Петър Стъпов
Гости от Мион (6)

Същества от друг свят

Те потъваха. Потъваха бавно и плавно, като че ли асансьор ги сваляше в бездна. Но странно. Чувството за безтегловност ги напущаше всеки миг. Движенията им ставаха уверени, ритмични и точни както на Земята. Тежаха им само обувките. В „Космос“ те не ги чувствуваха, отлепяха ги леко от пода, но сега им се струваше, че именно тези обувки с металически подметки ги дърпат надолу, дърпат „Космос“, спущат го безшумно.

— Какво става? — попита Вега.

Страх, напрежение, учудване бяха отпечатани по лицето му. Не беше вече самоувереният и твърд мъж, а плах, объркан и недоумяващ страхливец.

Скрибин не отговори. В погледа му се долавяше необикновено напрежение. Той се учудваше на усещането, че слизат надолу и съобразяваше какво може да се е случило. Стоп! „Космос“ застана неподвижен.

— Спряхме! — прошепна Вега.

Пилотът Робсън се взираше в екрана да види някакви предмети, но той стоеше тъмнозелен и неподвижен.

Вега хвърли бърз поглед към другарите си. Видя втренчените им очи, видя техните съсредоточени лица, недоумението им и отново го скова страх. Много искаше да разбере дали Скрибин тържествува и злорадствува, но лицето на инженера също така беше напрегнато, челото набръчкано и погледът далечен и загадъчен.

— Другарю инженер — поде глухо Вега. Гласът му леко потреперваше, за пръв път той беше несигурен. — Другарю инженер, бих желал да ви кажа нещо.

Вега хвана под ръка Скрибин, който не се противеше, и с тромави крачки го поведе към вратата. Излязоха в коридора. Вега се облегна на пластмасовата стена. Дишаше бързо и неспокойно. Лицето му имаше восъчен цвят.

— Другарю инженер! — за трети път поде той раболепно. — Трябва да ви кажа истината.

— Каква истина?

— Аз не съм отговорен за своите действия. Аз съм просто една пионка… да, колкото и унизително да е това! Нищожна пионка! Аз изпълнявам заповеди. Никога сам не бих се осмелил да ви лиша от свобода, но бях заставен! Заповядаха ми, насилиха ме! Моля, имайте това пред вид и бъдете снизходителен. Едва ли заслужавам милост, но разбрах колко по-високо нравствено стоите вие над нас… над мене! — поправи се той. — Пощадете ме, другарю Скрибин!

— Не ви разбирам! — студено отговори Скрибин. — Как да си обясня това ваше разкаяние?

— Сега съм във ваши ръце… С целия екипаж и с „Космос“. Моля за вашата благосклонност и човещина!

Строгостта изчезна от лицето на Скрибин. Изразът на очите, гънките около устните му преобразиха замисления учен в добър, сърдечен и кротък човек.

— Защо мислите така? — попита той, макар че се досещаше на какво се дължи неочакваната промяна в поведението на Вега.

— Вашите хора ще дойдат всеки миг — продължи Вега, като гледаше встрани. — Обещайте ми, че нищо лошо няма да ми се случи… и на моите хора. Ние постъпихме нечестно, но изпълнявахме заповеди.

— Вие допущате, че вашият „Космос“ е пленен от съветска ракета? — попита Скрибин.

— Именно! Прекланям се пред вашите…

— Повтарям, лъжете се! — прекъсна го Скрибин. — Изглежда, че се е случило нещо съвсем невероятно. Нещо фантастично.

— Какво?

— Ние кацнахме на летящо тяло, дошло от извънземни светове.

— Как?

Вега остана с отворена уста.

— Само това е обяснението.

— Искате да кажете, че сме отвлечени от същества, дошли от друга планета?

— Дявол да го вземе, нали това ви говоря?

— Невъзможно!

— И все пак действително!

Ненавистта изчезна в погледа на Скрибин. Събитията, които се случиха през последните дни, му се видяха нищожни пред мисълта, че всички бяха попаднали във властта на неземни същества. Тъкмо това той си помисли, когато видя през илюминатора странния човек, който се показа от един люк на този остров, захвърлен в космоса.

Вега все още не вярваше. Той настояваше, че почитаемият инженер Скрибин се лъже. Те са хванати от съветска ракета и сега се намират на тайна изкуствена планета. Това съвсем не го учудва, защото знае на какво са способни учените от социалистическия лагер. Вега не скъпеше хвалбите си и Скрибин слушаше с досада неговите усилия да се хареса чрез раболепие. Това му беше противно.

— Вашите предположения са неверни — повтори той. — Аз зная много добре какво сме изпратили в космоса. Зная какво сме постигнали. Това не е наша изкуствена планета!

Нямаха време за други разговори и предположения. Стените на ракетата се стопиха, като че ли се превърнаха в стъклени, и „Космос“ стана прозрачен. Той се превърна на стъклена пура, в която ясно се виждаха всички машини, уреди, резервоари, двигатели, кабини, складове. В пилотската кабина Робсън, Джеймс, Ана и Джери гледаха смаяни и уплашени странната промяна. Никакви стени, никакви обвивки. Това не беше вече ракета, а металически призрак — страшен и любопитен. Но ето, телата на хората изчезнаха. Появиха се червени, розови, сини човешки вътрешни органи. Скрибин гледаше изумен биещото сърце на Вега. Виждаше как кръвта му пулсира по една фантастична мрежа от по-дебели и по-тънки вени и артерии. Виждаше мозъка му, белите дробове, стомаха… всички вътрешности, като че ли Вега се беше преобразил на стъклен човек, каквито имаше в анатомическите кабинети и в антропологическите музеи. Скрибин неволно погледна себе си. И неговото сърце се разпущаше и свиваше, като изтласкваше червена кръв. Погледна към кабината и го порази същата гледка на стъклени човешки тела…

Няколко мига и всичко стана пак така, както си беше. Той отново виждаше Вега до себе си, виждаше плътната стена, зад която бе кабината на пилотите, виждаше коридора и вратите за другите кабини.

— Те ни оглеждат… — промълви Вега. — Господи! Какви фантастични лъчи!

— А може би тази операция имаше своето значение — каза Скрибин.

Вега слушаше внимателно. Скрибин продължи:

— Предполагам, че това е карантина. Извънземните същества просто убиват всякакви микроби, които ние и нашата ракета може би носим със себе си от Земята.

— Наистина трябва да е така — съгласи се Вега.

Двамата помълчаха, потресени все още от онова, което се беше случило. После Вега попита:

— Какви ли са намеренията на тези… на тези хора?

— Не зная!

— А ако са жестоки и зли? Ако искат да ни убият?

— Аа, вие съдите по себе си? — възнегодува Скрибин. — Мислите, че всички същества имат вашия морал?

Вега наведе глава. Скрибин заговори пак, по-скоро на себе си:

— За тези разумни същества ние трябва да изглеждаме също така интересни и странни, както и те за нас. Мисля, че след като ни облъчиха, те ще се появят.

Но не се показаха те, а от пилотската кабина бързо излезе Ана. Беше бледа, вървеше като пияна. Тя извика:

— Татко, какво беше това?

Скрибин повтори предположението си, че неземните хора вероятно ги облъчват, за да убият всякакви микроби.

— А какво ще правят сега с нас?

— И аз това се питам — предпазливо подметна Вега.

Скрибин поде с тон на човек, който иска да успокои:

— Мисля, че имат мирни намерения. Те са разумни като нас… не, по-разумни трябва да са, щом хванаха земната ракета и могат да правят тези поразителни експерименти със странните лъчи. Не се бой, Ани. Ние трябва да се срещнем с тях!

— О! — прошепна тя. — Страх ме е! Макар че съм много любопитна, все пак малко ме е страх…

Досегашните й преживявания бяха нищо в сравнение със случилото се. Среща с разумни същества! Как изглеждаха те? Откъде идеха? Може би от Венера? Не, не! Изключено! Там животът нямаше висши форми. От Марс? Глупости! До Марс летяха ракети. На планетата не бяха открити разумни същества.

Тогава?

Гости от други извънслънчеви светове? Просто невероятно!

Един глас долетя до ушите на Ана — гласът на баща й. Той каза:

— Отворете люка!

Вега уплашено вдигна глава.

— Това е лудост, моля ви! Ако отворим, въздухът от ракетата ще излети мигновено!

— Да, но ако се намираме в космическото пространство. А „Космос“ е затворен в някакъв хангар. Тези същества трябва да дишат.

— Без съмнение дишат! — каза обезпокоена Ана. — Но ако съставът на въздуха е друг?

— Едва ли. Забелязах, че гигантът зад стъклената материя прилича на земен човек. Следователно животът и на непознатата планета се е развил като нашия… или приблизително като на Земята…

— Може би това е така — прекъсна го Вега. — Почакайте! Сетих се нещо!

Той изтича в пилотската кабина. Когато се появи пак, изглеждаше спокоен и радостен.

— Уредите показват, че всичко е наред. Навън има налягане приблизително като земното. То отговаря на височина между 800 и 1 000 метра над морското равнище. Съставът на газовете е почти като в земната атмосфера, само че кислородът е в по-голямо количество. Наредих да отворят люка на „Космос“.

— Студено ми е — каза Ана.

От люка със свистене нахлуваше хладен въздух. Той проникваше във всеки ъгъл на „Космос“ и на Ана се стори, че започва да диша по-леко.

— Хладничко е — потвърди Скрибин, — но се чувствувам превъзходно!

— Всъщност така е, татко. Имам усещане, че дишам въздуха на нашата Витоша.

Вега се покачи две стъпала и надникна от люка.

— Нищо няма — каза той след малко. Гласът му звучеше приглушен и далечен.

— Само една зала… огромна зала със син купол над нас — продължи той. — Стените — сиви, а подът има блясъка на олово. Никакви хора, никакво съоръжение. Светлината е слаба… както в мрачен облачен ден. „Космос“ е стъпил на трите си еластични крака и стои неподвижен.

И Скрибин подаде главата си от люка. Хладината проникна под яката на ризата му. Стори му се, че влиза в сенчеста стая. Светлината беше слаба, но мека и приятна. Той погледна нагоре. По синкавия свод действително нямаше никакви съоръжения, никаква чупка, никакъв ръб или каквато и да е следа от отвор, който да му подскаже, че „Космос“ се е спуснал именно оттам. Той очакваше да види нещо необикновено и да изживее трепети като ония, когато за пръв път кацна на Марс или когато „Бисерна звезда“ се завъртя в космоса, а той с насълзени очи стабилно крачеше из тръбообразните коридори и дишаше въздуха на изкуствената планета…

Нещо се раздвижи отсреща на стената. Един правоъгълник от нея изчезна, може би отиде встрани или се вдигна нагоре — всичко стана толкова бързо, че Скрибин не разбра какво се случи. Появи се отвор. Минаха няколко секунди и в средата му се показа човек. Човек като всеки жител на Земята, само че той изглеждаше невероятно голям, едър, внушителен, висок над два метра. Но имаше ръце с пръсти, крака, глава, туловище като на земните жители и дори съотношението между тялото и крайниците беше същото, както и на хората от Земята. Заобленият череп бе по-широк и по-обемист, а главата имаше почти сферична форма. Брадичката беше овална, носът леко сплескан, очите — разположени в две вдлъбнатини както у земните жители, само че липсваха вежди или пък те бяха така светли, че не се забелязваха. Устата изящна, сравнително малка, с добре очертани и пълни устни, които не се различаваха от човешките. Темето бе покрито с гъста коса. Макар лицето и главата да имаха много човешки черти, съществото изглеждаше грозно и дори страшно. В първия миг Скрибин не можа да си обясни защо имаше това впечатление. Странно. Двете големи и идеално кръгли очи го гледаха с добър, любопитен и особено изразителен поглед. Скрибин забеляза, че под дрехата мускулите ясно се очертаваха. Стори му се, че съществото е голо. Но като се вгледа, забеляза, че то е облечено в еластична сива материя, подобна на трико. Тя плътно прилепваше до тялото. „Трябва да е ужасно силен този човек“ — помисли си Скрибин. Живял някога един великан… Висок като дъб… Вдигал воденични камъни леко като перушина… Да, стари приказки. Не беше ли този човек от света на приказките?

Непознатият стоеше неподвижен и втренчено гледаше Скрибин и Вега, И те го гледаха. Той отстъпи. Край него мина друго същество. То беше поразително еднакво с първото и Скрибин за нищо на света не би могъл да отличи едното от другото. Докато се учудваше на тяхната абсолютна прилика, трето същество влезе в залата. То крачеше бавно на цяло стъпало и размахваше ръцете си както земните жители.

Тримата спряха сред залата. Все гледаха нагоре и мълчаха. Но това беше за кратко време. Проеча глас, мощен и питащ. Странно, устните на съществата не се движеха. Гласът идеше от стената, навярно там бяха инсталирани високоговорители, които не се виждаха. Думите бяха кратки, мелодични, като че ли преобладаваха едносричните. Скрибин разбираше отлично гласовете, те бяха като земните, ясно различаваше гласните и съгласните звуци, но речта беше непонятна.

Той нищо не отговори. Мълчеше и Вега.

Гласът още веднъж попита нещо.

Тогава се обади друг глас — нежен и мек, и Скрибин беше крайно изненадан, като разбра думите. Гласът каза:

— Тези думи ми напомнят нещо.

Скрибин се дръпна от люка. Говореше Ана. Край нея се бяха събрали пилотите и радистът.

— Моля, татко — каза тя и подаде главата си. Видя мълчащите гиганти, извика от уплаха и замря, като че ли изгуби способност да говори. Най-после прошепна:

— О, татко! Това ли са те? Страх ме е!

— Не се бой — каза Скрибин. — Може би за тях ние сме не по-малко страшни и грозни.

Гласът пак проеча в залата. Ана трепна.

— Боже мой! Не мога да се сетя, но две-три думи ми изглеждат познати… някъде съм ги чувала или съм чела, може би… Дали това не беше в университета? Там се интересувах от древни, отдавна изчезнали езици!

— Фантазираш! — каза Скрибин. — Това трябва да е техният език.

Не беше време да спорят. В ръката на едното същество блесна продълговат металически предмет, нещо като голяма писалка. Извънземният жител я насочи към купола. Там като че ли се отлепи от тавана жълта платформа, която плувна във въздуха, спусна се бавно и се спря до люка на „Космос“. Тогава същият извънземен жител махна с ръка. Махна така, както всеки човек би махнал, за да повика някого.

— Казва ни да слезем — прошепна мъртвешки бледен Вега.

Скрибин стъпи на летящата платформа. Вега го спря.

— Недейте, мистър! — Той беше забравил, че преди малко го наричаше „другарю“. — Може да ви сторят нещо!

— Глупости! Не виждате ли, че те имат най-миролюбиви намерения?

И Скрибин направи знак с ръка, че иска да слезе.

Извънземният жител пак насочи острието и платформата плавно и леко се спусна към оловносивия под. Скрибин безстрашно направи няколко крачки напред и се поклони. И трите същества се поклониха несръчно. Пред тях инженерът изглеждаше като джудже. Странно впечатление правеха кръглите очи на този, който беше най-близо. Те нямаха нито черен, нито кафяв, нито син или сив цвят, а излъчваха жълто-зелен блясък. Вторият човек имаше оранжеви очи, а третият — червеникави. Не беше само тази особеност на кръглите огромни очи с големи зеници, питащи и любопитни — очи, които гледаха умно и разбираха всичко. Две синкави ципи понякога бързо се спущаха отгоре. Очите се затваряха. Кожата на лицето и ръцете беше бяло-червеникава, гладка, без бръчки, свежа, румена. Ушите им не бяха елипсовидни, а по-скоро кръгли и сравнително малки за огромната глава.

Като че ли електрически ток излъчваха очите на тези същества. Или това беше особен магнетизъм, който приковаваше и внушаваше? Но какво? За Скрибин то беше неясно. Той чувствуваше, че някаква сила го владее и действува успокоително на нервите му.

— Земя! — каза Скрибин, като посочи с ръка гърдите си и пак се поклони. — Земя! Земя!

Едва сега лицето на гиганта, който беше най-близо, се раздвижи. Мускулите по него трепнаха, край устните му се образуваха гънчици, очите се засмяха. Да, той се смееше. Смееше се като всеки земен човек и лицето му стана привлекателно и добродушно.

— Таомей — промълви той и посочи себе си.

Скрибин очакваше да чуе гръмлив глас — студен, мощен, заповеднически, а устните на съществото изрекоха думите тихо, с особена нежност и топлота. Скрибин погледна нагоре към люка на ракетоплана, където Ана и Вега се бяха надвесили, и високо извика:

— Чухте ли?

Трите неземни същества отстъпиха и с длани затулиха ушите си. По лицата им се появи недоумение. Те се спогледаха, единият каза няколко тихи думи. И неговият глас напомняше мелодично пеене.

— Татко, много високо говориш. Изглежда, те имат по-съвършени слухови апарати и твоят силен глас ги дразни — обади се Ана, като се опитваше да не говори високо.

— Да, Ани, така трябва да е, да!

Скрибин посочи смутен към дъщеря си и Вега и се усмихна.

— Айя, айя! — каза съществото и кимна няколко пъти.

В ръката му отново блесна острието. Насочи го към платформата, а тя послушно се издигна и застана във въздуха точно под люка. Ана и Вега стъпиха на нея. Платформата ги свали внимателно. От отвора на люка надникнаха останалите пътници на „Космос“. Извънземният жител им махна с ръка. Платформата пак се изкачи и с Робсън, Джери и Джеймс отново докосна пода.

Единият от гигантите излезе и скоро се върна. След него безшумно се плъзгаше бял лакиран сандък. Той много напомняше луксозен хладилник. Погледите и на трите неземни същества се спряха върху Ана. Този, който се беше нарекъл Таомей, каза нещо и вратата на „хладилника“ сама се разтвори. Вътре се откриха разни лещи, огледала, циферблати, екрани, лостове, тръби, една седалка, както и други прибори. Таомей посочи с пръст Ана, каза нещо и протегна ръка към вратата.

— Той иска да вляза вътре — прошепна пребледняла Ана.

Извънземните жители веднага разбраха нейното колебание. Таомей погледна другаря си — той като че ли беше малко по-нисък и по-пълен от другите, а освен това на Ана се стори, че лицето му е по-бледо. Гигантът се усмихна добродушно на Ана и влезе в „хладилника“. Вратата му се затвори. Вътре се чу тихо бръмчене и тракаме, като че ли от пишеща машина. Върху сив екран над вратата се появиха разни рисунки, снимки на човешко тяло, букви. Буквите напомняха на познатите две основни азбуки на Земята: кирилица и латиница. Имаше букви, които поразително приличаха на о, п, н, с, г, т, х, ш… Те образуваха най-различни съчетания, разделени с точки, запетайки, тирета и някакви непонятни знаци. Шумът притихна. Вратата се отвори. Оттам засмян излезе неземният жител — весел и жизнерадостен. Той допря пръст до гърдите си и отчетливо продума с нисък басов глас:

— Мейзо?

— Татко, какво иска да каже той?

— Навярно това е името му, Ани…

За да се увери в това, Скрибин дружелюбно посочи гиганта с пръст и попита:

— Мейзо?

— Айя, айя! Мейзо! — бързо отвърна Таомей, сложи ръка върху рамото на третия гигант и добави: — Елий!

Елий добродушно се засмя като голямо дете. Неговият поглед и усмивката му говореха за приятелско разположение, за доверие, за преданост. Неясно чувство облада Ана, като че ли тя разбираше без думи, без глас и обяснения приятелските намерения на този по-млад, както изглеждаше, гигант.

Таомей се приближи към девойката, хвана я за ръката — тя беше топла и мека — и като говореше настоятелно и повтаряше: „Яое, яое, яое“, поведе я към апарата. Ана преодоля страха си и покорно влезе. Скрибин насърчително забеляза:

— Те навярно искат да изследват човешкия организъм. Кураж, моето момиче!

На екрана пак се появиха думи, цифри, рисунки, снимки. Всички гледаха ясните очертания на разни човешки органи: скелет, сърце, бели дробове, стомах… Появиха се и милиони мрежици от вени и артерии, оцветени бледосиньо и яркочервено. Всичко се сменяше бързо. От едно отверстие падаха тънки листове, които шумяха като стоманени. По тях бяха отпечатани знаци и снимки. Но най-странното беше, че машината говореше като космическите същества с мек, приятен, музикален тембър. Тя явно обясняваше. Тримата гиганти слушаха с интерес. Този, който се нарече Мейзо, изглеждаше много възбуден. Понякога той казваше нещо на другарите си и те с поглед изразяваха съгласието си. После той събра стоманените листове и се задълбочи да ги проучва като лекар (по-късно Ана и Скрибин узнаха, че той действително е лекар), който внимателно изследва резултати от клинични изследвания, за да определи диагнозата. Щрак!

От отворената врата излезе Ана.

— Е? Усети ли нещо? — попита я Скрибин.

— Не. Седях спокойно, дишах съвсем леко и дори ми беше приятно.

— Да, изумително. Но как да се разберем с тези хора?

Скрибин искаше със знаци да им обясни, че идват от близката планета, наречена Земя, но забеляза оживения им разговор. Те не произнасяха думи, дори не ръкомахаха. Говореха погледите им; изражението по лицата на тримата бързо се променяше. Инженерът ги наблюдава известно, време, после се наведе към ухото на Ана и каза:

— Знаеш ли какво открих? Тези същества са надарени с биологическа радиовръзка. Те предават мислите си по телепатичен път. Разговарят мислено и отлично се разбират. Затова приказват много малко, не дрънкат като земните жители за щяло и не щяло! Но какво желае Таомей?

Таомей направи жест с ръка.

— Вика ни — каза Ана.

Гигантът тръгна към стената. Там се разтвори врата, която земните жители не бяха забелязали. Коридорът, по който вървяха, беше застлан с мека материя, в която се губеше шумът от стъпките им. От двете страни имаше врати, боядисани в синкав цвят, докато стените изглеждаха лимоненожълти. Таомей отвори една врата.

Озоваха се в просторна зала. И тя нямаше прозорци, но беше по-светла. По стените бяха наредени картини. Ярки бои, почти без полусенки, изобразяваха лица като на Таомей и някакви кръгли и високи здания. Зад тях се жълтееха възвишения или пък се простираха синкавозелени полета с червеникави облаци. Масите и столовете — големи и изящни — бяха изработени от материя, която напомняше пластмаса. Таомей ги посочи с ръка, каза нещо, поклони се и изчезна с другарите си зад вратата…