Робърт Чеймбърс
Маската (1)

I

Макар да не разбирах нищо от химия, слушах запленен. Той повдигна една от белите лилии, които Женвиев бе донесла тази сутрин от катедралата „Света Богородица“, и я пусна в купата. Течността веднага започна да потъмнява. За миг лилията бе обгърната от млечнобяла пяна, чието отдръпване остави течността разноцветна. Преливащи се оттенъци оранжево и алено танцуваха сред повърхността; изглеждаше, че на дъното, където се бе отпуснала лилията, е полегнал лъч слънчева светлина.

Точно в същия момент той потопи ръката си в купата и изтегли цветето.

— Стига да избереш подходящия момент, опасност няма. Златистото излъчване показва този интервал.

Той протегна лилията към мен и аз я приех. Цветето се бе превърнало в камък, в най-чист мрамор.

— Видяхте ли? — рече той. — Съвършено е. Кой скулптор би могъл да създаде нещо подобно?

Самият мрамор бе снежнобял, а жилките на лилията се отличаваха с едва доловим лазурен цвят. Слаба розовина се забелязваше дълбоко в средата й.

— За това не ме питайте — усмихна се той, забелязал удивлението ми. — Нямам представа защо жилките и сърцевината са обагрени. Вчера опитах с една от златните рибки на Женвиев. Погледнете.

Рибата изглеждаше като мраморна статуетка. Но ако я повдигнеше към светлината, човек можеше да забележи красивите бледосини ивици, покрили камъка. А от вътрешността му долиташе розовеещо сияние — досущ като онова загатнато излъчване, което е присъщо на опалите.

Аз отместих поглед към купата. Течността в нея бе възвърнала прозрачността си.

— Какво ще стане, ако потопя ръка сега? — неочаквано попитах аз.

— Не зная. Но ви съветвам да не опитвате.

— Едно нещо ми е особено интересно: появата на онзи лъч.

— Наистина прилича на слънчев лъч — каза той. — И винаги се появява, когато потопя нещо живо. Може би — той се усмихна — това е искрата на живота, която се отделя и се връща обратно там, откъдето е дошла?

Знаех, че думите му са подигравателни, и го заплаших с мущабел, но той само се засмя и смени темата.

— Останете за обяд. Женвиев ще се върне всеки момент.

— Видях я да излиза за ранната служба. Тя изглеждаше свежа като онази лилия — преди да я унищожите.

— Мислите, че съм унищожил цветето? — сериозно попита Борис.

— Разрушил, запазил… има ли начин да преценим?

Двамата приседнахме в един ъгъл на ателието му, близо до недовършената му скулптура „Орисниците“. Той се облегна назад на канапето, започна да подхвърля длето и се загледа в композицията си.

— Впрочем — заговори той — неотдавна довърших старата Дриадна. Предполагам, че нея ще трябва да изпратя. На практика тя е единственият завършен проект тази година. А след успеха на „Мадона“ бих се чувствал неудобно да изпратя нещо подобно.

„Мадона“ беше забележителна мраморна творба, за която Женвиев бе позирала и която се бе превърнала в миналогодишната сензация на салона на изкуствата. Ариадна също бе забележително постижение откъм техническа гледна точка, но Борис пак си оставаше прав — би се посрамил да изпрати нещо подобно. Само че той не разполагаше с време да довърши композицията, застинала в мрамора зад мен. „Орисниците“ щяха да почакат.

Всички ние се гордеехме с Борис Ивейн. Смятахме, че ни принадлежи, а той твърдеше, че на нас дължи силата си — Борис бе роден в Америка, макар че баща му бе французин, а майка му — рускиня. Всички от академията се обръщаха към него на малко име. Но само към двама той си позволяваше да отвръща със същото: с Джак Скот и с мен.

Може би чувствата, които изпитвах към Женвиев, бяха отговорни за част от симпатията, която Борис изпитваше към мен. Разбира се, това не бе признато. Но когато в крайна сметка тя със сълзи на очи ми каза, че обича Борис, аз отидох при него и му стиснах ръката. Съвършената сърдечност на тогавашния ни разговор не бе заблудила нито един от двама ни, но поне за единия беше облекчение. И макар да не смятам, че те двамата с Женвиев са обсъждали темата, Борис знаеше.

Женвиев беше прекрасна. Чистотата на лицето й приличаше на санктуса от месата на Гуно, изразена във физическа форма. И въпреки това аз се радвах повече, когато тя заменеше това си настроение с нещо, което ние наричахме нейните априлски капризи. Тогава тя ставаше непредвидима като априлски ден. Сутрин — сериозна и въздигната, по пладне — взискателна и весела, а вечер — каквато най-малко очаквате. Предпочитах тези й моменти пред онова нейно спокойствие, което засягаше самите дълбини на сърцето ми.

От мислите за Женвиев ме изтръгна гласът му:

— Какво мислите за откритието ми, Алек?

— Мисля, че то е удивително.

— Трябва да ви кажа, че ще се възползвам от него единствено в рамките на любопитството си. И тайната ще умре заедно с мен.

— Тя би нанесла сериозен удар върху скулптирането. Ние, художниците, например повече губим, отколкото печелим от появата на фотографията.

Борис кимна, прокарващ палец по ръба на длетото си.

— Моето откритие би покварило света на изкуството. Не, на никого няма да разкрия тайната — бавно изтъкна той.

Трудно би могъл да се намери човек, който да е по-зле запознат с подобни феномени от мен. Но дори и аз бях чувал за съществуването на определени минерални извори, чиято богата концентрация на силициев двуокис позволява на потопените в тях листа и клонки постепенно да се вкаменят. Самият процес, в който растителната същина атом по атом биваше заменяна, не представляваше интерес за мен, признавам, а образувалите се фосили открито ме отвращаваха. Борис, очевидно изпитващ любопитство, а не отврата, бе започнал да проучва въпроса и неочаквано се бе натъкнал на разтвор, чието нечувано ожесточение свеждаше няколкогодишен процес до секунди. Само това можах да разбера от чудатата история, разказана ми току-що.

Мълчанието се проточи за известно време, преди Борис да проговори отново:

— Почти се плаша, когато се замислям за откритието си. Учените биха полудели. И беше тъй просто; на практика откритието се намери само. Когато се замисля за тази формула и новият елемент, стаен в металните люспи…

— Какъв нов елемент?

— Още не съм мислил за име. Не мисля дори, че някога що му определя. В света има достатъчно благородни метали, за които хората да се избиват едни други.

Аз наострих уши.

— Да не сте открили злато, Борис?

— Не, нещо по-добро. Вижте, Алек! — Той се засмя и се надигна. — Ние с вас притежаваме всичко, от което се нуждаем. Ах, колко алчен изглеждате още отсега!

Аз също се засмях и му казах, че съм погълнат от желание за злато, така че би било по-добре да говорим за друго. И когато малко след това Женвиев се прибра, двамата с него бяхме загърбили алхимията.

Женвиев бе изцяло облечена в сребристосиво. Докато тя подлагаше буза на Борис, меките й къдрици уловиха светлината. В следващия момент тя ме видя и отвърна на поздрава ми, но както никога преди пропусна да ми изпрати въздушна целувка, от който пропуск аз не пропуснах да се оплача. Ти се усмихна и повдигна ръка, отпускайки я точно преди да е докоснала моята. Сетне Женвиев, обърната към Борис, каза:

— Трябва да помолите Алек да остане за обяд.

И това също бе нещо ново. По-рано тя винаги ме канеше сама.

— Сторих го — лаконично отвърна Борис.

— И вие сте се съгласили, надявам се? — Тя се обърна към мен с очарователна усмивка. Сякаш бях някакъв човек, с когото се е запознала онзи ден.

— J’avais bien I’honneur, madame^[1] — отвърнах аз.

Женвиев отказа да влезе в обичайния ни заядлив тон, промълви някаква друга учтивост и изчезна. Двамата с. Борис се спогледахме.

— Струва ми се, че би било най-добре да си вървя — рекох аз.

— Нямам представа — искрено отвърна той.

Докато двамата обсъждахме препоръчителността на оттеглянето ми, Женвиев отново влезе, този път без бонето си. Тя бе смайващо прекрасна, но кожата й бе прекалено розова, а очите й блестяха прекалено ярко.

— Обядът е готов — каза тя, насочила се право към мен, за да ме хване по ръка. — Надявам се не съм била прекалено остра, Алек. Струваше ми се, че имам главоболие, но се оказа, че не е така. Елате, Борис. — Него тя също хвана под ръка. — Алек знае, че след вас той е вторият, когото харесвам, така че няма нищо лошо понякога да се чувства презрян.

— A la bonne heure!^[2] — извиках аз. — Кой казва, че през април няма гръмотевични бури?

— Готови ли сте? — попита Борис.

— Готови!

Тъй тримата нахлухме в трапезарията, навличайки си и възмущението на слугите. Но пък нямахме вина: Женвиев беше на осемнадесет, Борис беше на двадесет и три, а аз още не бях навършил двадесет и една.