Робърт Чеймбърс
Маската (3)

III

По обед на следващия ден заварих Борис неспокойно да обикаля из студиото си.

— В момента Женвиев спи — осведоми ме скулпторът. — Кракът й е добре, но не разбирам защо тя има треска? Докторът не може да я обясни. Или не желае — промърмори той.

— Женвиев има треска?

— Може да се каже. Цяла нощ се държи странно. Веселата и безгрижна Женвиев не спира да повтаря как сърцето й се късало и как искала да умре.

Моето собствено сърце застина.

Борис се облегна на вратата на ателието си, свел глава, прибрал ръце в джобовете. Тревога бе помрачила очите му; бръчки на притеснение се бяха присъединили към бръчиците на усмивка. Камериерката бе получила нареждане да го повика веднага щом Женвиев отвори очи. Двамата все така чакахме и Борис започваше да губи търпение, да крачи из ателието и да стиска парчета восък и червена глина. Неочаквано той се насочи към другата стая.

— Елате да видите ваната, пълна със смърт! — възкликна той.

— Наистина ли е смърт? — попитах аз, за да му угодя.

— Вие още не сте готов да я наречете живот. — Говорейки, той измъкна мятаща се златна рибка от аквариума й. — Другата ще пусна след нея.

В гласа му се долавяше трескаво вълнение. Крайниците и ума ми натежаха. Двамата се отправихме до ваната и той пусна рибката вътре. Люспите веднага засияха в нажежено оранжево; в мига, в който създанието докосна течността, то се вцепени и се понесе към дъното. Последваха непрозрачната пяна, редуващите се цветове и лъчът ярко сияние, долетял от привидно безкрайните дълбини. Борис рязко пъхна ръка и изтегли удивително мраморно украшение, украсено със синьо, с розов оттенък, проблясващо с разноцветни капки.

— Фасулска работа — промърмори той. И се вгледа уморено, умоляващо в мен.

Тогава пристигна Джак Скот и също се включи в „играта“, както я нарече. Нищо не можеше да снижи ентусиазма му, освен незабавен опит с белия заек. Лично аз нямах нищо против, че Борис намира с какво да се разтушава, но нямах намерение да гледам смъртта на топлокръвно живо същество, така че отказах да присъствам и се оттеглих в студиото, където наслуки посегнах да чета някаква книга. Уви! Бях намерил „Кралят в жълто“. След няколко мига, сторили ми се цяла вечност, Борис и Джак се появиха, понесли мраморен заек. В същия момент отекна звънецът; от стаята на Женвиев долетя вик. Борис веднага се затича, за да отправи свой собствен позив:

— Джак, вървете да доведете лекаря. Алек, вие елате.

Но пътя си към стаята едва не се сблъсках с ужасената слугиня, която изхвърчаше да донесе някакво лекарство. Женвиев, сковано седнала в ложето си, почервеняла и с пламтящи очи, мълвеше неспирно и се съпротивляваше на Борисовите опити да я накара да легне отново. Той ме призова на помощ. При първия ми допир тя въздъхна и се отпусна обратно, затваряйки очи. И тогава — тогава — докато двамата още стояхме приведени над нея, тя отново повдигна клепачи, взря се в лицето на Борис — клетото замаяно от треска девойче! — и изрече тайната си. В този миг животите на трима ни промениха посоката си; връзката, обединявала ни тъй дълго, се скъса завинаги, за да бъде заменена от нова общност, защото Женвиев бе изрекла името ми. Измъчвана от треската, тя изцеждаше от сърцето си цялата скривана мъка. Удивен и смаян, аз оставах със сведена глава и пламнало лице, с кръв, която шумеше в слуха ми. В този момент не бях способен нито да помръдна, нито да продумам. Можех само да слушам агоничната й изповед, изгарян от срам. Не можех да погледна към нея. Не можех да погледна към Борис.

Нечия ръка докосна рамото ми; бледното лице на Борис се извърна към мен.

— Вината не е ваша, Алек. Недейте да се обвинявате, щом тя ви обича…

Той не можа да довърши, защото в този момент докторът пристъпи в стаята. Аз извлякох Джак Скот в коридора и го изведох на улицата, заявявайки:

— Борис би предпочел да остане сам.

На другия тротоар двамата се разделихме и всеки пое към своята стая. Същата вечер, забелязал, че и моето състояние не е добро, Джак отново потърсил доктора. Последното нещо, което си спомням ясно, бе как Джак казва:

— Бога ми, докторе, що за болест е причинила това на лицето му?

Тогава си помислих за Краля в жълто и Бледната маска.

Бях много зле, защото напрежението от двете години, изминали от онази майска утрин, в която Женвиев бе изтърсила в лицето ми „Обичам ви, но Борис обичам още повече“, най-сетне ме повали. Никога не бях си представял, че то ще стане тъй непоносимо. И ето че бях съумял да заблудя дори самия себе си с привидното си спокойствие. Макар вътрешно да бушувах нощ подир нощ, и аз, лежащ сам в стаята си, винаги да се проклинах за мислите, неверни към дружбата ни с Борис и недостойни за Женвиев, утрото винаги ми донасяше облекчение, заедно с възможността да се върна при Женвиев и скъпия ми Борис с чисто сърце, изплакнато от тревогите на нощта.

Нито веднъж във времето, прекарвано с тях, не бях издал мъката си с някаква постъпка или мисъл.

Маската на заблуда вече бе част от моята собствена същност. Нощите надникваха под нея и докосваха притихналата отдолу истина, но аз бях единственият, който оставаше свидетел на тези разкрития. И когато настъпеше денят, забралото падаше отново. Тези мисли пробождаха смутения ми ум по време на болестта ми, но оставаха примесени с образите на бели създания с каменна тежест, които пълзяха по дъното на ваната на Борис, и с лика на вълчата глава от килима, която неочаквано започваше да се зъби и ръмжи към Женвиев, излегнала се усмихната край кожата. Спохождаха ме и мисли за Краля в жълто, обвит в чудните цветове на окъсаната си мантия, и онзи горък вик на Касилда:

— Не връз нас, кралю, не връз нас!

Трескаво се опитвах да откъсна тези мисли от себе си, само че непрекъснато виждах езерото Хали, прозрачно, недокосвано от дипли, и кулите на Каркоса на фона на луната. Алдебаран, Хиадите, Алар, Хастур се носеха през облаците, които от своя страна преминаваха като дрипите на Краля в жълто. Сред всичко това оставаше една здрава мисъл. Тя никога не изчезваше, без значение от компанията, която съжителстваше с нея в объркания ми ум: тя гласеше, че единствената причина, осмисляща съществуването ми, е да служа на Борис и Женвиев. За конкретната природа на това изискване мисълта не съдържаше нищо. Понякога ми се струваше, че задължението изисква от мен да ги защитавам, друг път то налагаше да ги подкрепям в някаква немислима криза. Каквото и да беше то, тежестта му падаше изцяло върху мен. И аз никога не бях чак толкова отпаднал, че да не му отвърна с цялото си сърце. Край мен винаги имаше струпани лица, повечето непознати, но неколцина можех да назова. Сред тях беше и Борис. По-късно ми казваха, че това било невъзможно, но аз си спомням, че поне веднъж той се надвеси над мен. Гласът му ме докосна едва доловимо, преди мъглата отново да се наслои около сетивата ми, но той наистина стоеше там. Поне веднъж.

Една сутрин се събудих и открих слънчеви лъчи да се протягат върху леглото ми. Освен това заварих и Джак Скот да чете наблизо. Не ми бяха останали сили да говоря високо, нито можех да мисля ясно, камо ли да си припомням. И въпреки това можах да се усмихна, когато Джак забеляза погледа ми, сепна се и веднага ме запита дали искам нещо.

— Да — Борис.

Джак се приведе да намести възглавницата ми. В този момент не можех да виждам лицето му, но можах да доловя състрадание в тона му:

— Ще трябва да почакате, Алек. Все още сте прекалено слаб за посетители.

И аз останах да чакам. След още няколко дни се бях възстановил достатъчно, за да се срещам с когото си поискам. Бях използвал този период за размисли и възвръщането на спомени. Още от мига, в който миналото отново изникна в ума ми, за мен не съществуваше никакво съмнение за нещата, които трябва да сторя, когато времето настъпи. Освен това се чувствах сигурен, че Борис би постъпил по същия начин. Вече не исках да виждам никого. Никога не попитах защо не идват никакви съобщения, нито защо по време на седмицата, през която лежах и се възстановявах, имената на Женвиев и Борис не бяха споменавани. Препалено зает с търсенията си на истината и немощния, но решителен отпор на отчаянието, се примирих със сдържаността на Джак, решавайки, че той се бои да говори за тях, за да не ме развълнува прекомерно. Възползвах се от чакането, за да размишлявам: какъв ли щеше да бъде новият ни живот? Разбира се, можехме да подемем нишката от мига преди Женвиев да се разболее. Двамата с Борис можехме да се гледаме в очите, без в този поглед да има страх, недоверие или ненавист. Можех да остана в дома им още малко, а после, без обяснение или претекст, просто да изчезна. Борис щеше да ме разбере, а Женвиев нямаше да узнае, което бе утеха. Поне, ако не друго, по време на размишленията си открих същността на онова задължение, съпровождало делириума на болестта ми, и единствения възможен отговор. Когато станах готов, един ден се обърнах към Джак и казах:

— Джак, искам веднага да се видя с Борис. Предайте най-искрените ми почитания на Женвиев и…

Когато той успя да ми обясни, че и двамата са мъртви, аз изпаднах в ярост, която мигновено стопи силиците ми на оздравяващ. Покрай бесовете изпаднах в повторен шок, проточил се няколко седмици. От него излязох като момче на двадесет и една, което смяташе, че младостта му е изгубена завинаги. Изглежда не бях способен на повече страдание, защото, когато Джак ми връчи някакво писмо и ключовете от дома на Борис, аз ги взех, без да трепна и го помолих да ми разкаже всичко. Жестоко беше от моя страна да го разпитвам по подобен начин, но освен жестоко, беше и неизбежно. Той уморено се опря на слабите си ръце, за да отвори отново раната, която никога нямаше да зарасне. Много тихо започна да разказва:

— Алек, освен ако не знаете нещо, което ми е неизвестно, вие също като мен няма да разберете нищо от онова, което ви предстои да чуете. Подозирам, че не бихте искали да се докосвате до тези детайли, но трябва да ги чуете, ако не беше така, с готовност бих ги премълчал. Ще се постарая да бъда кратък.

В деня, когато оставих доктора при вас и се върнах при Борис, заварих го да работи над композицията с орисниците. Той ми каза, че Женвиев спяла, упоена от някакви лекарства, и че била много притеснена. След това продължи да работи, а аз останах да го наблюдавам. Скоро ми направи впечатление, че третата фигура от композицията, онази, вгледана право напред, носи неговото лице. Необичайното му лице, което вие сте свикнали да виждате, а с тогавашното притеснение. Това е едно от нещата на които бих искал да намеря обяснение, но никога не ще го открия.

Той продължаваше да работи, а аз го наблюдавах мълчаливо — и така почти до полунощ. Тогава чухме вратата да се отваря и затваря рязко; някой притича към съседната стая. Борис се завтече натам, а аз го последвах, но и двамата се озовахме прекалено късно. Тя лежеше на дъното на ваната, сключила ръце над гръдта си. И тогава Борис се простреля в сърцето.

Джак замълча. Капчици пот трептяха върху долните му клепачи, а слабоватите му бузи потрепваха.

— Отнесох Борис до стаята му, после се върнах в банята, източих онази противна течност и измих ваната. Женвиев лежеше там, бледа като сняг. Когато най-накрая реших какво трябва да направя, отидох в лабораторията. Най-напред излях разтвора от купата, после изпразних всички останали бутилки и съдове. В камината имаше дърва, с които накладох огън, строших всички ключалки по бюрото на Борис и изгорих всички записки, които можах да намеря. После с един чук от ателието строших празните съдове, изсипах ги в кофата за въглища и слязох до мазето, за да ги хвърля в огъня. Шест пъти слизах, преди да отстраня всичките следи от формулата на Борис. Едва тогава се осмелих да повикам доктора. Той е добър човек; двамата се постарахме да запазим истината в тайна. Без неговото съдействие никога не бих успял. С него успяхме да изпратим слугите в провинцията, след като им платихме. Те знаят, че Борис и Женвиев са заминали и че ще отсъстват години. Борис погребахме в гробището в Севр. Докторът е добър човек, който знае кога да съжали човек, който не може да понесе повече. В смъртния акт той посочи сърдечен удар и не ме запита нищо повече.

Той повдигна брадичка от шепите си и допълни:

— Отворете писмото, Алек, то е и за двама ни.

Аз разкъсах плика. Това завещание бе написано преди година; в него Борис оставяше всичко на Женвиев, а ако тя умреше без наследници, на мен се падаше да се грижа за къщата на улица „Сен Сесил“, а на Джак Скот — имението в Епт.

Ако и ние починехме, собствеността отиваше обратно при семейството на майка му в Русия, с изключение на мраморните му скулптури.

Думите на писмото започнаха да се замъгляват пред очите ни. Джак се надигна и се приближи до прозореца, където постоя известно време, преди да се върне. Изпитвах отвращение към онова, което щеше да изрече, но той заговори със загриженост и простота:

— Женвиев лежи пред Мадоната в мраморната стая. Мадоната нежно се е надвесила над нея, а Женвиев се усмихва към спокойното й лице.

Тук той се задави, но успя да сграбчи ръката ми и да каже:

— Бъдете смел, Алек.

На следващата утрин той замина за Епт, за да изпълни своята част.