Робърт Чеймбърс
Улицата на първия снаряд (2)

II

Уест, застанал на прага на къща на улица „Серпент“, говореше гневно. Той не се интересуваше дали тонът му се харесва на Хартман: просто говореше, а не спореше с него.

— И ти се наричаш американец! — изсумтя Уест. — Берлин и Адът са пълни с такива американци. Промъкваш се при Колет, натъпкал джобове с бял хляб, телешко и бутилка вино от тридесет франка, а не можеш да дадеш един долар за американските санитари. Брайт дарява, макар през половината време да умира от глад!

Хартман се отдръпна към бордюра, но Уест го последва, смръщил лице.

— Да не си посмял да се наричаш мой сънародник — изръмжа той. — Или творец! Творците не се промъкват в гражданската защита, където да се хранят като плъхове с чуждата кръв! И ще ти кажа още нещо — продължи Уест, снижил глас, защото Хартман бе трепнал. — На твое място бих се държал настрана от онзи елзаски ресторант и самодоволните бандити, които се навъртат там. Знаеш как постъпват те с подозрителните!

— Лъжеш, куче! — изкрещя Хартман и замахна с бутилката право към лицето му.

Уест го сграбчи за врата и го блъсна в стената.

— Сега ме чуй — процеди той през зъби. — Ти още от самото начало ми изглеждаше подозрителен. А сега съм готов да се закълна, че си шпионин! Не е моя работа да преследвам подобни отрепки и нямам намерение да те издавам, но искам да разбереш следното. Колет не те харесва, а аз не мога да те понасям. Ако още веднъж те срещна на тази улица, ще се погрижа срещата ни да протече доста неприятно. Сега да те няма, мазен прусако!

Хартман бе успял да извади нож от джоба си, но Уест го изтръгна от ръката му и го хвърли в канавката. Някакъв гамен, който наблюдаваше сблъсъка им, избухна в смях. Веселието му отекна сред тясната улица. Прозорците по протежението й започнаха да се отварят; редици изпосталели лица занадничаха, за да видят причината за смеха сред умиращ от глад град.

— Да не би да сме победили? — промърмори един.

— Огледай се! — кресна Уест към Хартман, който тъкмо се надигаше от земята. — Огледай се, негоднико! Погледни лицата им!

Но Хартман погледна към него, и то по начин, който не можеше лесно да бъде забравен, преди да се оттегли безмълвно. Трент, неочаквано изникнал на ъгъла, любопитно погледна към Уест. Последният просто кимна към вратата и каза:

— Ела, Фолъби е горе.

— Какво си правил с този нож? — попита Фолъби, когато двамата влязоха в ателието.

Уест погледна към ранената си ръка, която още стискаше ножа, и каза:

— Порязах се, без да искам.

Той захвърли оръжието в един ъгъл и се зае да отмива кръвта от пръстите си.

Фолъби, тлъст и ленив, го наблюдаваше мълчаливо. Трент, започнал да се досеща за развоя на събитията, с усмивка се приближи към Фолъби.

— С теб трябва да обсъдим едни дреболии! — каза той.

— Давай ги насам, на карантия не отказвам! — с пресилена готовност каза Фолъби.

С навъсване Джак възвърна сериозността на разговора:

— Колко ти заех миналата седмица?

— Триста и осемдесет франка — отвърна запитаният и потръпна разкаяно.

— Къде са те?

Фолъби се впусна в поредица сложни обяснения, много скоро прекъсната от Трент:

— Знаех си, прахосал си ги. Както винаги. Не ме е грижа какво си правил преди обсадата: зная, че си богат и имаш право да се оправяш с парите си по избран от тебе начин. Освен това зная, че това не е моя работа. Но сега нещата не стоят така. Защото на мен се пада да предоставям пари, докато самият ти не получиш. Което няма да се случи преди края на обсадата. Аз съм склонен да споделям своето, но нямам намерение да гледам как то бива прахосвано. О, да, разбира се, зная, че ти ще ми се издължиш, но не това е въпросът. А и приятелите ти са на мнение, старче, че малко въздържание не би ти се отразило зле. В този град на изгладнели скелети ти си същински изрод!

— Наистина съм малко пълничък — призна онзи.

— Наистина ли си свършил парите? — остро попита Трент.

— Да — въздъхна пълничкият.

— Печеното прасенце на улица „Сен Оноре“ още ли е там? — продължи Джак.

— Какво? — заекна събеседникът му.

— Така си и знаех. Хващал съм те да блееш в екстаз пред него поне десетина пъти!

Подир това със смях Джак подаде на Фолъби двадесет франка и каза:

— Ако и тези пари отидат за лакомства, ще останеш да се прехранваш от собствените си тлъстини.

След това той отиде да помогне на Уест, който стоеше край мивката и си превързваше ръката.

Уест го остави да завърже възела и каза:

— Сигурно си спомняш, че вчера ви оставих с Брайт и отидох да занеса пилето на Колет.

— Пиле! Небеса! — простена Фолъби.

— Пиле — повтори Уест, видимо наслаждаващ се на страданията на Фолъби. — Та как да ти кажа… Нещата се промениха. Двамата с Колет ще се женим…

— С пилето какво стана? — немощно попита Фолъби.

— Млъкни! — изсмя се Трент, хвана Уест под ръка и се отправи към стълбите.

— Клетата — продължи Уест — не бе използвала и клечица за огрев. Цяла седмица стояла така. Не искала да ми каже, защото смятала, че дървата ще ми трябват за глинената ми статуя. Както и да е. Когато узнах, строших подхилващата се глинена нимфа. Останалото да замръзва. — Подир миг тон срамежливо додаде: — Няма ли да се отбиеш на излизане? Номер седемнадесет.

— Ще се отбия — отвърна Трент и тихо затвори вратата след себе си.

На третата площадка той спря, запали клечка кибрит, откри търсения номер и почука.

— Ти ли си, Жорж? — Вратата се отвори. — Простете, мосю Жак, реших, че е мосю Уест. — Колет се изчерви. — Вече знаете? Много ви благодаря за пожеланията. Сигурна съм, че двамата ще се обичаме много и нямам търпение да видя Силвия и да й кажа… и…

— И какво? — засмя се Трент.

— Много съм щастлива — въздъхна тя.

— Джордж е златно момче — обяви Джак Трент. — Заповядайте на вечеря. И без това Силвия утре ще има празник — става на деветнадесет. Вече писах на Торн; семейство Жернал ще дойдат с братовчедка си Одил. А Фолъби специално обеща да доведе единствено себе си.

Момичето срамежливо прие и го изпроводи с купища поздрави за Силвия.

С бърза крачка, ускорявана от студа, той се отправи по улицата, прекоси улица „Лунна“ и излезе на улица „Сена“. Ранната зимна нощ вече се бе спуснала, почти без предизвестие, но небето оставаше ясно, обсипано със звезди. Бомбардировката бе станала ожесточена — неспирен гръм откъм пруските позиции, към който се сливаха трусовете от Мон Валериен.

Снарядите прорязваха небосклона като падащи звезди. Под погледа му сини и червени ракети прорязваха хоризонта от форт Иси. Северната крепост пламтеше като огън.

— Добри новини! — изкрещя някакъв мъж от булевард „Сен Жермен“.

Като по магия навън започнаха да изникват хора: треперещи, тракащи със зъби хора с хлътнали очи.

— Жак! — изкрещя някой. — Лоарската армия!

— Най-сетне, граждани, казах ви! Казах ви! Утре, може би тази нощ, кой знае?

— Истина ли е? Наистина ли има набег?

Някой каза:

— Господи, набег! Какво ще стане със сина ми?

— Да вървим ли към Сена? Казват, че от Пон Ньоф човек можел да види светлините на Лоарската армия!

Край Трент стоеше някакво дете, което повтаряше:

— Мамо, това значи ли, че утре ще ядем мек хляб?

Недалеч от детето някакъв старец се поклащаше на място, притиснал ръце към гърдите си.

— Истина ли е? Кой е чул новините? Обущарят на улица „Буши“ чул от някакъв военен, който бил чул въстаник да го повтаря на капитан от националната гвардия.

Трент се присъедини към тълпата, която се отправяше към река Сена.

Един след друг снаряди пресичаха небето. От Монмартр оръдието изгрухтя; монпарнаските батареи се присъединиха с трясък. Мостът гъмжеше от люде.

Трент попита:

— Кой е виждал светлините на Лоарската армия?

— Всички ги чакаме — отговориха му хората.

Той се загледа на север. Неочаквано силуетът на Триумфалната арка се открои отсечено в приплама на оръдие. Гърмът се разнесе по крайбрежието; старият мост потръпна.

Край Пон дю Жур изникна нов проблясък; масивна експлозия разтърси моста. Целият източен бастион избухна в пламъци, чието сияние започна да се издига към небето.

— Някой виждал ли е светлините? — отново попита Джак.

— Чакаме — отвърнаха събраните.

— Да, чакаме — промърмори някой зад него. — Чакаме, болни, изгладнели, измръзнали. Обаче чакаме. Набег ли има? Те с радост отиват. Гладна смърт? Те мрат от глад. Те нямат време да мислят за предаване. Герои ли са тези парижани? Теб питам, Трент.

Главният лекар на американската военномедицинска служба се загледа по протежение на парапета.

— Някакви новини, докторе? — по навик запита Трент.

— Новини? — отвърна докторът. — Нищо не ми е известно. Нямам време да научавам новини. Защо са се събрали тези хора?

— Казват, че Лоарската армия била дала сигнал на Мон Валериен.

— Клетите. — За миг лекарят се огледа, преди да продължи. — Толкова съм напрегнат и притеснен, че не зная какво да правя. При последния набег имахме работа за петдесет санитарни коли. Утре ще има нов набег. Бих искал вие да дойдете в лазарета. Може да ни потрябват доброволци. Как е мадам? — неочаквано додаде той.

— Добре — отвърна Трент. — Но с всеки изминат ден изглежда, че става все по-нервна. Вече трябваше да съм се прибрал.

— Грижи се добре за нея — каза военният лекар и хвърли нов остър поглед към събраните. — Аз също трябва да вървя. Приятна вечер. — И той се отдалечи, мърморейки: — Клетите!

Трент се приведе над парапета и се загледа в мрачните води, които търчаха под моста. Някакви тъмни предмети, понесени от течението, със стържещ звук одираха каменните основи, завъртаха се за миг и отново изчезваха в тъмата. Лед от Марн.

Върху рамото му се отпусна ръка.

— Привет, Саутуарк! — възкликна Джак, като се обърна. — Точно тук не очаквах да те видя.

— Трент, трябва да поговорим. Недей да стоиш тук. И не се вслушвай в нещата за Лоарската армия. — С тези думи аташето на американската легация хвана познатия си под ръка и го повлече към Лувъра.

— Значи това е поредната лъжа! — горчиво отбеляза Трент.

— По-лошо. В легацията знаем, но не мога да го обсъждам. Само че не за това исках да говорим. Този следобед се е случило нещо. В елзаския ресторант е бил арестуван американец на име Хартман. Познаваш ли го?

— Познавам един германец на име Хартман, който се обявява за американец.

— Преди около два часа Хартман е бил арестуван. Предстои да бъде разстрелян.

— Какво?!

— Разбира се, ние не можем да позволим да бъде екзекутиран веднага, но доказателствата изглеждат ясни.

— Той шпионин ли е?

— Документите, открити в квартирата му, го уличават много сериозно. Освен това е спекулирал с комитета по раздаването на храната. По някакъв начин е успял да се сдобие с петдесеторна дажба. Той се представя за американски художник, което ни принуждава да му обърнем внимание. Неприятна работа.

— Да крадеш от хората в такъв момент е по-лошо от това да ограбваш дарения — гневно възкликна Трент. — Нека застрелят негодника!

— Той е американски гражданин.

— О, да — горчиво каза другият. — Американското гражданство е безценна привилегия, с която всеки опулен германец…

Той се задави от гняв.

Саутуарк крепко стисна ръцете му.

— Няма какво да се направи, трябва да се грижим и за мършата в стадото. Боя се, че има вероятност да бъдеш призован, за да го припознаеш като американски гражданин — подсмихна се той и се отдалечи по Рейнския булевард.

За момент Трент остана неподвижен, ругаещ мислено, преди да извади часовника си. Седем часът.

— Силвия ще се притесни — каза си той и забърза обратно към реката.

Парижани все още се скупчваха треперещи на моста: печално струпване, загледано в нощта с надеждата да зърне очакваната армия. Сърцата им туптяха едновременно с оръдейните гърмежи, очите им светваха с всеки барутен проблясък, а надеждите им се окриляваха едновременно със снарядите.

Черен облак бе надвиснал над укрепленията. От хоризонт до хоризонт оръдейният дим се стелеше на ивици, ту понесен на парцали сред улиците, ту обвил покривите. Във всеки случай кейове, мостове и река бяха обвити в сериста мъгла. Отделни места от този облак с остра миризма припламваха в мълниите на изстрели. На моменти той се разкъсваше, за да покаже истинските звезди.

Трент отново пое по улица „Сена“, понастоящем тъжна и изоставена, с редици залостени прозорци и незапалени лампи. Съпътстваше го известна нервност; на няколко пъти му се прииска да бе взел револвер със себе си, но приведените силуети, които го подминаваха, бяха прекалено отслабнали от глад, за да представляват заплаха. Трент действително стигна до дома си необезпокояван. Но там някой скочи към гърлото му. На няколко пъти Джак и нападателят му се претъркаляха по ледения паваж, преди Трент да се отскубне и да скочи на крака.

— Изправи се — каза той на противника си.

С умишлена бавност някакъв дребен гамен се надигна от улицата и го изгледа презрително.

— Хубаво си се захванал — рече Трент. — И то на твоята възраст! Ще свършиш с разстрел! Дай тук гаротата!

Безпризорният мълчаливо му подаде връвта. Трент запали клечка кибрит, за да огледа нападателя. Това беше познатият му ловец на плъхове.

— Така си и знаех — промърмори той.

— Tiens, c’est toi^[1] — спокойно отвърна гаменът.

Наглостта в тона му смая Трент.

— Знаеш ли ти, млади удушвачо, че крадците на твоите години ги разстрелват?

Хлапакът продължаваше да го наблюдава безстрастно.

— Стреляй тогава.

За да предотврати избухването си, Джак се обърна и влезе в хотела си.

Той преодоля притъмнялото стълбище пипнешком, най-сетне достигна своя етаж и подири вратата. От ателието му долитаха гласове. Сред тях той разпозна оживения кикот на Уест и кискането на Фолъби. Най-сетне Джак намери дръжката на вратата и отвори. Очите му се нуждаеха от миг, та отново да привикнат към светлината.

— Ето те и теб, Джак! — извика Уест. — Какъв си ми домакин! Каниш хората и ги оставяш да те чакат. Нашият Фолъби започна да ридае от глад.

— Мълчи — намеси се последният. — Може да се е забавил, защото е купувал пуйка.

— Ходил е да удушава хората, като гледам! — засмя се Жернал. — Да живее Света Гарота!

Трент се здрависа с всички и се присмя на бледото лице на Силвия.

— Нямах намерение да закъснявам; просто поспрях на моста, за да наблюдавам обстрела. Ти притесняваше ли се, Силвия?

Тя се усмихна и промърмори:

— Не, разбира се!

Но ръката й подири неговата и силно я стисна.

— Към трапезата! — изкрещя Фолъби и прибави радостен възглас.

— По-спокойно — отбеляза Торн, припомнил си обноските. — Ти не си домакинът тук.

Мари Жернал, до този момент разговаряла с Колет, скочи и хвана Торн под ръка. Съпругът й, мосю Жернал, стори същото с Одил.

Трент се поклони ниско и подаде ръка на Колет. Уест взе Силвия, а Фолъби остана неспокойно да се поклаща в края на процесията.

— Всички ще обиколим трапезата три пъти, пеейки Марсилезата — обясни Силвия. — Мосю Фолъби ще отмерва ритъма по масата.

Фолъби възрази, че пеенето би могло да почака, но протестите му бяха удавени в припева. На оръжие! Редиците стегнете!

Всички се заеха да обикалят стаята и да пеят „Напред! Напред!“ с цяло гърло. С кисело изражение Фолъби тактуваше и се утешаваше с мисълта, че това поне отчасти ще обогати апетита му. Смуглият Херкулес избяга под кревата, където остана да скимти и лае, докато не бе извлечен от Жернал и поставен в скута на Одил.

— А сега моля за внимание — сериозно изрече Трент, когато всички заеха местата си. И той започна да чете менюто.

Обсадна телешка супа.

Риба.

Гробищни сардини.

Бяло вино.

Червено вино.

Прясно телешко-набег.

Зеленчуци: Карабинен боб. Гравелотски грах. Картофи по ирландски.

Разни.

Студено осолено телешко а ла Тиер. Гарибалдейски задушени смокини.

Десерт.

Сушени смокини. Бял хляб. Сладко от стафиди. Чай, кафе. Ликьор.

Лули и цигари.

Фолъби аплодира енергично, а Силвия се зае да поднася супата.

— Не е ли прекрасно? — въздъхна Одил.

Мари Жернал с възторг изсърба лъжицата си.

— Не всички харесват конско. Каквото и да се говори, конското няма вкус на телешко — прошепна Колет на годеника си.

Фолъби, който бе приключил своята порция, бе започнал да прави мили очи на супника и да приглажда брадичката си.

— Искаш ли още супа, друже? — обади се Трент.

— Мосю Фолъби не иска още супа — обяви Силвия. — Нея съм заделила за портиера.

Фолъби премести погледа си върху рибата.

Сардините, току-що свалени от скарата, имаха голям успех. Докато останалите се хранеха, Силвия изтича долу да отнесе супата на портиерката и съпруга й. Когато тя се върна, изчервена и задъхана, и усмихвайки се щастливо на Трент, зае мястото си, последният се надигна. Сътрапезниците утихнаха. За момент домакинът погледна към Силвия и си помисли, че никога не я е виждал тъй красива.

— Всички знаете, че днес е деветнадесетият рожден ден на моята съпруга…

Фолъби, преливащ от ентусиазъм, размаха чашата си над глава, за ужас на Одил и Колет. Торн, Уест и семейство Жернал на три пъти допълваха чашите си, преди овациите, съпроводили тоста за здравето на Силвия, да утихнат.

Трижди чашите бяха напълвани и изпразвани в чест на Силвия. А също и на Трент, макар той да се противеше.

— Не подобава — извика той. — Нека следващият тост бъде в името на двете Републики: Франция и Америка!

— За Републиките! За Републиките! — извикаха всички. Тостът бе вдигнат сред викове — Vive la France! Vive I’Amerique! Vive la Nation!

Тогава Трент, усмихващ се към Уест, вдигна нова здравица:

— За щастливата двойка!

Всички разбраха; Силвия се приведе да целуне Колет, а Трент кимна почтително към годеника.

Телешкото бе изядено сравнително спокойно. Но когато то приключи и порция от него също бе заделена за старата портиерска двойка, Трент викна:

— Да пием за Париж! Нека градът се отърси от развалините си и прогони нашественика!

Радостните им възгласи за момент заглушиха монотонния гърмеж на пруските оръдия.

Цигари и лули бяха запалени; за момент Трент се заслуша в оживените разговори около себе си. Бъбренето бе накъсвано от женски смях или от кискането на Фолъби. Тогава той се обърна към Уест.

— Тази нощ ще има набег — рече домакинът. — На идване се натъкнах на главния лекар и той ме помоли да говоря с вас. Всяка помощ, която можем да му дадем, ще бъде приветствана.

Той снижи глас и продължи на английски:

— Аз самият ще отида утре сутринта. Има опасност, разбира се, но смятам да не казвам на Силвия.

Уест кимна. Торн и Жернал, които бяха чули, също предложиха съдействие. Фолъби се присъедини, макар и неохотно.

— Така да бъде — бързо изрече Трент. — Сега нито дума повече за това. Утре ще се чакаме в санитарния щаб в осем.

Силвия и Колет, смутени от разговора на непознат език, поискаха да узнаят обсъжданата тема.

— За какво може да говори един скулптор? — със смях извика Уест.

Одил хвърли укорителен поглед към Торн, неин годеник.

— Ти не си французин. Тази война не те засяга — гордо каза тя.

Торн не каза нищо, но Уест реагира възмутено:

— Изглежда — каза той на Фолъби, — че човек не може да обсъди красавиците на гръцката скулптура на родния си език, без да породи подозрение.

Колет притисна длан над устата му и се обърна към Силвия:

— Тези мъже са ужасно неискрени.

— Думата за линейка е една и съща и в двата езика — подметна Мари Жернал. Силвия, не вярвай на мосю Трент.

— Джак — прошепна Силвия, — обещай ми…

Потропване на вратата ги прекъсна.

— Влез! — извика Фолъби. Трент бързо отиде до вратата и я открехна. Подир миг той се извини на останалите и излезе в коридора.

Не след дълго той се завърна недоволен.

— Какво е станало, Джак? — възкликна Уест.

— Какво станало ли? — остро повтори Трент. — Ето какво: току-що получих призовка от американския посланик да потвърдя, че един крадец и немски шпионин в действителност е мой съгражданин и брат в изкуството.

— Не отивай — предложи Фолъби.

— Ако не отида, те ще го разстрелят веднага.

— Какво пък, нека — процеди Торн.

— Знае ли се кой е?

— Хартман! — извика Уест.

Силвия пребледня. Одил я прегърна и я отведе до един стол, заявявайки спокойно:

— Силвия припадна. Тук е прекалено горещо. Донесете малко вода.

Трент веднага се отзова.

Силвия отвори очи, подир миг се надигна и с помощта на Мари Жернал и Трент се оттегли в спалнята.

Това беше сигнал, че вечерта е приключила. Всички се сбогуваха с домакина, изразявайки надежда, че на сутринта Силвия ще е напълно оздравяла.

Мари се сбогува набързо с него, като отбягваше погледа му. Въпреки това Джак й благодари искрено.

— Мога ли да помогна с нещо, Джак? — попита Уест, който си тръгваше последен.

Трент остана облегнат на парапета, заслушан в заглъхващите стъпки. Входната врата се затръшна, постройката утихна. Още няколко секунди той остана неподвижен, загледан в мрака, хапейки устни.

— Аз съм се побъркал! — промърмори той и с нетърпелив жест запали свещ, за да се върне в спалнята. Силвия все още лежеше. Джак се приведе над нея и я погали по челото. — По-добре ли си, мила?

Тя не отговори, но го погледна в очите. Онова, което той видя в тях, накара сърцето му да изтръпне. Трент приседна край леглото и зарови лице в шепите си.

Най-накрая Силвия заговори — с необичаен и напрегнат глас. Глас, който той никога не бе чувал. Той отпусна ръце и се заслуша, притиснал гръб към облегалката на стола си.

— Джак, онова, от което толкова се страхувах, най-сетне се случи. Така се боях и опасявах, тъй често лежах будна в нощта и се молех да умра, преди ти да узнаеш! Аз те обичам, Джак, и не бих могла да продължа да живея, ако ти ме оставиш. Аз ти изневерих; това се случи, преди да те срещна. От онзи ден, когато ти ме откри плачеща в Люксембургската градина и ме заговори, Джак, аз съм ти била вярна и в мисли, и в дела. Обикнах те от първия миг и не се осмелявах да ти призная за това. Боях се, че ще ме оставиш. И оттогава обичта ми не спираше да нараства и нараства. Как страдах! Но все не се осмелявах да ти призная. И сега знаеш, но не знаеш най-лошото. Той беше зъл… толкова зъл!

Тя отпусна лице в шепите си.

— Трябва ли да продължавам? Трябва ли да ти казвам? Не можеш ли да се досетиш, Джак?

Той не помръдна; очите му изглеждаха угаснали.

— Тогава бях толкова млада, не знаех нищо… а той каза… каза, че ме обича.

Трент се надигна и удари свещта с юмрука си. В стаята притъмня.

Камбаните на „Сен Сюлпис“ отброиха часа. Силвия се сепна и трескаво заговори отново:

— Не, трябва да ти кажа всичко! Когато ти ми каза, че ме обичаш, ти не ме попита за нищо. Но тогава беше вече прекалено късно. Другият живот, който ме е обвързал към него, завинаги ще остава между теб и мен. Заради този друг той не бива да умира. Не бива да позволяваш да го разстрелят.

Трент стоеше неподвижен, но мислите му се въртяха в противоположна посока.

Силвия, нежната Силвия, която се бе превърнала в негова спътничка по време на студентския му живот, която търпеше заедно с него мъчителната обсада, тази изящна синеока девойка, която той обичаше тъй силно, която той милваше, която понякога го дразнеше със страстната си отдаденост към него — дали това беше същата Силвия, която сега ридаеше в мрака?

Той стисна зъби.

— Нека да умре! Нека умре!

Но после, заради Силвия и заради другия живот, той размисли. Той щеше да отиде, трябваше да отиде; дългът му беше ясен. Но нещата със Силвия никога нямаше да останат същите. Подир признанието й той бе обхванат от смътен ужас. Треперещ, драсна клечка кибрит.

Тя все още лежеше на кревата, с лице, отчасти скрито от къдриците, притиснала ръце към гърдите си.

Джак не можеше да я остави, но не можеше и да остане. По-рано той не знаеше, че я обича. Тя просто бе негова другарка, негова спътничка. Сега осъзнаваше, че я обича с цялата си същина — осъзнаваше, когато бе прекалено късно. Късно? Но защо? Той си помисли за другия живот, който завинаги я обвързваше със създанието, чийто живот в момента бе застрашен. Със заричане той скочи към вратата, но тя отказваше да се отвори. А може би защото той я тласна обратно, заключи я и се хвърли на колене край леглото, знаейки, че не се осмелява да напусне най-голямата си ценност.