Робърт Чеймбърс
Улицата на първия снаряд (1)

I

В стаята вече бе притъмняло. Високите покриви отсреща отрязваха и малкото оставащо от декемврийската светлина. Момичето премести стола си по-близо до прозореца и си избра по-голяма игла, която вдяна. Подир това девойката приглади дрешката върху коленете си, приведе се, отхапа конеца и изтегли по-малката игла от подгъва. Приключила с отстраняването на конци и дантели, тя отново помилва дрешката в скута си. После забоде иглата с конеца в корсажа си и я прекара през едно копче. Но при движението й ръката й трепна, нишката се скъса и копчето се търкулна на пода. Девойката повдигна глава. Погледът й остана втренчен върху ивица чезнеща светлина над комините. Някъде от града долитаха звуци, напомнящи далечните удари на барабани, а още по-далеч се носеше някакво неясно и променливо ръмжене, като вълни, връхлитащи върху скалите. Студът бе станал нетърпим, жесток и пронизващ, превърнал вчерашната киша в кремък. Всеки звук от улицата долиташе металически изострен: трополенето на дървени обувки, затварянето на кепенци, рядкото обаждане на човешки глас. Самият въздух бе натежал, не само от мраз, а и от дим. Да се диша бе болезнено, движението бе усилие.

Видът на свъсеното небе пораждаше умора, а облаците му натъжаваха. Това усещане за гнет се пропиваше в замръзналия град и застиналата му река. То бе обгърнало целия му разкош на кули, кейове, мостове и хиляди кули. Площадите, булевардите и дворците не бяха пощадени — угнетението бе смогнало да се промъкне сред мостовете и да пропълзи и сред тесните улички на Латинския квартал, за да разхвърля по тях сивотата на декемврийското небе. Пълна тъга. В момента валеше ледена суграшица, която ръсеше паважа със снежинки. Вятърът бе започнал да натрупва кристали върху первазите. Светлината на прозореца почти бе изчезнала — девойката трябваше да приведе глава ниско над дрешката. В един момент тя повдигна глава и отмести къдрици.

— Джак?

— Да, мила?

— Не забравяй да почистиш палитрата си.

Той кимна, взе палитрата и приседна направо на пода пред печката. Главата и раменете му останаха в сянка, но сиянието на огъня заливаше скута му и отскачаше от острието на ножа. Тази светлина осветяваше кутия с бои. Върху капака й бе издълбан надпис:

Дж. Трент Школа на изящните изкуства 1870 г.

Образите на американско и на френско знаме съпътстваха посвещението.

Мокрият сняг бе започнал да блъска прозорците и да покрива стъклата с разнообразни форми. Под допира на по-топлия въздух снежинките се стопяваха, стичаха се и отново замръзваха, за да образуват нови, още по-объркващи очертания.

Разнесе се кучешко изскимтяване; лапички затрополиха по цинковата повърхност зад печката.

— Джак, мили, мислиш ли, че Херкулес е гладен?

Трополенето на лапи се бе усилило.

— Той скимти — нервно продължи тя. — И ако не е от глад, значи е заради… — Гласът й се задави.

Нарастващ вой изпълни въздуха; прозорците потрепериха.

— Джак — проплака тя, — още един…

Гласът й бе удавен в пищенето на снаряд, разкъсващ облаците.

— Това беше най-близкото попадение — промърмори тя.

— Нищо подобно — жизнерадостно отвърна Джак. — Най-вероятно е паднал край Монмартр.

И тъй като девойката не отговори, той продължи с пресилено безразличие:

— Те няма да си направят труда да стрелят към Латинския квартал; а и не разполагат с батарея, която би могла да го засегне.

Подир малко тя се обади, по-ведро:

— Мили, кога ще ме заведеш да разгледам статуите на мосю Уест?

— Готов съм да се обзаложа — рече той, оставяйки палитрата си, за да се приближи до прозореца, — че Колет днес е била там.

— Защо? — изумено попита тя. И после додаде: — Мъжете са непоносими, когато си мислят, че знаят всичко! Държа да те предупредя, че ако мосю Уест е достатъчно тщеславен, за да си въобрази, че Колет…

От север долетя нов снаряд. От писъка на преминаването му прозорците звъннаха.

— Този вече мина прекалено близо — изтърси Джак.

Известно време двамата мълчаха, преди той да подеме весело:

— Хайде, върви, Силвия, и срази клетия Уест.

Но тя само въздъхна:

— Мили, никога няма да привикна към снарядите.

Той приседна на облегалката на стола й.

Ножиците й издрънчаха на пода; тя захвърли недовършената рокличка подире им и протегна ръце, за да обгърне шията му и да го придърпа в скута си.

— Недей да излизаш тази вечер, Джак.

Той целуна умолително извърнатото лице.

— Знаеш, че трябва да изляза. И без това ми е достатъчно трудно.

— Но когато чуя снарядите… и зная, че ти си някъде навън…

— Всички те падат в Монмартр…

— Може да паднат в академията. Ти сам каза, че два снаряда са уцелили кея „д’Орсе“…

— Чиста случайност.

— Джак, не ме измъчвай така! Вземи ме със себе си!

— А кой ще се погрижи за вечерята?

Тя се надигна и се хвърли върху леглото.

— Тази обсада се отразява съкрушително на нервите ми. Зная, че трябва да излезеш, но те моля да не закъсняваш. Само да знаеше колко страдам! Трябва да бъдеш търпелив с мен, мили.

— Там е също толкова безопасно, колкото и тук — каза той.

Тя го наблюдавате как напълва спиртната лампа и я запалва. Когато Джак си взе шапката и се накани да излезе, младата жена скочи и мълчаливо се вкопчи в него. Подир миг той каза:

— Силвия, спомни си, че моята смелост зависи от теб. Трябва да изляза.

Тя не помръдна.

— Трябва да вървя — повтори Джак. Този път любимата му се отдръпна. Изглеждаше, че тя се кани да каже нещо, но само се вгледа в него. С известно нетърпение той я целуна отново и каза: — Не се притеснявай, мила.

На последния участък от стълбището някаква жена изникна от портиерната, стиснала писмо.

— Мосю Жак! Мосю Жак! Мосю Фолъби остави това за вас!

Той взе писмото, облегна се на прага и зачете:

Скъпи Джак,

Вярвам, че Брайт е останал без пукната пара, а за Фолъби съм сигурен. Брайт се кълне, че не е, а Фолъби се кълне, че е, така че те оставям сам да си вадиш заключенията. Замислил съм нещо за обяд; ако проработи, ще ви вкарам и вас.

Твой Уест.

P.S. Слава на Бога, Фолъби се е отървал от Хартман и шайката му! Там има нещо гнило. А може би той просто си е скъперник.

P.P.S. През живота си не съм бил толкова влюбен, но съм сигурен, че тя въобще не се интересува от мен.

— Хубаво — усмихна се Трент към портиерката. — Как е старият Котард?

Старицата поклати глава и посочи към леглото със спуснати завеси.

— Дядо Котард! — възкликна художникът. — Как е раната днес?

Той се приближи до леглото и отмести една от завесите. Сред смачканите чаршафи лежеше старец.

— По-добре ли сте? — запита Трент, все така усмихнат.

— По-добре — уморено повтори старецът. След известна пауза той додаде: — Имате ли някакви вести, мосю Жак?

— Днес още не съм излизал. Ще ви предам всички слухове, които чуя, макар, Бог ми е свидетел, да ми е омръзнало от тях — промърмори Джак, по-скоро на себе си. И по-високо: — Горе главата, изглеждате по-добре.

— А контраатаката?

— Тя е нарочена за тази седмица. Генерал Трошу изпрати нарежданията снощи.

— Ще бъде ужасно.

— Ще бъде отвратително — промълви Трент на себе си, докато излизаше на улицата и поемаше към Сена. — Същинско клане. Радвам се, че аз няма да участвам.

Улицата беше почти пуста. Няколко жени, увити във военни плащове, бавно крачеха по замръзналия паваж; дрипав гамен се беше съсредоточил над канала на ъгъла на булеварда. Хлапакът бе пристегнал скромните си одежди с парче въже наместо колан. От въжето висеше плъх, от който все още се стичаше кръв.

— Вътре има и още един — извика гаменът към Трент. — Хласнах го, обаче избяга.

Джак прекоси улицата и попита:

— Колко ще искаш?

— Тлъст е, така че два франка за четвърт. Толкова дават на пазара Сен Жермен.

Рязък пристъп на кашлица го накара да замълчи Гаменът невъзмутимо обърса уста с опакото на дланта си и лукаво погледна към Трент, подновявайки разговора:

— Миналата седмица човек можеше да си купи цял плъх за шест франка, обаче — тук той изтърси изключително противна псувня — проклетите плъхове вече са се махнали от улица „Сена“ и са отишли при новата болница. Този ще ти го дам за седем франка. В Ил Сен Луи бих могъл да му взема десет!

— Лъжеш — каза Трент. — И нека ти кажа, че ако се опиташ да измамиш някой от този квартал, тукашните бързо ще се оправят с теб и плъховете ти.

За момент той остана загледан в гамена, който от своя страна се преструваше на страшно уплашен. Подир това Джак му подхвърли един франк. Хлапето улови монетата, пъхна я в устата си и отново се обърна към канала. За миг гаменът приклекна, настръхнал, хванал решетката; сетне рязко скочи напред и хвърли камък. Трент го остави да доубива ранения мятащ се плъх.

— Не бих се учудил, ако Брайт се озове в такава ситуация — промърмори той. С бърза крачка Джак зави в нужната му уличка и влезе в третата къща отляво.

— Мосю си е у дома — изхриптя портиерът.

Дом? По-скоро ставаше дума за таван без никаква мебелировка, с изключение на железния креват в ъгъла и металния леген с кана, оставени право на пода.

Уест изникна на вратата, премигващ, и направи знак на госта си да влезе. Брайт, който рисуваше в леглото, за да се сгрее, повдигна глава, засмя се и протегна ръка.

— Нещо ново?

Небрежният въпрос получи обичайния отговор.

— Обичайното.

С тези думи Трент се настани на леглото.

— Небеса, къде намерихте това? — възкликна той и посочи към полуизядено пиле, оставено да мъти в легена.

Уест се ухили.

— Да не би двамата да сте станали милионери? Хайде, плюйте камъчето.

С леко засрамен вид Брайт поде:

— О, то е по заслуга на Уест…

Той бе прекъснат от самия Уест, който изяви желание да разкаже лично.

— Преди обсадата имах препоръчително писмо до един от тукашните типове, тлъст банкер, германо-американец. Знаеш ги тези. Разбира се, по-рано аз бях забравил за писмото, но тази сутрин, решавайки, че възможността е добра, аз реших да се отбия на посещение.

Негодникът си живее уютно; дори антрето му е отоплено, момчето ми! Някаква ливрея най-сетне се съгласява да отнесе писмото и визитката ми и ме оставя да чакам в коридора, което на мен никак не ми се харесва. Затова аз влизам в първата попаднала ми стая и там заварвам приготвена маса край камината — същинско пиршество. Ливреята се връща и ми наглее. Не, казва, неговият господар не си бил вкъщи. И освен това господарят бил прекалено зает, за да се занимава с препоръки. Покрай обсадата и деловите затруднения, дрън-дрън… Аз му тегля един ритник, грабвам туй пиле от масата, хвърлям визитката на подноса, обявявам ливреята за пруска свиня и се оттеглям с плячката. Трент поклати глава.

— Забравих да кажа, че Хартман често се отбива там. От това си вадя заключения — продължи Уест. — Сега за пилето. Половината е за нас с Брайт, а другата половина е за Колет. Но, разбира се, ти ще ми помогнеш да изям моя дял, защото аз не съм гладен.

— Аз също — поде Брайт.

Трент се усмихна към изпосталелите им лица и отново поклати глава с думите:

— Глупости! Знаеш, че аз не огладнявам!

Уест се поколеба, изчерви се и отдели порцията на Брайт. Подир това той се сбогува с тях и забърза да посети №470 на улица „Серпент“: там живееше красиво девойче на име Колет, осиротяло след битката при Седан. Само Бог знаеше как въпросната Колет смогва да съхранява руменината на страните си; обсадата на града здравата притискаше бедните.

— Пилето страшно ще я зарадва, но аз си мисля, че тя и без друго е влюбена в Уест — отбеляза Трент. Той отново се приближи до леглото. — А ти кажи направо, старче, колко пари са ти останали?

Събеседникът се поколеба и се изчерви.

— Хайде, друже — настоя Трент.

Изпод матрака Брайт извади кесия и с трогателен жест я подаде на приятеля си.

— Седем су — отброи Джак. — Омръзна ми от теб. Защо не си дошъл при мен? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също и да ти обяснявам, че тъй като имам пари, мой дълг е да ги споделям с теб, и че твой дълг като всеки американец е да ги споделяш с мен? Ти не можеш да се сдобиеш и с цент, градът е блокиран, а американският посланик е зает да се занимава с немските глупости и кой знае още какво. Кога най-сетне ще се вразумиш?

— Да, Трент, но това е задължение, което надали някога ще мога да ти изплатя, дори отчасти. Аз съм беден и…

— Естествено, че ще ми се издължиш. Ако бях лихвар, щях да се опра на таланта ти като гаранция. Когато станеш богат и известен.

— Трент, недей…

— Добре, млъквам. Но ти престани с глупостите.

Той изсипа десетина златни монети в кесията и отново я прибра под матрака.

— На колко си години? — усмихнато попита Трент.

— На шестнадесет.

Джак отпусна ръка върху рамото му.

— Аз съм на двадесет и две. За теб аз съм твой дядо. Докато не навършиш двадесет и една, ще правиш каквото ти кажа.

— Надявам се, че по това време обсадата ще е приключила. — Брайт се опита да се пошегува, но в сърцата си и двамата се молеха за настъпването на края й.

Отговори им пронизителният писък на снаряд, разкъсал мрачните облаци на декемврийската нощ.