Робърт Чеймбърс
Улицата на първия снаряд (3)

III

Беше четири сутринта, когато той излезе от затвора за осъдени на смърт заедно със секретаря на американската легация. Край каретата на посланика се бяха струпали хора. Конете удряха крак по ледената улица; кочияшът се беше омотал в дебели кожи. Саутуарк помогна на секретаря да се качи в каретата и стисна ръката на Трент, като му благодари за отзоваването.

— Само как се взираше негодникът — рече той. — Твоите показания го смазаха, но му спасиха кожицата, поне за момента, и предотвратиха усложнения.

Секретарят въздъхна:

— Ние изпълнихме своята част. Сега нека французите докажат, че той е шпионин, и ние ще си умием ръцете. Качвай се, капитане. Ела и ти, Трент!

— Бих искал да разменя няколко думи с капитан Саутуарк. Няма да го задържам — бързо каза Трент и снижи глас. — Саутуарк, сега искам ти да ми помогнеш. Историята на негодника ти е известна. Ти знаеш, че детето е в неговата квартира. Върви да го вземеш и го доведи в моя апартамент. Ако разстрелят негодника, аз ще се грижа за детето.

— Разбирам — бавно кимна капитанът.

— Веднага ли ще се заемеш?

— Да.

Ръцете им се стиснаха крепко. Капитан Саутуарк се качи в каретата и направи на Трент знак да го последва. Но последният поклати глава и се сбогува с пътниците. Каретата потегли.

Джак я проследи с поглед до края на улицата, преди да поеме към дома. Само след две крачки той спря, поколеба се и пое в противоположната посока. Нещо — може би видът на затворника, срещу когото се бе изправил неотдавна — пораждаше в него погнуса. В момента той се нуждаеше да остане сам, за да размисли. Случилото се тази вечер го беше разтърсило, но разходката щеше да му помогне да проясни главата си и да се върне при Силвия. Той закрачи бързо. За известно време горчивите мисли действително избледняха, но когато накрая Джак спря задъхан близо до Триумфалната арка, горчилката го връхлетя отново — още по-силно. Лицето на затворника, изкривено в отвратителна гримаса на страх, изникна в сенките.

Отвратен, той започна да се разхожда под Арката, стараещ се да осигури занимание на мисълта си, загледан в скулптираните корнизи, за да прочете имената на героите и битките, гравирани там. Но през цялото време бледото лице на Хартман го преследваше, озъбено от ужас. От ужас ли? Дали не беше злорадство? При тази мисъл Трент се сепна като човек, до чието гърло неочаквано е бил допрян нож. След една бърза обиколка на площада той се върна на същото място и отново поднови сражението си с мъката.

Въздухът беше мразовит, но бузите на Трент пламтяха от гневен срам. Срам? Това пък защо? Защото се бе омъжил за девойка, която случайността бе направила майка? Той наистина ли я обичаше? Нима това нищожно бохемско съществуване щеше да съставлява целия му живот? Той извърна поглед към тайните на собственото си сърце: те съставяха злокобна история — история на миналото му. Засрамен, той покри лицето си с длани. А през това време сърцето му отброяваше едновременно с тъпата болка, пулсираща зад челото. Тези удари дълбаеха историята на бъдещето му — позор и срам.

Най-сетне той се отскубна от летаргията, която бе започнала да смекчава острината на мислите му, повдигна глава и се огледа. Неочаквана мъгла бе изпълнила улиците и скрила основите на Арката. Той трябваше да се прибере. Връхлетя го ужас от самотата му. Но той не беше сам. Мъглата бе изпълнена с фантоми. Силуетите им се движеха навсякъде около него, носеха се, протягаха се и изчезваха, за да отстъпят на други. Той не беше сам: те се трупаха и край него, докосваха го, обгръщаха го от всички посоки, изтласкваха го назад, сграбчваха го и го понасяха със себе си сред мъглата. По някаква мрачна уличка, белееща от мъгла, го отнасяха те. Може би говореха, но гласовете им оставаха нечути в спусналите се над паважа облаци. Най-сетне пред някаква стена с масивна метална врата те забавиха ход. Все по-бавно и по-бавно ставаше плъзгането им, преди движението да секне. Неочакван вятър размести мъглата. Оттеглянето й придаде яснота на околните очертания. Бледина пълзеше над хоризонта, докосваше воднистите облаци и извличаше слаби искри от хиляда щика. Щикове — те бяха навсякъде, за да разсекат мъглата или да се стекат под нея в реки стомана. Високо над стената се издигаше огромно оръдие, около което сновяха силуети. В подножието поток щикове се изливаше през портата и навън, в сенчестата равнина. Стана по-светло. Лицата на маршируващите започнаха да придобиват конкретност и той можа да разпознае едно.

— Филип!

Въпросният обърна глава.

— Ще се намери ли място и за мен? — провикна се Трент, но познатият му само махна с ръка и отмина заедно с останалите. Подир това започна да се проточва кавалерията, ескадрон подир ескадрон; последваха ги много оръдия, санитарна кола, сетне нови безкрайни редици щикове. Край него кирасир седеше върху топло дишащия си кон, а напред, сред група конни офицери, Трент различи генерал, обърнал астрагановата яка на мундира си край бледото си лице.

Недалеч ридаеха някакви жени; една от тях се опитваше да постави парче черен хляб в сухарката на един войник. Войникът се опитваше да й помогне, но пушката му пречеше, затова Трент се притече на помощ и задържа оръжието му. Така жената успя да отвори торбата и да прибере хляба, междувременно намокрен със сълзите й. Пушката не беше тежка; напротив, тя бе изключително удобна. Дали щикът бе наточен? Той докосна ръба. Обзе го неочакван копнеж, яростно, настойчиво желание.

— Chouette! — извика гамен, останал край портата. — Encore toi mon vieux?^[1]

Трент погледна натам и видя, че младият ловец на плъхове се смее насреща му. Но войникът вече си вземаше пушката, благодареше и се затичваше да догони батальона си.

— И ти ли отиваш? — обърна се Трент към пехотинец, който седеше на земята и превързваше крака си.

— Да.

Тогава някакво момиче — още дете — хвана Джак за ръката и го отведе в кафенето срещу портата.

Помещението бе изпълнено с войници. Някои, пребледнели и притихнали, седяха на пода, други стенеха в покрити с кожи канапета.

— Избирай — каза момичето със състрадателен жест. — Те не могат да отидат!

От купчината дрехи на пода той си избра шинел и кепе. Тя му помогна да си сложи раницата, кутията с патрони и колана и му показа как да зарежда пушката.

Трент й благодари, а тя се загледа в краката си.

— Ти си чужденец.

— Американец — потвърди той и понечи да излезе, но детето не му позволи.

— Аз съм бретонка. Баща ми е горе при оръдието. Той ще те застреля, ако си шпионин.

За момент двамата останаха неподвижни.

Трент въздъхна, приведе се и целуна детето.

— Моли се за Франция, малката ми — промърмори той.

А тя отвърна със слаба усмивка:

— За Франция и за теб, добри ми мосю.

Джак изтича обратно на улицата и прекоси портата. Озовал се вън, той започна да си проправя път сред тълпата. Някакъв ефрейтор мина край него, погледна го и спря, загледан. Подир миг той направи знак на един от офицерите.

— Ти си от шестдесети — изръмжа ефрейторът, вторачен в номера върху кепето.

— Доброволци не ни трябват — додаде офицерът, зърнал цивилните панталони.

— Явявам се на мястото на другар — каза Трент.

Офицерът сви рамене и отмина.

Повече никой не му обърна внимание, макар че — един-двама погледнаха към панталоните му. Пътят беше кишав, разкалян от копита и колела. Някакъв войник пред него си изкълчи крака в една замръзнала хлътнатина и със стон пролази встрани. От двете им страни се простираше сивеещ сняг, който се топеше. На места сред разкъсаните живи плетове личаха коли, които носеха знака на червения кръст. Край някои от тях стояха свещеници с овехтели одежди, а други имаха назначени за кочияши осакатени кавалеристи. Имаше и една санитарна кола, на капрата на която седеше монахиня. От двете страни на пътя се свиваха притихнали къщи с раздрани стени и прозорци без стъкла. Още по-натам, в опасната зона, не бяха останали никакви следи от човешко присъствие — само на места се чернееха купчини замръзнали тухли или някоя почерняла изба, затрупана със сняг.

От известно време насам войникът зад Трент бе започнал да го дразни, защото непрекъснато го настъпваше. В крайна сметка решил, че това е умишлено, Джак се обърна рязко и видя насреща си състудент от академията. Трент се сепна:

— Мислех, че си в болницата!

Другият поклати глава и посочи към превързаната си челюст.

— Разбирам, не можеш да говориш. Мога ли да ти помогна с нещо?

Раненият бръкна в сухарната си и извади кора черен хляб.

— Той не може да дъвче заради раната си и иска ти да го сториш — обясни някакъв войник до тях.

Трент взе кората, натроши я на хапки и започна да ги сдъвква една след друга и да ги подава на изгладнелия.

На моменти ординарците препускаха напред и ги заливаха с киша. Походът бе мразовит и мълчалив, сред влажни поля, обвити в мъгла. Близо до железопътния насип успоредно с тях напредваше някаква друга колона. Трент я наблюдаваше: сивкава маса, ту неясна, ту изчезваща в мъглата. В продължение на половин час колоната се изгуби от погледа му.

Когато най-сетне я зърна отново, той забеляза тънка редица да се отделя от нея и бързо да се насочва на запад. В същия момент някакво продължително пропукване долетя от мъглата пред тях. И други редици започнаха да се отделят от колоната и да се насочват на изток и на запад; пукотът стана по-настойчив. Край тях препусна батарея; Трент и другарите му се отдръпнаха, за да направят път. Батареята се разположи вдясно от батальона му. Когато първият й изстрел разкъса мъглата, оръдието от укрепленията отвърна с мощен рев. Наблизо препусна офицер, крещящ нещо, което Трент не разбра. Във всеки случай редиците пред него неочаквано се отделиха встрани и се изгубиха в сумрака. Още офицери изникнаха напред и се спряха край него, загледани в мъглата. Пред тях пукотът се бе превърнал в продължителен трясък. Чакането бе нетърпимо. Трент продължаваше да дъвче за познатия си. Последният не успя да преглътне поредната хапка и след миг поклати глава, като направи знак на Трент да дояде остатъка. Някакъв ефрейтор му предложи бренди и той прие, но когато се обърна, за да му върне плоската, ефрейторът вече лежеше на земята. Сепнат, Джак се обърна към войника до себе си. Онзи сви рамене и понечи да каже нещо, но внезапно на свой ред рухна, покосен. В този момент конят на един от офицерите подскочи и се хвърли обратно сред батальона, размахвайки копита. Един войник беше стъпкан; друг бе ритнат в гърдите и запратен встрани. Офицерът с мъка успя да овладее животното и да го насочи обратно напред, където конят остана да потръпва. Канонадата се приближаваше. Някакъв щабен офицер, обхождащ редиците на батальона, неочаквано се отпусна в седлото си и остана да лежи върху гривата на коня си. Един от ботушите му се откачи от стремето и остана да се поклаща, от него се стичаше кръв. От мъглата пред тях изникнаха тичащи войници. Пътищата, полята и канавките преливаха от тях. Много от тях погинаха. На Трент се стори, че вижда конници да прелитат като призраци зад мъглата отвъд. Някой до него изпсува грозно, заявявайки, че също е видял ездачите — улани. Въпреки това батальонът не помръдваше. Мъглата отново се разстла над поляните.

Полковникът седеше тромаво на коня си, а заострената му като куршум глава бе заровена в яката на мундира. Дебелите му крака стърчаха от стремената.

Тръбачите се струпаха около него, готови да дадат сигнал. Зад него офицер в бледосиня куртка пушеше цигара и разговаряше с хусарски капитан. С трескав галоп долетя ординарец, който спря край полковника. Последният го отпрати в тила, без дори да извръща глава. От лявата страна се издигна объркано мърморене, приключило с крясък. Хусар полетя напред, последван от втори и трети. Ескадроните започнаха да се нижат край тях сред мъглите. В този миг полковникът накара коня си да се изправи, тръбите засвириха и целият батальон се насочи надолу, към поляната. Трент си изгуби кепето почти веднага: нещо, което той взе за клон, го блъсна от главата му. Мнозина от другарите му рухнаха сред лапавицата и той реши, че те са се подхлъзнали. Един войник се свлече право пред него и Джак се приведе да му помогне, но онзи изпищя от болка при допира му, а някакъв офицер отзад се развика:

— Напред! Напред!

Затова Трент отново се затича. Трябваше да тичат дълго; на няколко пъти му се наложи да намества пушката си. Най-сетне достигнаха железопътния насип; там, задъхан, Джак получи възможността да се огледа. Той отчаяно се нуждаеше от действие, от противници, които да убива и смазва: беше го обхванало желание да се хвърли сред враговете и да ги разкъса. Страшно му се искаше да открие огън насреща им, да използва заострения си щик. Не бе очаквал това. Искаше да се изтощи, да се сражава до отмала, докато ръката му не натежи, и тогава да се върне у дома. Нечий глас обяви, че половината батальон бил избит в щурма; недалеч друг войник оглеждаше труп под насипа. Тялото, все още топло, бе облечено в непозната униформа. Дори и видът на шипестия шлем не накара Джак да осъзнае станалото.

Недалеч от него стоеше полковникът. Очите му блестяха под аленото кепе. Трент го чу да отвръща на офицер:

— Мога да я удържа, но след още една подобна атака няма да ми останат и тръбачи.

— Прусаците тук ли са били? — обърна се Трент към един войник, който обърсваше кръвта, капеща от косата му.

— Да. Хусарите ги прочистиха. Ние се натъкнахме на фланговия им огън.

— Ние подкрепяме батарея — каза друг.

Батальонът изкачи насипа и прекоси релсите. Трент нави крачолите си и ги пъхна във вълнените си чорапи, но нов преход не последва. Някои от войниците приседнаха сред коловозите. Трент потърси ранения си съученик и го откри пребледнял. Канонадата ставаше страховита. За момент мъглата се раздигна. Това му позволи да зърне първия батальон сред железопътната линия, полковете от двете страни. Облаците се спуснаха отново, барабаните загърмяха; роговете се обадиха някъде от крайната страна. Неспокойство припламна сред войниците; полковникът махна с ръка и под съпровода на барабаните батальонът отново пое сред мъглата. Изглежда вече наближаваха вражеските позиции, защото първите редици откриваха огън. По протежението на насипа се търкаляха санитарни коли; хусарите прелитаха като фантоми. Навсякъде около тях избухна суматоха. От мъглата долитаха стенания и залпове. Снаряди падаха навсякъде и обсипваха редиците с осколки от замръзнала киша. Трент се ужаси. В сърцето му се промъкваше ужас от неизвестното, което го чакаше в мрака. Разтърсването на оръдията го отвращаваше. Той вече се намираше достатъчно близо, за да види оранжевия проблясък сред мъглата, съпровождащ изстрелите. Вражеската батарея се намираше близо, защото полковникът изкрещя настъпление и първият батальон вече се отправяше. Макар и самият му дъх да трепереше, Трент забърза напред. Страховитият обстрел пред него го вцепени. Някъде в мъглата ликуваха бойци; окървавеният кон на полковника притича сред дима.

Поредна експлозия, избухнала досами него, го замая. Всички от дясната му страна бяха повалени. Започваше да му се вие свят; мъглата и димът го задавяха. Трент на сляпо протегна ръка, за да се задържи, и откри търсената подкрепа. Това беше колелото на лафет. Някакъв мъж изскочи иззад оръдието, но залитна назад с разсечено от щик гърло. Трент разбра, че е убил. Той механично се приведе, за да повдигне пушката си. Щикът все още стоеше забит в шията на врага, който конвулсивно размахваше ръце. Тази гледка отврати Джак, който се облегна на оръдието. Навсякъде около него кипеше сражение; зловонието на пот и дим изпълваше въздуха над позициите. Някой го нападна в гръб, а друг посегна да го сграбчи, но тези врагове на свой ред бяха нападнати. Неспирното звънтене на щиковете започваше да го дразни. Той сграбчи шомпола и започна да замахва с него, докато не го строши.

Нечия ръка се обви около гърлото му и го повали на земята. Трент изблъска противника си, удуши го и се изправи на колене. Той видя как негов другар се свлича край оръдието с размазан череп; видя как полковникът пада от седлото си и се просва в калта. Подир това изгуби съзнание.

Джак се свести сред железопътната линия. От двете му страни се трупаха войници, които стенеха, ругаеха и бягаха в мъглата. Със залитане Трент се изправи на крака и ги последва. Веднъж той поспря, за да помогне на другар с превързана челюст, който не можеше да говори, но остана вкопчен в ръката му, преди да се свлече мъртъв. Освен това той се притече на помощ на войник, който простена:

— Trent, c’est moi, Philippe!^[2]

Един неочакван залп го отърва и от това му задължение.

Бе изникнал леден вятър, който разсичаше мъглата. За момент слънцето надникна злобно сред оголелия Венсенски лес, преди да се спусне като съсирек отвъд хоризонта на напоеното с кръв поле.