! — Сграбчи ядосано ръцете й, ала тя се изплъзна и понечи да разкопчае ципа на панталоните му. — По дяволите, Рене!

— Бъди добро момче, Рик, или ще разкажа на шефа ти за нас двамата.

— Той вече знае — заяви Рик, освободи се от ръцете й и се измъкна в отсрещния край на стаята. — Така ли се възбуждате? Чукате се с други хора и след това си разказвате преживяното?

— Противно малко хлапе! Винаги съм ти казвала: Бил Милър не означава нищо за мен.

— Да, и аз не означавам нищо за теб, и граф Де Палма… Ние сме само играчки.

— Нима искаш да бъдеш нещо друго? — Рене изглеждаше изненадана.

— За бога, не.

— О, тогава всичко е наред. Няма да съм тук до понеделник, но понеделник вечерта…

— Не, Рене. Стига! Не мога.

— Разбира се, че можеш — Рене се разсмя. Отново посегна към слабините му, но той я отблъсна, после я сграбчи за раменете, обърна я, избута я до леглото и я блъсна.

— В никакъв случай — заяви Рик с язвителна усмивка. — Заповед на Бил Милър!

— Бил ли? — Рене се надигна възмутена в леглото. — Бил да ми заповядва?

— Не на теб. На мене — Рик също седна на леглото, но на безопасно разстояние. — Това е бизнес. Нищо лично.

— И каква връзка има между бизнеса на Бил и това, че се чукаме?

— Той ме помоли да следя Луси Неш — отговори Холандър, следейки реакцията й.

— Коя е тя?

— Жената, с която бях на коледното увеселение у Бил.

— Да, спомням си я… — изразът й стана замислен. — Но защо ли пък на Бил му е хрумнало това?

— Питай го сама. Важното е, че не можем да се срещаме повече. Прекалено е рисковано — Рик стана и излезе в коридора, вземайки якето си от пода, където го бе захвърлила Рене. Тя с един замах бе смъкнала дрехите от гърба му, щом се появи в апартамента й.

— Мисля, че бих желала да се срещна с тази Луси още веднъж — измърмори Рене, изпращайки го до вратата. — Защо не я доведеш на вечеря в понеделник? Може би след това ние тримата ще можем…

— Не може — отсече Рик. — Тя не е като тебе.

— Не е ли? Тогава перспективите й с теб не са прекалено розови — отвърна рязко Рене. — Може би трябва да я поканя на обяд и да й разкажа какво предпочиташ в леглото? Това би било добре за самия теб, нали?

— Не те съветвам да го правиш — възрази непоколебимо Рик, излизайки. — Освен ако не желаеш да си имаш работа с гневния Бил Милър.

— Да не си въобразяваш, че това ме плаши? Бил Милър? — очите на Рене заблестяха. — Той е нищо в сравнение със… — тя прекъсна излиянието си, поколеба се за секунда, после се хвърли върху Рик, впи устни в неговите, притискайки с ръка слабините му. — Наистина ли искаш да ме изоставиш? — прошепна тя. Погали го, усещайки как плътта му се втвърдява под пръстите й, после изведнъж го пусна, отстъпи назад и върху лицето й грейна подигравателна усмивка. — Тогава заминавай! Хайде, отивай си.

— В сравнение с кого, Рене? — тихо попита Рик, но вратата вече се бе затворила.

 

 

Според програмата конференцията завършваше в четири следобед, но Луси се записа в семинара след нея. Така че вече беше осем и половина вечерта, когато доктор Неш прибра куфара си от летище „Ла Гуардиа“ и се нареди на опашката за таксита пред един от изходите. Чувстваше се изтощена, но за щастие опашката вървеше бързо и скоро тя се понесе към центъра на града, вслушвайки се в съскането на гумите по влажния път.

Плати на шофьора и забърза към входа, без да забележи потъналата в сянка фигура.

Въпреки че бе решила да спи до късно, на следващата сутрин Луси се събуди с натежала глава. Стана, взе душ и си направи кафе. Разположи се на масата, поемайки течността на бавни глътки, като същевременно хапваше от препечената кифла с канела и записваше на един лист пред себе си предстоящите задачи. Да занесе дрехите на химическо чистене. Да купи мляко и зеленчуци. Да осребри един чек. Да се обади на Рик.

Остави чашата с кафе на масата и се приближи до прозореца. От апартамента й се виждаха дворовете, пищно зелени през лятото, ала твърде печални в средата на зимата.

Занесе чашата си до шкафа, върху който все още стояха двете грубо издялани перуански статуи. „Колко са неугледни. Защо ли още ги държа тук.“ Разбира се, знаеше защо. Те бяха всичко, което й бе останало от Жан-Пиер — не от любовта й към него, това вече беше история — а от загадката, която все още не бе успяла да разнищи. Специалистите бяха единодушни, че двете фигурки нямат никаква стойност. Жан беше загатнал на Бено, че ще достави нещо уникално. Ала онова, което бе донесъл, се оказа хероин. В това нямаше никакъв смисъл. Може би никога нямаше да го разплете. А всъщност дали наистина имаше някакво значение?

Луси се върна в кухнята, напълни втори път чашата си, чувствайки се уморена и напрегната. „Не достатъчно сън… и една история без завършек.“

Отново се върна на канапето, остави кафето си и вместо чашата взе листа хартия и молива. „Купи пощенски марки — написа тя. — Обади се на Моника“.

Погледът й отново се спря на статуите. Припомни си как баща й я дразнеше, наричайки я „Упоритата Неш“ — разправяше, че му напомняла за булдога, за когото се грижил като дете. Ала изричаше всичко това с любов. Армейски офицер, той поощряваше желанието й да се справя с всичко сама, ценеше високо качеството й да не се отказва дори когато вижда, че битката е загубена. Луси се усмихна на стария си прякор. Баща й бе умрял преди пет години от масиран сърдечен инфаркт и всеки ден й липсваше.

Доктор Неш се изправи и отново отиде до статуите. Бо жично, те наистина бяха грозни! И все пак може би не бе постъпила правилно, като не ги показа на Бено. Жан очевидно е имал нещо предвид, за да ги сложи в куфара си. Може би Бено щеше да й помогне да открие какво го бе накарало да постъпи така. Погледна часовника си: минаваше девет. Докато стигне, щеше да стане десет. Дали не бе прекалено рано за посещение в събота сутринта? Не, не беше.

Облече се набързо, напъха джинсите в ботушите си, сложи си аления пуловер над бялата памучна риза. Рик, Моника, пощенските марки и зеленчуците можеха да почакат.

Затършува в кухнята, търсейки чанта за пазаруване, напъха статуите в нея и ги покри с дрехите, които щеше да занесе на химическо чистене. Дали не бе загубила ума си, щом продължаваше да се занимава с това? „Дори и така да е. Булдозите са си такива.“ Взе зеления си анорак от шкафа в коридора и изхвръкна навън.

Както гледката от прозореца й беше подсказала, над града студенееше типичен февруарски ден. Слънцето бе обречено в битката с облаците, улиците бяха хлъзгави и снежни.

Луси остави дрехите в химическото чистене, после взе бърз автобус към западната част на града, а когато слезе от него, пое пеш по авеню „Колумб“. На витрината на антикварния магазин забеляза ярка жълта табела: „АПАРТАМЕНТ ПОД НАЕМ“. Втора табела почти изцяло скриваше надписа „ГАЛЕРИЯ Станислас“. „Значи се е изселил оттук“ — осъзна изненадано Луси. Беше си отишъл. Защо?

Тя влезе в малкото преддверие и натисна звънеца няколко пъти, ала никой не й отговори. Всъщност това не я учуди. Но може би хората от антикварния магазин знаеха нещо повече, щом като бяха сложили обява, че апартаментът се дава под наем.

— Не сте ли научили? — попита я върлинестият продавач. — Съобщиха по новините.

— За какво?

— Старецът беше убит — прошепна мъжът.

— Убит! Боже мой!

— Промушен. От полицията смятат, че е станало при опит за грабеж — продавачът се поколеба. — Съжалявам. Вие сигурно сте негова приятелка.

— Не, просто позната — отвърна Луси с разтреперан глас. — Кога са го… Кога се е случило това?

— Намерили са го в сряда сутринта. Веднага дойде екип от „Първи Канал“. Репортерите интервюираха Лоренцо — той е управителят на магазина. Не сте ли го гледали?

Луси поклати глава.

— Не бях в града тогава.

— Намерили трупа в сряда. Ала е бил мъртъв от два дни. Можете ли да си представите? Ужасен късмет.

— Ужасен късмет ли?

— От Коледа старецът все беше извън града. Предполагам, че някъде на почивка. Върнал се е миналия уикенд. Ако беше останал малко по-дълго… — продавачът въздъхна. — В полицията смятат, че става въпрос за въоръжен грабеж. Апартаментът му бил буквално обърнат с главата надолу. Ужасно, нали? Да се случи такова нещо в нашия квартал!

— Да, наистина ужасно. Открили ли са някакви следи?

— Не. Бил убит с един от собствените му кухненски ножове, бедният. Върху ножа нямало чужди отпечатъци, само негови. Никой от блока не си спомня да е влизало някакво съмнително лице, но кой ли пък може да е сигурен? Добре ли сте? Цялата треперите.

— Просто ми е студено. Хмм… Може ли да седна?

— Разбира се — продавачът я заведе до едно викторианско канапе при прозореца. — Много разстройващо, нали? А говорят, че градът става все по-безопасен — отбеляза той и изсумтя подигравателно. — Впрочем, името ми е Деймиън.

— А моето Луси. Кой го е намерил?

— Ида Фрийдкин — от втория етаж. Извеждала кучето си на разходка и то започнало да вие пред вратата на господин Станислас.

Двойка на средна възраст влезе в магазина и започна да оглежда дървена кухненска маса.

— От времето на крал Джордж ли е? — попита жената.

— Боя се, че трябва да поговорите с Лоренцо, той е управителят — отговори й Деймиън. — На онова бюро.

Мъжът и жената се отдалечиха, а Деймиън седна до Луси и продължи:

— Откакто го даваха по телевизията, Лоренцо смята, че е прекалено известен, за да работи зад щанда. Та, както ви казвах, оказа се, че кучето на Ида душело вратата на господин Станислас два дни — всеки път когато излизали на разходка, но жената въобще не си помислила, че може да бъде нещо такова. Накрая, в сряда, каишката се изскубнала от ръката й, четириногото започнало да дращи по вратата, тя се отворила и то влязло в апартамента. Започнало силно да лае и Ида го последвала. Така се натъкнала на трупа на стареца — проснат на пода, потънал в кръв. Тя нахълта в магазина с писъци. Бръщолевеше разни неразбираеми неща, та Лоренцо и аз не можехме да проумеем какво говори, но когато най-сетне схванахме, веднага се обадихме в полицията.

— Ужасно!

— Лоренцо се обади в полицията, но и на „Първи Канал“. Затова и интервюираха точно него — уточни раздразнително Деймиън. — Искате ли чаша вода? Изглеждате ужасно бледа.

— Добре съм — увери го Луси. Опита се да си припомни дали беше дала на Бено телефонния си номер. Не, не беше. — Той имаше ли някакви роднини? Какво ще стане със собствеността му?

— Не зная. Но ако се интересувате от антикварни предмети, ние можем да ви предложим прекрасни неща.

— Може би някой друг път — Луси стана.

— Да ви дам все пак визитната си картичка. Непрекъснато получаваме по нещо.

Озовала се на улицата, Луси остана за секунда неподвижна, разучавайки обстановката наоколо. Кражби стават навсякъде. Убийства — също. Би било лесно за всеки, запознат с плана на сградата, да разбие вратата на преддверието, а след това да влезе в апартамента на Бено…

Луси се върна тичешком в магазина и намери Деймиън.

— Казахте, че вратата се отворила, когато кучето започнало да дращи по нея — започна тя. — Хората от полицията споменаха ли, дали вратата е била разбита, или счупена?

Деймиън изглеждаше изненадан.

— Не ви ли казах? Това е най-ужасяващата част от цялата история. — Мъжът и жената на средна възраст отново се приближиха към щанда, следвани по петите от млад внушителен мъж — Лоренцо. Деймиън ги погледна и зашепна: — От полицията смятат, че всъщност господин Станислас е познавал своя убиец. Те са на мнение, че старецът сам му е отворил вратата и го е пуснал вътре. Страшно, нали?

— Наистина много страшно.

— Искам да кажа — лошо, че трябва да се защитаваме от непознати — изтъкна Деймиън, изпращайки я до вратата, — но човек трудно може да си представи, че трябва да се пази и от приятелите си.

— Трудно би могъл — бавно повтори Луси. — И вие бихте реагирали по същия начин, нали?

Излязла навън, тя отново се върна пред жилищния блок и се изправи пред вратата, отвеждаща до апартамента на Бено. Ако старецът е разполагал с нещо, което го свързваше с нея, то обезателно досега е било намерено. Или от полицаите, или от убиеца.

 

 

— Не ми е казвала абсолютно нищо — настоя Рик по телефона. — Както и да е, през последните три дни тя беше във Вашингтон. На някаква медицинска конференция.

— Разчитам на теб — настоя Бил Милър. — ОММП разчита на тебе. Възможно е в този миг да държиш безопасността на Луси в ръцете си.

— Кой сега се държи мелодраматично?

— Тревожа се за нея — изрече Бил. — Измина една седмица, откакто разговаряхме. Уговорката ни все още е в сила, нали?

Бил въздъхна.

— Да.

— И така, кога възнамеряваш да се видиш отново с нея?

— Не съм сигурен. Тази сутрин й се обаждах два пъти, но се свързвах единствено с телефонния й секретар.

— Продължавай с опитите си.

— Бил, нищо няма да излезе, ако постоянно ме подканяш. Просто ме остави да постъпя както намеря за добре. Обещавам — ще ти се обадя, ако ми каже нещо, свързано с Жан-Пиер.

За няколко секунди се възцари тишина.

— Добре, Рик. Ала не ме подвеждай.

 

 

Все още стискайки в ръка чантата със статуите, дълбоко потресена от новината за убийството на Бено, Луси слезе от автобуса и зави по Второ авеню. Почти беше отминала магазина за хранителни стоки, когато си припомни за листа с продуктите и го измъкна от джоба на анорака си. „Зеленчуци. Мляко.“

— Хей, докторке. Почакай! — Луси замръзна. — Ще ми помогнеш ли за кафето, докторке?

Тя си обърна и впери поглед в набитата фигура пред нея. Мъжът протегна пластмасовата си чаша.

— Не те познах, Рей. Изглеждаш толкова добре. — Наистина изглеждаше добре — сравнително чист, с подстригана посивяла коса и нови зимни обувки. „Все пак е отишъл в центъра за подпомагане на бездомниците“. Но в такъв случай какво правеше отново на улицата? Луси бръкна в джоба за портмонето си и му даде две банкноти по един долар. — Тревожех се за тебе — каза тя, поставяйки парите в чашата му. — Къде се губи толкова време?

Рей измери подаръка с алчност.

— Ходих при звездите.

— Какви звезди? Разкажи ми! — Ала той вече се отдалечаваше, тътрейки крака и вдигнал яка, за да се предпази от мразовития вятър. Изпълнена с любопитство, Луси тръгва след него. — Имам още един долар, Рей — извика тя. — Ако ми разкажеш за звездите, ще ти го дам.

Рей спря и се обърна.

— Ходих до звездите — повтори той. — Бях много болен, затова ме отведоха при звездите и оздравях — след тези думи протегна ръката си за банкнотата.

„Някой сигурно го е завел в болница. Вероятно центърът за подпомагане на бездомниците е направил лазарет. Сигурно Рей е бил много тежко болен, щом го нямаше толкова време.“

— Как беше при звездите? — попита Луси, отново протягайки ръка към портмонето си.

— Топло — отвърна той, лениво почесвайки се по врата. — Много топло. Спах на истинско легло. Имаше ангели, златни ангели.

Луси се усмихна. От опит знаеше, че болните възприемат медицинските сестри като ангели.

— Знаеш ли името на болницата? — Вдигна банкнотата от един долар над чашата, ала от погледа му разбра, че за днес е научила всичко.

— Живях в една голяма звезда — измърмори Рей. — Бяхме много хора. Живяхме в голямата звезда и около нас летяха ангели — той разклати нетърпеливо чашата си, Луси пусна банкнотата, която прошумоля и се приземи на дъното й.

— Грижи се за себе си, Рей! Купи си храна.

— Добре, докторке — той се обърна, протегна чашата си към друг минувач, а със свободната си ръка отново се почеса.

— Рей? Какво има на врата ти? — Луси се приближи и усети тръпки по цялото си тяло.

— Я ме остави на мира — запротестира той, вдигна яката си и се отдръпна.

— Чакай… — но Рей, отдалечил се вече надолу по улицата, ругаеше, мърмореше и размахваше ядосано ръце. Луси застина на мястото си, проследявайки го с поглед. „Сигурно съм сбъркала. Просто е невъзможно.“ Но в мига, преди яката на якето да скрие врата му, тя бе зърнала нещо, което много приличаше на шест кървавочервени белези с формата на полумесец.