Робърт Чеймбърс
Улицата на първия снаряд (4)

IV

Когато камбанарията на „Сен Сюлпис“ отбеляза полунощ, през парижките порти все още преминаваха останките от някогашната армия.

Те бяха започнали да пристигат едновременно с нощта; мрачна орда, покрита със засъхнала кал и припадаща от глад и изтощение. В началото нямаше безредие и множеството мълчаливо се бе разливало сред мразовитите улици. Объркването бе настъпило впоследствие. Все по-бързо и по-бързо ескадроните и артилеристите се бяха вливали в града сред тропот на копита и сандъци. След тях залиташе пехотата. На места жалките остатъци от някой полк крачеха в опит да поддържат някакъв ред; другаде озлобена тълпа пехотинци си проправяше път. Подир това следваха още конници, оръдия, войници без офицери и офицери без войници. Накрая тежко се търкаляха колите с ранените.

Смълчана от мъка, тълпата наблюдаваше.

През целия ден в града бяха пристигали линейки; през целия ден парцаливата тълпа бе скимтяла край бариерите. По пладне тълпата се бе увеличила десетократно, изпълвайки площадите край портите и вътрешните стени.

В четири следобед немските батареи неочаквано се обвиха в пушек и снарядите им полетяха към Монпарнас. Двадесет минути по-късно два снаряда удариха къща на улица „Бак“, а миг по-късно първият снаряд падна в Латинския квартал.

Уплашеният Уест завари Брайт да рисува в леглото си.

— По-добре слез; къщата ни бе ударена и се боя, че някои от обирджиите може да си набележат да ни посетят вечерта.

Брайт скочи от кревата и нахлузи одежда, някога представлявала шинел.

— Има ли ранен? — попита той. В момента се сражаваше с разпадащата се подплата на ръкава си.

— Не. Колет се е затворила в избата, а портиерът избяга при укрепленията. Ако обстрелът продължи, там ще се е струпала тълпа. Ти би могъл да ни помогнеш…

— Разбира се — каза Брайт.

Когато двамата достигнаха улица „Серпент“ и свиваха към дома на Уест, последният неочаквано каза: — Днес виждал ли си Джак Трент?

— Не — отвърна Брайт и придоби разтревожен вид. — Нямаше го при санитарите.

— Сигурно е останал да се грижи за Силвия.

Къщата в края на уличката бе уцелена от снаряд. Бомбата се пръсна на първия етаж и засипа улицата с мазилка и тухли. Втори снаряд удари комин и се зарови в градината, последван от лавина тухли. Трети избухна оглушително в съседната уличка.

Двамата забързаха към стълбите на мазето. Тук Брайт отново спря:

— Дали да не отида да се уверя, че двамата са добре? Ще се върна преди свечеряване.

— Не. Върви при Колет, аз ще отида.

— Нека да отида аз; няма опасност.

— Зная — спокойно отвърна Уест и придърпа приятеля си към стълбите. Металната врата в подножието им бе залостена. — Колет! — извика той.

Вратата се отвори и девойката изскочи да ги посрещне. В този миг Брайт погледна зад себе си, извика сепнато и блъсна двамата в избата, а после скочи подире им и затръшна вратата. Няколко мига по-късно силен удар я разтърси.

— Плячкосници — пребледнял промърмори Уест.

— Вратата няма да помръдне — спокойно отбеляза Колет. Брайт огледа преградата, която продължаваше да се тресе от обсипващите я удари. Уест нервно погледна към Колет. Тъй като тя продължаваше да изглежда невъзмутима, това го успокои.

— Не мисля, че ще останат да се навъртат тук още дълго — каза Брайт. — Обзалагам се, че те претърсват мазетата единствено за алкохол.

— Освен ако не са узнали, че тук са заровени ценности.

— Но тук надали има нещо. Или? — неспокойно попита Брайт.

— Уви, има — изръмжа Уест. — Свидливият ми хазяин… Долетял от външната страна трясък, последван от вик, прекъсна думите му. Ожесточена поредица от удари се посипа върху вратата. В един момент последва остър пукот, придружен от метално дрънчене. Триъгълно парче метал се откърти от преградата; през зейналата пролука надникна лъч светлина.

Уест мигновено коленичи, пъхна дулото на револвера си през образувалия се отвор и изпразни барабана. За момент уличката се изпълни с екота на изстрелите, сетне последва пълна тишина.

В един момент нов изпитателен удар се стовари върху вратата; поредицата се възобнови. Повърхността на метала бе разцепена от изникнала пукнатина.

— Ела. — Уест стисна Колет за китката. — След мен, Брайт! Той се затича към светло петно в отсрещния край на подземието. Това петно се образуваше от решетъчен капак. Уест направи знак на спътника си да се качи на раменете му.

— Изблъскай решетката. Бързо!

С известно усилие Брайт повдигна капака, изпълзя и издърпа Колет, на свой ред покатерила се на раменете на Уест.

— Побързай, старче! — извика последният.

Брайт обви крака около една верига на улицата и за втори път се приведе в отвора. Жълтеникава светлина изпълваше избата; въздухът вътре се изпълваше със зловонието на петролни факли. Металната врата все още удържаше, но в нея се бе образувала пролука, през която се промъкваше първият силует.

— Скачай! — прошепна Брайт. Уест увисна на ръцете му; Колет се притече на помощ и го сграбчи за яката. Двамата го издърпаха. Тук нервите на девойката не издържаха и тя избухна в ридания. Уест я прегърна и я отведе в отсрещната улица. Брайт, след като постави решетката обратно и струпа отгоре й няколко каменни плочи от близката стена, се присъедини към тях. Почти се беше свечерило. Тримата забързаха сред града, осветяван единствено от горящи постройки и проблясъка на снарядите. Пожарите те заобиколиха; от далечината можеха да видят притичващите силуети на плячкаджиите. На моменти те минаваха покрай препили жени, които проклинаха света; случваше се да се натъкнат и на тътрещи се негодници с осаждени лица и ръце — знак за участието им в разрухата. Най-сетне те достигнаха Сена и прекосиха моста.

Тогава Брайт каза:

— Трябва да се върна. Притеснявам се за Джак и Силвия.

Говорейки, той се отдръпна, за да направи път на тълпа, която прекосяваше моста и се изливаше край крайречните казарми. Сред тях Уест различи отмерените крачки на взвод. Край тримата мина фенер, редица щикове, сетне още един фенер, чиято светлина танцуваше по бледно лице.

— Хартман! — ахна Колет.

Тримата предпазливо последваха процесията, затаили дъх. Тя достигна казармите; портата на тамошната стена се затръшна. За момент фенер блесна край страничния вход. Тълпата остана притисната до спуснатата решетка. От двора долетя залп.

Една след друга факли изникваха край брега. Целият площад кипеше от движение. От „Шанз-Елизе“ и площад „Конкорд“ изникваха завръщащи се войници — отчасти роти, отчасти тълпи. Те се изливаха от всички улици, а подпре им вървяха жени и деца. Мълвата за загубата, понесена от хладния вятър, плъзна край Триумфалната арка и притъмнелия булевард.

Оредял батальон преминаваше край тях — свидетелство за съкрушителното поражение. Уест простена. Тогава от редиците изскочи войник, който извика името му. Видял, че това е Трент, на свой ред Уест възкликна сепнато. Джак го сграбчи, пребледнял от ужас.

— Силвия?

Уест се взираше насреща му, неспособен да отвърне. Но Колет простена:

— Бога ми, те обстрелват Латинския квартал!

— Трент! — кресна Брайт, но приятелят им вече изчезваше и те не можаха да го догонят.

Когато Трент излезе на булевард „Сен Жермен“, обстрелът бе престанал, но входът към улица „Сена“ бе затрупан от отломки. Снарядите бяха оставили множество вдлъбнатини сред паважа. Близкото кафене бе обсипано с парченца стъкло, книжарницата бе опустошена от директно попадение, а малката пекарна, отдавна затворена, се извиваше по неестествен начин.

Трент се покатери върху отломките и забърза по улица „Турнон“. На ъгъла пламтеше пожар, който осветяваше улицата с хотела. Върху стената на банката, под разтрошен газов фенер, дете изписваше с парче въглен:

Тук падна първият снаряд.

На Джак му се струваше, че изписаните думи го зашлевяват в лицето. Младият ловец на плъхове постави точката и се отдръпна, за да огледа делото си. В този момент той зърна щика на Трент, изпищя и избяга. Докато Джак се тътреше сред опустошената улица, изсред руините изникваха озлобени жени, които изоставяха плячкосването си и побягваха с ругатни.

В началото той се затрудни да открие дома си, заслепен от сълзите. Опипом откри вратата и я избута. Фенер пламтеше в портиерната; светлината му падаше върху трупа на стареца. Споходен от пристъп на страх, художникът се облегна на пушката си за миг, преди да грабне лампата и да се втурне нагоре по стълбите. Езикът му не се подчини на желанието и не оформи вик. На втория етаж той видя посипана мазилка; върху площадката, сред локва кръв, лежеше портиерката. Следващият етаж бе неговият. Техният. Вратата висеше изкъртена, стените зееха. Трент влезе вътре и се отпусна край леглото. Там две ръце обгърнаха шията му; насълзено лице се приближи до неговото.

— Силвия!

— Джак! Джак!

От измачканата възглавница до тях заплака дете.

— Те го донесоха; то е мое — изхлипа тя.

— Наше — прошепна той и прегърна и двамата. От улицата долетя притесненият глас на Брайт:

— Трент! Наред ли е всичко?